XI

Сетинска планина,
2 февруари
 

Ето ни пак на балкана. Настанени сме в една овчарска колиба. Непосредствено до нас започва печална оголяла горица.

Вчера в Забърдени прекарахме деня в особени вълнения и мисли и аз ще ти разправя тази дребна наглед история.

Сутринта Марко бе в добро разположение. Неговите настроения са от голяма важност за нас, понеже се отразяват върху всички ни. Весел ли е Марко, и четата е весела. Мълчалив и мрачен ли е той — мълчание царува и наоколо.

Веселият ден за него се започва с една гимнастика. Така и вчера. Той взе пушката, застана сред стаята прав и твърд, изпъчи широките си гърди и изреди всички хватки. После се настани до огнището и затананика.

Момчетата също грабнаха пушките и изкараха чевръсто един бой с нож.

После аз се отделих при Кице и Темелко и ми се удаде да изслушам едно Темелково приключение с цариградски кадъни, което ме развесели.

Следобед куриерът донесе няколко писма и връзка вестници. Докато Марко четеше писмата, аз разтворих вестника

66

— най-новия брой от окръжния хектографиран вестник На оръжие!

Подир няколко месеца се навършват двадесет и пет години от защитата на Шипка и България се готви да отпразнува тържествено тая историческа дата. Уводната статия в На оръжие! бе посветена на това събитие. Авторът — нов някакъв гимназиален учител по всяка вероятност — съпоставяше свръхчовешките усилия и съзнателната борба на тогавашното поколение, което в Априлското въстание и на Шипка се е показало пораснало за свобода, с „апатията” и „скотското примирение” на съвременните македонски роби. И се обръщаше към тия роби: „О ти, подло, малодушно племе!”

Марко се разправи с преписката и взе вестника. Ние изпитвахме със Славко едно и също чувство на възмущение и недоумение, втренчили очи в Марко.

Марковото лице постепенно се покриваше с ледена, прозрачна почти бледина. На края захвърли вестника и измърмори през зъби една своя псувня. И без да ни погледне, легна на гръб, опря на двете си ръце темето си, впери в тавана пронизителен поглед и остана така.

Той сега не размишляваше, не кроеше планове. Той се гневеше за жестоката обида, която се нанесе на нашия народ. Той страдаше.

И колко заразително бе настроението му, и колко непристъпен бе той в тая минута! Неговото студено мълчание изпълваше само цялата стая. И сякаш всички се вслушвахме само в него.

Темелко и Кице се прибраха като виновни в кьошето. Те шушукаха предпазливо някое време, после се свиха в гуните си и скоро захъркаха.

Ние със Славко стояхме неподвижни на местата си — пригласяхме на Марковото мълчание.

Низ пътя, през нощта, Марко бе все тъй мълчалив и недостъпен. Той вървеше като кон, комуто капаците пречат да вижда настрана, падаше и ставаше еднакво невъзмутим. Извървели бяхме близо два часа, а почивка все не се даваше. Па и никой от нас не я очакваше; в мрачно настроение Марко мрази стоенето и почивките, предпочита да върви, непрекъснато да върви.

При реката Елешница, между Неокази и Вощарани, се даде сигналът и веднага, като изневидело, се изправиха два-

67

мина с пушки и тръгнаха към нас. Те бяха наши работници от Неокази.

Разположено сред голото поле и населено отчасти с турци, това село само веднъж, и то много отдавна, бе посетено от четата. Тая вечер ние само минавахме край синора му, за да прехвърлим реката и вземем възвишенията на Нидже.

Двамата неоказци доложиха, че всичко е благополучно и може да се мине отвъде.

До самия бряг един след друг наскачаха из тъмнината десетина въоръжени мъже все от Неокази и ни запрегръщаха. Предложиха ни павурчета с ракия, изпразниха пред нас торби, пълни с баници и други провизии, достатъчни да нахранят пет чети като нашата.

Марко извика неоказките ръководители. През това време останалите селяни трескаво работеха: събуваха цървули, запретваха се до бедрата, готвеха се очевидно да цапат реката, когато то не беше необходимо за всички.

На тръгване до самия бряг пред всеки четник застана по един от селяните с крачоли, дигнати високо над коленете, сви се надве и му предложи гърба си. Марко почти грубо блъсна селянина и пръв зацапа. Същото, разбира се, направихме всички.

— Оти правите така? Ние така и така се собуфме, оти да мръзнете сетне по пато бе, бракя? — протестираха оскърбени селяните. И без двоумение зацапаха подир нас.

На срещния бряг те настояха да вземем цялата провизия, що бяха донесли. Недоволството им се усили, когато се видяха принудени да нарамят пълни повечето от торбите. Всеки от нас биде прегърнат и целунат от всички посрещачи. Церемонията излезе доста дълга, но Марко не се раздразни от това, както друг път. Той вече не беше мрачен и с добродушна усмивка извика:

— Хайде, стига вече. Връщайте се и гледайте да ви не забележат читаците.

— Добро видение, бракя... Кье ви чекаме...

Тия прощални думи бидоха произнесени с вълнение и сълзи.

Продължихме пътя, освободени от някакво тежко бреме, което през целия път до реката притискаше душите ни. Марко стана друг — ледът беше се стопил.

След половина час се даде почивка при самите поли на планината, в една добре прикрита падина. Момчетата за-

68

пушиха, а ние със Славко отидохме при Марко и веднага му заговорихме за статията. И докато негодувахме и сипехме хули срещу автора, пред нас стояха като живи протести против него готовите да газят реката селяни.

Днес, щом се събудих, напуснах своето меко легло от слама и сено и отидох при Марко. Той се разправяше с един куриер. Като ме видя, усмихна ми се блажено и каза:

— Да изпратим на Гоце вчерашния вестник. И след малко добави:

— А на тоя даскал пиши да дойде да прекара някое време с нас, за да пише по-умни работи.

Аз изпълних веднага своя секретарски дълг.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]