Книгата е отпечатана през 1934 г. в печатница „Полиграфия”. На гърба на корицата пише: „Доставя се от автора Хр. Силянов, булевард „П. Паскалев” № 9, и от Книгоиздателство „Хемус” — София”.
В самия текст Силянов подробно описва своя метод на създаване на мемоарите си — наистина като всекидневни дневникови записи. Така определението „бележки” от подзаглавието е всъщност съвсем точно, макар и да не посочва концептивността на тези записи. „Спомени от Странджа” наистина са фактически точни, цялостни като историческо свидетелство
628
— сравненията с множеството мемоари за Преображенското въстание ще ни убедят в това. Но те имат и едно друго голямо качество: притежават няколко вътрешни теми, които придават единството на повествованието. Една от тях е постоянната тема на Силянов за общността и различията при революционната дейност на разнородните социални групи, участвуващи в движението. И една друга голяма тема: цялата книга всъщност е едно продължение на софийските спорове във връзка с преждевременното решение за обявяване на въстанието. Но вече този спор се проверява в практиката; правотата на Гоце-Делчевото несъгласие изпъква още по-ярко и това придава трагизма на разказа.
„Спомени от Странджа” ни покоряват и с народоведския си патос, с демонстрирания интерес към бита на населението от този край, с етнографски точните наблюдения.
Както бе отбелязано в послеслова, „Спомени от Странджа” са важно свидетелство за развитието на ВМОРО, тъй като именно в тях се разкрива убедително единството на двете поробени български области в освободителните им стремежи. Това е показано чрез реализирането от Вътрешната организация на общия план за въстание, така и чрез образа на автора: един деец от Македония съвсем естествено се включва в борбите на Одринско. При това Силянов се интересува навсякъде от класово-социалната проблематика — не случайно анализира така пространно стила на живот в създалата се за кратко време „комуна”.
Особено интересно е авторовото отношение към другите националности и преди всичко към гърците. В част втора „Двадесет дни свобода” и особено в главите „I. Нападение на Василико” и „XII. Гърците под въстаническа власт” авторът съвсем недвусмислено показва (въпреки предварителното малко неприязнено отношение), че сред местните гърци е имало среди и дейци, които са били готови да единодействуват с въстаналите българи и че дори е имало лица, които пострадали впоследствие за изявата на това желание. Една от грешките на местните дейци на организацията е, че не работили в посоката на това единодействие. Безпристрастността на Силянов в този пункт е нов израз на неговото незаглушено от буйния му патриотизъм интернационално чувство.
Книгата получава няколко отзива — един от най-проникновените е на Петър Динеков, където се изтъква именно трагическият момент в повествованието на Силянов (в. „Литературен глас”, г. VI, бр. 236 от 27. V. 1934 г.). Критикът дава и следната оценка: „Наблюдателността, хуморът, задълбочаването в събитията, стегнатите описания, липсата на излишни фрази, честият избух на поетическо чувство правят от нея едно първокласно литературно произведение и й отреждат място между най-хубавите мемоари на нашата литература.”
Възторжен е краткият отзив в „Културен бележник” от сп. „Завети”
629
(VII, кн. 7, април 1934): „Ето още една книга за революционна Тракия, която не е само суха история, а един възторжен роман. Способността на г. Силянов да дава прекрасни характеристики за героите на Преображенското въстание са удивителни. На всяка страница от книгата му личи голяма наблюдателност и поетически усет. Благодарение на тези му качества той е съчетал историка с писателя и ни дава една художествено написана история, без от това да са пострадали фактите.
На много места г. Силянов ни дава великолепни описания на хубавата Странджа планина, с нейните най-близки чада...”
Положителен е отзивът и на С. Андреев от сп. „Завети”, кн. 9 от 1934 г.
*
Освен включените в текста на книгата три стихотворения („При теб сме пак, о родино света”, „Море, разбунено, заливай” и „Сияе в кърви небосвода”), с Преображение са свързани още редица стихотворения, писани още по време на въстанието или малко след това и поместени — както и горепосочените — в „Стихове”, 1904 г.
Книгата „Спомени от Странджа” е оказвала въздействие върху наши писатели, посветили впоследствие свои творби на събитията в Одринска Тракия по време на Илинденско-Преображенското въстание. Тематична и сюжетна зависимост например се чувствува в повестите „Нашите майки са ясните звездици” и „Нашите булки са тънките ни пушки” на Минко Неволин — също участник във въстанието (вж. Минко Неволин. По хълмовете на Странджа, БП, С., 1982 г.).
Стр. 215. М е м о а р н а В ъ т р е ш н а т а о р г а н и з а ц и я, 1893—1903 г. — става дума за книгата: Македония и Одринско (1893—1903). С две карти. Мемоар на Вътрешната организация (София), 1904 — има издание и на френски език. Този голям труд е бил подготвен от ВМОРО след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание и е бил основа и за множество публикации на чужд език. Той представлява цялостен разказ за историческата съдба на българското население от Македония и Одринско след Берлинския договор, за разгръщането на национално-революционното движение в тези две български области, както и за хода и потушаването на въстанието. Книгата съдържа и обширна етнографска част. Тя спомага за осветляването на събитията от двете области всред най-широки кръгове в Княжество България и Европа.
Стр. 217. М и х а и л Г е р д ж и к о в – М и ш е л — виден деец на македоно-одринското революционно движение, Михаил Герджиков (1877, Пловдив — 1947, София) разгръща дейността си в Одринския революционен окръг по поръка на близкия си приятел Гоце Делчев. Преди това той е
630
две години учител (под чуждо име, с паспорта на бъдещия виден деец на БРСДП — т.с. и БКП Тодор Луканов) в Македония, работи като легален, а след това и като нелегален деец. Спомените му за дейността в двата района са включени в „Материали за историята на македонското освободително движение”, кн. IX, София, 1928, и в „Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895—1903)”, кн. III, София, 1933.
Стр. 220. П е т к о Ч о р б а д ж и е в – Р о с е н — известният писател Петко Росен (1880—1944) също е автор на великолепни спомени за описаните в „Спомени от Странджа” събития — вж. текстовете в тома: Петко Росен. През гори зелени, БП, С., 1982.
Стр. 234. М и н а л а т а г о д и н а н а т о я д е н с е с р а ж а в а х м е н а П о п а д и я — вж. описанието на стр. 178—186 в текста на „Писма и изповеди на един четник” от настоящия том. Именно такива връщания в миналото и паралели в революционната практика на двата района създават единството на мемоаристиката на Силянов, оформят мемоарната му поредица като трилогия.
Стр. 241. Т е о т х в ъ р л я х а в с я к а м и с ъ л з а в ъ с т а н и е п р е д и м а с а т а д а е в о л ю и р а н а п ъ л н о в с в о е т о р е в о л ю ц и о н н о в ъ з п и т а н и е ... — позицията на Гоце Делчев и Гьорче Петров против прибързаното въстание е логично свързана с цялата им идейна концепция за изграждането Ш революционна държава, с непрестанната им грижа за ненамеса на чужди сили в процеса на революционизиране на българския етнически елемент в Македония и Одринско. Драматичните спорове в София по повод решението за въстание Силянов предава подробно в историята си — вж: Освободителните борби на Македония, том I. Илинденско въстание, с. 202—207. (На този проблем се спират и още много мемоаристи на движението.) Един от противниците на прибързаното въстание е и самият бъдещ член на Главното ръководно боево тяло в Одринско Михаил Герджиков. Както сам споменава Силянов — той самият е в последна сметка „за” въстанието. И трагическите интонации в цялата книга „Спомени от Странджа” са до голяма степен мотивирани от чувството за вина, от съзнанието, че са останали неосъзнати и неприложени Гоце-Делчевите идеи за революционната борба.
Стр. 246. М а к а з (ар.-тур.) — разклонение на железопътни линии.
Стр. 252. К а с а т у р а (тур.) — войнишки нож, щик.
... м е д ж и д и е т а, ч е й р е ц и ... — турски монети.
Стр. 254. М у х а д ж и р с к о с е л о, м у х а д ж и р (ар.-тур.) — бежанец, преселник. В края на миналия век, предчувствувайки разпадането на империята, в противовес на надигащите се националноосвободителни движения, турската власт последователно провежда политика на заселване на турски маси (от Анадола или от вече освободените области) всред
631
компактното християнско население в Македония и Одринско, с което се цели принизяване на националното му съзнание. Естествено тези мухаджирски села са давали голям процент от виднеелия по време на въстанието башибозук.
Стр. 266. „М о р е р а з б у н е н о, з а л и в а й ...” — в малко по-различен вариант, това стихотворение е отпечатано под заглавието „Зов” в стихосбирката на Силянов „Стихове” от 1904 г. с бележка за повода, мястото и датата на написването.
В е р г и я (тур.) — данък.
Стр. 294. У м р я т о й и п о т о п и в с и ч к и н и в н е и з р а з и м а с к р ъ б ... — освен изложените съществуват още редица версии за смъртта на войводата Георги Кондолов, водени са и спорове. Най-пълно различните версии са изложени в книгата на Иван Орманджиев. „Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско” (1896—1903), I, „Георги Кондолов и дейността му в Странджанското въстание”, 1927 г.
Стр. 307. „С и я е в к ъ р в и н е б о с в о д а ...” — пълният текст на този „Въстанишки марш” (според текста от „Стихове”, 1904 г., с. 50—51) гласи:
Сияе в кърви небосвода,
земята тътне и ехти:
днес робът своята свобода
с куршум и бомба възвести!
Поля, усои и балкани
гърмят днес: „Смърт на вси тирани!”,
юнаци падат, кръв се лей
и знаме кърваво се вей!
Но не над покрива селяшки
тоз адски пламък днес гори,
не са туй писъци сирашки
на наште майки и сестри!
Злодеят днес, на съд пред роба,
гори и мре, в безсилна злоба
ил в подъл бяг, от страх примрял,
днес жъне туй, що е посял!Въстана робът, о тирани,
и в тоз очакван, грозен час
разби бесилки и зандани,
хомот, омразна всяка власт!
А бъде ли подемът славен
в потоци мъжка кръв удавен —
не под несносен, чер ярем,
във бой — свободни — ний ще мрем!
632
В края на сбирката е поместена следната бележка: „Въстанишкият марш” е написан през първите дни на въстанието, когато въстаниците бяха прогонили турското население от М. Търновско и пълновластно господаруваха в Странджа планина.”
Стр. 325. О р м а н (тур.) — гора.