Предговоръ
Презъ последнитѣ десетилѣтия се появиха значителенъ брой основни изследвания върху отдѣлни периоди и дейци на българското възраждане въ XIX вѣкъ, така че днесъ познаваме достатъчно подробно и точно най-главнитѣ му моменти. Докато траеше това напълно оправдано съсрѣдоточаване върху прагматическата страна на нововременното ни историческо битие, както издирвачътъ, тъй и читательтъ спираха вниманието си предимно на епизодичната, събитийната страна на явленията, интересуваха се отъ установяването и разказването на по-едри или по-занимателни дѣла. Почти никому не правѣше впечатление обстоятелството, че, споредъ създаденитѣ по този пѫть представи, възраждането ни начева нѣкакъ внезапно, като избухване, въ 30-тѣ години на XIX вѣкъ, че Паисий Хилендарски съ своята „Исторія славѣноболгарская“ стои въ странно и необяснимо усамотение всрѣдъ XVIII столѣтие, сякашъ, духовно чуждъ нему и раздѣленъ отъ бѫдещия вѣкъ съ 60 годишенъ периодъ на нсторическа пустошь. Но, следъ като изпъкнаха
5
главнитѣ събития и творци на XIX вѣкъ, историческиятъ интересъ се пренесе въ областьта на общото свързване и осмисляне. Очудващата внезапность на народното пробуждане, наличностьта на образувани вече обществени сили, възгледи и срѣдства за борба y нашия народъ влѣзоха въ полето на наблюдение и породиха въпроса, дали подготовката на движението не е започнала още въ по-раннитѣ вѣкове. Ясенъ изразъ на това ново идейно насочване сѫ думитѣ на М. Арнаудовъ:
„Да смѣтаме времето отъ XV до XVIII вѣкъ за единъ мъртавъ периодъ на българското съзнание, би значило да мислимъ наченкитѣ на възраждането си за нѣкакво чудо, ... за възкресяване отъ небитие“ („Българското възраждане“, София 1942, с. 9).
Така, неусѣтно се наложи схващането за историческото битие като цѣлостенъ, органиченъ, сложенъ и многообразенъ процесъ, въ който ставатъ постоянни промѣни, едни отъ които се хвърлятъ въ очи бързо, докато други сѫ забележими едва следъ изтичането на цѣли вѣкове. Заговори се за предистория на възраждането ни, потърсиха се причинитѣ му, силитѣ, които сѫ го обусловили и създали. Стана ясно, че за да се формулира сѫщината на трзи епоха, е необходимо познаването на нейния най-раненъ периодъ. Явиха се и специалисти, които наченаха да издирватъ и събиратъ исторически сведения и паметници за живота презъ XVI, XVII и XVIII вѣкъ. Но съ това дойдоха и трудноститѣ. Тритѣ неизследвани столѣтия зинаха съ тъмната си
6
празднота и охладиха надеждитѣ за успѣхъ на мнозина издирвачи. Всѣки документъ, надписъ, приписка или косвено съобщение се откриваше следъ търсения, при които се изразходваше непомѣрно много въ съотношение съ резултатитѣ време; материалитѣ се набираха бавно, a събраното представяше разнородна смѣсица отъ сведения безъ каква-годе взаимна връзка. Често даже самитѣ откриватели не можеха да кажатъ, где и какъ ще се използуватъ материалитѣ имъ въ бѫдещитѣ изследвания. Все пакъ възъ основа на придобитото бидоха обнародвани крупни приноси отъ систематизирани и дори монографично разработени материали отъ М. Дриновъ, Д. Мариновъ, Б. Цоневъ, Й. Ивановъ, Л. Милетичъ, B. Н. Златарски, П. Мутафчиевъ, М. Арнаудовъ, Ст. Романски, Ив. Снѣгаровъ, Ив. Гошевъ, Ю. Трифоновъ, Н. Милевъ, Ив. Дуйчевъ, П. Динековъ и мнозина други. По този начинъ се образуваха свѣтли петна отъ изучени въпроси въ общата непрогледность на онова време. Нѣколцина автори се опитаха да достигнатъ и до обобщения, — изтъкнаха влиянието на известни фактори отъ политическо, стопанско, социално или културно естество въ живота на XVII и XVIII вѣкъ, — напримѣръ, B. Н. Златарски, Н. Милевъ, Д. Мишевъ, Ив. Шишмановъ, Б. Пеневъ, Кр. Раковски. Ала тукъ успѣхътъ не бѣ тъй значителенъ, както при събирането на материали, и то най-вече поради туй, че тъкмо сега, когато последнитѣ трѣбваше да бѫдатъ използувани като предпоставка и градиво, тѣ бидоха
7
по начало пренебрегнати. Нѣкои отъ споменатитѣ автери даже не подозираха сѫществуването имъ или ги смѣтаха непригодни за своитѣ цели. Затова тѣхнитѣ построения — понѣкога твърде щастливи — бѣха само изкази безъ доказателна сила поради липсата на здрава фактическа опора. Тия хипотетични набѣзи, извършвани повечето пѫтемъ и набързо, въ малки популярни статии, нѣмаха обща връзка помежду си и въ нѣкои случаи си противоречеха взаимно; но — което е най-важно — тѣ не даваха възможность да се добие ориентация въ историческитѣ проблеми на предвъзрожденската епоха, както и да се получи колко-годе цѣлостна представа за нея. A установяването на историческата проблематика за дадена епоха е най-сѫществениятъ етапъ при научното ѝ овладяване.
Благодарение на приведенитѣ до сега въ известность материали, при все че тѣ не сѫ напълно достатъчни по количество и съдържание, постепенното преодоляване на въпросния етапъ става възможно. Първиятъ синтетиченъ и ориентационенъ опитъ бѣ книгата ни „Ранно възраждане“. Настоящата е органическо продължение отъ нея. Тукъ задълбочаваме изследването, като се спираме на социалната и културна история на XVII и XVIII вѣкъ. A поземелната (или по-общо, стопанската) и политическата проблема оставяме за отдѣлно основно изучаване.
Нека читательтъ помни, че му представяме не цѣлостно историческо изложение или общъ повествователенъ
8
курсъ, a изследване съ точно опредѣлени задачи и обсегъ, въ което историческитѣ факти сѫ използувани само като доказателства. Затова всички установени вече явления, привлѣчени като опора за изтъкване на нѣщо ново, сѫ предадени сбито и най-често съ отпращане къмъ отдѣлни глави и страници на „Ранно възраждане“ или нѣкой другъ трудъ.
*
Въ „Ранно възраждане“ проследихме, какъ българинътъ се преобразува духовно въ преходния периодъ отъ Срѣдновѣковието къмъ Новото време. Тѣзи промѣни бѣха обрисувани чрезъ характеризуването на основнитѣ обществени типове, които съ своята поява бележатъ културно-историческитѣ етапи на самия преходъ: селянинътъ, чорбаджията, полупогражданениятъ занаятчия и погражданениятъ търговецъ или градски учитель. Цельта на студията бѣ да покаже, какъ подъ напора на новитѣ социални и стопански условия, възникнали въ българскитѣ земи къмъ края на XVIII и началото на XIX вѣкъ, свѣтогледътъ и нравствениятъ етосъ на личностьта се прераждатъ отъ суевѣрна религиозность и консервативность въ житейски рационализъмъ и религиозна полуиндиферентность.
Въ настоящия приносъ разглеждаме сѫщия преходенъ периодъ отъ Срѣдновѣковие къмъ Възраждане, пакъ въ чисто исторически планъ, но вече като социаленъ процесъ, като развитие на нови обществени форми и съотношения, на ново
9
съзнание въ недрата на единъ цѣлъ народъ. Конкретнитѣ задачи на изследването ще бѫдатѣ:
първо, да представимъ духовното състояние на българитѣ презъ XVII и XVIII вѣкъ и тѣхнитѣ творчески възможности, съ които навлизатъ въ XIX вѣкъ;
на второ мѣсто — да изтъкнемъ нѣкои отъ ония основни социални промѣни, които настѫпватъ въ българския животъ презъ сѫщото време, като посочимъ и разнообразнитѣ фактори, що сѫ ги предизвикали;
накрай ще опредѣлимъ общественитѣ съотношения и духовнитѣ тенденции, породени отъ настаналитѣ промѣни, въ периода отъ края на XVIII вѣкъ до къмъ 1830 година. Това време именно ще е главниятъ ни обектъ за постигане. Ето защо книгата е построена тъй, че всички изводи отъ първитѣ ѝ две трети, макаръ да иматъ самостоятелна ценность, се стичатъ въ своята общность за изясняване на тоя кратъкъ, но тъй важенъ и критиченъ периодъ.
Изводитѣ, получени тукъ, заедно съ заключенията отъ „Ранно възраждане“ ще ни помогнатъ да разрешимъ и нѣкои теоретични въпроси отъ новата българска история. Преди всичко ще добиемъ достатъчно елементи за научното опредѣляне на понятието българско възраждане въ неговия най-раненъ периодъ. „Дефиницията“, разбира се, не ще бѫде пълна, нѣма да засѣга всички страни на живота презъ споменатата епоха, и несъмнено всѣко по-нататъшно издирване въ тази
10
насока ще добавя ново градиво. Но началото все пакъ ще бѫде поставено. Освенъ това ще стане възможно да отсѫдимъ, доколко този кѫсъ отъ историческото развитие на нашия народъ зависи въ едно или друго отношение отъ западно-европейски културни влияния, което е отъ извънредна важность за характеризуването на българското историческо битие въ ново време и за посочване моментитѣ на отношение къмъ западно-европейския животъ. Не по-малко цененъ е и откриващиятъ се изгледъ да опредѣлимъ началото и края на ранното българско възраждане, т. е. да го периодизираме чисто исторически, като процесъ, по времепоявата на явленията, които го характеризуватъ и отличаватъ както отъ по-раншната, тъй и отъ следващата епоха.
Покрай аналитичната и синтетична работа, въ течение на изложението ще бѫдатъ изнесени и нѣкои нови факти, извлѣчени отъ неизползувани и дори неизвестни до сега извори. Часть отъ тѣхъ описваме или издаваме въ края на книгата, забел. 3. Съ тия материали се сдобихме главно презъ време на обиколкитѣ ни изъ селищата на подбалканската долина въ пролѣтьта на 1942 и 1943 година благодарение любезностьта на господата Д. Цончевъ, директоръ на Пловдивската библиотека и музей, Ч. Чорбаджийски и Г. Дочевъ, уредници на библиотеката и музея при казанлъшкото читалище „Искра“, К. Христовичъ, уредникъ на пазарджишкия читалищенъ музей, Хр. Фърговъ и Н. Славчевъ, уредници на карловския читалищенъ музей, и много други
11
учреждения и лица, на които изказваме своята признателность. Дветѣ споменати обиколки сѫ осѫществени съ материалната подкрепа на Историко-филологическия факултетъ при Софийския университетъ.
На г. професоръ Йорданъ Ивановъ дължимъ полезни устни съобщения и географски оточнявания отъ църковно-археологично естество, които ще отбелязваме на съответнитѣ мѣста.
София, априлъ, 1943 г.
Хр. Г.