Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов
 

V

Ракита,
7 януари
 

Костурчани се пръснаха по разни посоки низ своя район, а нашата чета с Делчева начело пое пътя за Зелениче, пак през Върбица.

Макар и невъоръжен още, вървях подир Славко, като се мислех четник толкова, колкото и той. Давах си повече бодрост и сила, мъчех се да подражавам във всичко на другите и никъде да не издам слабост и невежество на новак, какъвто бях. Това, разбира се, не винаги ми се удаваше. Аз например мъчно спазвах дистанцията от две-три крачки между отделните четници в проточената редица. Често се приближавах до Славко и му заприказвах: всичко ме вълнуваше и интересуваше. А Славко, както знаеш, не е от мълчаливите. Но нашият шепот застави Марка — той вървеше втори, подир Делчева — да се обърне и ни изгледа строго. След това аз пазех вече дистанцията с фанатична строгост и не смеех да шепна дори и през почивките.

При първите нощни пътувания всеки новак четник навярно се чувствува обладан от тайнствеността, която го обкръжава. Мъртвешки глъхнат чуждите стъпки заедно с шума от твоите. При всеки завой силуетът на предния другар, когото следиш с напрегнати очи, изчезва и ти за минута се чувствуваш съвсем самотен посред нощната пустота. Не-

37

волно закрачваш по-бързо — струва ти се, че си изгубил завинаги другаря си. На по-нататъшния завой ти се мярнат, като изскочили из мрака, двамата предни патрули. Те се озъртат на всяка крачка, пристъпвайки на пръсти и вторачили очи напред в тъмния път, като че дебнат един невидим, но съществуващ враг.

И философствуваш така:

Да знае султанът какво му се готви! По тоя път, гдето днес или вчера са се влачили неговите войници, сега се движим ние. Край Зелениче ще ни посрещнат наши хора — негови поданици, данъкоплатци и роби, — които ще ни отворят вратите си и ще ни приберат като свои най-любими близки, за да чуят нашата противодържавна проповед. Местни турци или случайно попаднали аскерлии могат да сноват под прозорците ни, но те няма да узнаят, че над главите им спокойно работят против турското владичество отявлени душмани. Нощта, природата и народът са наши съюзници против тях.

Шум от падане на човешко тяло прекъсва философствуванията ти. Или някоя войводска заповед, пошепната на ухото ти от предния другар и повеляваща осторожност и тишина поради предстоящо прекосване на царски друм или друго опасно място, съсредоточава те цял пред извиканата във въображението ти представа за едно премеждие, за една засада.

Два пъти вече изпитвам тия нови чувства: от Загоричани до Зелениче и от Зелениче до Ракита.

*

Зелениче е красиво, голямо гурбетчийско село, което не прилича на мориховските. Обстановката в къщите е почти градска. Мнозина от мъжете носят панталони. Питоми, възприемчиви, радушни хора.

За пръв път тук видях Делчева на работа. Времето си той разпределя измерено между труда, почивката и съня. Той е внушителен, когато работи, шегобиец и весел, когато почива. До обед той изпрати разни разпоредби до съседните села, следобед изслуша местните ръководители и назначи за вечерта голямо селско събрание.

След хубавия обед — зеленичени са виртуози в готварското изкуство — прекарахме мили, незабравими минути.

38

Напук на стомашните болки, които го мъчеха, Гоце беше весел и приказлив. Веселото и сериозното, невинната шега и острият сарказъм се сменяват у него естествено и плавно, както предутринната белина се слива в светлината на ясния летен ден. С един инцидент, с една описана сцена, комична или трогателна, той извиква най-разнообразни типове и преживелици — познати на Марко и нови за мене — из току-що завършената си обиколка в Костурско. Предателства, убийства на опасни шпиони и блудници жени; игри с плъпналите потери; хитрувания на скъперници, изправени пред него, за да определят сами „доброволната” си помощ — хиляди истории, в които страшното и комичното се преплитат и смесват в една магическа картина.

Без да мога още да я обясня, аз вече почвам да чувствувам непосредствено върху си обаятелната сила, с която тоя човек завладява хорските сърца. Помъчих се да надраскам в бележника си първите впечатления от него, но прозата се оказа несъстоятелна и бледна. И когато той ме запита какво бележа, аз не можах да надвия на изкушението и зачетох:

Бързай, млад войводо, с вярната дружина
и прехвръквай тия пусти планини!
Всички зли премежди досега премина
и нивга позорът теб не опетни.
Бдяща като тебе, чака те раята,
жадна за разтуха, за гореща реч,
но бързай, че близка вече е зората,
а селото още много е далеч.

Виж, над тебе буря яростна се вие
и нощта е тъмна, тъмна като в рог,
зад мъгли зловещи месецът се крие —
окол тебе вредом мрак цари дълбок.
Капнаха момците; жад гори гърлата,
нозете треперят, подкосени веч,
но — напред! Умора не знае борбата!
Бързай, че селото още е далеч!

Що са зарад тебе спънки и прегради,
урви вратоломни, студове и глад?
Бурите, борецо, са твоите наслади,

Стр. 39.  Б ъ р з а й,  м л а д  в о й в о д о,  с  в я р н а т а  д р у ж и н а ...  — това стихотворение е включено първо в цикъла, посветен на Гоце Делчев, в стихосбирката на Силянов „Стихове” от 1904 г. — на стр. 29—30.

39

а с вярата крепка ти си вечно млад!
О, носи се волно като дух победен
над земята родна. С проповед и сеч
страха — зъл тиранин, пагубен и бледен —
т душите робски пръскай надалеч!

Бързай, млад войводо, с вярната дружина
и прехвръквай тия пусти планини!
Всички зли премежди досега премина
и нивга позорът теб не опетни.
Но бързай, че близка е вече зората,
а селото още много е далеч:
бдеща като тебе, чака там раята,
жадна за разтуха, за гореща реч!


Белите очи на Марко се възпламениха, а Гоце, моят вдъхновител, намери, че съм възпял образа на идеален войвода, „какъвто всеки от нас трябва да се стреми да бъде...”

Привечер Марко се разпореди да ми се донесе оръжие — дълга гръцка пушка Гра и колан патрони. Славко ми предаде първия урок по разглобяване, чистене и стрелба.

Куриери от Айтос донесоха, че от селото им потеглил внезапно аскер за Зелениче.

— Пустите му манафи... не щат да ни оставят на мира да си гледаме спокойно работата и туйто — каза засмяно Гоце и се посъветва с Марко.

Заподозряно е предателство. Тръгваме веднага и ще се прехвърлим за няколко дни в Кайлярско.

*

Когато се мъкнехме по планинското гърло, за да излезем в полето, вятърът внезапно ни донесе разярения лай на зеленишките кучета: айтоският аскер влизаше в селото.

Луната пилееше млечното си сияние по безбройните ниски хълмове, които изпълват полето. Нашите чудати фигури се застигат и раздалечават ведно с очертанията на пушките, чиито цеви стърчат настрани като фантастични огромни колове. Зад себе си чувам смеха на Кице, който сочи на другаря си моята фигура и му дума:

— Види го, види го... цел дявол. Гол е као пищол...

Взирам се настрани в неговата фигура. Ухиленото му

40

огромно лице, дългият му показалец, който сочи на мене, са не по-малко смешни. И ме надува смях.

Татък, в тъмното очертание на планината, блещука овчарски огнец. Тук-там налитаме на търла и извикваме тревожния лай на псетата. Още по-тревожно се обажда неопределеният вик на някой сепнат в дрямката си овчар. За негов хатър ние се отбиваме настрана, потъваме в сянката и правим немалко непредвидени досадни зигзаги.

Ето ни най-после, капнали от дългия път, до селото. Залягаме в угарите недалече от селските плевни, а Дине Клюсов с още един четник отива в Ракита, което добре познава. Кучешки лай разпръсва безмълвието на превалящата нощ. Задрямал сладко в угарите, аз се дигам неохотно с разтракани зъби и след десетина минути сме настанени на квартири. Оставяме Делчев и Марко да се разпореждат за работата на утрешния ден и лягаме да спим със Славко, увити и двамата в неговата гуна.

*

Ракитяни никак не са очаквали да прекарат Водици и Ивановден с такива редки и желани гости. Редки, защото селото им се пада настрана и не се посещава често от леринската чета. Желани, защото само мили и желани гости могат да се посрещат така, както сме посрещнати ние. Ракита и още няколко села представят малко българско островче посред турско море. Те спадат между най-събудените и ученолюбивите — съща крепост на самата граница на българското племе, която гърците всуе се мъчат да разбият. Едва ли има македонско село, което да е дало повече учители.

Празнично облечени работници, стари и новопокръстени, идат на честитка. Всеки от тях мъкне от пояса си по нещо — ракия, сладки — и го слага пред нас. Цялото село е на крак и празнува двоен празник. И най-неподатливи ге снощи бидоха спечелени и покръстени. В Ракита вече няма освен наши хора.

Тукашната учителка, както и загоричанската, е много по-честита от тебе, Маня. Тя обикаля четнишките квартири, а въпросите, с които ни отрупва, издават възторга и наивността на нейните осемнадесет години.

— Ако случайно в планината срещнете нощно време вълк. ще гръмнете ли?
 
 

Стр. 41.  Т ъ р л о  (диал.) — лятна кошара за овце.

41

— Не, ще го оставим да ни изяде.

Тя е смутена от нашия смях, изчервява се и млъква, за да ни разсмее подир малко с друг подобен въпрос.

Аз от сърце ти пожелавам, Маня, да бъдеш на мястото на тая учителка, а още повече — на мястото на друга една, която миналата година учителствувала в Прекопана. Марковите четници произнасят името й с умиление и почит. Тя била мъничка на ръст, но пъргава и лека, решителна и износлива. Тя посрещала и изпращала четите нощно време с пушка на рамо; разнасяла писма и оръжие и била слушана и почитана от селяните. Не й ли завиждаш?

Гоце и Марко са много доволни от това наложено от манафите отбиване в Ракита. Изгубихме не ние, а султанът: цялото село стана наше. Освен това нареди се една покупка на оръжие при местни турци.

В тая минута Гоце пак се гърчи от стомах. Цери го със студено кафе. Изпразнил е вече няколко чашки.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]