II
Пополжани
31 декември
Изкарах първия нощен поход. Това наистина не е още комитаджилък, но все дава понятие поне за прелестите на нощното скитане по поля и планини.
На тръгване представлявах интересна карикатура. Бях се дегизирал така: останах с чепици, панталоните наврях в чорапите си, облякох един къс джамадан с памучна подплата, а около феса си навързах по подражание на дядо Яндре една кърпа като чалма. За да ми е леко, горната си дреха не рачих да взема, макар че приятелите ми настояваха много.
Трябва да съм бил смешен, защото всички ми се смееха, даже и дядо Яндре.
Другарят ми беше останал в своята арнаутска носия: цървули, бели бечви, широк виненочервен пояс, червен джамадан, черно кепе с един ред висулки отзад и малка арнаутска капа на главата — цял дебранец. Липсваше му само гъстата, черна, безформена брада, която той, преди да отпътува с файтон от Прилеп за Битоля, беше не без съжаление пожертвувал.
На тръгване ми дадоха един огромен карадагски револвер, който, подражавайки
пак на Яндре, втикнах в пояса си.
| Стр. 18. Б е ч в и (диал.) — вид потури.
К е п е (диал. от тур.) — наметало, служещо и за завивка К а р а д а г с к и — черногорски. |
18
Градът вече пустееше, когато ни изведоха. Минахме десетина вратички и дворове, озовахме се вън, а после през градини и бостани се намерихме на полето. Тук се целунахме с изпращачите (даскал Ч. още веднъж се изсмя на моята вънкашност) и продължихме пътя сами — дядо Яндре, аз и куриерът.
Около час вървях бърже, даже с увлечение. Острият сух студ ме пронизваше до кости, но стараех се да не треперя и все бързах. Нощта бе тъмна и мразовита. На две крачки от мене дядо Яндре ставаше невидим и шумът на стъпките му заедно с тоя на моите заглъхваше беззвучно в пустото пространство. Очертанието на широкия му гръб и фантастичният вид на чалмата му, които аз следях напрегнато, ту изчезваха, ту се показваха. А понякога цял дядо Яндре потъваше сякаш в земята. Тогава аз ускорявах крачките си и се блъсках в гърба му.
— Ке ме явнеш бе, даскале! — шеговито се обаждаше юй, а после старчески ме съветваше: — П`ушчи ги н`озите, нека `одат с`ами!
Той искаше да ми каже: стъпвай самоуверено! Аз знаех дълбокия смисъл на това правило не само когато се скита ноще по пусти и незнайни места. Пуснах си краката свободно и вече не ми се струваше, че стъпвам над пропасти. Пак падах, разбира се, но вече по-рядко. Па и не се боех от падания; те дори ме забавляваха. След всяко по-интересно падане слушах провлечения глас на стария комита:
— Нишчо-о, не си от джам я, па` ке станеш.
И ставах. И веднага бързах да го настигна.
Жадувах за почивка, но чаках да я предложи дядо Яндре. Когато седнахме, усетих, че моят джамадан се вледенява, а измокрените панталони се втвърдяват като дъска. След това мъчно можех да привикна краката си да се движат сами. Когато пък наставаха заледени угари, нозете съвсем се отказваха да ме слушат и падах и ставах на всяка стъпка.
На втората почивка — тя по мое настояване бе твърде малка — дядо Яндре отсече две тояги и ми връчи едната, за да се подпирам. Носех я всякак, но най-често я взимах на рамо като пушка. И тогава ми се струваше, че съм вече комита, и се предавах на мечти. И така унесен, не усетих как измина повече от час и половина, докато стъпките ми станаха съвсем неуверени. Тогава мечтите ми пак изчезнаха.
По-нататък не се съгласявах вече на никакви почивки.
19
Защото очите ми веднага се затваряха, заспивах сладко-сладко и ми се струваше, че не ще мога вече да стана.
Как се дотътрах до село Пополжани, сам не зная. Кретах низ пътя полузаспал. Събудих се съвсем призори, когато ни посрещнаха селяни на пътя.
В стаята, която нито разгледах, се прострях до огнището, гърбом към червената жарава, и веднага заспах.
*
Четири ниски, опушени стени ни притискат със своята голота и печален вид. През единственото прозорче сноп лъчи осветяват един наклонен, почти плътен стълб прах. Старият ми другар, леко приведен, държи двете си полузакрити длани към огъня, сякаш е препречил пътя на жаравата, и унесено ми разправя някакви масали. За какво не ми е заприказвал той вече!
Щом се събуди дядо Яндре, поиска оцет и дървено масло, които му се донесоха смесени в едно дървено паниче. Изчисти грижливо своя револвер, изчисти после и моя, като ме предупреди, че прави това за пръв и последен път: да видя и да се науча. Докато мажеше револверите, той непрекъснато негодуваше против битолските големци, които ни изпратиха без пушки, само с едни петаци.
— Батакчии! Не оти ке им се изедеа пушките, ама на... батакчии! Шчо ке им праиш!
Той се замисляше, както виждаш, и върху опасността, ако ни бяха случайно открили. На мен пък нито през ума ми минаваше подобно нещо — не от безстрашие, разбира се. Ей тъй, струваше ми се, че е смешно да се допуща това.
Внезапно другарят ми се ухили и без да продума, посочи с пръст към панталоните ми: една огромна бяла осмонога бързаше изплашена нагоре към пояса. Вярвай, Маня, не се ужасих. Наблюдавах я дори кротко някое време, без да помисля, че и тя е един враг, който трябва да се унищожава. Другарят ми все тъй ухилен каза:
— Айде, хаир да ти е сефтето, даскале! И после добави:
— Оти я не факяш бе, жал ти е за нея?
В смеха му долових някаква радост, незлобива, разбира се, защото и аз
успях вече да се сдобия с тия смъртни врагове на комити и затворници. Почти
неохотно аз хванах врага
| Стр. 20. П е т а ц и — револвери с пет куршума. |
20
с краищата на двата си пръста и след секунда в жарта се чу слабо изпращяване. Първият враг бе унищожен.
На тая осмонога имам да благодаря за маса приказки, които ми изприказа дядо Яндре. Изслушах цял трактат върху паразитното скотовъдство. Темата е наистина неестетична, както би казала твоята изтънчена приятелка Тодорка. Но ти, която нямаш претенции на салонна дама, вярвам, не ще се ужасиш, ако ти кажа колко картинно разказвачът ми представи цветущото състояние на това скотовъдство у хората от неговата категория. Преди години един млад харамия направил такава шега със своето либе: изпоскал се, насъбрал всичкия лов в една кутия, после нанизал на конец бедните животинки и изпратил на либето си „за бела шия герданче”.
За своите харамийски спомени дядо Яндре говори не без известно смущение. Аз знаех, че някога, твърде млад момък още, той бе хайдутувал по Пелистер, Бигла, Петрино, Бабуна заедно с върлия хайдутин Калеш Димо (спомни си песента „Ела, Калеш Димко, вечер на вечера...”). Помъчих се да го убедя, че няма защо да се срамува от миналото си. Хайдути като Димковци, Чакревци и капитан Наумовци, които са ограбвали и убивали само турски деребеевци, не са били за своето време обикновени катили и престъпници. Народът ги е обичал и почитал. Той и днес още ги възпява. Те са наши предтечи. Наистина, те са работили всеки на своя глава и за себе си, но тогава не е имало учени хора (като нас), които по градове и планини да работят планомерно и обмислено между всички християни, за да съборят турското царство. А сега е вече друго...
Дядо Яндре се поосвободи. Очите му светнаха като на стар, немощен звяр. Той все повече се увличаше от спомените си, които се нижеха един подир друг. Той говореше провлечено и тихо, както всякога. В гласа му звучеше горест, горестта на човек, изживял своето време и скъпещ миналото, което никога няма да се повтори.
Той ми говор`и за обири и убийства на турци по кръстопътищата, за невероятни походи, за сърмени дрехи и златни кьостеци, за пиршества с печени агнета и многогодишни вина, за истински оргии, в които липсвало само едно — от пиле мляко.
Гласът му по едно време затреперя от вълнение. Той
21
млъкна, загледа се безсмислено в огъня и ръката му машинално заигра с клечка в пепелта.
Мълчаливо прекарахме няколко часа, които ни оставаха до вечерта.
Аз догонях вълненията и копнежите на своя другар. И постепенно се унесох в тоя друг свят — в живота на харамиите, тия истински царе на гората и на себе си, които, не признавайки никакви организационни устави, програми и задължения, служейки единствено на инстинктите си, и долни, и благородни, печелеха съчувствието на безпомощната рая и обезсмъртиха имената си в народните песни.
Организацията — хилядоглаво някакво чудовище — се яви и обсеби горите. И оковава във вериги предишните волни царе. Едни от тях тя опитомява, привиква ги да влачат мълчаливо новия хомот, а непреклонните, безвъзвратно подивелите — неумолимо трепе.
Блажено старо време!
Не по него ли тъгува сега моят добър стар другар?
[Previous] [Next]
[Back to Index]