За разлика от владенията на наследниците на крал Вълкашин, които след септември 1371 г. съществуват на базата на „наследството на Мърнявчевичи”, княжеството на феодалния род Драгаши (Деяновичи) в Източна и Североизточна Македония възниква едва през началото на 70-те години на XIV век. В изворите от периода 1355—1371 г. няма нито едно сигурно сведение, че то е съществувало самостоятелно преди битката при Черномен. Едва след смъртта на деспот Углеша и крал Вълкашин, а вероятно и на-
115
техния васал севастократор Владко Паскачич, дошъл часът на наследниците на деспот Деян — деспот Йоан Драгаш и „господин” Константин Драгаш. За около половин десетилетие те не само извоюват относителната си политическа самостоятелност (относителна, защото и те били османски васали), но и успяват значително да разширят своите владения.
Деспот Йоан Драгаш се споменава за пръв път като самостоятелен владетел в два дубровнишки документа от лятото на 1373 г. Това са документи, които са регистрирали оплакване на дубровнишкия търговец Юниус Бунич от 15 юни с. г., че неговият съгражданин Юниус Соркочевич заедно с хора на деспот Драгаш му откраднали пет товара стоки на стойност 270 литри сребро. Кражбата била извършена близо до крепостта Конюх (северните дялове на Овче поле, по левия бряг на Крива река), в „земите на деспот Драгаш” [72]. Тези сведения показват, че деспот Йоан Драгаш през лятото на 1373 г. владеел вече и територия, която се простирала извън наследствените му владения, т. е. извън земите на баща му деспот Деян в Желигово, а освен това имал вече свой административен апарат (в дубровнишките документи се споменава за „воевода на деспот Драгаш” и за „хора на деспот Драгаш”). Тези сведения се потвърждават и от късновизантийския историк Лаоник Халкокондил, който в пасажите за времето непосредствено след 1371 г. споменава за „земята на деспот Драгаш. . . около Вардар” [73]. От своя страна османските хронисти Саадедин и Коджа Хюсеин съобщават, че османските завоеватели през пролетта на 1372 г. нахлуват на запад от планината Верила и по горното течение на р. Струма, а местният владетел „Саруяр” (османистите го идентифицират с деспот Драгаш) признава върховната им власт [74]. В Кичевското съкровище (1373 г.) са открити и десет монети на то зи феодал [75]. С други думи, всички извори от периода до 1373 г. по казват, че деспот Йоан Драгаш по това време е упражнявал властта си в значителни дялове от Североизточна Македония. Нито един извор от първата половина на 70-те години не го споменава заедно с по-малкия му брат Константин.
За съжаление изворите за другия син на деспот Деян — Константин Драгаш — от началото на 70-те години на XIV век са много по-оскъдни и трудни за интерпретация. В монетното съкровище от охридската църква „Св. София”, открито през 1952 г., но станало достояние на науката едва наскоро, се намира монета с надпис „В Христа бога благоверни цар Констадин”. Според издателя на тази монета С. Димитриевич тя е била кована преди началото на 1372 г. от Константин Драгаш, който след смъртта на цар Урош се провъзгласил за цар [76]. С царска титла обаче той не фигурира в нито един друг извор и затова без допълнителни сведения е твърде рисковано само от една монета да се правят по-общи изводи. По-определени сведения за Константин Драгаш дава надписът върху икона от църквата „Преображение” до с. Нивици (Северна Пре-
116
спа), който гласи: „Помени, Господи, душите на твоите слуги Михаил, Константин и Мануил. . . Драгаши”. Надписът е датиран със сигурност в 1373 г. [77]. Веднага трябва да се признае, че не всичко в съдържанието на този надпис може да бъде обяснено задоволително. Не е възможно например да се идентифицират споменатите в него Михаил и Мануил [78]. И въпреки това само при свръхкритично отношение към този епиграфски паметник може да се предположи, че в 1373 г. в югозападните български земи е съществувала друга личност Константин със същото рядко срещано фамилно име — Драгаш, различна от сина на деспот Деян. Това, което до днес е попречило на учените да използуват надписа от църквата „Преображение” до с. Нивици като извор за съдбата на Константин Драгаш, не е толкова трудността при идентифициране на споменатите в него личности, колкото господствуващото мнение, че държавата на Драгаши е възникнала преди 1371 г. При това положение действително трудно може да се обясни споменаването на Константин Драгаш в надпис от Преспа — област, която никога не е влизала в границите на неговото княжество. Освен това едва наскоро бе доказано окончателно, че фамилното име „Драгаш” е било използувано не само от деспот Йоан Драгаш, но и от брат му Константин [79]. Въпросният надпис придобива реална стойност за началния период от историята на княжеството на Драгаши само ако сведенията в него се комбинират с това, което знаем за деспот Йоан Драгаш до 1373 г. и за отношенията между Драгаши и крал Марко. Последният проблем ще бъде обект на по-специално внимание. Засега е достатъчен изводът, че евентуалното присъствие на Константин Драгаш в земите около Преспа до 1373 г. не противоречи на сведенията за самостоятелното управление на деспот Йоан Драгаш в Североизточна Македония и дори го подкрепя по убедителен начин. С други думи, поне до 1373 г. двамата сина на деспот Деян не са управлявали все още заедно.
Въз основа на по-старите публикации на грамотите на деспот Йоан Драгаш и брат му Константин се смяташе, че най-ранният документ, в който те фигурират заедно, е едно съдебно решение, издадено в Струмица през 1375—1376 г. Най-ранната от грамотите им се датираше в 1376—1377 г. Напоследък бяха направени два твърде сериозни опита за по-ранна датировка на първата грамота на Драгаши: според югославския изследовател С. Чиркович в периода 1372—1375 г. [80], а според Е. П. Наумов — до 1375—1376 г. [81] Проучванията показаха по убедителен начин, че двете грамоти на Драгаши за светогорския манастир „Пантелеймон”, с които се даряват поземлени имоти в Струмишко, и съдебното решение от 1375—1376 г. са близки по време. Едната грамота сигурно е била издадена преди съдебното решение, тъй като с нея се даряват селата Макриево и Мокрани, отбелязани в решението като имоти на манастира „Пантелеймон”. Редица съображения навеждат на мисълта, че първата грамота на Драгаши за руския светогор-
117
ски манастир не е била издадена преди юни 1374 г. Както бе вече отбелязано, до 1373 г. двамата братя не се споменават заедно в наличните извори. През юни 1374 г. византийският аристократ Константин Ласкарис със съгласието на братята си дарил на манастира „Пантелеймон” наследствената си собственост — изчезналото днес село Брезница, което се е намирало на около 10—15 км североизточно от Струмица. Константин Ласкарис и братята му подписали тази грамота като „слуги” на византийския император [82]. С други думи, през юни 1374 г. земите на североизток от Струмица, които по-късно Драгаши дарили на „Пантелеймон”, все още не били в тяхно владение. Иначе е невъзможно да се обясни как Константин Ласкарис ще е могъл да дарява имоти в тези територии, без да иска съгласието на двамата братя. И тъй първият документ, в който деспот Йоан Драгаш и Константин Драгаш се споменават заедно, трябва да се отнесе след юни 1374 г. В същото време той отразява вече една нова реалност: формирането на тяхното княжество и присъединяването на земите около Струмица, на юг от града и едноименната река. Това събитие не останало незабелязано от добре осведомените дубровчани. На 7 април 1377 г. дубровнишката община наредила на известния ни вече търговец Юниус Бунич да проучи възможността за покупка на жито от братя Драгаши и да се осведоми дали те са готови да го продават „по бреговете на морето” (несъмнено става въпрос за Егейско море) [83]. Разликата между документите от 1373 и 1377 г. е очевидна: в първите се споменава само за деспот Драгаш като владетел на Овче поле, а във втория — за братя Драгаши като владетели на земите в близост до морето, до което имали свободен достъп вероятно по теченията на реките Вардар и Струма.
Възниква въпросът: по какъв начин е било образувано княжеството в Източна и Североизточна Македония като съвместно владение на деспот Йоан Драгаш и брат му Константин? Този въпрос има два аспекта: териториален и политически.
Първата грамота на братя Драгаши за манастира „Пантелеймон” показва, че между лятото на 1374 и 1375—1376 г. те са били вече господари на Струмишко и на земите на север, северозапад и изток от град Струмица [84]. Интересен е обаче следният факт: дарените с грамотата села са разделени на два дяла. Част от тях са на изток от град Струмица и на юг от едноименната река и са дарени от името на двамата братя. Друга част се намират на изток до Петрич и в Тиквешко по поречието на р. Черна. Те са дарени само от името на Константин Драгаш. Това като че ли говори за съществуването на някакъв териториален дуализъм. Впрочем съдебното решение от 1375—1376 г. и някои близки по време грамоти потвърждават този извод. Съдебното решение от Струмица разглежда въпроса за спор между светогорските манастири „Хилендар” и „Пантелеймон” за имоти в Струмишко. Двата манастира се обърнали за съдействие към „благочестивия наш господар Кон-
118
стантин”, който наредил на епископите Данаил и Григорий и на струмишкия кефалия Дабижив Станко да извършат разследване на място. С други думи, в Струмица и Струмишко реален владетел бил Константин Драгаш. За деспот Йоан Драгаш се споменава само на края на документа, при което се създава впечатление, че той е упражнявал в областта на Струмица върховна, но не и практическа власт [85]. И още нещо. На 1 юни 1377 г. само деспот Йоан Драгаш потвърждава на своя служител — щипския челник Станислав, дарове за манастира „Хилендар”, които се намирали в Щип и в околностите му [86]. Тази грамота показва, че Щипско вече е било в княжеството на Драгаши, но че там реален владетел бил по-възрастният брат.
Изворите от 1374—1377 г. сочат, че владенията на Драгаши били вече значителни. Освен старото родово владение Желигово те обхващали още Овче поле, Щипско, Радовишко, Тиквешко и поречието на Черна, Струмишко и на юг до Дойран, областта около Мелник и Петрич и двата бряга на р. Струма около тези два пункта. Не е изключено още до 1377 г. Драгаши да са владеели Велбъжд и Враня, макар че конкретни сведения за това в разглеждания период липсват. Вижда се, че под тяхна власт попадат бивши земи на кесар Хрельо, деспот Оливер, Мърнявечивичи и севастократор Владко Паскачич. Като се има предвид обаче, че преди септември 1371 г. цяла Източна Македония била владение на крал Вълкашин, на деспот Углеша и на техния васал Владко Паскачич, става ясно, че фактически княжеството на Драгаши възниква вземи, където теоретична власт след септември 1371 г. би трябвало да има крал Марко. Всъщност областта около Струмица се включва във владенията им, след като за много кратко време (от края на 1371 долятото на 1374 г.) е била под византийската власт. Сведение за това е вече цитираната грамота на Константин Ласкарис от юни 1374 г. [87]. Това означава, че Драгаши успяват да присъединят част от византийските владения в тази част на Македония, които спадали най-вероятно към апанажа на Деспот Мануил Палеолог. Този извод се потвърждава и от някои характерни податки в една от техните грамоти за манастира „Пантелеймон”. При даряването на Струмишките села Макриево, Мокрани, Борисово и църквата в с. Габрово през 1376—1377 г. Драгаши правят уговорката, че тези имоти се даряват с всички „правини”, които имали при „гръцкия цар” [88]. Трудно е да се повярва, че в случая се е имал предвид периодът преди налагането на сръбската власт в Струмишко. Най-вероятно е да се приеме, че става въпрос за краткия период на византийска власт между 1371 и 1374 г.
Особено важно е да се подчертае, че в началния период от формирането на княжеството на Драгаши в него се забелязват следи от териториален партикуларизъм: името на деспот Йоан Драгаш се свързва конкретно със земите на север от Щип, а на Кон-
119
стантин Драгаш — със Струмишко, Петричко и Тиквешко.
Нека сега да проследим политическата обстановка, в която се образува държавата на братя Драгаши. Както бе вече подчертано, преди 1371 г. почти всички феодали в югозападните български земи признавали властта на крал Вълкашин и деспот Углеша. След септември 1371 г., макар и за кратко време, братя Драгаши продължили да признават властта на наследника на Вълкашин — крал Марко. Свидетелство за това е фактът, че всички известни монети на деспот Драгаш са били ковани в Охридската монетарница до 1373 г. — т. е. по времето, когато Охрид бил в държавата на крал Марко [89]. Освен това едва ли може да има съмнение, че деспот Йоан Драгаш е получил титлата си от цар Урош до началото на декември 1371 г. Всички други твърдения в това отношение не намират потвърждение в конкретната политическа ситуация (става дума за датиране на титлата му преди 1371 г.) и противоречат на титуларната практика [90]. Като се има предвид, че макар и формално, между 26 септември и 2—4 декември 1371 г. крал Марко е бил съвладетел на цар Урош, възниква предположението, дали той не е продължил практиката на своя баща да раздава висши дворцови титли на свои приближени с формалното съгласие на сръбския цар.
Да се върнем отново на цитирания вече надпис от с. Нивици в областта Преспа от 1373 г. Ако до тази година деспот Драгаш е признавал върховната власт на крал Марко [91], то съвсем естествено е и Константин Драгаш да е бил в същото положение спрямо Вълкашиновия наследник, само че за разлика от брат си той не се е намирал в наследствените си владения. Нищо не ни пречи да допуснем, че той е бил наместник на крал Марко, примерно в областта на р. Черна, откъдето по-късно (1374—1375 г.) дарил значителен брой села на манастира „Пантелеймон”. Долината на р. Черна се намира в непосредствена близост До главния град на Марко — Прилеп. В такъв случай споменаването на Константин Драгаш в надпис от Преспа не изглежда толкова странно. С други думи, братя Драгаши стават самостоятелни владетели, след като скъсват връзките си на подчинение спрямо крал Марко.
Сравнително по-лесни за обяснение са политическите обстоятелства, при които Драгаши присъединяват част от византийските владения около Струмица. За времето от 1371 до 1374 г. Византия очевидно не успява да укрепи властта си там. Когато през есента на 1376 г. на византийския престол идва чрез узурпация Андроник IV Палеолог и апанажът на Мануил Палеолог бил унищожен, за Драгаши вече не представлявало никаква трудност да се укрепят здраво в Струмишко и на юг и изток от областта. Дубровнишкият документ от 7 април 1377 г., който бе вече приведен, показва, че те са поддържали добри отношения с новия византийски император: иначе е трудно да си представим, че са могли да имат свободен достъп до Егейско море през византийска територия [92].
120
Нека обобщим получените при анализа на изворите резултати. Княжеството на Драгаши като съвместно владение на двама от синовете на деспот Деян възниква около 1374—1375 г. Преди това деспот Драгаш се обособява в Североизточна Македония, а Константин Драгаш завладява Тиквеш и поречието на Струмица. Към 1374—1375 г. се стига до сливане на владенията им, като по този начин те стават господари на цяла Източна Македония. Не е изключено и османските нашественици да са играели някаква роля при сравнително бързото образуване на тяхното княжество, макар че изворите не казват нищо конкретно по този въпрос.
В грамотата на Драгаши за манастира „Пантелеймон” от 1376—1377 г. се споменава за още един член на тяхната фамилия — „царица” Евдокия, вдовицата на деспот Деян. Очевидно след смъртта на съпруга си тя е приела монашество и към 1376—1377 г. се появява в изворите с монашеското си, а не със светското си име Теодора. Показателно е обаче, че за нея се говори само в интитулацията на грамотата от 1376—1377 г., която е подписана единствено от деспот Драгаш [93]. Издадената на 1 юни 1377 грамота за манастира „Хилендар” също е подписана само от него [94]. Това показва, че до този момент по-възрастният от братя Драгаши е имал право на върховна власт, макар че в управлението на вече обширното княжество известен дял е имал и Константин. Интересно е и това, че във втората грамота за манастира „Пантелеймон” деспот Драгаш е посочил като свой наследник брат си. Очевидно докъм 1377 г. между тях съществуват отношения, сходни на съвладетелските [95].
За разлика от владенията на наследниците на Мърнявчевичи в княжеството на Драгаши не се наблюдават центробежни тенденции. Още от съдържанието на техните ранни грамоти може да се направи изводът, че в неговата територия е налице процес на консолидация, която добива завършени форми, когато Константин Драгаш става едноличен владетел. Според част от изследователите Деспот Йоан Драгаш умира между 1377—1380/81 г. [96], а според други в същия период той се замонашва и умира по-късно като великосхимник Йоан Каливит [97]. Със сигурност може да се определи, че към 1379—1381 г. Константин Драгаш е управлявал цялото княжество. За известно време в неговите самостоятелни грамоти продължава да се споменава и царица Евдокия, която вероятно е умряла наскоро след 15 август 1381 г. [98].
В грамотата на Константин Драгаш от 26 март 1388 г. за манастира „Възнесение” в Щип се казва, че този манастир бил издигнат от „истинския и всесърдечен брат на господството ми Димитър воевода”, който в 1388 г. бил вече покойник [99]. Този пасаж, както и някои други сведения в изворите показват, че Константин Драгаш е имал още един брат. В полза на това твърдение говорят както цитираната грамота от 1388 г., така и някои други факти. Димитър като син на воеводата Деян и воеводицата Владислава се споме-
121
нава в ктиторските надписи от църквата „Св. Спас” („Св. Богородица”) в с. Кучевище. Близките родствени връзки между воеводата Димитър и Драгаши се доказват и от обстоятелството, че синът на Димитър — Дабижив, след смъртта на баща си дарява няколко села на Архилевицката църква, известна като задужбина на деспот Деян [100]. Воеводата Димитър, изглежда, е изпълнявал някакви административни функции в Щип, но не е участвувал в управлението на цялото княжество и е бил в сянката на другите си двама братя.
По време на самостоятелното управление на Константин Драгаш княжеството в Източна Македония достига най-големия си разцвет. То не само се разширява териториално, но получава официално признание от османската държава и от Византия. Поради тази причина в по-късните, извор и името на деспот Йоан Драгаш бързо изчезва и управлението на княжеството започва да се свързва само с Константин Драгаш. В периода от началото на 80-те години на XIV век до 1395 г. този владетел осъществява последователна териториална експанзия, която превръща княжеството му в значителен политически фактор. Етапите на тази експанзия могат да бъдат проследени в основни линии чрез използуване на разнообразен изворов материал.
През 1379—1381 г. Константин Драгаш и царица Евдокия даряват на манастира „Хилендар” църквата „Св. Богородица” в Архилевица и потвърждават нейните имоти от Душаново време. От споменатите в грамотата села става ясно, че под тяхна власт били областите на Скопска Черна гора и Велбъжд. Тази грамота показва също така, че в 1379—1381 г. във владение на Константин Драгаш били и обширни области от поречието на р. Струма. Само така могат да се тълкуват онези пасажи, според които едно от задълженията на зависимото население било да превозва част от натуралните данъци до брега на реката [101]. С грамотата си от 15 август 1381 г. Константин Драгаш, вече като самостоятелен владетел, дарява на „Хилендар” манастира „Св. Архангел” в Лесново, задужбината на деспот Оливер. Това дарение потвърждава извода, че под негова власт попадат бившите владения на Оливер в Лесново, Пиянец, поречието нар. Брегалница и Щип [102]. От пролетта на 1380 г. са първите сведения, според които К. Драгаш владеел и областта Враня [103]. Последната запазена негова грамота от 1393 г., с която той поставил под властта на светогорския манастир „Ватопед” църквата „Св. Богородица Спилеотиса” в Мелник, свидетелствува, че и част от левобрежието на Струма около Мелник било в негови ръце вероятно още от края на 70-те години на XIV век [104]. От ктиторските надписи в Погановския манастир и от по-късния поменик на манастира могат, да се набележат най-североизточните области, до които се е простирало княжеството на Константин Драгаш — земите на север от Трън [105]. На практика неговият максимален обем е засвидетелствуван от границите на Кюстендилския
122
санджак, образуван върху територията му след 1395 г. Той е включвал вилаетите Враня, Тикзеш, Щип, Петрич, Кратово, Малешево, Нагоричино, Кюстендил, Славище, Куманово, Горно Краище, Пиянец, Кочани, Дупница, Сирищник, Радомир, Струмица, Конче [106]. Изворите за териториалното разширение на Константин Драгаш фактически позволяват да се разкрият до известна степен и отношенията му с останалите феодални владетели в югозападните български земи, с Византия, Сърбия и османската държава.
Няма сведения, че след края на 70-те години на XIV век Константин Драгаш е разширявал територията си на юг за сметка на Византия. Вилаетът Петрич от Кюстендилския санджак се е простирал до Демир Хисар и Дойранското езеро, но е невъзможно да се определи дали всички тези земи са влизали в княжеството още от 70-те години на XIV век, или са били завладени по-късно. Ако второто предположение се приеме за вярно, то без съмнение присъединяването на Дойранско и Демирхисарско от Константин Драгаш е станало с османска помощ, тъй като в 1383—1387 г. османците били вече господари на долните течения на реките Струма и Вардар.
Както беше вече изтъкнато, в първата половина на 70-те години Драгаши завладели част от византийската територия в Югоизточна Македония. Като се има предвид, че през 80-те години на XIV век, или по-точно до 1387 г., деспот (от 1373 г.— император) Мануил II Палеолог твърдо отстоявал своите владения около Солун срещу османските нашественици и че по същото време Константин Драгаш бил османски васал, едва ли може да се допусне, че отношенията между тях били приятелски. В светлината на това твърдение малко неочаквано изглежда женитбата на Мануил II Палеолог за дъщерята на Константин Драгаш — Елена, на 16 февруари 1392 г. и тържественото коронясване на двамата за византийски владетели [107]. Очевидно това събитие отразява променените вече отношения между византийския император и владетеля на Източна Македония. Ако се направи внимателен преглед на дейността на император Мануил II Палеолог през 1387—1392 г., ще се установи, че преговорите за женитбата му с Елена Драгаш и съответно подобряването на отношенията с Константин Драгаш не могат да се датират преди лятото или есента на 1390 г. Тогава именно Мануил II Палеолог бил утвърден за законен наследник на Йоан V Палеолог и регулирал отношенията си с османците [108]. От този момент Мануил II Палеолог признава васалната си зависимост от султана и започва да участвува лично в османските походи, т. е. неговата политика и отношенията му към завоевателите от 1390 г. стават сходни с тези на Константин Драгаш. Това вероятно е бил и политическият фон, на който се осъществява династическият брак от зимата на 1392 г. Очевидно сведенията на Лаоник Халкокондил и на Псевдо-Сфранцес, че женитбата между Мануил II Палеолог и Елена Драгаш била уговорена през 1393—1394 г.
123
на срещата на османските васали в Сяр, трябва да се отхвърлят като неточни [109].
Няма съмнение, че Константин Драгаш бил един от най-известните във Византия областни владетели през последната четвърт на XIV век. Причините за това са, от една страна, близостта и големият обхват на неговите владения, и, от друга — фактът, че неговата дъщеря близо половин век била византийска императрица, майка на последния византийски император Константин Драгаш (съименник на дядо си). Елена Драгаш, в монашество Ипомона, умира на 13 март 1456 г. в Пелопонес, където живеела след смъртта на съпруга си (1425 г.) По повод на нейната смърт известният византийски учен Георги Гемист Плитон съставя надгробна реч, в която отбелязва, че „бащата на царицата (Елена Драгаш — б. а.) бил господар на земите около река Аксиос. . . и самият той (Константин Драгаш — б. а.) бил най-храбър и справедлив между хората и най-верен към приятелите си” [110]. Лаоник Халкокондил, който принадлежал към интелектуалния кръг около Плитон, също на няколко места в своя исторически труд дава положителни характеристики на членовете на рода Драгаши. Този факт е накарал Е. П. Наумов да приеме, че той е използувал като извор някакъв загубен родослов на Драгаши [111]. Това предположение не е убедително поради грубите грешки, които византийският историк допуска по отношение на генеалогията им. Така например Халкокондил счита за баща на деспот Йоан Драгаш и Константин велможата Жарко [112], който бил зет на деспот Деян. Пак според Халкокондил Константин Драгаш воювал срещу „албанци и сърби” и им отнел много земи [113]. Ако сведението за войни със сърбите може да се обясни като отглас на противоречията между Константин Драгаш и княз Лазар, то войните с албанците са напълно необясними като информация. Впрочем Мавро Орбини, изглежда, също е бил в недоумение от този Халкокондилов пасаж и е заменил думата „албанци” с думата „българи” [114]. Като се има предвид, че византиският историк бърка деспот Деян с Жарко и че дъщерята на деспот Деян — Теодора, от втория си брак със зетсккя владетел Георги Балшич имала син на име Константин, който в края на XIV век владеел като османски васал областта около Круя и дори, също като Константин Драгаш, участвувал в битката при Ровине, може да се допусне, че Халкокондил е объркал двата клона на фамилията Драгаш. Повечето от сведенията, които той дава за Константин Драгаш, фактически се отнасят за Константин Балшич. Интересно е, че подобно объркване има и у дубровнишкия историк Юниус Рести [115].
На последък бяха разкрити нови моменти от живота на Константин Драгаш, който напълно потвърждават, че той е имал широки династически контакти. От сведенията на късновизаитийския историк Георги Францес става ясно, че около 1386 г. той се е оженил (за втори път) за Евдокия Комнин, дъщеря на трапезунд-
124
ския владетел Алекси III Велики Комнин. От този брак владетелят на Източна Македония е нямал деца, а личността на неговата втора съпруга не е оставила следа в историята на Източна Македония в края на XIV век [116].
Драгаши били един от онези владетели, кои го след 1371 г. вземат участие в подялбата на „наследството на Мърнявчевичи”. На изток границата между княжеството на Драгаши и владенията на крал Марко не е отивала по-далеч от Тиквеш и поречието на Черна — граница, установена още в средата на 70-те години на XIV век. Независимо от всичко изворите не позволяват да се твърди, че отношенията между тях са враждебни след откъсването на Драгаши [117]. В народния епос Крали Марко и „бег Константин” неизменно се споменават като приятели и съюзници. И двамата били османски васали и заедно намерили гибелта си през 1395 г. в битката при Ровине. Лаконичните вести на българския книжовник Константин Костенечки по този повод потвърждават, че отношенията между двамата са били дружески. В написаното от него житие на деспот Стефан Лазаревич се казва, че и крал Марко, и Константин Драгаш участвували в османския поход във Влашко не по желание, а по принуда и в навечерието на битката тайно споделили един с друг желанието си за победа на християните [118]. Без да се стига до идеализация на отношенията между тези двама владетели под влияние на народната традиция, трябва да се подчертае, че съвременните извори не са отразили остри конфликти между тях.
Съвсем друга картина се разкрива, когато обърнем поглед към отношенията между Константин Драгаш и неговите северни и северозападни съседи княз Лазар и Вук Бранкович. От една страна, синът на деспот Деян е бил убеден, че нему като сродник на Неманичи, а не на някой друг се падат владетелските права върху тяхното наследство. От друга страна, именно княз Лазар след 1371 г. се проявява като истински пазител и продължител на традицията на Неманичи. Това несъмнено е създавало условия за конфликт помежду им. Към това трябва да се добави и коренно различното им отношение към османските нашественици. Докато княз Лазар и зет му Вук Бранкович отстоявали своята независимост чак до Косовската битка през 1389 г., то Константин Драгаш далеч преди това бил османски васал и с османска подкрепа или насърчение разширявал своите земи. Впрочем това са въпроси, които спадат към историята на османското проникване в югозападните български земи.
Трябва да се признае, че в научната литература за княжеството на Драгаши има наслоени много погрешни представи. Така например и до ден днешен съществува мнението, че Велбъжд (дн. Кюстендил) е бил негов политически, административен и стопански център, поради което то често се нарича „Велбъждко княжество” [119]. Това схващане се гради на следните сведения: някои от по-късните османски хронисти свързват владенията на Констан-
125
тин Драгаш с Велбъжд; през XVI век градът започва да се нарича на името на Константин — Кюстендил или Костадинова баня (първото сведение за новото име на града е от 1559 г.) и Кюстендил става център на едноименния османски санджак, който, както бе вече казано, обхващал земите на княжеството на Константин Драгаш.
Макар и многобройни, всички тези сведения са отдалечени доста от последната четвърт на XIV век и, което е още по-важно, не намират подкрепа в съвременните на епохата извори. За съдбата на Велбъжд през 60-те и 70-те години не са запазени почти никакви сведения. В навечерието на Черноменската битка севастократор Владко Паскачич владеел почти цяла Североизточна Македония и владенията му отделяли родовите владения на Драгаши в Желигово от Велбъждката област. При това положение е малко вероятно синовете на деспот Деян да са запазили своята власт в града през 60-те години. Още по-малко оправдано е да се смята, че техните земи са били съставени от две териториални ядра — в Желигово и около Велбъжд. Налага се по-скоро да се допуснат три други варианта: или градът е бил в земите на Владко Паскачич, или в Сярското княжество [120], или пък там е била възстановена властта на българската държава. Късните османски хронисти са отбелязали, че в момента на превземането му от османците (началото на 70-те години на XIV век) Велбъжд бил „българска столица”. Разбира се, същите тези изводи споменават, че още тогава там управлявал Константин Драгаш, но тук възниква съмнението, дали те не отразяват този факт ретроспективно и дали хронологията им е точна. Известно е например, че в други случаи османските хроники дават погрешни дати за събития, свързани с княжеството на Драгаши, а освен това говорят изключително само за Константин Драгаш [121].
Едва в края на 70-те години от грамотите на Константин Драгаш става ясно, че Велбъжд е бил в пределите на княжеството му. Но ако се обърнем към грамотите на Драгаши от средата на 70-те години до 1393 г., ще видим, че нито една от тях не е била издадена във Велбъжд. По-голяма част от тях са били издадени в Струмица (три броя), други в Щип и Кочани. Това навежда на мисълта, че ако Драгаши въобще са имали точно установена резиденция, тя не е била във Велбъжд, а другаде — най-вероятно в Струмица. Свързването на Велбъжд с княжеството на Драгаши може да се обясни с факта, че едва след 1393 г., т. е. за около две години, градът е станал столица на Константин Драгаш и това е било свързано с териториалното разширение на североизток или се дължи на някакво административно преустройство, осъществено в периода на османската власт, при което Велбъжд е станал административен център на Кюстендилския санджак.
В литературата все още не съществува яснота и по отношение на титлата на Константин Драгаш. Някои учени въпреки катего-
126
ричността на изворите продължават да смятат, че той е бил деспот, и
търсят потвърждение за това схващане в миниатюрите на Лондонското евангелие
на цар Иван-Александър от 1355—1356 г. (по-точно в портрета на царското
семейство) и в монетите с надпис „деспот Константин”, публикувани още от
Ш. Любич. Отъждествяването на „деспот Константин” — зет на цар Иван-Александър,
от портрета на царското семейство в Лондонското евангелие с Константин
Драгаш трябва решително да се отхвърли [122]. В нито
един съвременен извор Константин Драгаш не фигурира като деспот, а само
като „господин” [123]. Единствената податка, която
привидно противоречи на тази констатация, е един пасаж във византийския
наръчник за писма на Константинополската патриаршия, съставен около 1386
г. (т. нар. „Ектесис неа”). В него Константин Драгаш е наречен веднъж в
заглавието на съответния параграф „деспот на Сърбия”, но в самото обръщение
носи скромната титла „господин”, с която е известен и от грамотите си [124].
Напоследък бе показано по убедителен начин, че във византийския наръчник
по отношение на титлите на владетелите от значение е само интитулацията
в обръщението, а не в заглавията на параграфите [125].
Освен това епитетите, с които се споменава Константин Драгаш в „Ектесис
неа” и в други византийски извори 
,
не отговарят на титлата „деспот”, за която съответните епитети са 
.
Очевидно названието „деспот” в заглавието на параграфа за Константин Драгаш
в „Ектесис неа” е един от редките примери за употреба на това понятие през
XIV век в първоначалния му смисъл — „владетел”. Това, че Константин Драгаш
не е бил деспот, се доказва и от анализа на грамотите на Драгаши от гледна
точка на дипломатиката. Изразът „царството ни”, типичен за деспотските
грамоти, не се използува в грамотите, издадени само от Константин Драгаш,
а в грамотите, издадени и от двамата братя, където има и подпис на деспот
Йоан Драгаш [126]. Когато грамотата е издадена и подписана
само от Константин Драгаш, в нея се употребява изразът „господството ми”.
Съответно и документите, издадени от двамата братя Драгаши, са хрисовули
(след средата на XIV век деспотите започнали да издават хрисовули, а не
аргировули, както са повелявали класическите правила на византийската дипломатика),
а тези само на Константин или нямат название, или са просто „писание” [127].
Към всичко това трябва да се прибавят и новите резултати от нумизматичните проучвания по въпроса за „монетите” на Константин Драгаш. Известно е, че Ш. Любич е публикувал няколко монети с надпис „деспот Константин”, които той е смятал за монети на владетеля на Източна Македония от последната четвърт на XIV век [128]. Оказа се обаче, че подобни монети не се намират в нито една музейна сбирка, и това накара някои нумизмати да мислят, че в случая Ш. Любич е допуснал грешка в разчитането на над-
127
писите и в атрибуцията на монетите. Подобни грешки има и на други места в изданието на Любич [129]. Впрочем по всичко изглежда, че Константин Драгаш е нямал собствено монетосечене. Това показват и някои характерни податки от неговите грамоти. Така например в грамотата от 26 март 1388 г. е отбелязано, че в княжеството на Константин Драгаш поземлените имоти били оценявани във венециански монети, с които дори били плащани отделни феодални повинности [130]. Това показва, че там били в обръщение предимно чужди монети. Монетите, които фигурират в корпуса на Ш. Любич и според него са имали надпис „деспот Константин”, не могат да се използуват като доказателство, че Константин Драгаш е бил деспот.
Княжеството в Източна Македония, чиито владетели първоначално били двамата сина на деспот Деян, а по-късно — само Константин Драгаш, просъществувало около две десетилетия. Дори и за този кратък период то се налага като най-значителен държавно-политически фактор в югозападните български земи през последните десетилетия на XIV век. То не само било най-голямо по територия, но и имало най-голям международен престиж. На 17 май 1395 г. неговият владетел, изпълнявайки васалните си задължения спрямо турците, загива в битката при Ровине. В съгласие с османската завоевателна практика земите му били присъединени към османската държава, след като дълго време се радвали на значителна вътрешна автономия. Някои учени предполагат, че в края на XIV и началото на XV век „Константиновата земя” продължавала да бъде под управлението на помюсюлманчен потомък на Константин Драгаш, известен от житието на деспот Стефан Лазарезич с името Юсуф [131]. Така или иначе след май 1395 г. още едно значително християнско владение в югозападните български земи било заличено от политическата им карта.
