XIV

Попадийска планина,
6 февруари
 

Да, аз скрито оплаках снощи Бардака.

Днес виждам, че съм паднал в очите на другарите. Отказът ми да заколя даскала, признак на страхливост и мекошавост, се прибави към слабостите ми от оная нощ и ги убеди окончателно, че съм негодник.

Как самодоволно Кице днес ми се похвали, че с Бардака убитите от него ставали вече пет! А аз нямах снощи куража да запиша първия номер в своя борчески актив!... Все пак Кице е снизходителен и по-добър към мене.

Съвсем друго ми говорят погледите и презрителните усмивки на новия другар Кръсте. В тях аз чета:

„Комита, а един даскал не може да заколи!”

Струва ли за мене нещо мнението на Кръсте? Не, разбира се. Не се кая, че не съм собственоръчно заклал даскала, но все пак не бих желал да минавам пред Кръсте и пред другите за страхливец и некадърник. Не бих желал това, макар че не съм ни спартанец, ни храбрец, ни главорез.

Но нима е само мнението на другарите, което ми причини мъката на последната кошмарна нощ и което продължава да ме държи и днес омотан в своята мрежа? Не. Преживяното бе твърде силно и тоърде много. Умората и отчаянието през нощния поход, разпитът на пленниците, народният съд, екзекуцията, видът на кръвта, шурнала от гърлото на даскала, препирните на убийците...

Но беше ли то по-силно от мене? И важно ли е дали съм аз дорасъл за него, ако необходимостта и животът го налагат?

90

Сблъскване на две еднакво силно съзнавани стихии, които аз неминуемо трябва да примиря. Ужасно до безумие, но... трябва.

Как бих могъл да отрека аз борбата, когато разумът ми казва, че тя едничка дава известен смисъл на живота? Тя е неизбежна като средство за приближение към по-хубаво и по-добро. А сърцето я прегръща не вече като средство само, а и като самоцел или — все едно — като привлекателна залъгалка в твоя личен живот, който инак би те ужасил със своето безсмислие и празнота!

И ето, разумът и сърцето се съединяват, за да примирят двете истини. Защото и разумът, и сърцето ги чувствуват като истини.

Аз се уморих, изложих се, страдах, изпаднал в отчаяние. Какво от това? Що съм аз пред великата и безсмъртна идея, която обединява в едно толкова хора, различни, непознати един за друг, но близки и родни чрез нея? — Едно пясъчно зърно. А какво значи едно пясъчно зърно повече или по-малко при строежа на тая сграда, която поколения има да издигнат с мишците, кръвта и сълзите си? Какво значат моите скрити терзания, моите съмнения, моята раздвоеност? Те могат да имат значение само за мене и за никого другиго. Аз трябва да се самоизлича, да стана номер в легиона от други безименни лица като мене. Народът, който сме повели подире си — най-после само защото ние сме го повели, — заслужава, изисква и налага тая нищожна жертва и на тебе, както и на толкова други. Не можеш ли да се самоизличиш съвсем, да станеш номер, сляпо оръдие на борбата като Кице и Дине, не можеш ли да не съдиш и да не контролираш на всяка стъпка себе си, толкова по-зле за тебе. Ти ще изпълниш малко по-зле от другите мъничката роля, която ти се е паднала в общото велико дело. Затова стреми се по-малко да робуваш на вътрешните си съмнения, самоизличвай се, сливай се с другите и понесеният кръст ще ти се струва по-лек. Светът няма да знае какво става в дълбочините на твоята душа — там никой, за щастие, не може да проникне. Светът ще те съди само по твоите външни постъпки и по твоите думи. И ако ти се поиска да минеш пред хората за закоравял борец и за герой, макар че сам не се мислиш за такъв, и това ще можеш донейде поне да достигнеш. И когато намериш някъде своя безкръстен гроб, ще останеш в паметта на съвременниците си като нещо друго, съвсем не това, което

91

си бил, стига да искаш да заблудиш хората. Ти можеш да постигнеш това, защото теб не ти липсва вяра в идеала, на който служиш. Липсва ти вяра в себе самия. Помъчи се да повярваш малко повече в себе си. Ти не си най-слабият духом, само не се раздвоявай и не гледай назад!
 

Пофилософствувал така, ти наистина не се издигаш в собствените си очи, но ти намираш загубената опора и можеш по-нататък чрез разума си да се помириш с всичко друго.

Подло и некрасиво било да задигнеш дядо Янаки от кръга на домашните му. Но нима е важно дали той е задигнат от дома или от къра, щом борбата наложи неговото залавяне? Усилие на живот и смърт: унищожавай врага вред, гдето го намериш, и преди да те е унищожил той. Дядо Янаки излезе невинен. Но той можеше да излезе и предател и — един човек да напакости на сто, на хиляди други хора, повече потребни от него.

Можехме ли ние от състрадание към невинното момиче или от благодарност към гостоприемната Янакевица да се откажем от решението си и да оставим на спокойствие подозрителния старец? Где биха останали тогава нашите строги закони, нашите проповеди, нашият дълг?

Но кой ви е дал право да съдите, осъждате и убивате?

На тоя въпрос, който ме мъчеше снощи, когато се връщахме от лобното място, сега аз имам готов, ясен и задоволяващ ме отговор. Ето го:

Борбата, в която вярваме, е нашата сила, която се крепи върху волята на най-страдателната, най-добрата и най-надеждната част от нашця народ.

Нима нашата власт е по-малко законна, разумна и необходима от оная, против която се борим, па и от която и да е друга организирана власт, била тя и модерна, и просветена? Кой философ би могъл да ни посочи точно где се свършва законната власт и где се почва нашата, нелегалната? Не е ли достатъчно, че нашата власт се признава и доброволно понася от ония, над които се простира, а се преследва до смърт от мракобесната сила, киято искаме да разрушим? Да, ние ще съдим и ще осъждаме или оправдаваме

А Бардака и даскалът трябваше да се умъртвят. Где ще

92

остане крепкостта на сградата, която строим, ако тя се събаря от самите строители? Па и общата човешка правда изискваше да се пролее кръвта им. Нима обикновените, законните съдии се терзаят и съмняват в своето право, когато изпращат осъдените на бесилка, или ги занимава мисълта, дали жертвите на правосъдието им имат свои майки и дъщери?

Престраши се и ти като мене, Маня, от вида на пролятата човешка кръв и кажи:

Не бяха ли заседателите в колибата — Марко с непознаването на никакви закони и процедури, дядо Яндре със своята простотия, Славко със своята екзалтация и припряност — раздавачи на висша правда, равни на най-безпристрастните и най-праведните между всички земни съдии? Събраният в колибата народ одобри нашата присъда. Убиецът на наш невинен и полезен човек трябва да се накаже със смърт. Така разсъждава той.
 

Оръдие на висша правда, изпълнители на жесток дълг...

Са ли такива и ония мои другари, които се увличат от потресните перипетии на кръвоизлиянието? Които се надпреварват кой да изиграе ролята на палач? Които се гаврят със смъртта?

Те размахват ножовете си с артистични жестове, защото в тая минута те се чувствуват артисти, а действието си считат за спорт, един вид фехтоване с определена човекоубийствена цел. Но в тоя момент, когато те са в стихията си, тъкмо в тоя момент искрите на размахваното желязо осветяват бездната между твоята психика и тяхната. Ти си чужд за тях и те са чужди за тебе. Но мислиш, мислиш и ще ти се да решиш, че разликата не е в твоя полза, а в тяхна...

Та кой, не е ли борбата — нашето начало на всички начала, — която създава тия артисти? Не е ли крайната цел на нашата проповед да очистим народната душа от робския страх? Не убеждаваме ли всеки ден ние робите, че пушката и ятаганът и изкуството да се манипулира с тях не са привилегия само на турчина? Не ги ли каним да отвръщат винаги на удара с още по-силен удар? Кице, Кръсте са рожби на нашата проповед. Те са убили турци и са постъпили в четата съгласно със закона и морала на нашата борба. Те са извършили подвиг, който ги издига над обикновените

93

работници. И те ще се издигнат толкова по-високо, колкото повече се отличат в изкусна стрелба и безстрашно въртене на ножа. Те не са учили и чели. Борбата без всяка вътрешна съпротива от тяхна страна формира душите им по един образец. Какво чудно, че душите им кръвясват: нали борбата е на живот и смърт?

Разликата между тебе и тях е там, че ти способствуваш за създаване на артисти, без сам да можеш да станеш такъв, без да си способен да усвоиш някога като тях фехтоването, необходимо за борбата, и да се увлечеш от него. Затова всеки един от тия артисти е натура по-цялостна от тебе. Те не познават твоите колебания и твоята вътрешна борба. Арената, гдето артистът може да се прояви, са физическите разправии с врагове, вътрешни и турци, екзекуциите и сраженията. И когато всички роби достигнат изкуството и безстрашието на кичевци, тогава проповедта ще стане излишна, тогава ще удари многоочакваният час на последната разплата.

Да, и те са оръдия на висша правда. Какво значи, че те играят ролята на топора или на въжето в ръцете на убиеца, когато убиецът е облечен в ослепителната мантия на идеята, на борбата — безпогрешна като средство и несравнимо прекрасна като самоцел?
 

А Марко?

Той не се увлича от кръвопролитията като артист, но ги устройва, без да му трепне окото, защото ги устройва по жесток дълг. А той е напълно израсъл за тоя дълг, той е самото негово олицетворение. Видът на дядо Янакевото момиче, когато то става жертва на нашето коварство, го трогва и вълнува, защото неговата душа на борец не е формирана по образеца на Кицевата и Диневата. Но той не се трогва ни най-малко от предсмъртните сълзи и от шурналата кръв на даскала, защото негодници като даскала трябва да умрат.

Вчера, легнали един до други на слънце пред колибата, ние пофилософствувахме с него върху всичко това. Аз имам същия компас в борбата, но не мога да си служа като него с тоя компас. Аз нямам и спартанската му коравина, ни военното му изкуство. Завиждам му и му се удивлявам.

Тази вечер напущаме колибите. Душата ми е още пълна

94

с горест и се червя, че през оная паметна нощ, макар и минутно, бях намислил да се деля от другари и да меня четничествого с учителство. Течението, което ме е завлякло, е по-силно от моята слабост и аз се оставям на волята му. Добре, че вярата в борбата е още крепка.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]