Характерна особеност в развитието на Неманичка Сърбия още от края на XII век е съществуването на силно изявена териториална обособеност, борбата срещу която е основно звено в политиката на сръбските владетели през следващите десетилетия [71]. По времето на крал Милутин и особено по времето на цар Стефан Душан се забелязва значително издигане на авторитета на централната власт, както поради вече изтъкнати причини от икономическо естество, така и поради териториалната експанзия, която на първо време задоволява претенциите на социалните носители на сепаратизма — властелите [72]. Но експанзията не само не премахва напълно, но в известен смисъл служи за катализатор на центробежните сили, тъй като прибавя към причините за децентрализация съществуващи в недрата на сръбското феодално общество и тези, които произтичат от присъединяването на земи, различни по темпове на икономическо развитие, географско разположение, етнически и културни традиции. Затова процесите на политическо обособяване, които скоро след смъртта на цар Стефан Душан разрушават сръбското царство, се проявяват най-силно и достигат най-завършени форми в земите на „Романия”, към които спадали и югозападните български земи. Там най-бързо се съчетават икономическите, социалните, етническите и политическите фактори за феодален сепаратизъм.
Периодът на сръбската власт в Македония, както бе вече изтъкнато, не води до трайното и стабилното включване на земите й в структурата на сръбската държава. Сръбските владетели в общи линии не внасят, а и не са били в състояние да внесат съществени промени и почитали установените тук традиции. Все пак изворите са отразили няколко опита за колонизиране на сръбско население в области с особено стратегическо значение — около Бер [73] и в Югоизточна Македония (около Филипи) [74], които не довеждат до някакви значителни етнически промени. Всъщност най-значителната промяна, която донася времето на сръбската власт в югозападните български земи, е свързана с масовото раздаване на бащини и заселване на сръбски феодали, като по този начин до голяма степен се променя етническият облик на феодалната класа. Заселването на властели от същинските сръбски земи в Македония става в повечето случаи след прогонване на византийските феодали и прониари от времето на византийското господство. Малка част от тях успяват чрез съглашение със сръбската власт
28
да запазят своите имоти и административни длъжности. Характерен пример в това отношение е византийският велможа севастократор Исак (Кирсак в сръбските извори), който запазил положението си на управител на градовете Охрид и Берат за известно време след завладяването им от сърбите [75]. Известни са и други византийски аристократи, особено в Югоизточна Македония, които продължавали да изпълняват определени, понякога твърде важни административни функции и след налагането на сръбската власт [76]. Изворите съдържат и сведения, които показват, че по време на сръбското владичество в Македония оттам били прогонени или избягали известен брой местни български феодали, които успели да се задържат в периода на византийската власт през третата четвърт на XIII век. Така например в грамотата на крал Милутин за манастира „Св. Георги Бързи” се споменава за едни дребен феодал — Вериха, чиито имоти се намирали между планината Водно и р. Вардар. Той изменил на сръбския крал и избягал при севастократор Калоян Синадин, след което имотите му били дадени на манастира [77]. Кой е бил този севастократор, не е напълно ясно. Интересно е да се изтъкне обаче, че според югославския учен Б. Ферянчич севастократор Калоян Синадин е получил титлата си от българския царски двор [78]. Това предположение е напълно вероятно, още повече, че византийската фамилия Синадин е била в някакви родствени връзки с българската династия [79]. Защо феодалът Вериха е предпочел да избяга не в България, а на византийска територия, не е трудно да се досетим — краят на XIII век е времето на най-тежка татарска хегемония в българската държава.
Грамотата на цар Урош (1355—1371 г.) за имотите на севастократор Бранко Младенович, родоначалник на известния феодален род Бранковичи, също така е съхранила един твърде интересен случаи. В нея се казва, че един феодал на име Житей, който притежавал известна поземлена собственост в областта Дреница, избягал в България и неговите имоти били дадени на севастократор Бранко Младенович и неговите сродници [80].
Изглежда, само незначителна част от местните български феодали успяват да запазят и дори да заздравят позициите си при сръбските владетели. Така например в ктиторския надпис от църквата „Св. Спас” („Св. Богородица”) в с. Кучевище, Скопско, построена около 1330 г., фигурират имената на трима представители на местен феодален род — Радослав, Асен и Владислав [81]. Ако се съди по името на единия от тях — Асен, може да се предположи, че този род е от български произход. По-късно Радослав, вече като жупан, подобно на сръбските феодали от земите на север получил имоти някъде в Централна или Южна Македония [82], след което църквата в с. Кучевище била дарена на манастира „Св. Архангели” край Призрен.
Безспорно най-известният и мощен феодал, българин по про-
29
изход, в Душановото царство е деспот Йоан Комнин Асен, брат на българския цар Иван-Александър и сръбската царица Елена [83]. По какъв начин този български феодал се е озовал в Сърбия, не е напълно ясно. В 1349—1350 г. той не само притежавал титлата „деспот”, но и управлявал като сръбски наместник в Южна Албания около градовете Валона, Канина и Берат. Деспот Йоан Комнин Асен несъмнено е принадлежал към феодалния елит в Душановата държава. Той е един от тримата известни по това време носители на най-висшата дворцова титла, но неговата съдба изцяло е свързана с Южна Албания, а не със сръбските владения в Македония. Още в края на 40-те години на XIV век той демонстрира очевиден стремеж към самостоятелност и е един от първите, които изграждат собствено княжество върху руините на сръбското царство след 1355 г. [84].
Съвсем наскоро, след разчистването на фреските в манастирската църква „Св. Георги Положки” край с. Кавадарци (по левия бряг на р. Черна), стана известно, че в тази област през 30-те години на XIV век е живял Иван Драгушин, син на българския деспот Елтимир (Алдимир). Този деспот е брат на българския цар Георги I Тертер и е една от най-важните фигури в българската история от края на XIII и началото на XIV век. Вероятно след 1305 г. вдовицата и синът на деспот Елтимир се изселват във Византия, а по-късно — в Сърбия поради роднинските връзки между семейството на българския деспот и сръбската династия (деспот Елтимир и сръбският крал Стефан Дечански са били женени за дъщери на българския цар Смилец). Иван Драгушин умира преди февруари 1340 г., но в областта на р. Черна остава да живее неговата майка, вдовицата на деспот Елтимир, която Стефан Душан нарича в една своя грамота „майка на кралството ми” [85].
Независимо от посочените примери не може да има съмнение, че сръбската власт в Македония се опира преди всичко на един доста тънък слой сръбски феодали, настанени в завладените земи. Част от тях били сродници на сръбската династия или изтъкнати военачалници, взели участие в завоеванията. Много от тези феодали преди идването си в Македония не се споменават в изворите. Едва след установяването си на юг те с един замах променят социалното и имущественото си положение и се превръщат в едри феодални собственици и управители на отделни области. По-голямата част от тях остават верни на сръбския владетел, тъй като на него и на неговите завоевания дължат бързото натрупване на богатства и новите си административни длъжности. Тези феодали съставляват управляващата прослойка в Македония, която позволила на първо време запазването на авторитета на сръбската царска власт в тези земи. Необходимо е да се изтъкне и това, че колонизирането на сръбски феодали в „Романия” било най-масово в югозападните български земи и не било толкова типично за Албания или Северна Гърция. Това се обяснява главно с две причини.
30
От една страна, Северна и Централна Македония най-дълго се намират под сръбска власт, а, както е добре известно, успешната колонизация изисква продължително време. От друга страна, поради честата смяна на политическата власт в югозападните български земи през XIII век в тях за разлика от Албания или Северна Гърция не се създават условия за образуване на достатъчно пилна и сплотена местна феодална прослойка, която активно да противодействува на настаняването на сръбски феодали. Затова тази нова феодална класа, етнически чужда на основната маса население, успява не само да се наложи в Македония през времето на сръбската власт, но и да играе важна роля в процеса на отпадане на югозападните български земи от сръбската държава след средата на XIV век. Разбира се, сръбските феодали, след като попадат в различна и при това твърде богата с традиции културна среда, бързо показват склонност да се приспособяват към местните български, а в някои области с по-силно гръцко присъствие — и към гръцките културни традиции.
Системата на управление в Македония, която окончателно се оформя по времето на цар Стефан Душан, се изгражда на базата на отношенията между сръбските феодали наместници и централната власт в лицето на владетеля. На първо време тя се оказва достатъчно ефикасна, още повече, че продължаващото сръбско настъпление на юг подхранва надеждите на властелите за нови придобивки. Тази система на управление, разбира се, имала и своите слаби страни. Преди всичко тя се осланя на ограничен брой наместници и не влияе непосредствено върху управляваните от тях територии, в които развитието следва установените отпреди икономически и културни традиции [86]. Освен това бързото обогатяване на сръбските феодали в Македония и големите им административни права в перспектива пораждат стремеж към по-голяма самостоятелност. Върху тази тенденция влияние оказва и неизбежният край на териториалната експанзия в края на 40-те години на XIV век, което кара феодалите да обръщат погледи към собствените си бащини като единствено средство за по-нататъшно обогатяване. Това естествено било съпроводено и от желанието да се ограничи намесата на централната власт. Владетелят от своя страна намира изход от създаденото положение в увеличаване на имунитетните привилегии. При така създадената ситуация сепаратистичните прояви в земите на юг не закъсняват да се проявят. Тенденциите към сепаратизъм още по времето на Стефан Душан, от една страна, и елементите на държавно единство в началния период от управлението на неговия наследник Урош — от друга, позволяват да се говори за един сравнително равномерен процес на политическо обособяване, при който личните качества на владетелите, макар и не без известно значение, се преплитат с фактори от икономическо, социално, етническо и политическо естество. А
31
тези фактори нито възникват, нито започват да се проявяват автоматично [87].
Като пръв „зловещ” признак за разпадането на Душановото царство обикновено се сочи отмятането на феодала Хрельо в Източна Македония. За пръв път този феодал се споменава в 20-те години на XIV век, когато командувал сръбски отряд от „12 тагми”, изпратен от сръбския крал Стефан Дечански за намеса във византийската гражданска война по това време [88]. Още тогава той се очертава като влиятелна политическа фигура в сръбския кралски двор и в лагера на византийския император Андроник II, където той пристигнал с командувания от него отряд [89]. По това време Хрельо, изглежда, вече притежавал значителни имоти около Щип и на изток от града, към които в началото на 30-те години била присъединена и областта до Струмица. През 1334—1335 г. той обновява църквата на Рилския манастир и със свои средства изгражда запазената и до днес кула в манастира (т. нар. Хрельова кула). Надписът върху нея показва, че в средата на 30-те години Хрельо все още признавал върховната власт на сръбския владетел [90]. Напълно в духа на тогавашната епоха той дарява богато и светогорския манастир „Хилендар” с имоти в Струмишкото поле, което е ярко свидетелство за значителната му икономическа мощ [91]. Впрочем и сведенията на византийския историк Йоан Кантакузин са доста красноречиви в това отношение [92]. Икономическата самостоятелност на този феодал, която му позволявала да има собствени военни сили, граничното положение на неговата област, която на юг, югоизток и североизток опирала до византийските владения и границите на българската държава, създават благоприятни възможности за политическата му самостоятелност. Необходими били само съответните условия, за да могат те да се превърнат в реалност.
В самия край на 30-те години, вероятно впечатлен от успешните военнополитически начинания на византийския император Андроник III в Северна Гърция и Албания, Хрельо скъсва връзките си със сръбския крал и започва самостоятелно да управлява своето княжество с резиденция в Струмица, като формално признава върховната власт на Византия. Избухналата в началото на 40-те години гражданска война в империята още повече увеличава престижа на феодала от Източна Македония, тъй като му позволява да лавира между враждуващите групировки. В търсенето на съюзници и групата на Кантакузин, и групата на Алекси Апокавк и Ана Савойска се обръщат към Хрельо [93]. Последният сметнал за по-изгодно да се присъедини към Кантакузин. В замяна на това той получава като възнаграждение град Мелник и титлата „протосеваст”, но провежда своя собствена политика и не се ангажира прекалено в избухналите военни действия между Кантакузин и неговите противници.
Изворите, които говорят за появата на полусамостоятелното
32
княжество на Хрельо, не споменават нищо за някаква намеса на сръбския крал, нито за някакви опити от негова страна да си възвърне загубената територия. А тя действително била значителна и обхващала цялата област между Щип, Мелник и течението на Струма. Едва когато Кантакузин след тежките си неуспехи в гражданската война потърсил убежище в Сърбия при Стефан Душан (лятото на 1342 г.), съдбата на Хрельо била решена. В състоялите се преговори със сръбския владетел византийският аристократ и претендент за престола се съгласил да пожертва своя съюзник независимо от това, че между него и Хрельо били разменени писмени клетви за вярност, както сам той е отбелязал в своите мемоари [94]. При създалата се обстановка непокорният сръбски властел направил единствено възможното: признал отново властта на Стефан Душан и за да избегне възмездието за своята измяна, поднесъл в дар на сръбския владетел град Мелник. Но и това не облекчило неговата участ. В края на 1342 г., на 27 декември, той вероятно е бил убит от хора на Стефан Душан, след като малко преди това се замонашил под името Харитон, и бил погребан в изградената от него църква на Рилския манастир [95].
В последно време благодарение на сведенията в една кратка византийска хроника хронологията на събитията, свързани със смъртта на Хрельо, намери окончателно разрешение. Трудността идваше от това, че в неговия надгробен надпис като дата на смъртта му е отбелязано 27 декември 1342 г., докато Йоан Кантакузин в своята „История” го споменава като участник в събития от пролетта на 1343 г. Благодарение на кратката византийска хроника бе установено, че сведенията у византийския историк са с погрешна хронология и трябва да се отнесат една година по-рано [96].
От надгробния надпис на Хрельо се вижда, че преди замонашването си той е получил, вероятно от Йоан Кантакузин, титлата „кесар” [97]. В началото на 1343 г. Стефан Душан окончателно ликвидира княжеството на Хрельо в Източна Македония и превзема неговата „столица” Струмица [98].
Обстоятелствата около възникването на самостоятелното владение на Хрельо и неговата съдба са показателни в няколко отношения. На първо място в негово лице виждаме типичен пример на феодал, който благодарение на големите си богатства и административна власт не само показва склонност към откъсване от сръбската държава, но и осъществява този свой стремеж при наличието на благоприятна политическа обстановка. Случаят с Хрельо, макар и най-типичен, не остава изолиран за периода до 1355 г. На второ място, дейността на сръбския феодал по възобновяването на такова видно българско културно и религиозно средище като Рилския манастир показва, че той, след като попада в среда с живи български традиции, твърде бързо се приобщава към тях и дори съдействува за тяхното съживяване и продължаване [99]. В стенописите от параклиса на Хрельовата кула напри-
33
мер са изобразени епизоди от живота на св. Иван Рилски и специално срещата му с българския цар Петър [100].
И на трето място, пасивността на крал Стефан Душан по време на близо двегодишното самостоятелно управление на Хрельо в Източна Македония говори твърде красноречиво колко много стабилността на сръбската власт в тези земи се е намирала в зависимост от верността на феодалите наместници към владетеля. И още нещо. Колкото и мощен да бил Стефан Душан в началото на 40-те години на XIV век, той не бил в състояние да се справи сам с откъсналия се от неговата власт феодал, а прибягнал до съдействието на Йоан Кантакузин, който също по това време се намирал в твърде тежко положение. Впрочем от сведенията в „Историята” на Кантакузин личи, че приблизително по същото време, когато в Източна Македония съществувало княжеството на Хрельо, от властта на сръбския крал избягал и българинът Момчил, по-късно легендарен владетел в Родопската област. Той бил прониар на Стефан Душан някъде на сръбските владения в Македония [101]. За съжаление няма сведения, които да показват дали бягството на Момчил от сръбската държава във византийските владения има някаква връзка със събитията в Източна Македония през началото на 40-те години, макар че подобна възможност не е за пренебрегване.
Независимо от временния успех на феодала Хрельо да създаде свое собствено княжество, условията в началото на четвъртото десетилетие на XIV век все още не благоприятствували в пълна степен трайното отцепване от властта на сръбския владетел. Авторитетът на Стефан Душан по това време бил значителен поради големите му успехи при завладяването на останалата част от византийските владения в Македония. Това несъмнено е повлияло и на характера на съвременните извори, в които най-често се говори за нови завоевания или за провъзгласяването на царството през 1346 г., а тонът на изворите от сръбски произход е подчертано панегиричен. И все пак в тях има известни, макар и косвени податки, че сред отделни феодали или феодални групировки в Македония не угасва стремежът към политическо отцепване и образуване на самостоятелни владения. Така например съветският изследовател Е. П. Наумов, след като подлага на щателен анализ т. нар. „Втора Трескавичка грамота” (или „Вариант Б” според обозначението на Б. Ферянчич), издадена от Стефан Душан за манастира „Трескавец” край Прилеп в 1343—1344 г. [102], стига до извода, че в края на 1344 или началото на 1345 г. в Югозападна Македония (Охридско, Костурско и Прилепско) бил организиран заговор на група властели, срещу които сръбският владетел взел строги мерки. Доказателство за тази своя хипотеза съветският учен вижда в това, че имената на тези феодали — севастократорович Константин (според Е. П. Наумов той е син или сродник на севастократор Исак), тепчия Градислав и кастрофилакс Драгоман
34
не се срещат в текста на Третата Трескавичка грамота, където обаче фигурират техните поземлени дарения за манастира по същия начин, както и във Втората грамота. В „изтриването” на имената на споменатите феодали от Третата Трескавичка грамота действително прозира опит да бъде заличен споменът за тях, което едва ли е било направено без сериозни основания. Освен това със съществуването на евентуален заговор срещу Стефан Душан в Югозападна Македония и част от Албания Е. П. Наумов обяснява и противоречията между сръбските и византийските извори по отношение на хронологията на сръбското завладяване на Охрид, Костур и Прилеп. Според остроумното предположение на съветския учен сръбският владетел бил принуден да превзема въпросните градове два пъти: веднъж от византийците и втори път от непокорните сръбски феодали, след като потушил сепаратистичните им брожения [103]. Всъщност подобен е и случаят със Струмица, превзета от Душан повторно през 1343 г. след ликвидирането на княжеството на Хрельо.
След провъзгласяването на сръбското царство през април 1346 г.
най-близките роднини и придворни на сръбския цар получили високите византийски
дворцови титли деспот [104], севастократор и кесар
[105]. Тези титли, които увеличават техния престиж,
съчетани с обширните им поземлени владения в Македония или другаде в земите
на „Романия”, несъмнено откриват възможности за по-самостоятелни действия.
През 40-те и първата половина на 50-те години на XIV век, изглежда, най-влиятелен
феодал в югозападните български земи под сръбска власт бил деспот Йоан
Оливер, който за сравнително кратко време преминал през почти цялата стълбица
на сръбската дворцова йерархия: отначало бил „велик челник”, после „велик
слуга” и „велик воевода”, за да достигне след април 1346 г. най-висшите
титли — севастократор и деспот [106]. Точните граници
на неговите владения все още не са установени с необходимата прецизност,
но по всичко изглежда, че те са се простирали между реките Пчиня, Вардар,
Брегалиница и Осоговската планина, а след отстраняването и смъртта на Хрельо
деспот Оливер вероятно е присъединил и част от неговите земи [107].
Произходът на деспот Йоан Оливер не е напълно изяснен, както впрочем и
произходът на повечето феодали в Македония по това време. Някои предполагат,
че той е от западен произход [108], други го свързват
с византийската фамилия Ливерос 
и го смятат за грък [109]. В по-старата литература
съществува мнението, че деспот Оливер е брат на известния севастократор
и деспот Деян, североизточен негов съсед [110], но
по-новите изследвания категорично отхвърлят това схващане. В хода на сръбските
завоевания в Македония този феодал очевидно е взел дейно участие, което
спомага за издигането му до един от най-приближените Душанови велможи.
Още през 1341 г. като „велик слуга” Оливер самостоятелно завладявал области
в Македония и лично на него, а
35
не на сръбския владетел се предавали някои от местните византийски феодали от областта на Кочани. За един такъв феодал на име Тодор се споменава в Оливеровата грамота, издадена самостоятелно през 1341 г. за манастира „Св. Димитър” в Кочани [111]. В началото на 40-те години Оливер възобновява храма на българския светец св. Гаврил Лесновски и става негов ктитор заедно със съпругата си Ана Мария и децата си [112]. Неговият портрет и портретите на членовете на семейството му са изобразени като ктитори и в параклиса „Св. Иван Предтеча” в катедралния храм „Св. София” в Охрид [113].
През лятото на 1342 г., когато Йоан Кантакузин се оттегля в сръбска територия с намерение да търси подкрепата на Душан, пръв, който го посреща с военния си отряд около Велес, бил Йоан Оливер (Ливерос у Кантакузин), „най-мощният от трибалите”. В тази връзка византийският историк дава редица интересни подробности за него. От тях става ясно, че той се познавал със сръбския феодал още от 1334 г. и той не само бил негов приятел, но и „твърдо желаел да бъде между подчинените му” (на Й. Кантакузин — б. а.). Следвайки логиката на тези сведения, Кантакузин разказва по-нататък, че Оливер не само радушно го приел в своя дом някъде около Велес, но и в качеството си на най-влиятелна фигура в 24-членния съвет на сръбския владетел подкрепил идеята за сключване на съюз между него и византийския претендент за престола [114]. По същото време между Кантакузин и сръбския феодал бил уговорен и бракът между дъщерята на Оливер — Даница, и сина на Кантакузин — Мануил.
Добре известен факт е, че Йоан Кантакузин е твърде пристрастен в изложението на събития, в които той е централна фигура. Изглежда, поради тази причина никой досега не е обърнал подобаващо внимание на онова негово сведение, според което Оливер „твърдо желаел” да се подчини на императора, т.е. на Кантакузин. В действителност това известие не само стои във връзка с други сведения на византийския историк и император за събития от края на 1350 г., когато някои сръбски феодали в Македония се присъединили към него, но намира подкрепа и в един пасаж от грамотата на Стефан Душан за основаването на Злетовската епископия (1347—1350 г.). Той гласи: „Ако някога се случи така, че деспот Оливер съгреши спрямо някой дял от царството ми (разбирай: ако откъсне някой дял от царството ми — б. а) и спрямо сръбския престол. . . “ [115]. Югославската изследователка Г. Томович, която обръща внимание на това сведение, е на мнение, че в случая подозрителността на сръбския цар се дължи на пресния спомен за измяната на Хрельо [116]. Всъщност както цитираният откъс от съчинението на Кантакузин, така и податките от Лесновската грамота на цар Стефан Душан позволяват доста добре да се разбере напрежението, което явно е съществувало в отношенията между владетеля и феодала, независимо от това, че деспот Оли-
36
вер не е правил опити за откъсване от сръбската държава. Впрочем необходимо е да се изтъкне, че сведенията на Кантакузин за Оливер намират потвърждение и в „Ромейската история” на Никифор Григора, когото в този случай не можем да обвиним в субективизъм или пристрастие. Григора пише, че „той (Оливер — б. а.) обещал с пълна готовност да прави всичко по волята му (на Кантакузин— б. а.) дори ако трябвада се изложи на големи и непоносими опасности” [117]. Очевидно Йоан Оливер е бил достатъчно богат и силен във военно отношение, за да не се задоволява само с ролята на обикновен служител на сръбската корона. В неговата грамота за манастира „Св. Димитър” в Кочани има преки указания, че той, още преди да получи деспотска титла, притежавал собствен административен апарат, различен от този на владетеля, собствени васали и че хората в неговите владения на практика имали „двойно поданство” — на тях било гледано като на хора на Оливер и след това на Душан в качеството му на върховен владетел [118]. От тези сведения става ясно, че фактически отношенията между Стефан Душан и Оливер напомнят много на отношенията сюзерен—васал и дори че е съществувала, макар и не съвсем отчетливо, тристепенна йерархична зависимост между владетеля, феодала и по-дребните властели в неговите домениални владения. Впрочем в полза на това твърдение говори и начинът, по който са изобразени сръбският владетел и деспот Оливер на фреските в Лесновския манастир [119].
Още един момент от жизнения път на този едър феодал в югозападните български земи под сръбска власт заслужава специално внимание. Така както Хрельо през 30-те години на XIV век възобновил храма на Рилския манастир и Оливер през 1341 г. изградил със свои средства църквата на един от следовниците на св. Иван Рилски — св. Гаврил Лесновски. По този начин той съдействувал за съживяването на неговия култ в Македония, и то по време, когато мощите на светеца се намирали в българската столица Търново. Оливер вероятно е бил вдъхновен от написанато в 1330 г. житие на светеца в българска редакция от книжовника Станислав, чиято дейност и по-нататък е свързана с манастира в Лесково [120]. Същият този книжовник в послесловието на писания пак от него в българска редакция Лесновски паренесис (1353 г.) е отбелязал, че книгата е била завършена „във времето на благоверния и христолюбив цар български Иван-Александър и благоверния, христолюбив и свят цар на сръбската и гръцката земя Стефан и на великия деспот Йоан Оливер” [121]. Седемдесет и една година след завладяването на Злетово от сърбите българският книжовник Станислав е поставил името на българския владетел преди името на Стефан Душан, въпреки че тази област след 1282 г. никога не е била в българско владение! „Аз не мога да намеря за това явление друго обяснение, пише Г. Илински, освен българския патриотизъм на автора на ръкописа” [122]. Какво по-
37
очевидно доказателство за това, че възобновеният от сръбския феодал деспот Оливер Лесновски манастир не само продължава съществуването си като българско книжовно средище, но и че в него продължава да живее чувството за съпричастност със съдбата на българската държава [123]! В късното житие на св. Гаврил Лесновски (руски извод от 1868 г.) деспот Оливер дори е представен като непосредствен приемник на властта на българския цар Михаил [124].
Последното сведение за Оливер е от края на 1354 г., когато в едно писмо на папа Инокентий VI той отново се споменава като един от приближените на сръбския цар феодали [125]. Изглежда, той или е умрял наскоро след това, или се е оттеглил от светския живот и е завършил жизнения си път като великосхимник Йоан Каливит [126]. Доскоро се смяташе, че този феодал е надживял цар Стефан Душан и като доказателство за това се сочеха една серия монети с името на деспота (Monita despoti Oliveri) и на цар Урош, наследника на Душан [127]. Приемаше се също така, че той е единственият феодал, който е сякъл собствени монети още преди 1355 г. Неотдавна югославският нумизмат Л. Неделкович предложи ново четене на надписите на въпросните монети (Monita despoti Ioanni) и отрече тяхната предишна атрибуция [128]. Други изследователи приемат, че деспот Оливер е ковал монети преди 1355 г., а обявиха за неидентифицирани монетите с надпис „деспот Йоан”, емитирани след 1355 г. [129]. Всъщност латинските надписи на тези монети показват, че те са били предназначени за обръщение извън вътрешността на Балканския полуостров. Това обстоятелство и предложеното ново четене на надписите върху тях дават ключ и за тяхната правилна атрибуция. Те вероятно са били ковани от деспот Йоан Комнин Асен, за когото се знае, че поддържал оживени търговски връзки с Дубровник и Венеция още преди 1355 г.
По времето на цар Стефан Душан в Североизточна Македония се слага началото на още един феодален род, чиито представители по-късно се издигат до положението на едни от най-известните и влиятелни владетели в югозападните български земи. Става дума за рода на севастократор и деспот Деян — една историческа личност, която многократно и по различни поводи е била обект на внимание и в българската, и в югославската медиевистика. Изворите за този феодал и преди, и след 1355 г. са твърде оскъдни и дори спорни. Позната е една грамота на цар Стефан Душан за манастира „Архилевица” от 1354—1355 г., който бил „задужбина” на севастократор Деян. Сведенията от тази грамота позволяват доста точно да се очертаят границите на неговите владения [130]. Те са включвали областта източно от Скопска Черна гора, на юг до областта Куманово и течението на р. Крива, на север до Враня (без града и околната област) и изворите на р. Пчиня. С други думи, ядрото на бащината на феодала Деян в средата на 50-те годи-
38
ни на XIV век са съставлявали средновековните жупи Желигово и Прешево [131]. Напълно е възможно територията, която той е управлявал като сръбски наместник, да е била много по-обширна от неговата бащина и да е обхващала на изток областите около Велбъдж и Земен [132]. Не само в Архилевицката грамота, но и във вече споменатото писмо на папа Инокентий VI от декември 1354 г. Деян фигурира с титлата „севастократор” [133]. Смята се, че той е получил тази титла от цар Стефан Душан, след като се е оженил за неговата сестра Теодора [134].
Наскоро Ив. Дуйчев предложи една твърде оригинална и смела хипотеза за начина, по който е възникнала областта на севастократор Деян. Според видния български учен този феодал първоначално е бил подчинен на българския цар и е управлявал областта около Земен. Към средата на 40-те години на XIV век в резултат на териториалното разпадане на българската държава и възхода на Душанова Сърбия, Деян започва да гравитира към сръбската държава и признава върховенството на нейния владетел. Основание за това свое схващане Иван Дуйчев намира в сцената „Коване на гвоздеите за разпятието на Христос” от стенописите на земенския манастир „Св. Йоан Богослов”, в чийто ктиторски надписи се чете и името на Деян (но вече с титла „деспот”). Аитиеврейската насоченост на тази сцена българският учен тълкува по следния начин: към 1344—1345 г. българският цар Иван Александър сключва брак с еврейката Сара-Теодора и това събитие било използувано от Деян като повод за откъсването му от България [135].
Колкото и оригинална да е тази хипотеза, в нея се забелязват съществени недостатъци, които пречат тя да бъде приета без сериозни резерви. Преди всичко тя почива главно върху един мотив от Земенските стенописи, който, колкото и уникален да е в балканското средновековно изкуство, сам по себе си не може да има силата на солиден аргумент, при това опосредствен чрез една твърде смела интерпретация. Освен това проучванията на Л. Мавродинова върху стенописите на Земенската църква показаха, че Деян не е бил неин ктитор, макар в определен период Земенската област да се е намирала в неговите владения [136]. Но най-сериозното възражение идва от факта, че съдбата на севастократор и деспот Деян преди средата на 40-те години на XIV век не е била свързана с областта около Земен, а със земите на изток от Скопска Черна гора. Това се потвърждава не само от Архилевицката грамота, но и от някои новопубликувани извори, които заслужават специално внимание. Те силно разколебават твърдението, че преди 1344—1345 г. Деян е бил феодал в българската държава и позволяват по нов начин да се осветли въпросът за неговите родствени връзки и за произхода на неговите наследници.
Вече бе отбелязано, че в областта на Скопска Черна гора през втората четвърт на XIV век се намират владенията на един феода-
39
лен род, вероятно от български произход, чийто представители — Радослав, Асен и Владислава, между 1321 и 1331 г. построили и зографисали със свои средства църквата „Св. Спас” (Св. Богородица) в с. Кучевище, Скопско. До 1337 г. към западната фасада на църквата било изградено още едно здание, също зографисано (вероятно гробница). От ктиторските надписи в тази пристройка научаваме, че нейни ктитори са воеводата Деян и воеводица Владислава. Те имали четири деца, от които една дъщеря, но поради лошото състояние на надписите само имената на две от тях могат да бъдат прочетени: Йоан и Димитър. От изложеното дотук следва, че до 1337 г. сестрата на Радослав и Асен — Владислава, се омъжва за Деян и от този брак се раждат четири деца. Всички факти говорят, че „воевода Деян” от ктиторските надписи на пристройката в с. Кучевище трябва да се идентифицира с бъдещия севастократор и деспот Деян. Тези факти, изложени сбито и без подробна аргументация, която е дадена на друго място [137], са следните:
1. Не може да има съмнение, че поземлените владения на Радослав, Асен и Владислава, от една страна, и Деян — от друга, са били съседни. При това трябва да се има предвид, че браковете между членове на съседни феодални родове през този период са често срещано явление.
2. Известно е, че севастократор и деспот Деян е имал четири деца: Йоан Драгаш, по-късно деспот, Константин (владетел на Северна и Североизточна Македония през последните две десетилетия на XIV век), Димитър [138] и Теодора [139]. Четири деца, между които и една дъщеря, са изобразени и на стенописите в пристройката на църквата в Кучевище, като при това разчетените имена на две от тях съвпадат с имената на двама от синовете на Деян.
Изводите, които могат да се направят от казаното дотук, са твърде важни. Преди всичко ктиторските надписи от църквата в с. Кучевище разкриват една нова, непозната досега страница от биографията на феодала Деян. През 30-те години на XIV век, още като „воевода”, той бил свързан родствено с рода на Радослав, Асен и Владислава. Едва в периода 1346/47 — 1354/55 г. той е могъл да се ожени повторно за сестрата на цар Стефан Душан — Теодора, поради което сръбският цар го нарича в Архилевицката грамота „брат на царството ми” [140] и го удостоява със севастократорска титла. По този начин отпадат хронологическите противоречия, които бяха изтъкнати в литературата по повод на тази, на практика втора, женитба на севастократор и деспот Деян, които досега не бяха обяснени задоволително [141].
От периода на сръбската власт в Македония изворите са запазили и имената на други феодали, които имали административна власт и бащини в тази област. Известно е например, че феодалът Бранко Младенович бил наместник на Стефан Душан в Охрид, като същевременно притежавал обширна бащина около Призрен
40
и Вучитрън и по поречието на р. Дреница [142]. В една приписка от 1350—1351 г. се споменава, че бъдещият крал Вълкашин е жупан в района на Прилеп [143]. Изглежда, още в началото на 40-те години той притежава обширни владения между Прилеп и Скопие, които по-късно осигурили бързото му политическо издигане. Свидетелство за това е ктиторският надпис от църквата „Св. Димитър” (т. нар. Марков манастир) до с. Сушица, Скопско, в който се казва, че Вълкашин започва изграждането й през 1345 г. [144]. В областта около Псача (Източна Македония) още преди 1355 г. се намирала бащината на феодала Владко Паскачич или на неговия баща княз Паскач, която по-късно послужила като ядро за създаване на полунезависимо княжество. П`о на юг, около Радовиш, между течението на р. Струмица и планините Плачковица, Малашевска и Огражден, крупен феодален собственик от Душаново време бил великият воевода Никола Станевич [145]. Областта Мариово, на изток от Селечка планина, преди 1346 г. била дадена като наследствена собственост на Душановия наместник в Тесалия кесар Прелюб [146], а изглежда, някъде на юг от Мариово и на запад от линията Воден — Бер са били земите на феодала Радослав Хлапен, който за пръв път се споменава в изворите през 1350—1351 г. и който след 1355 г. става владетел на сравнително обширно княжество в Южна Македония. С други думи, почти цялата територия на югозападните български земи до средата на 50-те години на XIV век била осеяна с по-големи или по-малки феодални владения, чийто собственици в огромното си болшинство били феодали, преселени от същинските сръбски земи. Те били едновременно и крупни поземлени собственици, и изпълнявали определени административни длъжности в държавната система на Душановата държава. Тяхното подчинение спрямо централната власт почивало на три принципа: на държавната йерархия, на съсловната вярност и на тяхната обвързаност с владетеля като държатели на бащини, тъй като според средновековното право измяната спрямо владетеля се наказвала между другото и с конфискация на поземлената собственост [147]. И въпреки тази твърде сложна и на пръв поглед стабилна система на отношения между сръбския цар и феодалите в Македония, сръбската власт не успяла да пусне дълбоки корени. Нейната слабост проличава особено ясно в 1350—1351 г. по време на офанзивата на византийския император Йоан Кантакузин в Южна Македония и Северна Тесалия.
През пролетта на 1348 г. най-големият син на Кантакузин — Матей — нахлул с 10 000-ен османски отряд в сръбските владения в Югоизточна Македония („Мигдония” у Кантакузин), но слабата дисциплина и грабежите на османските му съюзници осуетили похода, който можел да има сериозни последици за сръбското владичество в тази област [148]. Две години по-късно, в края на 1350 г., император Йоан Кантакузин решил, че моментът е благоприятен за ново нападение срещу държавата на Стефан Душан, тъй като
41
сръбският владетел бил ангажиран във война с Босна. Византийският император и историк, който несъмнено бил опитен политик и военачалник, едва ли би предприел подобно начинание с ограничените си военни сили, ако не са съществували реални шансове за успех. А шансът на византийците се състоял не само във войната между Сърбия и Босна, но и в готовността на феодалите от Македония да скъсат връзките си със сръбския цар. Най-напред Кантакузин посетил тайно сръбския управител на град Хрисопол (на устието на р. Струма) Браян, който бил негов „стар приятел” и който не само му обещал съдействие, но и го посъветвал да използува като военна сила един османски отряд, който безпрепятствено грабел в Македония [148]. С помощта на този отряд, с малкия си контингент ромейски войници и със съдействието на местни жители, които или били избягали от властта на сърбите, или били скрити византийски привърженици, Кантакузин настъпил в Южна Македония през есента на 1350 г. и за кратко време превзел Бер, Воден, крепостите Старидол, Петра, Соскос, Деври, Острово, Нотия, Ликостомион и Кастри (последните две се намирали в Северна Тесалия) [149], а малко по-късно и Гинекокастрон [150]. Успехът на византийците бил значителен. Независимо от малобройността на войската си Кантакузин твърде лесно се справил със силния сръбски гарнизон в Бер (1500 сърби и 500 германски наемници). Неговият замисъл, изглежда, е бил да отреже Южна Македония от останалите сръбски владения на север и след това да завземе земите в Северна Гърция, но този план бил осуетен от неочаквано упоритата съпротива на град Сервия, ръководена от кесар Прелюб. Независимо от това византийската акция довежда до отпадане на значителна територия от сръбската държава и нещо повече — раздвижва онези скрити противници на сръбската власт, които се надявали на чужда помощ, и съживява сепаратистичните стремежи на част от сръбските феодали в Македония. Сведенията на Йоан Кантакузин в това отношение наистина не могат да се контролират чрез друг извор и вероятно не са лишени от известен субективизъм. Извън съмнение е обаче, че събитията от края на 1350 и началото на 1351 г. правят голямо впечатление на съвременниците дотолкова, че в една съвременна приписка като отправна точка за датировка се посочва времето, „когато се отвърза Бер” [151] (т. е. когато Бер отпада от сръбска власт). Кантакузин разказва, че по време на неговите действия в Южна Македония при него идвали пратеници от Скопие, които от името на гражданите му предлагали доброволно подчинение, а по-късно се оправдавали пред Стефан Душан, че било естествено „да предпочетат властта на по-силния” [152]. Особено любопитни са онези пасажи от разказа на византийския историк, в които той описва реакцията на някои сръбски феодали спрямо неговия краткотраен, но значителен успех. При него се явили двама от тях: Хлапен, който бил „от най-видните трибали”, разполагал с многобройна войска и големи имоти и бил
42
роднина на Стефан Душан, и Толислав, който не бил от най-едрите властели, но също притежавал известна административна и военна власт. Двамата не само изразили готовност да се присъединят към Кантакузин, в случай че той възнамерява да потегли на север, но донесли послания и от други феодали, готови също да следват византийския император [153]. Наистина в своето историческо съчинение Кантакузин доста преувеличава своето обаяние и авторитет и неговите вести за присъединяването на Хлапен и Толислав могат да предизвикат известно съмнение, ако не намираха потвърждение в извори от сръбски произход. Именно след описаните събития от 1350—1351 г. към известния „Душанов законник”, приет в 1349 г., били направени известни добавки, в някои от които (чл. 142) се предвиждат сурови наказания за властели, които бягат при противника [154]. Всъщност приблизително по същото време, когато се разиграват събитията в Южна Македония, Душан имал доста неприятности и със своя наместник в Южна Албания деспот Йоан Комнин Асен. Той демонстрирал пълно пренебрежение спрямо владетелския авторитет на сръбския цар, а Душан от своя страна не бил в състояние да предприеме никакви по-решителни мерки срещу него.
Едва ли може да има съмнение, че сръбският владетел още през 1351 г. унищожава резултатите от похода на Кантакузин в Южна Македония и си възвръща завзетите от византийците земи [155]. Византийската акция от 1350—1351 г. показва обаче, че независимо от взетите от сръбската власт предпазни мерки в земите на „Романия” съществували твърди силни сепаратистични брожения. Те не намират трайна реализация най-вече поради факта, че нито Византия, нито България, заинтересувани от земите в Македония или Северна Гърция, не разполагали с необходимия потенциал, за да оспорят сръбската власт в тях.
Проявите на сепаратизъм в югозападните български земи под сръбска власт, и то в периода на най-големия политически възход на средновековна Сърбия, естествено поставят въпроса за причините, които ги обуславят. Класическото обяснение на явлението „феодален сепаратизъм” набляга на ръста на феодалното земевладение и на произтичащите от него социални резултати: повишаване на социалния статус на феодалната аристокрация и увеличаване на икономическите й възможности, което от своя страна води да стремеж към по-голяма независимост по отношение на централната власт. Тези общи положения без съмнение са в сила и за разглеждания тук конкретен период и регион. В това отношение обаче е необходимо да се направят някои специфични доуточнения.
На първо място ръстът на светското и църковното земевладения в Македония през първата половина на XIV век, който е бил обект на системни и задълбочени проучвания в българската историография [156], е резултат не толкова на една постепенна еволюция а по-скоро бележи количествен скок в резултат на сръбското заво-
43
евание. Сръбското средновековно законодателство от този период (тук се има предвид най-вече „Душановият законник”) официално утвърждава практиката да се правят огромни поземлени дарения на светската аристокрация от страна на владетеля — на няколко места в „Законника” се споменава за даряването на цели жупи като бащини [157]. Феодалите в Македония от времето на сръбската власт или поне тези, за които има по-конкретни сведения, в голямата си част били едри поземлени собственици, и то от първо поколение. Рязкото увеличаване на феодалното земевладение — светско, църковно и манастирско, естестзено не само засилва богатствата и престижа на светските и духовните феодали, но и подкопава силата на централната власт. Резултатите от това явление се проявяват още преди 1355 г., но фактически стават реален факт и излизат на повърхността след смъртта на цар Стефан Душан. Развитието на аграрните отношения в Македония през първата половина на XIV век има не само количествена, но и качествена страна. Периодът на сръбската власт донася в качествено отношение най-малко два нови елемента: масово се разпространява „сръбският обичай” да се раздават на феодалите владения от типа на безусловната наследствена собственост (бащина), сходна с византийския „гоникон”, а налагането на сръбската власт ускорява еволюцията на ненаследствената условна собственост — пронията (твърде широко разпространена в Македония) в наследствена. Това се дължи или на премахването на влиянието на официалната византийска законодателна традиция, или на силното намаляване на нейното въздействие върху развитието на аграрните отношения. Достатъчно е да се припомни, че в Сърбия въпросът за наследствеността на пронията никога не е бил обект на спор между феодалите и централната власт, както във Византия. Още от появата в сръбската държава тя има наследствен характер [158]. Последствията от тези особености в аграрните институции на сръбската държава за развитието на завладените от нея земи са значителни. За да се разберат те по-пълно, отново е необходим един паралел с развитието на Византия. Превръщането на пронията в наследствена условна собственост, което за империята се отнася към средата на XIV век, не само има голямо влияние върху необратимостта на процесите на политическо разпадане, но и хронологически съвпада с тях. Следователно сръбската власт в югозападните български земи в този смисъл ускорява развитието на формите на поземлена собственост, като ги превръща в типологически сходни със западноевропейския феод. Социалните и политическите следствия от това явления намират проявление в засилването на тенденциите към политическа независимост, а след 1355 г. — в разпадането на сръбското царство.
По отношение на социалните фактори за феодалния сепаратизъм в югозападните български земи внимание заслужава още едно обстоятелство. През втората четвърт на XIV век сръбската дър-
44
жава включва в своите предели не само цяла Македония , но Тесалия и
Епир — две области, където силата и сплотеността на феодалната аристокрация
има стари традиции. Именно там, в земите на северна Гърция и особено в
Тесалия, още от началото на XIII век се образуват огнища на сепаратизъм
в рамките на византийския свят, които дълго, упорито и успешно се противопоставят
на константинополския ойкуменизъм. Приемането на сръбската власт от страна
на тесалийските и епирските феодали става при пълно зачитане на съсловните
и класовите им интереси и дори нещо повече — чрез общото законодателство
(Душановия законник от 1349 и 1354 г.) някои от привилегиите, примерно
на тесалийската феодална аристокрация, получават общовалидна законодателна
санкция за всички територии на сръбската държава [159].
Освен това заедно с бившите византийски владения Душанова Сърбия възприема
и получава в „готов вид” институции, появили се в империята именно в периода
на криза в централизираните форми на управление. Такава е например институцията 
(букв. „дворяни”), която носи в себе си идеята за лична служба и подчинение
към владетеля и е свидетелство за процеса на „приватизация” на властта
в късна Византия, а така също и за опитите на императорската власт да заздрави
връзките на центъра с отделните територии посредством отношения на лично
подчинение на провинциалните феодали [160].
Не може да има съмнение, че сръбският владетел осъществил или по-точно
се опитал да осъществи редица мерки за по-трайното привързване на югозападните
български земи и въобще на „Романия” към териториалното ядро на сръбската
държавност. Прието било общо законодателство, масово били колонизирани
сръбски феодали, направени били опити и за колонизиране на сръбско население.
Всичко това обаче не дало съществени резултати. Законодателството само
по себе си било вътрешнопротиворечиво и узаконило големите права на феодалната
аристокрация; заселените сръбски феодали впоследствие станали носители
на сепаратизма; колонизирането на сръбско население не успяло да промени
етническия облик на населението и да създаде сръбски „етнически ядра” като
опора на сръбската власт. Освен това, както е отбелязал още дубровнишкият
историк Мавро Орбини, сръбският цар Стефан Душан не оставял своите властели
дълго да управляват дадените им области, а често ги премествал от едно
място на друго [161]. В грамотите на този владетел
административната длъжност „кефалия” често е придружена от определението
„повременен” 
[162]. Практиката да не се оставят на едно място за
по-дълго време феодалите наместници едва ли е засягала по-едрите от тях,
тъй като те имали достатъчно възможности за съпротива. Все пак, изглежда,
тя е възпрепятствувала до известна степен процеса на „политическа атомизация”,
тъй като е била насочена срещу едно съществено условие за политическо обособяване
от
45
страна на феодалите, а именно възможността да се установят трайно в областите, където имали административна власт и владения. В много случаи дори феодалите— наместници на сръбския цар, управлявали територии, които невинаги съвпадали с бащините им, а понякога били твърде отдалечени от тях [163]. Така например тесалийският наместник кесар Прелюб притежавал бащина в Мариово, кефалията на Гинекокастрон Велко — вероятно в същинските сръбски земи или в Северна Македония, наместникът в Охрид севастократор Бранко Младенович — около Призрен и Вучитрън. В определени моменти това несъвпадение между административната власт и поземлените владения се оказало твърде ефикасна бариера срещу сепаратистичните прояви. Кефалията Велка по време на византийското настъпление в Южна Македония не се присъединил с готовност към Кантакузин поради страха, че сръбският владетел ще разграби имотите му и ще навреди на близките му, които останали на север [164]. Една от причините, които накарали кесаря Прелюб да защищава Сервия и подстъпите към Тесалия от настъплението на Кантакузин, по всяка вероятност също била свързана с опасението, че Стефан Душан ще конфискува имотите му в Мариово в случай на измяна. Иначе той според думите на Кантакузин останал да брани Сервия против волята си и имал намерение да избегне сраженията, като се оттегли на юг [165]. От друга страна, примерите с кефалията Браян и с феодалите Хлапен и Толислав показват, че независимо от всички взети мерки сръбският владетел никога не можел да бъде сигурен във верността на своите властели на юг.
Независимо от центробежните тенденции в югозападните български земи и в „Романия” до 1355 г. сръбският цар успял да запази властта си в тях. Когато се обяснява този факт, обикновено се набляга на личните качества на Стефан Душан, който притежавал достатъчно авторитет, енергия и политически такт, за да запази целостта на държавата си, плод на успешните му завоевания. Обръща се внимание и на обстоятелството, че по-голямата част от феодалите му били лично предани, тъй като на него дължали славата и богатствата си. В тези обяснения несъмнено има голяма доза истина. Добре известно е, че ролята на владетеля през средновековието не може да се подценява, още повече, че през епохата на феодализма обществените отношения по принцип имат ярка изразен личностен оттенък. Смята се също така, че наследникът на Душан — цар Урош, който идва на сръбския престол в края на 1355 г., едва ли не поради липса на необходимите за един владетел качества не успял да запази интегритета на „Душановото наследство”. Забравя се обаче, че в условията на действителността от средата на XIV век съществуването на огромната, но разнородна сръбска държава не можело да бъде продължително. Твърде слаби били връзките вежду отделните области, твърде различни били техните традиции, твърде пъстър бил и нейният етнически състав.
46
И както историята на Византия в епохата на зрелия феодализъм е повече история на нейните провинции, а не толкова на една централизирана държава — наследница на Римската империя, така и историята на Югозападните Балкани, включително и на Македония под сръбска власт, е не толкова история на сръбската държава, колкото история на отделните й области с едно обединяващо звено: върховната власт на династията Неманичи.
Процесите на разпадане на сръбското царство след 1355 г. не се дължат изключително на „безпомощността на „слабия Урош”, а на взривообразното проявление на закономерни тенденции, натрупани още по времето на Стефан Душан. Без да има възможност да продължи завоеванията на баща си, нито да бъде толкова щедър към своите феодали, пред втория сръбски цар стояла много по-трудна и практически неосъществима задача — да запази единството на създадената от Стефан Душан държава, когато всички фактори улеснявали нейното разпадане.
(с погрешна хронология). Във византийските извори няма точни хронологически
податки за похода на Кантакузин, но че той е бил осъществен през октомври
— ноември 1350 г., показват някои податки от изворите за сръбско-босненската
война по това време. Цар Душан научава за действията на Кантакузин в края
на октомври и началото на ноември 1350 г., а в средата на ноември бил в
Дубровник на път за Македония. Виж С. Ђирковић. Историја средњовековне
Босанске државе. Београд, 1964, с. 120.