В изворите от края на 50-те и началото на 60-те години на XIV век вече има по-конкретни податки за братята Вълкашин и Йоан Углеша, известни от съчинението на Мавро Орбини с фамилното име Мърнявчевичи. Върху тях и особено върху Вълкашин сръбската историко-летописна традиция хвърля вината за разпадането на сръбското царство. За техния произход днес се знае малко повече от това, което е съобщил Мавро Орбини в „Царството на славяните”, допълнено от Константин Иречек с податки от Дубровнишките архиви [95]. Традицията свързва потеклото на братя Мърнявчевичи със Зета, Херцеговина, Срем, Враня, Далмация [96] и България [97]. Независимо от техния произход (сведенията за него имат предимно легендарен характер) и от административните длъжности, които двамата братя изпълнявали в сръбската държава около средата на XIV век [98], безспорно е, че политическото им издигане през третата четвърт на века е свързано със земите в Македония [99], където тяхното присъствие се проследява още от 40-те и 50-те години.
Както вече бе изтъкнато, още през 1345 г. със средствата на Вълкашин започва изграждането на църквата „Св. Димитър” в с. Сушица, Скопско (т. нар. Марков манастир). Вероятно още като жупан в Прилеп той сякъл заедно с деспот Йоан (деспот Йоан Оливер, или, което е по-вероятно — с деспот Йоан Комнин Асен) съвместни монети с името на сръбския цар Стефан Душан [100]. В дубровнишките документи за Вълкашин и за неговия син Марко за пръв път се споменава през юли — август 1361 г. [101]. От записките на Дубровнишкото вече от първата половина на 60-те години проличава, че този феодал още тогава е бил смятан за доста влиятелна политическа фигура. Вълкашин се споменава в дубровнишките архиви в 1361—1362 г. винаги заедно с царица Елена, което е сигурно свидетелство, че неговото издигане е било свързано със земите на юг и с благоразположението на царицата [102]. Отношенията между владетелката на Сяр и феодала Вълкашин в този период подсказват дори, че между тях вероятно са съществували някакви роднински връзки, които не могат точно да се установят поради оскъдността на изворите. Мавро Орбини отбелязва, че преди да стане крал, Вълкашин е носил деспотска титла, дадена му от цар Урош. Това сведение на дубровнишкия историк се приема за точно и от някои съвременни изследователи [103]. За владенията на този феодал преди средата на 60-те години на XIV век трудно би могло да се каже нещо по-определено освен това, че тяхното ядро трябва да се търси в Централна Македония между Прилеп и Скопие.
Първото положително сведение за Йоан Углеша в земите на Югоизточна Македония е споменатата вече негова „простагма”
75
от октомври 1358 г., с която той като „велик воевода” потвърдил на светогорския
манастир „Кутлумуш” имоти в областта Прунеа, дадени на манастира от неговата
тъща — „кесарисата” (съпругата на кесаря Войхна) [104].
Това фактически е първата грамота, която един феодал в Македония яз дава
само от свое име във времето след смъртта на Душан. От съдържанието на
този документ могат да се направят два важни извода. Локализирането на
областта Прунея на юг от планината Пангей (Кушница) [105]
показва, че „великият воевода” Йоан Углеша в края на 50-те и началото на
60-те години на XIV век е бил наместник в тази област. Простагмата показва
също така, че той бил зет на Драмския кефалия кесар Войхна и по този начин
е имал реални, макар и далечни роднински връзки с царица Елена, Стефан
Душан и цар Урош. В една византийска грамота от септември 1365 г. Углеша
действително е наречен „племенник” на сярската владетелка [106].
Според известния югославски учен Георги Острогорски през 1358—1359 г. Йоан
Углеша се среща в град Хрисопол с византийския император Йоан V Палеолог
и сключва с него мир от името на сръбската власт в Югоизточна Македония.
Този епизод югославският учен свързва с края на военната офанзива на византийските
феодали Алекси и Йоан в Сярската област. Основание за това свое схващане
той вижда в приписката към една фалшива грамота от архива на манастира
„Хилендар”, датирана през септември 1365 г., но издадена несъмнено по-късно
от тази дата. Във въпросната приписка се споменава, че византийският император
дошъл в Хрисопол, където разговарял с „племенника на деспината” [107].
Поради лошото състояние на приписката името на „деспината” не се чете,
но издателят на грамотата Л. Пти, макар и с известно съмнение, допуска,
че тук става дума за царица Елена. В приписката не се среща и името на
Йоан Углеша, но Г. Острогорски е сметнал за възможно да попълни празното
място така: 
(племенникът на деспината на Сърбия кир Йоан Углеша) [108].
Хипотезата, която се изгражда на основата на този твърде неясен и спорен
пасаж, несъмнено е интересна, но не може да се смята за доказана, поне
що се отнася до предлаганата хронология (1358—1359 г.). На първо място
трябва да се изтъкне, че според Фр. Дьолгер, който е имал възможност да
се запознае с оригиналния текст на приписката, името на споменатата в нея
„деспина” не е Елена, а Ирина [109]. При това положение
нейната идентификация може да тръгне и в друга посока. Тя може да се отъждестви
или с деспина Ирина, която се споменава в един документ от архива на манастира
„Лавра” (септември 1365 г.) и е живеела в близост до Сяр [110],
или с Ирина Хумнина Палеологина, владетелка на имоти в Зъхненско, за която
се споменава в една грамота на Стефан Душан от декември 1355 г. [111].
Така или иначе твърде проблематично е под „деспината” от приписката във
фалшивата хилендарска грамота да се е имало предвид сярската владетелка
царица Елена.
76
На второ място, в изворите от края на 50-те години на XIV век няма никакви сведения, че Йоан Углеша е бил достатъчно влиятелна фигура, за да преговаря за мир с византийския император. И, трето, у Йоан Кантакузин има сигурни податки, че враждебните действия между византийците и сръбската власт в Югоизточна Македония продължават чак до 1364 г. (мисията на патриарх Калист в Сяр) [112]. С други думи, не само сведенията на Кантакузин, но и самият текст на приписката във фалшивата грамота от септември 1365 г. не дават основания да се приеме, че в 1358—1359 г. са се водили някакви преговори за мир (въпросната приписка не дава никакви точни хронологически податки в това отношение). Затова, без да се отрича възможността Йоан Углеша да се е срещал с Йоан V Палеолог в Хрисопол и да е водил с него преговори за прекратяване на взаимните вражди, може да се приеме, че това събитие по-скоро е било свързано с пратеничеството на патриарх Калист в Сяр и трябва да се датира в 1363 или началото на 1364 г. Едва ли може да се допусне, че отиването на такава високопоставена личност като патриарх Калист в Сяр в условията на продължаваща църковна схизма и неуредени политически отношения между Сярското княжество и Византия е можело да стане импровизирано и без необходимата дипломатическа подготовка. Ако тези предположения се приемат за точни, то предполагаемата среща между Йоан Углеша и Йоан V Палеолог в Хрисопол в 1363—1364 г. трябва да се смята за първата сериозна дипломатическа инициатива, в която бъдещият владетел на Сяр е взел участие.
До септември 1365 г. изворите не споменават за присъствието на Йоан Углеша в Сяр, от което може да се направи изводът, че докъм средата на 60-те години той е продължавал да управлява областта на юг от планината Пангей.
Макар и твърде оскъдни, изворите за съдбата на братя Мърнявчевичи от първата половина на 60-те години на XVI век не оставят съмнение, че именно този период се оказва решаващ за тяхното издигане през следващите пет-шест години. До края на 1365 г. в по-голямата част от югозападните български земи се извършва онова „преразпределение на силите” между феодалите, което прави възможен възхода на рода Мърнявчевичи. Напълно в духа на средновековните разбирания и практика Вълкашин и Углеша до средата на 60-те години на XIV век подготвят политическата си хегемония в Македония чрез създаване на разклонена мрежа от роднински връзки, в които се оказват въвлечени почти всички феодални родове. Самият Йоан Углеша още от края на 50-те години, ако не и от по-рано, бил зет на кесаря Войхна, сведенията за който спират в 1359—1360 г. Сестрата на Углеша и Вълкашин — Елена, още преди 1365 г. била омъжена за един от синовете на севастократор Бранко Младенович — Никола Радохна, известен с монашеското си име Роман или Герасим след
77
приемане на строг монашески обред (велика схима) [113]. Освен с рода Бранковичи братя Мърнявчевичи били в роднински връзки с феодала Радослав Хлапен — вероятно още в първата половина на шестото десетилетие на XIV век синът на Вълкашин Марко бил женен за Елена, дъщеря на Хлапен. Сведения за този брак намираме в една приписка, писана след септември 1371 г., и в съчинението на Мавро Орбини. Неговото датиране през първата половина на 60-те години не намира сигурно потвърждение в тези извори, но предлаганата хронология отговаря напълно на действителността от този период, характеризираща се със стремежа на Мърнявчевичи да придобият повече съюзници и роднини [114]. Роднинските връзки на Вълкашин се простирали и в Зета. Неговата дъщеря Оливера била съпруга на зетския владетел Георги Балшич [115]. По всичко изглежда, че и съпругата на Вълкашин, известна от изворите с името Елена, Алена или Ефросина, също е била представителка на някои от феодалните фамилии в Македония. Роднинските връзки на братя Мърнявчевичи и обширните им владения в Централна и Югоизточна Македония правят възможно разместването на феодалните владетели в тази област в тяхна полза. Болшинството от феодалите в югозападните български земи били принудени или да признаят техния сюзеренитет, насила или доброволно, или да напуснат придобитите по Душаново време бащини з югозападните български земи. Този извод може да бъде илюстриран най-добре, като се проследи съдбата на по-известните от тях.
Синовете на севастократор Бранко Младенович управляват в Охрид твърде кратко време. Някъде около 1365 г., вероятно след споразумение с Вълкашин, те се оттеглили в наследствените си владения около Дреница [116]. По този начин в ръцете на Вълкашин се оказва значителна част от Югозападна Македония.
И в Сезероизточна Македония Вълкашин успява да наложи своето влияние. В района на Крива паланка през 60-те години на XIV век продължава да управлява феодалът Владко Паскачич, който между 1358 и 1366 г. получил от цар Урош титлата „севастократор” [117]. Той признавал властта на цар Урош, като същевременно бил привърженик на Вълкашин. Не е изключено и той да е бил обвързан с Мърнявчевичи чрез роднински връзки. На фреските в църквата „Св. Никола” в Псача са нарисувани ктиторските портрети на севастократор Владко Паскачич и неговото семейство заедно с Вълкашин — вече като крал, и цар Урош [118]. С подкрепата на Мърнявчевичи севастократорът от Псача успява значително да разшири владенията си на северозапад за сметка на наследниците на деспот Деян. Според по-късни извори под неговата власт до 1371 г. са били областите Прешево и Враня [119].
До 1356 г. южен съсед на севастократор Владко Паскачич в областта на Радовиш бил великият воевода Никола Станевич.
78
През май 1366 г. той дарява на манастира „Хилендар” построената от него църква „Св. Стефан” в с. Конче. От него са запазени ктиторски надпис в същата църква [120] и едно евангелие, изпратено от него на манастира „Хилендар” [121]. Предполага се, че след май 1365 г. великият воевода Никола Станевич се оттегля в Света гора, където завършва жизненият му път. Ако се съди по броя на селата, дарени от него на църквата в с. Конче, той е бил един от крупните поземлени собственици в този край на Македония. След оттеглянето му в манастир, което може да е станало и под натиска на Мърнявчевичи, неговите земи минали в тяхно владение.
Сведенията за разширението на севастократор Владко Паскачич в Прешево и Враня и за установяването на политическата хегемония на Вълкашин и Углеша изискват да се внесат съществени корекции в схващането, че в Североизточна Македония през 60-те години на XIV век най-мощни феодали били наследниците на деспот Деян — Йоан и Константин [122]. Всъщност точно през този период те изживяват може би най-критичния момент от политическата си биография. Техните наследствени владения били разделени на две части от земите на севастократор Владко Паскачич и при това положение за тях не оставало нищо друго, освен, както и повечето други феодали, да признаят върховенството на Мърнявчевичи. През 60-те години на XIV век владенията на Драгаши били ограничени вероятно само в Желигово и част от Горна Струма [123].
Очевидно е, че през първата половина на 60-те години на XIV век братята Вълкашин и Углеша бавно, но сигурно налагат своята власт и политическо влияние в Македония. Изнесените факти в това отношение напълно обясняват и обстоятелството, че към средата на десетилетието и двамата вече притежавали най-висшите след царското достойнство титли: съответно крал и деспот.
Във връзка с издигането на Вълкашин за крал и на брат му Йоан Углеша за деспот стоят за разрешаване няколко важни проблема, които имат пряко отношение към ситуацията, която се създава в югозападните български земи през 60-те години на XIV век. Първият от тях е чисто хронологически. Известно е, че Вълкашин се споменава за последен път без кралска титла в дубровнишките документи през януари 1364 г. [124], а през януари 1366 г. издава в Скопие първата си кралска грамота [125]. При това положение съвсем естествено е да се приеме, че Вълкашин е получил кралската титла между януари 1354 и януари 1366 г. Опитвайки се да определи по-точно хронологията на коронясването на Вълкашин за крал, Г. Острогорски изтъква обстоятелството, че „жизненият път на братя Мърнявчевичи върви успоредно от началото на тяхното издигане до гибелта им в Маришката битка” и че според византийската титулярна традиция братът на съвладетеля (в слу-
79
чая Углеша) обикновено получавал титлата „деспот”. Затова югославският учен отнася издигането на Вълкашин за крал през август—септември 1365 г., тогава, когато и Йоан Углеша за пръв път се споменава като деспот в една грамота на византийския император Йоан V Палеолог [126].
Редица обстоятелства не ни позволяват да приемем подобна теза без възражения. Независимо от обичайната си прецизност дубровнишките документи са доста несигурни по отношение на титлата на Вълкашин. През 1358 г. Дубровник минава под върховната власт на Унгария, която не е признавала царската титла на сръбския владетел, и дубровчани се оказват в твърде деликатна ситуация: от една страна, е трябвало да се съобразяват с официалното становище на своя сюзерен — унгарския крал, а, от друга — да зачитат реалната ситуация в сръбската държава, с която поддържали оживени търговски контакти. Това внася голямо объркване в титулуването на сръбския владетел [127], още повече, когато редом с цар Урош се появява и крал Вълкашин. Установено е, че в директната си преписка със сръбския цар дубровничани не са бъркали по отношение на титлата му, но дубровнишкият документ от януари 1364 г., в който се споменава за Вълкашин без кралска титла, представлява протокол от заседанието на Дубровнишкото вече. Това означава, че той не може да служи за абсолютно сигурен terminus post quem за издигането на Вълкашин в кралска достойнство. Впрочем по отношение на титлата на цар Урош например дори и във венециански документи се натъкваме на следния парадокс: в един и същ документ Урош е титулуван и като цар, и като крал [128]!
На второ място внимание заслужават една серия монети на царица Елена и крал Вълкашин. На реверса на тези монети има надпис „крал Вълкашин” или само „крал”, а на аверса — твърде труден за разчитане гръцки надпис, в който се споменават имената на царица Елена и на цар Урош. Известно е, че монетите с надпис „крал” представляват първата „кралска” монетна серия на Вълкашин [129].
Във връзка с тази монетна емисия е необходимо да се припомнят някои факти. Запазените съвместни монети на царица Елена и цар Урош датират от 1356—1360 г., когато двамата се споменават все още заедно и в други извори. След това царица Елена се споменава само заедно с Вълкашин, а последните сведения за управлението й в Сяр са от август 1365 г. Логично е да се предположи, че тя е могла да кове монети само като владетелка на Сяр — следователно до август 1365 г. Тези факти очертават един приблизителен интервал от време, в който царица Елена и крал Вълкашин са могли да емитират съвместни монети: 1360/1361 — август 1365 г. Следователно още в този период Вълкашин е притежавал кралската титла. Монетите на царица Елена и крал Вълкашин показват още веднъж, че този феодал се е издигал с нейна
80
подкрепа и дори навеждат на мисълта, че кралската си титла той е дължал на благоразположението на владетелката на Сяр.
Освен това съществува една напълно пренебрегвана в досегашните проучвания приписка в ръкописен апостол, преписван в манастира „Св. Димитър” (Марков манастир), чийто строеж, както бе вече споменато, Вълкашин започнал още през 1345 г. През 1362 г. в този манастир йеромонах Варлаам преписва въпросния апостол и отбелязва в приписката, че това е станало „в дните на благородния цар Урош . . , когато. . . крал. . .” [130]. Макар и в твърде лошо състояние, тази приписка все пак позволява да се направят известни изводи. Ясно е преди всичко, че в нея се споменава за „крал” (или „кралство”), и то в манастир, чийто ктитор е бил Вълкашин. За друг „крал”, който да се появява редом с него и с цар Урош в 60-те години на XIV век, е изключено да се мисли. От това следва, че Вълкашин е бил провъзгласен за крал в 1362 г., но този факт не е намерил отражение примерно в цитираните вече дубровнишки документи. Не е изключено приписката на йеромонах Варлаам от 1362 г. да е отразила именно официалното издигане на Вълкашин за крал и в този смисъл да представлява едно точно хронологическо указание за това събитие. Впрочем твърдението, че Вълкашин е станал крал към 1362 г., може да бъде подкрепено и от сведенията на Мавро Орбини. Според него цар Урош дал на Вълкашин кралската титла още преди смъртта на хумския княз Воислав Войнович (септември 1363 г.). Според коментатора на Орбини С. Чиркович този пасаж от съчинението на дубровниш-кия историк представлява „завършена цялост” и не е измислен, а е взет от някакъв загубен, но близък до събитията извор [131]. Сведенията на Орбини за деспотската титла на Вълкашин се приемат за точни от много изследователи и ако това е така, едва ли има основания да се подлагат на съмнение известията им за кралската титла на този феодал.
Твърдението, че по-възрастният от братя Мърнявчевичи става крал точно през август — септември 1365 г., се основава и на факта, че тогава именно Йоан Углеша се споменава като „деспот” [132]. Фактически податката за деспотската титла на Углеша от септември 1365 г. ни дава само terminus ante quem, но не и точната хронология на получаването на титлата. В това отношение трябва да се обърне внимание на някои пренебрегвани досега извори. В надгробния надпис на сестрата на Углеша и Вълкашин — Елена, съставен преди есента на 1364 г., младият брат фигурира като „деспот”. На това обстоятелство са обърнали внимание Г. Суботич и С. Кисас — последните издатели и коментатори на този епиграфски паметник. Те изказват и някои резерви по отношение на предлаганата досега хронология на деспотската титла на Углеша, но не развиват докрай интересните си наблюдения [133]. В литературата отдавна е известна също така една грамота на деспот Углеша за светогорския манастир „Симонопетър” от 1363—1364 г.,
81
запазена в копие или в „автентичен превод” от 1623 г., направен по нареждане на патриарх Кирил Лукарис. В текста й изрично е казано, че малко преди нейното издаване Углеша бил „коронясай”' за „деспот на цяла Сърбия и Романия” [134]. Подозренията, които съществуват относно отбелязаната в грамотата дата, са попречили тя да бъде използувана като извор в пълна степен [135]. Но нали много от влезлите в научен оборот средновековни грамоти са запазени в по-късни преписи и това съвсем не е попречило на тях да бъде гледано като на първостепенни исторически извори? Освен това сведенията за историята на манастира „Симонопетър”, колкота и късни и легендарни да са, без изключение свързват началното му съществуване с дейността на деспот Углеша. В самия текст на грамотата има някои податки, които ни карат да бъдем по-внимателни в подхода си към нея. В грамотата преди всичко има две точни хронологически указания. Отбелязани са, от една страна, годината и индиктът на издаването й (год. 6872=1363—1364 г.; индикт 2), които съвпадат. От друга страна, самият Кирил Лукарис е написал в увода към преписа от 1622 г., че грамотата е издадена преди 259 години, т. е. в 1363—1364 г. (между 1 септември 1363 г. и 31 август 1364 г.). Особено внимание обаче заслужава титлата на Углеша във въпросната грамота: „Деспот на цяла Сърбия и Романия”. С такава титла той се е подписал единствено в потвърдителната си грамота от януари 1366 г. в Скопие, но не и в по-късните свои грамоти. Това не само показва, че преписът на Кирил Лукарис точно е следвал оригинала (в противен случай възниква въпросът, откъде той е знаел за тази титла), но и че грамотата за манастира „Симонопетър” е била издадена при всички случаи преди януари 1366 г. [136]. Надгробният надпис на сестрата на Вълкашин и Углеша и грамотата на Углеша за манастира „Симонопетър” са два извора, които сериозно поколебават твърдението, че той е бил издигнат за деспот през септември 1365 г. Този факт, съчетан с изнесените по-горе съображения за хронологията на кралската титла на Вълкашин, позволява да се смята, че братя Мърнявчевичи са станали съответно крал и деспот в периода 1362 — август/септември 1365 г.
В литературата дълго време се е дискутирал въпросът за начина, по който Вълкашин е станал крал. Сръбските летописи му приписват узурпация и дори убийството на цар Урош. От сръбската историко-летописна традиция е бил повлиян Константин Иречек в някои от по-ранните си трудове. По-късно, вземайки предвид някои новооткрити извори (преди всичко фреските в Псача), той стига до извода, че Вълкашин не е бил узурпатор, а е получил кралска титла от цар Урош [137]. Ст. Новакович от своя страна, приемайки безрезервно „узурпацията” на Вълкашин, е бил на мнение, че той се е ръководил едва ли не от „патриотични” подбуди, и приписва на Вълкашин стремежа да върне на сръбската държава сигурността от времето на кралството [138].
82
В по-новата литература този въпрос се разглежда в светлината на постиженията на съвременната византология, която създаде сравнително точна представа за държавно-правните схващания в късна Византия, от които били силно повлияни и южнославянските средновековни държави. Според тези схващания кралската титла в сръбското царство е отговаряла на титлата „василевс” на византийския съуправител и престолонаследник и не би могла да бъде узурпирана, а само да бъде дадена от царя. Тези изводи като че ли направиха безпредметни споровете дали Вълкашин е бил узурпатор, или не и отредиха на сръбския цар Урош по-конкретна роля в издигането му за крал [139]. В същото време обаче никакво внимание не се обръща на възможността издигането на Вълкашин за крал да не е станало точно според изискванията на византийската държавна теория, или, казано по друг начин, тези изисквания да са били спазвани само формално, доколкото избирането на крал и съвладетел в сръбската държава не е могло да стане без съгласието на цар Урош. Дали все пак на практика не е станала реална узурпация, т. е. дали сръбският цар не е бил принуден да даде на Вълкашин кралската титла под негов и на неговите привърженици натиск? За да видим доколко Вълкашин е изпълнявал реално задълженията, които изисквала кралската титла или, с други думи, доколко той е бил реален съвладетел на цар Урош, е необходимо да се спрем на изворите, които показват съвладетелски отношения. Те са следните:
1. Съвместните монети на цар Урош и крал Вълкашин, ковани в сръбската царска монетарница. Малкият брой на тази серия монети показва, че те са били емитирани за кратко време в периода до януари 1366 г. [140].
2. Фреските в църквата „Св. Никола” в Псача, където са представени цар Урош и крал Вълкашин заедно със семейството на се-вастократор Владко Паскачич. Датирането на тези фрески представлява нелек проблем. Те вероятно са били замислени преди края на 1365 г., но поради особеностите на фрескотехниката са били осъществени по-късно [141]. Във всеки случай трябва да се има предвид, че след началото на 1366 г. няма нито едно сведение за съвладетелски отношения между цар Урош и крал Вълкашин. Затова при датирането на тези фрески трябва да се има предвид не толкова индивидуалната характеристика на образите (примерно дали цар Урош е изобразен като по-млад, или по-стар), а историческата обстановка от средата на 60-те години на XIV век.
3. Константин Иречек е обърнал внимание на факта, че през ноември 1366 г. в Дубровник било изпратено съвместно пратеничество на цар Урош и крал Вълкашин във връзка с данъка, плащан на сръбската държава. Този факт също се изтъква като доказателство за съвладетелски отношения между двамата [142]. Но анализът на дубровнишките документи от това време, направен от Е. П. Наумов, показва, че през есента на 1366 г. не е имало съв-
83
местно пратеничество на цар Урош и крал Вълкашин в Дубровник. В действителност крал Вълкашин е изпратил свои пратеници, които действували и от името на цар Урош [143]. В този смисъл съвсем правдоподобно звучат и думите на Мавро Орбини, според който кралската титла била нужна на Вълкашин, за да може да се справи със своите противници, действувайки от името на царя [144]. През януари 1366 г. в Скопие Вълкашин издава първата си кралска грамота, без да споменава името на цар Урош [145], а през май същата година цар Урош от своя страна издава последната си царска грамота, без да споменава не само името, но дори и формалното съгласие на своя „съвладетел” [146]. От тези две грамоти следва, че периодът на реално съвладетелство е продължил най-късно до края на 1365 г. От началото на следващата година Вълкашин скъсва със сръбския владетел и в действителност независимо от кралската си титла бил не негов съвладетел, а независим областен владетел в Македония [147].
През втората половина на 60-те години на XIV век в Югоизточна Македония установява своята власт и деспот Йоан Углеша. Няма нито едно сведение, че това е станало против волята на царица Елена. Предполага се, че между появата на деспот Углеша в Сяр (септември 1365 г.) и окончателното му утвърждаване каго владетел на Сярското княжество изминава един „преходен период” [148], който завършва в началото на 1366 г. Тогава именно деспот Углеша потвърждава в Скопие споменатата вече грамота на брат си крал Вълкашин, което показва, че между двамата братя Мърнявчевичи вече са съществували съвладетелски отношения. Царица Елена остава в Сяр най-късно до лятото на 1367 г., когато за нея се споменава в едно писмо на известния византийски учен Димитър Кидон [149]. През август същата година тя се споменава и в дубровнишки документи и вероятно по това време вече се е намирала или в двора на сина си цар Урош, или в своите зетски владения [150]. Йоан Углеша получава деспотската си титла още преди да се установи в Сяр от сръбския цар Урош, което обяснява защо в съвременните, а и по-късни документи той е известен като „деспот на Сърбия”.
Погледнато формално, титлата „крал” и положението на съвладетел и наследник, което тя предполагала, осигурява на Вълкашин владетелски права върху цялата територия на сръбското царство. В действителност обаче той бил областен владетел в югозападните български земи и в част от Южна Сърбия [151]. Това, което го отличавало от другите областни владетели в тези области, било освен кралската му титла още и по-големият размер на неговите владения и по-голямото му политическо влияние. Още през 50—60-те години Вълкашин владеел Централна и част от Северна Македония, а към края на 60-те години — и земите северозападно от Шар планина, около град Призрен [152]. В периода на най-голямото си могъщество през втората половина на 60-те години на
84
XIV век той владее и областите около Прилеп, на север и запад от Преспанското и Охридското езеро [153], Скопие, Полог [154] и Призрен. Ако се вярва на сведенията на Мавро Орбини под властта на Вълкашин били още Ново бърдо и Прищина [155]. Освен върху тези територии политическото му влияние чрез роднинските му връзки с отделни феодални родове се простирало и в Зета, където от 1360 г. владеели неговите сродници Балшичи; в района на р. Дреница, където след 1365 г. се оттеглят Бранковичи; в Прешево, Славище, около Псача и около Враня, където управлявал неговият васал севастократор Владко Паскачич, и вероятно на юг до Бер, Воден и Костур, където владеел Радослав Хлапен [156].
Северната и югоизточната граница на територията, която от есента на 1365 г. попада под властта на новия сярски владетел деспот Йоан Углеша, може сравнително точно да се определи. Северната граница може със сигурност да се очертае по линията Струмица — Мелник [157], но по всяка вероятност деспот Углеша е владеел и по на север по течението на р. Струма и на северозапад по течението на р. Струмица. На североизток владенията му са опирали в границите на българската държава, а на северозапад — до земите на севастократор Владко Паскачич. Особен интерес представлява въпросът за югоизточната и източната граница на Сярското княжество след средата на 60-те години на XIV век. От грамотите на деспот Углеша, издадени в периода 1369—1371 г., личи, че той свободно се е разпореждал със земите по бреговете на езерото Бору (Порто Лагос) и ги е дарявал на светогорските манастири [158]. При това положение съвсем логично е да се приеме, че сярският владетел е имал власт и на изток от течението на р. Места, т. е. в периода 1365—1366—1369 г. той значително е разширил княжеството си на изток и югоизток. Това става възможно след завладяването на част от Западна Тракия от османците в 1364—1365 г., които по този начин „разсичат” на две византийските владения в Тракия. Западният дял от тези земи попада в територията на Сярското княжество, което по този начин става непосредствен съсед на османските завоеватели [159].
Противно на схващането, че земите на крал Вълкашин и деспот Углеша били разделени помежду си от владенията на Драгаши и на феодала Богдан [160], в съвременните проучвания се наложи мнението, че поне в периода на съвладетелство на двамата братя между техните територии е нямало определена граница. Това се доказва от вече цитираните техни грамоти от януари 1366 г., издадени в Скопие. С тях те потвърждават поземлените дарения на своя васал феодала Новак Мрасоровик за светогорския манастир „Пантелеймон”, които се намирали в Преспа. Като доказателство за съвместното владеене на братя Мърнявчевичи в Македония Г. Острогорски е посочил и грамотата на деспот Углеша от април 1369 г., с която той дарявал на светогорския манастир „Кутулмуш” селото Неохори на Маврово поле [161]. Локализирайки въп-
85
росното село на югозапад от Гостивар, по северните склонове на Бистра планина, той прави извода, че сярският владетел свободно се е разпореждал със земи, които били „точно в центъра на владенията на Вълкашин” [162]. Югославският учен обаче е пропуснал да обясни защо в такъв случай няма потвърдителна грамота от страна на по-големия брат на деспот Углеша.
Позовавайки се на същата грамота и приемайки предложената от Г. Острогорски локализация на с. Неохори, Р. Михалчич прави друг извод. Според него Кутлумушката грамота на деспот Углеша и липсата на потвърдителна грамота от страна на крал Вълкашин е свидетелство, че между януари 1366 г. и април 1369 г. сярският деспот е владеел освен Югоизточна, още и Централна и Западна Македония. Това свое виждане Р. Михалчич подкрепя и с някои други аргументи: сведенията на един от Даниловите продължители, че Углеша управлявал „гръцките земи и градове”, пасажа у Мавро Орбини, според който той владеел „цяла Романия”, и факта, че Охридският архиепископ имал голямо влияние в земите на Сярското княжество. „Изненадващо е — пише югославският историк, че по-голяма част от територията на Углеша била на запад от Сяр. Дори се поставя въпросът, дали е оправдано названието Сярска област” [163].
Основният пункт и в двете изложени по-горе хипотези е съмнителната локализация на селото Неохори на Маврово поле. Топонимите Неохори (Ново село) и Маврово (село, поле или езеро) са били много широко разпространени в цяла Македония. Според А. Стояновски споменатото в грамотата на Углеша от април 1369 г. с. Неохори трябва да се идентифицира със селото Йени махале в околностите на езерото Маврозо (на север от Бешикското езеро), т. е. в непосредствена близост до долното течение на р. Струма [164]. Възможни са и други локализации на въпросното село в района на Сяр. Ясно е, че предложената от Г. Острогорски и приета от Р. Михалчич локализация на селото Неохори в Западна Македония е повече от съмнителна и не може да служи като база за добре обосновани твърдения. В същото време достатъчно изворови сведения показват, че след януари 1366 г. за съвладетелство и обща територия на братя Мърнявчевичи не може да се говори. От пролетта на 1369 до есента на 1371 г. и двамата братя издавали напълно самостоятелно своите грамоти без позоваване един на друг, както е изисквала съвладетелската практика. Освен това в ктиторските надписи и фреските на църквата „Св. Богородица” (на о-в Мали град в Преспанското езеро) от 1369 г. и в църквата „Св. Никола” в Псача като владетел е споменат и изобразен само крал Вълкашин, а не и деспот Углеша. Още през лятото на 1367 г. по-възрастният от братя Мърнявчевичи самостоятелно се обръща към Дубровник без съгласието на деспот Углеша [165]. С други думи, той е вече напълно самостоятелен и не се нуждае от съдействието па своя бивш съвладетел. От своя страна през пролетта на 1368 г.
86
деспот Йоан Углеша също така напълно самостоятелно предприема такава важна дипломатическа и църковна инициатива като църковното помирение на своята област с Константинополската патриаршия. В издадената по този повод грамота писмо той не споменава нито името, нито за съгласието на крал Вълкашин. Следователно между януари 1366 и лятото на 1367 г. отношенията на съвладетелство между братя Мърнявчевичи били прекъснати. Те били независими един от друг владетели на своите княжества и без да демонстрират взаимното си съгласие, предприемат важни дипломатически и политически стъпки. Независимо от това политическото сътрудничество между двамата продължава чак до гибелта им в Черноменската битка през септември 1371 г.
Втората половина на 60-те години на XIV век в историята на югозападните български земи с пълно право може да се определи като период на хегемония на крал Вълкашин и деспот Углеша. В изворите от този период няма нито едно сведение, че в Македония освен владенията на двамата братя са съществували и други напълно независими феодални княжества. Феодалите от Южна Сърбия до Южна и Югоизточна Македония в болшинството си признават тяхната власт. През 1366—1367 г. по настояване на жителите на град Янина и със съдействието на тесалийския владетел цар Симеон Урош завареният син на Радослав Хлапен — Тома Прелюбович, се оттегля от владенията си във Воден и поема управлението на град Янина [167]. Неговото полунезависимо княжество в Южна Македония, което съществувало От 1359—1360 г., преминава или в територията на Радослав Хлапен и по този начин — под върховната власт на братя Мърнявчевичи, или било присъединено директно към земите на един от тях — най-вероятно на деспот Углеша. Впрочем всички изводи за положението на Радослав Хлапен и на неговото княжество в периода 1360—1371 г. могат да имат само хипотетичен характер. Мавро Орбини например съобщава, че Углеша владеел „цяла Романия и Бер” [168]. Ако повярваме буквално на това известие, би следвало да направим извода, че към средата на 60-те години на XIV век в съдбата на Радослав Хлапен настъпва рязък поврат. На пръв поглед и в други извори като че ли има сведения, които подкрепят казаното от Орбини. Известно е например, че в един от протоколите от заседание на Сярската митрополия от август 1365 г. като член на Сярския синклит се споменава сярският кефалия челник Радослав — зет на царица Елена [169], когото Р. Ж. Льонерц идентифицира с Радослав Хлапен [170]. Ако това мнение се приеме безкритично, изводът може да е само един: още преди август 1365 г. Радослав Хлапен е признал властта на сярската владетелка и е преминал на нейна служба, а по-късно и на служба при деспот Углеша и поне източните дялове на княжеството му са били присъединени към Сярското княжество. Подобна хипотеза обаче рухва, когато идентификацията на челника Радослав с Радослав Хлапен се подложи на крити-
87
Карта 4. Владенията на крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша (1366—1371
г.)
чен анализ. Много по-приемливо е да се допусне, че Сярският кефалия челник Радослав е бил женен за сестрата на царица Елена — Теодора, и не е необходимо, както прави Р. Ж. Льонерц, родствените връзки между него и сярската владетелка да се търсят по линия на женитбата на Радослав Хлапен с кесариса Ирина. Очевидно е, че сведенията на Орбини за властта на деспот Углеша в Бер не могат да се схващат буквално. Те могат да са свидетелство
88
за това, че владетелят на Бер Радослав Хлапен е признавал върховната власт на Сярското княжество [171].
Казано накратко, в югозападните български земи и в Южна Сърбия властта на крал Вълкашин и деспот Углеша не срещнала сериозни противници от страна на тамошните феодали (виж карта № 4).
Краят на реалното съвладетелство на крал Вълкашин и цар Урош и издигането на деспот Углеша за владетел на Югоизточна Македония бележат заключителния етап от разпадането на сръбското царство. Братя Мърнявчевичи не са първите феодали, които след края на 1355 г. успяват да извоюват своята самостоятелност, но по своите амбиции и стремежи, по широтата на политическите си планове и по реалната си политическа и военна мощ те далеч надминават съвременните им властели от земите на бившата Душанова държава. Поради тази причина те оставят най-трайна диря в историческата традиция, която ги посочва като главни виновници за разпадането на сръбското царство. В това твърдение, макар и твърде общо, има голяма доза истина. Ако деспот Углеша поема властта в едно вече изградено феодално княжество, то ролята на крал Вълкашин за гибелта на сръбското царство е много по-значителна. Откъсването му от властта на цар Урош представлява всъщност откъсване от сръбската държава на онези земи в Македония, които до средата на 60-те години все още признавали цар Урош за законен владетел.
За голяма част от феодалите в същинските сръбски земи издигането на Вълкашин за крал и съвладетел представлява реална узурпация, нарушаване на владетелския суверенитет на династията Неманичи, а хегемонията на братя Мърнявчевичи на юг — потенциална заплаха за позициите, които те завоюват в процеса на отслабване на централната власт. Според Мавро Орбини между сръбските феодали княз Лазар Хърбелянович и жупан Никола Алтоманович, от една страна, и цар Урош, от друга, през зимата на 1369 г. бил сключен съюз срещу крал Вълкашин и деспот Углеша. Битката между двете феодални коалиции става на Косово поле и завършва с пълна победа на Мърнявчевичи, които пленяват и сръбския цар [172]. Този успех окончателно укрепва положението на двамата владетели в Македония. На 5 април 1370 г. крал Вълкашин, присвоявайки си правата на легитимен владетел потвърждава търговските привилегии на Дубровнишката република [173]. През лятото на следващата година той продължава настъплението си на север с цел окончателно да се справи с владетеля на Хум жупан Никола Алтоманович. Дубровнишките документи от юни 1371 г. са регистрирали присъствието на крал Вълкашин и сина му Марко в областта на Скадар, откъдето те в съюз със зетските владетели Балшичи и Дубровнишката република били готови да нападнат непокорния феодал [174]. Но напредването на крал Вълкашин на север било спряно от засилващата се от югоизток осман-
89
ска опасност. Откликвайки на призива на брат си деспот Углеша, той изоставя подготвената акция срещу хумския феодал и потегля с войските си към Тракия. На 26 септември 1371 г. край бреговете на Марица братя Мърнявчевичи били разгромени и убити от османските завоеватели.
,
1903, 
93.
.
. . ,