ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАДАЧАТА МИ

Както казах, аз дойдох в Чепеларе на 25.II.1903 г. и веднага се залових да проуча положението, което ми бе необходимо, както за докладване пред комитетското представителство в София, така и за моето лично осведомление. В моята работа бях улеснен от връзките, които имах с по-първите комитети във вътрешността на Турция, както и с населението в Чепеларе, Преглед, Широка лъка и Манастир, гдето се намираха множество приятели ла организацията. Тези връзки придобих, когато допреди 1 година се подвизавах вътре и в пункта като комитетски деятел, и ги използувах за своята анкета.

Още на другия ден аз започнах разговорите си с П. Кузманов, който като бивш деятел на пункта, а и сега като съподвижник на Пею Шишманов бе един от най-осведомените по комитетските работи. Случи се, че в тоя ден в Чепеларе беше и Вълко Р. Шишманов, с когото също имах среща. От тези двамата аз можах да си съставя, макар и набързо, понятие за състоянието на организацията, да придобия впечатлението, че се започва процес на съвземане, че се полагат усилия за укрепване на организацията, което доста ме окуражи.

От своя страна аз запознах и двамата в общи черти с мнението, което имат първенците в София относно ролята на Ахъчелебийско при едни бъдещи събития в Македония и Одринско, в смисъл, че не му отдават някакво особено значение и следователно не могат да се заангажират с каквато и да е помощ за тукашната революционна организация. Изтъкнах, че членовете на задграничното представителство все пак искат доклад по положението, който да им се изпрати в най-скоро време. От изложението и единият, и другият останаха като попарени. Още същата вечер Кузманов писа на Пею Шишманов. Той бързаше да му съобщи за пристигането ми и за нерадостните новини, донесени от София. И аз писах на Пею Шишманов, но виждах, че само писмо не е достатъчно, че се налага среща с него, за да се разберем напълно, в противен случай моята задача щеше да остане неизпълнена. Въпросът се касаеше не само до това, какво е отношението на представителите на Централния комитет в София към тукашния район, но имаше нужда да се разменят мисли между двама ни за моето положение, както и за длъжностите и отговорностите ми в тоя район като член на нелегалното тяло и като агитатор, а освен това да се разберем, какво предстои да се прави и как ще работим занапред.

Липсваше обаче почти всякаква възможност да се състои такава среща. Границата при Имаретдере и съседните среднородопски върхове, през които водеха пътищата за нелегалното проникване в Карлуково, бяха задръстени от падналия дълбок сняг. Дори куриерите едва можеха да се движат, и то много бавно и при големи трудности. Но трябваше на всяка цена да се срещна с Пею Шишманов и да обсъдим въпросите за нашата бъдеща дейност. На 27 февруари му писах писмо, като му предлагах при съществуващата трудност за пътуване да се окъси разстоянието между двама ни, срещата да стане не в Чепеларе или Карлуково, а в Имаретдере. Изтъкнах му, че отиването ми в Карлуково ще ми отнеме доста време, с каквото не разполагам предвид възложената ми задача. Тъй като не получих отговор, изпратих му второ писмо с почти същото съдържание.

Най-после на 11 март получих отговора на Пею. Неговото писмо бе написано на обикновена азбука, но на много места прошарено с шифри. Пею Шишманов се обявяваше против мнението на задграничното представителство на ВМОРО в София. Той считаше, че Ахъчелебийско може да се организира и да вземе дейно участие в очакваните широки въстанически действия. Подобно на мене, той мислеше, че не бива да се искат повече пари от членовете на комитета за оръжие, т. е. не бива да се следва старата практика, когато се събираха и изпращаха пари за оръжие, а никакво оръжие не се получаваше и по такъв начин хората губеха доверие в организацията. Пею казваше, че най-напред трябва да дойде оръжието и като се предаде в ръцете на човека, тогава да се искат пари.

След като видях, че има много да се говори с представителството в София по тукашните комитетски работи я да се разяснят някои неща, което бе невъзможно да стане само с писмо, поисках да докладвам лично. За това писах на Кирил Пърличев, който беше секретар на представителството. За същото бях уведомил и Шишманов. На направените постъпки за тая цел Пърличев ми отговори отрицателно. Той ми писа на 8 март да не идвам в София, защото щели да се похарчат излишни пари, по-добре било да се разберем чрез писма. [1] Както аз, така и Пею бяхме решили да се състои непременно лична среща, защото писмената връзка не беше винаги много здрава, а често пъти на нашите писма хич не се отговаряше. Ние не искахме да останем насред пътя, да се надяваме и да чакаме, без да знаем дали ще дочакаме нещо или не. Такова неизяснено положение щеше да ни остави без подпора и щеше да ни пречи на бъдещата работа. Но като получих отрицателен отговор и след като имах предвид писмото на Пею Шишманов и сведенията от Чепеларско и вътрешността на Турция, без да губя време, на 14 март написах откровен и твърде остър отговор.

В доклада си до задграничното представителство дадох сведения за положението в нашия район. Изтъкнах, че всички разпилени материали от четата на В. Антонов бяха намерени. Налице бяха 65 кримки и известно количество патрони. Преследванията на българската полиция бяха засилени, но това бе предимно в Чепеларе. Ние имахме два други твърде изгодни пункта за пренасяне на оръжие и други материали през селата Широка лъка и Манастир, които се намираха на 4 часа път от Чепеларе и върху които бдителността на полицията не беше особено голяма.

Опитах се в същото време да направя сметка на иззетите от Централното ръководство суми от Ахъчелебийско. Точната цифра не можах да установя, но все пак посочих, че на комитета на Сарафов бяха внесени 9000 лева заедно със 100 лири, предадени на Гьорче Петров. Срещу тия суми в Ахъчелебийско са били внесени материали на стойност 3000 лева. Посочих в своя доклад, че не зная какви суми е събрал В. Антонов, но през негово време бяха купени 9 манлихери с патроните им, 40 револвера и 200 кримки. Не можах да установя и какви средства са изразходвани и за четата, но зная, че са изтеглени около 200 лири и предадени на комитета на Сарафов, срещу които са доставени различни неща за около 1500 лв. Във връзка с тия сметки изтъкнах твърде остро, че централното ръководство се интересува от Ахъчелебийско, „додето имаше възможност да взема оттук пари, а сега когато нашият район представляваше вече пресъхнал кладенец, то обяви, че в него няма никаква перспектива за деятелност от какъвто и да е род". С твърде остри думи изтъкнах, че ако организацията иска да си върне доверието пред местното население, тя трябва да го снабди с оръжие срещу ония огромни суми, които беше взела от него.

В същия доклад отчитах, че в Ахъчелебийско има 200 кримки с 18400 патрона и 13 пистолета, което бе крайно недостатъчно за участието му в широки въоръжени акции. Изтъкнах също, че духът на населението е паднал твърде ниско, но ако се вземат мерки, може да се осигури неговото масово участие във въстанието, а това бе особено важно, като се има предвид голямото стратегическо значение на Родопа и Беломорието. В същото време предлагах да ни се позволи да сформираме една чета, която да направи обиколка из района и която да спомогне за затягане на организацията.

Моят доклад даваше, макар и непълна, картина за състоянието на районната организация а Ахъчелебийско в началото на 1903 г. Безпристрастно изложих духа на населението и голямото разочарование от това, че срещу внесените такива суми не беше получено никакво оръжие. Това изложение накара задграничното представителство на ВМОРО да ревизира предишното си мнение за ролята на Ахъчелебийско в готвеното въстание. Това нещо констатирах на срещата, която имах с Матов и Татарчев в София на 31.III. и 1.IV.1903 г. За тая среща бях нарочно повикан, след като изпратих доклада. Обещани бяха пари, с които да си купим сами пушки.

На тая среща разгледахме отново и по-подробно въпроса за атентатите по жп линията Дедеагач—Солун. Реши се да се сформира отделна чета с опитен ръководител и подготвени техници по бомбеното дело. Тая чета не биваше да надминава 15 души. Тя щеше да се намира под прякото ръководство на представителството, което трябваше да я снабди с необходимите материали. Четата сама трябваше да си уреди канала до жп линията и да си определи нарочни хора от селата Еникьой и Габрово, които да й бъдат в помощ на самото място. Ние трябваше да я улесним при преминаването й през Ахъчелебийско.

Освен това успях да склоня представителството да отдели оръжие и за нашия район, макар да се оплакваше, че не разполага с достатъчно количество и че не може да задоволи нуждите на всички райони в Македония и Одринско. Матов и Татарчев наредиха в Пловдив да се изпратят в Ахъчелебийско известно количество кримки. Не се знаеше обаче дали бяха здрави и годни за действие. Задграничното представителство обеща да изпрати по-късно и друга пратка с оръжие, но това си остана само обещание. Накрая успях да изтегля известна сума пари, необходима за обзавеждането ни. Получих и няколко револвера с патроните и малко динамит. Тези материали занесох в Пловдив, за да бъдат препратени на новоформиращия се граничен пункт, който сега се намираше не в Преглед и Чепеларе, а в Имаретдере.

След като интересуващите ме въпроси бяха уредени, започнах да мисля да се прехвърля в Турция. Реших да набавя най-необходимото, което не можеше да се намери в Родопите. От Пловдив купих: памук, бинтове, марли, шишенца с йодоформ в кристаличен прах, шишенце йодова тинктура, течност за спиране на кръвоизлияния, шишенце с амоняк, живачна мас против въшки, препарат за замайване на кучета, хинин, аспирин, цяр против кашлица, цяр против глисти, английска сол, ментово масло против коремоболие, отрова арсеник. За последното особено много настояваше П. Кузманов. Тия медикаменти свободно вземахме от една аптека в центъра на Пловдив, в която работеше Димитър Общински.

Приготвих списък и за други припаси, но набавянето им стана по-късно, и то на няколко пъти. Тоя списък съдържаше: 100 матерки за смазка, 5 матерки за вода, 50 раници, 100 солници, 5 тасчета за вода, фитил за матерките, 5—10 лопатки, 2 войнишки секирки, 2 отвертки, пружини за бердани и манлихери, 2 аптекарски чанти.

При връщането ми от Пловдив трябваше да имам предвид бдителността на властта в Чепеларе и Проглед и трябваше да се промъкна вече на самата граница по възможност най-неусетно. Не избрах пътя през Тополово, както ми препоръчваше Пею, а потеглих през Пловдив, Бяла Черква, Малево, Чепеларе и стигнах Имаретдере, движейки се нощно време по път, несъвпадащ с обикновения друм. Скришом престоях в Чепеларе 4 денонощия, за да приключа с нашите хора подготовката за влизането ни във вътрешността на Турция. Трябва да изтъкна, че след като се преустанови Чепеларският пункт, работите на комитета бяха силно разстроени. Центърът се пренесе в с. Карлуково, гдето живееше Пею Шишманов. Казах вече на друго място, че това село по онова време бе си спечелило името на революционна престолнина. Това се дължеше преди всичко на харатера и темперамента на Пею, както и на авторитета му, спечелен от него пред организационните работници. Пею за организацията беше некоронован ръководител, а населението умееше да пази реномето му. Той отиваше в махалата, в която живееше, и се връщаше тогава, когато го извикваха. В Карлуково през всичките години, докато траеше революционната организация, не избухна никаква малка или голяма афера, не стана никакво издайничество, макар че четите се движеха понякога денем из селото. Хората бяха дисциплинирани по нашите работи: „Не чух, не видях" — и толкова.

През моето отсъствие, когато бях в София, Пею Шишманов получил писмо от представителството, с което го питали какво прави Брут (псевдоним на П. Манджуков). Сигурно са му искали да прати и пари, а освен това интересували се дали аз съм се завърнал вече. Представителството повдигнало въпроса дали се внася оръжие вътре. Пею Шишманов отговорил, че има само 10—15 лири и се надявал да събере още пари, а за Манджуков изтъкнал, че по всяка вероятност бил арестуван от българските власти заедно с придружаващите го лица. В своя отговор Шишманов засегнал още въпроса за пренасянето на получените пушки във вътрешността на Турция и нуждата за поддържане на тесни връзки на местното ръководство с централното.

Когато Шишманов е писал тава писмо, аз вече бях в Чепеларе, където престоях от 8 до 12 април. Тук трябваше да се прегледа наличното оръжие, което бе извършено от мене и Кузманов. Отделихме няколко здрави пушки — манлихери, маузерки, мартини и др., които изпратихме в Карлуково, където щеше да се натъкми и тръгне на обиколка из околията формираната районна чета. При тоя преглед на оръжието се видя, че напълно изправните пушки бяха съвсем малко, на повечето липсваха пружини, изхвъргачи и други части. Нямаше и достатъчно количество патрони за тях. Направихме сметка за нуждите от патрони и се видя че бяха потребни: манлихерови 1600, маузерови 800, бердавски 600, Мартинови 2600; толкова патрони бяха нужни, за да се дадат на момчетата поне по 100—150 патрона. Трябваше да се набавят още изхвъргачи за 8 манлихерови пушки, пружини за 10 манлихерови пушки, 4 берданки и 6 маузери. Револвери имаше няколко от различни системи, а ками нямаше нито една. Имаше нужда от още бомби. Доставеният динамит не беше достатъчен за нашите нужди. Освен това трябваше да се изплатят на кредиторите известни парични задължения, направени по разни бакалници от комитетски дейци, за да се възстанови и занапред кредитът на организацията пред тях и в случай на нужда пак да се правят покупки. Изплатени бяха на Димитър Сивков (Митката) от Чепеларе срещу разписка от него сумата 137.47 лв., произхождащи от бакалския му тефтер 75,47 лв. и други 62 лв., дадени пак от него в брой. Това беше май най-крупната сума, а имаше и други дребни сметки у други лица, които също бяха ликвидирани.

Вярно е, че нашите работи доста се разточиха от повторното ми отиване в София и от престоя ми в Чепеларе. Не бе лесна работа отново да се впрегне в дейност апаратът отсам границата, да се поставят хора, които трябваше да се свързват с нас да получават и отправят комитетската кореспонденция, пратките и пр. Едва когато това нещо се постави в ред, на 13 април през нощта заедно с членовете на комитета заминахме за Карлуково, като минахме през местностите Каракуз, Касъмдере м Имаретдере. В последното място се намираше малката карлуковска чета, начело с Вълко Р. Шишманов (Кичука) и тая на Петър Манджуков, която след пристигането си от Пловдив беше направила кратко разузнаване във вътрешността на Турция и след това беше се оттеглила тук. Заедно с тия две чети през нощта срещу 14 април минахме границата и стигнахме в Карлуково. Четниците бяха разквартирувани в 2—3 къщи. Престояхме до 17 с. м. вечерта.

През време на пребиването ни в Карлуково стана първата ни среща с Пею Шишманов. Ние с него и другите членове на управата на района определихме предстоящата наша работа.

На първо място подробно изнесох за направеното от мен пред представителството на организацията в София, неговото решение и обещанията му, както и за нареденото в Пловдив и Чепеларе по обслужване на района ни и пр. От своя страна Пею Шишманов обрисува състоянието на селските комитети в Ахъчелебийско, като обърна особено внимание на техните слабости, на първо място липсата на изтъкнати нови ръководители, които да заместят бившите такива, попаднали в турските затвори или емигрирали в България. Тази празнота беше невъзможно да се запълни, след като беше разтурен чепеларският пункт. Друга слабост, която посочи, бе липсата на здрава дисциплина между членовете, което пречеше да се вземат решителни мерки за въвеждане нормален живот в селските комитети. Липсваше при това ръководно и контролно нелегално тяло, което да прилага санкции. Най-после обсъдихме и въпросите за въоръжаването, финансовото положение на комитетите по селата и положението на районната комитетска каса. Оказа се, че и въоръжението, и паричното състояние на организацията бяха много лоши. Доставените пушки бяха изключително кримки, и то повечето ръждясали или им липсваха някои части. В касите на комитетите не постъпваха почти никакви суми. Дори членовете на организацията престанаха да внасят членските си вноски. Спряхме се повечко на въпроса, как да се снабдят комитетите по селата, пък и района, с парични средства, било за снабдяване на оръжие, било за екипировка и други материални нужди. По тоя въпрос имаше малко разлика в гледищата ни. Едни настояваха да не събираме предварително суми от членовете за личното им въоръжаване, а всеки да си подготви парите и да чака да се доставят пушките и когато си вземе оръжието, тогава да го плати. Тая мярка се виждаше най-практична — „вземи пушка, дай парите" а не както по-рано, събирай и пращай пари, без да се получи срещу тях оръжие. По тоя начин се даваше повод да се опорочават задълженията и хората губеха доверие в организацията. Други бяха за старата практика, но да се събират за тая цел пари в околийския комитет и да се задържат от него до получаване на оръжието. Имаше опасение обаче, че и околийският комитет, понеже нямаше други източници, пак ще почне да харчи от тия пари и в края на краищата щеше да излезе същото. А беше крайно необходимо да се възстанови доверието спрямо околийския комитет. Трябваше да се види, че той по отношение на паричните работи не върви вече по старите пътища. Що се отнася до снабдяването на касите на селските и околийския комитет с пари за други нужди, това трябваше да стане, дето се казва, чрез „доброволно — зорлеви" помощи, т. е. чрез облози на богатите. От тези постъпления, които биха се зарегистрирали от меспните комитети, 50% трябваше да се отделят за околийската каса и 50% — за местните комитети. Местните комитети също разполагаха с членски вноски, но те бяха незначителни и не можеха да свършат кой знае каква работа. Тая практика ние провеждахме в Малкотърновско и доста успешно вървеше. Съгласихме се с Пею Шишманов да се приложи тоя начин на работа в Ахъчелебийско.

Шишманов съобщи, че сам по своя инициатива бе изпратил окръжно [2] на 10.III.1903 г., за да повдигне духа и единството на организацията. В него се изтъкваше, че „хуманна" Европа не ще облекчи положението на роба и затова всеки трябва да се заинтересува от предстоящото въстание, което ще бъде борба за смърт иля живот. Когато всички искрени родолюбци се готвят за самопожертвувание в името на великата идея, синовете на славните Родопи ще останат ли зрители на трагичната дряма, ще позволят ли да падне проклятието върху тях и да опозорят името си като борци? Необходимо беше да се насърчава и подкрепи духът и да се разпалва родолюбието у роба, да му се вдъхва кураж, самопожертвувание я вяра в бъдещето. Особено внимание трябва да се обърне за снабдяването с оръжие. „Старайте се час по-скоро да се снабдите с оръжие!" — бе повикът, издигнат в окръжието. Окръжното беше адресирано до селските комитетски ръководители и бе подписано освен от Пею, още и от Асен, секретаря му.

Нашите разговори, обсъждания и решения приключиха най-после с един по-конкретен план за действие. На първо време на нелегалното тяло, т. е. четата с организатора, се определяше посещение поне на по-големите селища: освен Карлуково и Петково, които бяха съседни и всякога под ръка, още Аламидере [3], Чокманово, Райково, Левочево, Устово, Долно Дереке и Горно Дереке. Освен посещението на тия най-големи селища, предвиждаше се и да се изберат и поставят начело на работата поне неколцина здрави хора в по-малките селища, като Габрово, Фатово, твърде пострадало от Сивриевата афера [4], Дуганово, които селца можеха да се използуват при нужда като станции за преминаване д престояване за кратко време. Тая задача се падна пак на четата. За да постигне задоволителен успех, нашето придвижване от едно място към друго имаше нужда да става колкото се може по-тихо, по-тактично и неузнаваемо за турската власт и нейните агенти и органи по селата. Свободното и независимо движение, скрито дори и от нашите комитети, можеше да се основе изключително от предпоставката, че се познават добре пътищата и пътеките между селата, а дори и самите къщи в селищата, гдето би могло да се премине дори без водач. В това отношение аз се уповавах единствено на себе си. Наистина в продължение на почти 2-годишната ми нелегалност аз нямах възможност да обикалям Ахъчелебийоко. През 1901 г. спохождах селищата най-главно в Гюмюрджинско, Дедеагачко и Ксантийско, а през 1902 г. се подвизавах в Малкотърновско при подготовката на Преображенското въстание. Но преди това, като легален, а и по-рано като учител аз често спохождах Ахъчелебийско и поради това добре познавах междуселските пътища, пък и дори местонахождението на известни къщи предимно в Чокманово, моето родно село; в Аламидере, Фатово, Габрово, Райково, Дуганово, Пещера, Пашмакли [5], Устово, пък и Карлуково, където бях учител, отчасти от Левочево и Долно Дереке. Затова аз лично се надявах въз основа на опита си оттогава, че ще бъда достатъчно улеснен в ръководството и движението на четата. Вярвах, че без особени трудности ще изпълним мисията си за влизане във връзка със селата, дори и при случай, когато не бихме могли или не бихме искали да се придружаваме от куриер.

В нашия план за посещаването на по-големи български селища не се имаше предвид посещението на Пашмакли, околийския център, поради това, че всички турски органи на властта, включително войската и жандармерията, квартируваха в него и вследствие на това съществуваха големи рискове за произшествия и провали, а и българите пак по същите причини вземаха слабо участие в революционната организация. Малцина бяха пашмаклийците, само няколко души, която имаха куража да членуват в комитета, на първо място Гавраил Попрайчев, брат му свещеник и архиерейски наместник Анастас Попрайчев, Бечо Гвоздев, Ан. Дорков и др. Освен това находящите се тук няколко влашки гъркомански семейства упражняваха силно давление за поддържане на гърцизма и развиваха по-голяма бдителност върху българите, отколкото самите турци. Те служеха за най-ревностни шпиони, издатели на властта. А и някои с потъмнено съзнание — част от населението държаха също за нея. Пашмакли беше страшилище за българите и околията и със своя зандан, който се намираше точно пред двора и главния вход на хюкюматя. На лицето му имаше пармаклък от дебели върлини, където почти винаги се намираше по някой затворник, който да се надвесва над него, за да се радва на животворното слънце, без да може обаче да изпита оживителните му лъчи. Зад този коридор с пармаклъците беше истинската тъмница с друга вече каменна и непроницаема ограда. С една дума — същинска Бастилия. Наоколо всичко беше тихо и мрачно. Посетителите мълчаливо влизаха в хюкюматя, бегло хвърляха поглед срещу пармаклъка, навеждаха глави и поемаха посоката на това или онова хюкюматско отделение, гдето имаха работа. Те със страх се отвръщаха от дървената стълба, изправена нагоре южно от двора, която водеше към полицейските кауши. Тук прословутият в Пашмаклийско по това време, мюлезим Христемаа, за когото затворниците бяха запазели страхотни спомени, нареждаше начините за изтезания на доведените затворници.

Кой знае как някаква щастлива случайност ме предварди да не попадна и аз в ръцете на Христемаа и да изпитам ужасите на тоя султан-хамидов служител. Един ден, преди да напусна селото си и да се прехвърля в България, т. е. на 6 юни ст. ст. 1901 г., без всяка боязън аз се затичах към конака в Пашмакли под предлог да споходя и отнеса храна на баща ми, който по аферата на Сиврия [6] бе грабнат и закарaн изпърво в райковския манастир „Св. Атанас" за предварително разследване, а след 2 дни — в пашмаклийския затвор.

Преди това аз го спохождах на два пъти и в манастира, но там не бе възможно да го разпитам за хода на следствието. Пък щом и мен не задържаха тогава, мислех си, че следствието не беше се натъкнало на моята личност. Помня Абдил Чауш как ме утешаваше, че баща ми щели да го освободят от манастира, задържали го за „малигако", за да го разпитат за едно друго. Викаше ми: „Ха, коч, иди си рахат, касефет чакаме, бубайко ти ще си дойде. Ха, много ти здраве."

Два дни след вдигането на баща ми и другите задържани от Фатово лица (между впрочем трябва да отбележа, че до тоя момент от другите села нямаше в манастира лица, задържани за участие в аферата), аз тръгнах за Пашмакли да се срещна с баща ми и да мога да науча от него нещо ново по задържането му, както и как върви следствието. Ние научихме вече, че са арестувани селяни и от други села, на първо място от Устово, през където бе минала четата за мястото на нападението. Стигнах в Пашмакли в ранина, към 8 часа. Оставих коня в обора на Гавраил Попрайчев, по-беседвахме с него по създаденото положение, което според него се било доста усложнило вследствие на новите разкрития. Страхуваше се да не би властта да е узнала всичко за аферата, което може да навреди на още много хора. Изтъкна и това, че чокманският кмет — Атанасулата и Ангел Киряк били заставени и те подписали един акт, според който опасни за реда лица от Чокманово, т. е. комити, са Христо Лакудата, Васил Каракехая, вече забягнали и двамата в България, Таню Стоев, Иван Караманджуков, Гочо Шишков, Насо Кисимов и Христо Караманджуков. Гавраил имаше връзка с хюкюматските хора и от тях беше придобил тия сведения. Това, което научих от него, доста много ме озадачи. Виждах, че положението беше станало много сгорещено, дори опасно. Но това не ме смути толкова, че да се отклоня от намерението си да отида в конака. Младежки години! Всичко ми се виждаше като на шега. Взех провизиите, които трябваше да предам на баща ми, и се разделихме с Гавраила.

Щом пристигнах в конака и казах на постовия стражар кого търся, той извика баща ми от тъмницата. Когато баща ми ме видя през пармаклъка, той бе обхванат от голямо смущение. Между другите неща носех му и кисело мляко в един мех. Той взе меха, отсипа от него, та напълни едно шише, а останалото помоли джандарина да го вземе. Старажарът се затича нагоре по стълбите за кауша. Отиде да изпразни в своя съд останалото мляко, а дори се и помая, за да изплакне меха от млечните останки. През време на неговото отсъствие ние останахме сами с баща ми. Дървеният пармаклък ни разделяше, но през него ние можехме да се разговаряме и слушаме при най-тихо говорене. Той успя да каже, че бил безчовечно бит по ходилата с шомполи от Мартина — тъй силно и безмерно, че от болки сега едвам стои на крака. Изтеглил много, без обаче да изкаже някого, нито дал такива показания, каквито искали да изтръгнат от него джандарите. От разпита разбирал, че работата е вече разкрита и че мнозина, между които и аз, ще бъдем веднага задържани, което с мен може да стане в тоя момент, ако не побързам да се махна. От това малко казано аз много разбрах. Стражарът се върна. Приказката ни вече не можеше да продължи. Аз се разделих с баща си и веднага, без да се спирам никъде, прибрах коня и побързах да се прибера в Чокманово и да се укрия, за да не попадна в ръцете на полицията.

Наученото от мен в Пашмакли се потвърди и от Гоговица Камбарска и Христо Атанасулов, които в същия ден били изпратени от Чокманския комитет да отидат в Пашмакли, за да разберат положението и да докладват. Временно се прикрих в дома на Райчо Данчов в Кисимската махала, кьошкът на който бе цяла наблюдателница върху селото, което се виждаше като на тепсия. Тук прекарах до вечерта на 6 юни ст. ст. — през нощта и на другия ден до смрачаване. Срещнах се с Таню Стоев и Георги Шишков и се уговорихме как да избягаме от селото. Валеше голям дъжд, който вечерта се засили още повече. Когато се стъмни, аз отидох у дома, всред плач и мъка сбогувах се с майка, братя и сестри, излязох от къщи и след неуспешното покушение, което извърших върху сивриевия кехая Ангел Кирян, по пътя за Барата отидох в Димова ливада до кладенчето, дето дочаках останалите двама другари Таню и Гочо Шишков. Оттам заедно свихме към края на Горна махала Райково и после нагоре по Белия камък стигнахме Караманджа, където беше граничната линия. Мислехме да я минем още същата нощ по височината, западно от турския пост, но останахме и денувахме на 8 юни пак в Турция. Малко остана обаче да ни открият овчари и пътници през гората, минаващи около нас почти по целия ден. На вечерта минахме границата през вадата, която отвежда водата за пиене на турения пост. Минахме и се орахатихме. С това приключи моята легалност. Зачислих се към пункта.

Прося извинение, че се отклоних от темата на своя разказ с тези бележки за Пашмакли и моето последно посещение в тоя град, което направих през време на Сивриевата афера. Сега да се върнем на въпроса за четата. Състави се една малка районна организационна чета под ръководството на пишещия тия редове. Тя се състоеше от Христо Лакудата, Георги Ангелов Кропчев, Иван Георгиев Калайджиев, Васил Каракехая, и четиримата от Чокманово, Гочо Стоянов и Иван Р. Шишманов от Карлуково. Другите момчета бяха предназначени за други акции: главно за експедицията, която трябваше да извърши атентат на жп линията Дедеагач—Солун.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. НБКМ, ф. 284, арх. ед. 380, л. 1—2. (Бел. съст.)

2. Обнародвано от Пето Т. Карапетков в книгата му „Славейно. Минало". Пловдив, 1948, с. 214—215.

3. Сега Полковник Серафимово.

4. Караманджуков, Хр. Посоч. съч., с. 120—135.

5. Сега квартал на гр. Смолян.

6. На 11/24 май 1901 г. организационната чета устройва засада на Салих паша от с. Смилян — най-богатия и силен властник в Ахъчелебийско. В засадата попада и е ранен в ръката посиненикът на пашата хаджи Нурия. Във връзка с нападението започват масови преследвания и задържания на революционни дейци от околията.