XIV

Сетинска планина,
14 февруари
 

Хубава и разнообразна е Нидже планина,

В нашия район тя спуща последни разклонения, полегати към Леринското поле, главоломно стръмни към реката Църна. Някъде е суха и безводна, другаде се прорязва от буйни потоци, които бучат между ръбести чукари, а на места е покрита с гъста гора, главно бук и дъб. От Попадия видяхме най-високия й съседен нам връх Барбеш. който разделя трите района откъм североизток: Лерински, Воденски и Прилепски,

Нидже е хайдушка планина. Нейните ущелия и непристъпни чуки са пълни със спомени за Колегиза, Котракя, капитан Наум и други прочути харамии. Оттук тия загинали властелини са предприемали своите набечи към полето, връщали са се с богата плячка и са се предавали после на луди оргии. Десетина и повече години подир Руско-туреката война те са върлували по цялата околност, отмъщавайки еднакво люто на потерите и на шпионите, и са загивали почти винаги безславно под коварните удари на собствените си укриватели ятаци.

С няколко убийства на върли турци и с някои юнашки сражения срещу царския аскер те са оставили добър спомен между населението. Но в народната душа те още живеят и с едно непобедено още чувство на уплах с примес от почит и удивление. Овчари и поляци ни показват зъберите, от които харамийското оръжие е бълвало смъртоносен огън срещу низамската паплач, изворите, гдето хвърковатият Котракя е напоявал морната си дружина, усоите, в които около грамадни огньове, пепелта на които и днес се сочи, волните обитатели на гората са въртели буйни хора и са прегръщали красиви каракачанки.

Мнозина от най-смелите наши стари работници са бивши

95

харамийски ятаци и куриери. Едни са служили от страх, други от користолюбие, трети от дух на волност и юначество. Когато истинските харамии очистиха горите, техните най-предани съюзници низ селата продължиха известно време сами харамииството и то се изроди в жалко конекрадство и кокошкарство. Нидже се очисти от харамиите, преди още да се появят нашите чети, та не стана нужда, както другаде, организацията да изтребва последните им останки.

С оставените по тукашните села спомени нашите честити предтечи допринасят немалко за успеха на агитацията ни. Неволно се съпоставя нашата скромна носия с техните златни и сребърни накити; нашата бедност — с тяхното богатство; нашето доволство от това, що ни се поднася за храна — с техните пиршества; нашите братски обноски — с тяхната грубост и насилничество. И великият смисъл на нашата дейност се подсказва и на най-примитивните селски души със силата на откровение.
 

Завчера прекарахме пак в едно сетинско търло. Двадесет и четири часа ни правеше компания деветдесетгодишният старец дядо Танас.

Годините са посребрили гъстата му запазена коса, но не са накърнили свежата червенина на закръглените му бузи. Той е още тъй здрав и хубав, казал би човек, че има да живее още половин век. Неговият внук Найдо ни уверява, че дядото само един или два пъти на младини е отивал в Лерин. В селото слизал по големите празници, за да запали в черквата свещ. Ял, колкото му се донесе и каквото завари, зиме спял в кошарата при овцете, а лете в нашата колиба. Познавал всяко камъче на Сетинската планина. С хората приказвал само за две неща: за овцете и за храната. Но овцете и кучетата, негови неразделни съжители, обичал като баща и делил с тях приятностите през пролетта и лятото, несгодите през зимата. В харамийско време бил е неволен прислужник, малтретиран и изтезаван от харамиите толкова, колкото и от турците.

— Колко кьотек е ял той от харамиите! — казва Найдо, като ни обяснява тъжния животопис на своя дядо.

И при все това той не се откъснал от овцете и планината.

Помъчихме се да се сближим с тоя подивял, но интересен старец. Напразно. Той не нарушаваше мълчанието си, само

96

ни изглеждаше изпод вежди, сурово и недоверчиво. От време на време излизаше, за да отправи на свой особен език някоя заповед или мъмрене към овцете и кучетата, и пак се връщаше при нас.

Вчера на обед трябваше да се задоволим с каквото се намери в раниците: клисав кукурузен хляб и остатъци от засъхнало сирене. В котела с кипяща вода пуснахме листа от някаква трева, която тук наричат мориховски чай. Дядо Яндре великодушно отпусна своето парче захар, запазено в дъното на тагарджика му (един вид кожена раница, прилична на гайда) и напоено с дъх на сланина и сирене. Използувахме и двата дълбоки пръстени съда, които изварихме, и подред си сервирахме с чай. Особено подир поход цяло блаженство е да се пие на едри глътки това питие, което наподобява силния дъх на чубрицата. Разпръсването на нашите раници прикова изведнаж вниманието на стария овчар. Лицето му за пръв път сега се изкриви от необикновена усмивка. Той се развълнува и почна да хълца.

Помъчихме се да разберем какво го е разчувствувало, но нищо не можахме да схванем. Чувахме само недоизказани отделни думи, дълбоки въздишки, възклицания и виждахме необясними ръкомахания. Притече ни се на помощ Найдо и тогава разбрахме всичко. Старецът е знаял, че харамиите са отдавна очистили родните му планини, но ето съвсем неочаквано една харамийска дружина попада в колибата му. Той е слушал да разправят за комити, но си ги представлявал пак като харамии: насилници, сурови, ненаситни, потънали в разкош. Нашият вид и обноски немалко го учудили, но той все се съмнявал, че тука става една небезопасна за овцете му игра. Но когато видял, че гризем коравото сирене, вместо да го накараме с прикладите да ни заколи най-хубавата овца от стадото, той изведнъж отгатнал тайната и се трогнал до хленч.

Дядото се съгласи да запуши вече от нашия тютюн. Той се сприятели с нас и ни изтръгна обещание, че ще дойдем пак при него подир две-три седмици и той ще ни опече тогава няколко сугарета.

През нощта дядо Танас ни изпроводи до сегашния бивак и на прощаване ни целуна поред.

Намерихме излишно да закълнем новия член на организацията, когото дължим на някогашните харамии от харамийската Нидже планина.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]