Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов
 

XVII

Манастир „Св. Харапампи”,
13 март
 

Втори път намираме гостоприемство в малкото манастирче „Св. Харалампи”, недалеко от село Крушоради.

Посрещна ни пак поп Танас, крушорадският свещеник с големите зъби. Метнал наназдд високата си, сплескана към половината платнена калимавка, той се щура низ стаите и пак се вестява, повтаря полугласно думите ни и ни зяпа в очите. Той е така объркан и смутен от необикновеното събитие че мъчно схваща разпорежданията ни и още по-мъчно ги изпълнява. Това ни дразни. Но още повече ни дразни държането на манастирския прислужник, един дрипав ленивец, който се е заклел да не приказва с никого и се прави, че нито забелязва присъствието ни.

Продълговатата стая, която тъй весело шумеше миналия

106

път, сега има посърнал вид. Тегота и мълчание царят във всичките й кьошета, макар че по стените висят сега двойно повече пушки и по пода се търкалят двойно повече колани и торби.

Нашето число се удвои.

Дела като екзекуциите в Попадийската планина рядко минават без изкупителни жертви. Десетина дена след изчезването на Бардака властите обискирали няколко къщи в Неокази, но не открили ни една пушка. После извикали на следствие местния учител. Турците не са имали още сериозни улики, но ефектът от обиските и започнатото следствие е бил тъй силен, че десетина от най-верните ни работници решават да избягат. Това са същите хора, които преди месец, запретнати до колене, ни предлагаха гърбовете си, за да не цапаме реката, прегръщаха ни и плачеха на прощаване. Ето ги сега по участ приравнени с нас, зарязали всичко, взели само пушките, патроните и торбите си. Марко почти не се опита да ги склони да се върнат. Няколко дена вече те липсват от селото, което е смесено с турци, и връщането им е рисковано.

Бежанците се предвождат от неоказкия поп, възстар човек, който във великото си смирение се е предоставил само на бога и на... нас. Той е и с тримата си синове. Стефо, най-старият, е и най-събуденият от тях — ходил е в България и в селото имал шивашки дюкян. Средният, Ване, е образ на кротост — като баща си. Най-малкият, Георги, здраво и хубаво ергенче, само се забавлява с четниците и непрекъснато разглобява и чисти пушката си. Тук е селският шивач Илия. При нас са още един снажен селянин, Васил, някой си Иван, почтен селски домакин, някой си Коста, чието лице поради изгаряне е наполовин покрито с червена опъната кожа — добър човечец, способен всекиму да услужва и да прави добро, да умре спокойно за делото, но едва ли някога и да се ожесточи и накървави. Тук е и неоказкото даскалче Ал. Джиков, твърде младо, кривогледо момче, което е тръгнало с пардесюто си и от цялата тази история само се възхищава. То се върти около мене и не знае как да прояви голямата почит, която храни към особата ми.

Когато се наредихме около дългата манастирска маса, молитвата на неоказкия свещеник се разнесе като печален шепот и сгъсти общата замисленост. Монотонното тракане на лъжиците не трая дълго. Бобът, сготвен по-скоро за да

107

насити многото гърла, отколкото поради великите пости, биде изсърбан и след полугласно прочетената молитва всеки се дръпна настрана.

*

Да се турят в безопасност или да се използуват десетина забягнали работници не е трудна работа. И не това ни беше озадачило. Бягството на неоказци ни се разкриваше под друга, застрашителна светлина.

Ще се спре ли аферата дотук? Примерът на избягалите не ще ли зарази по-слабите духом и по-изложените на подозрение селяни? Ще остане ли събитието без отклик по другите села, когато хората видят между нас хрисимия неоказки поп с пушка на рамо? И защо са всички тия големи преждевременни жертви? — За един престъпник, който трябваше неминуемо да изкупи с кръвта си своите грехове.

Нашата седемдневна работа в Екши су се заплати с осъждането на седемнадесет екшисуйци, все наши първи хора, Чековци и други, които, осъдени вече по на няколко години, чезнат в битолския затвор. Слабостта и бездушието на един Иванчо разнебитиха миналата година Костурско. Йосифовата афера преди няколко месеца ни лиши от немалко първи работници... И не само по нас, навсякъде слепият случай или злият дух на роба намират за своето разрушително дело йосифовци, иванчовци, бардаковци...

Жертвите са наистина предвидени, написани предварително в кървавата книга на борбата. И не е борец този, който ги не понася безропотно. Не е борец този, чиято твърдост се поколебава пред неумолимата дан на изкупление.

Но как болезнено се свива сърцето пред тия напасти! Ние искаме да запазим непокътната нашата сила за въжделения час. Когато тоя час удари, ние ще наситим чудовището, което ще зине, с всичката си кръв и с кръвта на народа, ще го замаем с отровен дим от горящи тела и родни стрехи. Вместо живите гробове по близки градища и незнайни далечни крепости ние искаме да дочакаме великия час и да запълним родни, познати трапища като герои — не като мъченици. Ние оплакваме всяка наша заловена пушка, защото всяка заловена пушка значи, че на уречения час едни селяшки ръце ще стоят скръстени. Ние искаме всички орисани гробове да зинат изведнаж на уречения час.

108

Обладани от такива тревоги, сбрахме вечерта около нас всички.

На дядо попа се предложи да замине по канал в Гърция, а оттам да се прехвърли в България. Той поклати покорно глава.

— Вие вече не можете да се върнете в Неокази — обърна се Марко към другите бежанци. — Който иска, нека замине за България. Комуто Македония и борбата за освобождение са по-мили, нека остане при нас. Избирайте!

— Аз ще остана! — извика най-малкият син на дядо попа и умолително загледа във войводата.

— И аз! — едновременно почти се обади даскалчето

— И аз!

— И аз!

— Господин Марко! Ние сме избегали, за да не попаднем в затвора, но не за да напуснем Македония — взе тогава думата най-големият син на дядо попа. — Ние сме още неопитни, но ще свикнем на всичко и ще станем добри и послушни ваши четници. Ние ви молим да ни приемете в четата си.

— А ти, бай Иване? Ами ти, Коста?

Добрият, мижещият човечец с изгореното лице изпревари Ивана и се изстъпи пред войводата. И той не иска да напусне Македония, Леринско, домашните си. Той предпочита да бъде убит от самите нас, отколкото да напусне борбата. За какъв го взимаме ние него? Къде е цял народ, там иска и той!

Очите му мижат, лъсналата му червена кожа се бърчи, устните му потреперват. Поиска ми се да го целуна за това трогателно огорчение и обидена гордост.

Свършено. Леринско ще има вече не една, а две чети.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]