XXXIII

Добровенските висоти,
14 май
 

Едно бързо известие от Добровени ме принуди да напусна пътелейските околности, без да изчакам края на Кицевата засада. Добровенски пратеници с ръководителя начело ме молеха веднага да потегля за селото им. Там се беше из-

163

вършило едно убийство, което заплашвало да докара опасни разкрития.

Потеглихме същата нощ и заранта слънцето ни огря по стръмните висоти над реката Църна. Същия ден ни представиха и двамата убийци, арестувани своевременно от селяните. Яви се и потърпевшият, добре познатият нам добровенски скъперник Трайко, баща на убития. Бащинската скръб беше поизменила това сурово лице, което преди два месеца бях видял обезобразено от злоба и инат. Добровенският чорбаджия искаше от мен възмездие за невинно пролятата кръв на сина си. Той бил решил да се обърне към турския съд, но селяните го възпрели. И възмездието трябвало да бъде: главите на убийците. Той не признава друго заслужено наказание освен кръв за кръв, глава за глава. За него не е важно кой ще задоволи жаждата му за кървава отплата — турското правосъдие ли, или ние. Тая жажда бе у коравия старец по-силна от скръбта за загубения човек. Тя го възбуждаше до безумие и той предвкусваше сладостта на отмъщението.

— Бъди спокоен, дедо! Всичко ще бъде разследвано и виновниците ще получат заслуженото.

Моите думи разочароваха стареца. Защо аз се бавя? Какво има тук за разследване, когато убийците признават злодеянието си?

Настойчивостта на Трайко ме ужаси.

Убийците, двама селски младежи с едва наболи мустаци, ме обезоръжиха още при първата среща. Отговорите им, кратки и откровени, не оставяха какво да се разследва.

— Защо сте направили това?

— Защото той беше шпионин. Ние убихме един шпионин.

— А кой ви е дал право да убивате на своя глава хората, па били те и шпиони?

— Убихме го... Прави с нас каквото искаш. Привечер една команда от четници и селяни, предвождана от единия убиец, се завърна с трупа на убития, скрит два часа далеко в едни стръмнини, където и коза не стъпва. Когато подутото тяло, напъхано в чувал, мина на кон пред нашето търло, старият баща издаде звуци, прилични на кучешко квичене, заскърца зъби и с дигнати юмруци хукна към колибата, гдето стояха двамата убийци.

— Остави ме аз да ги заколя!

— Ти си стар човек и не ти прилега да проливаш човешка

164

кръв. Остави всичко на нас. Ако ние не се покажем справедливи и строги, има над нас един бог, който съди всички хора и никому не прощава.

Недоверие и злоба блеснаха със зловеща светлина в очите на стареца, който на път за колибата се мъчеше да се изскубне от ръцете на четниците. Той не издържа и се строполи на земята, ревна като ранен звяр и заскуба с пръсти косите си и горската трева.

На другия ден се извърши погребението, на което се стече цялото село. Но заръчаният блясък, студените плитки сълзи на чуждите хора и общите съболезнования, вместо да по-облекчат мъката на стареца, удвоиха ожесточението му. Той не се прибра в опечалената си къща, а се върна и остана при нас. Момчетата ядяха, пиеха и спяха, но Трайко беше отвикнал от хляб, вода и сън. Нашият апетит и нашето спокойствие го озлобяваха. Той седеше все близо до мене. Ставах ли аз — ставаше и той и тръгваше подире ми като сянка. И горящите му очи отправяха все същия зловещ и настойчив въпрос. „Кога? Ти още се бавиш?!”

Можех ли да се не бавя?

Убитият не бил наистина турски шпионин, но зимъс, когато Трайковото скъперничество и инат ни устроиха ония мъчителни сцени, синът държеше страната на баща си и на края хукна да убие войводата. Отблъскващ колкото баща си, наранен в чорбаджийското си самолюбие, той се отнасял извисоко към простите, предани работници и се делял от тях като коза от стадото. Към тъй спечелената неприязън у селските младежи се прибавило и озлобление от лични обиди и закани. И като общ селски и личен враг, Марко Трайков загинал, като изпитал всичката зверщина, на която е способен селският непосредствен човек.

Всичко това стана съвсем ясно за мене подир направените разследвания.

Убийците пък са най-бурните и предани хора в Добровени. Убили са не от користолюбие. Тяхната смърт би зарадвала само Марковия баща и никого другиго в селото. Те са при това трогателно наивни и прости — деца на природата, без всяко съзнание за извършено злодейство. Заслужава ли Трайко да се потопят още две семейства в скръб и сълзи, за да се удовлетвори неговата жажда за мъст? Но да се върнат убийците в село ненаказани значило би да се тласне разяреният старец към една от двете крайности: към

165

саморазправа или към турския съд. И аферата готова. Ръководителят дядо Божин и другарите му треперят от тая мисъл. Те мразят Трайко, но се боят от него, защото го знаят способен на всичко. Те биха желали да се не умъртвят убийците, но и да се не завръщат вече в селото. И оставят на мене да намеря средството.

Аз мога да изпратя убийците отвъд Вардар, в някои непознати и далечни райони. Те там или ще загинат от турски куршум, или ще преживеят борбата и ще се върнат един ден дома си, изкупили с мъки и подвизи извършеното човекоубийство. Но ако старецът отгатне моята хитрост — той чака да види с очите си погубването на убийците! — и се отнесе до властта? Тогава пък аз бих бил отговорният, с пръст соченият виновник за бедите, които биха сполетели селото. И биха ме осъждали едни, че не съм погубил убийците, а други — че не съм направил безопасен самия старец, т.е. че не съм изпратил и него при сина му.

Не ми достигна кураж да разреша сам дилемата. Един бърз куриер замина за Лерин с дълго писмо, в което настоях да узная мнението и на районния комитет. Но и куражът на леринци не беше по-голям. Те ми пишеха: „Постъпете, както намерите за добре.” Тям съвсем не им беше до убийството на Трайковия син. В писмото си споменаваха, че в Търсье подир сблъскването станало нещо страшно. Изтръпнах пред тая вест и се самоукорих за колебанията си.

Оставил писмото, в зловещите очи на бащата сега прочетох още по-настойчиво: „Е, свърши ли се най-после!”

На едно раззеленяло равнище, гдето околните скали хвърляха своите колосални сенки, сред бялата нощ, двамата вързани убийци бидоха изправени пред четата и ръководителите. Аз ги обсипах с укори за извършеното своеволно деяние. Да видеше сега отнейде как злорадствено се кривеше лицето на стареца! Неговата болка на наранен баща, естественият му копнеж за възмездие престанаха да ме трогват, защото в огъня на очите му имаше нещо нездраво, нечовешко.

Убийците бидоха прострени на земята. По гърбовете й по дебелите им меса почнаха да се сипят удари с приготвените дряновици. И двамата понасяха мъжки, без крясъци, ударите. Само глухи охкания се раздаваха сегиз-тогиз под

166

гласа на размахваните тояги. Но тия охкания не дразнеха толкова, колкото неопределимите звукове, които подир всеки по-силен удар изпущаше бащата — кръвожадни звукове на звяр, който разкъсва жертвата си. Четниците изпълняваха немного усърдно ролята си и щадяха наказаните. Изключение правеше само Траян с циганското лице. Той слагаше ударите с всичка сила и не без увлечение.

Неудовлетворен от зрелището, Трайко изрева, грабна една тояга и взе да маха като бесен. Удряше по главата, по кръста, по краката. Убийците, почувствували разликата, изпищяха. От главите им шурна кръв, видът на която съвсем озвери стареца. Момчетата го задърпаха за косата и насила го откъснаха.

— Така се бие! — извика той запъхтян, с паднала чалма и седна на земята.

— Хайде, сега си върви в село! — казах му аз, чувствувайки, че присъствието му ме влудява.

Изненадан, той ме запита с очите си:

— Нима само толкова?

— Чу ли, старче? Ставай и си върви веднага!

— Нима само толкова?

— Върви си! — изкрещях му заканително. — Какво ще стане по-нататък, това е наша работа.

Двама селяни приподигнаха стареца. В нанесените удари той изчерпи всичките си сили. Той избухна в сухи хълцания и се остави да го понесат към село.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]