XXI

Нисийско,
25 март
 

Обиколихме островските и нисийските балкани, оправихме работите на село Гугово и от два дни почиваме в мочурливите низини, съседни на чифлика Нисия.

Напоследък прекарах и приятни, и неприятни минути и е време, Маня, да надникнеш във вътрешния живот на втората леринска чета.

Под букаците на островския балкан имахме удоволствието да си кладем ноще големи огньове. По-преди, когато хармонията в общежитието ни не биваше нарушена от някой инцидент или пререкание, събирахме се край огъня на приказка. А сега, когато Марко го няма, приказките ни са много по-разнообразни и по-интересни, защото езиците са развързани и изборът на темите е твърде широк.

Моите радости са свързани с успеха на моята работа по селата, с тия нощни приказки край огъня под кръстатите буки и със случайно спечеленото приятелство на три островски козарчета.

Тръгнали по стъпките на своите кози, те се натъкнаха на нашия бивак и търтиха да бягат. Но скоро те застанаха като виновни пред нас. Цял един следобед прекарахме в революционна агитация и вечерта ги покръстихме. Всеки ден променяхме бивака, но те все откриваха скривалищата ни и не искаха да се делят от нас. Те бяха много наивни, много

118

любопитни и много предани. Разсмиваха ни с въпросите и с наивните си отговори и тия забавления продължаваха по цели часове. Няколко пъти те ни донесоха котли с току-що издоено мляко. Тагарджикът на дядо Яндре се оказа неизчерпаем източник на захар. Запазена бог знае откога, ние подслаждахме с нея нашата попара от преснак. Въоръжени с нашите дървени лъжици, обикаляхме котела и се почваше бясно надпреварване кой повече ще допринесе, за да се покаже по-скоро дъното на котела. А Кице през това време се стараеше да подразни някого и да го увлече в приказка или правеше смехории, за да задави ония, които най-ревностно се разправяха със съдържанието на котела.

Никога не съм се смял като четник толкова много, както в разговорите си с козарчетата и във време на тия незабравими вечерни закуски.

Това са приятностите, уви, твърде малко в сравнение с горчивините.

*

Аз се старая с нищо да не накърня правата на дядо Яндре. Вървя подир него и пред селяните го титулувам винаги войвода. Той седи винаги на баша, от дясна страна, пръв захваща благословиите с павурчето в ръка. При посрещане или заминаване винаги стои начело. Всички тия внимания към войводското достойнство радват стария човек и приятно дразнят самолюбието му. Но нему му е мъчно, че не упражнява и оная част от началнишки права, която е предоставена на мене. Искало би му се не само да определя заедно с мене работата по селата, но и да я върши сам. Закъснели и суетни домогвания...

Аз нито минута не съм позавидял на войводските почести и всичко свързано с войводския чин, което приятно дразни стария човек. За мене са достатъчна награда радостта ми от проповедничеството и от организаторския труд. Но аз пазя ревниво своята област само за мене. Във време на проповед аз не искам да се намесват нито дядо Яндре, нито Абдурамана. Техните реплики винаги ми се виждат неуместни. Старая се да не издам с никаква гримаса или жест недоволството си, просто замълчавам, изпровождам чуждата реплика с едно да и продължавам пак.

Това разделение на ролите има големи неудобства. На

119

дядо Яндре е потребен един помощник-агитатор и секретар, по-малко издигнат в организацията. Тогава той би се чувствувал по-пълен началник. Като секретар на един Гоце, като помощник на Марко, аз бих бил на мястото си. Но на един дядо Яндре, комуто лани бях известно време началник! Неговата мекошавост и податливост разколебаха твърде скоро старата строгост и дисциплина и нашата чета далеч не е това, което бе Марковата. От минутата, когато останахме сами, отслабна оная невидима пружина, която ни държеше в постоянно напрежение и покорност. Както освободеният затворник жадува да изпита веднаж всички радости и блага, които дълго време му бяха недостъпни, така и другарите ми бързат да използуват малката охолност и слободия, които са постижими в четнишкия живот. Строгостта при Марко като че се е понасяла насила.

При Марко например във време на поход не можеше да се пуши, а през почивките само с позволение, и то по хайдушки: държейки запаления край на цигарата, скрит в закривената длан. Сега при поход се чуват не само приказки, но и високи смехове, а цигарите понякога, дори и в поход, блещукат като светулки. При Марко дължината на похода зависеше само от предстоящата работа. Сега, за да се съкрати дългият поход, случва се понякога да денуваме не тъкмо там, където сме решили. Царските друмища сега станаха безопасни и се предпочитат. Често пъти се избира не най-малко рискованият, а най-краткият и удобният път. Марко се ядосваше, когато в поход някой запита селяните колко има от това село до онова. Но нищо не го дразнеше тъй много, както сръдните и протестите на другарите, когато неопитни или страхливи куриери ни заставяха да правим безкрайни, често пъти ненужни и безсмислени обикаляния около селата и друмищата, през непристъпни канари, урви, мочури, драки. Към нетърпеливите той беше неумолим и често пъти наказваше всички ни, като успокояваше куриера и ни заставяше да се изтезаваме подире му. Сега неспособността на куриера да определи точно разстоянието от едно място до друго, макар че той никога през живота си не е употребявал часовник, ни страшно нервира. Тежко му, ако в непроницаемата тъмнина се обърка и ако часовете излязат повече, а винаги те излизат двойно и тройно повече, отколкото ги е определил. Бедните куриери, в такива минути те са просто за оплакване. Веднаж, изтощили силите си в блъс-

120

кания и тътрузения, спряхме и върху куриера се изсипаха остри забележки най-напред от дядо Яндре:

— Кекви с`а тие селски ч`асои, господ да те `убие!

— Къде ни водиш бре? - изкрещя му и Абдурамана, чиято фустанела бе се изподрала по драките.

— Забърках се, братя, и аз не знам где съм — проплака от отчаяние селянинът.

Тоя безпомощен вик укроти веднага дядо Яндре. Нашият войвода обладава обонянието на стар вълк, страните на света определя по звездите, подушва близостта на кладенче и умее да се ориентира по сента, както той се изразява, дори и в места, където никога не е бил. Обезсилен сега от отчаянието на куриера, той се запретна сам — и ни извади на пътя подир недълги лутания. Лошото е, че не винаги ние се трогваме от безпомощността на куриерите.

Ние се гневим на всяко неудобство и затруднение и се сърдим вместо на турския султан и на турската тирания на селяните и на куриерите или се взаимно обвиняваме. Сърдим се често и на бога, като забравяме, че нашите желания са тъй непостоянни и противоречиви, че и сам бог би се объркал. Понякога например ни е нужна луна — искаме месецът да ни свети и придружава из пътя, — а понякога мразим луната, колкото шпионите и предателите, и сме петимни за непрогледен мрак. Призори в планината, когато зъбите ни тракат от студ, чакаме с нетърпение слънцето, а когато към пладне то ни напече в някои камънаци, чакаме с още по-голямо нетърпение вечерта, за да ни разхлади.

Моите другари сега са по-придирчиви и към храната. Когато шишенцето на дядо Яндре е пресушено, а селяните не са донесли павурче в гората, задават им се такива дипломатични въпроси: „Дал ли ви е господ таз година ракия?” Селянинът се усмихва и поправя опущението. Сега цървулите се сменяват по-бързо. Захар, кърпи, ризи и пр. се заръчват по-често. Това вече не е само по себе си нещо особено, но то е много като промяна. Дрипавите панталони на Марко, съдраният ръкав на куртката му, вехтите и изкривени цървули заставяха всички да бъдат крайно въздържани в поръчките си. Когато Марко не употребява долни гащи, поръчката на едно огледалце, сапун или кърпа за лице бе вече една луксозна поръчка.

Аз съм горещ поклонник на Марковия аскетизъм и бих желал да пазим най-строго всичките негови традиции. Всяко

121

отклоняване от тях ме огорчава, а понякога ми вдъхва и лошо чувство към дядо Яндре и Абдурамана. Но аз съм заставен мълком да се помирявам, и то не толкова, защото моята намеса би се схванала като посягане върху чужди войводски права, защото има моменти, когато не без скрито задоволство се помирявам с някои от слабостите на другите и се ползувам от тях. Изходили сме например дълъг път низ гората. Явява се предложение да спрем, гдето сме, за да не продължаваме до определеното място. Дядо Яндре е наклонен да се съгласи. „Що ке речеш?” — обръща се той към мене за съвет. Капнал като другите и изкусен от предложението, аз избягвам да отговоря направо. В това време се намесва Абдурамана и заявява: „Да останем! Какво ще се трепем дотам, нали е все едно?” Той сваля раницата си, последват го и другите, последвам го мълчаливо и аз. И чак когато хубаво съм си отпочинал, разкайвам се, сърдя се на себе си, заричам се да бъда друг път по-твърд. Но не винаги устоявам.

Само по пренебрежение към облеклото и донякъде към храната аз бих могъл да остана напълно верен на Марковите традиции. Но и тук куражът ми не е много голям: не е героизъм мълчаливо да се ползуваш от слабостта на другите, когато ти понася, а да въставаш против тях, когато се чувствуващ по-силен.

Марко не правеше така...

*

Вчера дядо Яндре ме извика настрана, за „да се посъветва” с мене за нещо, по което, както често се случва, беше вече взел решение заедно с Абдурамана. Малко нерешително, но сериозно той ме запита не мисля ли, че е добре да се премахне някой и друг върл турчин във Воденско. Според него тия подвизи биха оправдали нашето самостойно четуване, биха обогатили районната каса с пари и ние с право бихме могли да настоим пред околийския комитет да достави четнишко облекло на новите наши другари, бежанците от Неокази...

Аз не му дадох да довърши:

— Ние се намираме в чужд район и можем да вършим само каквото ни се заръча. Па и в Леринско да сме, пак не бихме могли да се впуснем в дела, като обири и убийства

122

на турци, без съгласието на Марко и на околийския комитет.

Самолюбието на стария човек се нарани. Нима ние нямаме достатъчно ум, за да решим кое трябва и кое не трябва. Аз не му отговорих отрицателно — по отношение на неговия ум поне — и понеже възбудеността му привлече вниманието на момчетата, оставих го сам и се отстраних.

С никого досега не съм споделил недоволството си от разпуснатостта и волностите в четата. Кому бих могъл да се доверя? Само Кице се дразни от интимността между дядо Яндре и Абдурамана. Само той се застъпва понякога за повече дисциплина и ред. Подир караницата ни Кице дойде при мене — той беше подушил предварително за намеренията, от които се бяха съблазнили двамата ни най-стари другари — и взе открито моята страна.

Аз му отговорих, че случки като днешната няма да се повтарят и че е нужно да се върнем по-скоро в Леринско и да се срещнем с Марко.

Но аз тайно се радвах, че имам вече един верен съюзник...
 

Пред нощта пожелах сам да сменя едного от часовите. Целия ден небето беше сключено и заплашваше с буря. Сега ръмеше и от време на време светкавици прорязваха адската тъмнина и осветяваха скалите, в които бях задръстен. Обладан бях от едно странно чувство, по-силно от егоизма, което придава на човека зловещ кураж и внушава пожелания на опасности, в които душата би потопила яда и озлоблението си. И в тоя припадък на кураж аз се отвратих от своето жалко положение: секретар, агитатор, помощник на кого? На... дядо Яндре. И за пръв път без страх и колебание реших дилемата: аз трябва да съединя и двете роли. В Леринско или другаде — не е важно. Веднаж нарамил пушката, аз не мога вечно да стоя по средата — нито четник, нито вожд.

Спомних си поканата на Славко, когато се разделяхме. И забродих начело на своя дружина по планини и села, опиянен, съвсем забравил своя пост.

Отзвукът на някакво тракане едва достигна до позицията ми и замря в безмълвието. Опомних се, наострих уши и насочих зарязаната пушка по посока към шума. Но чух сега ясно тракане с камък, спомних си, че се чакат куриери, за да ни прехвърлят отсреща, и отвърнах на произнесената парола.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]