ДО ВЪСТАНИЕТО
 

II. НА ЛАГЕР ПРИ ГЕРГЕБУНАР
 

Животът в лагера. — Бутниколибата. — Катерицата. — Готвачът. Непримирими разногласия между Митю и Янко Ускюплията.

Около стотина кандидати бяха вече настанени в лагера — едно живописно кътче, полегато разположено със своите гъсти зелени дървета под селото Гергебунар. До самия лагер бъблеше малка речица, а отсреща се простираше, между стръмнини, зелена полянка. На полянката се издигаше селската воденица, пред която шумяха две грамадни сенчести буки. От вратата на воденицата излизаше тясна пътека, която криволичеше по нагорнището и водеше към селото.

Няколко дена подир кандидатите заминах и аз за Гергебунар. Там заварих моя задушевен приятел Петко Чорбаджиев [1], студент, поклонник на Шопенхауера и Ницше, любител на художествената литература и с критически разбирания от школата на Волински. Първата ни работа бе да посетим лагера. На поляната, пред воденицата, се натъкнахме на следната картина. В две газени тенекии се вареше месо. На няколко места се издигаха купчинки пепел: под тях се печеха питите, предназначени за вечеря на стотях юнашки гърла. Няколко кандидати със запретнати ръкави сновяха между воденицата и газените тенекии и наглеждаха гозбата. Всред полянката 10—15 по-млади момчета се упражняваха с кримки под ръководството на два-трима подофицери.

Минахме отсреща. Навлезли в горичката, натъкнахме се на много колиби, построени от клони и постлани отвътре и отвън със зеленина. Това бяха импровизираните жилища на момчетата. В направата и уредбата на някои от тях не липсваше известно изкуство и дори вкус. Пред всяка колиба имаше и по една групичка хора — толкова групички, колкото и разни категории между бъдещите въстаници. Тук бяха насядали на колело с кръстосани крака и в бабаитски пози старите опитни комити и пушеха с дълги и къси чибуци.
 
 

1. По-късно като писател се яви с псевдоним Росен.

220

Между тяхното харамийско и революционно минало не можеше да се тури рязка граница. Безкрайно претенциозни, те гледаха на всички други като на деца, чиито уста „миришат още на мляко”. Там водеха „научни” разговори гимназистите. По-нататък Митю разпалено доказваше на неколцина зяпнали в него младежи правотата на някакво учение, за борбата на класите по всяка вероятност; други се надхвърляха с големи камъни, гризяха по нещо или изтребваха с ожесточение животинките, успели вече здравата да се настанят по дрехите и телата им.

В определено време, на обед и вечер, целият лагер се събираше на полянката. Разпределени на групи, момчетата образуваха няколко колела и въоръжени само с дървена лъжица, която всеки носеше пъхната в навущата си, се разправяха в твърде късо време със съдържанието на сложените пред тях големи дървени съдове. След това едни, тласкани от непреодолима нужда, взимаха пътя за селото, за да му хвърлят по някоя и друга у бай Продана (по-после някои почнаха да правят това и през деня); други се връщаха в колибите, където се почваха веселите мухабети и песните. После настъпваше време за сън, приятността на който чувствително се нарушаваше от комарите.

Тоя заседнал и безделнишки живот (като не се смята няколкочасовото военно упражнение през деня) се хареса на мнозина. Някои, особено тук, имаха всички основания да бъдат доволни: имаха добра и достатъчна храна, чиста балканска вода, безплатно „жилище” и весела компания.

А компанията бе наистина весела. Както във всяко по-голямо общежитие, и тук се явиха лали и разсмивачи, духовитостта и остроумието на които намираха богата почва в това чудно разнообразие на съжители. На първо място между тях трябва да спомена за Никола Бутниколибата. Самата физиономия на тоя малко прегърбен наш другар твърде много напомняше нашите четирикраки праотци и беше в състояние да разсмее и без думи човека. Материал за духовитости му даваше всеки и всичко. Понякога излишните му умувания и при най-сериозните работи нервираха и разсмиваха в същото време неговите началници и дружината. Неумело стегнатите навуща и перченето на Митю; изобилието на гадта и други; надутостта или физическата слабост на трети — всичко, всичко се поддаваше на безобидния хумор на Бутниколибата. Трябва да кажа, че името

221

Бутниколибата той дължете ча манията си да бута с гръб и да събаря — за сюрприз! — колибите на другарите си... [1]

Не по-малко интересен бе и Катерицата — името му не помня. Не знам по каква вина, той попаднал в един окръжен затвор, но успял по хитро скроен план да избяга и да се присъедини към готвещата се чета за Одринско, отгдето беше и родом. Той устройваше увеселителни зрелища от малко по-друг род: умееше като съща катерица да се катери по най-високите дървета и да се прехвърля с удивителна пъргавина от дърво на дърво, без да слиза.

С това, разбира се, далеч не се изчерпваха всички изкуства, които обладаваха другарите ми: имаше такива, които доста изкусно имитираха стражара, пияния турчин, страхливия евреин или знаеха да подражават гласовете на разни животни.

Имаше и такива, които намираха своята стихия в кухнята, т. е. във воденицата без, разбира се, някой да ги задължава. Най-интересен между тях бе готвачът, запасен пионер от българската армия, чиито очи светеха от радост, когато началството намираше вкусна сготвената от него яхния. И при всеки удобен случай не забравяше да спомене, че през маневрите бил задържан от ротния командир, защото е могъл напълно да задоволява гастрономическите му склонности.

За Митю социалиста и да не говорим. Той беше центърът на всички скандали, които сегиз-тогиз избухваха в лагера. Ахилесовата пета на Митю бе неговата отчаяна привързаност към абсолютното равенство. Във всичко и навсякъде той виждаше, че неговият бог — равенството — се разпъва накръст. И важното е, че всички посегателства върху равенството се проявяваха само спрямо него. Вода ли щеше да се налива от кладенчето, изпращаха Митю; в село ли трябваше да се изпрати някой на работа — Митю; хляб или
 

1. Ето, по спомените на Милю Райков Узунов, елна сцена от лагера с герой Бутниколибата:

„Един ден, надвечер, като бяхме на обучение, Никола Бутниколибата остана да готви и развали всичките колиби. На въпроса на войводите кой направи това и защо, той отговори: „Аз, защото ме казват Бутниколибата.” Всички се засмяха и нищо не му направиха. Времето бе хубаво, та можеше да се спи и на открито. („Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895–1903). Книга III. Революционното движение в Малкотърновския район, по спомени на 4 войводи, 2 подвойводи и 75 легални и нелегални дейци. Съставил Ив. П. Орманджиев. София. 1933 година, стр. 217–218.)

222

нещо друго се разпределяше между момчетата, онеправдан излизаше пак Митю. До дохождането ни в лагера той не пушеше. При разпределението на тютюна, който всякога се даваше в оскъдно количество, Митю не влизаше в сметката. В това той виждаше също една несправедливост, едно нарушение на равенството. И всичко това, защото той бил най-малкият между другарите.

Възмущенията и протестите си Митю изказваше всякога открито, дори демонстративно. Веднъж един бирник беше уловил една хубава риба и реши да нагости с нея началството в селото. Усмихнат до уши, той се яви в кръчмата и като остави своя лов на тезгяха, съобщи тържествено на началството за своя подарък. Митю беше там и тутакси извика:

— Това е рушвет!

Бирникът остана като гръмнат. Па и за никакъв рушвет не можеше да става дума. Намесата на околните предотврати скандала, но Митю си спечели в лицето на обидения дарител един смъртен враг, който го преследваше до самото ни заминаване.

Все пак бирникът не беше най-опасният враг на Митю. Имаше в лагера друго едно лице, чиито претенции не бяха по-малки от Митювите, само че в съвсем друга посока. Това беше Янко Ускюплията. Къс, набит, с голяма топчеста глава, той имаше нещо, което го отличаваше от всички други физиономии: неговата необикновено черна кожа, която караше някои да търсят в произхода му известно сходство с фараоновите потомци. Янко бе скитал с пушка в ръка по крайморските склонове на Странджа и отвличал някакви турски или гръцки богаташи. Тоя подвиг го правеше необикновено горд спрямо всички тия „новаци”. Изобщо той не обичаше интелигентните, а ония, които го пренебрегваха поради простотията му, съвсем не можеше да търпи. И мотивираше ненавистта си с това, че от учените щял да пропадне светът.

С Митю те дохождаха в стълкновение при всяка среща или разговор. Ускюплията се дразнеше от своеобразните учения на Митю, а неуважението на младия социалист към годините и „заслугите на по-старите” просто влудяваше стария харамия. И когато другите аргументи не помагаха, той се заканваше или прибягваше направо към юмручна разправа. Това пък още повече възмущаваше Митю — нараняваше неговото чувство на абсолютно равенство и спра-

223

ведливост. А освен думите, той нямаше никакво друго средство за реагиране и отплата.

Това бяха противоположни един на друг и вечно враждуващи типове в лагера. Единът със заучените теории за економически фактор, класова борба и пр., а другият — със своята грубост, първобитни понятия за науката и живота и със своята психология на самомнителен и некултурен човек.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]