Югозападните български земи през XIV век
Христо Матанов

IV. От Черномен до Ровине. Из историята на османското нашествие
 

2. Периодът на васална зависимост
 

След разгрома на християнските войски османските нашественици според думите на Исай Сярски „се пръснали и полетели по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните били изклани, други — отведени в плен, а онези, които останали, и тях смърт несретна ги покосила. . . Не останал ни княз или вожд, или наставник някой между людете, нямало кой да ги избави и спаси. Всички били обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се били превърнали на слаби женски сърца” [31]. Тази апокалиптична картина отразява отзвука на битката сред съвременниците. Хищните отряди на османските акънджии, следвайки изпитаната тактика на завоевателя, кръстосвали земите в Македония, вероятно завземат, макар и временно някои укрепени пунктове [32] и дори достигат в завоевателния си устрем до Сърбия и Адриатическото крайбрежие [33]. Ако се съди от двата варианта на житието на св. Ромил Видински и от някои венециански документи, непосредствено след септември 1371 г. завоевателите предприемат и един от най-големите си грабителски походи в Света гора, но са отбити оттам с помощта на венециански кораби [34]. Независимо от успехите си нашествениците не успяват да присъединят към своята държава земите в Македония. Значението на битката при Черномен за историята на югозападните български земи има други аспекти. Преди всичко в резултат на голямата си победа османците получават възможност безпрепятствено да настъпват по пътя Пловдив — Средец. Още през 1372 г. османските хронисти Саадедин и Коджа Хюсеин споменават за османски поход в земите около горното течение на р. Струма, осъществен именно по този път [35]. По този начин османците обхващат югозападните български земи в клещите на двата свои основни „уджа”. Но най-важната последица от Черноменската битка се състои в това, че с нея се слага началото на васалната зависимост на съществуващите през последната четвърт на XIV век феодални княжества в Македония, зависимост, която представлява кратка прелюдия към тяхното окончателно покоряване. През този период Византия и България също признават васалитета си спрямо османския владетел [36]. С други думи, след поражението на християнските войски край бреговете на Марица османската държава получава възможността безпрепятствено да осъществява завоевателната си тактика, която има две страни: непрекъснатото завладяване на нови територии и създаване там, където е нужно, на васални християнски владения. Нейната цел е по всякакъв начин да улеснява завоеванието, като стеснява фронта на настъпление и осуетява опитите за съвместен християнски отпор [37].

Изворите за хода на османското завоевание в югозападните български земи са твърде оскъдни и в повечето случаи съмнителни поне що се отнася до хронологията. Изглежда, в 70-те и пър-

140
 

вата половина на 80-те години на XIV век завоевателите срещат по-упорита съпротива в Югоизточна Македония, в апанажа на император Мануил Палеолог. Оказва се обаче, че независимо от някои частични успехи византийското владичество в тези земи не се оказва по-надеждна преграда за нашествениците, отколкото унищоженото Сярско княжество. Това се дължи както на ограничените вече ресурси на Византия и изолираността на Мануил Палеолог, особено по време на самостоятелното му управление в Солун (1382—1387 г.) [38], така и на продължаващите с неотслабващо ожесточение вътрешни междуособици в империята. През 80-те години на XIV век османските завоеватели завземат последователно най-важните крепости в Югоизточна и Южна Македония. На 19 септември 1383 г. е завладян Сяр [39]. След продължителна, близо четиригодишна обсада и Солун е принуден да отвори вратите си на нашествениците (април 1387 г.), а император Мануил Палеолог малко преди това напуща града и след много унижения признава васалната си зависимост спрямо султан Мурад I [40]. Последвало падането на Бер на 5 май 1387 г. [41], а някъде по същото време и на Костур. Очевидно преди битката на Савърското поле (областта Мюзекея в Албания) през септември 1385 г., в която е разбит зетският владетел Балша Балшич, османците са имали свободен достъп през земите на Югоизточна и Южна Македония, включително и около Охридското езеро [42]. Настъплението продължава и на северозапад към Северна Македония. След завземането на Средец в средата на 80-те години на XIV век нашествениците проникват и към онези земи в Северна Македония, където не се простирала властта на техния васал Константин Драгаш. Непосредствено след битката при Косово поле (лятото на 1389 г.) османците предприемат първите сериозни походи в областта на Скопие. Владетелят на града Вук Бранкович очевидно не бил в състояние да го защитава ефикасно и тази задача ляга върху плещите на гражданите. Османският военачалник Игит бей между 1 септември 1391 г. и 6 януари 1392 г. преодолява съпротивата им и завзема града [43]. В следващите години Скопие се превръща в изходен пункт на османските походи на север, североизток и северозапад. С други думи, до края на 80-те години и началото на 90-те години на XIV вeк османците владеели цяла Южна и част от Северна Македония. Земите на наследниците на крал Вълкашин и княжеството на Константин Драгаш са обхванати от юг, изток и север и при това положение започват да губят стратегическото си значение като васални територии. На дневен ред стоял въпросът за окончателното им покоряване. Но преди да се спрем на този въпрос, нека проследим тяхното положение в качеството им на васални и полу-независими владения.

Не може да има съмнение, че след септември 1371 г. както крал Марко, така и другите наследници на крал Вълкашин споделят съдбата на Византия и България и признават върховната

141
 

власт на османците. При по-детайлното разглеждане на този факт обаче се натъкваме на значителни трудности поради оскъдността и противоречивостта на изворовия материал. Преди всичко не може със сигурност да се каже откога точно те са станали османски васали, нито какъв е бил техният васален статут. В литературата са изказани различни мнения по тези въпроси. Една група учени отнасят началото на васалните отношения на крал Марко спрямо османците непосредствено след септември 1371 г. [44]. Други свързват това събитие с коронясването на босненския владетел Твърдко за сръбски крал през 1377 г. и смятат, че тази коронация е била предизвикана от загубването на независимостта на „законния крал” (т. е. Марко) малко преди това [45]. По-предпазливите посочват сравнително дълъг интервал от време— от септември 1371 г. да 1380 или дори до 1389 г., в който наследникът на Вълкашин е признал сюзеренитета на османския султан [46].

Всъщност Константин Иречек още в края на миналия век е изнесъл някои изворови податки, които правят безпредметни повечето от изказаните мнения. На 14 май 1372 г. папа Григорий IV в писмо до унгарския крал отбелязва, че турците покорили някои сръбски велможи в „гръцките земи” и стигнали до границите на Сърбия, Унгария и Албания [47]. Дори и обстоятелството, че непосредствено след септември 1371 г. земите на крал Марко не са имали обща граница с османските владения, не може да обезсили налагащото се от тези сведеия заключение, че той е станал османски васал наскоро след Черноменската битка. В началото на 70-те години, както споменахме, и владетелят на Югоизточна Македония Деспот Мануил Палеолог е признал върховенството на султан Мурад I. C други думи, не може да се смята, че неговият апанаж в Солунско и Сярско е заслонявал държавата на Вълкашиновите наследници и за известно време ги е предпазвал от османско вмешателство.

Много малко се знае и за статута на крал Марко като османски васал. В литературата доста широко разпространено е мнението, че една от причините за неговата популярност в народния епос трябва да се търси във вътрешната автономия на неговите владения, която ги предпазвала от грабителски походи. Действително нито един извор не споменава, че крал Марко или неговите сродници са плащали данък на османците, а участието му в османските походи е засвидетелствувано едва през 1395 г. В същото време доста сведения показват, че и неговите земи страдат от османски нападения не по-малко от останалите. Такива нападения е имало непосредствено след Черноменската битка и вероятно между 1373—1376 г., когато османските извори споменават за завземането, макар и временно, на част от градовете в Македония, а някои от пост-византийските гръцкоезични и западни извори от XVI—XVII в. дори споменават за османски походи срещу крал Марко [48]. Вероят-

142
 

но тогава са били пленени и значителен брой българи от Прилеп, Костур, Девол, Воден, Преспа, Охрид, Битоля, Скопие и продадени като роби на о-в Крит [49]. Всъщност към средата на 80-те години на XIV век най-южните владения на крал Марко, включително и главният му град Прилеп, са граничели непосредствено с османските владения в Южна Македония. Всичко това показва, че те съвсем не са били защитени от грабителски походи, пречка за които не е могъл да бъде и васалитетът на техния владетел.

Отношенията на крал Марко и неговите сродници с османците също не са съвсем ясни. Не е известно дали нашествениците са имали свободен достъп през техните земи при походите си в Сърбия и Албания. Според Мавро Орбини крал Марко е използувал османски военни отряди и с тяхна помощ се е опитвал да наложи властта си над Костур [50]. Тълкуването на фреските от Марковия манастир също води до противоречиви резултати. От една страна, в тях прозира известно желание за съпротива срещу османците [51], но, от друга, твърде силно са подчертани мотивите за мъките и страданията на „богоизбрания владетел”, за неизбежността на жертвите, които той трябва да понесе [52]. От наследниците на крал Вълкашин вероятно единствен синът му Иваниш още от самото начало не се е примирил с османското върховенство. След Черноменската битка той бяга в Зета при Балшичи и загива с оръжие в ръка в битката на Савърското поле.

Значително повече сведения има в изворите за отношенията на братя Драгаши с османците. СпоредСаадедин и Коджа Хюсеин още през пролетта на 1372 г. османският пълководец Лала Шахин нахлува през Самоков по течението на Горна Струма и поставя във васална зависимост местния владетел Саруяр. В негово лице учените с основание виждат деспот Йоан Драгаш. По-късно, след личната намеса на султан Мурад и анадолските му войски, и Константин Драгаш се признава за османски васал [53]. Тези сведения, като изключим известно съмнение в хронологията, напълно се съгласуват с това, което знаем за братя Драгаши и от други извори: както бе вече изтъкнато, те управлявали първоначално отделно един от друг и съвсем естествено е отделно да уреждат отношенията си с османците. Тъй като османските извори, които дават сведения за васалната зависимост на деспот Йоан Драгаш и Константин Драгаш спрямо султана, поставят нейното начало съответно през 1372 и 1373 г. — т. е. във време, което предхожда обединението на техните земи и териториалната им експанзия, с голяма доза сигурност може да се допусне, че османските завоеватели са имали известна роля в процеса на формирането на княжеството на Драгаши. След 1372 г. османските извори не споменават повече за деспот Йоан Драгаш, а само за брат му Константин.

Без колебание може да се каже, че решаващ фактор в съществуването на княжеството в Източна Македония при управлението на Константин Драгаш била васалната му зависимост от османци-

143
 

те. То се ползува със значителна вътрешна автономия: свидетелство за това е липсата на каквото и да било споменаване на османците в грамотите на Драгаши. Тази вътрешна автономия обаче е заплатена с цената на почти пълно обвързване с политиката на нашествениците през последните две десетилетия на XIV век. Едва ли е било възможно без тяхната подкрепа Константин Драгаш да се превърне в най-мощния владетел в югозападните български земи по това време. Османските извори наблягат много на неговата вярност към султана, дори споменават за личното му участие в османските походи в Мала Азия и Сърбия. Така например османският историк Мехмед Нешри в своето съчинение „Огледало на света” споменава, че Константин Драгаш през 1386 г. бил в състава на армията на султан Мурад I в похода му срещу Караманското смирство в Мала Азия. Може да се предполага, че именно тогава владетелят на Североизточна Македония е уговорил женитбата си с дъщерята на Трапезундския император Евдокия Комнина. Две години по-късно, през лятото на 1389 г., османският владетел преминава през земите на Константин Драгаш на път за Косово поле, където го очаквала войската на сръбския княз Лазар. Мехмед Нешри разказва, че султанът бил посрещнат с големи почести във Велбъжд, където се явили и по-видните феодали от подвластните на „господин” Константин земи. В османския поход срещу Сърбия неговите военни отряди са изпълнявали спомагателни функции и не са били ангажирани пряко в Косозската битка — поне за това не се споменава в наличните извори [54]. В изворите се казва обаче, че по този повод Константин Драгаш бил освободен от плащането на обичайния данък, а някои съвременни изследователи дорн смятат, че на него му е било обещано териториално разширение за сметка на княз Лазар и Вук Бранкович [55].

В началото на 90-те години на XIV век османците видимо променят отношението си към своите васали в югозападните български земи и възприемат спрямо тях по-твърд курс. Това се дължало не толкова на личността на новия османски владетел султан Баязид I (1389—1402 г.), колкото на изтъкнатото вече обстоятелство, че съществуването на васални османски територии в югозападните български земи става ненужно за по-нататъшния ход на експанзията. Промяната в османската политика спрямо султанските васали проличава за пръв път в организираната от Баязид I среща на османските васали в Сяр през зимата на 1393—1394 г. На тази среща присъствували император Мануил II Палеолог, Константин Драгаш, а вероятно и крал Марко и някои от неговите сродници, както и други османски васали. Имало слухове, че султанът е организирал тази среща с цел да се справи с един замах със зависимите християнски владетели. Според Халкокондил и Псевдо-Францес по време на престоя си в Сяр те си дават клетва да не участвуват повече в османските походи [56]. Предвид на последвалите след това събития тези сведения не могат да се приемат

144
 

безкритично. Според югославския историк Сима Чиркович след срещата в Сяр османските васали се разделят на две групи. От една страна били тези, които не били склонни да търпят повече османската тирания. Това били двамата братя на крал Марко — Андриаш и Димитър, които малко след срещата напущат бащините си земи и се отправят към Дубровник и Унгария [57]. Другите османски васали, между които крал Марко и Константин Драгаш, с примирение очаквали по-нататъшната си съдба. В началото на 1395 г. те били призовани да вземат участие в османския поход срещу влашкия владетел Мирчо Стари и безропотно изпълняват васалните си задължения, „макар и не по желание, а по принуда”. Има сведения, че преди битката с влашките войски двамата дори споделят помежду си желанието за победа на християнските войски [58]. В станалата на 17 май 1395 г. битка при Ровине и двамата били убити [59]. С това съдбата на техните владения била окончателно решена — те били присъединени към османската държава. С това и последните територии в югозападните български земи попадат под османска власт, макар че по-късно изворите споменават за по-дребни феодални владетели — османски васали, в Южна и Югозападна Македония (виж Карта № 6). От една наскоро публикувана грамота от архива на светогорския манастир „Св. Павел” (издадена преди 1385 г.) става ясно, че османски васал е бил и последният християнски владетел на Костур Никола Балдовин Багаш. В тази негова грамота изрично е отбелязано, че той е посещавал османския султан и е участвувал в някои от османските походи [60]. Полунезависими християнски владетели съществуват в земите на Македония дори и в началото на XV век, но това обстоятелство не променя по същество последиците от събитията през 1395 г. Именно тогава югозападните български земи навлизат в нов период от своето политическо развитие — периода на османското владичество (виж карта № 6).


[Previous] [Next]
[Back to Index]


31. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 226—227; Б. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. II, с. 277—282.

32. Според османските извори част от градовете в Южна и Югоизточна Македония били завзети от турците в 1373—1376 г. Според мнението на Ап. Вакалопулос в случая става въпрос за временно завземане на крепости, които османците по-късно изоставили (History of Macedonia, p. 30).

33. K. Јиречек. Српски цар Урош. . . , с. 378 и сл.; Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 216 и сл; О. Halecki. Op. cit., p. 252 sq; Г. Острогорски. Серска област. . . , c. 144 и сл.

34. Г. Острогорски. Света гора после Маричке битке. — ЗбФФ у Београду, XI—1, 1970, с. 277—282.

35. N. Filipovic. Princ Musa i seih Bedredin, s. 199—200.

36. G. Ostrogorsky. Byzance, etat tributaire de l’Empire turc, — ЗРВИ, 5. 1958, p. 49 sq (Сабрана дела. T. III, Београд, 1970, c. 377 и сл.); същият. Историја Византије. Београд, 1959, с. 502 и сл.; същият. Серска област. . . , с. 142; П. Ников. Турското завладяване на България. . . , с. 54 и сл.; Ив. Дуйчев. От Черномен до Косово поле. . . , с. 558—559.

37. N. Filipovic. Princ Musa i seih Bedredin, s. 198.

38. G. Dennis. The Reign. . . , passim.

39. G. Ostrogorsky. La prise de Serres par les Turks. — Вуz., 35, 1965, p. 302.

40. За датата виж P. Schreiner. Kleinchroniken, I, No. 38, 4; No. 63, 3; No. 72, 4. G. Dennis. The Reign. . . , p. 151 sq.

41. G. Dennis. The Reign. . . , p. 159 sq; Ap. Vacalopoulos. History. . . , p. 59 sq.

42. H. Inalcik. Les regions de Kruja et de la Dibra autour 1467 d’apres les documents ottomans. — In: Deuxieme conf. des Etudes Albanologiques. I, Tirana, 1069, p. 221 sq.

43. Подробно по този въпрос виж Д. Бојаник-Лукач. Како турците го презвеле Скопије (1391 г.).— В: Зб. Музеја на град Скопије, II–III, 1965— 1966, с. 5—19. Авторката е използувала неиздадената османска хроника на Ибн Кемал (1466—1534 г.).

44. К. Јиречек. Српски цар Урош. . . , с. 378; Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 214; Д. Ангелов. История на Византия. . . Т. III, с. 108; Б. Ферјанчић. Владарска идеологија. . . , с. 139; Б. Цветкова. Паметна битка. . . , с. 81.

45. В. Ђурић. Три догађаја. . . , с. 95.

46. Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство. . . , с. 19; Р. Михаљчић. Крај. . . , с. 164.

47. К. Јиречек. Српски цар Урош. . . , с. 373; O. Halecki. Un Empereur. . . , p. 246.

48. Hr. Matanov, R. Zaimova. West and Post-byzantine source evidence. . . p. 53—60.

49. Ив. Сакъзов. Новооткрити документи от края на XIV век за българи от Македония, продавани като роби. — Македонски преглед, 2—3, 1932, с. 78—83.

50. М. Орбин. Краљевство словена, с. 68; Коментари, с. 320. Според Ив. Снегаров крал Марко и „водил напълно антихристиянска политика и се сражавал наред с османците срещу сръбския княз Лазар”). (История. . ., Т. I, с. 345). Това твърдение е необосновано.

51. Н. Ношпал-Никуљска. Новонастаналите услови во Македонија, изразени во една композиција од фреските во Марковиот манастир. Божијте знаменија, принесени на дар на св. Димитар. — В: Зб., посветен на Д. Коцо. Скопије, 1975, с. 171—179; К. Балабанов дори твърди, че крал Марко бил изобразен с „крива сабя” в лявата си ръка като символ на съпротивата му срещу османците (Новооткривени портрети. . . , с. 52). По-късно се оказа, че това е обкован с метал рог.

52. В. Ђурић. Три догађаја. . . , с. 94—95; Љ. Манојловић. Илустровани календар во Марковом манастиру. — ЗЛУ, 9, 1973, с. 79—80.

53. N. Filipovic. Princ Musa i seih Bedredin, s. 199, n. 220.

54. Й. Иванов. Северна Македония, с. 134; N. Filipovic. Op. cit., s. 202; Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съставителство и превод М. Калицин. С., 1984, с. 86, 92, 103.

55. Р. Михаљчић. Крај. . . , с. 184.

56. Chalc., II, p. 75; Pseudo-Phrantzes, p. 198, 5—25; J. Barker. Manuel II Palaeologus, p. 112 sq.

57. C. Ћирковић. Поклад краља Вукашина, с. 159 и сл.

58. Живот Стефана Лазаревића. . . , с. 223 и сл.

59. За хронологията на битката виж Ђ. Сп. Радојичић. Листина манастира Петре од октобра 1395 као извор за хронологију битке на Ровинама. — Богословље, 2, 1927, с. 293—301. В по-старата литература като дата на битката се отбелязва 10. X. 1394 г.

60. Д. Синдик. Српске повеље у светогорском манастиру Светог Павла, с. 186—187.