Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДО ВЪСТАНИЕТО
 

III. ПОСЛЕДНИ ПРИГОТОВЛЕНИЯ

Моите неразделни приятели. — Капитанът и Докторът. — Генерални маневри. — Раздаване на оръжие. — Митю онеправдан. — Дружината готова за път.


Освен Мишел и Петко, имаше в Гергебунар още две лица, с които бяхме неразделни до самото ни заминаване. Те бяха запасният капитан Стамо Икономов и Докторът [1], млад фелдшер, избягал от армията преди няколко месеца и влизал вече веднъж в Малкотърновско.

Стамо Икономов беше военен само по своя капитански чин, по знанията, добити в Софийското юнкерско училище и през петнадесетте казармени години. Той бе скромен, мълчалив, с крайно демократични убеждения. Мразеше коронованите глави, любоугодничеството и надутия педантизъм. Веднъж изявил желание да замине в родния си край, М. Търновско, той не се позова на офицерския си чин, за да поиска ръководен пост, а се остави всецяло на усмотрението на старите одрински ръководители. Някои отдаваха мълчаливостта и усамотението му на надутост и презрение към „щатските”, но те се лъжеха, понеже не го познаваха отблизо и съдеха само по външното му държане.

Между кандидатите имаше и такива, които бяха служили войници в Икономовата рота. Те всички до един го обожаваха и пазеха скъпи спомени за неговото бащинско държане в казармата. Според техните разкази Икономов, колкото е бил благ и великодушен към своите подчинени, толкова е бил горд и неподатлив спрямо началниците, които,
 

1. Дим. Христакев от с. Райково, Пашмаклийско.

224

прилагайки с педантизъм казармените закони, са малтретирали подчинените, а са раболепствували пред по-големите. Тези бивши войници, сега храненици на лагера, разправяха за своя ротен командир интересни истории. Например как Икономов е гонил с гола сабя по улиците на един южнобългарски град полковия си командир, защото, не знам по какъв случай, го бил обидил. Аз познавам в София двама келнери, също бивши войници на Икономова, които колчем той се явяваше в локала им, му служеха с истинско страхопочитание и не изпускаха случая да се похвалят, че са служили в неговата рота.

Моят приятел Петко, ученикът на Волински, беше се влюбил в Икономова още при първата им среща, главно за това, че в неговия намръщен поглед и буйно свиснали надолу гъсти мустаци открил прилика с Ницше...

Докторът беше 24—25-годишен младеж, който, след като избягва от казармата, беше прекарал вече няколко месеца в М. Търново като пътующ „безплатен лекар”. Приказлив, възторжен, жаден за геройски подвизи. Неговите знания на фелдшер бяха напълно достатъчни за нуждите на четата. Селяните пък се надваряли кои по-напред да го приемат в селото си и да използуват помощта му. Според Доктора, в М. Търновско още имало останки от болестта, присадена през време на Севастополската война, когато французите са кръстосвали Странджа планина.

Докторът постоянно приготовляваше аптеката си за вътре: две чанти пълни с хинин, превръзки, карболова вода, йодоформ и пр. И постоянно се оплакваше, че не му изпращат от Бургас заръчаните медикаменти.

Близо едномесечното стоене в лагера биде използувано за боевата подготовка на кандидатите. Обикновените упражнения — редене в строй, хватки и пр. — бяха възложени на бившите четници и подофицерите под надзора на Икономов. През последните лагерни дни станаха няколко генерални маневри. Двете неприятелски армии се командуваха лично — едната от бомбиста Мишел, а другата — от капитан Икономов. Двамата командующи констатираха, че една четвърт от стотината наши хора бяха напълно надеждни, една четвърт и повече — добри, а останалите не отбираха нищо или почти нищо от военни действия. Констатация твърде важна, понеже тия стотина сегашни храненици в лагера, заедно с няколкото районни чети в Малкотърновско, щяха да

225

образуват ядката на нашите въоръжени сили през тъкменото въстание.

Най-после, към 15 юни, работите в бай Христакевата стая, обърната в лаборатория за пълнене на бомби, бяха привършени, припасите и мунициите попълнени и целият лагер с въздишка на облекчение и истинска радост узна, че след два-три дена заминаваме.

Започна се раздаването на дрехите, оръжието и другите припаси. Лицата на всички се смееха от гордост и доволство. Манлихери, къси и дълги, имахме всичко 50 или 60 и те по право се разпределиха между по-опитните. Другите трябваше да се задоволяват със стари или нови бердани и турски мартини. Това предизвика немалко трогателни сцени. Въоръжените с бердани и мартини се смятаха онеправдани и дори обидени. Мрачни, а някои и с разплакани очи, те приемаха своето оръжие и се отделяха настрана. Погледът им обаче дълго време следеше ония щастливци, които щракаха своите чисти и блестящи под лъчите на слънцето манлихери и от душа им се радваха.

— С такава пушка не се влиза в огън!

— Ние пък ще си вземем от турците маузери. Те са още по-добри от манлихерите.

— А бе ти се научи с нея да биеш, после лесно.

— То, ръката като е добра, всяка пушка бие.

— Харна ми е мене мартинката. Тя голяма дупка отваря и право при Мохамеда изпраща...

Така натякваха един другиму или се утешаваха онеправданите.

Горкият Митю! Не стигаше, че му се падна една рязана мартина, която — о неравенство! — се оказа по-после съвършено негодна, но трябваше да слуша още и гаврите на Ускюплията и другите врагове, че и мартината му била много, че по-добре било да я заменял с някоя тояга...

Само при раздаването на бомбите никой нямаше причини да се оплаква. Всекиму се даде по една, на някои — по две и по три. Динамит, фитили, капси имаше също в достатъчно количество. Имахме и две електрически машинки за взривове. Още преди няколко дена бяха се направили опити с бомби, произведе се един фугас, разруши се с динамит една скала и пр.

Раздаването на материалите след хиляди сцени, разправии и увещания се свърши. Подир два часа физиономията

226

на лагера съвършено се измени. Стотината храненици не приличаха на себе си. Скъсаните панталони и селските дрехи бяха заменени с нови шаячни куртки и панталони, пъхнати в бели навуща, артистично пристегнати и кръстосани с дебели редици върви. Всички бяха опасани с пълни патронташи, всички носеха пушки, а на главите си переха разновидни калпаци, шапки и каскети. Особено бяха горди ония, на които се падна да носят динамит, бинокъл или електрическа машина.

Един бургаски фотограф направи няколко снимки на четата.

Дружината бе най-сетне готова за път!
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]