XVI

Добровенските висоти,
18 февруари
 

Под страховити отвесни чукари, на един завой, гдето Църна клокочи с последен напън, преди да се разлее в полето, е разположено Добровени.

100

Аз ще запомня това село не само защото тук се разделихме със Славко, но и по разнообразието на впечатленията, с които го напуснахме.

По нрав, говор и носия добровенци и няколкото съседни нему, около завоя, села се приближават към мориховските и доста рязко се различават от леринските.

Добровенци са рядко весели бедняци. Те нямат нищо свое — къщите и земята са бегски. Смехът, сърдечен и поривист, е оставил постоянен отпечатък на подвижните им лица. Те се смеят винаги, а твърде често — за нищо. Те са своеобразно духовити. Говорът им е образен, пребогат със сравнения и пословици. Те падат малко и поети: фигуративната им реч, особено при наздравиците и пожеланията, става измерена и римувана. На обед около питите насядаха освен домашните и всички други заварени гости. Павурчето тръгна от ръка в ръка и в цветистите наздравици се изказаха към душманите — бег`оите — пожелания да бягат гологлави по брег`оите така, както козите бягат по рид`оите.

Добровенци не носят потури и минтани, а широки беневреци, които се връзват ниско, домашна открита риза и широк халат, дълъг до над коленете. И беневреците, и халатите все са от сивопепелява вълнена материя. Около фесофете си увиват дълги шалове като чалми.

Добровенци се катерят по чукарите с лекостта на своите кози и там са пълновластни господари. Те са и добри стрелци, с волен, малко харамийски дух. Нашият Кръсте, след като убил един турски кехая, се е крил няколко месеца по добровенските чукари и през това време добровенци заедно с него са изтрепали из засада още неколцина турци.

Но най-оригиналното е, че добровенци и съседите им, у които няма ни следа от гръцко влияние и култура, които са отрицание на всичко гръцко, и до днес са останали гъркомани!

*

През големия отвор на тавана февруарското слънце описваше светъл четириъгълник върху почернялата стена и осветяваше веселите лица на неколцина едри селяни, насядали в полукръг около войводата. Един по един, те сами определяха срока, в който ще се снабдят с пушка и патрони.

101

— Е, бай Цветане, тебе кога ще те видя с пусат? — запита засмян Марко, уверен, че отговорът ще бъде задоволителен и няма да стане нужда от увещания.

— Къде Гьоргьовден, ако рече господ.

— Така, така, брате... трябва...

Двама други селяни взеха срок до Гергьовден, двама до гумно, а един до Димитровден.

Дойде ред на бай Коле.

Той досега седеше до войводата и мълчеше. Широко открита, почерняла от времето си риза обграждаше излъчените му гърди, обраснали с буйна растителност. Цървулите, прикрепени на боси крака, и прошарените от закръпки беневреци издаваха у него последен бедняк. За пушка той миналата година си бил продал кравата. Останало му само едно магаре, с което продава в града дърва.

Марко го изгледа. Очите му се спряха върху голите стъпала, които цели почти се подаваха от продънените цървули.

И двамата се изсмяха.

Бай Коле посегна към Марковата табакера и засви цигара.

— Ами твоя Найдо, бай Коле — започна Марко нерешително, съзнавайки, сякаш че упражнява едно право, равно на насилие, — няма ли и него да видим с пушка?

Найдо, щом чу името си, напусна компанията на Кице и се озова до баща си.

— Я го виж какъв юначина! — потупа Марко по рамото босоногото аргатче, прекалено едро и високо за своите осемнадесет години. — Иска ли ти се пушка бе, юнак?

— Кой не сака пушка? — отговори изведнаж Найдо и умолително погледна баща си.

Погледът на бащата се помрачи. В душата си той сега решаваше един въпрос, който за пръв път, откак се бе покръстил, пораждаше у него нещо като двоумение. Но рязката от челото му бързо изчезна и с обикновената си широка усмивка на човек, за когото няма рискове, отговори:

— Кье му го е... на магарето. Сетне, сакаш, некьеш, кье ме вземеш со тебе.

Общ гръм от смехове поздрави решението на бай Коле.

В Добровени се разхвърли и известен данък — по една-две лири на човек. Едни броиха сумата изведнаж, други внасяха част, а за остатъка искаха срок. Никакви огорчения
 
 

102

и разправии. Благословии и пожелания в измерена реч изпровождаха всяко даване.

С шест лири бе обложен само един, Трайко, най-имотният, добровенският чорбаджия. Ръководителите ни предупредиха, че Трайко е упорит и скъперник. За да мине всичко гладко, определи му се малък внос — само шест лири, за да се подействува на честолюбието му, Трайко бе оставен най-после.

Външността на Трайко отблъскваше главно с преголемия нос и с двата големи зъба на горната челюст, които се подаваха навън като на някое хищно животно.

— Дойде и твоят ред, дядо Трайко.

Трайко, който досега седеше настрана престорено небрежно, смръщи веднага вежди и се загледа пред себе си. Паузата се продължи доста.

— Ти, дядо Трайко, си пръв човек в селото и няма да искаш да останеш по-назад от другите. Ти си стар, от тебе не искаме да си купиш пушка, стига, че син ти си е купил вече. Дал ти е господ имане и ти ще помогнеш на народната работа с шест лири.

Трайко ни го се помръдна Тоя път паузата се продължи още повече.

— Е, казвай, дядо Трайко! — произнесе спокойно Марко.

— Що да кажа... Не е дип време за даване пари, ама кье ти дам две лири.

— Слушай — повиши глас Марко, — на мене ти няма да дадеш нищо, а ще дадеш шест лири на комитета. Аз няма да ги взема със себе си, а ще останат в селската комитетска каса. Ние знаем каква е силата на всекиго. Ако на Петра турихме една лира, а на бай Божина три, на тебе трябваше да турим петнадесет лири. Но комитетът ти определи само шест, за да ги дадеш от сърце.

— Всекой сам си знае... За две лири чинам каил. Ако сакаш, още сега да ти й дам.

— Слушай! — извика Марко. — Не на мене, а на комитета ще ги дадеш, чу ли?

Никакъв отговор.

— Чу ли? — извика още по-силно Марко и се изправи на коленете си.

— Е, чуф де... — отвърна с досада старият чорбаджия.

— Като си чул, разбери се и не казвай вече кье ти дам.
 
 

103

— Е, кье ти дам две лири, рекоф веке.

— Ти рече, но и ние рекохме. Вземи пример от другите. По-бедни са от тебе, ама никой не отказа. Народ не се освобождава лесно. Пушки, пари, човеци — всичко трябва. Затворите в Битоля и Лерин са пълни с наши хора, които също като тебе имат жени, деца. Ей тия момчета, видиш ли ги, и те имат като тебе къща, жена, ама са ги зарязали не да печелят пари и да добруват. Не шест лири, а и всичко, що имаш, ако дойде време да ти се поиска, ще го дадеш. И целият народ всичко ще даде, кога потрябва, за да се освободи от душманите. От тебе се поискаха шест, ти десет трябваше да дадеш, за да покажеш, че си народен човек и че милееш за народната работа и за свободата.

— Айде, вземи три лири и да се свърши.

Мълнии светнаха в белите очи на Марко, но той сдържа гнева си. Стана даже мек, умоляващ почти. Той се приближи до стареца, сложи на рамото му ръка и рече:

— Слушай, дядо Трайко. Дай, колкото ти иска народът, отсрами сина си и селото. По-стар си от мене... Не е работа да се караме.

Трайко не се трогна, Марко не се отчая и продължи увещанията си в същия мек тон, но към края в гласа му зазвуча закана.

— Рекоф, кье ти дам три лири, вземи ги и — айде... сопнато издума старецът.

— Ти ще разбереш ли, че парите не ги искам аз, а комитетът? — изрева грозно Марко, хвана за рамото стареца и го разтърси със страшна сила. Чалмата на Трайко отскочи и лъсна едно бяло търкало на главата му.

Раздразнени от дълготърпението на войводата, момчетата заобиколиха Трайка, готови да се нахвърлят върху му.

— Я ми кажи, ще дадеш ли ти на комитета шест лири, или не? Казвай!

— Чувай, шчо кье ти речам: четири лири кье дам. Свършено.

През шума на шамара, изпален ненадейно по бузата на Трайко, се чуха думите:

— Сукин син! Аз не съм дошел тук да се циганя с говеда като тебе!

Трайко не очакваше удара и се строполи на земята. Но той бързо се дигна, оправи чалмата си, взе предишната си поза и твърдо произнесе:

104

— Четири кье дам. От умирачка повеке нема я!

Няколко нови плесници преметнаха стареца. Бузите му пламнаха.

— Четири! — изръмжа той още преди да се изправи.

— Колко ще дадеш?

— Четири!

По главата му се стовари с всичка сила стиснатият юмрук на Марко, който вече не приказваше. Но ударите не действуваха никак и старецът подир всеки удар отсичаше все по-твърдо:

— Четири!

Парите вече не важеха. Важното бе и за двете страни кой ще победи: Трайко или организацията.

Марко, за да поуталожи яростта си, стана и заходи по стаята. Четниците заобиколиха Трайко и без заобикалки го предупредиха да отстъпи с време, докато не е загубил и парите, и главата си.

Марко се повърна и пак зададе първия си въпрос:

— Ще дадеш ли парите?

— Четири! — изцеди през зъби Трайко и се приготви за удар, но вместо плесница по лицето му се залепи една пълна храчка.

Марко сега избухна в остроти и проклятия против предателите, бездушниците, скъперниците и всички съзнателни и несъзнателни крепители на турското робство.

От тая разправия, която продължи цели два часа, селяните бяха изтерзани много повече от нас. Гневът на Марко, плесниците, храчката и проклятията му държеха плахите им сърца в напрегнатост и вълнение. Лицата им издаваха ту уплах, ту огорчение. Добри и чувствителни хора, те не удържаха, когато Марко се изля в буйни нападки. Някои от тях захленчиха като деца.

Марко заповяда:

— Вържете го! Ще го вземем с нас.

Трайко спокойно се изправи и извърна самичък ръцете си назад.

Но когато момчетата захванаха да опъват въжето, селяните решително застанаха между тях и съселянина си. Развълнувани, през сълзи те заявиха, че селото им не може да понесе тоя срам и че сами ще внесат вместо Трайка парите в комитетската каса.

— Не се огорчавайте, братя — обърна се Марко към тях.

105

— Всяка коза за свой крак. Тоя човек не срамоти вашето село, а себе си. Той не е достоен да ви бъде съселянин. Вие сте истински народни хора и ние се гордеем с вас. И ако сега тоя окаяник остане ненаказан, това ще го дължи само на вас.

Едвам сега Трайко се почувствува смазан. Неподвижен, с ръце отзад, приготвен за връзване, с оплюто лице и с безумен поглед, той имаше жалък вид. Прегръщанията, целувките, благопожеланията на селяните с добро видение го съкрушиха съвсем и той имаше вид на победен, ако и да не беше обещал търсената сума.

Облени в пот и изтерзани душевно, ние си отдъхнахме и закрачихме срещу острия вятър.

Куриерите ни между които бяха и бай Коле, и син му Найдо с чужда пушка, заприпкаха пред нас.

Внезапно зад нас се потрака. Един добровонец се приближи запъхтян и ни каза, че Трайковият син грабнал пушката и подгонил четата да убие Марко и да отмъсти за баща си.

— Иди си в село! — извика му сурово Марко и даде знак да се продължи пътят.

И през целия път вече не продума дума.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]