НА СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА
ГЕОРГИ ИВАНОВ ГЕРОЙСКИ МАРКО
И ЗАГИНАЛИТЕ ДРУГАРИ В 1902 ГОД.

Авторът

Макар и да не съдържа цялата история на моето четуване, тая книга е завършен разказ за живота и дейността на Марковата чета и за събитията от първата половина на 1902 година в Леринско. Тези събития съставят в революционната борба на Леринско отделен период, закръглен с аферите, които разнебитиха района, и със смъртта на Марко, които макар и сравнително малко известен, е една от светлите и най-силните личности на македонското освободително движение.

В друга книга остава да се разкаже четиримесечното ми пребиваване в Костурско, гдето подир аферите, разказани тук, се прехвърлиха останките на двете лерински чети, както и всички забягнали хора от Леринско.

София,
18 декември 1927

Хр. С.
 
 

Бележки на Михаил Неделчев: Стр. 15.  ... з а к р ъ г л е н  с  а ф е р и т е ...  — думата „афера” има в организационно-идеологическия речник на движението съвсем специфичен смисъл. Тя означава събитие от историята на Организацията, нейните борби или провал в конспиративната дейност на ВМОРО, разстройване на организационната мрежа, намеси на турската власт в живота на българското население вследствие на разкрития за революционния бит на българското население. В този смисъл едно оплакване на българин пред турските власти може да доведе до „афера”, до разнищване на революционната мрежа, тъй като буквално целият социален живот на населението е вече революционно осмислен. Стр. 15.  В  д р у г а  к н и г а  о с т а в а  д а  с е  р а з к а ж е  ч е т и р и м е с е ч н о т о  м и  п р е б и в а в а н е  в  К о с т у р с к о  — тази книга така и остава ненаписана. Отчасти представа за неразказаните събития дават пасажи от поместените в нашия том „Спомени от Странджа” — ретроспекциите. Но фразата е интересна за нас и с вложения в нея стремеж на автора да пресъздаде четническото си битие в поредица от книги, т.е. да напише мемоарна трилогия или по-скоро тетралогия.

I

Битоля,
29 декември 1901
 

Ти помниш, Маня, оня рошав комита, който миналата година гостува четири дена у вас.

С него, със стария дядо Яндре, случаят ме събра в Битоля. Временното воеводство в Прилепския район му беше дотегнало и той беше поискал да го върнат обратно при Марко войвода в Леринско. Мен пък ми беше омръзнало да се гоня няколко дена с битолската полиция. Играта взе да става опасна и трябваше да реша: или да се отправя за България, или да стана комита. За първото не ми даваше сърце, за второто — съмнявах се дали е по силите ми. А време за мислене и колебания нямаше.

Когато даскалувахме с тебе, ти знаеш как аз и други като мене интелигенти определяхме съдбата си: ще работим и ще се запознаваме все по-отблизо с полицията, ще треперем непрестанно от обиски и арести, докато един ден и нашата чаша се препълни. Тогава ще ни хвърлят в зандана, ще ни мъчат и разследват, а подир няколко месеца ще ни осъдят или заточат. И — край. Това беше неумолимото предопределение, с което, ти знаеш, аз бях се примирил. Така свършиха толкова наши другари, така ще свършим и ние.

„Да съм мъж, никога не бих се дала жива” — казваше ти. Ти облажаваше бурния живот на хвърчащите братя и проклинаше своя пол. Мисълта, че никога няма да излезеш вън от ролята на милосърдна сестра, че си осъдена докрай само да прибираш в къщата си блажени бездомници, да им пращаш ризи и чорапи в гората и да попаднеш най-после и затвор — при това пак женски затвор! — тази мисъл подсичаше крилата на твоите блянове. И ти се чувствуваше родена нещастница, жигосана от съдбата.

Разбирах те, Маня, напълно те разбирах. Аз също се мислех осъден да бъда докрай прикован за града, да проповядвам борба и да умра не като борец, който до последно

17

издихание приема и отвръща удари, а като работен вол, който без принуждение крачи към кланицата. Аз бях примирен с ужаса на предварителните изтезания и с бавната всекичасна смърт в затвора или на далечно заточение. Защото бях убеден, че ние, интелигентите, можем от градовете да командуваме истинските борци и да си останем докрай примерни мисионери и мъченици, но не и да умрем като борци. Допущаш ли, че тази мисъл е за един мъж по-малко мъчителна от твоето съзнавано безсилие на жена?

Реших да придружа дядо Яндре. Докато стигнем при хвърчащите, има да скитаме цели три нощи по поля и планини и да преседим три дена по селата. Ще видя дали нашите мускули са безнадеждно омекнали, дали нашите нерви и стомаси са станали неприспособими към атмосферата и живота в селските колиби.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]