IV

Загоричани,
4 януари
 

Поздрави ме, Маня!

Аз съм вече четник на Марко.

Във външността ми няма никаква промяна — все съм в оня смешен костюм, както ти се описах. Не съм дори още въоръжен. Но решението е взето.

На път за Загоричани спряхме един ден в Зелениче.

Там с дядо Яндре прекарахме един мълчалив ден. Старият комита не знаеше как да си обясни моето настроение. Отговарях му неохотно и разсеяно. И той намери за най-износно да прекара остатъка от деня в сън.

Аз въздъхнах и се предадох спокойно на мислите си.

Утре по това време ще бъда при тях. Там са Делчев, Марко, костурските другари, ръководителите от Лерин и Битоля, всички лерински и костурски четници. Наброявали ги до петдесет души. Петдесет души комити! Такава внушителна сила още не е виждал нашият революционен окръг! И какви хора още!

Утре ще се реши моята съдба. Ако ми се предложи да се върна в Гърция, ще откажа: откриване канали, покупка на оръжие, гоненица с гръцката полиция — това ми е добре познато; па и гръцката полиция ме знае вече отблизо. И тогава положението ми ще се сведе към дилемата: учител под чуждо име в някое село или четник.

Плахо, но неотстъпно мисълта ми се спира на тия два изхода: ту извиква перспективата на легалното революционерство, ту се отвръща от него, за да се изгуби в неизвестностите на горския живот.

30

Учителство, мисионерство, мъченичество... Разправии с всякакви хора. Търсене опора само в собствената вяра и сила... Никакво разнообразие, никаква поезия... И над всичко — непоносимото съзнание, че като борец няма никога да се изкачиш на онова стъпало, достигнато от други, които ти не искаш да поставиш по-долу от себе си. Познати, изпитани мъки.

А хвърчащите братя?.

Как ги много облажавахме ние тях с тебе, Маня! Колко високо ги поставяхме! Те не познават нашия заседнал живот. Те са всякъде и никъде. Те нямат своя стряха и стряха намират вред — в селските колиби, в овчарските хижи, под зеления шатър на гората или в непристъпните чукари на някой скалист връх. Те са невидими и страшни за врага, а когато се срещнат с него, разменят си смъртоносни куршуми. Юнашка и красива смърт! Пътят им е постлан с бури и премеждия, които те надвиват, и изпитват после гордостта на победата и доволството от себе си.

Но изведнъж — каква ирония! — аз си спомням първия нощен поход Битоля — Пополжани. И крилата ми са подсечени. Аз стъпвам на земята — и ето ме пак роб на съмненията.

Крия ли аз в себе си отпорната сила на незнайните бури и премеждия, които мамят душата ми? Или моето рвение е минутен, непостижим блян, капчици предутринна роса, която ще се стопи от първата лъча на зората? Или високомерно догонване на чужди съдби? Или дързостна самоизмама, която ми готви жестоко принижение?

Мисълта — същи удавник, блъскан от бряг на бряг — безпомощно и болно повтаря: учител под чуждо име в някое село или четник...

И все пак една трета воля, надделяла в мене колебанията, киска се сатанински и ми шепне: „Нещастник, мислиш ли, че ще избегнеш съдбата си?”

..................................................................

— Тю бре, како се у'спаф?

Обърнах се при тия думи и видях дядо Яндре да търка сънните си още очи.

— Шчо ти е тебе д`енеска бе, даскале?

О, той няма никога да узнае какво ставаше тогава в мене. Как би се изсмял той над бившия прилепски ръководител, как би ме презрял и взел за последен страхливец, ако можеше

31

да прочете в душата ми! Не. Той й другите не ще узнаят нищо повече от решението, което ще взема утре в Загоричани.

Походът до Загоричани бе още по-изнурителен. Тясната пътека, постлана с тънък пласт заледен хрустлив снежец, криволичи като безконечна змия над зинали пропасти и достига белия връх Върбица. Оттам тя се спуща със същите извивания ту през ниски храсталаци, окичени със снежни венци, ту през високи оголели дървета и се слива с гърлото, в което е разположено селото.

При всяко хлъзгане и залитане дядо Яндре нарушаваше тишината с едно тюхкане или с една невинна псувня неизвестно по чий адрес.

— Д`ържи се, даскале, да не `оиш во д`оло... Крепи вд`есно! — извикваше той при всяко мое падане, без да се обръща.

Един мой изплашен вик го накара да се затече и да ми помогне да се измъкна на пътеката. Бях почнал да се търкалям по урвата, но кракът се заплете в един храст, благодарение на което не отидох во д`оло.

И из целия път при падане и ставане, при почивка и ход слушах само кисканията на оная чужда воля в мене, която ми шепнеше: „Нещастник, мислиш ли, че ще избегнеш съдбата си?”

*

Приказливите ни домакини набожно се кръстят и поменават бога, че ослепил вчера турците и избавил от грозна напаст селото, четите, комитета. Щастлива звезда имало Загоричани, щастлива звезда имали сме и ние, че пристигаме сега, а не един-два дена по-рано, казват те.

Но опасността нали е минала? Ние почти равнодушно слушаме приказките им. Всяка клетка на организма настоява за почивка и сън. Главата отпада, клепките се затварят сами, но домакините имат нужда да споделят радостта си с някого, па макар и с полузаспали хора.

Не бяхме се още разсънили, когато един клекнал до нас пратеник извести:

— Господин Делчев ви чака.

— Как, нима сега, денем, ще минем през селото, за да отидем у него? Нали вчера сте имали аскер, обиски?

32

— Нищо, господине, турците са си отишли вчера и ние днес пак сме свободни.

Разбрах, че сме в Костурско, в славното Костурско, гдето четите не се крият от жени и деца, от никого освен от турците и от двама или трима непокръстени.

И станах, разтреперан от вълнение.

В неголямата стая бяха натъпкани десетина души. Фигурите им едва личаха сред гъстия тютюнев дим. До стените бяха прикрепени пушки. Раници и патронташи се върдаляха на пода. Познати и непознати физиономии се мярнаха пред очите ми — мярна се и той, когото преди година и половина бях познал в София. Прав, облакътен леко върху перваза на камината, той беше вперил в мене своите големи кафяви очи — любопитствуваше ще ли го позная веднага. Прегърнахме се и разменихме целувка. Една минута стоях в недоумение. Той ми посочи другите и аз описах кръг в стаята, целувайки се с познати и непознати.

Гоце рекомендуваше:

— Марко...
— Чекаларов... Не се ли познавате?
— Лично не, но инак се знаем добре.
— Пандо Кляшев...
— О, знаем се...
— Славко Арсов.
— Не, не се познаваме — отвръщам аз и се прегръщаме сърдечно с моя другар от Прилеп.
— Гьоре Кръстофореца...
— Да, да...
— Лазар Москов.
— И ти ли си тука?
— Кузо Стефов...
— Тю бреее!...
— Кожухаров, Лазар Поптрайков...

Седнах между Пандо Кляшев и Славко, другаря от гимназията и другаря от Прилеп. С Пандето сме се уловили за ръце, които сами се стискат, поглеждаме се и се усмихваме.

Гоце, все в същата поза, каза:

— Да свършим. Предстои да се разграничат двата района, Костурският и Леринският, които имат общи планини, и да се определи общата работа на четите в пограничните села.

Това не се отнася до мене. Аз се загледвам в Гоце, в

33

Марко, в другите. Взирам се във физиономиите им, разглеждам костюмите и въоръжението им, като че съм натоварен да ги изследвам.

В София бях познал Гоце, скромно и небрежно облечен, винаги съсредоточен и обикновено замислен. От пръв поглед мъчно можеше да се познае в него пламенният апостол, чието име се носеше от уста на уста в Македония. Сега неговата мъжка снага е стегната в тъмни потури, червен пояс и джепкен с дълги, увиснали ръкави. Очите му сега не отразяват само интелигентност и нравствена чистота: в тях грее някаква необятна жизнерадост, неизразимо самочувствие и затаен огън. В тях прозира като в кристален поток ясна мисъл, преди още да се е изляла в реч проста и плавна, одухотворявана от сияещия израз на цялото лице и от силата на една безизкуствена, но енергична интонация.

Крадешком хвърлям поглед и към Марко. Ти си слушала за него. Той е леринският цар за българите, Марко паша за турците. Четата му е идеалът на другите райони — четнишка школа, гдето се изпращат интелигентни младежи, кандидати за войводи. Лани и ние бяхме изпратили две момчета. От неговата школа бе изпратен за временен войвода в Прилепско и досегашният ми спътник дядо Яндре.

Тоя Марко сега е пред мене. Хвърля се веднага в очи, че едничък той е пристегнат напълно, с препасани паласки и с калпак на главата — готов при първия тревожен знак да скочи на крака в пълно въоръжение. Той седи кръстнозе, но с изправена глава, неподвижен като статуя. Цял е обърнат в слух. Дребна и костелива, неговата фигура не е тази, която очаквах. Турците също едва ли биха познали в него своя Марко паша, ако го биха съзрели отнейде. Няколкото резки над намръщените безцветни вежди издават дълбок и съсредоточен вътрешен живот. Когато се свършиха разискванията, той дигна глава и погледите ни се срещнаха. Как студено блестят тия мънички бели очи!

Докладвах за мисията си в Гърция. След мене взе думата Чекаларов. Той е ходил преди мене там със същата задача. В Атина намерих между нашенците доста спомени за неговите изкусни игри и прикривания от гръцката полиция. Нрави впечатление самоувереността, с която говори за себе си тоя тънък и висок, козелообразен мъж с щръкнала къдрава коса и загоряло лице. Не без известна надменност той сочи себе си като единствено пригоден да свърши с успех
 
 

34

тая деликатна задача: знаел арнаутски и навред можел да мине за арнаутин, грък, влах.

Нито се опитах да споря с него. Даже го подкрепих. И събранието взе такова решение, каквото и мен се искаше — да се не връщам вече в Гърция, Мога да те уверя, че не изпитах никаква завист, че не аз, че друг ще пожъне славата от една тъй голяма услуга — попълване въоръжението и снабдяване с гръцки пушки всички отсамвардарски райони.

*

Аз не съм вече пленник на никакви съмнения, Маня.

Съприкосновението ми с тая среда прогони всички мои колебания. Още не съм никому съобщил решението си — не зная и дали съм се решил още напълно, но чувствувам се част от онова голямо цяло толкова, колкото и събраните в тази стая другари. Толкова съм се отрекъл от себе си, колкото и те. Толкова съм силен, колкото и те.

Славко вече агитира. Той иска непременно да остана в неговата, Марковата чета и ми описва четнишкия живот в твърде розов вид. Щели сме да пътуваме само по два-три, най-много четири часа на нощ, навсякъде посрещани, изпращани и гощавани като кумове.

— Четничеството не е такова, както си го въобразявахме с тебе в Прилеп: то е много по-лесна и по-благородна работа от ръководителството по градовете — уверява ме той.

— Я остани при нас — намеси се Пандо. — В нашето Костурско е цяла автономия. По цели седмици ще можеш да си стоиш в Дъмбени, Смърдеш или друго някое здраво наше село и ще работиш.

Тия грижи около моето спокойствие, т.е. около моята слабост и новачество, са тъй обидни.

Дори и Пандо се е загрижил за мене! Пандо! Мъничкият Пандо, когото в гимназията третирахме покровителствено и благосклонно като недорасъл за нашия клас. Пандето, който с вида си при раздаване зрелостните свидетелства предизвика усмивка и шушукания между директора и пратениците на турския валия! Пандето — Амебата, — изравнил себе си с другите и нечувствуващ нужда от отстъпки и привилегии, се е загрижил за мене! От своя страна той сега се отнася покровителствено и благосклонно! Не ми ли отмъщава той?

35

Но не. По-скоро ще се отдалеча от тия познати места и хора, за да угасна тихо и безвестно в друга непозната среда, отколкото да оправдая мнението на Пандето и на другите за мене. Трябваше да дойда тук, за да схвана колко бяха безсмислени и прекалени досегашните ми колебания и съмнения.

*

Гоце пристегна черните си паласки, уви един шал около белия си фес, преметна на лявото си рамо черна гуна, а над нея карабината и потегли пръв, като махна с дясната си ръка. Красиво увитата чалма, кокетно увисналият край на гуната, жестът на замахналата ръка — всичко говореше, че е намерил стихията си. В тоя момент той ми се видя като полубог.

Твърдо и самоуверено пристъпи след него Марко. Потеглиха и другите.

Пандо също наметна сива гуна, която почти се влачеше по пода. Взимайки пушката, дълга колкото него, той ми се усмихна. И тая усмивка казваше: „Видиш ли, ти не си очаквал никак това от мене, но...”

Точно в тоя момент у мене се затвърди решението. Намислих дори да го съобщя съвсем спокойно като нещо най-обикновено и единствено възможно. Така никой няма да разбере вътрешната буря, която то ми струва досега. И всички ще помислят, че съм потеглил от Битоля, за да постъпя право в Марковата чета.

В новата квартира случаят ми се удаде сам.

— Е, сега, щеш не щеш, ще ми бъдеш другар до границата — обърна се към мене Гоце, който, види се, е считал моя въпрос предварително решен. — Ще те изпратя зад граница, а в София ще ти се даде работа около представителството или във вестника.

— Не, аз ще остана при Марко — отговорих спокойно аз.

По лимоненото лице на Марко пропълзя червенина. Устните му се свиха в чудно изразителна усмивка, която не очаквах. Тая усмивка ме сближи с леринския цар, който досега ми се струваше до непристъпност суров.

— Така, така. Той ще свикне скоро, както свикват всички други. Краката и организмът свикват, когато човек иска. Ще
 
 

36

бъдем добри другари. Четите имат нужда от интелигентни хора.

Тия думи, произнесени бавно, с трогателна безизкуственост, в която нямаше ни една нота на ласкателство и фалш, ме възхитиха. И с едно горещо стискане на ръка аз му изказах голямата си благодарност и... вътрешното си удовлетворение.

Нощта прекарах в спокоен и продължителен сън — блажения сън на успокоената душа подир трясъка на вътрешна борба.

И се събудих, както никога, доволен от себе си — с гордото съзнание, че и аз съм вече четник.

Поздрави ме, Маня!
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]