4. Език
Важни доказателства за българския произход на ислямизираното население дава и езикознанието.
Още с формирането на българската народност в края на IX и началото на X в. езикът на българските славяни се превръща в елемент на народността, въпреки че самата тя получава названието си от тази своя съставка, която говори неславянски език. Това развитие се подготвя в преходния период в продължение на няколко века, докато в средата на IX в. сред традиционно българското върховно ръководство на държавата узрява убеждението за нуждата от пълно единение на народността. При наличието на обща религия и в условията на възхода на българската държава интеграционните процеси на постепенно изживяване на етническия и езиковия дуализъм стават необратими. През XI и XII в. в българската народност се вливат съплеменниците на прабългарите — куманите от българските земи. От крайния резултат става ясно, че прабългарският и куманският език поради териториалната и функционалната си ограниченост, както и поради други причини все повече и повече са стеснявали своята сфера на употреба, без да имат действителна възможност да се превърнат в общонароден или областен език. Не е известно да е правен опит един от тях да бъде превърнат в писмен и книжовен [43].
Анадолският турски език и отделните тюркси говори от Анадола се разпространяват по различни пътища. Носители на турския език са османската администрация, войската и мохамеданското духовенство. Техните представители създават семейства с българки, като децата им и следващите поколения са разпространители на този тюркски език.
100
които по-късно на български ще бъде наречен турски. Към тази група трябва да бъдат причислени еничарите и другите корпуси на османската войска, които са били съставени от ислямизирани християнски деца. Заселени в българските земи, те не само разпространявали турските говори, но създали семейства с българки, които помохамеданчили. В техните семейства турският език постепенно вземал връх. Разпространители на турски говор били събирачите на данъци и местните чиновници, натоварени с издаването на документи, изисквани от администрацията. Чрез тях именно получава известно разпространение и официалният османски език, разбира се, в неговата разговорна форма.
Към пътищата за разпространение на турските говори сред българите трябва да бъде отнесено ислямизирането на робите и българките в харемите, а така също и на младежите и девойките, използувани за прислуга в турските семейства.
Разпространението на турския език по българската народностна територия не е било равномерно. Най-голямо било струпването на военни и държавни служители, както и изобщо на мюсюлманско и тюркоезично население във важните в стратегическо отношение области. Около тях постепенно се оформили езикови острови, в които тюркските и в крайна сметка турският език надделявал.
Друг интересен факт е голямото тюркско и турско диалектно разчленение на Балканите. В Източните Родопи тази разчлененост стига до махалите на едно и също селище. Причината за липсата на големи и единни диалектни масиви се дължи на начина, по който е ставало възникването на говорите — те се създават в рамките на отделни семейства, в които е имало носители на тюркски диалекти. Ако наистина е имало компактни заселвания от Мала Азия, диалектната картина би била съвсем друга.
Извънезиковите фактори също допринесли за разпространението на турския език в българските земи. На първо място това е политиката на Османската империя да наложи на ислямизираното население езика на господствуващото етнично ядро. Новите мюсюлмани, а и немюсюлманите били заставяни да разговарят на турски език. От много краища на българската земя са записани разкази на стари хора, в които се казва, че в „турско време” били налагани различни наказания и изтезания, включително и отрязване на езиците на онези, които отказвали да говорят на турски [44]. Ето как шейх-юл ислям Абдурахим ефенди решавал езиковите проблеми в османската държава в началото на XVIII в. Въпрос към мюсюлмански правник: „Зейд е мюфтия в едно населено място. Ако той разговаря с дошли в общината мюсюлмани на езика на неверниците, как трябва да се постъпва според закона със Зейд и тези мюсюлмани?” Отговор: „Да бъдат порицани и със сила да им бъде забранено да разговарят на езика на неверниците.” Въпросът продължава: „Ако кажат на въпросния мюфтия Зейд и речените мюсюлмани „Вие защо говорите на езика на неверниците, грешно е да се постъпва така”, а пък Зейд и мюсюлманите отвърнат „Това
101
е езикът на нашите деди и ние не вършим грях, като разговаряме на него”, как трябва да се постъпи според закона със Зейд и тези мюсюлмани?” Отговор: „Да бъдат наказани, да се заставят да искат прошка и да им се прочистят езиците” [45]!
И още един факт, разкриващ политиката на езикова асимилация на неосманците мохамедани и на помюсюлманченото население в османската държава. През втората половина на XIX в. османските власти създали специални училища (Аширетлер мектеби), в които децата на мюсюлманите от другите народности били обучавани по турски, след което е трябвало да бъдат връщани по родните им места като учители и разпространители на турския език [46].
Налагането на турския език сред част от ислямизираното българско население признава и великият везир Мидхат паша. Като говори за над един милион мюсюлмани в българските земи, които не са дошли от Мала Азия, а са обърнати в исляма в годините на завоеванието и след това, той съобщава, че една част от тях все още говорели само на български [47], т. е. останалите в една или друга степен вече били научили и употребявали турски език.
Изоставянето на родния език и преминаването към друг език е сложен и бавен процес, който неизбежно минава през двуезичието. Отначало търпи промяна речниковият състав на родния език. След това при езиците с различен граматичен строеж бива повлияна граматиката. Учленителните навици и фонетичната система на родния език дълго съпътствуват новия език и залягат в диалектната му характеристика. Поради това именно къде по-силно, къде по-слабо следите на българския език се чувствуват във всички равнища в диалектната реч на онази част от ислямизираните българи, които били засегнати от турската езикова асимилация.
Тази езикова особеност на ислямизираното балканско население отбелязват и турските учени. Така например Исмаил Данишменд пише: „Читаците не са турци. Всички румелийски елементи, които през епохата на османското владичество били потурчени в езиково отношение, били наречени „читак”. Те възприели турския език поради това, че станали мюсюлмани... Обаче помюсюлманчените сърби, българи, власи, албанци и гърци естествено не били в състояние да произнасят турския език като турците. Знаенето на един език е едно, а произношението му е отделна работа. Оттук идва, че турците наричат „читак” говорещите на турски румелийци. Ще рече, че да се каже „читак” означава да се каже „балканец”, който произнася турския език неправилно, понеже не е турчин” [48].
Местните говори на българите, които са били подложени на турска езикова асимилация, имат особености, по които могат да бъдат разделени на групи. Интересен, но не случаен е фактът, че това са два диалекта — източен и западен, границата между които съвпада с тази на българските източни и западни диалекти. Многобройните граматични и речникови особености не само дават основание за такова делене, но показват и причините за това езиково явление. Преминавайки
102
постепенно от местния български диалект на турски език, българите са пренесли в него черти, особености и тенденции на развитие, които са оформили общия облик на особен тюркски или турски диалект, възникнал в началото според българския езиков стереотип. Постепенното заменяне (субституиране) на българските езикови цялости или отделни сегменти с тюркски и турски е ставало така, че във всички възможни случаи българското лексикално и граматическо значение е било предавано с тюркски или със смесени средства. По-нататъшното развитие на тези говори представлява постоянна вътрешна борба между унаследения езиков стереотип, поддържан от непрекъснато вливащите се ислямизирани българи, и налагания по различни пътища и с различни средства тюркски език [50].
Влиянието на турския език и на различните тюркски диалекти върху българските говори на ислямизираното българско население е довело до такива сложни форми, резултати и взаимоотношения, че тези говори с право биха могли да се наричат българско-тюркски или българско-турски.
Тези местни диалекти на българите притежават редица особености, които поотделно или като елементи на цялостната диалектна система ги отличават от анадолските турски говори.
От фонетичните особености по-характерни са:
Затвърдяване (депалатализация) на гласните е, о
и у. След съгласна те преминават в мекост на съгласната
и твърда гласна: г’ал — ела, г’орди — видя, г’уз’ал
— хубав, и др.
Неутрализиране на вариантообразуващите протуберанси на предните и закръглените
гласни: ек’мек’ — хляб, гузел.
— хубав, гул. —
роза, бул.бул.
и др.
Неутрализиране на позицията като определяща вариантите на е: бен — аз, гел.ди — дойде, деделер — дядовците, и др.
Неутрализиране на влиянието на сонорните съгласни пред гласна за удължаване на предходната гласна: олду — стана, кардаш — брат, салдъ — пусна, бенден — от мене, и др.
Потъмняване на неударените гласни: уннар — те, уну — него,
уджак
— огнище, ирик — слива, душек — дюшек, и
др.
Закръгляване на гласната а: борут — барут, собун — сапун, довул — тъпан, чобук — бързо, и др.
Йотуване на предисловните гласни: йеллерим — ръцете ми, йет
— месо, йекин — жито, йетти — стори, направи, йoл.ду
(йулд.у)
— умря, и др.
Замяна на предисловното ъ с и: илък — хладък, ишък — светлина, исмарладък — поръчахме, и др.
Наличие на съгласната ц: улувица — бухал, аджийца — хаджийца, Цанко — умалително от Хасан, каца — каца, Милица — местност около с. Климент, Варненско, и др.
Обеззвучаване на краесловните в и з: каф — прахан, еф — къща, деф — великан, демон, джевис — орех, бис — ние, и др.
По-характерни морфологични особености са:
103
Изразяване на биологичния род чрез наставките ка: мухтарка — кметица, фотанка — жена от Фотиново, софиянка; -ко/-ку: Алико, Исмаилку; -чо/-чу/-чи: сончо — изтърсак, последно дете (от думата сон — край), каинчо, каинчу, кайънчи — шурей, и др.
Повторение на притежателното окончание за 3 л.: бурнусу — носът
му, аннъсъ — челото му, куусу
— селото му, и др.
Субстантивиране и прономинализуване на числителните имена: бешлер
— петте, петимата, бешлери — петимата, учлер
— трите, тримата, учлери — трите, тримата, и т.
н.
Употреба на български местоимения. Кратката, местоименна форма си
се съчетава с преходни и непреходни турски глаголи: душунмуш
си — помислил си, ал си — вземи, вземи си, гиттим си
(взех, че) отидох (лично, самият аз), гитмиш си — отишъл (си), заминал
(си), алдъм си — взех, и др. Кратките винителни форми на личните
местоимения, съответно за род и число — гу, йа, ги: ал си гу
— вземи (си) го, брак си гу — остави го, качирдъм си йа —
изтървах я (овцата), ат си йа — хвърли я (ябълката), бактъм си
ги, е, буду лер — гледах ги (децата),
е, пораснаха, йаздъ си ги — (тези неща) ги записа, и др.
Глаголната система претърпява промени, които засягат граматическото значение на формите. По-значителните от тях са: инфинитивът на -мак/-мек се субстантивира; поради отсъствието на синтетични форми за значението на наложително наклонение неговата основа губи парадигматичността си и се превръща в неспрегаема форма; поради същата причина повелителна и желателно наклонение се сливат и граматически нееднородните им форми започват да функционират като единна система: сегашно и сегашно бъдеще време показват тенденция към сливане или са се слели, бъдеще време поема някои нюанси и случаи на употреба на сегашно бъдеще време, минало неопределено време разширява обхвата си за сметка на минало свършено време, преизказната свидетелска и несвидетелска форма на сегашно време изцяло е изчезнала и е заменена от съответните форми на сегашно бъдеще време, което се наблюдава и в условно наклонение; неспрегаемите глаголни форми — причастията и деепричастията, отстъпват своето място на конструкции, в които участвуват спрегнат глагол и въпросителна дума, преосмислена като относителна (съюзна): разширява се употребата на непълния глагол *имек за сметка на неговата функционална успоредица глагола олмак — ставам, бивам; глаголно словообразуване по български образец или от българска основа и др.
Наречието поради своя строеж и синтактична служба не е претърпяло значителни промени. И все пак български елементи са проникнали в словообразуването и в граматическото му значение.
От служебните думи са запазени отделни български думи с твърде специфично значение и служба: те, чак и др.
Синтактичните особености, отразяващи български черти на народните говори, са регистрирани навсякъде по българската народностна територия. Те придават чужд, нетурски характер на т. нар. румелийски турски говори. Тези черти се съдържат в строежа на слово-
104
съчетанията, в словореда на простото и сложното изречение, във връзките между главното и подчиненото изречение, в рамките на сложното съставно изречение, където въпросителни местоимения и наречия изпълняват службата на съюзни думи. В някои говори се е появило и двойно допълнение, при което и двете думи, с които се изразява, са във винителен падеж. Променената според българския първообразец рекция на глаголите създава в изречението друг вид синтактични връзки.
Речниковите особености на българско-турските говори зависят от начина, по който са се формирали и развивали тези говори. Същевременно те отразяват в различна степен речниковите особености на съседните български говори. Така например в родопските и пиринските говори са запазени думите: пеперуга, катриса/катерица, плоча, тикла, галвач, лочка, кроено, бръснига, пила, ребло, липа, корлеш, шипка, гърба, бобулка, гурел, кука, ракаф и т. н. [51]. В Североизточна България българската лексика има по-различен характер: баба/бабу, божур/бокжур, брана/бърана, гущри/гущери, датка/ятка, катерица, квачка/кувачка, клочка/кулочка, козанак, колач, копана, коприва, кошара, кочара, кросно/кросна/кросну, кука, купраля, мазга/мъзга, миске /мисирка/, морков/морку/моркул, пандар, патика/патека, печка, пляна/пиляна /пелена/, попара, пуста, пупка /пъпка/, пъйка/ пуйка, сосал/сосел/сосил, соя, стърга/ъстърга, унука, чирешне, чебър, йарка, йасла, пешере, тояка, чендиле /цедило/, земник/зимлик и др. [52].