XXII

Островско,
2 април
 

Много видях и много преживях през седмицата, която изтече.

Молбите и настояванията на воденци да посетим Месимер, едно от най-богатите и просветени воденски села, и да направим от него тяхна крепост бяха тъй силни, че нашите дребни междуособици и злоби не можеха да не замлъкнат.

Поканата за тръгване ни завари сутрин, подир една нощ, прекарана изцяло в провиране между драки в Гуговско и скитане низ гъсто заселени мочури в Нисийско.

Другата вечер по сетните лъчи на слънцето изпращаха сбогом на нашето Леринско. И тръгнахме към изток. Бързо прекосихме големия исторически път Via Egnatia, минахме край Владовската чешма, гдето ни чакаха владовски работници, после низ една козя пътека поехме планинските възвишения.

Ние просто тичахме. Изведнаж едно неочаквано зрелище прикова погледите ни.

„Воден! Воден!” — се разнесе шепнешком низ редицата.

Два пъти досега, от прозорците на трена, тоя град ми се е мяркал със своите блестящи води и със зеленината си, кацнал над зинала пропаст. Но сега той заблещука под нас като гигантски полилей, запален от ръката на невидим чародей и увиснал без подпора в пространството, върху необятния фон на тъмната нощ. Прекрасен брилянт, натъкнат в косата на нашата траурна хубавица — Македония.

С мъка откъснах погледа си от фееричното видение и забравил умората, унесен в смътния отглас на далечни, шумещи води, закрачих по стръмното нанагорнище.

На определеното място спряхме и произнесохме паролата, но никой не се отзова. Отдадохме това по-скоро на някакво недоразумение, отколкото на нещастие и продължихме пътя. След четвърт час се потрака с камък и биде произнесена гръмогласно паролата, която веднага се последва от един пушечен изстрел. Минутното ни недоумение се обърна в неудържим смях: месимерци, които други път не са посрещали чета, претълкували са наставленията ни и

124

ги изпълняват с наивна театралност. Посрещачите, на брой повече от четниците, се нахвърлиха върху нас с жадни целувки, после измъкнаха не знам колко шишета ракия и ни предложиха почивка под един грамаден дъб. Всичко това бе крайно забавно. Ние се задоволихме със здрависванията, а почивката и черпнята отложихме за в село, което при това било много близо.

На един дъх изкачихме остатъка на нанагорнището. Вятърът разнесе кучешки лай. Мярнаха се и няколко хижи. Кучешки лай и светнали селски хижи... Това се продължи повече от два часа. Когато се свършваха драките, настъпваха островърхи скали — и обратно. Приближавахме селото, разлайвахме кучетата и пак се отдалечавахме и тътрузехме низ драки и скали. На места ставаше нужда да си помагаме един на друг, за да изкачим някоя канара или да се не загубим низ драките. Дядо Яндре, спускайки се от една канара, падна и си разкървави лицето. В същата минута аз се озовах на гърба му, а идещият подире ми се подхлъзна, свали ме от войводския гръб и ме повлече надолу. Дядо Яндре изгуби търпение и изруга куриерите. Аз бях също доста изтерзан, почти загубил надежда, че тая нощ ще влезем в прословутото село, но настроението ми съвсем не беше трагично. Стратегията на месимерци, които по-долу бяха ни посрещнали с пушкане и предложили да се разположим на ракия, а сега, от предпазливост, ни разтакаха низ места, гдето и сами едва ли са някога стъпвали, уж за да прикрият влизането ни в селото, падането на дядо Яндре и моето неочаквано настаняване на гърба му, избухването на войводата и описването на месимерските куриери — всичко това ми се видя тъй смешно. И пръхнах, та се изсмях с всичкия си глас. Общото недоумение и нацупеното лице на дядо Яндре ми дадоха да разбера, че моят смях съвсем не беше уместен. Но не се разкаях много. Да приключиш толкова разнообразни впечатления, вълнения и мъки с такъв пълен сърдечен смях — това не се случва често...

Куриерите сега удариха по най-прекия път към Месимер и ние скоро се освободихме от драките и канарите. Тичешком минахме по улиците и се настанихме на квартири.

Наскърбените месимерци ни заразправиха с трагичен вид съображенията, по които ни бяха устроили тая одисея около селото: късно през нощта стигнали в Месимер двама заптии. Опитали вече старата дрянкова ракия, която в изумително

125

обилие се сложи пред нас, ние сега ги слушахме с усмивка. Под действието на това питие дядо Яндре позабрави падането и подутата си буза и бащински почна да обяснява на месимерци как трябва да се постъпва в такива случаи: стражарите да се настанят в единия край на селото при опитен домакин, който да ги замае с ракия, мезета и приказки; четнишките квартири да се определят в другия край на селото; всички кучета да се изпозатворят в къщите — и всеки да си гледа работата.

Възхитени от умните наставления на войводата, месимерци обещаха тържествено, че друг път ще знаят да се отсрамят.

*

Първият ден от гостуването ни се започна с черпня. Все възможни стари ракии, някои предварително изпратени от града, и разни пресни и сухи овощия — смокини, ябълки, круши, едро червено грозде — се вардаляха по празничната черга. Там бяха и сирките, прочута воденска рядкост, която другарите ми воденци в солунската гимназия получаваха армаган от домашните си.

Къщата, в която ни настаниха, бе солидно двуетажно здание с висок чардак, гледащ в разкошна овощна градина, в която бърбореше вадичка и чуруликаха пролетни птици. Дядо Яндре остана очарован от всичко и се помъчи да си спомни где другаде низ Македония е срещал такова хубаво село.

През деня получих от града писмени наставления за работа. Привечер пристигна и самият воденски ръководител, учителят Радомир. През нощта имахме тържествено събрание, а към полунощ покръстихме няколко групи.

Втория ден бяхме много сближени с месимерци, които вече плуваха в първите медени мечти на революционери и изглеждаха горди, издигнати някак в собствените си очи. Горди бяхме и ние и сега примерът на месимерци ни се виждаше вече донейде заслужен. Лично аз имах особени причини да бъда доволен. На снощното събрание говорих с увлечение и бях изслушан при гробно мълчание. Присъствието на ръководителя и свадата ни с дядо Яндре държеха будна амбицията ми, а вълнението на селските сърца, извиквано от речта ми и отразявано по лицата им, усилваха

126

моето въодушевление. Аз станах любимецът на месимерските ръководители.

Към моето блаженство се прибави още една изненада, която приятно раздвижи сърцето ми. Две воденски учителки, които аз познавах по име и на вид от Солун, от времето, когато знаехме имената на всички по-интересни пансионерки от горните класове, ни изпратиха заедно с хиляди поздрави и по един чифт чорапи. Подаръкът и увереността, че съм познат на дарителките и че до мене е отправена по-голямата част от поздравите до четата, ме потопиха в сладки спомени от ученическо време.

Вечерта се ознаменува с побратимяването между гъркоманските и екзархийските първенци, смъртно враждуващи поради една много стара фамилна свада. Известна стара неприязън забелязахме още първата вечер и между самите екзархисти-първенци. Воденското началство ни осветли върху тия междуселски ежби и в желанието си да примири разните течения посочи някои лица, които би трябвало непременно да бъдат прокарани при избора на ново управително тяло.

През тия два дена се прояви като агитатор и дядо Яндре. И двете вечери той се намесваще в агитацията с по някоя фраза, пословица или просто одобрение. През деня пък непрекъснато почти говореше с по-видните месимерци, като посягаше от време на време към шишенцето. Собствено то не бе шишенце, а шишета, и то със съдържание не от обикновените. Без да съм компетентен, аз още от първите глътки трябваше да се съглася с дядо Яндре и с Абдурамана, че сме попаднали на една скъпоценна рядкост. А от въздействието, което двудневната консумация оказа върху нашия войвода, убедих се, че воденската ракия от дренки и сирки има свойството да възбужда у човека неподозирани агитаторски способности и да предразполага към красноречие. Но това, което не ми харесваше, бе, че дядо Яндре стана и раздразнителен. Колкото пъти отивах през деня да се посъветвам с него, той все ми отговаряше някак сопнато и аз го зарязвах. А лицето му от сивожълто беше станало розово и очите му светеха някак особено.

Когато се избираше управително тяло, дядо Яндре от време на време сумтеше, а Абдурамана следеше с иронична усмивка всяка моя дума и жест. Но когато споменах имената на двамата месимерци, които трябваше по препоръка от

127

Воден да влязат в управителното тяло, войводата гневно извика над главата ми:

— Шо им кажуеш тие рабоке?

Атаката беше неочаквана. Аз кипнах, но отговорът замръзна на устните ми. Кице изръмжа нещо и изскочи навън, като трасна подире си вратата. Настана смущение. Всички се обърнаха към дядо Яндре. Абдурамана сега философски се загледа пред себе си. Аз продължих с повишен глас и повторих имената на двамата кандидати.

— Оти не ги прашаш дали ги сакаат? — още по-силно извика дядо Яндре и скочи на колене.

— Тези двамата не са изборни, а посочени от воденското началство. Не забравяй, че не се намираме в нашия район. Дошли сме да услужим на воденци и ще направим каквото те ни кажат. Те си познават по-добре работата — отвърнах аз.

— Ами яс оти да не знам?

— Не знаеш, защото днес, когато идвах при тебе, не иска да ме чуеш, па не беше и в състояние да ме разбереш.

Воденският ръководител ми пошепна, че е най-добре да отложим избора и разпуснем селяните, за да не присъствуват на такива сцени. После насаме той ми благодари за услугите, но съжали много, че не сме дали на месимерци добър пример на съгласие и сдушеност.

По очите на дядо Яндре се виждаше, че не мисли скоро да спре.

— Ти какво ми праеше во Прилепско, а? Помниш ли? — извика той тържествуващ, като да бе посочил истинската причина на скандала. И заразправи, че когато е водил четата в Прилепско, не сме изпълнявали навреме поръчките му, оставяли сме го без месо и момчетата му ходели със скъсани, цървули.

— Защо досега не си ми казал ни дума за това? Защо не си се оплакал навреме?

Дядо Яндре бе прието жалък, диреше причините на избухването си, без да може да ги намери, и говореше несвързано.

— Ако не ми се даде дума, че тазвечерните сцени няма вече да се повторят, докато сте във Воденско — намеси се най-после ръководителят, — аз, като ви благодаря повторно, ще трябва да ви кажа, че ние не бихме желали нашите работници да виждат подобни разправии между четниците.

128

Имайте пред вид, че вашата чета е първата, която посещава селата ни...

— Бъдете спокойни! — извиках аз. — Още утре ние потегляме обратно в Леринско. Ако другарите ми не искат, аз тръгвам самичък и отивам при Марко.

Тия думи постреснаха другарите. Дядо Яндре зяпна, Абдурамана се слиса.

Известно време всички мълчаха. Старият човек изпадна в особено лирическо настроение и заговори как в харамийско време са пленили прочутия турчин Абединчето, за четите, в които се е движил, и за личните си качества и заслуги. Несвързан и неясен в началото, той попадна най-после в тон на безхитростен искрен беседвач. След като изложи своя животопис, помъчи се и да се самохарактеризира. На всеки свой недостатък той противопостави по едно качество: на простотията — своята коравина; на безграмотността си — своята изкусна стрелба, способността си „да провре куршума и през пръстен”. Това бяха, разбира се, камъни, хвърляни все в моята градина.

Всички се укротиха. Някои дори изпаднаха в умиление, но беседата взе да дотяга, понеже продължи твърде много, а разказвачът почна да се повтаря и потретя.

Аз излязох на чардака. Подире ми дойде ръководителят и ме попита какво мислим да правим. Отговорих сухо:

— Ще си вървим утре или всички, или ще тръгна самичък.

— По-добре е да се примирите, вместо да се разпокъсвате — отговори той и хвърли цялата вина върху воденската ракия.

Останал пак сам, стана ми болно и срамно. В Прилепско бях ходил веднаж в планината, за да помирявам скараните до нож четници на войводата Мирче. Те се обвиняваха взаимно, оправдаваха се като пред съдия. Те ставаха по-малки в очите ми и аз влязох в ролята на наставник. Тази роля изигра сега воденският ръководител спрямо нас и спрямо мен. Лесна е тая роля, мъчно е да слушам наставничества. Две сълзи се явиха на очите ми.

Повече от два часа прекарах на тоя дивен чардак. Посребрената вадичка бъблеше, ветрецът ме полъхваше със свежия си лъх и ми носеше аромата на цъфналите кестени и други овошки. Пролетни славеи люлееха предутринната дрямка на разкошната градина.

129

Моите две сълзи изсъхнаха на клепките. В душата ми, отърсена от озлоблението и яда, остана само една скръб за станалото. Задишах ароматния въздух. Сребърните люспи на вадичката и полусенките около нея отвлякоха вниманието ми, песента на славеите ме поприспа. Драките и канарите около Месимер, дядо Яндре, заобиколен от павурчета и шишета върху шарената черга, възторгът на селяните, важната поза на ръководителя — всичко се изреждаше едно подир друго като сцени от далечен инцидент, който не се отнася до мене. Видях се пак настанен върху гърба на стария войвода и гласно се изсмях. После зърнах неговата фигура, клекнала върху една скала, в позата на самоуверен стрелец...

— Колко убао пеят бюлбюлите!... Ги чуеш бюлбюлите?...

Стреснах се и видях до себе си дядо Яндре.

— Да, хубаво пеят... — измънках след късо мълчание.

И дълго време мълчахме един до друг и слушахме бюлбюлите.

Лицето му беше бледо, очите потъмнели и угаснали, съжаление и мъка издаваше сънното му още лице. Разбрах, че бурята е минала и оставила смут и разкаяние в душата на стария човек. Той мълчаливо търсеше примирение. На устата ми бяха готови думите, с които и мене ми се искаше вече да се съгласим на взаимна търпимост, докато се срещнем с Марко. Но лошото чувство надделя и оставих стария човек да се помъчи още малко, докато намери самичък словата на сдобряването и ми подаде пръв ръката си.

Аз я стиснах силно и чак тогава се възмутих от жестокостта си.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]