В развитието и самоутвърждаването на българската нация закономерен е стремежът за освобождаване от следите и наслоенията на петвековното османско владичество. Става дума за историческа закономерност, отразяваща стремежа на всеки народ, освободил се от дългогодишно чуждо владичество, да отърси, да излекува нанесените му национални рани. Това е един демократичен, справедлив и хуманен исторически процес.
Конкретно историческа проява на тази закономерност се явява и преодоляването на последиците от асимилаторската политика на османския завоевател, на която е била подложена част от българския народ. Изживяването на тези последици и възраждането на българското самосъзнание е исторически процес, който продължава повече от 100 години и преминава през различни етапи, обхваща различни групи от подложеното в миналото на религиозна и народностна асимилация българско население. Особено голяма интензивност и мащабност историческият националновъзродителен процес сред потомците на ислямизираните в миналото българи придоби през последните три десетилетия.
Развитието на националното възраждане сред потомците на онези българи, чиито деди и прадеди са изпитали османския асимилаторски натиск, е ставало неравномерно, пробивало си е път през много противоречия и трудности.
И до днес не са изживени напълно много предразсъдъци, стереотипи и превратни представи, които задържат неговото довеждане докрай. Дълго време в нашето обществено съзнание господствуваше невярната представа, която смесваше християнското с българското и мюсюлманското с турското. Историята и културата на българите, сред които е бил разпространен ислямът, не бяха осмислени като част от българската култура и история (това особено се отнася до тази част от ислямизираните българи, които са били засегнати и от езиковата асимилаторска политика на турските завоеватели). Още през 80-те години на XIX в. родопският книжовник Хр. Попконстантинов с огорчение пише, че „висшата интелигенция, особено възпитаните в странство, не обичаха да се занимават са такива дребни според тях работи”. А през 30-те години един друг родопски книжовник, Стою Н. Шишков, с болка пише за липсата на вярна представа за историята и настоящето на помюсюлманчените наши еднородци, за невежеството, късогледството и безразличието, които са съществували у нас по
117
този въпрос. Но тези тревожни гласове на двамата изследователи родолюбци си останаха дълго време просто призиви. Едва през последните три десетилетия българската наука започна да се занимава по-системно с този проблем. Да се надяваме, че настоящият очерк ще даде нов тласък на тези изследвания.
Самоутвърждаването на българската нация, укрепването на нейното единство е обективен и закономерен процес, диктуван от целия ход на нашето обществено развитие. В същото време това развитие и самоутвърждаване на българската социалистическа нация е важно условие за действително демократично и равноправно участие в сътрудничеството и общуването с другите нации и държави в съвременния свят.