X

Росен,
31 януари
 

Баница е чифлик на Изет паша. Управлява го Шинас, един неизвестно отгде дошел турчин, общителен, приказлив и твърде хитър. Той дружел с всички селяни, интимничел особено с жените и децата и знаел доста много за организационните работи. За революционното движение говорел с престорена симпатия и неведнъж бил изказвал желание да се срещне с Марко.

Двама от надеждните наши младежи, Дзоле и Геле, са служещи в чифлика. Помъчихме се да ги склоним да изпълнят желанието на Шинас — да ни устроят среща с него. Така бихме узнали кои са неговите най-главни оръдия и бихме го лишили от всяка възможност да се интересува и да се

63

занимава с нас. Но Дзоле и Геле настояха да се отложи срещата за друг, по-удобен случай.

В замяна на това, види се, ни устроиха малка веселба. Кице и Темелко се отличиха в хората, а Абдурамана в песните.

Развеселени, закрачихме по селските улици и скоро се намерихме на открито. Тънък снежец покриваше още тук-таме помръзналото поле, ярко осветено от пълната луна. Върху облия връх на хълма Райков раз намерихме пусто овчарско търло и се настанихме върху меки постели от сено, което миришеше на влажна земя.

Това бе първото ми нощуване на открито.
 

Приятно е да се любуваш на зимното слънце след толкова дни, прекарани под полутъмни стрехи. Скрити зад плета на търлото, ние съзерцавахме разстланото под нас Леринско поле и срещните разхвърляни върхове на Бигла, над които се издига Вич, примамлив и недостъпен.

Скитащ все по мрак от село в село, аз забърках дори и старите си познания по географията на Леринско, както и впечатленията си от пътуването по железницата. И сега, упътван от Марко, можах донегде да се оправя върху четирите части на света и върху изминатия път.

Същия ден, насърчени от топлотата на февруарското слънце, направихме от Райков раз бойно поле и цели часове се сражавахме против малките душмани, които винаги и навсякъде носим със себе си.

Макар че своето паразитно богатство дължим на селяните, неприятно е да се разправяме с него по селата, пред очите на домакините ни. Затова ние дебнем да извардим моментите, когато сме сами, а понякога нарочно изпращаме домакина по работа. Най-често пък изчакваме полунощ. Тогава ние сдружаваме усилията си и изтърсваме по една дрехите си над жаравата. Макар и нерадикален, тоя начин на борба все дава резултати: малките гадини капят в огъня и пукат като кукурузени зърна.

Яд ме е, когато това става в чиста къща. Но се утешавам с туй, че ние не сме първоизточници, а само разносвачи — взимаме ги, отгдето ги има, и ги оставяме, гдето ги няма.

Ние всякак се стараем да не издадем своето качество на разносвачи, макар че не винаги тия старания са необходими.

64

Една нощ, решили да се поочистим, чакахме с дядо Яндре да си отиде домакинът, та да почнем сражението. Но домакинът не си отиваше. Дядо Яндре изгуби търпение и си разкри картите:

— Айде сега иди да си легнеш, а ние ще си поизтърсим малко ризите.

Домакинът не се изненада неприятно, а зарадван ни отвърна:

— Наистина, и аз откога не съм се пощил! — Съблече си ризата, приближи се до огъня и ни учуди с богатството си.

Трябва да ти кажа, че нашите досадни храненици не обичат еднакво всички ни и не всички ние се отнасяме еднакво враждебно към тях. Кице, Дине Клюсов и Абдурамана например — те са тримата фустанелоносци — не могат се похвали с особено изобилие. Те не перат широките си ризи, а само ги потапят от време на време във вряла вода. По обичая у старите харамии широките ръкави на ризата и полите на фустанелата изпълняват ролята на кърпи. И колкото е по-голям пластът от мазнина по тях, толкова по-необитаеми стават те за осмоногите. Тъкмо затова ли, или защото кожата им е по-малко нежна, или кръвта им не е тъй сладка, те и тримата са най-оскъдни откъм паразити и се оплакват най-малко.

Славко, Темелко и дядо Яндре носят северно-албанско, гегалийско облекло, а аз и Марко — панталони и куртка. Славко не е само хубавецът, но и чистникът на нашата чета. Той си има ароматичен сапун, огледалце, гребен, хубав голям пешкир, дори и четка за зъби — всичко грижливо скътано в раницата му. И всеки ден намира време и възможност да се насапуниса. Грижата около тоалета му често извиква закачките на другарите, но Славко сериозно отвръща: „Като има възможност, защо да се не мия?” Той не дава на хранениците си да се размножават, сражава се всеки ден и ги унищожава единично.

Дядо Яндре и Темелко също не са много плодовити. По-рядко, но редовно те изтърсват дрехите си над огъня.

Най-нехаен към стоката си е Марко. Той никога не се оплаква от нея, нито пък прибягва до систематична война. Лови ги само когато се натъкнат в пръстите му сами. И не си дава труд да ги унищожава, а просто ги отстранява от себе си. Понякога се дръгне под мишниците много продъл-

65

жително. А често пъти, когато приказва на селяните, аз следя дългите екскурзии, които правят по панталоните му отделни заблудили се негови храненици.

И все пак аз едва ли му отстъпвам по богатство. Сражавам се сравнително често, но стоката не намалява. Осмоногите и студът — това са двата мои врага, които едва ли някога ще победя. Славко има всичкия интерес да ми помага в борбата, понеже обикновено спим един до друг, и ми помага често. Но за пръв път днес, на открито, дадох генерално сражение на врага, който удиви всички с множеството си. Кице ми се притече на помощ и взе да ги дели на породи. Уморих се и се потърсих от кръвопролитието и се въоръжих най-после с две камъчета. Другарите ми се изсмяха.

— С пушката! С пушката — извика Абдурамана.

Така — в съзерцание на природата и... в кръвопролитна борба прекарахме тоя ден.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]