Глава I. Духовна жизненость презъ „мрачнитѣ времена“ — XVII и XVIII вѣкъ
1. Срѣдновѣковната книга, училище и грамотность
Брой и характеръ на писменитѣ паметници отъ XVII и XVIII вѣкъ (17). Преписваческото изкуство (20). Монастиритѣ като книжовни срѣдища и училища (21). Описъ и географско разпредѣление на тия монастири (23). Опровергаване на твърдението за погърченитѣ монастири; значение на обителитѣ Св. Кирикъ и Юлита и Св. Врачове, Пловдивско (29)
Книжовенъ животъ, училища и грамотность по градоветѣ и селата (31). Описъ и географско разпредѣление на селищата — просвѣтни огнища (37). Общъ брой на монастири, градове и села, които сѫ поддържали българското книжовно предание (46). Значението на Велесъ, Скопие, София, Враца, Пиротъ и Самоковъ като книжовни срѣдища (47). Българската грамотность въ градове подъ гръцко влияние : В.-Търново, Арбанаси, Пазарджикъ, Пловдивъ, Асеновградъ (53). Изостаналость на източнитѣ български краища и причини за това (58). Общо състояние на книжовностьта и грамотностьта въ българскитѣ земи презъ XVII и XVIII вѣкъ. Сравнение съ Русия отъ онова време (59). Митътъ за „мрачнитѣ вѣкове“, създаденъ отъ Д. Мишевъ — B. Н. Златарски, и неговата анализа (61). Критика на известията отъ Петъръ Богданъ и Руджиеръ Бошковичъ (69), Заключение (71)
2. Създаване на новобългарския езикъ
Преобразуване на срѣдновѣковната църковно-славянска грамотность и книжовность въ простонародна подъ напора на ежедневнитѣ религиозни и житейски нужди (73). Културно-историческитѣ заслуги на полуграмотнитѣ въ църковно-славянския езикъ (75). Осъзнаване на необходимостьта отъ народенъ писмовенъ езикъ : Йосифъ Брадати, Паисий, Софроний (76). Историческа оценка на настѫпилата промѣна (77)
3. Духовна и обществена будность на народа
Българитѣ католици въ Чипровци и Чипровско. Тѣхнитѣ водачи (78). Известия за преселници отъ Македония и западнитѣ краища въ Унгария следъ възстанието по тия мѣста въ 1688—1689 г. Сръбско-българската привилегирована община въ Буда-Пеща. Животътъ на българитѣ въ Унгария и връзкитѣ имъ съ старата родина. Тѣхнитѣ по видни представители (81)
Сношения на монастири и частни лица съ Русия на религиозна и политическа почва (89). Михаилъ Богдановъ и Братанъ Ивановъ (95). Поклонничество до Светата земя (97)
Писатели, духовни творци и изтъкнати личности презъ XVII и XVIII вѣкъ. Лѣтописци: Петъръ отъ Мирково, Методи Драгиновъ, Спасъ Пиротски, „Рилски лѣтописецъ“, лѣтописецътъ отъ монастира Темско, Еленски лѣтописецъ, попъ Йовчо отъ Трѣвна (100). Зографъ Пименъ (100). Митроп. Никаноръ (забел. 126). Мелетий Македонски и Стефанъ Охридски — печатари и издатели (101). Попъ Теодоръ Врачански (101). Йосифъ Брадати и неговитѣ ученици (101). Партений Павловъ, епископъ карловацки (103), Епископъ Кирилъ Живковичъ (104). Марко Теодоровичъ отъ Разлогъ (104). Христофоръ Джефаровичъ (104). Зографскиятъ историкъ преди Паисия (105). Паисий Хилендарски (105). Софроний Врачански (106). Иванъ Раичъ (106). Характеристика на тѣхната дейность, преодоляваща постепенно срѣдновѣковния свѣтогледъ. Опредѣляне на общото имъ културно-историческо значение (107)
Забележки:
__3_. (Списъкъ на изданията и мѣстонаходищата на българскитѣ писмени паметници отъ XVII и XVIII вѣкъ) 191-215
I. Неиздадени и неописани паметници 191
- Въ музейната сбирка при Пазарджишкото читалище (а-ж) 191
- Въ музея при читалище „Искра", Казанлъкъ (а-б) 194
- Музейна сбирка при Сопотския женски монастирь (а) 195
- Музейна сбирка при Карловското читалище (а-в. (Правила на еснафската организация - 199) 195-204
- Карловско архиерейско намѣстничество 204
- Книгохранилище на карловската цьрква Св. Богородица (а) 204
- Частна фотографска сбирка на директора на Пловдивския музей Д. Цончевъ 205
II. Издадени, описани или посочени паметници 205-215
__5_. (Сведения за книжовния животъ по монастиритѣ) 216-230
__16_. (Селища съ книжовенъ животъ, келии, даскали и писмени паметници) 232-256
1. Срѣдновѣковната книга, училище и грамотность
Най-очебийнитѣ и трайни по следа признаци за нормалния исторически животъ на всѣки народъ сѫ неговитѣ духовни прояви, фиксирани въ писменитѣ му паметници. A въ българското минало отъ XVII и XVIII вѣкъ, което ще разглеждаме на следващитѣ страници, тия прояви поради оскѫдностьта на известията сѫ не само оспорвани, но и отричани като явление съ сѫществена стойность. Дори е създадена и популяризирана представата за „тъмни вѣкове.“ Ето защо начеваме издирването въ дълбинитѣ на онова време тъкмо съ областьта на културното битие.
Презъ XVII и XVIII вѣкъ условията за животъ въ османската империя сѫ били съвсемъ неблагоприятни за мирно духовно развитие и поддържане на книжовность. Догдето траели войнитѣ на Турция съ Русия, Австрия и Венеция, османскитѣ войски кръстосвали българскитѣ земи по всички посоки, като се издържали въ значителна мѣра отъ реквизиции, конфискации и грабежи изъ селищата, лежащи по пѫтя имъ. Такава е била общоприетата военна практика на епохата и то не само въ Турция: насилията и погромитѣ въ собствената страна се приемали като обикновено занимание на войницитѣ презъ време на походъ. Но още по-страшни последици имали набѣзитѣ на кърджалиитѣ и нередовнитѣ
17
военни тълпи, появили се въ последнитѣ години на XVIII вѣкъ и върлували чакъ до къмъ 1820 година. Тѣ оставяли задъ себе си винаги опустошения, пожарища и трупове на избити. Населението се спасявало отъ тѣзи ужаси единствено чрезъ бѣгство. Селата на цѣли области и много градове, които нѣмали военна защита, запустявали, a масовото преселване и разпиляване на жителитѣ имъ станало трайно явление. Въ тия усилни времена погинали безъ поменъ множество монастири, църкви, старини, рѫкописи, документи и устни предания, a българскитѣ следи въ нѣкои мѣстности ва северо-източна и юго-източна България били затрити напълно. Така попъ Методий Драгиновъ въ своето лѣтописно известие за потурчването на чепинскитѣ българи къмъ срѣдата на XVII вѣкъ, станало по време на единъ турски походъ, твърди, че ония българи, които не приели мохамеданството, били отчасти избити, отчасти принудени да напуснатъ завинаги селата си, и че сѫщевременно фанатизиранитѣ турци, начело съ своитѣ молли и ходжи, разсипали 33 монастира и 218 църкви отъ Костенецъ до Станимака. A единъ селски свещеникъ отъ Плѣвенско разказва въ паметна бележка, вѣроятно за кърджалийскитѣ времена, следното:
Но въпрѣки всички тѣзи бедствия и въпрѣки естественото разрушително действие на времето, до днесъ сѫ опазени и приведени въ известность повече отъ 450 голѣми рѫкописни сборници, написани презъ XVII и XVIII вѣкъ, a извънъ това и други
18
стотици по-дребни писмени паметници. [2] Какво е тѣхното съдържание? Това сѫ богослужебни текстове, религиозно-нравствени слова, поучителни писания, основани на практическата житейска мѫдрость, магически молитвеници, служещи въ ежедневния обиходъ на християнина, лѣтописни повествования, пѫтеписни бележки, вѣчни календари, поменици на монастири и енорийски църкви съ саморѫчни подписи на дарители, църковни и еснафски кондики, обществени актове, официални послания, нѣколко твърде любопитни писмовници (чието сѫществуване и употрѣба показватъ, че кореспондирането не е било рѣдка практика), множество частни и дѣлови писма, търговски книги, смѣтки, полици, разписки, контракти, завещания, данъчни тефтери, надгробни и възпоменателни надписи отъ села и градове, надписи по църковни утвари и домашни вещи, печати на монастири и общини, и най-после безчислено множество записки и бележки върху печатни книги и рѫкописи, произхождащи отъ всички кѫтища на българскитѣ земи. [3] Къмъ книжовното богатство на епохата би следвало да прибавимъ и старопечатнитѣ богослужебни и свѣтски книги отъ руски, влашки и сръбски произходъ, внасяни като търговска стока и продавани по панаиритѣ и тържищата на голѣмитѣ градове.
Внушителниятъ брой и разнообразието на този писменъ материалъ, който все пакъ е само часть отъ онова, що е сѫществувало нѣкога, свидетелствува вече достатъчно убедително за разностранното приложение на българското писмо въ ония времена. Явно е, че презъ XVII и XVIII вѣкъ навсѣкѫде изъ българскитѣ земи е имало грамотни духовни и свѣтски лица, които въ ежедневния си животъ, при упражняването на различни занятия и обществени задължения сѫ чели и писали както на
19
църковно-славянски, тъй и на говоримъ народенъ езикъ.
Но какъ, отъ кого и въ какъвъ обхватъ е било поддържано това книжовно предание?
Просвѣтни огнища отъ първостепенно значение сѫ били преди всичко монастиритѣ. Отъ време на време тѣ преживявали тежки изпитания — ограбвания, отнемане на имотитѣ имъ, разрушения, разпръсване на братствата, — но следъ редъ години на изнемога или запустение въ повечето отъ тѣхъ общежитията отново се събирали и древното предание на монашеската школовка по краснописъ продължавало... Тамъ се подвизавали опитни „граматици“ и „даскали“, които откривали на своитѣ млади ученици изкуството да се чете и пише. Днесъ то е доведено до една елементарна опростеность, която ни прѣчи да повѣрваме, че въ ония времена е било мѫченъ, пъленъ съ технически тайни и срѫчности художественъ занаятъ, който не се поддавалъ всѣкиму. Усвояването на църковно-славянската азбука съ имената на нейнитѣ букви (логически неотдѣлени отъ буквения знакъ), на безбройнитѣ титли, придихания, ударения и съкращения, на краснописнитѣ правила (много по-сложни при църковно-славянския шрифтъ, отколкото при днешния петровски рѫкописъ), и на илюминационното изкуство било извънредно трудно. Намирането на хартията, нейното изглаждане, линиране и нарѣзване, съставянето на чернитѣ и цвѣтни мастила отъ органически материи по старинни рецепти, предавани отъ учитель на ученикъ, въ повечето случаи устно, подборътъ и изрѣзването на гѫшитѣ пера, клечкитѣ и четчицитѣ, подвързията, — всичко това се извършвало отъ единъ човѣкъ и изисквало дългогодишно упражняване и много търпение. Но затова пъкъ „граматикътъ“ е билъ посветенъ въ едно майсторство,
20
недостѫпно за проститѣ миряни, и трудътъ му се ценѣлъ високо. Книжовната работа въ монастиритѣ е придобивала известна светость и се смѣтала за благочестивъ подвигъ, изтъкванъ доста често отъ преписвачитѣ. Ученицитѣ на монастирскитѣ „даскали“, наричани „дяци“, се подготвяли за монаси или свещеници, но не липсвали измежду тѣхъ и такива, които идвали да придобиятъ грамотность като свѣтски лица, за да я използуватъ въ бѫдещия си занаятъ или търговия. Докато траелъ учебниятъ курсъ, дяцитѣ преписвали богослужебни текстове, молитвеници и разни поучителни слова. Нѣкои отъ новитѣ рѫкописи оставали на мѣстото за монастирски нужди, но често ученицитѣ при напускане вземали съ себе си не само своитѣ копия, но и оригиналитѣ, за да довършатъ започнатото. Понѣкога обительта или лично граматикътъ — краснописецъ продавали новитѣ екземпляри на благочестиви поклонници и свещенослужители, които отнасяли скѫпата света книга като даръ на своитѣ църкви и монастири. Рѫкописи се купували и за частни мирски нужди. Обикновена практика било свещеницитѣ отъ околнитѣ на нѣкоя обитель села да си заематъ за временно ползуване или за преписване („изводъ“) монастирски книги. Художествено изработенитѣ екземпляри стрували скѫпо. Напримѣръ, протоиерей Спасъ, икономъ на гр. Пиротъ, си порѫчалъ презъ 1783 г. въ Рилския монастиръ единъ молитвеникъ отъ 183 листа, краснописъ, въ изящна кожена подвързия, и предплатилъ порѫчката си, която му струвала 100 пари, — една сума, която е имала покупната сила на днешни 2,000 лв. Следъ като книгата била завършена отъ нѣколцина дяци, проигуменъ Теодосий отбелязалъ на нейния последенъ листъ, че я предава на еди-коя дата въ рѫцетѣ на отецъ Ананий, за да я изпрати той отъ своя
21
страна съ вѣренъ човѣкъ въ Пиротъ. Два месеца по-късно попъ Спасъ получилъ въ изправность молитвеника си и сѫщо отбелязалъ това на корицата му. [4] Имало случаи, когато братята заемали на любознателни миряни книги за прочить. A много монастирски рѫкописи били разнасяни по градове и села отъ таксидиотитѣ, изпращани като събирачи на милостиня, като управители на подарени имоти, проповѣдници, изповѣдници и учители на децата. Братствата поддържали писмовна връзка съ далечни общини, благодетели, свещеници и поклонници, водили свои кондики и поменици съ имената на посетители и ктитори. Много отъ поменицитѣ имъ начеватъ съ инената на старитѣ български царе и боляри. Голѣмитѣ монастири били срѣдищни мѣста за околнитѣ свещеници. Тамъ тѣ сключвали писмени договори помежду си за обща работа по селата, разграничавали си енориитѣ, опредѣляли такситѣ си и пр.
Всички тѣзи сведения за монастирския книжовенъ животъ, извлѣчени изъ самитѣ рѫкописи и отъ бележкитѣ по тѣхъ, показватъ колко значително е било неговото влияние презъ XVII и XVIII вѣкъ не само въ затворената срѣда на монашеското общежитие, но и навънъ всрѣдъ народа.
Нека видимъ кои и колко на брой сѫ били монастиритѣ, които сѫ поддържали българската книжовность. Особено изпъкватъ съ своята непрекѫсната, богата и многообразна дейность Рилскиятъ и Зографскиятъ, които имали най-живи връзки съ всички краища на българскитѣ земи. Къмъ тѣхъ се стичали всѣка година хиляди поклонници и оставяли въ съкровищницитѣ имъ като даръ значителни суми. Благодарение на тази материална помощь братствата се отдавали спокойно на книжовна работа. Въ зографскитѣ и рилскитѣ
22
келии се научили на четмо и писмо стотици българи ; тамъ били преписани други стотици рѫкописи, които постепенно по различни пѫтища достигали до селскитѣ църкви въ Македония и Тракия. Особено важни като училища и производствени срѣдища на рѫкописи сѫ били още монастиритѣ : Св. Гaвриилъ Лесновски, Св. Прохоръ Пшински, Трѣскавецъ, Слѣпчански, Св. Якимъ Осоговски, Св. Иванъ Вѣтерски и нѣкои други въ Македония, a изъ останалитѣ български краища : Варовитецъ (Етрополски), Черепишкиятъ, Гложенскиятъ и Св. Врачове кукленски (Асеновградско). Но, за да бѫде по-ясна картината на монастирския книжовенъ животъ, ще избронмъ въ списъкъ всички обители, за които сме събрали надеждни свидетелства, произхождащи най-вече отъ самитѣ тѣхъ, че сѫ участвували презъ XVII и XVIII вѣкъ непрекѫснато или въ известни периоди въ общия духовенъ животъ на народа чрезъ поддържане на старобългарското книжовно предание. Въ случаитѣ, при които тази дейность не може да бѫде доказана възъ основа на писмени паметници отъ самото това време, a се сѫди по такива отъ по-раншно или по-късно столѣтие, или пъкъ по други околни обстоятелства и следи, — които понѣкога сѫ доста надеждни, — поставяме въпросителенъ знакъ предъ името на монастира:
Въ Македония
Зографски и Хилендарски на Атонъ
Синечки монастиръ, Кожанско
Лакочеревъ (Локочерей или Локочеренъ) Св. Спасъ до селата Долно и Горно Лакочеренъ, Охридско
Скребатно, около едноименни села въ Охридско или Неврокопско
(?) Варошки Св. Архангелъ, до с. Варошъ, Прилепско
Слимнишки (или Сливнишки) Св. Богородица, Преспанско
Бигорски Св. Иванъ, Дебърско
Св. Атанасъ Лешечки до с. Лешокъ, Тетовско
Янковски Св. Богородица, Ресенско
Пречиста Св. Богородица, Кичевско, (наричанъ и Кърнински по името на изчезналото село Кърнино)
Журженски Св. Спасъ до с. Журже, Битолско
Св. Никола Градищенски, (изчезналъ), негде изъ Прилепско
Зрзей (Зърце) Преображение Господне, Прилепско
Трѣскавецъ Св. Богородица, Прилепско
Слѣпченски Св. Иванъ Предтеча въ демиръ-хисарската котловина до с. Слѣпче
Слѣпче Св. Никола, сев.-зап. отъ Прилепъ, пакъ до село на име Слѣпче
Орле Св. Архангелъ при селата Горно и Долно Чичево, Велешко
Грънчица (Грънчища), Велешко
Св. Иванъ Предтеча, Вѣтерски, Велешко
(?) „Изъ области Селунской Ильинскаго монастыря что въ Сербіи". Това е, може би, изчезналиятъ монастиръ Св. Илия при Бродъ, Кичевско
Матковски Св. Богородица до с. Матка, Скопско
Кучевишки Св. Архангелъ до с. Кучевища, Скопско
Шишевски Св. Никола, Скопско
Св. Прохоръ Пшински, сев.-зап. отъ Крива Паланка
24
Марковъ мон. Св. Димитъръ, Скопско
Вунешъ надъ с. Любанци, Скопско
Нерезки Св. Пантелеймонъ, Скопско
Рукомия до едноименно село въ Скопско
Св. Георги до гр. Неготино, Тиквешко
Св. Архангелъ до с. Бошава, Тиквешко-Мориовско
Кованецъ до едноименно село въ Тиквешко
Св. Гавриилъ Лесновски до с. Лесново, Кратовско
Св. Якимъ Осоговски до Крива-Паланка
Буховецъ, Кочанско (?).(Може би тъждественъ съ следващия)
Буковски Св. Преображение до с. Буково, въ източ. разклонения на Пелистеръ
Мaтейче Св. Богородица надъ с. Матейче, Кумановско
Карпински Въведение Богородично до с. Страцинъ, Кумановско
Старонагориченски Св. Георги,Кумановско
Зaбелъ Св. Богородица до с. Старо-Нагоричино, Кумановско
Положки въ сев. склонове на Кожухъ пл.
„Св. Никола около Струмица“, изчезналъ, a може би тъждественъ съ
Моклища Св. Никола до с. Моклища, Кавадарско
Сѣрски мон. Св. Иванъ Предтеча
„Св. Ѳеодоръ на Трълиз“ до с. Търлисъ, Неврокопско
Македонски монастиръ, чието мѣсто и име не е означено
Въ юго-западна България
Рилски монастиръ
Орлица, метохъ надъ с. Рила
25
Св. Богородица Треклянска до с. Трекляно, Кюстендилско
Св. Димитъръ до с. Бобошево, Дупнишко
Батановски Св. Спасъ, Радомирско
Ковачевски Св. Георги, Радомирско
Св. Николa до с. Пещера, Радомирско
Жаблянски Св. Иванъ Кръститель до с. Жабляно, Радомирско
Бѣльовски (сега Земенски), Радомирско
Самоковски женски метохъ въ самия градъ
Въ западнитѣ покрайнини
(?) Мисловщица, между селата Мисловщица и Филиповци, Трънско
Забелъ до с. Забелъ, Трънско. (Запустѣлъ презъ XVIII в.)
Св. Петка „Изворска“ въ село Баринци до самия гр. Трънъ. (Собствено, това е църква, прочуто мѣсто за поклонение, но играло ролята на монастиръ)
Св. Архангелъ Михаилъ Билински до Трънъ
Смиловски Св. Кирикъ и Юлита, Царибродско
Погановски Св. Иванъ Богословъ, Царибродско
Мало-Маловски Св. Никола, Царибродско
Темско Св. Георги на р. Темска, Пиротско
Въ Софийско
Буховски Св. Архангелъ, Новоселско
Гѐрмански до с. Германъ, Софийско
Кокалянски Св. Архангелъ Михаилъ, Софийско
Бовски до с. Бовъ, Софийско
Елешнишки Св. Богородица Пречиста (или Яковщица) до с. Столникъ, Софийско
26
Кремиковски Св. Георги, Софийско
Драгалевски, Софийско
Желявски, до с. Желява, Софийско
Сарански до с. Саранци, Софийско
Св. Богородица (Седемь престола) надъ с. Осеновлакъ, Софийско
Долно-Лозенски, Св. Спасъ, Софийско
Курилски Св. Иванъ Предтеча, Софийско
Илиенски Св. Пророкъ Илия до с. Илиенци, Софийско
Сеславски Св. Никола, Софийско
Въ ceвepo-западна България и Врачанско
„Св. Троица до Враца“. (Може би Добридолскиятъ Св. Троица до с. Добридолъ, Ломско)
Челопечански Св. Архангелъ, Врачанско
Черепишки Св. Богородица, Врачанско
Желѣзнишки Св. Иванъ Рилски до с. Желѣзна, Берковско
Мон. Касинецъ, Врачанско. (Изчезналъ?)
Св. Bрaчове до с. Стубелъ, Врачанско
Св. Иванъ Предтеча, до с. Градешница, Врачанско
Долно-Бешовишки Св. Архангелъ Михаилъ въ с. Долна Бешовица, Врачанско.
Карлуковски мон. Успение Пресв. Богородици и скитъ до него Св. Георги, Врачанско
Въ Балкана и Северна България отъ Ботевградско до Еленско
Калугеровски мон. Св. Архангелъ Михаилъ до колибитѣ Чикотинци, Калугеровска община, Ботевградско
27
Врачешки мон. Св. 40 мѫченици въ с. Врачешъ, Ботевградско
Мон. Варовитецъ Св. Троица, въ Етрополе
Троянски мон. Успение Богородично
Гложенски Св. Георги, Тетевенско
Св. Илия въ гр. Тетевенъ
Мон. Ястребъ до Ловечъ. (Изчезналъ)
Свищовски мон. до Свищовъ
Дрѣновски Св. Архангелъ Михаилъ
(?) Никополски Св. Никола (До Никополъ, или до Никюпъ, или срещу Неврокопъ край р. Места близу до изчезналъ стариненъ градъ Никополъ, който е билъ епископия)
Келифарски до с. Келифарево, Търновско
Преображенски до В.-Търново
Кѫпиновски Св. Никола до с. Кѫпиново Еленско
Плаковски, Еленско-Търновско
Въ Южна България
Калугеровски Св. Никола до с. Калугерово, Пазарджишко
Св. Тодоръ край с. Перущица. Разрушенъ въ края на XVIII в. — възобновенъ въ 1818 г.)
Св. Врачове (Безсребърници Козма и Дамянъ) и
Св. Богородица до с. Кричимъ, Пазарджишко
Баткунски Св. Петъръ и Павелъ, Пазарджишко
Сопотненски мѫжки Св. Спасъ
Калоферски мѫжки
Калоферски девически Въведение на Св. Богородица
Св. Врачове при с. Кукленъ, Асеновградско
Св. Петъръ и Павелъ до с. Добри-лѫкъ, Асеновградско
28
Горно-воденски Св. Св. Кирикъ и Юлита, Асеновградско
Св. Георги бѣлащенски, до с. Бѣлащица, Пловдивско. [5]
Прочее, общиятъ брой на монастиритѣ, които сѫ поддържали църковно-славянското и българско книжовно предание е билъ надъ 118. A не е изключено да бѫдатъ събрани или открити сведения за още такива монастири.
Тукъ следва да припомнимъ твърдението на Д. Мишевъ и B. Н. Златарски, че по-голѣмата часть отъ българскитѣ монастири се били поддали презъ споменатата епоха на гръцкото книжовно и езиково влияние и били „погьрчени“. [6] Приведенитѣ току-що имена противоречатъ на едно подобно допускане. Наистина, не е изключена възможностьта да бѫде посоченъ нѣкой елинизиранъ български монастиръ презъ тази епоха, особено негде изъ най-южнитѣ предѣли на Македония. Но това не ще ни даде научно право да говоримъ за масова елинизация на монастиритѣ ни. Още повече, че за дейностьта на ония обители, които сѫ изчезнали безвестно до края на XVIII вѣкъ, не притежаваме никакви известия, та да можемъ да ги причисляваме къмъ погърченитѣ и да противопоставяме тѣхния брой на именуванитѣ по-горе. Твърдението е изказано отъ двамата автори априорно, безъ фактическа провѣрка и подкрепа, то е опрѣно негли на общи предположения. Напротивъ, намъ би трѣбвало да направи впечатление едно явление съ тъкмо обратенъ смисълъ: монастиритѣ около Пловдивъ и Асеновградъ, които сѫ били подъ кръстосаното влияние на мѣстния гръцки народностенъ елементъ, на гръцкия презъ Срѣдновѣковието Бачковски монастиръ (благодарение на който сѫ, може би, и възникнали [7]), и на могѫщата пловдивска гръцка митрополия,
29
се оказватъ презъ XVII и XVIII вѣкъ български.
Напримѣръ, въ двора на монастира Св. св. Кирикъ и Юлита до с. Горни Воденъ, Асеновградско, — едно село, което до Освобождението е минавало за населено съ гърци и за крепость на гърцизма [8] — е стояла чешма, на която е билъ взиданъ мраморенъ възпоменателенъ надписъ (запазенъ и до днесъ), съ следното съдържание:
Подобенъ надписъ не би билъ допуснатъ и търпѣнъ отъ гърци, още повече, че самата чешма е била градена съ срѣдства на монаси отъ обительта. Текстътъ за надписа, естествено, е билъ съставенъ отъ игумена или ктиторитѣ, — за това говори, ако не друго, поне присѫтствието на църковното лѣточисление отъ сътворението на свѣта, известно на образовани църковници, но не и на каменодѣлци. Този паметникъ достатъчно убедително свидетелствува за народностната принадлежность и повдигнатото самосъзнание на неговитѣ създатели още презъ XVII вѣкъ. Особено значение, обаче, е ималъ между другитѣ български монастири въ Пловдивско и Асеновградско Св. Безсребърници Козма и Дамянъ (Св. Врачове) до с. Кукленъ. Той е развивалъ извънредно оживена книжовна дейность, на която до сега не е обръщано внимание отъ страна на изследвачитѣ. Тукъ била събрана богата библиотека отъ рѫкописи, запазени отчасти и до днесъ въ Софийската и Пловдивската народни библиотеки, въ Църковно-археологическия музей при Св. Синодъ и въ рѫкописната сбирка на Бѣлградската народна библиотека.
30
Къмъ края на XVII столѣтие (последнитѣ 5—6 години) въ Св. Врачове работи иеромонахъ попъ Анания, може би сѫщиятъ, който е споменатъ като ктиторъ на чешмата въ Воденския монастиръ отъ 1696 г. Непосрѣдно следъ него изпъква иеромонахъ Сидоръ, който самъ споменава въ една приписка, че билъ подстриганъ за дяконъ въ Воденската монастирска църква, a свещенически чинъ добилъ въ Асеновградъ. Сидоръ е билъ даскалъ-граматикъ и единъ отъ най-изкуснитѣ краснописци въ онзи край. Дѣлото му е свързано съ онова на Кръстя „граматикъ“, сѫщо голѣмъ майсторъ на писмото и производитель на множество красиви рѫкописи. Изглежда, че школата въ Св. Врачове е траяла дълго и имала улегнали традиции. Презъ цѣлото XVIII столѣтие обительта продължава да произвежда нови рѫкописи, да обучава дяци и да поддържа дѣлови връзки съ свещеницитѣ отъ околнитѣ села. [10]
*
Но книжовниятъ животъ на онова време не е билъ изключителенъ монополъ на монастиритѣ. Разпространението на грамотностьта, преписването на стари книги, компилирането и превеждането на нови е било обикновено явление и извънъ тѣхъ, по градоветѣ и селата отъ „даскалитѣ“ и свещеницитѣ. Първитѣ сѫ били негде монастирски таксидиоти, a другаде свободни скитащи иноци, които превръщали обучението въ основенъ занаятъ; не сѫ били изключение и свѣтскитѣ лица —учители по професия. Често, обаче, между имената на даскалитѣ и граматицитѣ се срѣщатъ и такива на свещеници. Тѣхната задача е била да обучаватъ децата на четмо при църквата, въ частенъ домъ или въ нѣкое занаятчийско заведение, за което имъ се заплащало било отъ родителитѣ, било отъ църковната община.
31
Българскиятъ католически архиепископъ Петъръ Богданъ въ своето „Описание на България“ отъ 1640 г. казва за тѣхъ:
„Има мнозина монаси, които се наричатъ „даскали“ и не се занимаватъ съ друго, освенъ съ преписване на книги“. [11]
Изглежда, че даскалитѣ сѫ били обикновено явление въ българския общественъ животъ, щомъ Богданъ ги е опредѣлилъ като „мнозина“ и щомъ ги е посочилъ като отдѣлна категория. Ала сведенията му за тѣхната дейность не сѫ пълни : — тѣ сѫ били не само преписвачи, но и учители, подвързачи на книги, просбописци, съставители на документи, писма и др. под. При туй даскалитѣ изхождали не само отъ срѣдитѣ на монашеството. Покрай „граматицитѣ“ въ градоветѣ не липсвали и любители на книгата — търговци и занаятчии — които съставяли, преписвали и събирали рѫкописи отъ безкористна любознателность и благочестие. Въ града, колкото и малъкъ да билъ той, трайното поддържане на едно или две църковни училища е било възможно поради по-лесното намиране на срѣдства отъ една страна и присѫтствието на мнозина свещеници, таксидиоти, колко-годе образовани търговци и еснафлии, които влагали интересъ въ дѣлото — отъ друга ; тукъ и курсътъ на обучението е билъ по-задълбоченъ и разнообразенъ: освенъ писане и четене, още сериозно запознаване съ краснописанието и илюминацията, църковенъ редъ и служба, църковно пѣние и иконопись.
Изъ селата тѣзи условия и възможности не сѫ били на лице. Тамъ почти винаги единствени рад£тели за просвѣтата оставали мѣстнитѣ енорийски свещеници. Но какво сѫ представяли тѣ въ числено и качествено отношение? Петъръ Богданъ въ Описанието си твърди, че Софийскиятъ митрополитъ ималъ подъ своя власть 1500 свещенослужители,
32
извънъ монастиритѣ и църквитѣ, които нѣмали такива, a Търновскиятъ митрополитъ разполагалъ съ 2,000 души. [12] Тѣзи числа сѫ внушителни и твърде изгодни за нашата теза, но не бива да ги приемаме безкритично. Нека имаме предвидъ, че произведението на Богданъ е издържано въ искренъ патриотиченъ тонъ. То е съставено като докладъ до Конгрегацията за разпространение на вѣрата въ Римъ, която авторътъ желаелъ да заинтересува повече за сѫдбата на българскитѣ католически епископства, и затова съзнателно или безъ умисълъ е подсилилъ въ доклада си значимостьта на всичко българско съ по-високи статистически данни, Ала не е изключена и възможностьта той да е билъ неправилно осведоменъ отъ турскитѣ и гръцки административни мѣста (ако е ималъ достѫпъ до тѣхъ), гдето е било обичай да се преувеличава, за да иматъ чужденцитѣ респектъ къмъ империята и патриаршията. И въ единия и въ другия случай числата на Богданъ се нуждаятъ отъ малка анализа и провѣрка. Ако доразвиемъ казаното отъ него, ще се получи такава картина. Щомъ само въ Търновската и Софийската епархия (безъ отдѣлнитѣ епископии на първата, които Богданъ изключва) е имало общо 3,500 свещеници, то броятъ имъ за всички български епархии би възлѣзълъ най-малко на 10,000 души. Подобно число не изглежда вѣроятно, защото презъ онази епоха изъ всички български земи е имало значително по-малко села съ още по-малъкъ брой жители, a единъ свещеникъ е обслужвалъ енория отъ 5—10 и дори 20 села. Положението се е подобрило значително едва къмъ XIX вѣкъ, но даже и до 1877 г. повечето отъ селскитѣ енории си оставали сборни. [13] Следователно, приблизителниятъ брой на служещитѣ духовни лица изъ българскитѣ земи презъ XVII и XVIII вѣкъ, ако е допустимо изобщо
33
да се правятъ при този случай груби пресмѣтания, е билъ около 3—4,000 души. Повечето отъ тѣхъ се стремѣли да живѣятъ въ градоветѣ, отъ гдето държали допълнителни селски енории, обхождани периодично. Тъй или инакъ, свещеничеството е представяло значително по численость съсловие, което могло да върши извънредно полезна културна работа всрѣдъ народнитѣ маси. Неговата слаба страна, обаче, била професионалната му подготовка. Най-образованитѣ му представители сѫ минавали презъ монастирското учение и келиитѣ въ по-значителнитѣ градове. Но това сѫ били едва нѣколко стотици избраници, защото въ келиитѣ сѫ учили обикновено нищоженъ брой младежи, отъ които малцина сѫ обличали расото. Голѣмото мнозинство се набирало измежду селскитѣ момчета или дребнитѣ занаятчии, които владѣели малко четмо и писмо и търсѣли да си обезпечатъ страниченъ приходъ. Върху такива слабо подготвени за службата си църковни служители падала съ всичката си тежесть просвѣтната работа въ селата. Наистина, тамъ често попадали и учени „граматици“, дори и нарочно условени даскали, но все пакъ като изключения.
„Иереятъ“ работѣлъ, тъй да се каже, „амбулантно“, въ много селища, набързо и често даже не въ църква, a подъ открито небе или по кѫщята. Затова винаги се чувствувала нужда отъ замѣстници и помощници както за седалището на енорията, тъй и за останалитѣ села. A нуждата довеждала до необходимостьта да се обучатъ нѣколко момчета въ грамота, пѣене и църковенъ редъ, за да се използуватъ тѣхнитѣ услуги, гдето потрѣбва изъ обширнитѣ енории. Ето практическата основа, възъ която се заражда и трае вѣкове селската църковна келия. Силата на народнитѣ религиозни потрѣбности, прочее, поддържала елементарното обучение.
34
Сѫдбата на това древно писмовно предание въ всѣко селище зависѣла отъ два момента:
1) присѫтствието, подготовката и желанието за работа на свещеника и
2) добрата воля на родителитѣ да жертвуватъ времето на своитѣ деца за учение.
Не рѣдко поради липсата на свещеникъ селската църква и келията запустявали за много години. A отъ друга страна войнитѣ, преселенията и разрушенията прекѫсвали въ нѣкои краища нормалния животъ, a заедно съ това и келийното обучение. Но настѫпвали и по-добри времена. Следъ притѫпяването на тежкитѣ спомени за теглилата идвало на свой редъ стопанското замогване, грижата за възстановяване на предишния животъ съ неговитѣ нужди на душата. Селянитѣ се замисляли за църква, за попъ и келия ... старинното църковно-славянско предание пакъ оживявало.
Като статистическа илюстрация привеждаме поимененъ списъкъ на селищата, за които имахме възможность да съберемъ надеждни сведения, че сѫ поддържали непрекѫснато или въ известни периоди на XVII и XVIII вѣкъ българската книжовность и грамотность по описания начинъ. За да може читательтъ да оцени по-правилно значението на списъка, необходимо е да изтъкнемъ и нѣкои обстоятелства, които трѣбва да се взематъ подъ внимание. Той е съставенъ възъ основа на данни отъ доста разнообразно естество. Използувани сѫ:
1) сведения за наличностьта на църква и църковно-славянска служба въ дадено село или градъ, което, впрочемъ, не винаги е означавало постоянно присѫтствие на свещеникъ;
2) сведения за наличность на печатни и рѫкописни книги и други писмени паметници отъ религиозенъ или свѣтски характеръ;
35
3) сведения за присѫтствие на свещеникъ, даскалъ, зографъ, таксидиотъ или мирянинъ, занимаващъ се съ преподаване, преписвачество и подвързия на книги;
4) сведения за присѫтствието на нѣколцина или множество грамотни миряни;
5) най-после сведения отъ документи, надеждни спомени и устни предания, които се подкрепятъ отъ други нѣкакви следи за келия и келийно обучение въ дадено мѣсто.
Списъкътъ, естествено, не може да се смѣта за пъленъ и завършенъ, тъй като голѣма часть отъ писменитѣ паметници на епохата, отъ които черпимъ сведения, сѫ унищожени или неприведени още въ известность. При това колкото критично и да използуваме материала, възможностьта да се направятъ пропуски не може да се изключи. Въ нѣкои подозрителни случаи сме изоставили имената на селища, гдето сѫ работили свещеници или църкви, защото самото присѫтствие на свещенослужителя още не е обезпечение, че тамъ е имало и келия, — не сѫ липсвали и полуграмотни, т. е. неспособни за учителска работа свещеници. Отъ друга страна пъкъ често старитѣ богослужебни книги и рѫкописни сборници, отъ чиито случайни записки и бележки добиваме най-много сведения, сѫ си оставали въ течение на две, три и повече поколѣния въ нѣкоя църква, безъ грамотнитѣ свещеници — даскали да пожелаятъ да ги изпъстрятъ съ бележки за своята дейность, понеже драскането по светитѣ книги не е било смѣтано дотамъ прилично. Тъй, единъ ученикъ отъ Рилския монастиръ, като споменава въ бележка къмъ богослужебенъ текстъ отъ 1709 г. при кого е училъ и като изказва уважението си къмъ своя „старецъ“, завършва:
„Простите ме, отци свети, що подраскахъ здѣ“. [14]
Поради тази причина
36
почти половината отъ запазенитѣ стари рѫкописи не носятъ никакви надписи, записи и бележки. A тѣ сѫ минавали презъ рѫцетѣ на стотици даскали и свещеници въ продължение на два вѣка. Тъй имената на тия труженици и тѣхното мѣсто на дейность оставатъ днесъ неизвестни. Най-после необходимо е да споменемъ, че не можемъ да вземемъ подъ внимание и саморѫчнитѣ бележки на много десятки поименно известни даскали и граматици, само защото последнитѣ не сѫ споменали името на селището, въ което сѫ работили, напримѣръ:
дякъ Драгулъ, училъ при игумена Варлаама къмъ 1605 г.;
„граматикъ Севладъ“ отъ 1674 и 1689 г.;
„граматикъ Прия“ отъ 1635 г.;
„граматикъ Добро даскалъ“;
даскалитѣ Герасимъ и Христофоръ отъ 1702 и 1709 г.;
граматикъ Тодоръ отъ 1613 г.;
даскалъ Нено отъ 1711 г.;
„грѣшенъ и недостоенъ Петко Граматикъ“ отъ 1775 г.;
„граматикъ ѿ мащовицу“ отъ XVIII в.;
даскалъ Христо отъ Македония около 1740 г. и др. [15]
Освенъ тия пъкъ имало е още много безименни краснописци-преписвачи, съчинители на писмовници и автори на отдѣлни записки и бележки, запазени до наше време, чиито имена, точни години и мѣсто на подвизание сѫ потънали завинаги въ забрава.
Списъкътъ на селищата — просвѣтни огнища е подреденъ по области.
Въ Македония
гр. Горна Джумая
„ Мехомия
„ Банско
„ Разлогъ
„ Мелникъ
„ Сѣръ
„ Воденъ
37
гр. Костуръ
„ Струга
„ Дойранъ
„ Охридъ
„ Битоля
„ Велесъ
„ Дебъръ
„ Тетово
„ Ресенъ
„ Прилепъ
„ Скопие
„ Св. Николе
„ Щипъ
„ Крива Паланка
„ Кратово
„ Струмица
„ Неготино
„ Кочани
село Бѣлица, Разложко
„ Недобърско (днесъ Добърско), Разложко
„ Масларово, Петричко
„ Никодинъ, Петричко
„ Търлисъ, Неврокопско
„ Варвара, юж. Македония
„ Върбани, Леринско
„ Гумендже, юж. Македония
„ Чрьна река (Църна рѣка), Мъгленско
„ Храсникъ (днесъ Храсна), Демиръ-Хисарско
„ Прибилци, Демиръ-Хисарско
„ Кракопеци, между Битоля и Прилепъ
„ Оризаре, Воденско
„ Ошани, Костурско
„ Бзовикь, Мориовско
„ Присианъ, (ди. Присовяни, Охридско?)
„ села около Охридъ, чиито имена не сѫ споменати въ използувания изворъ
38
„ Ѡрахь, Битолско (?)
„ Кръклино, Битолско
„ Кривогащани, Прилепско
„ Косоврасти, Прилепско
„ Рилево, Прилепско
„ Чичево, Велешко
„ Праведникъ, Тиквешко (?)
„ Долна-Преспа, Ресенско
„ Лазарополе, Дебърско
„ Лешокъ, Дебърско
„ Макелари, Дебърско
„ Лешница, Кичевско или Дебърско (две села съ еднакви имена)
„ Миленица, Кичевско
„ Стрименикъ (ди. Стримница?), Тетовско
„ Нерези, Скопско
„ Шишево, Скопско
„ Кучевища, Скопско
„ Бaняне, Скопско
„ Бѣляковци, Кумановско
„ Младо-Нагоричино, Кумановско
„ Старо-Нагоричино, Кумановско
„ Дѣдино, Радовишко
„ Жвaнъ, Крушевско
„ Довезенци, Кумановско
„ Новосело, Щипско
„ Търново, Паланешко
„ Хмелщица (Мелщица или Мещица), Пехчевско (?)
(?) „ Росоманъ, Тиквешко
„ Дренъ, Тиквешко (или Прилепско)
(?) „ Неизвестно по име селище въ Тиквешко
39
Въ ю.-з. България, Моравско и Софийско
село Бѣлчинъ, Самоковско
„ Ковачевци, „
„ Релово (Хрельово), Самоковско
„ Рила, Самоковско
гр. Самоковъ
село Бобошево, Радомирско
„ Друганъ, гр. Радомиръ
село Голѣмо село, Дупнишко
„ Слокощица, Кюстендилско
(?) гр. Кюстендилъ
„ Дупница
„ Перникъ
„ Нишъ
„ Пиротъ
село Добродолъ, Пиротско
„ Сталянци, „
„ Криводолъ, „
гр. Враня
село Догано, Босилеградско
„ Малово (сега Мало Малово), Царибродско
„Стрезимировци, „
„ Горно Уино, „
„ Божица, „
„ Долна Лисина, „
гр. Знеполе (Трънъ)
Баринци, махала на Трънъ
село Ко(р)жинци, Трънско
„ Ярловци, „
„ Вуканъ, „
„ Бусинци, „
„ Хмелщица (ди. Mèщицa) на ю.-и. отъ Брѣзникъ
„ Расникъ (сега Храсникъ), Брѣзнишко
40
„ Боянa, Софийско
„ Биримирци, „
„ Дивотино, „
„ Връбница, „
„ Вакарелъ, „
„ Правецъ, Софийско
„ Горни-Лозенъ, Софийско
„ Гèрманъ, „
(?) „ Доброславци, „
„ Долни Лозенъ, „
„ Долни-Богровъ, „
„ Драгалевци, „
„Желява, „
„ Церово, „
„ Искрецъ, „
„ Зимевица, „
„ Кремиковци, „
„ Локорско, „
(?) „ Подуене, „
„ Сеславци, „
„ Чупетлово, „
(?) „ Игнaтица, „
„Столникъ, „
„ Мирково, Златишко
гр. София
Гл'бaрица = с. Гълѫбовци, Софийско (?) или, може би, изчезнало селище негде изъ западна България
Въ ceв.-запад. България, Врачанско и Ботевградско
гр. Видинъ
село Добри долъ, Ломско
„ Мокрешъ, „
„ Прогорелецъ, „
„ Ставерци, Орѣховско,
41
„ Ѡрѣхов҃ц (Може би Орѣхово или нѣкое друго едноименно село въ с.-з. България)
„ Чипровци, Берковско
„ Желѣзна, „
„ Бѣлимелъ, Фердинандско
„ Дерманци, Луковитско
„ Каменополе, Бѣлослатинско
„ Kyнино, Врачанско
„ Градешница, Врачанско (?). (Не е изключено нѣкои отъ паметницитѣ, които посочваме въ забележка, като изхождащи отъ това село, да се отнасятъ къмъ други села съ сѫщото име въ Пиротско, Мелнишко, Битолско или Прилепско. Отъждествяването е трудно)
„ Влашко село, Врачанско
„ Горна Бешовица, „
„ Долна Бешовица, „
„ Згуриградъ, „
„ Карлуково, „
„ Три-Кладенци, „
„ Челопечъ, „
„ Чиренъ, „
гр. Враца
село Врачешъ, Ботевградско
„ Зелинъ, „
„ Новачане, Ботевградско
„ Осиковица, „
„ Боженица, „
„
, с.-з. България (?). (Вѣроятно изчезнало)
„ Ходовица, зап. България или Македония (?). (Може би днесъ изчезнало или преименувано)
Въ северна и сев.-източна България
село Aсaнъ (сега Асенъ или Хѫсенъ), Тетевенско
„ Гложене, Тетевенско
42
„ Видраре, „
„ Присоето, „
„ Лесидрѣнъ, „
гр. Тетевенъ
„ Троянъ
село Червенъ брѣгъ, Плѣвенско (?)
„ Брѣстъ, Плѣвенско
„ Горна-Митрополия, Плѣвенско
„ Къшинъ, Плѣвенско
„ Петрево, „
„ Рибинъ, „
„ Турски-Тръстеникъ, Плѣвенско
гр. Плѣвенъ
„ Ловечъ
„ Свищовъ
село Горна Студена, Свищовско
гр. Севлиево
село Ново село Чердакъ, Севлиевско. (Може би изчезнало или преименувано)
гр. Дрѣново
„ Трѣвна
„ Габрово
село Бѣляковци, В.-Търновско
„ Горни Балванъ (сега с. Балванъ, с. Балванъ махла или Балванцитѣ, В.-Търновско)
„ Злaтaрица, В.-Търновско
„ Чертовецъ, до XVIII в. малко село, сега махала на Лѣсковската община (?)
„ Келифaрево, В.-Търновско
„ Кованлъкъ, „
(?) „ Плаково, „
„ Леденикъ, „
„ Дебелецъ, „
„ Мaлово (днесъ колиби Малчовци ? Малко вѣроятно е да е тъждествено съ софийското село Малово)
43
„ Ресенъ, В.-Търновско
„ Арбанаси, „
„ Добри дѣлъ, „
гр. Велико-Търново
„ Бѣлa
село Червена вода, Русенско
гр. Pyсе
„ Силистра
село Вакъфъ, Силистренско
„ Врълово (сега Върлевци), Еленско
гр. Елена
село Тича, Котленско
„ Жеравна, „
гр. Котелъ
Въ южна България
гр. Етрополе
село Славовица, Ихтиманско
„ Акънджиево, Пазарджишко
„ Голѣмо Бѣлово, „
„ Малко-Бѣлово, „
„ Костенецъ, „
„ Вѣтренъ, „
„ Сестримо, „
„ Дебърщица, „
„ Долни Матеевци, „
„ Момина Клисура, „
„ Раковица, „
„ Селище до крепостьта Раковица, Пазарджишко (изчезнало)
„ Хаджилий (днесъ Юнацитѣ), Пазарджишко
гр. Пирдопъ (Протопопинци ; обаче 2 села съ сѫщото име днесъ сѫществуватъ въ Бѣлоградчишко и Царибродско)
гр. Пазарджикъ
село Перущица
44
„ Банково до Перущица, изчезнало около 1740 г.
„ Каменица, Пещерско , Радилово,
„ Корова (сега Корово), Пещерско
гр. Пещерa
„ Панагюрище
„ Коприщица
„ Клисура
село Стрелча, Пазарджишко гр. Сопотъ
село Татарово, Карловско
„ Михилци, „
„ Кочибегово (днесъ Бегово?), Карловско
гр. Карлово
село Xaджaръ (днесъ Свеженъ), Калоферско
гр. Калоферъ
„ Пловдивъ
село Айдиново, Пловдивско
„ Кара-дере, „
„ Марково, „
„ Сотиръ, „
„ Брѣстовица, „
„ Дерменъ-дере (Фердинандово), Пловдивско
„ Царацово, Пловдивско
(?) „ Цалапица, „
гр. Станимака (Асеновградъ), Пловдивско
(?) с. Голѣмо-Конаре, „
„
(днешното Крислово?), Пловдивско
гр. Райково въ Родопитѣ
село Чокманово, Смолянско
„ Кара-орманъ, Чирпанско
„ Каратерзилери, Чирпанско
„ Енина, Казанлъшко
гр. Казанлъкъ
„ Стара-Загора
45
село Гидиклий, Хасковско
„ Караачъ, Симеоновградско
„ Четалово, Елховско
„ Дерменъ-дере и други околни села, Елховско
гр. Ямболъ
„ Карнобатъ
село Костенъ, Карнобатско
гр. Сливенъ
село Якезлий, Бургаско
„ Карабунаръ, Бургаско
гр. Малко Търново
„ Цариградъ. [16]
Отъ общия брой на поменатитѣ монастири и селища, които сѫ поддържали българското книжовно предание, се вижда, че вече не може да се говори за „нѣколко монастири“ и „нѣкои балкански села и градове“, защото сѫ налице повече отъ триста и деветдесеть срѣдища на грамотность и книжовность, чието общо влияние и значение ще да е било много по-голѣмо, отколкото се предполагаше до сега. Числото 390 добива още по-висока коефициентна стойность, ако го поставимъ предъ тогавашния вѣроятенъ брой на българското население — около 1,500,000 души. [17]
Но много по-важно отъ броя е равномѣрното имъ разпредѣление по области и въ съотношение между градове и села, което говори за повсемѣстно опазване на грамотностьта. Досега се приемаше априорно, че главна просвѣтна роля сѫ играли нѣкои по-закрити монастири и селища въ планинитѣ, но безъ да се опредѣля кои именно и колко. Сведенията, върху които е изграденъ нашиятъ списъкъ, обаче, изтъкватъ на предно мѣсто и голѣмитѣ открити градове въ полетата, край важнитѣ търговски
46
пѫтища, като Велесъ, Скопие, София и Враца. Тѣ именно сѫ най-значителнитѣ книжовни огнища извънъ монастиритѣ, a не балканскитѣ паланки.
Въ Велесъ школското и книжовно дѣло е твърде старо. Още въ 1650 г. мѣстниятъ свещеникъ Яне притежавалъ рѫкописенъ богослужебенъ текстъ, завещанъ му, навѣрно, отъ предшественици. Тази книга, опастрена въ църквата, въ която той служилъ, се предавала отъ иерей на иерей цѣли 105 години, докато достигне въ 1755 година до попъ Кръсте. Велешкитѣ попове ходили презъ XVII и XVIII вѣкове на поклонение въ Зографъ и саморѫчно се подписвали въ поменика на обительта. Къмъ края на XVIII вѣкъ повечето отъ гражданитѣ — жени и мѫже — били грамотни. На даскалъ се ходило редовно още отъ срѣдата на столѣтието. Известни сѫ имената на мнозина учители — свещеници, монаси, монахини, таксидиоти и свободни граматици или занаятчии, които поддържали отъ 1740 г. нататъкъ нѣколко келии едновременно. Тукъ били изпращани отъ далечни краища рѫкописи за преписъ или подвързия, — напримѣръ, до попъ Станко въ 1722 г. и на други даскали въ 1747 г. Въ града се купували и продавали рѫкописни и печатни църковни книги. Презъ 1787 г. мѣстниятъ даскалъ Христе, Моисовъ синъ, съставилъ единъ писмовникъ. Къмъ края на вѣка станалъ велешки гражданинъ известниятъ въ Македония Зографъ Теодосий, многограмотенъ и изкусенъ живописецъ. [18]
И въ Скопие книжовностьта и българската грамотность сѫщо могатъ да се проследятъ по паметници още отъ първата половина на XVII вѣкъ. Грамотни миряни и духовници отбелязватъ съ приписки и бележки разни мѣстни събития или сочатъ за книжовни и други дарове на църкви отъ благочестиви граждани презъ 1641, 1650, 1670,1690, 1710,
47
1747, 1798 и други години. Църквитѣ Св. Спасъ и Св. Благовещение непрекѫснато сѫ притежавали множество печатни и рѫкописни богослужебни книги на църковно-славянски. Въ града сѫ ставали и продажби на книги: въ 1645 г. попъ Сава и синъ му Паисий продали пендикостаръ на свѣтското лице Иванъ Мешинлия; на 1649—1650 г. става откупуване на богослужебна книга отъ лихваринъ-евреинъ, y когото била заложена; презъ 1655 г. тукъ е откупенъ другъ пендикостаръ, a въ 1796 г. попъ Димо отъ „горна църква Св. Спасъ“ продава богослужебенъ текстъ на свещеника попъ Петъръ отъ Шишевската църква „Св. Николай“. Както въ градскитѣ църкви, тъй и при митрополията винаги работили образовани свещеници и дори архимандрити българи, допринесли не малко за поддържане на църковната българска книжовность и келийното обучение. Известно е, че презъ XVIII вѣкъ на скопяни било разрешено съ ферманъ да уредятъ свое българско училище; за него била построена и нарочна сграда. Къмъ последнитѣ години на сѫщия вѣкъ въ Скопие се подвизава българскиятъ иконописецъ попъ Петъръ, който между другитѣ си произведения е нарисувалъ и подписалъ икона за мѣстната църква Св. Спасъ като даръ отъ кюркчийския еснафъ. [19]
София стои на челно мѣсто въ своята непрекѫсната най-жива религиозна, книжовна и школска традиция отъ най-раннитѣ години на турското господство до края на XVIII вѣкъ. Този градъ е билъ и пазарно мѣсто за закупуване на рѫкописи и печатни книги. Такива продажби имаме отбелязани въ 1677, 1682, 1690 и 1697 г. и по-късно презъ XVIII в. Сдѣлкитѣ ставали обикновено на Солни-пазаръ. Въ града сѫществували и работили едновременно или съ известни прекѫсвания десетина църкви, поддържани и закриляни отъ българскитѣ еснафи. Къмъ църквитѣ
48
се числѣли двадесеть и повече свещеници, които обслужвали и околни селски енории. При нѣкоя отъ тѣзи църкви винаги е имало поне едно келийно училище; въ него преподавали по доста сериозна и разнообразна програма мѣстни попове, таксидиоти—монаси (1795 г.) или професионални даскали. Изучавало се църковно пѣние, краснописание, иконопись, църковна служба. Известенъ е даскалъ Драганъ отъ XVII вѣкъ, отбелязалъ въ една своя записка, че е придобилъ образованието си въ София. Сѫщо и другъ граматикъ отъ пловдивскитѣ села споменава презъ XVIII вѣкъ, че е дошелъ отъ София, изглежда главèнъ нарочно за селски учитель. Особено впечатление прави голѣмиятъ брой рѫкописи, печатни богослужебни книги и духовни четива, използувани изъ църквитѣ; бѣлитѣ имъ полета сѫ изпъстрени съ безброй записки и бележки отъ свещеници и миряни. Въ града се произвеждали и нови рѫкописи отъ духовни и свѣтски лица: презъ 1664, 1735, 1751 и 1800 г., a освенъ това други три кодекса отъ неизвестни дати на сѫщия вѣкъ и още 8 рѫкописа, излѣзли изъ подъ перото на Мано Кръстовъ Калпакчи между 1770 и 1795 г. [20]
Bрaцa е била известна съ училища и даскали сѫщо отъ XVII вѣкъ. Най-ранното споменаване въ това отношение е отъ 1616 г. и се отнася до книжовника иеромонахъ Данаилъ. Следъ него е известенъ преписвачътъ-даскалъ Рашо, около 1640 г. Другъ книгописецъ е попъ Петъръ, който продавалъ рѫкописи дори на Зографския монастиръ — 1656 г. Трети грамотенъ врачански свещеникъ, попъ Алекси, се обажда съ забележка върху книга презъ неизвестна година на XVII вѣкъ. Въ периода между 1714 и 1732 г. имали келия въ града попъ Константинъ и попъ Димитъръ, баща и синъ, които вземали отъ ученицитѣ си плата въ натура. Нѣкой неизвестенъ
49
по име учитель презъ 1788 и 1789 г. отбелязалъ на единъ листъ приходитѣ отъ своитѣ ученици; a въ 1782 г. дава весть за себе си преписвачътъ даскалъ Петко. Къмъ 1732 г. въ нѣкое отъ врачанскитѣ училища дошелъ да се усъвършенствува попъ Спасѣ отъ Пиротъ, който отсетне открива келия въ родния си градъ, гдето училъ деца, преписвалъ и подвързвалъ книги. Другъ анонименъ книгописецъ отъ Враца е отбелязалъ дейностьта си къмъ 1749 г. A въ неизвестна година на XVIII вѣкъ се обажда граматикъ Коно. Изглежда при тия условия, че врачанското гражданство въ значителната си часть е било грамотно, a може би и образовано за тогавашнитѣ нужди. Ето че и единъ заможенъ и доста срѫченъ въ писането врачанинъ предприелъ поклоническо пѫтуване до Божи гробъ презъ 1719 г., разгледалъ съ любознателность църковно-славянскитѣ книги и рѫкописи въ православнитѣ монастири на Йерусалимъ и оставилъ паметни записки върху нѣкои рѫкописи. Въ Враца е намѣрилъ благоприятни условия за спокойна работа и известниятъ рилски проповѣдникъ и писатель Йосифъ Брадати; той съставилъ единъ сборникъ въ дома на нѣкой си Димо Николовъ презъ 1750 год. Другъ преписвачъ, отъ когото сѫ запазени рѫкописи, е врачанскиятъ попъ Теофанъ около 1782 г. Но славата на града е прочутиятъ на своето време дамаскинарь, попъ Теодоръ. Последниятъ съставялъ, редактиралъ и преписвалъ сборници отъ слова и църковно-служебни текстове въ огромни кодекси, които се продавали изъ цѣла България. Нѣкои отъ установенитѣ негови произведения носятъ годинитѣ 1756, 1757, 1758, 1760, 1761 и 1766; въ 1775 г. той билъ поканенъ въ Видинъ да работи за мѣстнитѣ църкви. Въ Враца презъ XVII и XVIII в. работятъ изкусни и грамотни златари, създали много църковни утвари съ надписи. [21]
50
Въ Самоковъ презъ споменатата епоха, макаръ да не е сѫществувала градска църква, книжовностьта и грамотностьта сѫ били поддържани съ подкрепата на метоха въ града и митрополията. Тукъ е било скѫтано книжовно църковно-славянско достояние още отъ XVI вѣкъ, защото въ 1601 г. попъ Никола отъ с. Ковачевци идва, за да си снеме преписъ отъ богослужебенъ текстъ за своята селска църква. Паметна бележка върху другъ писмовенъ паметникъ отъ Самоковъ имаме отъ 1619 г. Въ града идвалъ да работи преписи и проповѣди Йосифъ Брадати къмъ 1751 г., като отседналъ въ дома на х. Иоанъ Ерина, вѣроятно мѣстенъ благочестивъ първенецъ. Известни сѫ сѫщо така множество мѣстни исторически и битови бележки по рѫкописи, датиращи отъ различни години на XVII и XVIII вѣкъ, a сѫщо така и имена на миряни и духовници отъ града въ поменика на Зографъ. Отъ Самоковъ излиза и единъ преписъ на Паисиевата история презъ 1771 г. съ забележки отъ различни по-късни читатели. А, отъ българската митрополитска кондика, поддържана презъ XVIII вѣкъ, личи, че презъ сѫщото време въ града сѫ работили нѣколко частни и едно обществено училище. [22]
Нека дадемъ нѣкои сведения и за Пиротъ, единъ градъ, чийто български народностенъ и книжовенъ животъ презъ онова време е напълно опазенъ. Тукъ презъ 1704 г. попъ Стойчо учи младежи отъ околнитѣ села, като ги посвещава сѫщевременно въ книговезкия занаятъ. Следъ него се появява попъ Спасъ, който училъ краснописъ въ Враца, следъ като дълги години упражнявалъ даскалско-книговезкия занаятъ. Преди да замине за Враца, той произвежда рѫкописъ и го дава на нѣкой си даскалъ Иванъ за продажба въ 1725 г. На следната 1726 г. попъ Спасъ подвързва една селска църковна
51
книга и отбелязва това върху нея. Презъ 1732 г. се обажда съ бележка отъ Враца. Въ сѫщата година подвързва и реставрира друга книга, като оставя върху нея паметна записка. Въ Пиротъ по сѫщитѣ години е живѣлъ и другъ писачъ, оставилъ споменъ за своята дейность въ 1723 г. A пиротскиятъ гражданинъ хаджи Нешо, многограмотенъ българинъ, е описалъ подробно поклоническото си пѫтуване до Йерусалимъ и обратно въ тетрадка отъ 18 листа. По-късно къмъ сѫщото описание прибавилъ и записки отъ 1768, 1774 и 1776 г. Новъ, неизвестенъ по име книгописецъ се появява въ Пиротъ къмъ 1781 г., но не оставя достатъчно ясни следи отъ своята дейность. Две години по-късно, въ 1783 г., отново чуваме за „попъ икономъ киръ Спасъ“, който едва ли ще да е сѫщиятъ попъ Спасъ отъ началото на вѣка, макаръ тази възможность физически да не е изключена. Икономъ Спасъ си порѫчалъ въ Рилския монастиръ презъ 1783 г. молитвеникъ, който носи означенията не само на книгописцитѣ, но и личната бележка на собственика за получаването му. Като имаме предвидъ, че стариятъ попъ Спасъ бѣше професионалистъ преписвачъ, тази порѫка изглежда малко вѣроятно да е негова, още повече въ такава преклонна възрасть, когато му предстояло да се раздѣли и съ службата и съ живота. Може би икономъ попъ Спасъ е друго лице. [23]
Останалитѣ македонски, старопланински и срѣдно горски паланки и по-голѣмитѣ градове изъ равнинитѣ не оставатъ много назадъ въ книжовния животъ и грамотностьта отъ Велесъ или Враца, напримѣръ. И въ тѣхъ сѫществуватъ келийни училища съ даскали, преписватъ се сборници съ поучително или църковно-служебно съдържание, подвързватъ се и се реставриратъ стари рѫкописи, пишатъ се еснафски кондики, писма, документи и пр.
52
Но, докато въ голѣмитѣ градове изъ равнинитѣ като Сливенъ, Казанлъкъ, Стара-Загора, Плѣвенъ, Видинъ, Русе и др. книжовнитѣ паметници, общо взето, достигатъ най-рано до края на XVII или началото на XVIII вѣкъ и таксидиотитѣ-учители на Зографския, Хилендарския и Рилския монастири сѫ главнитѣ крепители на грамотностьта, въ планинскитѣ градчета преданието е много по-старо — достига до началото на XVII вѣкъ и въ повечето случаи даже прехвърля тази хронологическа граница ; тукъ главни просвѣтни деятели сѫ по правило мѣстни граматици — свещеници, наследняци на по-стара и по-богата книжовна рутина, предаващи званието и изкуството въ единъ и сѫщи родъ презъ много поколѣния, — напримѣръ: Котелъ, Елена, Трѣвна, Тетевенъ, Етрополе, Коприщица, Хаджаръ, Карлово, Калоферъ. [24] Но въ всички селища българското четмо и писмо е непрестанно въ употрѣба, безъ да бѫде замѣствано отъ гръцкия езикъ.
Ако последниятъ се е загнѣздилъ въ нѣкои градове, това съвсемъ не е въ ония размѣри, въ които се допускаше до скоро. Особено ценни сѫ неизползуванитѣ до сега известия, които свидетелствуватъ за проявитѣ на българската писмовность въ Търново, с. Арбанаси, Пазарджикъ, Пловдивъ и Асеновградъ, селища, известни като гръцки, погърчени или подъ пълно гръцко църковно, езиково, просвѣтно влияние и разпоредба. Отъ съвременнитѣ наблюдения на католическия архиепископъ Петъръ Богданъ научаваме, че въ Търново гражданството къмъ 1640 г. е употрѣбявало, колкото гръцкия, толкова и българския езикъ. Богданъ самъ се очудва на това изолирано явление всрѣдъ България, което показва доколко е напреднала елинизацията на старата българска столица, щомъ е засегнала и разговора въ ежедневния обиходъ. [25] Тукъ
53
гръцкото писмо и книга се разпространявали чрезъ митрополията и гърцизиранитѣ имотни власи отъ с. Арбанаси. Бихме очаквали въ такъвъ случай тъкмо църквитѣ въ града най-напредъ да сѫ загубили своя български и църковно-славянски характеръ. Но изглежда, че поне презъ XVII вѣкъ гърцизирането още не е било пълно. Ето нѣкои известия, потвърждаващи допускането ни. Въ 1626 год. иеромонахъ Данаилъ преписва въ Търново единъ голѣмъ кодексъ отъ 387 листа съ недѣлни и празднични поучения, като отбелязва на самия рѫкописъ:
Едва ли иеромонахъ Данаилъ съ своята книжовна работа е билъ нѣкакво рѣдко изключение въ духовния животъ на Търново. Твърде вѣроятно е тамъ и изъ околнитѣ монастири, напримѣръ Преображенския, да сѫ се подвизавали книгописци к свещеници, не загубили интересъ къмъ църковнославянската книга, отъ която навѣрно и нѣкои отъ търновскитѣ църкви сѫ имали нужда. Последното се потвърждава косвено отъ случая на богатия търновски свещеникъ хаджи попъ Петъръ, който въ една срѫчно написана и доста обстоятелствена приписка отъ 1681 г. ни разказва на народенъ езикъ, че живѣелъ въ „Търновъ велики", че наскоро се върналъ отъ Божи гробъ, гдето ходилъ на поклонение, че притежавалъ рѫкописенъ църковно-славянски осмогласникъ, купенъ още отъ покойния му баща, попъ Кою, и че съ тази книга е служилъ баща му, a служелъ и той въ своята енорийска църква Св. Георги. Ясно е, значи, че въ споменатата църква богослужението е било извършвано на църковно-славянски и то въ продължение на две поколѣния
54
свещеници. И презъ следващия XVIII вѣкъ въ Търново българската грамотность не е задушена съвсемъ. Защото въ единъ актъ на търновската митрополия отъ 1797 г. се е подписалъ на български единъ градски първенецъ, „Генчȣ“, навѣрно възпитаникъ на мѣстна келия. [27]
Сведения отъ подобно естество имаме и за село Арбанаси, — това отдавна придобило влашко-гръцки обликъ селище съ много гръцки църкви и монастири. Тукъ българската езикова и книжовна стихия е прониквала постепено отвънъ, ако не е имала и старъ мѣстенъ произходъ. Въ нѣкои отъ арбанаскитѣ църкви сѫ запазени икони, книги и утвари съ български надписи отъ началото на XVIII в., a сѫщо тъй и възпоменателни и ктиторски надписи по стенописи и стени, — напримѣръ бележката на зографитѣ даскалъ Христо и Стойо, които подновили фрескитѣ на църквата Св. Георги въ 1710 г.; друга подобна бележка въ параклиса Св. Атанасъ отъ даскалитѣ Цойо и Недйо въ 1726 г.; a надъ вратата на параклиса въ монастира Св. Богородица стои:
Значи къмъ 1700 г. въ Арбанаси е имало даскали и се е писало на български.
Споредъ най-добрия познавачъ на това селище, Д. Папазовъ, българитѣ сѫ прииждали
тукъ отъ околнитѣ села, първомъ като ратаи, кехаи и други подобни помощни сили,
a по-късно и като собственици. По такъвъ начинъ кръвьта на Арбанаси се
побългарявала. Този процесъ проличавалъ отъ имената на семействата, отъ
документи и отъ преданията за произхода на мѣстнитѣ родове. [28]
A Пловдивъ засвидетелствува дори отъ началото на XVII вѣкъ келия, български свещеници и църква съ църковно-славянска служба. И тази традиция се поддържа вѣкове: на 1605 г. отъ тукъ
55
се обажда съ приписка върху богослужебна книга попъ Илия; другъ духовникъ дава по сѫщия начинъ весть за себе си отъ Пловдивъ въ 1701 г.; a презъ 1710 г. пловдивчанинътъ попъ Димитъръ подарява на Кукленския монастиръ Св. Врачове църковна книга въ паметь на своя баща, Петко иерей, който, следователно, ще да е свещеничествувалъ презъ втората половина на XVII вѣкъ. Следъ попъ Димитра се обажда и българинътъ попъ Константинъ въ 1716 г. сѫщо съ приписка върху книга. Отъ него научаваме, че е живѣлъ въ махалата „Чохасианъ“ (Чохаджийска), гдето ще е била по всѣка вѣроятность и църквата, въ която е служилъ. Сѫщиятъ поддържалъ живи връзки съ свещеницитѣ отъ околнитѣ села и получавалъ отъ тѣхъ рѫкописи за поправка и подвързия (1716).. Попъ Живко, хаджарски граматикъ, преписалъ въ 1634 г. единъ часословъ като подаръкъ за нѣкаква българска църква въ Пловдивъ, чието име не се чете, — може би тази въ Чохаджийската махала. Презъ 1713 г. въ Пловдивъ работи единъ твърде изкусенъ книгописецъ, Герги, който продалъ или преподвързалъ печатенъ руски трѣбникъ на сопотненския свещеникъ Димо. A търговци или занаятчии сѫ записали едно парично задължително съ лично подписани трима свидетели въ 1788 г. Въ поменика на Зографския монастиръ личатъ саморѫчни подписи на пловдивски българи поклоници — петима иеромонаси, вѣроятно отъ околнитѣ монастири, четирима иереи и множество миряни — все отъ XVII или XVIII вѣкъ. [29]
Въ Асеновградъ (Станимака) около 1645 г. живѣелъ свещеникъ, който притежавалъ църковно-славянски рѫкописъ. Не е изключено той да е служилъ въ нѣкоя отъ градскитѣ църкви. Подобно известие имаме и за XVIII вѣкъ, но безъ опредѣлена година. Освенъ това на 1722 г. асеновградскиятъ
56
български свещеникъ попъ Андонъ засвидетелствувалъ съ една приписка своето посещение при братята въ Кукленския монастиръ. [30]
Въ Пазарджикъ гръцкото езиково и просвѣтно влияние се появява сравнително късно, отъ срѣдата на XVIII вѣкъ нататъкъ. Преди това време въ града се развива несмущавано българското книжовно предание. Тукъ даскалъ попъ Параскева, владѣещъ еднакво добре църковно-славянски и гръцки, преписва отъ 1752 до 1753 г. единъ дамаскинъ. A попъ Върбанъ въ неизвестна година на сѫщия вѣкъ съставя друго дамаскинско сборниче. Въ Зографския поменикъ за XVII—XVIII вѣкъ личатъ множество подписи на свещеници, монаси и миряни отъ града. Понеже той е билъ богато търговско срѣдище, въ него отсѣдали въ собствени метоси таксидиоти отъ Зографъ, Хилендаръ и Рила. Тъй, на 1778 г. рилскиятъ таксидиотъ преписва въ Пазарджикъ огроменъ кодексъ, дамаскинъ. Сѫщиятъ навѣрно е билъ и мѣстенъ даскалъ. Презъ тази година въ града се произвеждатъ още два рѫкописа, единиятъ отъ неизвестна рѫка, a другиятъ отъ граматика—свещеникъ Теофанъ. Въ 1795 г. се обажда новъ пазарджишки книгописецъ, попъ Иоанъ. Хилендарскиятъ монастиръ, който е билъ щедро обдаряванъ отъ богати пазарджичани, поддържалъ въ града постояненъ таксидиотъ-учитель презъ цѣлия XVIII вѣкъ, та дори и до 1808 г. Богослужбата въ градскитѣ църкви презъ това време е била извършвана на църковно-славянски отъ българи свещеници. Гръцкиятъ езикъ и писмо започватъ да се налагатъ постепено подъ давлението на гръцката епископия и богатитѣ пещерски власи, които се заселвали презъ това време тукъ. Първата проява на това ново влияние е двуезичниятъ попъ Параскева. По него идва кондиката на пазарджишкия кафтанджийски еснафъ, започната въ 1750 г. и
57
водена отъ нѣколко рѫце на български езикъ съ гръцки букви. Следъ нея се появяватъ и чисто гръцки кондики, принадлежащи на български цехови организации съ гръкъ или влахъ първомайсторъ. [31]
Отъ казаното за гръцкото църковно и просвѣтно засилие въ споменатитѣ градове проличава, че то е вторична наслойка надъ българското църковно-славянско книжовно наследство, което все още не било загубило своята жизненость и продължавало да се развива въ простонароденъ духъ тъй, както и по другитѣ градове и села. A това пъкъ говори за наличностьта на български народностенъ съставъ тамъ, който повече или по-малко съзнателно крепи своето езиково и книжовно достояние.
Но още по-голѣмо значение има фактътъ, че българската грамотность е била разпространена масово и трайно по селата. Прави впечатление тѣхното групиране около голѣмитѣ книжовни срѣдища — не само монастири, но и градове, като: Велесъ, Скопие, София, Враца, Пазарджикъ. Това е доказателство за сѫществуването на известна постоянна връзка между монастира (или града) и селото, съ други думи — книжовниятъ животъ не е билъ разкѫсанъ на области или малки уединени острови отъ села изъ планински мѣстности, a е ималъ обща, единна циркулация и пулсъ. Особено гѫсто сѫ разположени селата — срѣдища на грамотность въ Скопско, Софийско, Врачанско и Пазарджишко. Единствената слабо представена въ това отношение область е източна България — Бургаско, Варненско и Добруджа. Ако подиримъ нѣкаква обяснение за тази липса на книжовни паметници отъ споменатитѣ краища, ще го намѣримъ негли въ две обстоятелства : първо, въ това гдето гръцкитѣ митрополии по черноморското ни крайбрѣжие, подпомогнати
58
отъ мѣстното гръцко население, сѫ наложили до известна степень своя църковно-просвѣтенъ отпечатъкъ върху най-близкитѣ села и градове ; и второ, въ силната турска колонизация по тия мѣста, която е гнетѣла извънредно тежко българитѣ тамъ както въ стопанско, тъй и въ социално и духовно отношение. Нѣкѫде се е достигнало дори до потурчване на цѣли села. Това нерадостно състояние на българския елементъ въ източна и особено северо-източна България се запазило дори до срѣдата на XIX вѣкъ. [32]
*
Въ заключение можемъ да поставимъ въпроса, какъ трѣбва да опредѣлимъ състоянието на грамотностьта и книжовностьта въ българскитѣ зеня презъ XVII и XVIII вѣкъ ? Била ли е тя въ толкова печално състояние, както нигде другаде? Имаме ли научното право да смѣтаме тия вѣкове за „мрачни времена“? Събранитѣ въ нашитѣ списъци сведения и тѣхната анализа говорятъ достатъчно ясно за повсемѣстното разпространение и употрѣба на българската книга и писмо. Но значението имъ ще изпъкне още по-отчетливо, първо, ако прибѣгнемъ до едно сравнение съ нѣкоя европейска страна, която по сѫщото време е била най-слабо засегната отъ западното просвѣтно влияние, напримѣръ Русия, и второ — като преценимъ характера на българската книжовность и грамотность отъ тази епоха.
П. Милюковъ въ основния си трудъ „Очерки по исторіи русской культуры“ дава по този въпросъ богати сведения, изложени въ цѣла глава („Исторія школы XVIII столѣтія“) и събрани отъ множество монографични изследвания. Споредъ него презъ 1716 г. Петъръ Велики създава народни първоначални училища, които къмъ 1722 г. достигнали на брой до 42. Въ тѣхъ били вкарани повечето насила около 2,000
59
деца. Но всички съсловия почнали да негодуватъ, че съ новитѣ училища се губи напраздно времето на младежьта. Ученицитѣ постепено се разбѣгали, така че до 1744 г. просѫществували едва 8 отъ тия „заведения“. Останалитѣ били затворени поради липса на преподаватели и ученици. Освенъ тѣхъ едва кретали 20—30 епархиални свещенически училища, въ половината отъ които се преподавало граматика и реторика, докато въ другата половина учението се свеждало до придобиване на гола грамотность. И тукъ причината за низкото равнище на изискванията и преподаването била липсата на подготвени учители и още нуждата отъ бързо производство на свещеници. По-късно, къмъ 80-тѣ години на XVIII вѣкъ бива създадено и нѣщо подобно на срѣдни училища — „главные школи“. Но и за тѣхъ ученицитѣ били събирани насила съ военна и полицейска намѣса. Единъ отъ инспекторитѣ
„принужденъ былъ констатировать, что ихъ программа повсюду превышаетъ потребности населенія... что родители не видятъ цѣли ученія... Они почитаютъ, что дѣтямъ ихъ нужны только предметы двухъ низшихъ классовъ, да и то по причинѣ чтенія и чистописанія, a прочія науки почитаютъ они безполезными..."
Не по-добро било положението на малкитѣ народни школи, които правителството се опитвало отново да открие. Презъ 1786 г. се наброявали около 40 такива съ 136 учители и 4,400 питомци. Милюковъ завършва описанието на школското дѣло въ Русия презъ XVIII вѣкъ съ думитѣ :
„Дѣло ограничилось при Экатеринѣ единичными усиліями отдѣльныхъ лицъ. Можно насчитать до дюжини сельскихъ школъ открытыхъ въ разныхъ губерніяхъ и вмѣщавшихъ до двухъ съ половиную сотенъ крестянскихъ детей. Но, не говоря уже о томъ, что это было только капля въ морѣ, почти всѣ эти школы тогда же закрылись“. [33]
60
Тази картина става още по-показателна, като вземемъ подъ внимание броя на населението въ Русия, грижитѣ на държавната власть за разпространение на образованието и отдавна използуваното книгопечатане отъ една страна, срещу броя на населението, стопанскитѣ и политически възможности въ българскитѣ земи отъ друга. Явно е, че едва ли може да става дума за нѣкаква изостаналость на българитѣ въ просвѣтно отношение по-назадъ отъ Русия, поне що се отнася до елементарната църковно-славянска книжовность и до грамотностьта. Но пълната оценка на разглежданото явление идва, едва когато подчертаемъ единъ особенъ моментъ, — нежеланието на руското семейство да държи своитѣ деца дълго време въ училище, пренебрежението му къмъ модерното образование, задоволяването съ рудиментитѣ на грамотностьта, което показва ясно инерцията на срѣдновѣковния битъ и свѣтогледъ y руския народъ. Тази инерция е запазена въ Русия до края на XVIII вѣкъ тъй добре, както и въ българскитѣ земи. И тукъ и тамъ кирилицата и идейното достояние на църковно-славянската книжнина сѫ основното духовно богатство на народа. [34]
Щомъ обърнахме внимание на срѣдновѣковния характеръ на българската книжовность презъ XVII и XVIII вѣкъ, ние вече застанахме на по-обективно становище, което, както ще видимъ, е било пренебрегвано отъ създателитѣ на научния митъ за „мрачнитѣ времена“. Нека проанализираме създаването на последния. Преди да възникне той литературно, Ив. Д. Шишмановъ въ статията си „Паиси и неговата епоха. Мисли върху генезиса на ново-българското възраждане“ се изказа доста оптимистично по интересуващия ни културно-исторически въпросъ. Между другото той писа:
61
„Прѣувеличено е да ce твърди, че въобще едва съ Паисия се начева нашата духовна пробуда. Началата на новобългарската образованость се криятъ още въ XVI вѣкъ, a може би и по-рано. Днесъ се знае, че въпрѣки крайна неблагоприятнитѣ политико-обществени условия, въ манастиритѣ и въ извѣстни по-запазени и сравнително економически по-силни (еснафски) краища на българската земя, особено въ зап. България и сѣв. Македония, учението не е преставало никога. Още Герлахъ отбѣлѣзва, че въ София имало две училища за попове (1578). Презъ XVII вѣкъ имало подобно училище въ Враца. Не сѫ малобройни извѣстията за граматици и даскали, които се подвизаватъ въ България още преди Паисия“. [35]
За жалость този авторъ изнесе своето схващане безъ документация и обосновано по-скоро на впечатления отъ общи сведения за български книжовни паметници преди Паисия. Това е може би причината, поради която нѣколко години по-късно Д. Мишевъ и B. Н. Златарски не взеха подъ внимание все пакъ скромното му по обхватъ твърдение и фиксираха ясно мита за „мрачнитѣ времена“. Ето какъ описватъ тѣ пълното духовно обезличаване на българския народъ презъ споменатата епоха. На първо мѣсто и двамата автори твърдятъ, че по-голѣмата часть отъ българскитѣ монастири били погърчени, което, както видѣхме, далечъ не отговаря на действителностьта. [36] Освенъ това споредъ Златарски („Нова политическа и социална история на България...,) презъ XVII вѣкъ
„за просвѣта и дума не могло да става,... народътъ тънѣлъ въ невѣжество. По цѣла България не се намирали свещени книги освѣнъ по църквитѣ, a пъкъ отъ ония, които знаели да четатъ, надали единъ на сто разбиралъ какво чете, защото училища вече нѣмало и освѣнъ по мънастирскитѣ келии, никѫдѣ другаде наука не е имало. За нѣкакво-си (к. н.)
62
училище презъ XVII вѣкъ въ Враца вж. Шишмановъ, Паиси и неговата епоха. . .“ [37]
Въ сѫщия духъ продължава Златарски и за XVIII вѣкъ:
„Отъ срѣдата на XVIII вѣкъ настѫпилъ периодъ на мракъ (к. н.), потисничество и жестоки прѣслѣдвания (разбирай въ просвѣтно отношение). Българскитѣ духовници, учители и първенци ... били гонени,... заточавани и често убивани... Сами митрополититѣ... осѫждали на затворъ и окови просвѣтенитѣ и събудени българи. (Владицитѣ), следъ като унищожили навсѣкѫде (к. н.) нашия езикъ, настанявали по епархиитѣ гърци учители.“ [38]
Преди всичко между пасажа за XVII и пасажа за XVIII вѣкъ има известно противоречие, защото въ втория отъ тѣхъ е казано, че „мракътъ“ е настѫпилъ отъ срѣдата на XVIII вѣкъ, отъ което следва, че презъ XVII вѣкъ положението на просвѣтното дѣло е било нѣкакъ си по-добро. Но да оставимъ тази подробность и видимъ отъ где е почерпилъ авторътъ сведенията си. Ще разгледаме най-напредъ текста за XVIII вѣкъ. Въ него липсватъ каквито и да било посочвания на факти. Това подсказва, че може би е използувано нѣкакво изследване или всеизвестно общо мѣсто. Дирейки въ тази посока, попадаме на книгата на Д. Мишевъ, „България въ миналото“, гдето на стр. 194 стои буквално сѫщиятъ текстъ. [39] Златарски е добавилъ само „(владицитѣ), следъ като унищожили навсѣкѫде (к. н.) нашия езикъ, настанявали по епархиитѣ гърци учители“ (стр. 155), за да предаде накратко, но въ още по-заостренъ смисълъ единъ подобенъ пасажъ отъ Мишевъ (на цитираната страница). Ако се вчетемъ сега внимателно въ съответнитѣ страници на последния авторъ, ще установимъ, че на свой редъ и той, макаръ другаде да се старае да посочва изворитѣ си, тъкмо при занимаващото ни мѣсто е пропусналъ да стори това. Така
63
читательтъ се вижда въ невъзможность да установи достовѣрностьта на твърденията му. И нѣщо друго : докато y Мишевъ разказътъ за мрака и преследването на българската книга явно се отнася къмъ първата третина на XIX вѣкъ — защото е включенъ между факти и сведения отъ това време, (стр. 193—195) — y Златарски сѫщиятъ разказъ, неизвестно на какви основания, е прикрепенъ къмъ втората половина на XVIII вѣкъ. A времето, къмъ което единиятъ или другиятъ авторъ отнася тѣзи събития, е отъ голѣмо значение, тъй като известия за колко-годе систематично преследване и унищожаване на българската книжовность и просвѣта отъ страна на гръцката църква презъ първата половина на XIX вѣкъ действително има, но за XVIII вѣкъ такива липсватъ; — липсватъ поне въ такъвъ брой и въ такова значение, че да имаме право да говоримъ за погасване или задушаване на църковно-славянското и българското писмовно предание благодарение на усилията на фанариотското духовенство. Това обстоятелство, обаче, не възпира Мишева да заключи :
„Повече отъ истина е, че auto-dafe-то на българскитѣ рѫкописи е ставало систематично презъ XIX столѣтие.“ [40]
Въ сѫщность двамата автори нѣматъ никакво научно основание да поддържатъ тази теза. Нѣколкото отдѣлни случаи на горене или унищожаване църковно-служебни книги въ българскитѣ църкви презъ XVII—XVIII вѣкъ отъ страна на гърцитѣ — които случаи Златарски и Мишевъ (особено последниятъ) не сѫ имали предвидъ и дори отчасти не сѫ знаели — спадатъ къмъ друга категория културно-исторически явления, които ще разгледаме по-нататъкъ.
Да видимъ на какво е основанъ разказътъ на Златарски за XVII вѣкъ. Тукъ той използува единъ другъ по-достовѣренъ и по-цененъ по богатството
64
на сведенията си изворъ — Описанието на България отъ архиепископъ Петъръ Богданъ. Ето и самитѣ текстове отъ него:
„Вѣрвамъ, че въ цѣла България не се намира Светото Писание, освенъ онова, което четатъ въ църква, но даже и него (не четатъ) съ разбиране. На стотѣ не ще намѣрите единъ, който да разбира онова, което чете, защото не се учатъ и нѣматъ училища,“ [41]
(Богданъ самъ на сѫщото мѣсто частично се опровергава, като съобщава, че виждалъ две руски печатни библии извънъ църква, едната отъ които купилъ за себе си за 16 1/2 реала). [42]
„(Българитѣ) иматъ съвсемъ малко книги за църковна служба. Рѫкописи-евангелия и други книги за църковна служба се продаватъ по 40 скуди. Има мнозина монаси, които се наричатъ „даскали“ и не се занимаватъ съ друго, освенъ съ преписване на книги безъ провѣрка, безъ издирване. Задоволяватъ се да ги направятъ такива, каквито ги намѣрятъ и затова се пораждатъ много ереси; защото всѣки пише по своему и ако намѣри хиляди грѣшки, не знае какъ да ги оправи.“ [43]
Личи ясно, че Златарски използува буквално първата часть на цитирания текстъ отъ Богданъ и то безъ да хвърли критиченъ погледъ върху него и безъ да забележи, че втората му часть, въ която се говори за даскалитѣ, до голѣма степень опровергава първата. Видѣхме вече, че презъ въпросното време е имало твърде много свещени книги и извънъ църквитѣ, особено псалтири, евангелия, молитвеници и пр., притежавани, преписвани, подвързвани и пазени съ любовь отъ стотици занаятчии, търговци, селски първенци, свѣтски даскали или просто благочестиви люде. Знаемъ сѫщо, че такива книги сѫ се намирали и за продань изъ голѣмитѣ градове. Ако пъкъ става дума изрично за Библията и то за Вехтия Заветъ, нека имаме предвидъ, че тази часть на Светото Писание е имала
65
всрѣдъ народитѣ и църквитѣ на източно-православнитѣ страни сравнително по-малка популярность, значение и използуване, отколкото на Западъ. Така че рѣдкостьта на Вехтия Заветъ изъ нашитѣ градове и села не може да се смѣта за признакъ на специфично българска църковно-книжовна изостаналость. Второ — Златарски е почувствувалъ пресиленостьта на Богдановото твърдение, че въ България нѣмало училища и наука (църковна, разбира ce) и е допустналъ такава поне въ монастиритѣ. Но ние вече видѣхме, че и това е далечъ по-малко отъ действително сѫществуващото. Училища и наука е имало и въ градоветѣ, та дори нѣкѫде и по селата. Трето — твърдението на Богданъ, че на 100 души грамотни или свещеници — (не е ясно точно за каква категория люде става дума) — едва единъ разбиралъ какво чете въ богослужебнитѣ книги, не може въ никакъвъ случай да се приеме въ буквалния му статистически смисълъ. Защото не е вѣроятно католическиятъ архиепископъ да е правилъ нарочни анкети по този въпросъ. Това сѫ негови впечатления, подсилени отъ неприязъньта му къмъ православното духовенство, но какъвъ е билъ действителниятъ процентъ на напълно грамотнитѣ въ църковно-славянския езикъ е невъзможно да се установи, макаръ да е много важно да се узнае той, защото разликата отъ 1% до 5% или 10% е отъ извънредно голѣмо значение. Достатъчно би било на 100 души грамотни духовници (ако става дума изключително за такива) само петима или десетина да сѫ били задоволително подготвени за книжовна работа, за да може църковно-славянското литературно предание да се поддържа колко-годе въ жизнено състояние. Прочее, ние сме склонни да приемемъ, че процентътъ на църковнославянски грамотнитѣ (ако може това да се изрази въ процентъ) е билъ не 1, a между 5 и 10.
66
Има и друго условие, което трѣбва да ни накара да теглимъ твърденията на Богданъ съ една относителна мѣрка. Той е придобилъ своето образование въ Италия и това е вече причина да наблюдава българската действителность презъ призмата на италианската ренесансова католическа култура и да поставя на своитѣ сънародници културни изисквания, които не сѫ отговаряли не само на възможноститѣ на българитѣ, но и на възможноститѣ на цѣлия източно-православенъ свѣтъ въ онова време. A не бива да се забравя и обстоятелството, че Описанието е съставено като докладъ до Конгрегацията за разпространение на католическата вѣра въ Римъ, чиито членове биха могли да разбератъ мѣстнитѣ културни условия само въ сравнение съ италианскитѣ такива. И наистина, цѣлото изложение, доколкото се отнася до православнитѣ, е изградено върху началото на непрекѫснатото сравнение : православнитѣ нѣматъ това и това... тѣ правятъ онова, което въ католическата църква е недопустимо и т. н. Ако Богданъ съобщава, че въ България се намирали свещени книги само изъ църквитѣ (което не е досущъ така), то е, защото самъ той и неговитѣ началници въ Римъ сѫ свикнали да виждатъ печатната книга въ ежедневна употрѣба y всѣки грамотенъ гражданинъ, тъй като печатнитѣ библии и молитвеници, бидейки въ Италия сравнително по-евтини, сѫ се намирали почти въ всѣки домъ. Обаче презъ срѣднитѣ вѣкове както въ Италия и на Западъ изобщо, тъй и въ България свещенитѣ книги сѫ били единъ видъ монополъ на монастиритѣ, църквитѣ и духовницитѣ. Това се отнася особено за Светото Писание. Сѫщиятъ срѣдновѣковенъ режимъ, макаръ вече чувствително накърненъ, е владѣелъ все още въ България. Но срѣдновѣковнитѣ жизнени условия сами по себе си не означаватъ „мракъ и невежество“.
67
Ние не бива да възприемаме субективното културно-историческо отношение на Богданъ спрямо книжовния животъ на православнитѣ българи отъ XVII вѣкъ, защото по такъвъ начинъ изгубваме перспективата на историческото наблюдение. Сѫщиятъ авторъ иронизира българскитѣ даскали, че преписвали своитѣ текстове рабски, заедно съ грѣшкитѣ и не могли да се отнасятъ критично къмъ писаното. Тукъ пакъ се сблъскваме съ различие въ свѣтогледа. Защото, ако Богданъ е придобилъ въ Италия филологическа школовка и знае що е тексткритична работа, канонично установенъ текстъ и правописъ, което е заслуга на йезуититѣ и възрожденскитѣ филолози, тѣзи реалии не сѫ били така свойски на българскитѣ граматици. Тѣ се придържатъ слѣпо ò старината, преписватъ буква по буква завещаното отъ вѣковетѣ, защото сѫ духовни възпитаници на срѣдновѣковния традиционализъмъ, който въ Западна Европа презъ по-раншнитѣ вѣкове опази цѣлото антично наследство въ хиляди сѫщо така рабски преписани фолианти, кодекси и отдѣлни рѫкописи. Традиционализмътъ на българското население и неговитѣ духовници е подчертанъ и отъ самия Богданъ въ нѣкои други негови наблюдения. Той, напримѣръ, разказва:
„(Българитѣ) сѫ преупорити въ тѣхния законъ, та нѣкои не могатъ да слушатъ. когато имъ се заговори за латини (т. е. католици) ... Бидейки люде прости и невежи, вѣрватъ на всичко онова, което намѣрятъ писано. . . И, ако ги запитате, не могатъ да отговарятъ разумно, a съ известна надменность и високомѣрие и се основаватъ на онова, което е писано и казватъ „Така казва Писанието." [44]
A при единъ догматиченъ споръ на Богдана съ нѣкакъвъ български епископъ последниятъ завършилъ аргументацията си съ думитѣ:
„Така сѫ правили нашитѣ предци, така трѣбва да вѣрваме.“ [45]
68
Що се отнася до твърдението на сѫщия авторъ, какво българскитѣ даскали преписвали съ хиляди грѣшки богослужебнитѣ текстове и отъ това се пораждали ереси, може да се каже спокойно, че е пристрастно преувеличение. Богослужебнитѣ текстове отъ онова време, запазени до днесъ, съвсемъ не сѫ тъй корумпирани, както ги представя той. Напротивъ, „рабското“ преписване е било правено обикновено отъ подготвени лица и грѣшкитѣ сѫ малко. A за ереси, възникнали поради криви тълкувания на корумпирани текстове отъ Писанието, едва ли може сериозно да се мисли. Въ сѫщность Богданъ е проециралъ на българска почва възможностьта на едно явление, което е било отдавна познато на Западъ. Съ една речь, сведенията на Петъръ Богданъ за книжовния животъ на православнитѣ българи трѣбва да се преценяватъ, като се взема подъ внимание западната му богословска култура и явната неприязънь къмъ източната църква и нейнитѣ представители.
Аналогиченъ е случаятъ съ третия (само вѣроятенъ) изворъ на Златарски — пѫтнитѣ бележки на хърватския ученъ йезуитъ Руджиеръ Йосифъ Бошковичъ, който преминалъ въ 1762 г. презъ източна България по пѫтя: Одринъ, с. Факия, Карнобатъ, Айтосъ, Чалѫ-кавашкиятъ проходъ, Шуменъ, Нови Пазаръ, с. Козлуджа, Добричъ и по-нататъкъ презъ различни села до северна Добруджа. Бошковичъ водилъ кратки разговори посрѣдствомъ преводачъ или лично съ двама селски свещеници (единиятъ въ с. Канара, Странджанско, другиятъ въ с. Бююкъ-Козлуджа, Варненско) и съ нѣколцина селяни отъ селищата, презъ които минавалъ пѫтя му. Отъ тия бѣгли наблюдения надъ българския селски животъ, събрани въ течение на 20 дни, той вади общото заключение, че нашиятъ народъ пребивавалъ въ
69
жалко духовно състояние и крайно невежество. Неговитѣ думи сѫ:
„това сурово невежество почти навсѣкѫде въ тия земи е еднакво.“ [46]
Естествено, авторътъ твърде прибързано е характеризувалъ духовния животъ на единъ цѣлъ народъ само възъ основа на впечатления отъ нѣколко села и то тъкмо въ източна България, край, който е билъ, както видѣхме вече, най-тежко засегнатъ въ културно отношение отъ турската колонизация и отъ който имаме запазени най-малко писмени паметници. Неговото удивление не може да бѫде надеждно свидетелство за насъ и поради следнитѣ съображения. Бошковичъ е една отъ най-голѣмитѣ учени знаменитости на Европа презъ XVIII вѣкъ, — астрономъ, физикъ, математикъ, философъ и строитель, работилъ въ най-прочутитѣ научни институти на Италия, Франция и Англия, движилъ се презъ цѣлия си животъ изъ висши интелектуални крѫгове. Преминалъ случайно презъ България, той, разбира се, остава очуденъ отъ срѣдновѣковния духовенъ битъ на българскитѣ селяни и църковници. Козлуджанскиятъ свещеникъ разкрилъ своето дълбоко невежество предъ него съ това, че не знаелъ нищо за... римскитѣ императори (съ изключение на Константина Велики), a сѫщо за Римъ и католическата църква! [47] (Макаръ че други български свещеници отъ това време споменаватъ въ припискитѣ си, гдето се разказва за страданията на християнското население отъ турцитѣ, имената на императоритѣ Диоклетианъ и Неронъ за сравнение съ тѣхнитѣ противохристиянски гонения. Тѣзи реминисценции сѫщо подчертаватъ срѣдновѣковния характеръ на историческитѣ познания на българскитѣ свещеници). Незнанието и неговата оценка сѫ много относителни и зависятъ отъ културата и интереситѣ на оценителя. Докато за насъ е достатъчно да научимъ отъ този авторъ, че въ
70
с. Козлуджа, Варненско, е имало презъ 1762 г. единъ свещеникъ, който обслужвалъ голѣмата си енория съ още двама свои колеги, Бошковичъ иска отъ него, като нѣщо, което се разбира отъ само себе си, да знае църковна история и хронологическата таблица на римскитѣ императори по Светония, чието съчинение Бошковичъ четѣлъ презъ време на пѫтуването си и по което изпитвалъ селския попъ. Трѣбва още да имаме предвидъ и онова, което Бошковичъ е забравялъ или не е знаялъ : че на повечето отъ селскитѣ свещеници изъ затънтенитѣ краища на Калабрия, Апулия и Южна Франция или блатата на Полша презъ сѫщата 1762 г. тази материя е била толкова тъмна, колкото и на козлуджанския свещеникъ, излѣзълъ изъ простата селска срѣда. На сѫщия Бошковичъ, свикналъ съ изящната барокова стенопись и скулптура въ италианскитѣ катедрали, иконитѣ отъ схлупената българска църква въ с. Канара се видѣли „страшно отвратителни“, [48] но това още не е обективна отсѫда за тѣхната художествена и културно-историческа значимость. Ние днесъ познаваме стотици и дори хиляди образци на простонародното българско и гръцко иконописно изкуство отъ ония вѣкове — каквито образци Бошковичъ е видѣлъ — и знаемъ, че тѣ въ никой случай не сѫ „страшно отвратителни“. Субективностьта и рѣзкостьта на преценкитѣ и заключенията на този пѫтешественикъ идватъ отъ обстоятелството, че той, стѫпвайки на българска земя, е преминалъ внезапно отъ една по-нова културна епоха въ друга по-стара, отъ единъ жизненъ стилъ въ другъ. Намъ, обаче, се налага да избѣгнемъ субективното гледище на Богдана и Бошковичъ, защото отъ него се наблюдава преди всичко, доколко по впечатленията на двамата автори българскиятъ народъ презъ XVIII вѣкъ е изостаналъ
71
назадъ отъ Западна Европа, или по-право отъ Новото време. A насъ ни интересува тукъ нѣщо друго — да разкриемъ собствената пълнота, обсегъ и стойность на българския животъ презъ тази епоха като животъ срѣдновѣковенъ, — и по-специално: да установимъ, дали е била опазена масово срѣдновѣковната и именно срѣдновѣковната църковно-славянска и народна книжовна традиция заедно съ грамотностьта.
A отъ изложенитѣ въ по-предишнитѣ страници факти достатъчно ясно проличава, че традицията е била много добре опазена и широко разпространена изъ българскитѣ земи. Новооткритата историческа действителность сама обезсилва мита за „времената на мракъ и невежество“, освенъ ако подъ тия времена нѣкои не разбиратъ „Срѣдновѣковие“, т. е. времена на „обскурантизъмъ“ и „закостенѣлость“, което ще бѫде друго историческо недоразумение, ликвидирано въ европейската историопись още преди освобождението на България.
2. Създаване на новобългарския книжовенъ езикъ
Ако продължимъ наблюденията надъ българския животъ презъ XVII и XVIII вѣкъ, ще откриемъ и друго сѫщо така значително литературно-историческо явление, което е органическа последица отъ изнесеното до тукъ. Става дума за единъ процесъ, който засѣга изцѣло живота на българитѣ и се развива съобразно съ нуждитѣ и условията на времето.
Презъ вѣковетѣ на робството гръцката църква, която управлявала българскитѣ епархии чрезъ свои митрополити, епископи, таксилдари и намѣстници, нѣмала нито желание, нито възможность да се грижи за религиозния животъ на широкитѣ народни маси. Поддържането на монастири, църкви, келии и учители преминало постепено подъ грижитѣ на самото население. То съ благочестие и готовность закриляло своитѣ духовни институти и ги подкрепяло всячески. Тъй монастиритѣ и църквитѣ станали истинско народно достояние. Положението на духовнитѣ лица отговаряло на сѫщата тенденция. Следъ падането на второто българско царство и унищожаването на независимата търновска патриаршия всички видни български книжовници се пръснали въ чужбина. Изчезнали онѣзи религиозно-просвѣтни учреждения, които опазвали и развивали научната богословска мисъль и поддържали на необходимата
73
висота свещеничеството чрезъ съответна подготовка. И просвѣтата, както видѣхме, става по такъвъ начинъ грижа на отдѣлнитѣ градове и села. По-голѣмата часть отъ свещеницитѣ сега вече сѫ обикновени грамотни хора. Но тѣ сѫ били и земедѣлци, занаятчии, учители, преписвачи, книговезци, та дори кръчмари или търговци. Българското свещеничество живѣело повече въ свѣтско, нежели въ духовно състояние. То се поддавало поради това много силно на свѣтски идейни влияния. [49] Отъ друга страна презъ двата споменати вѣка се наблюдава едно ново явление : появяватъ се грамотни свѣтски лица, които използуватъ своята грамотность не само за практически житейски цели, но и за да описватъ събития, лични преживявания, да съставятъ сборници, преписватъ слова, проповѣди и жития. Всички тѣзи условия спомагатъ за създаването на новобългарския книжовенъ езикъ. Докато до XIII—XIV вѣкъ църковниятъ езикъ е билъ все още разбираемъ за народа, презъ XVII—XVIII вѣкъ развитието на говоримитѣ български наречия отдавна вече е оставило далечъ задъ себе си формитѣ на старобългарския или църковно-славянски езикъ. Последниятъ сега билъ свещена старина, позната добре само на подготвенитѣ духовници, учили въ голѣмитѣ градски или монастирски училища. Докато останалото мнозинство отъ миряни и свещеници мѫчно се справяло съ богослужебнитѣ текстове. Тѣзи именно люде при писане и преписване винаги тегнѣли къмъ своя говоримъ езикъ и съзнателно или неволно вмъквали по нѣкой и другъ елементъ отъ народната речь. A всички грамотни използували старобългарскитѣ букви, за да предадатъ собственитѣ си мисли на обикновенъ разговоренъ езикъ, който единствено знаели. Особено силно проявявали тази склонность търговци, занаятчии и свѣтски даскали,
74
измежду които се вербували обикновено свещеницитѣ: Днесъ притежаваме безброй дребни приписки и бележки, разни документи и по-значителни книжовни паметници, като дамаскини, отдѣлни проповѣди, евангелски тълкувания, писмовници и др. отъ XVII и XVIII вѣкъ, писани на говорима българска речь, която се избистря и освобождава отъ славянизмитѣ все повече съ течение на времето. Така, ония „100 души на 1“ на Петъръ Богданъ, които не сѫ разбирали смисъла на четенитѣ църковно-славянски книги и сѫ писали „невежествено“, съ „хиляди грѣшки“, ставатъ факторъ за образуването и възникването на новобългарския книжовенъ езикъ и книжнина. Тукъ още веднажъ проличава доколко оценката на Богданъ е субективна и какъ дейностьта на безименнитѣ даскали, граматици, попове и занаятчии, оценена отъ друго гледище, добива извънредно голѣма културно-историческа стойность. Католическиятъ възпитаникъ, разбира се, не е могьлъ да вижда съвременната нему българска книжовность отъ тази страна, най-вече защото италианскиятъ литературенъ езикъ, който той е научилъ на готово презъ време на подготовката си въ Италия, е билъ оформенъ още въ края на XIV в., докато y насъ този процесъ начева едва две столѣтия по-късно. Историята на новата българска книжовна речь и нейнитѣ наченки е изучена вече доста основно и подробно отъ специалисти като Л. Милетичъ, Б. Цоневъ, Й. Ивановъ, Ст. Романски, К. Мирчевъ и др., за да нѣма нужда да се спираме за подробно разглеждане. Насъ ни интересува само историческото значение на настѫпилата дълбока духовна промѣна въ живота на българския народъ — промѣна, която има извънредно важни последици.
Новото езиково-книжовно преобразуване не остава като фактъ случаенъ и неосъзнатъ отъ съвременницитѣ му.
75
Напротивъ, едритѣ новобългарски литературни паметници — дамаскинитѣ (съдържащи проповѣди и наставления за житейска нравственость въ аскетично християнски духъ) сѫ духовна необходимость, израстваща изъ повишенитѣ религиозни интереси на народнитѣ маси. XVII и XVIII вѣкове сѫ времето на пламеннитѣ църковни проповѣдно и нравствено-реформаторскитѣ четива. Напримѣръ Йосифъ Брадати, прочутиятъ рилски монахъ, писатель и проповѣдникъ отъ срѣдата на XVIII вѣкъ, нѣколко десетилѣтия преди Паисия въ една своя проповѣдь, написана на говорима речь, защищава по следния образенъ начинъ необходимостьта отъ нравоучителна книжнина на простонароденъ езикъ за прѣко духовно въздействие върху обикновения човѣкъ :
„Поповетѣ, които събиратъ людетѣ въ църква и начеватъ да имъ четатъ псалтиръ и да имъ пѣятъ канони, се оприличаватъ на онзи пастиръ, който прибира овцетѣ си на кърма, ала не имъ дава трици и соль, ами започва да имъ свири, a тѣ тѫжно блѣятъ ... — где могатъ проститѣ люде да разбиратъ псалтирско тълкувание и канонско четение! Мирската църква (показателно е опредѣлението „мирска“) трѣбва да има поучителни книги на простъ езикъ, за да могатъ проститѣ и безкнижни люде да проумяватъ...“ [50]
Паисий Хилендарски съ своята проповѣдническа по духъ история, Софроний Врачански съ устнитѣ си проповѣди изъ селскитѣ и градски църкви, съ житието си и преписитѣ на Паисиевата история, a сѫщо и останалитѣ кописти на последната презъ XVIII вѣкъ засилватъ непрекѫснато тази тенденция съ слово и перо. Къмъ края на XVIII вѣкъ наченкитѣ на новобългарската литература и книжовна речь сѫ вече установени. Процесътъ е тръгналъ по линията на едно развитие, което не може вече да бѫде спрѣно.
76
Ето какъ църковно-славянското книжовно предание, идващо отъ дълбинитѣ на вѣковетѣ и изоставено да се развива безъ висше църковно и литературно рѫководство, се преражда въ народнитѣ срѣди, за да се яви въ новъ обликъ, отговарящъ на нуждитѣ на мислящия българинъ. По такъвъ начинъ се създава живъ органъ за духовно общение на свѣтска почва, органъ за фиксиране, запазване и разпространяване на всички знания, мисли, чувства и надежди на народната общность. Съ товa е преодолѣно и Срѣдновѣковието въ българската книжовность. Защото, ако въ западно-европейската историопись се приема, че единъ отъ основнитѣ белези за образуване на новитѣ европейски народности презъ време на Ренесанса е създаването на общонароднитѣ литературни езици, независимо отъ църковнитѣ такива, нѣма причини въ българската история да пренебрегваме този признакъ. — Ние стоимъ предъ първата далечна духовна промѣна, съ която начева нашето възраждане. Тя е една отъ предпоставкитѣ му, a сѫщевременно и часть отъ националната му сѫщина.
3. Духовна и обществена будность на народа
Естествено е да се очаква, че описанитѣ книжовни прояви сѫ отговаряли на една обща будность, разнообразие и дълбочина на обществения животъ, осѫществяванъ масово или отъ отдѣлни по-образовани и способни българи. И ако до сега забележимитѣ признаци на този животъ се подминаваха изцѣло или отчасти въ нашата историопись, това се дължи отъ една страна на недооценяването имъ, a отъ друга — на несистематичното имъ отбелязване и събиране. Ние ще видимъ, обаче, че периодътъ XVII—XVIII вѣкъ е доста богатъ съ събития, явления, личности и културни приноси, които заслужаватъ вниманието на историка, защото въ своята съвокупность показватъ, че вѫтрешната народна жизненость на българитѣ презъ онова време е оцѣлѣла и прави усилия за външно развръщане.
*
На първо мѣсто спиратъ вниманието ни съ своята интензивна стопанска и политическа дейность българитѣ католици отъ Чипровци и околнитѣ села. Тѣ сѫ били едно старо привилегировано отъ турската държава население отъ имотни рудари, занаятчии и търговци, които се движели съ своитѣ стоки изъ влашко-молдавскитѣ, сръбскитѣ и австрийскитѣ пазари. По-образованитѣ и впечатлителнитѣ отъ тѣхъ донасяли въ родината си отъ чужбина не само нови
78
образци отъ стоки, но и нови понятия за търговска техника и честь, нови схващания за граждански права и свободи, нови обичаи и културни ценности. Католическитѣ монаси българи, които добивали образованието си въ Италия, сѫщо допринасяли за повдигане културното равнище на пасомитѣ си. Благодарение на тѣзи благоприятни условия тукъ се издигнали енергични политически деятели, които подготвяли десятки години наредъ освобождаването на своитѣ сънародници отъ турско иго съ помощьта на европейски държави и войски. Трагичната сѫдба на тѣхнитѣ опити, траяли презъ XVII столѣтие, и катастрофата, която принуждава цѣлото католическо население на северо-западна България да се изсели въ Влашко и отъ тамъ въ Банатъ, сѫ добре изучени и вече познати въ подробности отъ изследванията на специалисти. Българскиятъ народъ е изгубилъ завинаги това будно, способно и стопански дейно население между 1689 и 1710 г. Необходимо е, обаче, да се отбележи, че католическата пропаганда въ България презъ XVI и XVII вѣкъ, въпрѣки своя голѣмъ културенъ приносъ въ живота на нѣколко хиляди българи и при все, че създаде възможность на нѣколцина мѫже да се приобщятъ къмъ западно-европейската култура и дори да се проявятъ като дипломати при източно-европейскитѣ дворове, не е единственъ и изключителенъ факторъ за разцвѣта на Чипровци. Защото, ако поддържаме обратната по смисълъ теза, би трѣбвало съ право да очакваме и останалото католическо българско население въ Пловдивско да се прояви по сѫщия начинъ. Но това не стана. Напротивъ, католицитѣ отъ тия села както духовно, тъй и обществено сѫ били и си останали по-инертни и по-невежествени дори отъ заобикалящитѣ ги православни българи. Ето защо основната подмога за въздигането на
79
Чипровци и за очудващитѣ дѣла на синоветѣ на това село — градче трѣбва да търсимъ въ мѣстнитѣ благоприятни условия, типични за нѣкои промишлени планински градчета като Кратово, Банско, Габрово, Коприщица, Карлово, Калоферъ и Котелъ.
Наличностьта и развитието на голѣма и чисто мѣстна творческа сила въ това балканско градче прави още по-тежко да чувствуваме откѫсването на чипровчани отъ живото народно цѣло, — защото на своето време тѣ сѫ били едни отъ най-добритѣ носители на българското народностно съзнание, като сѫ употрѣбявали съ достоинство и гордость думитѣ „българинъ“ и „България“. [51]
Нека споменемъ имената на нѣкои отъ виднитѣ българи-католици на онова време:
Илия Мариновъ (1576—1641) отъ старо чипровско семейство, софийски католически епископъ;
Петъръ Богданъ Бакшевъ (1601—1674) отъ Чипровецъ, всебългарски епископъ, високо начетенъ богословъ, патриотъ, интересуващъ се отъ миналото на България, авторъ на споменатото вече Описание ;
Влaсъ Койчевъ († 1677) отъ Чипровци, трети българо католически епископъ;
Филипъ Станиславовъ (1608—1675) отъ с. Орѣше, Свищовско, авторъ на първата новобългарска печатна книга, католическиятъ молитвеникъ, нареченъ „Абагаръ“, издаденъ въ Римъ презъ 1641 г.;
Франческо Соймировъ (1614—1675) отъ чипровски произходъ, католически епископъ въ България;
Петъръ Парчевичъ (ок. 1612—1674), чипровчанинъ, българо-католически архиепископъ, апостолически викарий и администраторъ на католическата църква въ Молдавия, горещъ родолюбецъ и дипломатъ, посветилъ цѣлия си животъ на българското освободително дѣло, пѫтувалъ съ най-различни военно-политически мисии, насочени противъ Турция, изъ всички източно-европейски дворове;
80
Стефанъ Кнезовъ (Кнежевичъ) пъкъ е чипровчанинътъ-епископъ, който повежда своитѣ сънародници следъ катастрофата въ 1689 г. къмъ Влашко, гдето и умира презъ 1691 г.;
Антонъ Стефановъ (ок. 1645—1691), чипровчанинъ, занимавалъ се отначало съ мисионерство въ Влашко, но по-късно въ качеството си на католически епископъ въ Никополъ изпълнявалъ дипломатически порѫчения на влашкитѣ владѣтели предъ австрийския дворъ и защищавалъ интереситѣ на своитѣ сънародници бѣжанци. [52]
*
Не по-малко скръбна е сѫдбата и на една друга група български изселници отъ сѫщото време, за които въ нашата историопись не се споменава нищо по-конкретно.
Въ течение на сѫщата австрийско-турска война когато загива Чипровци, остатъцитѣ отъ доброволческитѣ български отреди, които успѣли да се отскубнатъ отъ преследването на турцитѣ следъ поражението при Кутловица, се присъединили заедно съ предводителитѣ си къмъ австрийскитѣ войски. Последнитѣ продължавали да напредватъ къмъ западнитѣ български земи. На юго-западъ тѣ достигнали до Скопие; съ помощьта на многобройно българско и сръбско опълчение освободили Куманово, Кочани и други градове, като провъзгласили началника на опълчението за кочански краль, вѣроятно, за да привлѣкатъ на своя страна македонското население. На 1689 г., още следъ превземането на Нишъ единъ коненъ отредъ отъ 1,000 души сърби и българи подъ австрийско водителство настѫпилъ отъ Нишъ презъ Пиротъ до Драгоманъ, гдето завързалъ боеве съ турцитѣ. Напролѣть, презъ следната 1690 г. по-малки бойни части, вече съ помощьта на
81
мѣстнитѣ планинци, достигнали чакъ до началото на Струма, като имали успѣшни схватки съ турцитѣ при Перникъ и Кюстендилъ. Българитѣ отъ всички споменати краища решили, че е настѫпилъ часътъ на свободата. Хиляди мѫже се впуснали да помагатъ на освободителитѣ : едни застанали въ тѣхнитѣ редове, други имъ показвали пѫтища и донасяли военни сведения или подвозвали необходимото, a трети се организирали като авангардни дружини, за да разгромяватъ малки турски отреди или села. Но военното щастие се обърнало. Австрийцитѣ били принудени да отстѫпятъ, прикривани отъ коненъ и пеши български ариергардъ. „Провиненото“ население сега решило да се изсели, за да не дочака турското отмъщение. Заедно съ войскитѣ се изтегляли цѣли кервани български семейства съ ценноститѣ и движимото си имущество. Това били не само граждани, търговци и занаятчии, но сѫщо тъй и селски имотни скотовъдци, земедѣлци, a на мѣста дори цѣли села съ свещеницитѣ и монаситѣ си отъ Скопско, Кочани, Куманово, Крива Паланка, Кратово, Пиротско, Видинско, Кюстендилско и Трънско. Българитѣ се присъединили къмъ голѣмата маса отъ бѣгащи сърби, водени отъ своя патриархъ Арсения Черноевича. Императоръ Леополдъ I привлѣкълъ бѣгълцитѣ и ги обдарилъ съ правдини. Тѣ били настанени въ Буда-Пеща на мѣстото на прогоненитѣ отъ тамъ турски офицерски, чиновнически и търговски семейства следъ освобождаването на града отъ турска власть. Основана била сръбско-българска община съ самостоятелно изборно управление. Българитѣ се заловили за старитѣ си занятия: едни поели търговия, други — занаяти, a трети — земедѣлие, лозарство, градинарство или скотовъдство въ града и особено изъ неговитѣ околности. Монаситѣ и свещеницитѣ подновили
82
своята църковна служба. Българитѣ заселници не били съсрѣдоточени само въ унгарската столица, намираме ги и въ други градове на Унгария и Банатъ. Въ течение на цѣлия XVIII вѣкъ тѣ запазили съзнанието и именната отлика за своя народностенъ произходъ. Въ архивитѣ на свободнитѣ преселенчески общини личатъ имената на обикновени или видни и образовани българи, които къмъ името си прибавятъ и прозвището „българинъ“. Мнозина отъ тѣхъ сѫ заемали обществени служби въ сръбскитѣ колонии, което говори за тѣхната духовна изтъкнатость. Въ списъцитѣ на будапещенската сръбска привилегирована община отъ 1706 и 1707 г. четемъ имената на Христо Българинъ, Никола Чалъкъ, Недѣлко Българинъ, Радованъ Ивановъ, Стоянъ Пановъ, Йовко Сѫбовъ, Павелъ Българинъ, Мирко Бошковъ, Стоянъ Петковъ, Пѣйо Стояновъ, Петъръ Българинъ и др. Въ 1716 г. тамъ се появяватъ Георги и Петъръ чипровчани (изт.-православни). Въ списъка на будимската сръбска търговска гилдия отъ 1719 г. на първо мѣсто стои името на Станко Българинъ, a между бакалитѣ е и нѣкой си българинъ Байо. [53] Презъ 1729 г. въ Будимъ е живѣлъ Илия Солунчанинъ, a до 1735—1736 г. Грозданъ Гълѫбъ, съпругата на Иванъ Българинъ, Исакъ Радовановъ и др. [54] Въ единъ данъченъ списъкъ на сръбската православна колония въ Будимъ отъ 1741 г. намираме между данъкоплатцитѣ още българи : Радулъ Българинъ, Петъръ Веселиновъ, Иванка Петрова, нѣкой си Щиплия, Мануелъ Българинъ и др. [55] Известно ни е отъ други документи и имотното състояние на тѣзи наши сънародници: тѣ сѫ били собственици на кѫщи, магазини, занаятчийски и търговски предприятия, лозя край Буда-Пеща, воденици и други недвижимости. [56] На 1736 год., 10 мартъ, въ Пеща се събрали представители на
83
сръбската колония да решаватъ важни църковно-народни работи. Следъ закриването на събора билъ съставенъ протоколъ за взетитѣ решения, подписанъ отъ българитѣ Никола Филиповъ, Яковъ Ивановъ и Михаилъ Вълковичъ. Любопитно е, че известниятъ на времето богословъ и писатель българинъ, Партений Павловичъ отъ Силистра (за когото ще стане дума по-нататъкъ), се намиралъ презъ сѫщото време въ Пеща и присѫтствувалъ на събора ; той приподписалъ саморѫчно споменатия протоколъ, като далъ на презимето си формата Павловъ, a не Павловичъ, както бѣ известенъ до сега. Ето и приписката му:
Измежду множеството българи, които запазватъ народностната си отлика отъ поколѣние въ поколѣние, ще споменемъ тукъ само нѣколцина, заемали видно положение или нѣкаква обществена служба, напримѣръ:
Стоянъ Радинъ и Иванъ Пашкулевъ сѫ представители на църковенъ съборъ въ Буда презъ 1748 г.;
Стоянъ Поповъ е членъ на общинското настоятелство на колонията въ Буда презъ 1723 г.;
Константинъ Бѣлоушевъ е свещеникъ презъ 1766 г.;
Иванъ Стойчевъ е спахия въ Сремска епархия, Нещинъ;
Сава Стояновъ е протопопъ въ Славонска епархия, Пакрацъ ;
презъ 1728 г. въ Кечкеметъ живѣелъ търговецътъ Янко Българинъ;
въ Сентъ-Андрея на 1729 г. се явяватъ като щедри православни ктитори на мѣстната църква семействата Гладиберкови, Бойо съ съпругата си, Стефанъ Аранитовъ съ съпругата си, Лазо Тикачевъ и Аврамъ Тикачевъ;
презъ 1741 г. въ градъ Пожаревацъ „Стефанъ Бугаринъ, обркнез вароши и диштрикта пожаревачкаго“ се подписва на единъ официаленъ
84
документъ, отправенъ до будапещенската сръбска община, и неговиятъ подписъ стои начело на „сви кметове мали и велики.“ [58]
Между българскитѣ духовници въ Буда-Пеща билъ и „киръ Григорій иеромонахъ, рожденіемъ изъ Кратова y Будимской долной вароши“, комуто въ 1716 г. цетинскиятъ владика Данаилъ подарилъ книга съ приятелско посвещение. [59]
По-видно положение изглежда да е заемалъ монахътъ Велко Поповичъ, сѫщо отъ Кратово, който въ 1704 г. преписва въ Будимъ сборници и лѣтописи, a презъ 1706 г. съпровожда отъ Будимъ до монастира Крушедолъ (на Фрушка Гора) останкитѣ на сръбския патриархъ Арсения Черноевича III. Ако и да работѣлъ въ сръбска срѣда, Велко не забравялъ българското си отечество, та на две мѣста въ своитѣ рѫкописи бележи:
„Книгу сию чертахъ y Будимской вароши дякъ Велко Поповичъ отечествомъ же отъ блъгарские земли, отъ места Кратова... въ лѣто 1704.“ [60]
Изглежда, че при това преселение на българитѣ отъ северна Македония въ края на XVII вѣкъ Кратово загубва много голѣма часть отъ най-будното коренно гражданство, като съ това запада постепенно и стопански. Тукъ се е повторила трагедията на Чипровци, но не съ толкова страшни последици.
Българи имало пръснати по това време и изъ други съседни земи. Така Лозанъ Никополецъ е билъ къмъ 1718 г. преподаватель въ едно банатско или бѣлградско училище. Малко по-късно, въ 1728 г., учителствува въ Карловацъ Петъръ Райковъ. [61] Почти въ сѫщото време чакъ въ Далмация другъ единъ българинъ, вѣроятно бѣжанецъ, достигналъ до значително обществено положение и имотность. Той прави богато дарение на Савинския православенъ монастиръ — единъ сребъренъ позлатенъ дискосъ, на който се подписалъ:
„Майоръ Теодоръ Недѣлковъ Болгаринъ.“ [62]
85
Въ сѫщия монастиръ споменатиятъ вече силистренецъ Партений Павловъ е приелъ монашески чинъ. [63] Освенъ известнитѣ търговци българи отъ Банско въ Виена презъ XVIII вѣкъ узнаваме и за още единъ, който се явява отъ Виена въ Москва по търговия и сѫщевременно да защити интереситѣ на наследника на починалия тукъ българинъ Христофоръ Джефаровичъ. Той е регистриранъ въ 1756 г. като търговецъ „булгарской націи Иванъ Петровъ.“ [64] По сѫщото наследствено дѣло на Джефаровича се явява въ Москва презъ 1753 г. и другъ български търговецъ, Евстрати Юрьевъ (Георгиевъ) Хаджиоглу, който самъ написалъ до св. синодъ на български искането си да се ликвидиратъ дѣлата на покойния, за да уведоми той роднинитѣ му въ България. [65]
Но да се върнемъ на българскитѣ бѣжанци въ Унгария. Преселването и народностната имъ отлика не останали незабелязани отъ австрийскитѣ имперски власти. Въ дипломата на Леополда I, дадена за свободното поселване на сръбската колония въ 1690 г., между другитѣ титли императорътъ по стара традиция, която сега обновява своето значение, носи и титлата Rex Bulgariae. [66] Тамъ е изрично казано, че сръбскиятъ патриархъ Арсений Черноевичъ е довелъ свои пасоми и духовници отъ „Гърция“ (т. е. отъ Македония подъ гръцка църковна власть), отъ България и Рашия (Сърбия). A въ единъ следващъ императорски патентъ се споменава, че въ града Дебрецинъ живѣели православни търговци и работници, които сѫ окачествени като сърби и гърци, но сѫщевременно се казва, че тѣ сѫ дошли „предимно отъ Македония“ (praesertim autem ex Масеdonia advenientium), следователно, тукъ ще става дума за македонски българи, които сѫ живѣли въ области подъ църковната юрисдикция на охридската архиепископия-патриаршия. [67] Защото въ
86
списъцитѣ на православнитѣ преселнишки общини, наброяващи много хиляди членове, току речи не могатъ да се намѣрятъ чисто гръцки имена. Срѣщаме само подобни на следнитѣ : „Димитъръ Гръкъ Живковъ“ или „Грозданъ Гръкъ“ и др. [68]
Единъ епизодъ отъ живота на българитѣ въ Буда-Пеща презъ XVIII вѣкъ ни илюстрира добре това покриване на българската народность съ принадлежностьта къмъ източно-православната „гръцка“ църква. Споредъ сведения на свещеникъ Н. Ничевъ, черпени отъ архивни материали изъ Будапещенския държавенъ архивъ и отъ надписни данни, на 19 ноемврий 1791 г. живѣещитѣ въ Буда-Пеща български и гръцки търговци се събрали на общо събрание и решили да основатъ една църковна община и да си построятъ храмъ. Когато станало въпросъ, какъ да се именува общината, гърцитѣ настояли да се пише: „Гръко-източна гръцка църковна община.“ Будниятъ и съзнателенъ българинъ Алекси хаджи Николовичъ енергично протестиралъ и заявилъ, че неговитѣ сънародници не сѫ гърци и затова не могатъ да приематъ тази формула. Следъ дълги пререкания българското мнозинство наложило зачитане на своето становище. Събранието се спрѣло на надписа, който и до сега стоялъ надъ вратата на църковната канцелария при сѫщата църква, изградена по-късно отъ общината: „Гръко-източна гръцка и мaкедонскa (к. н.) църковна община“. Този надписъ показва и областния произходъ на будапещенскитѣ българи презъ XVIII вѣкъ. За председатель на първото настоятелство билъ избранъ Алекси хаджи Николовичъ. Той починалъ въ 1802 г.; неговиятъ надгробенъ надписъ, взиданъ въ основитѣ на църквата, гласи:
„Алекси хаджи Николовичъ, българинъ отъ Разлога, Македония, на 53 години... “ [69]
87
Въ споменатия патентъ на императора Леополда I отъ 1690 г. търговцитѣ, за които бѣше речь, сѫ окачествени като вносители на стоки отъ Турция. Естествено е тъкмо българитѣ отъ Македония и други български области да сѫ познавали най-добре турскитѣ пазари. Бидейки австрийски поданици, тѣ могли по-безопасно да пѫтуватъ изъ османската държава и да събиратъ отъ тамъ стоки. Броятъ на тия предприемчиви люде се увеличавалъ въ столицитѣ на Австрия и Унгария и по-късно, презъ XVIII вѣкъ, поради притѣсненията и грабежитѣ, които търпѣли богатитѣ и способни търговци въ Турско. Французкиятъ консулъ въ Солунъ Cousinéry разказва, какъ презъ последнитѣ години на сѫщия вѣкъ едно извънредно богато българско семейство, Бакалови или Векилови отъ Воденъ, станало жертва на хищностьта и завистьта на мѣстнитѣ турци : бащата умрѣлъ отъ мѫки въ Солунъ и повечето отъ богатствата му били заграбени, a двамата му синове едва успѣли да се спасятъ съ часть отъ капитала въ Австрия, гдето се установили за постоянно. [70] Подобни опасности вѣроятно сѫ дебнѣли и търговцитѣ отъ Банско и Разлогъ, затова тѣ намирали за по-благоразумно да се установятъ въ чужбина и да се освободятъ отъ турското поданство. Австрийскитѣ власти възлагали на тия търговци и задачата да събиратъ сведения за политическитѣ събития и военнитѣ приготовления въ Турция и да докладватъ за всичко научено, щомъ се завърнатъ отъ тамъ. [71] Безъ съмнение, тѣ сѫ изпълнявали тази зарѫка и не по-малко усърдно сѫ крепили надеждитѣ на своитѣ сънародници за освобождение, разказвайки имъ за австрийскитѣ или европейскитѣ политически и военни изгледи.
Насилственото и трагично разпиляване на българското племе презъ XVII и XVIII вѣкъ въ Влашко,
88
Банатъ, Унгария, Австрия и Русия е отнело хиляди пълноценни човѣшки сѫдби отъ общия народенъ животъ. Макарь и откѫснати отъ майчиното тѣло, тѣзи живи етнически части още дълго време излѫчватъ по нѣщо отъ първоначалната си духовна потенция, пъргавина и устременость, отъ своята способность за общественъ напредъкъ и културно преобразуване. И ако всички тѣ биха били запазени за българското цѣло, неговиятъ културенъ обликъ вѣроятно щѣше да бѫде по-разнообразенъ и по-свѣтълъ.
*
Презъ тия времена, които смѣтаме за периодъ на почти пълна изолация на българитѣ отъ европейския свѣтъ, все пакъ не сѫ липсвали нѣкакви връзки съ чужбина и наблюдатели на европейския общественъ животъ. Отъ една страна това сѫ търговцитѣ чипровчани, тѣхнитѣ духовници, преселницитѣ търговци въ Виена и Буда-Пеща, отъ друга — нашитѣ монастири, които имали възможность да се сношаватъ съ Русия и светата земя.
Въ Москва при руския царски дворъ се стичали за закрилничество и материална подкрепа пратеници на религиозни учреждения отъ цѣлия християнски Изтокъ. Българитѣ не правили изключение. Тамъ тѣхнитѣ монашески братства изплаквали болкитѣ си, търсѣли закрила отъ своеволията и тежестьта на турския управителенъ режимъ и получавали не сама ободрителни и обнадеждващи обещания, но почти винаги и щедри подаръци. Последнитѣ се използували за въздигане и поправки на църкви, изплащане на конфискувани имоти, ценности или закъснѣли данъци, възстановяване на църковни утвари и други подобни. Въ течение на нѣколко вѣка православна Русия е била притегателно мѣсто за българскитѣ монастири и затова изпращането на монашеско
89
посланичество си имало установени отъ традицията изисквания и правила. Първомъ братството избирало най-образованитѣ и съ най-голѣма свѣтска опитность членове, възглавявани обикновено отъ игумена или проегумена. Сетне идвало редъ да се състави съ общи усилия официалното послание — молба отъ името на общежитието съ съответна мотивировка. Документътъ често пѫти билъ завѣряванъ за по-силно въздействие отъ най-близкия митрополитъ или дори отъ патриарха — въ зависимость отъ значението на монастира. Пратеницитѣ залѣгали да се сдобиятъ още и съ препорѫчителни писма отъ владѣтели (обикновено влашки князе), видни фанариотски сановници или прочути търговци, известни въ Москва. Не били забравяни и свещени дарове за царското семейство или руския патриархъ: нѣкой художествено изработенъ кръстъ, чудотворна икона, свети мощи, частица отъ кръста Христовъ (придружена отъ обезпечително свидетелство), красиво илюминиранъ рѫкописъ и др. под. Пратеничеството пѫтувало въ ония времена на постоянни войни и разбои често съ голѣми трудности и достигало руската граница едва следъ месеци. Но достѫпътъ въ столицата и особено до московския дворъ не билъ свободенъ и лесенъ. Граничната служба задържала монаситѣ, провѣрявала документитѣ имъ, разпитвала ги за истинскитѣ имъ намѣрения и възъ основа на събранитѣ данни съобщавала за всѣко отдѣлно пратеничество на Посолския приказъ (ведомство на външнитѣ работи въ Москва). Въ отговоръ се получавалъ пропускъ или забрана за стѫпване на руска земя. Чакането на пропуска понѣкога траело доста дълго време. Въ случай на забрана монаситѣ не били връщани отъ границата безъ нищо — тѣ получавали обезщетение за пѫтнитѣ разноски, разбира се не въ
90
пълна мѣра, или нѣкой дребенъ даръ. Ощастливенитѣ съ разрешение отпѫтували за Москва и се явявали веднага въ Посолския приказъ за нова най-щателна провѣрка на документитѣ имъ. Тукъ монаситѣ съобщавали и военно-политически новини отъ Турция, ако знаели такива. При благоприятенъ резултатъ отъ прегледа пратеничеството бивало представяно на самия царь презъ време на общитѣ приеми въ двореца, коита произвеждали извънредно силно впечатление на българскитѣ монаси съ своя блѣсъкъ и тържественость. Московскиятъ господарь разговарялъ съ иноцитѣ, приемалъ подаръцитѣ имъ и дори въ нѣкои случаи ги поканвалъ на трапезата си. Дароветѣ отъ негова страна били пари, скѫпи кожи, печатни богослужебни книги и рѣдко църковни утвари. Стойностьта на подареното зависѣла отъ личностьта на водача на пратеничеството, a сѫщо тъй и отъ значението на представяния монастиръ; не малко влияние сѫ упражнявали разбира се и тежкитѣ препорѫки. Следъ приема пратеницитѣ посещавали патриаршеския дворъ и синода, забележителнитѣ църкви и свети мѣста, a нѣкои били допускани да събиратъ милостиня изъ Русия или да отидатъ въ Киевъ. Българскитѣ монаси се завръщали натегнали отъ впечатления. Тѣ разказвали следъ това презъ цѣлъ животъ за мощьта и благочестието на православния северенъ царь, за неговитѣ богатства и милостьта му, за даденитѣ закрилнически обещания... Тъй се поддържали тайнитѣ надежди за бѫдещото освобождение. Връзкитѣ на нашитѣ монастири съ Русия се установяватъ още въ XVI вѣкъ. Къмъ края на сѫщото столѣтие тѣ сѫ, изглежда, вече нѣщо обикновено, защото два монастира едновременно, отъ които единиятъ не особено значителенъ — Св. Якимъ Осоговски и Билинскиятъ Св. Архангелъ до Трънъ — изпращатъ въ
91
Русия презъ 1587 г. свои пратеници, първиятъ егумена Гервасий, a вториятъ свещеникъ Стефана.
Най-ранното известие за подобно пратеничество отъ XVII вѣкъ е отъ 1605 г., м. октомврий, когато дяконъ Авксентий отъ обительта „Св. Никола на Струмица“ пристигналъ на руската граница при Путивль; сѫщиятъ презъ м. юний 1606 г. билъ приетъ отъ царя заедно съ други духовни лица отъ Изтока и обдаренъ. На 25 декемврий 1628 г. въ Путивль се представилъ „попъ Олимпий“, изпратенъ отъ отца Теофила, егуменъ на „Благовещенския Черепишки монастиръ край р. Искъръ, близу до града Враца“. Олимпий искалъ да се яви предъ московския царь, за да изпроси милостиня, която щѣла да бѫде използувана за монастирски строежи. Той билъ разпитванъ за политически новини, но не могълъ да каже нищо важно. За съжаление, остава неизвестно, дали черепишкиятъ монахъ се е добралъ до Москва или е билъ върнатъ отъ границата. Презъ 1627—1628 г. Рилскиятъ монастиръ провожда петчленно пратеничество до Москва начело съ егумена, който носѣлъ дълго послание до царя Михаила Феодоровича, написано въ самия монастиръ на руски. То съдържало оплаквания отъ насилията и безправията, вършени надъ обительта отъ страна на турцитѣ, a сѫщо и молба за парична подкрепа. Втори пѫть пращатъ рилци свой човѣкъ за помощь въ Москва на 1631 г. A Зографскиятъ монастиръ Св. Георги на три пѫти прибѣгва до помощьта на руския дворъ : презъ 1623, 1626—1627 и 1642 г. На 1629 г. се явили въ Москва представителитѣ на монастира Касинецъ, „Въведение на Пресв. Богородица“ (Врачанско?), съ архимандритъ Симеонъ; той носѣлъ молба за помощь, приподписана съ застѫпничества отъ много митрополити. Документътъ билъ предаденъ на съответната
92
служба следъ приема на посланичеството въ царския дворецъ. Посланието носѣло дата 1626 г. ; монаситѣ обяснили, че то наистина било съставено по-рано, но тѣ не успѣли да пристигнатъ на време въ Русия поради военни събития и множество тежки премеждия по пѫтя. Презъ 1627 г., м. септемврий, пристигнали въ Путивль архимандритъ Стефанъ и нѣколцина братя отъ монастира Св. Троица „изъ города Сардики.“ Това е, може би, Етрополскиятъ монастиръ Варовитецъ, Елешнишкиятъ Св. Троица или Радибошкиятъ съ сѫщото име. Отъждествяването е невъзможно. Стефанъ и другаритѣ му били върнати отъ границата, понеже не спазили нареждането, дадено имъ въ предишнитѣ години, монастирътъ да прибѣгва до руска помощь презъ опредѣлени срокове отъ години, — тѣ дошли много по-рано. Това показва, че практиката на просителски посещения за тази обитель е била по-стара отъ 1627 г. Архимандритъ Стефанъ се принудилъ да дойде до Путивль още веднажъ на следната година, когато било установеното време за неговия монастиръ. И тогава той сполучва да достигне до Москва, гдето получилъ дарове и ималъ честьта да лицезре самия руски царь при единъ общъ монашески приемъ. На 1645 г. пъкъ правилъ опитъ да мине границитѣ на Русия представитель на Преображенския монастиръ до Търново, но билъ върнатъ съ малко обезщетение, понеже отъ документитѣ му се разбрало, че обительта му се намирала подъ закрилата и ктиторството на молдавския войвода Матей.
Подобни пѫтувания за помощи сѫ извършвали и пратеници отъ други по-малко известни и трудно отъждествими днесъ монастири, напр.: Никополски Св. Никола, 1643 г., монастиръ Св. Илия „изъ области Селунской, что въ Сербіи.“
93
Указанията въ изворитѣ не сѫ ясни, защото самитѣ монаси-пратеници осведомявали неточно чрезъ общи посочвания съ помощьта на по-извеСтни градове и области като Солунъ, България, Сърбия, Турска земя, София и пр., при все че самитѣ имъ обители не сѫ се намирали много близу до указанитѣ мѣста.
Тукъ събранитѣ сведения за връзкитѣ на нашитѣ монастири съ Русия сѫ все пакъ откѫслечни и случайни. Изглежда, че споменатитѣ връзки презъ XVII и XVIII вѣкъ сѫ били много по-редовни и по-многобройни, отколкото ни се представятъ днесъ, a тѣхното духовно значение ще да е било за нашия народъ твърде сѫществено, като се има предвидъ, че монашеството е стояло винаги презъ тѣзи вѣкове въ най-тѣсенъ допиръ съ народнитѣ маси. [72]
*
Но не само монастиритѣ, a и нѣкои гръцки владици отъ български епархии презъ сѫщото време сѫ посещавали Русия за милостиня, която е била употрѣбявана за покриване на тѣхни лични дългове и вземания, както е посочилъ вече много добре П. Мутафчиевъ въ своята студия „Къмъ историята на Софийската митрополия презъ XVII вѣкъ.“ [73] И затова тѣзи посещения нѣматъ значение за нашата тема. Малко пò другояче стои въпросътъ съ случая на видинския митрополитъ Герасимъ, който се явилъ въ Русия презъ ноемврий 1671 год. съ седемь души дружина видински българи, духовници и миряни. Цельта на посещението му остава неизвестна; вмѣсто въ Москва, той билъ отпратенъ въ Киевъ. [74] Особено интересна за насъ е постѫпката на охридския архиепископъ-патриархъ Дионисий до руския дворъ, гдето той презъ 1757 год. изпратилъ съ нароченъ човѣкъ молба да се подарятъ за монастиритѣ
94
и църквитѣ въ Охридъ и Охридско църковно-славянски книги, за да могли свещенослужители и народъ да въздаватъ хвала на Бога на собствения си роденъ езикъ. [75] Не рѣдко и миряни съ различни намѣрения се озовавали въ Русия. Напримѣръ Димитъръ Петровъ отъ Кичево на 16 февруарий 1706 г. предалъ въ Посолския приказъ въ Москва молба да му се отпусне помощь за дострояване на църквата Св. Димитъръ Солунски (вѣроятно въ Кичево), започната съ негови лични срѣдства. Молбата му била удовлетворена. [76] Димитъръ Николаевъ отъ Костуръ въ 1647 г. и Лука Ивановъ въ 1658 г. сѫщо пѫтували изъ Русия, за да събиратъ помощи за откупване на свои роднини отъ робство и конфискувани имоти. [77] A единъ чипровчанинъ, вѣроятно търговецъ, пѫтувалъ презъ 1675 г. до Ярославъ, отгдето купилъ за смѣтка на баща си печатенъ триодъ, въ последствие подаренъ на чипровската православна църква Св. Никола. [78]
Но имало българи, които влизали въ по-сериозни и важни сношения съ рускитѣ управляващи крѫгове. Става дума за посланичества отъ политическо естество. Християнскиятъ Изтокъ не преставалъ да се уповава на Русия, откакъ тя започнала своитѣ войни съ Турция. Особено деенъ въ политическо отношение къмъ края на XVII вѣкъ билъ йерусалимскиятъ патриархъ Доситей. Той съставялъ военни проекти за съсипване на османската империя, събиралъ новини отъ военно значение и съобщавалъ всичко на московския дворъ, съ който билъ въ постоянна преписка. Тайни куриери, обикновено епископи или егумени на голѣми йерусалимски монастири, се движели при удобни случаи между Йерусалимъ и Москва. Въ 1672 г. патриархъ Доситей повѣрилъ въ Йерусалимъ едно свое дипломатическо послание на видния видински гражданинъ Михаилъ Богдановъ,
95
който заминалъ за Москва, явилъ се тамъ въ Посолския приказъ и предалъ опасния документъ. [79] За да му бѫде възложена такава работа, той вѣроятно ще да е билъ човѣкъ образованъ, енергиченъ и довѣренъ на църковнитѣ крѫгове. Неговото участие въ едно такова начинание навѣрно не е случайность, като имаме предвидъ раздвижването на духоветѣ и подготовката за възстание въ северо-западна България по това време. Може би въ връзка съ споменатото пѫтуване на Богдановъ, или дори като косвено следствие отъ него, три години по-късно, презъ 1678 г., въ единъ служебенъ докладъ до царя Феодора Алексеевича българитѣ изрично сѫ изтъкнати като положителенъ елементъ въ военнитѣ и дипломатически комбинации на московското правителство спрямо Турция и то възъ основа на вѣрското единство между руси и българи. Въ доклада стои между другото :
„ ... черезъ Дунай и до Царягорода Болгари къ вѣчной помочи содержанія миру съ Туркомъ для себя имѣя съ Московскимъ царствомъ соединенія вѣры неотступно спомочни будутъ.“ [80]
Въ връзка съ рускитѣ дипломатически действия въ Цариградъ чуваме още едно българско име. Постояннитѣ официални връзки между Русия и Турция сѫ установени въ началото на XVIII вѣкъ съ акредитирането на Петра Андреевича Толстой въ Цариградъ презъ 1702 г. Толстой ималъ за задача да наблюдава най-зорко вѫтрешното състояние на Турция и нейната боеспособность. A освенъ това се опитвалъ чрезъ пари и агенти да създава пропагандни възможности всрѣдъ християнското население въ полза на Русия. Въ единъ свой докладъ той отбелязалъ, че гърцитѣ били зле притиснати и наплашени, но останалитѣ християнски народи въ Турция не отпадали духомъ и били могли да възстанатъ, ако имъ бѫдѣла дадена помощь отъ вънъ.
96
Споредъ него, турцитѣ държели смѣтка за обстоятелството, че въ държавата имъ на единъ мюсюлманинъ се падали по десеть едновѣрци на руситѣ; тѣзи християни тѣ смѣтали за вѫтрешни врагове на империята и естествени съюзници на Русия. Много често донесенията на Толстоя били отъ толкова повѣрително естество, че се боялъ да ги изпраща съ своитѣ куриери, които могли да бѫдатъ ограбени и убити, та търсѣлъ други лица, незасегнати отъ турския политически надзоръ. Това той правѣлъ особено въ времена на голѣмо политическо напрежение и подготовка на война срещу Русия. Презъ 1708 г. използувалъ услугитѣ на йерусалимския патриархъ. A по-рано, въ късна есень 1704 г. потеглилъ отъ Цариградъ за Русия Братанъ Ивановъ и синъ му Антонъ, македонци: тѣ пристигнали въ Москва, гдето бащата предалъ особено писмо отъ посланика Толстой до Посолския приказъ. Презъ януарий 1705 год. Иванови получаватъ въ Киевъ пѫтенъ листъ за връщане и напускатъ страната на м. юний, като се завръщатъ въ Цариградъ. [81] Явно е, прочее, че тѣзи българи били довѣрени лица на руския посланикъ и вѣроятно съзнателни родолюбци.
*
Пѫтуването изъ чужбина въ онѣзи времена не е било начинание, достѫпно и възможно за всѣкого, защото изисквало преодоляването на много трудности, изразходването на значителни срѣдства и проявяването на доста предприемчивость. Тѣзи условия сѫ важели и за поклонничеството до Йерусалимъ. Всѣки българинъ хаджия отъ XVII или XVIII вѣкъ е белегъ за проявата на една по-голѣма духовна и обществена подвижность, на по-високи религиозни изисквания и на значителна имотность.
97
Ходенето на Божи гробъ е разширявало житейския крѫгозоръ на поклонника и оставяло неизличими впечатления въ душата му, за което свидетелствуватъ паметнитѣ записки и описанията на подобни пѫтувания. Ето защо необходимо е да отдадемъ внимание и на това културно явление.
Единъ богатъ и виденъ селянинъ отъ село Недобърско (сега Добърско), Разлога, на
име хасиıа бележи, че „съ трудомъ великиı“ предприелъ
благочестиво поклонение до гроба Господенъ презъ 1614 г., a следъ щастливото си
завръщане построилъ църква въ своето родно село. Хаджи Нешо отъ гр. Пиротъ билъ
на Божи гробъ въ 1768 г. и описалъ преживелицитѣ си отъ своето пѫтуване твърде
пространно. Търновскиятъ свещеникъ х. попъ Петъръ съобщава въ една приписка като
паметно събитие своето поклонничество отъ 1681 г. Сѫщо като него и мирянинътъ
Димитъръ Димовъ отъ Враца отбелязва годината на хаджилъка си—1719. Други
поклонници българи се подписватъ въ Йерусалимъ върху разни монастирски книги:
(?)
отъ Рилския монастиръ 1624 г.;
(XVII—XVIII в.) и нѣколцина още въ 1665, 1694
и 1732 г. Дори и незначителни македонски села имали представители въ категорията
на поклонницитѣ отъ XVIII вѣкъ, напримѣръ поклонникъ Мирче отъ Горно село, Бошко
отъ с. Бродъ, Яковъ, баща на Недѣлко отъ с. Орѣховица. Сѣръ сѫщо е далъ измежду
своитѣ български първенци хаджии въ XVIII вѣкъ: х. Георги Ст. Пановъ и х. Стоянъ
отъ 1796 и 1800 г. Между русенскитѣ търговци сѫщо имало благочестиви посетители
на Божия гробъ, известенъ ни е хаджи Тошко, XVII—XVIII вѣкъ. Сливненецътъ
Никифоръ, пѫтувайки до светитѣ мѣста, взелъ присърдце да преведе отъ гръцки на
български описанието на
98
йерусалимскитѣ църкви и монастири въ 1742 г. Споредъ думитѣ му, той,
Описанието му е доста подробно и заема 8 листа въ единъ народенъ дамаскинъ. Хаджии сѫ били: бащата на българския търговецъ отъ Буда-Пеща, Алекси х. Николовичъ, освенъ това авторътъ на Стематографията Христофоръ Джефаровичъ, Иоанъ Ерина самоковецъ (1750 г.), Цено, Николай, Тома, Симеонъ Фотичъ отъ Видинъ, отецъ Паисий Хилендарски и братъ му Вълчо (XVII—XVIII вѣкъ) и много други. Дори и въ най-смутнитѣ кърджалийски времена, когато цѣли градове сѫ били опожарявани, десетки села разпилявани, a голѣмитѣ пѫтища завардени отъ разбойнически шайки, т. е. тъкмо въ 1800 г., четирима софийски занаятчии се надигатъ и потеглятъ за Божи гробъ. [82] Поклонничеството не само до Атонъ, но и въ Светата земя е било презъ XVII —XVIII вѣкъ за българитѣ широко разпространено битово явление, което, при все че е имало срѣдновѣковенъ религиозенъ смисълъ, показвало тѣхната будность, съответна на времето културна жизненость и възможность да отдѣлятъ време, срѣдства и енергия за задоволяване на духовнитѣ си нужди.
*
Не би било правилно да смѣтаме, че презъ тази епоха българитѣ не сѫ проявявали обществени и исторически интереси въ крѫга на тѣхната действителность. Между грамотнитѣ и образованитѣ имало мнозина, които увѣковѣчавали чрезъ записване паметни събития, отнасящи се до живота и сѫдбата на народа ни въ цѣлость или въ отдѣлни области a градове. До днесъ сѫ запазени множество по-дълги или по-кратки лѣтописни изложения, описания
99
на войни, народни нещастия, културни събития и др., които представятъ цененъ исторически материалъ. Нека споменемъ лѣтописеца попъ Петъръ отъ с. Мирково, Пирдопско (XVII вѣкъ), попъ Методия Драгиновъ съ неговия разказъ за потурчването на чепинскитѣ българи (XVII вѣкъ), съвременното повествование за катастрофата, постигнала Чипровци и Чипровско (1689—1690 г.), което е написано отъ неизвестенъ авторъ въ монастира Темско—Пиротско, попъ Спасъ Пиротски, писалъ доста обстоятелни исторически бележки въ Враца презъ 1732 г., еленската лѣтопись отъ края на XVIII вѣкъ, попъ Йовчо и и неговата лѣтопись, която по лични спомени и предание принадлежи къмъ XVIII вѣкъ, „Рилскиятъ лѣтописецъ“ отъ 1737 г. и множество други подребни бележки отъ историческо естество, съставени изъ различнитѣ области на българскитѣ земи. [83]
Но това време познава и много по-едри фигури на книжовници и народни просвѣтители и то не като случайни явления. Въ хронологически редъ първи е известниятъ на времето иеромонахъ и иконописецъ Пименъ, прогласенъ поради благочестието му за светецъ. Житието му е написано отъ неговия ученикъ Памфилий. Пименъ се родилъ и отрасналъ въ София, гдето училъ 6 години четмо и иконопись при отецъ Тома въ църквата Св. Георги. Като живописецъ работилъ изъ околнитѣ на София монастири и въ Зографъ. Споредъ житийното предание светецътъ изписалъ 300 църкви и 15 монастири. Той починалъ въ Черепишкия монастиръ. Рѫкописитѣ му (защото Пименъ е билъ и преписвачъ) свидетелствуватъ за голѣмо краснописно майсторство и вкусъ къмъ украсата. Неговата дейность се пада въ края на XVI и началото на XVII вѣкъ. [84]
Презъ XVII вѣкъ се отличаватъ още двама български духовници, свещеноикономъ Мелетий Мaкедонски,
100
егуменъ на общежителния монастиръ Говора въ Молдавия, и иеромонахъ Стефанъ Охридски, помощникъ въ дѣлото на Мелетия. Молдавскиятъ воевода Матея Бесарабъ (1633—1654) създалъ въ споменатата обитель църковно-славянска печатница, a нейното управление било повѣрено на егумена, който я уреждалъ заедно съ иеромонаха Стефана. Последниятъ вѣроятно билъ словослагатель и печатарь. Тѣзи монаси издаватъ два славянски псалтиря съ посвещение на воеводата Матея, a на заглавната корица стоятъ отпечатани и тѣхнитѣ имена. Годинитѣ на издаването сѫ 1637 и 1638. [84а] По всѣка вѣроятность издателската дейность на тия двама български духовници не ще да е приключила само съ дветѣ книги. За жалость липсватъ сведения за други тѣхни печатни творби.
Твърде популяренъ билъ презъ XVIII вѣкъ преписвачътъ—даскалъ и съставитель на религиозни назидателни слова за миряни, попъ Теодоръ отъ Враца, при когото идвали на учение като въ бого словско училище духовници и даскали отъ далечни краища. [85]
Но истинско обществено значение и влияние върху голѣма часть отъ българския народъ е придобилъ другъ единъ духовникъ преписвачъ, съставитель на нравоучителна книжнина и пламененъ проповѣдникъ. Това е инокътъ отъ Рилската обитель, Йосифъ Брадати, пѫтуващъ таксидиотъ и обновитель на българския нравственъ животъ. Споредъ Д. Мариновъ този книжовникъ е работилъ между 1690 и 1750 г. Но отъ писменото засвидетелствуване на Партения Павловъ, който е неговъ съвременникъ, Йосифъ и презъ 1757 г. билъ още живъ. По догадкитѣ на нѣкои той произхождалъ отъ еленския свещенически родъ Разсуканови, отъ които води потеклото си и хаджи Юрданъ Брадата, взелъ
101
участие въ Велчовата завѣра. Живѣлъ и работилъ въ Рилския монастиръ, Йосифъ се отлѫчвалъ често и за дълги периоди време, ходейки по монастирски дѣла и проповѣди изъ цѣла западна България. Той самъ възклицава: „Поистину, въ колико мѣста и градове приходихъ“. Спомени за дейностьта му сѫ запазени дори до края на XIX вѣкъ, напр. въ Коприщица и Чипровци, a следитѣ на неговитѣ дамаскини и писани проповѣди се откриватъ въ Самоковъ, Враца, Пазарджикъ, Бѣлово, Пирдопъ и Габрово. Самъ той е работилъ въ Враца и Самоковъ. Преписи отъ неговитѣ сборници е правилъ между другитѣ попъ Теодоръ Врачански въ 1756, 1758, 1760 и 1761 г., a рилски монаси въ 1751 и 1768 г. Тази голѣма разпространеность на Йосифовитѣ писания говори за извънредния успѣхъ и приема, който тѣ намирали всрѣдъ читателитѣ. Това се дължи както на простия имъ народенъ езикъ, тъй и на яснотата на темитѣ и новостьта на засегнатитѣ нравствени проблеми, осмислени отъ аскетични, но все пакъ социални християнски добродетели. Въ Рилския монастиръ Йосифъ билъ известенъ като великъ инокъ. A Партений Павловъ го споменава въ автобиографията си като най-видния български духовникъ на времето. Около него е имало група ученици и последователи на дѣлото му. Единъ отъ тѣхъ, Романъ, съ благочестие преписва проповѣдитѣ на учителя си, за да го прослави и изтъкне заслугитѣ му; другъ приелъ мѫченичество за вѣрата и билъ убитъ отъ турцитѣ. Изглежда, че този проповѣдникъ се е проявилъ като извънредна личность, действуваща силно върху окрѫжаващитѣ го. Колкото аскетиченъ и да е неговиятъ нравственъ идеалъ, той е все пакъ жизненъ, напрегнатъ и съ обществени тежнения, a не мъглява и витийска „богословѝя“. Йосифъ бичува най-вече суевѣрието, смъртнитѣ грѣхове, разкоша,
102
нерадивото свещеничество и лихварството, зове къмъ скромность и домашни добродетели женитѣ, внушава жива християнска доброта и сговорчивость. Това е едно нравоучение, което съвсемъ се покрива по духъ и идеи съ чехскитѣ предхуситски проповѣди на Томашъ Щитни и Янъ Миличъ, които сѫщо като Йосифа начеватъ за първи пѫть да употрѣбяватъ народния разговоренъ езикъ; — успоредицата е пълна. [86]
Другъ забележителенъ въ духовно отношение българинъ е неспокойниятъ монахъ Партений Павловъ отъ Силистра (роденъ къмъ края на XVII в., починалъ въ 1760 г.), екзалтиранъ проповѣдникъ, религиозенъ полемистъ, защитникъ на православието, ученъ богословъ — писатель и събирачъ на книжовни старини. Партений получилъ първоначалното си образование въ Силистра, a следъ това опиталъ всички най-добри училища на Балканския полуостровъ. Той скиталъ отъ монастиръ на монастиръ да преписва рѫкописи и документи съ историческо значение и често се подписвалъ върху старитѣ книги за паметь. Както видѣхме, неговиятъ подписъ и бележка личатъ върху протокола на сръбския народно-църковенъ съборъ въ Буда-Пеща презъ 1736 г. Две години по-рано, въ 1734 г., Партений престоялъ нѣколко месеца въ Рилския монастиръ, гдето преровилъ библиотеката, челъ книги и преписалъ хрисовула на царь Иванъ Шишмана, като оставилъ дълга паметна бележка върху самия оригиналъ. Въ нея той оправдава преписа си съ желанието да запази този паметникъ, защото билъ изложенъ на опасностьта да бѫде унищоженъ или отнесенъ въ ония времена на несигурность и постоянни ограбвания на монастиритѣ. Партений е оставилъ и нѣколко научни богословски трудове. Пѫтувайки безспирно по Балканския полуостровъ, изъ Италия, Хърватско, Австрия, Германия,
103
Чехия и Унгария, той търсѣлъ постоянно богословски спорове съ иновѣрци и се излагалъ често на гонения и беди заради своето фанатично защитничество на източно-православната църква. Уморенъ, най-после той се спира на постоянна служба ката епископъ въ Сремски Карловацъ, гдето и умира. Най-значителното въ културно-историческо отношение негово произведение е житието му, написано на църковно-славянски езикъ. Правилно забелязва Й. Ивановъ, че то напомня много по идея и съдържание онова на Софрония Врачански. Въ него има достатъчно индивидуални автобиографични елементи, за да можемъ да установимъ, че личностьта съ своята неповторима сѫдба и качества влиза още преди Паисия въ новата българска история. [87]
Южно-славянската книжовность отъ XVIII вѣкъ познава и други българи съ значение и заслуги за нея. Панкрацкиятъ епископъ Кирилъ Живковичъ „рожденъ въ Пиротѣ, въ предѣлѣ Болгарии, 1730 лѣта“, издава въ Виена презъ 1794 г. житиетата на светиитѣ Симеонъ и Сава. [88] Богатиятъ търговецъ отъ Банско, Марко Теодоровичъ, който живѣелъ въ Виена като вноситель на македонски стоки, презъ 1792 г. дава срѣдства за отпечатването на църковно-славянски букваръ, употрѣбяванъ много въ келийнитѣ училища. Книжката съдържа освенъ елементитѣ на писмото и съответни четива, още наставление въ вѣрата, рудиментитѣ на смѣтането, малко история, география и календаръ. На заглавния листъ стои отпечатано: „ ... иждивеніемъ г. Марка Теодоровича Булгара родомъ отъ Разлога 1792“. [89]
Съвременникъ на Партения Павловъ е още по-известниятъ българинъ книжовникъ, Христофоръ Джефаровичъ, авторъ на „Стематографията“, духовникъ, писатель и художникъ съ исторически интереси. Той е роденъ въ гр. Дойранъ, a починалъ
104
въ Москва презъ 1759 г. Отъ книжата му, намѣрени следъ неговата смърть, и отъ акта, съставенъ отъ църковнитѣ власти, въ който той е нареченъ „булгаря Зефаровича“, се узнава, че въ родния му градъ Дойранъ свещеничествувалъ неговъ братъ на име Проданъ. За българската народностна принадлежность и съзнание на Джефаровича говори още съдържанието на Стематографията и посвещението нз сръбския митрополитъ Павелъ Ненадовичъ до автора отъ 1741 г., което гласи: „... Благопочтенному Господину Христофору Джефаровичу . . . ревнителю отчества Болгарскаго..." Както образътъ на българския гербъ, тъй и текстътъ за славата на нѣкогашното силно царство България въ Стематографията сѫ действували върху въображението, чувствата и мислитѣ на българитѣ. Тази книга е първата въ Ново време, която докосва струната на българската народна гордость и мѫка за миналото. [90]
Зографска история. Интересътъ къмъ това минало вече назрѣвалъ въ душитѣ. Преди още Паисий да започне да пише Славяно-българската си история въ Хилендарския монастиръ, другъ неизвестенъ по име монахъ отъ Зографската обитель, разбира се българинъ, начева съставянето на една българска история, или по-право Царственикъ, завършенъ въ 1761 г. Както доказва откривательтъ на този новъ български историописецъ, Ю. Трифоновъ, отецъ Паисий е използувалъ труда на своя безимененъ предходникъ. [91]
Следъ Зографската история иде и пророчески гнѣвната книга на другъ българинъ отъ Банско, Пaисий Хилендарски, която тръгва да „ходи“ по българскитѣ души отъ 1762 г. Множеството преписи или компилации и преработки на Славянобългарската история, следващи до края на XVIII вѣкъ, показватъ достатъчно ясно нравственото ѝ въздействие
105
върху мислящитѣ българи. Подобна книга не би могла да има успѣхъ, ако съзнанията не сѫ били готови да я възприематъ и се въодушевятъ отъ нея. Реакциитѣ на читателитѣ ѝ личатъ добре отъ припискитѣ и възклицанията, съ които е украсено и допълнено всѣко копие. [92]
Попъ Стойко Владиславовъ, по-късно Софроний Врачански, съ своята проповѣдническа и просвѣтителска работа въ течение на 35 години до края на XVIII вѣкъ, съ своитѣ два преписа на Паисиевата история, съ множеството преводи, преписи и компилации, a най-вече съ Житието си принадлежи изцѣло на това столѣтие и неговитѣ още неуяснени напълно духовни тежнения за народностно осъзнаване. [93]
Къмъ редицата българи, издигнали се високо надъ срѣдното културно равнище на своето време, трѣбва да причислимъ въ известенъ смисълъ и създателя на сръбската история, Иванъ Раичъ, който е билъ отъ българско потекло и живо се интересувалъ отъ българското минало. Не случайно неговата книга носи заглавието „История разныхъ славянскихъ народовъ, най-паче Болгaръ, (к. н.) Хорватовъ и Сербовъ“ (Виена 1794). Архимандритъ Раичъ самъ бележи въ своя родословъ: „Отецъ мой Раия (Райо, Райчо) родился въ Видинѣ болгарскомъ въ лѣто 1699“. На друго мѣсто, въ една полемика съ цензора на книгата си той заявява : „... и башъ мой бугарски родъ. . ." Въ осемь глави Раичъ излага нашата история до падането на второто българско царство подъ турцитѣ. Като възвеличава народа и неговитѣ царе, той се спира и на съвременната нему действителность и съ скръбь говори за робството на сънародницитѣ си, издирва причинитѣ на тѣхното нещастие и ги открива въ кѫсогледото враждуване на българскитѣ владѣтели съ съседи и помежду имъ, a сѫщо и въ невежеството на народа. Той дава и
106
съвременна характеристика на българитѣ :
„Родъ сей болгарскій по природѣ възрастомъ (на ръстъ) срѣдственъ, тѣломъ крѣпокъ, уми неизученъ, нрави простъ, въ вѣрѣ постояненъ, въ богатствѣ скуденъ.“ [94]
Както се вижда, презъ XVII и XVIII вѣкъ на българския народъ не липсватъ и отдѣлни творчески личности. Тѣхната редица започва съ Пимена и завършва съ Софрония. Въ тази редица Паисий Хилендарски не е нито пръвъ, нито последенъ. Той е едно звено — разбира се, най-якото и най-голѣмото, но все пакъ звено. Ония, които сѫ преди него и следъ него, нѣматъ сѫщото историческо въздействие и значение. Но фактътъ, че всички тѣ сѫ групирани въ дейностьта си около една интуитивно рѫководеща ги идея — за общественото служене, за нравственото и обществено възпитаване и организуване — показва, че тѣзи личности осѫществяватъ всѣка споредъ способноститѣ си едно социално тежнение, че отговарятъ на нѣкаква всенародна нужда, бавно осъзнавана отъ отдѣлния българинъ. Затова трѣбва да ценимъ дейностьта на изброенитѣ книжовници като сумаренъ културенъ процесъ, a не да ги гледаме като спорадични и нѣмащи отношение една къмъ друга прояви. Въ отдѣлнитѣ моменти на този процесъ може да се наблюдава бавното трансформиране на срѣдновѣковния свѣтогледъ. Докато Партений Павловъ воюва за чистата православна вѣра и въ омразата си спрямо турци и католици изхожда само отъ нея, Йосифъ Брадати е превъзмогналъ догматичното и формално-религиозното, за да се отправи къмъ вѫтрешния нравственъ свѣтъ на българина; той дири причинитѣ за българското робство въ липсата на лични и обществени християнски добродетели, смѣта, че българското народно организиране е възможно само посрѣдствомъ нравственото прераждане
107
на личностьта възъ основа на срѣдновѣковния аскетиченъ моралъ. По аналогична линия на идейно развитие върви и Софроний Врачански, но y него аскетичниятъ моментъ липсва, a просвѣтяването на личностьта има по-рационалистиченъ, по-свѣтски характеръ. Врачанскиятъ епископъ носи винаги въ душата си съзнанието за. една нравствена отговорность предъ нѣкаква голѣма общность — страдалческата българска християнска общность. Ала Джефаровичъ, Зографскиятъ историкъ, Паисий и Раичъ се интересуватъ и отъ чисто свѣтски влияния, отъ политическото и военно минало на своя народъ. Тѣ поставятъ свѣтски идеали и изискватъ или изтъкватъ на първо мѣсто свѣтски добродетели, при все че не се отдѣлятъ отъ идеята за Бога като исторически промисълъ. Докато за Павловъ и Брадати все още нѣма български народъ като колективна историческа персона, y Джефаровича, Зографския историкъ, Раича и особено y Паисия тази реалность заема срѣдищно мѣсто и става носитель на историческото битие.
Сѫщевременно се извършва и друга духовна промѣна. Отъ безименната книжовна работа, въ която почти нѣма индивидуална нотка и при която се преписватъ установени образци дори съ грѣшкитѣ, се преминава доста бързо къмъ литературната проява на човѣшката индивидуалность. Писательтъ започва да занимава своитѣ читатели съ себе си, съ своитѣ мисли, чувства, преживелици, дребни грижи и случки. Тази личность се чувствува като единствена и неповторима, съзнава своята значимость, стреми се да остави споменъ за личното си дѣло, изтъква общественитѣ си заслуги. Житиетата на Партений Павловъ и Софрония Врачански вече не сѫ произведения, изградени по житиенъ образецъ, a автобиографии — жизненъ и колоритенъ разказъ
108
за една превратна човѣшка сѫдба, която има отношение къмъ други хиляди български сѫдби и къмъ една обществена идея. Паисий пъкъ написва история, въ която личниятъ елементъ на творчеството, моментитѣ отъ собственитѣ му чувства, дѣла и мѫки и дори описанието на самия процесъ на работата заематъ особено мѣсто, даже настройватъ цѣлото произведение като памфлетъ. — Наближава Новото време, вѣкътъ на личноститѣ.
*
И ако все пакъ дейностьта на тия творци не може да ни задоволи особено много, ако ни се струва, че тѣхнитѣ духовни усилия сѫ били разпокѫсани и случайни, и че тѣ не оставятъ ярки следи въ народния животъ, че българскиятъ народъ не е реагиралъ масово на идеитѣ имъ, това се обяснява съ една особена причина : на тѣхъ имъ е липсвала оная многобройна, заможна, организувана и еднакво настроена обществена срѣда, която трѣбвало да ги приеме въ своитѣ недра, да ги закриля и подкрепя съзнателно, да се прониква отъ идеитѣ имъ, да ги издига като духовни водачи. Тази срѣда е българскиятъ градъ и организуваното българско общество, които още не сѫ създадени. Поради това Мелетий Македонски и Стефанъ Охридски намиратъ приложение на своето печатарско изкуство чакъ въ Молдавия, Партений Павловъ работи и умира въ чужбина, Джефаровичъ скита изъ Австро-Унгария, Сърбия и Русия, Раичъ намира добри условия за работа въ сръбска срѣда, Софроний следъ хиляди беди е принуденъ да остави отечеството си, a Йосифъ Брадати, Зографскиятъ историкъ и Паисий се крепятъ въ своята народно-възпитателна дейность благодарение материалното обезпечение, закрилата и прибѣжището на монастира.
109
Тази особеность въ социалния строежъ на българския животъ презъ разглежданата епоха се явява като една отъ най-характернитѣ му отлики, когато го сравняваме съ живота отъ времето на сѫщинското възраждане въ XIX вѣкъ.
*
Забележкитѣ сѫ набрани съ нормаленъ шрифтъ (гармондъ) не поради техническа невъзможность да се употрѣби петитъ, a за да не се измѫчва напраздно зрението на читателя. Петитътъ не крие въ себе си никакви специфични научни достоинства, — неговата употрѣба е оправдана само, когато забележкитѣ сѫ подъ линия къмъ всѣка страница, гдето тѣ за по-лесно намиране трѣбва да се различаватъ графически отъ основния текстъ.
190
Въ текстоветѣ, отпечатани съ църковно-славянски шрифтъ, развързахме почти всички надредни знаци, за да облекчимъ вниманието на читателя. Тѣзи видоизмѣнения не засѣгатъ съдържанието.
———
1. Захаріевъ Ст: Географико-историко-статистическо описаше на Татаръ-Пазарджишкѫ-тѫ каазѫ съ една харта и таблицѫ на различни стари памятници ... (Віена 1870) 68; Цоневъ I 236
2. Въ Софийската народна библиотека и Софийския църковно-археологически музей се съхраняватъ нѣколко стотинъ съвсемъ непроучени рѫкописи, които поради военнитѣ условия презъ последнитѣ години не ни бѣха достѫпни.
3. Трудно е за единъ събирачъ да състави пъленъ списъкъ на изданията и мѣстонаходищата на българскитѣ писмени паметници отъ XVII и XVIII вѣкъ. Тукъ ще направимъ единъ бѣгълъ прегледъ въ това отношение, който може да послужи за помагало при написването на специална библиография по тази материя:
Неиздадени и неописани паметници
Въ музейната сбирка при Пазарджишкото читалище.
а. Дамаскинъ рѫкописенъ отъ XVIII в. Малка осмина. Подвързия : дъски въ кожа. 67 листа хартиени. Безъ инв. №. Българска редакция, но съ ь. На последната страница приписка:
191
Книгата е била употрѣбявана въ Коприщица, село Раковица, Златица и другаде. Това личи отъ кратки означения съ друга рѫка, намиращи се на вѫтрешната страна на предната корица.
б. Служебникъ рѫкописенъ отъ XVIII в. Малка осмина. Подвързия: дъски въ кожа. 183 листа хартиени. Безъ инв. №. Краснописъ, подражание на руски печатенъ църк.-славянски шрифтъ съ илюминации. Българска редакция. По долнитѣ поли на страници 3—27 приписка:
в. Надгробенъ камененъ кръстъ съ надписъ (1773 г.), донесенъ, споредъ сведенията на уредника К. Христовичъ, лично отъ него отъ старитѣ гробища на с. Хаджилий, днесъ Юнацитѣ, на 8 клм. отъ Пазарджикъ по пѫтя за София. Безъ инв. №. Текстъ на надписа:
г. Надгробенъ камененъ кръстъ съ надписъ, отчупенъ въ горния край. Споредъ сведенията на уредника, пренесенъ лично отъ него отъ мѣстностьта около крепостьта Раковица, между Бѣлово и Сестримо. Точното мѣстонамиране на паметника било самото
192
подножие на крепостьта, „всрѣдъ едно църковище изъ ливадитѣ“. Безъ инв. №. Текстъ:
Ясната часть на датата е зс (7200 = 1692 г.), като прибавимъ забърканитѣ десетици и единици, ще се получи нѣкаква дата къмъ началото или срѣдата на XVIII вѣкъ. За сѫщата крепость и находкитѣ изъ нейнитѣ околности вж. Мутафчиевъ П.: Стари градища и друмове изъ долинитѣ на Стрѣма и Тополница (София 1915) 78.
д. Медна софра (паралия, синия) съ надписъ. Безъ инв. №. Текстъ по рѫба на софрата, лицева страна :
По сведения на уредника софрата е била подарена на Калугеровския монастиръ Св. Никола, разрушенъ и ограбенъ презъ Априлското възстание отъ мѣстния башибозукъ. Тогава софрата минала въ рѫцетѣ на едно пазарджишко турско семейство, което нѣколко десетилѣтия по-късно я продава на читалищния музей.
е. Молитвеникъ рѫкописенъ отъ XVIII в. Малка осмина. Подвързия: дъски въ кожа. 133 листа хартиени.
193
Безъ инв. №. Красивъ рѫкописъ, подражаващъ печатенъ руски шрифтъ съ хубави илюминации сѫщо по печатни образци. Българска редакция. Отъ дветѣ приписки, на 1 и 109 стр. личи, че рѫкописътъ е правенъ въ Зографъ презъ м. февруарий 1788 г. отъ монаха Макарий по порѫчка на архимандритъ Ананий, който се е подписалъ саморѫчно на стр. 1. Ананий порѫчалъ молитвеника, за да го подари на своя любимъ ученикъ иеродяконъ Иосифъ, както се вижда отъ посветителния надписъ.
г. (ж?) Кондики на пазарджишки еснафи отъ XVIII вч писани съ гръцки букви на български или гръцки. Безъ инв. № №.
Въ музея при читалище „Искра", Казанлъкъ.
а. Пендикостаръ, Цвѣтникъ, рѫкописенъ отъ XVII в. Размѣри на листоветѣ 19 X 28 5 см. Дъсчени корици въ кожа. 385 листа хартиени. Безъ инв. № Българска редакция съ колеблива употрѣба на ь и ъ. Едро полууставно писмо съ красивъ размахъ отъ втората половина на XVI в.; къмъ края на книгата нѣколко листа сѫ късна реставрация отъ XVIII в. съ по-груба и неумѣла рѫка ; тукъ-таме червени унциали. Приписки — на стр. 582 :
Може би, това е рѫката на самия преписвачъ, макаръ почеркътъ да е съ по-едъръ размахъ. На стр. 670:
194
Този текстъ е отъ рѫката, която е реставрирала текста въ последнитѣ нѣколко страници на книгата. На стр. 771 : „писа проданъ граматникъ“ съ почеркъ отъ XVIII в. На задната корица отвѫтре пакъ съ рѫката на реставратора :
Подвързаческата работа и отпечатанитѣ върху кожата орнаменти показватъ, че даскалъ иерей Тодоръ не се е занимавалъ случайно съ книговезство, a е билъ опитенъ занаятчия съ богатъ инструментарий. Неговиятъ почеркъ е увѣренъ и достатъчно обработенъ, но нѣма онази красота, съ която се отличава рѫкописътъ на оригинала отъ XVI или XVII вѣкъ.
б. Часословъ рѫкописенъ отъ XVII в. (?) Малка осмина. Подвързия дъсчени корици въ кожа. 96 листа. Колебливъ български правописъ съ ь и ъ. На стр. 50 приписка : „Сіе написахъ азь попь Димитърь“.
Музейна сбирка при Сопотския женски монастирь
а) Апостолъ печатенъ, влашко издание отъ 1547 г. Дветѣ дървени корици сѫ подлепени отвѫтре съ по единъ листъ отъ български богослужебенъ текстъ, XVI—XVII в. Безъ инв. №.
Музейна сбирка при Карловското читалище
а) Кондика на златарския еснафъ въ Карлово. Инв. № 452. 12 листа въ форматъ малка осмина съ кожена подвързия. Безъ никакъвъ надписъ. Разнообразни бележки отъ 1781 до 1805 г. Кондиката е
195
водена отъ нѣколко рѫце твърде неумѣло, безъ редъ, съ прескачания на страници и листове и дори отзадъ напредъ поради несъглеждане на първоначалната заглавна страница. Паметникътъ съдържа най-старитѣ известни до сега еснафски правила, записани на български езикъ. Той начева съ списъкъ на майсторитѣ отъ еснафа. После следватъ отбелязвания на членски вноски отъ различни майстори и единъ видъ договори за уславяне на чираци и калфи. Особено интересни и важни за нашата стопанска история презъ XVIII вѣкъ сѫ краткитѣ задължителни записи между занаятчии, въ които е отбелязано като краенъ срокъ на изплащане времето следъ приключване на панаира въ Узунджово. Това показва, че още въ онази епоха споменатиятъ панаиръ е билъ главно разпродажбено мѣсто на карловскитѣ златарски произведения. Еснафътъ на златаритѣ е билъ, както се вижда, чисто български и при това доста многоброенъ. Не по-малко ценни сѫ краткитѣ протоколи за избиране на първомайстори (устабашии). Кондиката е ценна и въ езиково-историческо отношение, понеже регистрира карловския говоръ отъ втората половина на XVIII вѣкъ. Ето и самиятъ текстъ:
(Кондиката нѣма никакъвъ надписъ)
(с 1) „попь христю киру дади грш їB
майсторь златю
майсторь генчо савинь
майсторь генчѡ тарнинь
спасъ брайчо
колю спасовичинъ
чоно мито
гено златю
мито трифунь
маринь нейко
196
стойко генчо
атанась митю
пенчу христу
колю џалась
чоно христю
тодорь џалась
марко и колю спасови
марко петко пано
иванъ ѽ ново село
иванъ сребра
саву попь христю
патю попь христю
крстю попь христю
гѡта стефань
фарго стефань
слафчо примо (произхожда отъ с. Войнягово)
никола ѽ химитли (село)
златко гено
ганчо ивань
колю ѽ чукурліе (село)
иванъ златю
ѽ сопотъ станю
дади грош
____________
атанась ѽ бугасать (с. Богазъ или Боазъ)
дади грош[а] ди (48?)
____________
нетку дади кюше
кунуклукъ грош[а] BS (26?)
(Това е такса за правоупраж-
няване на занаята)
____________
колю ѽ дабини (с. Дѫбене)
дади кюше кунук[лукь]
____________
грош брахь ась атанась
ѽ котиıата (еснаф. каса) имамь
да зимамь грош[а] В (2 или 20?)
197
фатамь ги за чонка за башкалакь (такса за добиване майсторско право)
ивань крстовь аѱчи 1798
дади гроша Н (8)
ивань петко грош[а] Н (8)
дади [. . . . .] а(?) ѡ
да са знай какь цанко
плати башкалакат гроша Н (8)
дади калчо гроша Д (4)
гиорги дади гроша Д (4)
(с. 2) аѱч (1790) лета да се зна (!) какь има гено да зима ѽ ганча Н (8) гроша до ȣзȣнџово (т. е. : платими следъ завръщане отъ Узунджовския панаиръ)
има маиь (!) ась гено да давамъ на маисторити гроша ïH (18) ду ȣзȣнџовȣ и други ощи В (2) гроша.
да са знаить (!) какь одумахми георги y марка шигартинь (чиракъ) за за (!) г҃ годинь вади (срокъ) ѽ василь (Василевдень) аѱчз (1797)
да са знаи какь одумахми георги y марка ѽ Василъ кавлфа (!) HÏ гроша (18 — числата въ обратенъ редъ) ваде (срокъ) ѽ сти до василъ до сти му василие (!)
да са знаи какь главихми георга ѽ маистора марка за гроша ҃л (30) и В (2) чифта калеври отъ сти василиа до сти[...
(с. 3) y мамаисто(ръ) (!) златю (т. е., на годишното събрание на еснафа, станало въ дома на майсторъ Златя) турихми чона прутумаисторь на мсць июние день ЄІ (15—числата въ обратенъ редъ) аѱпѳ (1789 г.)
198
генѡ златю стана прумаисту (!) маисторь на мсць марта день ÏB (12) на сти аѱч (1790) кустадина (или месецътъ или праздникътъ е сгрѣшенъ)
сабрахми се y макавеюви на маисторъ день ка (21) дадухме на мартирие (свидетели?) грош[а] ï (10)
да са знаи ка (!) пуставихьм[и] маисту(ръ) гена златювь прутумайсторь турихмигу на мсць ноеврие день кд (24) аѱчѕ (1796)
да са знаи ка (!) турихми кола (Никола ?) чавушинь (секретарь, дѣлоизпълнитель и единъ видъ разсиленъ на еснафа) на мць ноеврие день кд (24) и да бире котията майсторска Василиа аѡв (1802 г.)
(с 4) да знаити какъ имами марка чаушинъ (съ заплата) чифъ калеври за година
да са знаи какь одумахми митка о (т. е., у) ивана за шигъртинь за четири годинь ѽ питровдинь аѱчѕ (1796)
да са знаи какь удумахми въля о сава пръфь хакь (заплата) за a (1000) докати (може би трѣбва да се разбира аспри) ѽ димитровьдень до димитъръ день аѱчи (1798)
да са знаи какь удумахми петка о тодора за година ѽ гирговдинь за еı (15—числата сѫ въ обратенъ редъ) гроша чифь калеври аѱчѳ (1799)
(Правила на еснафската организация)
(с 5) за калфити койту калфа иска да излези башка пишинь да си плати башкалакать тай да излези башка Н (8) грош(а)
кои масторь напупаржа на нıакоıа маисторица ка даде на маисторити иди(нъ) зифеть (угощение)
199
ÏВ (12) туеги (т. е. и да му се ударятъ или да му се ударятъ 12 тояги; тукъ не е ясно, дали се консумиратъ и дветѣ наказания наведнажъ или се предвижда едното отъ тѣхъ)
коиту маисторь ıаратиса нıакои калфа ѽ маисторат му (т. е., ако нѣкой калфа бѫде примаменъ въ друга работилница) да даде на маисторити идинъ зифетъ е (5) грош(а) на кутıата. (Тукъ думата зифетъ има преносното значение на глоба)
чавушинать куга гу прати устабашиıать да вика маисторити кои маисторь ни да нид[...
(Горното, повторено въ по-ясна форма:) кога прати устабашиить чавушинать да вика маисторити кои маисто[рь] ни доди ѽ идно викани да даде на маисторити идинь зифеть ако ли ни даде зифеть a то ВÏ (12—числата въ обратенъ редъ) тоеги да мy ударимъ маисто(р)ски
(с 6 праздна)
(с 7) за куше кунуклукъ « аѱча (1781)
маисторъ ненко далъ
колю џаласъ далъ
марко хачо тодорь шинко даль
пенчу тунти далъ
атан(а)сь далъ
ивань сребра далъ грош(а) S
патю тунту
саво поповъ далъ
славчо далъ
фарго далъ
оовко (!) далъ
чоно тунто далъ
тодоръ чаласъ далъ
крсто поповъ далъ
200
марко коловъ далъ грош(а) и (8)
оста в грош(а) да д(а)ва
гота даль башкалакь гр(о)ша нв (52?)
колю ѽ чукурлие дади гр(о)ша и (8) [...] и
ѡщи да зима да дава (!)
иванъ ѽ ново селу дал грош(а) д (4)
и ѡщи има да дава гр(о)ша д (4)
ганчѡ дади кюше кунуклук(ъ)
(с 8) маистори сась дигени sï (правилно ïs = 16) саву генчо чоно попь христю златю гено маринь марко пенчо атанась ивань сребра фарго (Означениятъ съ число брой не отговаря на броя на имената)
аѱчѳ (1799) да се знаи какь извадихми два башкалии дади гр(о)ша вï (правилно ïв = 12) идинъ зифеть
да са знаи какъ одумахми о (т. е. у) хаджи попа на хаджи прима момчето за гр(о)ша вï (т. е. ïв) за година ѽ сти георги до сти гео(рги)
(с 9) да са знаи какъ главихми марка за a (1000) аспри така има маисто(р)ски законъ ѽ крастовдинъ въде за година аѡд (1804)
189 (1809?) да са знаи ка главихме русина (име) y маисторь атанаса и y чонка за грош(а) sï (т. е. ïs = 16) идинь чифь калеври ваде сти димитрие за година
да са знаи какъ удумахми стоıана y маистора кръста за д (4) годинъ ѽ ржисто (!) хрстово (!) въде да плати баща мѡ парвата година що му са стои кусуратъ маисторму аѡе (1805)
(с 10—18 праздни)
201
(с 19) аѡд (1804) да са знаи какь главихми кузмана y пенча за м (40) гр(о)ша въде ѽ сти гиорги за година
да са знаи какь глави(хъ) ась ивань златювь атанаса ѽ с(в)ети гюрги до свети гюрги ваде м (40) гроша чифъ калеври притъ мастори
(с 20) да са знае кькь главихме мита (у) уста крастю за sï (т. е. ïs = 16) грош(а) до гиргов(день)
да са знае какь азь уста пенчо (главихъ) ил аѡе за е (5) години да му тегли(мъ) сички аѡе ть харчъ аѡг (1803)
(с 21) † да са знаи какь главихми цанка о атанаса от гирговдинь до гирговдинь гр(о)ша м (40) аѱчз (1797)
да са знаи какъ главихми д[...] о пенча за година гр(о)ша л (30)
да са знаи глави(хъ) асъ иванъ златю атанаса ѽ сти никола до свети георги гр(о)ша гï (ïг = 13)
аѡг (1803) да са знае кькь удумахме русина y уста чона ѽ гирговдень за а (1000) докате (погрѣшно, — може би аспри или пари) до гирговдень
(с 22) да са значи какь да дадух ась атанась на маисторити гр М (40) на заимь
ѽ кабахатать(наказанието за простѫпка противъ правилата) колю чукурлу има да д(а)ва... дади ч (90) гр (сумата 90 гроша е подозрително голѣма като глоба въ края на XVIII или първитѣ години на XIX вѣкъ ; — може би това е нѣкаква грѣшка при писането) устана ощи ï (10) пр (гроша или пари—неясно)
да са зи... що има y мени маисторски пари грош(а) Г (3)
главихми недıа y марка грош(а) к (20) п(а)р(и) ѳ (9) въде (отъ) сти димит(ъръ)
202
главихми христа y тудора гр(о)ш(а) ei (ie = 45) не(ма) дру(гу) нищу (т. е. безъ други допълнителни възнаграждения въ пари или натура)
главихми ивана y дяда му грош(а) ï (10)
иваньна (!) главихми грош(а) и (8)
кирка главихми грош иï (ïи = 18) чифь калеври
(с 23) диму арнавутинать дади урдиıа за урдинıата дадухми гроша [...] аѱч (1790) (Думата урдия или ордия значи: 1. мѣсто, гдето станува войска — станъ; 2. орда, отредъ войска; 3. сборище празднично или за веселие. Ордулукъ обаче значи метежно време, размирица. Тукъ урдия можемъ, следователно, да разбираме въ две значения: 1. като замѣститель на понятието зияфетъ — угощение, веселба, устроена за смѣтка на Димо Арнаутина или 2. като контрибуция въ пари или натура за издържане на войска, воененъ лагеръ, за въорѫжаване милиция срещу кърджалиитѣ, най-после данъкъ за самитѣ кърджалии, които тъкмо по тия години започватъ вилнежитѣ си изъ Южна България. Въ всѣки случай значението на тази дума не е съвсемъ ясно).
главихме ивана y дıада му генча ѽ димитровдень за eï (ïe = 15) ѽ сти димитра вьде за година въ лето аѱче (1795)
(с 24) Маринъ глави илиıа грош(а) гı (ïг = 13) ваде сти дим(итъръ)
спасъ браичо глави михала rpoui(a) eï (ïe = 15) зa s мсць Никола глави илиıа грош(а) ïs (= 18) чифь калеври мита гла(в)ихми за година грош(а) ѳ (9) ѽ сти гиѡрги главихми маисторски мита за година ѽ сти гиѡрги до сти гѡорги грош(а) eï (ïe = 15) в чифта калеври
и цанка главихми за s грош(а) до ст гиорги твората(!) година грош(а) ï
203
главихми христıа арнавутинать y пенча гр(о)ша иї (ïи = 18)
главихми крьста y чона грош(а) ѳï“. (ïѳ = 19)
б. Втора кондика на карловския златарски еснафъ. 39 листа въ кожена подвързия, голѣма осмина. Дати отъ 1781 до 1832 г. Това е преписъ отъ първата кондика на чисто отъ една рѫка съ добавки за XVIII в. отъ нѣкаква друга, — трета кондика. Преписътъ е отъ първитѣ десетилѣтия на XIX в.
в. Кондика на дюлгерско-желѣзарския еснафъ въ Карлово. 91 листа. Тефтеръ. Инв. № 457. Дати и записки отъ 1795 до 1871 г. Записи за произвеждане и отдѣляне на нови майстори съ означение на тѣхния произходъ и др. под.
Карловско архиерейско намѣстничество
Книга на руфетскитѣ дарения за църквата Св. Богородица отъ 1829 г. Между редицата руфети (еснафи) се споменаватъ руфетъ „ѡрачшки“ и „ѡвчарски".
Книгохранилище на карловската цьрква Св. Богородица
а. Печатенъ руски миней (Москва 1778). Безъ инв. №. Рѫкописна приписка по долнитѣ поли на стр. 1—5:
Книгохранилище на карловската църква Св. Николай
а. Руски печатенъ служебникъ безъ начало, отъ XVIII в. Инв. № 148. Подвързия: дъски въ кожа. На вѫтрешната страна на задната корица, върху
204
хартиената подплата е запазенъ откѫслекъ отъ киноваренъ краснописенъ, но не особено четливъ надписъ:
На предната дъсчена кора, отвѫтре, върху хартиената облепка личи и подписътъ на споменатия попъ Димо, но отъ друга по-неумѣла рѫка.
Частна фотографска сбирка на директора на Пловдивския музей Д. Цончевъ
а. Възпоменателна плоча съ надписъ отъ чешма въ двора на монастира Св. св. Кирикъ и Юлита, Асеновградско. Текста вж. на стр. 30 тукъ. За сѫщия надписъ срв. Моравеновъ К Д: Памятникъ за Пловдивско-то хрістіянско населеніе въ града... издалъ Д-ръ Ал. Пѣевъ (Пловдивъ 1930) 30.
б. Възпоменателенъ надписъ на чешма въ двора на Баткунския монастиръ Св. св. Петъръ и Павелъ, Пазарджишко.
Годината може да се прочете 1791 или 1792.
Издадени, описани или посочени паметници
Въ книгата си „Ранно възраждане“, заб. 17, изброихме една голѣма група отъ изследвания и сбирки, които съдържатъ писмени паметници отъ XVIII вѣкъ.
205
Ние ще ги преповторимъ тукъ, едно, защото повечето отъ тѣхъ съдържатъ и паметници отъ XVII вѣкъ, незасегнати въ „Ранно възраждане“, и друго, понеже тази книга имà твърде ограниченъ тиражъ и отдавна е станала библиографска рѣдкость, та евентуалнитѣ справки нея сѫ току-речи невъзможни. Къмъ ядрото на стария списъкъ прибавяме и още толкова нови указания:
Арнаудовъ М: Изъ миналото на Котелъ. Заселване, бележити личности, стопански животъ, фолклоръ = ГСУиф XXVII (1931)
Атанасовъ В: Урвичъ и Бистрица. Кокалянски манастиръ и Мала Света Гора (София 1905)
Баласчевъ Г: Българското скорописно писмо и образци отъ него отъ X—XIX вѣкъ = Минало I (1909) 289—294
Бобчевъ С С: Единъ Еленски лѣтописъ за размирното турско време = Бсб VI (1899) 602—614
х Василевић J: Маћедонски зборник прошлога века = Споменик XXXI (1898) 6—36
Викторовъ А: Собраніе рукописей П И Севастьянова (Москва 1881) 73
Востоковъ А Х: Описаніе рукописныхъ и печатныхъ книгъ словенскихъ, принадлежащихъ... A С Норову = ЖМНПр IX (1836) 13, 16, 17
Гандевъ Хр: Ранно възраждане 1700—1860 (София 1939)
Гандевъ Хр: Ново известие за рода на Софрония Врачански = Родина III (1941) кн. IV 148
206
Ганевъ Сп и В Найденовъ: Гложенскиятъ монастиръ св. ...Георги... (Ловечъ 1937)
Ганчевъ Ст : Свищовъ. Приносъ за историята му (Свищовъ 1929) 48
п Георгиевъ Й и Ст Н Шишковъ: Българитѣ въ Сѣрското поле. Издирвания и документи (Пловдивъ 1918) IX-X
п Георгиевъ Й: Градъ Вратца. (Приносъ къмъ историята му) = СбНУ XX (1904) 75 сл
п Георгиевъ Й: Градъ Елена = Псп LXV (1904) 74 сл
п Георгиевъ Й: Село Келифарево и манастирътъ му Св. Богородица == Псп LXVII (1906) 427 сл
п Георгиевъ Й: Градъ Дрѣново и манастирътъ му „Св. Архангелъ“ = Псп LXVII (1906) 749 сл
п Георгиевъ Й : Два съседни манастира — Кѫпиновски и Плаковски = Псп LXVIII (1907) 302 сл
Гошевъ Ив: Стари записки и надписи. Свезки I—V = ГСУ бф IV (1927), VI (1929), ХII (1935), XIII (1936), XIV (1937)
Гошевъ Ив: Църковни старини изъ Врачанска епархия = ГСУбф XI (1934)
Григоровичъ В: Очеркъ путешествія по Европейской Турціи. Изд. второе (Москва 1867)
Гълѫбовъ Д-ръ К: История на възстанието въ Перущица, априлъ 1876 г. = ГСУиф XXXV (1940)
Гѫбенски Хр и П: Историята на града Габрово и габровскитѣ възстания (Габрово 1903) 4—5, 8, 13, 48
207
Димитровъ Г: Княжество България въ историческо, географическо и етнографическо отношение. Части I, II (Пловдивъ 1895) 162
Динековъ П: София презъ XIX вѣкъ до освобождението на България (София 1937) = Материали за историята на София кн. IX 3—7
Динековъ П: Софийски книжовници презъ XVI вѣкъ. I. Попъ Пѣю (София 1939)
Дриновъ М: Съчинения II (София 1911) 236—237, 247, 305 сл, 321, 331, 441
Захаріевъ Ст: Географико-статистическо описание на Татаръ-пазарджишкѫ-тѫ каазѫ,... (Виена 1870) 50, 61, 68
Зборник за историју јужне Србије и суседних Области. Књига I. Уредник Дг P М Груич (Скопие 1936) 261, 263, 271, 274
Ивановъ Й: Северна Македония. Исторически издирвания (София 1906) 355—356, 403 и др
Ивановъ Й: Исторія славѣноболгарская. Собрана и нареждена Паисіемъ іеромонахомъ, в' лѣто 1762 (София 1912)
Ивановъ Й: Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастиръ (София 1917) 88 сл, 147
Ивановъ Й: Българитѣ въ Македония. Издирвания и документи за тѣхното потекло, езикъ и народность. Съ етнографска карта и статистика. Второ допълнено изд. (София 1917) 84, 140, 178, 183, 187, 198, 258 и др
Ивановъ Й: Български старини изъ Македония. Второ допълн. изд. (София 1931)
208
Ивановъ Й : Старобългарски разкази. Текстове, новобългарски преводъ и бележки (София 1935)
Илковъ Д: Приносъ къмъ историята на градъ Стара-Загора (Пловдивъ 1908) 39
Йосифъ иеродиаконъ : Археологически излетъ изъ Тиквешко = Минало II-5,6 (1911) 50, 51, 59
Йоцовъ Д : Културно-политическа история на Враца Томъ I (София 1937) 42, 104, 277
Иречекъ К: Княжество България (Пловдивъ 1899) 1 727 II 496, 499, 500, 501
Карановски Ив: Карнобатска кондика = ИНЕМ I (1921) 214
Карапетровъ П: Материали за описване града Панагюрище и околнитѣ му села,... (Срѣдецъ 1893) 95
Ковaчевъ М : Драгалевскиятъ манастиръ Св. Богородица Витошка и неговитѣ старини = Материали за историята на София XI (1940)
Ковачевъ М: Зографъ. Изследвания и документи I (София 1942)
Койчевъ М: Просвѣтата въ Тетевенъ преди Освобождението = Ло Ло VI (1934) 80—81
Кратка история на църквата „Успение на Пр. Богородица“... Елена ... 1837—1937 год. (София 1937) 19-20, 95
[Кънчовъ В] : Пѫтуване въ долинитѣ на Струма... = СбНУ XII (1895) 255, 257, 267, 268
Мариновъ Д: Іеромонахъ Іосифъ Брадати = СбНУ XVIII (1901) 91—131
209
Милетичъ Л: Старото българско население въ северо-източна България (София 1902) 33
Милетичъ Л: Коприщенски дамаскинъ, новобългарски паметникъ отъ XVII вѣкъ (София 1908); освенъ разглежданин паметникъ въ общность, вж. още с. II, III
Милетичъ Л: Свищовски дамаскинъ, новобългарски паметникъ отъ XVIII вѣкъ (София 1923)
Милетичъ Л: Кесийки отъ пергаментови рѫкописи = Псп LXVI (1905) 336—344
Милетичъ Л: Славянскитѣ рѫкописи въ библиотеката на Рилския монастиръ = Библиотека-Приложение на „Църковенъ Вѣстникъ“ IV—VI (1902) 151—172
Миятевъ Кр: Съкровищницата на Рилския манастиръ = Годишн. на Народ. музей за 1922—1925 (1926) с 340, 341, 356 №№ 3-4, 357 №№ 5, 7-11
Моравеновъ К Д: Памятникъ за Пловдивско-то христіянско населеніе въ града и за Общы-ты заведенія по Произносно прѣданіе. Подаренъ на Българско-то читалище въ Цариградъ 1869. [Изд. Д-ръ Ал. Пѣевъ] = Материали за историята на гр. Пловдивъ № 1 (Пловдивъ 1930) 30
Мутафчиевъ П: Изъ нашитѣ старопланински монастири. Бележки и материали = СбАН XXVII (1931) 18, 22, 23, 26—27, 30—31, 40—44, 65, 70, 80, 82, 116—117
Мутафчиевъ П: Църковни старини отъ XVII и XVIII вѣкъ = ИБАД I (1911) 40
Мутафчиевъ П: Стари градища и друмове изъ долината на Стрѣма и Тополница (София 1915) 80
210
Начовъ Н: Калоферъ въ миналото. 1707—1877 г.... = Сб. на Калофер. дружба III (1927) 83
Начовъ Н: Листъ отъ хроника, намѣренъ въ с. Голямо Белово = Бпр V (1898) 149—150
Начовъ Н : Аджарскиятъ рѫкописъ = СбНУ XVI -XVII (1900) 483 сл
Начовъ Н: Калоферската мѫжка св. обитель (София 1895) 19—20
х. Недѣлчевъ М: Ловчански църкви въ първата половина на XIX вѣкъ = ЛоЛо III (1931) 34—35
Николовъ Г: По горното течение на р. Мѣста = Минало II-5,6 (1941) 156 сл
Никовъ П: Архивата на Варненската митрополия отъ преди освобождението = ГСУиф XVIII (1922) 17
Новаковић Стојан: Српски поменици XV—XVIII века = Гласник XLII (1875) 11
Обретеновъ Н: Спомени за българскитѣ възстания (София 1942) 16—17
Пановъ К: Бѣлоградчикъ. (Минало и настояще) (Бѣлоградчикъ 1938)
Папазовъ Дръ Д Ив: Село Арбанаси. Лични спомени и събрани данни = СБАН XXXI (1937) 41—43, 50
Патевъ Н: Изъ миналото на Тетевенско и Ботевградско. Историко-етически опитъ (София 1936) 139
Петровскій H М: Къ біографіи Христофора Джефаровича = ИзОРЯС X—3 (1910) 297—302
Радонић Іов: Епистолар манастира Продрома (Слепче) из XVI века = Споменик XLIX 56—66
211
Райновъ Н: Коприщенски надгробни кръстове, плочи... = Годишн. на Пловд. народ. библиотека за 1923 (1925) 291—342
Розовъ Вл: Болгарскія рукописи Іерусалима и Синая = Минало III—9 (1914) 31, 36
Романски Ст: Новъ Софрониевъ преписъ на Паисиевата история отъ 1781 г., съпоставенъ съ преписа отъ 1765 г. (София 1938)
Сборникъ Трънски край. Приносъ къмъ изучването на западнитѣ български краища. Ред. Д-ръ Р. Поповъ (София 1940) 100
Селимински Д-ръ Ив : Кн. I. Исторически спомени. Преводъ и уводъ отъ П. Чилевъ (София 1904) 87
Селищев A М : Македонскіе кодики XVI—XVIII вѣков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии (София 1933) 194 passim
Семерджиевъ Хр: Самоковъ и околностьта му. Приносъ къмъ миналото му... (София 1913) 34
Снѣгаровъ Ив: История на Охридската архиепископия-патриаршия... (София 1931). 462, 467 passim
Снѣгаровъ Ив: Търновски митрополити въ турско време = СпБАН LII (1935) 207—255
Снѣгаровъ Ив: Скопската епархия. II Критически очеркъ и възражения върху съчинението на проф. Р. Груичъ „Скопска митрополија“ <Скопие 1935> = ГСУбф XVI (1938—9) с 14 заб 2 и 3, с 18, 21, 25 заб 7, 27 заб 1, 28 заб 2, 49 заб 4, 50-52, 134—136, 140—141
Снѣгаровъ Ив: Стариятъ търновски църковенъ кодексъ II = ГСУбф XIII (1936) 57 (факсимиле на единъ български подписъ отъ XVIII в., Търново)
212
Снѣгаровъ Ив: Стариятъ търновски църковенъ кодексъ = Сборникъ въ честь на Л. Милетичъ... (София 1933) 523
Спиридонъ: Истори во кратцѣ о Болгарскомъ народѣ словенскомъ. Сочинися и списася въ лѣто 1792. Издалъ B Н Златарски (София 1900)
Спространовъ Е: Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Св. Синодъ на Българската църква въ София (София 1900)
Спространовъ Е: Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Рилския монастиръ (София 1902)
Срезневскій В И и Ѳ И Покровскій: Описаніе рукописнаго отдѣленія Библіотеки Импер. Акад. Наукъ. I: Рукописи. Томъ 1 (С.-Петербургъ 1910) 16, 30—31, 32—33, 106, 112, 123,125, 128, 154, 163, 166, 168, 203, 345 и др.
Станевъ Н: История на Търновската предбалканска котловина. Селата Присово, Пчелище, Церова кория, Кѫпиново, Миндя, Мариино, Плаково, Голѣманитѣ, Килифарево и Дебелецъ (В Търново 1942)
Стоиловъ A П: Прегледъ на славянскитѣ рѫкописи въ Зографския монастиръ = Библиотека — Приложение на Църковенъ Вѣстникъ III (1903) ки. VII—IX 135, 133
Стоиловъ A П: Документи и бележки отъ миналото на българитѣ въ Македония = СБАН IX (1918) 6-13
Стојановић Љуба: Стари србски записи и натписи. Књ. I—VI = Зборник Срб. Крал,. Акад. за историју... прво оделење (Београд—Ср. Карловац 1902—1926). Съдържа извънредно голѣмъ брой срѣдно
213
и западно-български писмени паметници, които ще посочимъ на съответнитѣ мѣста
Стојановић Љ: Каталог рукописа и старих штампаних књига = Збирка Српске Краљ. Акад. (Београд 1901) 51-55
Taцовъ Ал: Стогодишнина на възобновения храмъ св. Архангелъ Михаилъ въ гр. Етрополе 1837—1937 (София 1973) 13, 18
Трайчевъ Г: Манастиритѣ въ Македония (София 1933)
Трайчевъ Г: Старини въ Прѣспата = сп. Македония 1—6 (1922), 32—33
Трифоновъ Ю: История на града Плѣвенъ до освободителната война (София 1933) 78 сл
Трифоновъ Ю: Зографската българска история = СпБАН LX (1940)
Трифоновъ Ю: Приписки и бѣлѣжки съ лѣтописенъ характеръ = Псп LXIII (1903) 773—780
Филовъ Б: Арбанаси = ИБАД IV (1914) 255
Чилевъ П: Надписи по сѫдове, накити и военни предмети въ Народния етнографски музей = ИНЕМ П (1922) 132-143, №№ 1028, 939, 1939, 938, 934
Чилингировъ Ст: Бѣлѣжки изъ църковнитѣ книги на Елешнишкия монастиръ Пресвета Богородица. = Псп LXX (1909) свезка 1—2, 317—318
Цоневъ Б : История на българский езикъ. А. Обща часть. Томъ I. (София 1919) 859—380 и др
Цоневъ Б: Описъ на рѫкописитѣ и старопечатнитѣ книги на Народната библиотека въ София I, II (София 1910—1923).
214
Отдѣлнитѣ паметници ще бѫдатъ посочени на съответнитѣ мѣста. Вж. и показалеца на рѫкописи и старопечатни книги отъ XVII и XVIII вѣкъ
Цоневъ Б: Славянски рѫкописи и старопечатни книги на Народната библиотека въ Пловдивъ (София 1920) Вж. и показалеца на рѫкописи и старопечатни книги отъ XVII—XVIII вѣкъ
Цоневъ Б: Славянски рѫкописи въ Българската Академия. = С БАН VI (1916) № № 11, 12
Цоневъ Б: Кирилски рѫкописи и старопечатни книги въ Загребъ = СБАН I (1913) 21, № 49
Цоневъ Ив : Кѫпиновскиятъ монастиръ и неговитѣ старини = в. „Миръ“ бр 10535 с 4
Цоневъ Ив : Чорбаджии отъ стария Ловечъ=ЛоЛо V (1933) 84
Цоневъ Ив : Монастиритѣ и стариннитѣ църкви въ Арбанаси... (В Търново 1934) 33, 37
Цончевъ Д-ръ П : Изъ общественото и културно минало на Габрово. Исторически приноси (София 1934)
Шарковъ, В: Градъ Горна Джумая. Минало и днесъ (София 1930) 95
Юбилеенъ сборникъ поминалото на Копривщица... Събралъ и наредилъ проф. Д-ръ Евтимий... (София 1926) 189—190, 498-499
Яцимирскій A И: Мелкые тексты и замѣтки по старинной южно-славянской и русской литературамъ = ИзОРЯС XXI—2 (1916) 104—109
4. Вж. забел. 3 тукъ, музейна сбирка при читалището въ Пазарджикъ, паметникъ a
215
5.
Тукъ даваме изворитѣ, отъ които сме черпили сведения за книжовния животъ по монастиритѣ. Тѣ сѫ подредени подъ имената на самитѣ обители, както сѫ въ списъка, но следващи азбучно. Въ списъка е пропустнатъ Плѣвенски мон. Св. Георги, сведенията за него посочваме тукъ.
Батановски Св. Спасъ, Радомирско. Работилъ още презъ XVII вѣкъ. Вж. Цоневъ II 583 ; Гошевъ СЗН IV № СХIII
Баткунски Св. Петъръ и Павелъ, Пазарджишко. Работилъ презъ XVIII в. Вж. възпоменателния надписъ б отъ частната фотографска сбирка на Д. Цончевъ въ забел. 3 тукъ; освенъ това Константинъ, свещ. : Описание на Пловдивската епархия [преводъ, обнародванъ въ ИБГД III (1935) 197J. Този авторъ съобщава, че къмъ 1817 г. монастирътъ е билъ български и въ него се служило на славянски
Бѣльовски (Земенски), Радомирско. Споредъ устни сведения на проф. Й. Ивановъ, работилъ презъ XVII и XVIII вѣкъ, вж. Св. Никола, Радомирско
Бигорски Св. Иванъ, Дебърско. Работилъ презъ XVII и XVIII вѣкъ съ прекѫсване поради разграбване отъ албанци. Вж. Цоневъ Пл 129; Й Ив БСМ 84; срв. Трайчевъ Г : Монастиритѣ въ Македония 138
Билински, вж. Св. Архангелъ Михаилъ
Бобошевски, вж. Св. Димитъръ, Бобошево
Бовски, Софийско. XVII-XVIII в. Вж. СрезПокр 203
Бошавски, вж. Св. Архангелъ до с. Бошава
Буковски Св. Преображение въ Пелистеръ. XVII в. Вж. Трайчевъ: цс 167—168
216
Буховецъ, Кочанско. XVII — XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 509
Буховски, Софийско. XVII—XVIII в Вж. Гошевъ СЗН III № LXXIII ; Спр Син № 81
Варовитецъ Св Троица до Етрополе. XVII — XVIII в. Вж. Мутафчиевъ П: Изъ нашитѣ старопланински монастири. Бележки и материали = СБАН XXVII (1931) 46 сл; Гошевъ СЗН IV № XCVII ; Гошевъ Вр 4; Спр Син №№ 85, 86, 92, 97, 107 ; Стојановић № 1357
Baрошки мон. Св. Архангелъ до с. Варошъ, Прилепско. XVII—XVIII в. (?) Вж. Трайчевъ Г : Монастиритѣ въ Македония 153 сл. Дейностьта на този монастиръ презъ XVII—XVIII в. ни потвърди проф. Й. Ивановъ въ разговоръ
Воденски, Асеновградско, вж. Св. св. Кирикъ и Юлита, Асеновградско
Вѣтерски Св. Иванъ, Велешко, вж. Св. Иванъ Вѣтерски
Врачешки мон., Ботевградско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 428 II 459 ; Дриновъ М : Съчинения II 316
Вунешъ, Скопско. XVII в. Й Ив БСМ 130—131
Гèрмански, Софийско. XVII в. Вж. Цоневъ I 167
Гложенски, Тетевенско. XVII—XVIII в. Вж. Мутафчиевъ П : Изъ нашитѣ старопланински монастири 75 сл; Цоневъ I 89, 110, 282 II 358, 453; Гошевъ СЗН I 347; Спр Рил 36; Стојановић № 1191 Ганевъ Сп и В Найденовъ: Гложенскиятъ монастиръ... 32 сл
217
Горно-Воденски, Асеновградско.вж. Воденски
Градешница Св. Иванъ Предтеча, Врачанско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 294
Градищенски Св. Никола, Прилепско, вж. Св. Никола Градищенски
Грънчица, Велешко. XVII — XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 497
Долно-Бешовишки, вж. Св. Архангелъ Михаилъ въ с. Долна Бешовица, Врачанско
Долно Лозенски Св. Спасъ, Софийско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 237
Драгалевски, Софийско. XVIII в. Вж. Ковачевъ М: Драгалевскиятъ манастиръ... 21—22 и цѣлиятъ отдѣлъ VI
Дрѣновски мон. до Дрѣново. XVIII в. Вж. Й. Ив. БСМ 495; п Георгиевъ Й: Градъ Дрѣново и монастирътъ му .. . = Псп LXVII (1906) 749 сл
Елешница (Яковщица), Софийско. XVII—XVIII в Значително книжовно срѣдище съ келия, даскали и множество рѫкописи. Вж. Мутафчиевъ П: Изъ нашитѣ старопланински монастири 26 — 27 ; Цоневъ I 2, 107, 155; Спр Син № № 66, 93, 103; Стојановић № 6571
Жаблянски, Софийско. XVII—XVIII в. Вж. Ивановъ Й: Северна Македония 316
Желявски, Софийско. XVII — XVIII в. Производство на рѫкописи. Вж. Спр Син № 109; Гошевъ СЗН II № XLV
Желѣзнишки, Берковско. XVII — XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 516
218
Жyрже, Демиръ-Хисарско. XVII — XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 512; Трайчевъ Г: Манастиритѣ въ Македония 67
Забелъ въ Трънско. XVII в. Вж. Цоневъ I 106; срв. Иречекъ К: Княжество България II 511
Зaбелъ, Св. Богородица, Кумановско. Споредъ устни сведения на проф. Й. Ивановъ, този монастиръ е развивалъ известна просвѣтна дейность презъ XVII и XVIII вѣкъ, при все че за това липсватъ прѣки известия. Вж. следи, потвърждаващи думитѣ на Й. Ивановъ, y Трайчевъ : Манастиритѣ въ Македония 83
Зографъ на Атонъ. XVII—XVIII в. Вж. Стоиловъ А П: Прегледъ на славянскитѣ рѫкописи въ Зографския монастиръ 133,135, passim; Ковачевъ М: Зографъ, отдѣлъ II, III ; Й Ив Б С М 230 сѫ , 247 сѫ ; Цоневъ II 534; Стојановић №№ 1357, 1384, 1644, 9545; сѫщо — забел. 3 тукъ, музейна сбирка при читалището въ Пазарджикъ, буква е
Зрзей, Прилепско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 71, 508; Гошевъ СЗН III № LXX; Стојановић № 10128; ср. Трайчевъ: цс 159
Изъ области Селунской Ильинскаго монастыря ... XVII в. Вж. Сношенія Россіи съ Востокомъ ... II 62 ; указание за неговото вѣроятно мѣстонахождение y Кънчовъ: Македония 48; Кънчовъ: Кичево и Пречиста = Библиотека—Приложение на Църков. вѣстникъ III 103
Илиенски, Софийско. 1754 г. Вж. Гошевъ СЗН V № CXXVI
Калоферски мѫжки. XVIII в. Вж. Начовъ Н: Калоферската мѫжка св. обитель 7, 9—10, 19—20
219
Калоферски девически Въведение на св. Богородица. Вж. сведенията за основаването, живота и дейностьта на този монастиръ презъ XVIII вѣкъ въ една история—предание, записана къмъ 60-тѣ години на XIX вѣкъ отъ тогавашната егумения на обительта. Първообразътъ се пази въ рѫкописния отдѣлъ на Пловдивската народна библиотека подъ. № 385. Текстътъ сме издали въ ИИД XIX (1943)
Калугеровски, Пазарджишко. Следи отъ книжовна работа презъ XVII—XVIII в. Вж. Мутафчиевъ: Изъ нашитѣ староплан. монастири 65 ; Цоневъ Пл 41 ; сѫщо забел. 3 тукъ подъ музейна сбирка на Пазарджишкото читалище, паметникъ д
Калугеровски, Ботевградско. Книжовна дейность презъ XVII в. Вж. Мутафчиевъ: цс 32—33; Цоневъ I 15
Карлуковски, Врачанско. XVII—XVIII вѣкъ. Вж. Мутафчиевъ: цс 87 сл; Трифоновъ Ю: История на градъ Плѣвенъ 123—124
Карпински, Кумановско. Значителна книжовна дейность презъ цѣлия XVIII в. Вж. Цоневъ II 581; Снѣгаровъ Ив: Скопска епархия II 14 заб. 3, 140, 141; Стоіановић №№ 9547, 10302; срв. Трайчевъ: Манастиритѣ въ Македония 86
Касинецъ, Врачанско (?). XVII—XVIII в. Вж. Гошевъ Вр 23—24 ; Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковнымъ II (С-Петерсбургь 1860) 95 сл; Й. Ивановъ основателно приема сѫществуването и на другъ монастиръ съ подобно име, Косинецъ, въ Maкедония, сочейки следата, дадена въ Зографския поменикъ — Й Ив БСМ 511. Малко вѣроятно е, обаче, горепосочената обитель Касинецъ да е била въ Македония, защото нейнитѣ църковни утвари, запазени
220
въ Врачанската митрополия, сѫ произведени отъ врачански майстори, които сѫ отбелязали това съ надписи. Монастирътъ, следователно, трѣбва да се дири негде изъ сев.-западна България
[[ стр. 287: ДОБАВКА
Къмъ стр. 220—221 — сведения за монастира Касинецъ: че тази обитель се е намирала действително негде изъ Врачанско и не е била тъждествена съ Косинецъ, личи и отъ Й Ив БСМ 497 (Поменикътъ на Зографския монастиръ), гдето тя е поставена въ рубриката съ заглавие „Загоріе Градъ Враца“ и около нея сѫ наредени съседни мѣста като Чере-пишъ и Чипровецъ. ]]
Келифaрски, В.-Търновско. XVII—XVIII в. Вж. п Георгиевъ Й: Село Келифарево и манастирътъ му Св. Богородица = Псп LXVII (1906) 427 сл; Станевъ Н: История на Търновската предбалканска котловина (В.-Търново 1942) 304
Кованецъ, Тиквешко. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 493, 513; Зборник за историју јужне Србије I 263
Ковачевски, Радомирско. Вж. заб. 16 тукъ подъ с. Ковачевци
Кокалянски, Софийско. XVII—XVIII вѣкъ. Вж. Гошевъ СЗН III № LXXXVI; Атанасовъ В: Урвичъ и Бистрица. Кокалянский манастиръ... 16
Кремиковски, Софийско. Значително книжовно огнище презъ XVII—XVIII в. Вж. Динековъ П: Софийски книжовници презъ XVI вѣкъ. I. Попъ Пѣйо (София 1939) 55; Спр Син № 109; Мутафчиевъ: Изъ нашитѣ старопл. мон. 18
Кричимски монастири Св. Богородица и Св. Врачове, служили за училища на брациговчани презъ XVIII и началото на XIX вѣкъ. Вж. Юруковъ Д: Брацигово (1931) 11 ; Й Ив БСМ 512
Курилски, Софийско. XVII—XVIII в. Вж. Спр Рил 11 ; Кънчовъ В: Бѣлѣжки за Курилския манастиръ... Псп LXII (1902) 796 сл
Кучевишки, Скопско. Книжовно срѣдище съ келия и множество рѫкописи отъ XVII—XVIII вѣкъ.
221
Вж. Снѣгаровъ Ив: Скопска епархия II 17 заб. 6, 28 заб. 2, 49 и заб. 2, 134—6; Стојановић № Ш 6650, 10263
Кѫпиновски, Еленско. XVII—XVIII в. Вж. Станевъ Н: История на Търновската предбалканска котловина 165; Цоневъ Зв: Кѫпиновскиятъ монастиръ и неговитѣ старини = в. Миръ бр 10535 с 4; п Георгиевъ Й: Два съседни манастира — Кѫпиновски и Плаковски = Псп LXVIII (1907) 302 сл
Лакочерей, Охридско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 498, Трайчевъ: цс 34
Лесновски, Кратовско. XVII—XVIII в. Училищно дѣло и многобройни писмени паметници. Вж. Й Ив БСМ 156—171; Снѣгаровъ Ив: Скопска епархия II 14 заб. 2, 28 заб. 2, 134—136, 140; Стојановић №№ 1673, 1898, 2230, 2435, 2922, 2939, 6773, 6849, 7295; Новаковић Ст : Српски поменици XV—XVIII века = Гласник XLII (1875) 11
Лешечки, Тетовско. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 92;
Селищевъ А: Кириллъ Пейчиновичъ = Сборн въ честь на В Н Златарски (София 1925) 397
Македонски монастиръ, чието име и мѣсто не сѫ означени. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 112 № 15, 113 № 16; Стојановић № № 6213, 6835
Мало-Маловски, Царибродско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 143
Мaрковъ мон., Скопско. Келийно предание, рѫкописи и приписки отъ XVII и XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 110, 125; Снѣгаровъ: Скопска епархия 49 и заб 4, 134—6, 140—141; Стојановић №№ 247, 3640, 6891, 7337, 9649
222
Maтейче, Кумановско. XVII — XVIII в. (?) Разсипанъ и запустѣлъ вѣроятно презъ смутнитѣ времена на XVIII в. Професоръ Й. Ивановъ приема, че обительта е работила преди това. Въ потвърждение на неговата мисъль вж. указанията y Трайчевъ : цс 84—6
Матковски, Скопско. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 129; Снѣгаровъ: цс 134—6, 140, 141; Трайчевъ, цс 112
(?) Мисловщица, Трънско. XVIII в. Вж. Сборникъ Трънски край (София 1940) 100
Моклища до Кавадарци. XVIII в. Вж. Трайчевъ: цс 176, 179; срв. Йосифъ иеродиаконъ: Археологически излетъ изъ Тиквешко = Минало II-5, 6 (1911) 59
Нерезски, Скопско. XVII в. Вж. Й Ив БСМ 117; Трайчевъ: цс 114—116
(?) Никополски св. Никола. XVII в. Вж. Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковнымъ II 238. Трудно може да се установи мѣстонахождението на този монастиръ. Ако приемемъ като изходна точка името „Никополски“, можемъ да го търсимъ 1) при Никополъ на Дунава, 2) съ по-малка вѣроятность край Никюпъ и 3) най-сетне до Νικόπολις ἡ περὶ Νέστον, днесъ развалини отъ градъ на лѣвия брѣгъ на Места срещу Неврокопъ. Този старъ градъ е билъ нѣкога и епископско седалище. Другъ градъ съ името Νικόπολις на Балканския полуостровъ е имало само въ Епиръ, сѫщо епископия, изчезналъ къмъ края на X в. По-подробно за тия градове съ еднакво име вж. y Pauly-Wissowa ; Realenzyklopädie d. Altertumswissenschaft, s. v. Nikopolis ; срв. сѫщо Николовъ Г: По горното течение на р. Мѣста = Минало II-5, 6 (1911) 160-161
223
Орле (Чичевски), Велешко. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 81 ; Трайчевъ: цс 182
Орлицa до Рилския мон. XVIII в. Вж Спр Рил 7
Плаковски, Търновско. XVIII в. Вж. Бобчевъ С С: Единъ Еленски лѣтописъ = Бсб VI (1899) 612; Станевъ Н: История на Търновската предбалканска котловина 243—247; п Георгиевъ Й: Два съседни манастира — Кѫпиновски и Плаковски = Псп LXVIII (1907) 302 сл
Плѣвенски Св. Георги. XVIII в. Вж. Трифоновъ Ю : История на града Плѣвенъ 83
Погановски, Царибродско. XVII — XVIII в. Вж. Иречекъ К : Княжество България II 496—7 ; срв. Цоневъ I 106; Й Ив БСМ 513
Положки въ тѣснината на Демиръ-Капия. XVII— XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 74; Стојановић № 6847; Йосифъ иеродиаконъ: Археологически излетъ изъ Тиквешко = Минало II-5, 6 (1911) 50—51
Преображенски до Търново. XVII — XVIII в. Вж. Сношенія Россіi съ Востокомъ... II 290; Снѣгаровъ Ив: Стариятъ търновски църковенъ кодексъ = Сборникъ въ честь на Л. Милетичъ (София 1934) 523 ; Каранешевъ Н : История на Общежителния Монастиръ „Св. Преображение Господне"... (В.-Търново 1927) 20-21
Пречиста до Кичево. XVII — XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 87 ; Стојановић № 10287
Пшински Св. Прохоръ, северозападно отъ Крива Паланка, Кратовско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 137—8; Снѣгаровъ: Скоп. епархия 14 заб 2, 28 заб 2, 134—6, 140—141; Гошевъ СЗН III №№ LXXVI, LXXXIII ; Стојановић №№ 2451, 2971, 3095, 7757, 7756
224
Рилски. XVII—XVIII в. Вж. Ивановъ Й : Св. Иванъ Рилски и неговата обитель; Спр Рил; Цоневъ I 343, 476 II 749, 753; Стефановић № № 1223, 1528, 2850, 3116, 3551 ; Стоиловъ A П: Прегледъ на славянскитѣ рѫкописи въ Зографския монастиръ 135; Радонић Іов: Епистолар монастира Продрома (Слепче) из XVI века 57 ; Розовъ Вл : Болгарскія рукописи Іерусалима и Синая = Минало III-9 (1912) 36—37; вж. сѫщо паметникъ б отъ музейната сбирка при пазарджишкото читалище въ забел 3 тукъ
Рукомїе, Скопско. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН IV № CVII
Самоковски женски метохъ, вж. Самоковъ въ заб. 16 тукъ
Сарански, Софийско. XVIII в. Вж. Ковачевъ М: Драгалевскиятъ манастиръ 204
Св. Архангелъ Михаилъ въ с. Долна Бешовица, Врачанско. XVII—XVIII в. Вж. Спр Син 124; Гошевъ СЗН IV № LXX
Св. Архангелъ дос. Бошава, Тиквешко. XVIII в. Вж. Стојановић № 2807; Трайчевъ: цс 178
Св. Архангелъ Михаилъ (Билински), Трънъ. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 522; Иречекъ: Княжество България II 501, 523
Св. Атанасъ Лешечки, вж. Лешечки
Св. Богородица Треклянска, Кюстендилско. XVIII в. (Иречекъ К — М К Сарафовъ): Рапортъ отъ комисията, изпратена въ Кюстендилския окрѫгъ да изучи положението на безземелнитѣ селяни. (Приложение на Държавенъ Вѣстникъ) (София 1880) 24
225
Св. Богородица надъ с. Осеновлакъ, Софийско. XVIII в. Вж. Мутафчиевъ :... старопл мон 44
Св. Врачове Кукленски, Асеновградско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 22, 47, 48, 49, 50, 76, 104, 157; Гошевъ СЗН II №№ XLVII, XLIX, LVII; Стојановић № 6752
Св. Врачове и Св. Богородица до Кричимъ, вж. Кричимски монастири Св. Богородица и Св. Врачове
Св. Врачове, Врачанско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 338
Св. Гавриилъ Лесновски, вж. Лесновски
Св. Георги до Неготино, Тиквешко. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 75; Стојановић № 6722
Св. Георги Бѣлащенски, Пловдивско. XVII— XVIII в. Вж. Стојановић № 6732; Константинъ свещеникъ: Нарѫчникъ за Пловдивската епархия или. , нейното описание = ИБГД III (1935) 197
Св. Димитъръ, Бобошево, Радомирско. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН IV № CXIV
Св. Иванъ Предтеча Вѣтерски, Велешко. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 81 ; Стојановић № 3551
Св. Иванъ Предтеча, вж. Градешница
Св. Иванъ Предтеча, Сѣрски, вж. Сѣрски Св. Иванъ Предтеча
Св. Илия въ Тетевенъ. XVII—XVIII в. Преписваческа школа. Вж. Мутафчиевъ : Изъ нашитѣ старопл монастири 65; Гошевъ СЗН V № CXXXV
226
Св. св. Кирикъ и Юлита, Асеновградско. XVII— XVIII в. Вж. надписъ a отъ частната фотографска сбирка на Д. Цончевъ, заб. 3 тукъ
Св. св. Кирикъ и Юлита, Смиловски, Царибродско. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН V № CXXXI
Св. Никола Градищенски, Прилепско. XVIII в. х Вж. Й Ив БСМ 73—74; Викторовъ А: Собраніе рукописей П И Севастьянова (Москва 1881) 73; срв Трайчевъ: цс 165
Св. Никола, до с. Пещера, Радомирско-Кюстендилско. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 591 ; Ивановъ Й : Северна Македония 316; Иречекъ К: Княжество България II 530 ; вж. Бѣльовски (Земенски) мон
„Св. Никола около Струмица“. XVII в. Вж. Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковнымъ I 301 сл
Св. Петка Изворска до Трънъ. XVII—XVIII в. Вж. Иречекъ: Княжество България II 499—501 ; Й Ив БСМ 134—135; Снѣгаровъ: Скопска епархия 28 заб 2
Св. св. Петъръ и Пaвелъ, Асеновградско. XVII— XVIII в. Вж. Спр Син № 111; Цоневъ Пл 207
Св. Прохоръ Пшински, вж. Пшински
Св. Теодоръ до Търлисъ, Неврокопско. XVII— XVIII в. Й Ив БСМ 511
Св. Тодоръ край Перущица. XVIII вѣкъ. Вж. Гълѫбовъ Д-ръ К: История на възстанието въ Перущица априлъ 1876 г. = ГСУ иф XXXV (1939) 11
Св. Троица „близъ градъ Враца“. XVII в. Вж. Цоневъ I 110, 114, 162, 168; Стојановић № 974, 979
227
Св. Якимъ Осоговски до Крива Паланка. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 146 сл ; Снѣгаровъ: Скоп епархия 25—26 и заб 10, 134—6
(?) Свищовски мон. Св. Богородица.Основанъ къмъ края на XVII в. Вж. Ганчевъ Ст: Свищовъ 61—62, 148
Сеславски, Софийско. XVIII в. Вж. Мутафчиевъ: Изъ нашитѣ старопл мон 22
Синечки, Кожанско. XVII в. Вж. Цоневъ I 275
Скребатно, Охридско или Неврокопско. XVII— XVIII в. Професоръ Й. Ивановъ приема, че монастирътъ е този около охридското село Скребатно—вж. и Й Ив БСМ 46. Но едноименно село се намира и въ Неврокопско, a край него, споредъ нѣкои, личали следи отъ монастирище — вж. Николовъ Г : По горното течение на р. Мѣста = Минало II-5, 6 (1911) 159 сѫ ; срв Кънчовъ В: Македония 195, 252
Слимнишки до Преспа. XVII в. Вж. Стојановић №№ 961, 962, 963; Й Ив БСМ 61—62; срв Трайчевъ: Манастиритѣ въ Македония 48—52; Трайчевъ: Старини въ Прѣспата = сп Македония 1-6 (1922) 32—33; тукъ Т. споменава и за единъ старъ български поменикъ, намѣренъ въ метоха на сѫщата обитель; метохътъ се наричалъ „Калугери“
Слѣпче Св. Никола, Прилепско. XVII в. Вж. Трайчевъ: цс 157 сл
Слѣпченски Св. Иванъ Предтеча, Демиръ-Хисарско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 73-74, 484 сл; Гошевъ СЗН III № № LXX, LXXIX; Снѣгаровъ: Скоп епархия 134—6; Стојановић №№ 1292, 1302, 4641, 6000, 6713, 6714, 7677, 8590, 8853, 8854, 9489, 9688, 10185 — 10188; Радонић: Епистолар манастира Продрома (Слепче) изъ XVI века 52 сл
228
Смиловски, Царибродско, вж. Св. св. Кирикъ и Юлита, Царибродско
Сопотненски мѫжки. XVII в. Вж. Цоневъ Пл 45
Старо-Нагоричански Св. Георги, Кумановско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 134; проф Й Ивановъ потвърждава и устно значението на тази обитель презъ XVII—XVIII в. като книжовно или поне келийно огнище; срв Трайчевъ: Манастиритѣ въ Македония 81—83
Сѣрски Св. Иванъ Предтеча. XVII — XVIII в. Вж. Снѣгаровъ: Унищож на Охрид патриаршия... = Макед Прегл II—3 (1926) 89 и заб 7; срв Дуйчевъ Ив : Монастирътъ Св. Иванъ Предтеча=Бѣломорски прегледъ I (1942) 302 сл
Темско, Пиротско. XVII — XVIII в. Вж. Стојановић № № 1896, 7274, 8182, 8665, 8668; Й Ив БСМ 512; Калевъ Д : Единъ цененъ паметникъ на нашето религиозно изкуство = в Зора XXIV (1943) бр 7111
Тетевенски, вж. Св. Илия въ Тетевенъ
Троянски. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН II № LII; Цоневъ Б : Славянски рѫкописи въ Академията на наукитѣ № 11
Трѣскавецъ, Прилепско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 69, 126; Стефановић №№ 1211, 1520, 1886, 2423, 5672, 6496, 6701, 6802, 6803, 9552, 10395
Хилендарски. XVII—XVIII в. Й Ив БСМ 267—271, 488, 618; Стојановић књ. III 251 подъ „Хиландар"
Челопечански, Врачанско. XVIII в. Вж. Спр Син № 109
Черепишки, Врачанско. XVII — XVIII в. Вж. Гошевъ Вр 5—6, 15—16, 39; Гошевъ СЗН V № CXXIX;
229
Мутафчиевъ: Изъ нашитѣ старопл мон 80—82; Й Ив БСМ 250; Цоневъ I 292, 516; Спр Син № 134; Стоиловъ A П: Прегледъ на слав ркп въ Зографския мон 133 № 4; Стојановић № 6711
Шишевски, Скопско. XVII—XVIII в. Вж. Снѣгаровъ: Скопска епархия 25 заб 7, 49 и заб 4, 134—136, 140—141; Стојановић № 6496, 10388
Янковски, Ресенско. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗНI № XIX
Ястребъ, Ловчанско. XVII в. Вж. Цоневъ I 432 Н 483
6. Мишевъ Д: България въ миналото. Страници изъ българската културна история (София 1916) 201 : „... българскитѣ монастири, въ по-малкатa си часть (к. н.) не се поддали на гръцкото влияние“; Златарски В Н: Нова политическа и социална история на България и Балканския полуостровъ (София 1921) 150: „българскитѣ монастири въ по-малката си часть (к. н.) не се поддали на гръцкото влияние“.
7. Изглежда, че първоначално тѣзи обители сѫ били основани като скитове на пустинници отъ Бачково, оттеглили се за усамотение и съзерцателенъ животъ, или пъкъ сѫ били имоти на голѣмия монастиръ, при които възникватъ управителни и надзорни служби, метоси, параклиси и пр., догдето се превръщатъ въ самостоятелни монастири. Известно е напримѣръ, че селото Горни-Воденъ, до което се намира едноименниятъ монастиръ, е принадлежало заедно съ земитѣ си на Бачковската обитель — вж. за това Κωνσταντίνος ἱερεύς: Ἐγχειρίδιον περὶ ἐπαρχίας Φιλιππουπόλεως, ἡ περιγραφὴ αὐτῆς.., (Βιεννα 1819) въ преводъ
230
Константинъ свещеникъ : Нарѫчникъ за Пловдивската епархия или нейното описание... (Виена 1819) Прев Д-ръ М Апостолидисъ = ИБГД III (1935) 201 : „Воденъ въ старо време билъ..както това е казано въ Типикона на Бачковския монастиръ ... монастирска собственость.“
8. Вж. събранитѣ до 1877 г. статистически сведения за гръцкото население въ Пловдивския санджакъ и приложената етнографска карта у Тепловъ В: Матеріалы для статистики Болгаріи, Ѳракіи и Македоніи съ приложеніемъ карты распредѣленія народонаселенія по вѣроисповѣданіямъ (С-Петербургъ 1877). Вж. сѫщо Константинъ свещ: цс 202
9. Вж. по-горе, заб 3, фотогр сбирка Д Цончевъ, a
10. Вж. забел 5, мон Св. Врачове при с. Кукленъ
11. Богданъ архиепископъ Петъръ : Описание на България 1640 г. Преводъ и бележки отъ Ив Дуйчевъ = сп Архивъ за поселищни проучвания II (1939—40) 180. (Както въ случая съ описанието на Пловдивската епархия отъ свещеникъ Константина, тъй и тукъ цитираме не оригиналнитѣ текстове, които сѫ почти недостѫпни за справки, a преводитѣ, разпространени чрезъ съответнитѣ български издания въ всички библиотеки). Описанието на Богданъ се намира y Fermendžin Eusebius : Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 usque ad a. 1799 (Zagrabia 1887) 68—95 сл
12. Богданъ: цс 182, 189
13. Гaндeвъ : Ранно възраждане 39—40
14. Спр Рил № 22
15. Цоневъ I3, 10—12, 106, 247; Стојановић № № 1179, 1229, 1265, 1273, 1547, 1563, 3549, 5708, 6540;
231
Снѣгаровъ: История на Охридската архиепископия 363 ; Гандевъ : Ранно възраждане 26
16. Изворитѣ, отъ които сме почерпили сведения за сѫществуването на книжовенъ животъ, келии, даскали и писмени паметници по различнитѣ селища, сѫ подредени подъ азбученъ редъ на селищнитѣ имена. Въ списъка, даденъ на стр 37—46, липсватъ следнитѣ имена, които читательтъ ще намѣри тукъ добавени на съответното азбучно мѣсто: с. Главановци, Врачанско, с. Горни-Воденъ, Асеновградско, с. Желѣзница, Горно-Джумайско, с. Радомирци, Ботевградско и с. Старо село, Врачанско.
с. Айдиново, Пловдивско. XVII в. Вж. Срез—Покр 106
с. Акънджиево, Пазарджишко. XVII— XVIII в. Вж. Цоневъ II 613; Мутафчиевъ: Стари градища и друмища 67—69
с. Арбанаси, В.-Търновско. XVIII в. Вж. Папазовъ Д-ръ Д: Село Арбанаси = СБАН XXXI (1937) 42 сл; Филовъ Б: Арбанаси = ИБАД IV (1914) 255; Цоневъ Зв : Монастиритѣ и стариннитѣ църкви въ Арбанаси... (В.-Търново 1934) passim; п Георгиевъ Й: Село Арбанаси = Псп LXIV (1903) 98
с. Aсaнъ (Хѫсенъ), Плѣвенско. XVII — XVIII в. Вж. Цоневъ I 321; Мутафчиевъ П: Изъ нашитѣ старопл монаст 60
с. Банково, около с. Перущица. XVIII в. Вж. Гълѫбовъ К : История на възстанието въ Перущица... = ГСУиф XXXV (1939) 122
гр. Банско. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 210, 511; Ивановъ Й: Родътъ на отца Паисия = в Зора XIX (1938) бр 5596;
232
Гошевъ СЗНIV № CXVI; Батаклиевъ Ив: Банско = ГСУиф XXV (1929) passim; Молеровъ К Г: Изъ културното и обществено минало на българитѣ въ Банско = Макед Прегл VIII-4 (1933) 28 сл
с. Бaняне Скопско. XVII—XVIII в. Вж. Стојановић № 9687
с. Бaринци, махала на Трънъ. XVII — XVIII в. Вж. Цоневъ I 52; срв Иречекъ К: Княжество България II 500 сл
Бѣла на Янтра („Бѣли градъ“). XVII в. Вж. Цоневъ I 304
с. Бѣлица, Разложко. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 211, 510; Стојановић №7275
с. Бѣли-мелъ, Фердинандско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 64
с. Белчинъ, Самоковско. XVII — XVIII в. Вж. Цоневъ II 548, 600 ; Спр Рил 35
с. Бѣлово (Белово), Малко и Голѣмо, Пазарджишко. XVIII в. Вж. Мутафчиевъ П: Стари градища... 80; Й Ив БСМ 524; Цоневъ I 399, 452; Спр Рил 80
с. Бѣляковци, В.-Търновско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 309
с. Бѣляковци, Кумановско. XVII в. Вж. Стојановић № 955
с. Бзовикь, Мориовско. XVII в. Вж. Цоневъ I 225
Биримирци, Софийско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 178; Гошевъ СЗН V № CXXXI
Битоля. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН III № LXXIX
233
с. Бобошево, Радомирско. XVIII в. Вж. СпрРил 23
с. Боженица, Ботевградско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 38
с. Божица, Босилеградско. XVII в. Вж. Й Ив БСМ 403
с. Бояна, Софийско. XVII—XVIII в. Вж. Григоровичъ В: Очеркъ путешествія по Европейской Турціи 160; Ковачевъ М : Драгалевскиятъ манастиръ... 194, 200, 203
с. Брѣстовица, Пловдивско. XVII — XVIII в. Вж. Милетичъ Л: Кесийки отъ пергаментови рѫкописи Псп LXVI (1906) 336 сл
с. Брѣстъ, Плѣвенско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 236
с. Бусинци, Трънско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 52; Иречекъ К: Княжество България II 500
с. Вакарелъ, Софийско-Ихтиманско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 44
С. Вакъфъ, Силистренско. XVII—XVIII в. Вж. Григоровичъ В : Очеркъ путешестя... 54
с. Baрвaра, юж. Македония. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 497
Велесъ. XVII — XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 170, 522; Цоневъ I 290 II 667; Чочковъ Хр: Градъ Велесъ. Учебното дѣло до революционнитѣ борби (София 1923) 4 сѫ и заб 3; Завоевъ П: Градъ Щипъ, борби (София 1928) 18 сл; Стојановић № 2939; Гандевъ: Ранно възраждане 13 и заб 26
гр. Велико-Търново. XVII — XVIII в. Вж. Востоковъ: Описаніе рукописей принадлежащихъ... Норову 16 № 10;
234
Й Ив БСМ 251; Цоневъ I 243; Снѣгаровъ Ив : Стариятъ търновски църковенъ кодексъ = Сборникъ въ честь на Л. Милетичъ... (София 1933) 523
с. Вѣтренъ, Пазарджишко. XVII в. Вж. Стојановић № 602
Видинъ XVII—XVIII в. Вж. Раковски Г С: Горскій пѫтникъ (Нови Садъ 1857) 270; Й Ив БСМ 269,496, 514; Цоневъ Пл 18; Цоневъ I 163 II 645; Стојановић № № 6740, 8530, 8533, 8551 ; Спр Рил 62
с. Видраре, Тетевенско. XVIII в. Вж. Патевъ Н; Изъ миналото на Тетевенско 37 сл
с. Влашко село, Врачанско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 322 II 760; Спр Син № 65; Гошевъ Вр 3
гр. Воденъ. XVII в. Вж. Й Ив БСМ 177
с. Воденъ, Горни, Асеновградско, вж. с. Горни Воденъ
Враня. XVII в. Вж. Гошевъ СЗН III № LXXXIII
с. Bрaчешъ, Ботевградско. XVII в. Вж. Дриновъ М : Съчинения II 316; Цоневъ I 428 II 459; Гандевъ: Ранно възраждане 17 и забел 26
Враца. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 98, 126, 322, 328, 338 II 760; Спр Рил 36, 115; Стојановић №№ 2599, 2851; Гошевъ СЗН I № IX; Гошевъ Вр 3; Й Ив БСМ 253; Снѣгаровъ Ив: Търновски митрополити въ турско време = СпБАН LII (1935) 222 забел 1 ; Стоиловъ A П : Прегледъ на слав ркп въ Зограф мон 133 № 2; п Георгиевъ Й: Градъ Враца = СбНУ XX (1904) 30; Востоковъ АХ: Описаніе рукописныхъ... книгъ, словенскихъ, принадлежащихъ... A С Норову 13; Миятевъ Кр: Съкровищницата на Рилския
235
монастиръ = Годишн на Народ музей за 1922 — 1925 (1926) 357 № 9
с. Връбница, Софийско. XVII —XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 498, 516
с. Врълово (сега Върлевци), Еленско. XVIII в. Вж. Срез—Покр 128
с. Byкaнъ, Трънско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 488
с. Върбaни, Леринско. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 511
гр. Габрово. XVIII в. Вж. Гѫбенски Хр и П: Историята на града Габрово и габровскитѣ възстания (Габрово 1903) 4—5, 8, 13, 48; Й Ив БСМ 495 ; Димитровъ Г: Княжество България II 82; Стојановић: Каталог рукописа и старих штампаних книга 51—55; Гандевъ: Ранно възраждане 13
с. Гидиклий, Хасковско. XVIII в. Вж. Цоневъ1145
с. Главановци, Врачанско. XVII в. Вж. Гошевъ Вр 2
с. Гложене, Тетевенско. XVII—XVIII в. Вж. Стојановић № 1191; Мутафчиевъ П: Изъ нашитѣ старопланински монастири 76; Гандевъ: Ранно възраждане 41
с. Гл'барица, Западна България (?). XVII в. Вж. Гошевъ СЗН IV № CVI
с. Голѣмо Конаре, Пловдивско. XVIII в. Вж. Гълѫбовъ Д-ръ К: История на възстанието въ Перущица 29
с. Голѣмо село, Дупнишко. XVII в. Вж. Цоневъ I 196
с. Горна Бешовица, Врачанско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 349 II 715; Гошевъ СЗН I № XIV
236
гр. Горнa Джумая. XVIII в. Вж. Шарковъ В : Градъ Горна Джумая (София 1930) 95
Горна-Митрополия, Плѣвенско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 497; Цоневъ I 251 ; Гошевъ СЗН II № LII
с. Горна-Студена, Свищовско. XVIII в. Вж. Гандевъ: Ранно възраждане 15 и забел 26; Йоцовъ Д: Културно-политическа история на Вратца I 277 сл
с. Горни Балванъ (днесъ Балванъ), Търновско. XVIII в. Гошевъ СЗН IV № XIV
с. Горни Воденъ, Асеновградско. XVII в. В. Цоневъ Пл 22
с. Горни Лозенъ, Софийско. XVII — XVIII в. Вж. Стојановић № 9645; Цоневъ I 300
с. Горно Уино, Царибродско XVII в. Вж. Зборник за историју јужне Србије I 148; Стојановић № 6523
с. Градешница, Врачанско, Пиротско или въ Maкедония. XVIII в. Вж. Цоневъ I 70 ; Стојановић № 8668; срв Кънчовъ В: Македония (София 1900) 63, 189, 236, 247
с. Гумендже, Южна Македония. XVII—XVIIIв. Вж. Й Ив БСМ 520
Дебелецъ, Търновско. XVII—XVIII в. Вж. Станевъ Н: История на Търновската предбалканска котловина 313
Дебъръ. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 511,522; Спр Рил 17
с. Дебърщица, Пазарджишко. XVII—XVIII в. Вж. Срез—Покр 168; Цоневъ II 569
237
с. Дедино, Радовишко. XVIII в. Вж. Цоневъ II 493; Й Ив БСМ 497
с. Дерманци, Луковитско. XVII в. Вж. Спр Син 231 № 18
с. Дерменъ-дере (днесъ Фердинандово), Пловдивско. XVIII в. Вж. Гълѫбовъ К: История на възстанието въ Перущица 29
с. Дерменъ-дере и други околни села, Елховско. XVIII в. Вж. Димитровъ Г: Княжество България 1162
с. Дивотино, Софийско. XVII в. Вж. Цоневъ I 141
с. Добри-дѣлъ, Търновско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 470
с. Добри-долъ, Ломско. XVIII в. Вж. Цоневъ II 543
с. Добродолъ, Пиротско. XVII в. Вж. Цоневъ I 154, 239
с. Доброславци, Софийско. XVII в. Вж. Ковачевъ М: Драгалевскиятъ манастиръ 214
с. Довезенци, Кумановско. XII — XVIII в. (?) Вж. Зборникъ за историју јужне Србије I 105
с. Догaно, Босилеградско. XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 44
Дойранъ. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 200, 519
с. Долна Бешовица, Врачанско. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН IV № LXX; Спр Син № 124
С. Долни Богровъ, Софийско. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН III № LXXIII
с. Долна Лисина, Босилеградско. XVII в. Вж. Ивановъ Й: Северна Македония 403
238
с. Долна Преспа, Ресенско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 498
с. Долни Лозенъ (?), Софийско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 167
с. Долни Матеевци, Пазарджишко. XVIII в. Вж. Спр Син № 60
с. Драгалевци, Софийско. XVII—XVIII в. Вж. Стојановић № 1412; Ковачевъ М : Драгалевскиятъ манастиръ 53 № 1, 236—7
с. Дренъ, Тиквешко или Прилепско. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 516
гр. Дрѣново. XVIII в. Вж. Цоневъ Б : Славянски рѫкописи въ Българската академия 12; Й Ив БСМ 271; Гандевъ: Ранно възраждане 13 —14
с. Дрyгaнъ, Радомирско. XVII—XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН V № CXXIII
Дупница. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 164 II 643; Гошевъ СЗН IV № CXIV; Спр Син № 78; Стојановић № 6760
гр. Еленa. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 370 II 601 742; Бобчевъ С С: Единъ Еленски лѣтописъ отъ размирното турско време = Бсб IV (1899) 602 сл; Гандевъ: Ранно възраждане 13 и забел 26
Енина, Казанлъшко. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ 74; Стојановић: № № 1375, 1751
Етрополе. XVII—XVIII в. Вж. Мутафчиевъ: Изъ нашитѣ староплан монастири 37—62; Тацовъ Ал. Стогодишнина на възобновения храмъ Св. Архангелъ Михаилъ въ гр. Етрополе passim
239
с. Жвaнъ, Крушевско. XVII в. Вж. Зборник за историју јужне Србије I 274
(?) с. Желѣзна, Берковско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 516; Цоневъ II 492. Вж. Желѣзница
с. Желѣзница, Горно-Джумайско или Кратовско. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 515
с. Желява, Софийско. XVII—XVIII в. Вж. Спр Син № 109; Гошевъ СЗН II № XLV; Й Ив БСМ 516
с. Жеравна, Котленско. XVIII в. Вж. Стојановић № 8826; Гандевъ: Ново известие за рода на Софрония Врачански = Родина Ш-4 (1941) 148; Срез—Покр 123; Й Ив БСМ 271
с. Згуриградъ, Врачанско. XVIII в. Вж. Цоневъ П 697
с. Зелинъ, Ботевградско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 428
с. Зимевица, Софийско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 111
с. Златарица, Търновско. XVII—XVIII в. Вж. Срез—Покр 32—33
гр. Знеполе (Трънъ). XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 254, 521
с. Игнатица, Софийско. XVIII в. Вж. Мутафчиевъ: Изъ нашитѣ староплан монастири 72
с. Искрецъ, Софийско. XVIII в. Вж. Спр Син № 69
Казанлъкъ. XVIII в. Вж. Стојановић № 8811
Калоферъ. XVII—XVIII в. Вж. Начовъ Н: Калоферъ въ миналото 88—89; Цоневъ Пл 15, 74; Стојановић № № 6001, 8537, 8797; Гандевъ: Ранно възраждане 17 и забел 26
240
с. Каменица, Пещерско. XVIII в. Вж. Спр Син № 60
с. Камено поле, Врачанско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 168; Спр Син 234 № 18; Трифоновъ Ю: Приписки и бѣлѣжки съ лѣтописенъ характеръ = Псп LXIII (1903) 473 сѫ №№ 6, 15, 16—18
с. Kaрaaчъ, Симеоновградско, (а можеби и Пловдивско, днесъ Брѣстникъ). XVII в. Вж. Цоневъ Пл 66, 155; срв Стојановић № 6002
с. Карабунаръ, Бургаско. XVIII в. Вж. Милетичъ Л: Старото българско население въ с.-и. България 33; Срфроний Врачански: Автобиография. Изд Д-ръ П Н Орѣшковъ (София 1914) 60
с. Кара-дере, Пловдивско, XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 512
с. Кара-орманъ, Чирпанско. XVII в. Вж. Цоневъ Пл 66
с. Каратерзилери, Чирпанско. XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 39
Карлово. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 45, 115; Цоневъ П 601 ; Стојановић № 1644 ; сѫщо забел 3 тукъ — музейна сбирка на Карловското читалище и книгохранилища на карловскитѣ църкви Св. Богородица и Св. Николай; Гандевъ: цс 16 и забел 26
с. Карлуково, Врачанско. XVII—XVIII в. Вж. Спр Син № 83
Карнобатъ. XVIII в. Вж. Стојановић № 8558; Карановски Ив: Карнобатска кондика = ИНЕМ I (1921), на с 214 се съобщава за печатенъ триодъ отъ 1628 г. съ приписка отъ 1639 г., спасенъ при опожаряването на Карнобатъ презъ Освободителната война
241
с. Келифарево. XVIII в. Вж. п Георгиевъ Й: Село Келифарево и манастирътъ му ... = Псп LXVII (1906) 427 сл; Станевъ Н: История на Търновската предбалканска котловина 304 сл
гр. Клисyрa. XVIII в. Вж. Цоневъ II 497, 600; Дановъ Хр Г : Спомени отъ ученичеството ми въ Клисура и описание на тамошното келийно училище отъ 1785 до 1856 г. = Юбил сборн Хр Г Дановъ (Пловдивъ 1905) 145
с. Кованлъкъ (днесъ Пчелинъ), Търновско.XVIIIв. Вж. Цоневъ I 369; Станевъ Н: История на Търновската предбалканска котловина (В-Търново 1942) 77 и забел 2
с. Ковачевци, Самоковско—Радомирско. XVIIXVIII в. Вж. Й Ив БСМ 171 № 57; Срез—Покр 112
Коприщица. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 344; Цоневъ Пл 87; Стојановић № 87; Райновъ Н: Коприщенски надгробни кръстове, плочи .. . = Годиш на Народ библиотека въ Пловдивъ за 1923 г. (1925) 291 сѫ ; Гандевъ: Ранно възраждане 15—16 и забел 26; сѫщо забел 3 тукъ, пендикостаръ въ музея на читалище „Искра“, Казанлъкъ
с. Коржинци (днесъ Кожинци), Трънско. XVIII в. Вж. Срез—Покр 345
с. Корова (днесъ Корово), Пещерско. XVII в. Вж. Захариевъ Ст : Описание на Татаръ-пазарджишкѫ-тѫ каазѫ 68 сл — известието на попъ Методия Драгиновъ за потурчването на чепинскитѣ българи, писано въ това село, гдето навѣрно е свещеничествувалъ авторътъ на разказа; сѫщиятъ паметникъ въ достѫпно издание y Ивановъ Й: Старобългарски разкази 81
242
c. Косоврасти, Прилепско. XVII в. Вж. Цоневъ I 180
с. Костенецъ, Пазарджишко. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 84 ; срв Стојановић № 5997
с. Костенъ, Карнобатско. XVIII в. Вж. Софроний Врачански: Автобиография. Изд Дръ П Н Орѣшковъ 58
гр. Костуръ. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 514
гр. Котелъ. XVII—XVIII в. Вж. Срез-Покр 123; Цоневъ I 37, 368, 437 II 463; Арнаудовъ М : Изъ миналото на Котелъ = ГСУ иф XXVII (1931); Ивановъ Й : Исторія славѣноболгарская LV ; Романски Ст : Новъ Софрониевъ преписъ на Паисиевата история отъ 1781 г. ; Стојановић № 8887; Софроний Врачански : Автобиография. Изд Дръ П Н Орѣшковъ 56 ; Гандевъ: Ранно възраждане 13 и заб 26
гр. Кочани. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ (I изд) 244
с. Кочибегово (дн. Бегово?), Карловско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 145
с. Краиславо „въ краи Жлѣбо[во?]“, може би днешното село Крислово, Пловдивско, или друго нѣкое изъ западна България. XVII в. Вж. Цоневъ I 190
с. Кракопеци между Битоля и Прилепъ. XVII — XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 497
гр. Кратово. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 151 сл; Снѣгаровъ: Скопска епархия II 14 заб 2; Спр Рил 64; Гошевъ СЗН 111№ LXXII; Стојановић № 2128, 2129, 2147
с. Кремиковци, Софийско. XVII—XVIII в. Вж. Спр Син № 109; Мутафчиевъ: Изъ нашитѣ старопланински монастири 19
243
гр. Крива Паланка. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 141-2, 156 сл; Зборник за историју јужне Србије 148; Стојановић № 8955
c. Кривогащани, Прилепско. XVIII в. Вж. Зборник за историју јужне Србије I 271
с. Криводолъ, Пиротско. XVIII в. Вж. Стојановић № 7678
с. Кричимъ, Пазарджишко. XVIII в. Вж. Срез-Покр 154; Й Ив БСМ 510
с. Кръклино, Битолско. XVII в. Вж. Цоневъ II 630
с. Кунино, Врачанско. XVIII в. Вж. Ивановъ Й: Северна Македония 355, 362
с. Кучевища, Скопско. XVII—XVIII в. Вж. Бележкитѣ за Кучевишкия монастиръ Св. Архангелъ y Снѣгаровъ: Скопска епархия 50; срв Стојановић № 10414
с. Къшинъ, Плѣвенско. XVII в. Вж. Гошевъ СЗН № LII
гр. Кюстендилъ. XVIII в. Вж. Стојановић № 10396
с. Лазаро поле, Дебърско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 39
с. Леденикъ, Търновско. XVII в. Вж. Востоковъ: Описаніе рукописей, принадлежащихъ . . . Норову 16 Ме 10
с. Лесидрѣнъ, Тетевенско. XVII в. Вж. Цоневъ I 134
с. Лешница, Кичевско или Дебърско. XVIII в. Вж. Стојановић № 7275; срв Сб НУ XII (1895) 268
с. Лешокъ, Дебърско. XVII—XVIII в. — собствено, селска или монастирска църква „Успение Богородично“,
244
северно отъ селото, на Шаръ-планинската височина „Плоча“. Въ църквата множество надписи. Може би тя е била мѣсто за обучение или преписване. Вж. Й Ив БСМ 91; Цоневъ II 821
гр. Ловечъ XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 268 № 111, 496; Спр Рил 33; Стојановић № 3309; Срез—Покр 166
с. Локорско, Софийско. XVIII в. Вж. Ковачевъ М: Драгалевскиятъ манастиръ 251
с.
, сев.-запад. България (?) XVII—XVIII в. Вж. Спр Син № 118
с. Макелари, Дебърско. XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 129
гр. Мaлко Търново. XVIII в. Вж. п. Аяновъ Г: Малко-Търново 223; Й Ив БСМ 517
с. Малово. Изчезнало село или днешнитѣ колиби Малчовци, Еленско. XVIII в. Вж. Срез—Покр 123
с. Мало Малово, Царибродско. XVII в. Вж. Цоневъ I 143
с. Мaрково, Пловдивско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 5
с. Масларово, Петричко. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 497
гр. Мелникъ. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 519
с. Мехаилци (днесъ Михилци), Карловско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 200
гр. Мехомия. XVIII в. Вж. Николовъ Г : По горното течение на р. Мѣста = Минало II-5, 6 (1911) 156
с. Миленица, Кичевско. XVIII в. Вж. Цоневъ II 714
245
с. Мирково, Златишко. XVII в. Вж. Дриновъ М Съчинения II 305; Цоневъ I 433, 447
с. Младо Нагоричино, Кумановско. XVIII в. Вж. Стојановић № 2549
с. Мокрешъ, Ломско. XVII1 в. Вж. Цоневъ II 693
с. Момина Клисура, Пазарджишко. XVIII в. Вж. Ивановъ Й: Историія славѣноболгарская XV
гр. Неготино. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 493; Трайчевъ Г : Манастиритѣ въ Македония passim
с. Недобърско (дн. Добърско), Разложко. XVII— XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 212, 509; Николовъ Г: По горното течение на р. Мѣста = Минало II-5, 6 (1911) 159
Неизвестно по име селище въ Тиквешко (?) XVII—XVIII в. Вж. И Ив БСМ 492, 505, 508
с. Нерези, Скопско. XVIII в. Вж. Цоневъ II 523
с. Никодинъ, Петричко. XVIII в. Вж. Цоневъ II 527
гр. Нишъ. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 52; Й Ив БСМ 92, 510, 513, 520, 522, 572, 574; Стојановић № 10262
с. Новачане, Ботевградско. XVII в. Вж. Цоневъ I 131
с. Ново село до Щипъ. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 507, 509
с. Ново село Чардакъ, Севлиевско. (Може би изчезнало или преименувано презъ първата половина на XIX вѣкъ). XVII в. Вж. Стојановић №№ 1130, 6649
с. Ѡрaхь, Битолско (?). XVIII в. Вж. Стојановић № 10302
с. Орѣхов҃ц. Може би Орѣхово или нѣкое друго едноименно селище въ северо-западна България. Отъждествяването съ Горна или Долна-Орѣховица
246
не изглежда приемливо, понеже рѫкописътъ, върху който е записана отъ иеромонахъ Евлогий бележката, че е пребивавалъ въ споменатото селище, се е намиралъ презъ XVII—XVIII в. въ с.-з. България. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ I 161
с. Оризаре, Воденско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 497
с. Осиковица, Ботевградско. XVII в. Вж. Цоневъ I 76
гр. Охридъ. XVII в. Вж. Й Ив БСМ 46
с. Ошaни, Костурско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 511 ; Снѣгаровъ Йв : Унищожението на Охрид архиепископия = Мак Прегл II-3 (1926) 95
гр. Пазарджикъ. XVII—XVIII в. Вж. Стојановић № 8558; Срез—Покр 168; Гошевъ Вр 49; Цоневъ I 345, 349, 435 II 715 ; Й Ив БСМ 269, 270, 488, 509, 512 ; Батаклиевъ Ив : Град Татар-Пазарджик 179 сѫ ; Гандевъ: Ранно възраждане 16 и забел 26; Кондики на пазарджишкитѣ еснафи отъ XVIII в., писани на български съ гръцки букви и на гръцки, въ музейната сбирка на пазарджишкото читалище, вж забел 3 тукъ
гр. Панагюрище. XVIII в. Вж. Цоневъ I 433; паметникъ д отъ музейната сбирка на пазарджишкото читалище, въ забел 3 тукъ; Гандевъ: Ранно възраждане 15 и забел 26
гр. Перникъ. XVII в. Вж. Й Ив БСМ 516, 521
с. Перущица, Пловдивско. XVIII в. Вж. Гълѫбовъ Д-ръ К : История на възстанието въ Перущица = ГСУиф XXXV (1939) 28
с. Петрево, Плѣвенско. XVII в. Вж. Цоневъ I 251
247
гр. Пещера. XVII в. Вж. Срез—Покр 125
гр. Пирдопъ (Протопопинци ?). XVII в. Вж. Мутафчиевъ: Стари градища и друмове 33—34; Цоневъ II стр 344; Не е изключено известниятъ Протопопински дамаскинъ, въ който се намиратъ приписки, свързани съ Пирдопъ, да е билъ писанъ въ селата Протопопинци, Бѣлоградчишко или Царибродско. Името Протопопинци не е засвидетелствувано отъ други паметници за Пирдопъ, a и мѣстното пирдопско предание сѫщо не го познава
гр. Пиротъ. XVII—XVIII в. Вж. паметникъ б отъ музейната сбирка на Пазарджишкото читалище, въ забел 3 тукъ; Гошевъ СЗН V № СХХХIII; Стојановић № № 2418, 2487, 2599, 7678, 8342, 8565; Гандевъ; Ранно възраждане 13 и забел 27
(?) с. Плаково, Търновско XVIII в. Вж. Станевъ Н: История на Търновската предбалканска котловина 224-225
гр. Плѣвенъ. XVII—XVIII в. Вж. Спр Син № 63; Трифоновъ Ю; История на града Плѣвенъ... 68—69; Трифоновъ Ю: Приписки и бѣлѣжки съ лѣтописенъ характеръ = Псп LXIII (1903) 773 сл №№ 3—5, 7—9, 11—14
гр. Пловдивъ. XVII—XVIII в. Вж. Паметникъ a въ книгохранилището на карловската църква Св. Никоколай, забел 3 тукъ; Й Ив БСМ 512; Цоневъ Пл 146, 148; Стојановић №№ 945, 946, 6744; Гандевъ: Ранно възраждане 18 и забел 26
(?) с. Подyене, Софийско. XVIII в. Вж. Ковачевъ М: Драгалевскиятъ манастиръ 202
с. Праведникъ. Тиквешко. XVII в. Вж. Стојановић № 6660; срв Йосифъ иеродиаконъ: Археологически излетъ изъ Тиквешко = Минало II-5, 6 (1911) 50
248
с. Правецъ, Софийско. (Не е изключено посочениятъ по-долу паметникъ да се отнася до други села съ сѫщото име въ Свищовско или Ловчанско). XVII в. Вж. Цоневъ I 58
с. Прибилци, Демиръ-Хисарско. XVII в. Вж. Селищев A М: Македонскіе кодики XVI—XVIII веков 90
гр. Прилепъ. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 248 —9, 505, 509, 524; Стојановић № 1277; Цоневъ I 180; Баласчевъ Г: Българското скорописно писмо и образци отъ него отъ X —XIX вѣкъ = Минало I (1909) 290
с. Присианъ (Присовяни), Охридско. XVII—XVIII в, Вж. Цоневъ I 176, 225
с. Присой, Тетевенско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 495
с. Прогорелецъ, Ломско. XVIIв. Вж. Цоневъ I 163
с. Радилово, Пещерско. XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 4
с. Радомирци, Ботевградско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ II 603
гр. Paдомиръ. XVII в. Вж. Цоневъ II 18
гр. Разлогъ. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 173,512
гр. Paйково въ Родопитѣ. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 512
с. Раковица, Пазарджишко. XVIII в. Вж. паметникъ a въ сбирката на Пазарджишкия читалищенъ музей, забел 3 тукъ
с. Расникъ (Расница, Храсникъ, Храсница), Брѣзнишко. XVII—XVIII в. Вж. Стојановић № 2145
249
C. Peлoвo (ди. Хрельово), Самоковско. XVIII в. Вж. Цоневъ II 479; Стојановић №№ 2747, 2748
гр. Ресенъ. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 498
с. Ресенъ, Търновско. XVIII в. Вж. Цоневъ I 470
с. Рибинъ, Плѣвенско. XVII в. Вж. Цоневъ I 251
с. Рила, Самоковско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 510; Спр Рил 112
с. Рилево, Прилепско. XVII в. Вж. Зборникъ за историју јужне Србије I 271
с. Росоманъ, Тиквешко. XVIII в.(?) Вж. Селищев: Македонские кодики XVI—XVIII веков 144; срв Кънчовъ: Македония 154; Й Ив БСМ 506
гр. Русе. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 496, 523; Обретеновъ Н: Спомени за българскитѣ възстания (София 1942) 16—17
гр. Сaмоковъ. XVII—XVIII в. Вж. Семерджиевъ Хр: Самоковъ и околностьта му 135; Цоневъ I 140, 328; Срез—Покр 112; Стојановић № 1078; Спр Син № 137; Ивановъ Й: Исторія славѣноболгарская LIV
гр. Свети Николе, Овчеполско. XVIII в. Вж. Зборник за историју јужне Србије I 263
гр. Свищовъ. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 495; Ганчевъ Ст: Свищовъ. Приносъ за историята му 48—49 ; Розовъ Вл ; Болгарскіе рукописи Іерусалима и Синая = Минало III-9 (1914) 36; Гандевъ: Ранно възраждане 14 и забел 26;
гр. Севлиевo. XVIII в. Вж. Ганевъ Н : Страници изъ историята на градъ Севлиево (В.-Търново 1925) 10, 18—19, 24—25
250
Селa около Охридъ, чиито имена не сѫ споменати въ използувания изворъ. XVIII в. Вж. Димитриевић Ст М: Грађа за српску историју изъ руских архива и библиотека = Споменик LII (1922), други разр 45, 233
Селище до крепостьта Раковица, Пазарджишко (изчезнало). XVIII в. Вж. муз сбирка при Пазардж читалище, паметникъ г; срв Мутафчиевъ: Стари градища и друмове 78
гр. Сѣръ. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 496; п Георгиевъ и Ст Н Шишковъ: Българитѣ въ Сѣрското поле IX—X; срв Дуйчевъ Ив: Старини изъ Бѣломорието = Бѣломорски прегледъ I (1942) 388—389
с. Сеславци, Софийско. XVIIIв. Вж. Гошевъ СЗН III № LXXIII
с. Сестримо, Пазарджишко. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН V № CXXXVII
гр. Силистра. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 496 ; Стојановић № 6482
гр. Скопие. XVII—XVIII в. Вж. Снѣгаровъ: Скопска епархия II 14, забел 13, 18 забел 7, 21 забел 7, 51, 52 забел 1; Й Ив БСМ 113, 116; Стојановић №№ 1534, 1679, 6824, 7396, 8873, 8874, 9547, 10276, 10388
с. Славовица, Ихтиманско. XVIIв. Вж. Цоневъ I 201
гр. Сливенъ. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 272; Гандевъ: Ранно възраждане 17 и забел 26
с. Слокощица, Кюстендилско. XVII в. Вж. Захариевъ Йорд: Село Слокощица = Прилож на Учил Прегл XXVIII-6 (1926) 45
гр. Сопотъ. XVIII в. Вж. Мутафчиевъ : Изъ нашитѣ староплан монастири 105; паметникъ a въ
251
книгохранилището на карловската църква Св. Николай, забел 3 тукъ
с. Сотиръ, Пловдивско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ II 569
гр. София. XVII—XVIII в. Вж. Иширковъ А: Градъ София презъ XVII вѣкъ 24 сѫ (за църквитѣ въ града); Динековъ П : София презъ XIX вѣкъ ... 3—7 и passim (за книжовнитѣ паметници и приписки отъ XVII —XVIII в,); Динековъ П: Софийски книжовници презъ XVI вѣкъ. I. Попъ Пѣю 55; Гошевъ СЗН I №№ I, III, IX; II № XLIII; III № LXXVII; IV №№ CVI, СХХ; Цоневъ I 63, 155, 332, 456 II 684, 771; Спр Син 11-14; Ковачевъ М ; Драгалевскиятъ манастиръ 208 № 26 ; Стојановић № 1130; срв Гандевъ: Ранно възраждане 15 и забел 26
с. Ставерци, Орѣховско. XVIII в. Вж. Йоцовъ Д: Културно-политическа история на Враца I Приложения; Гандевъ: Ранно възраждане 15 забел 26
с. Сталянци, Пиротско. XVIII в. Вж. Стојановић № 3193
гр. Станимака (Асеновградъ). XVII—XVIII в. Вж. И Ив БСМ 519; Цоневъ Пл 22, 34, 153
гр. Стара-Загора. XVIII в. Вж. Стојановић № 8356 ; Славейковъ П Р: Извлѣчения изъ лѣтописа на попъ Йовча отъ Трѣвна = СбНУ III (1890) 313 (за светогорски таксидиотъ, трѣвненецъ, въ града презъ 1799 г.); Гандевъ: Ранно възраждане 17 и забел 26
с. Старо-Нагоричино, Кумановско. XVII в. Вж. въ забел 3 тукъ подъ Старо-Нагоричански монастиръ. Тази обитель, естествено, не е могла да не упражнява просвѣтно влияние върху селянитѣ отъ Старо-Нагоричино, които, вѣроятно, сѫ пращали въ
252
нея момчета да учатъ, както това е ставало изъ всички други български краища; срв Й Ив БСМ 135
с. Старо село, Врачанско. XVII — XVIII в. Вж. Спр Син № 116
с. Столникъ, Софийско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 34; Цоневъ I 155
с. Стрезимировци, Босилеградско. XVIII в. Вж. Срез—Покр 345
с. Стрелча, Пазарджишко. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН IV № CXVI
с. Стрименикъ (ди.Стримница), Тетовско. XVIIв. Вж. И Ив БСМ 252
гр. Струга. XVII — XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 511; Григоровичъ В : Очеркъ путешествія... 159
гр. Струмица. XVIII в. Вж. Снѣгаровъ: Скопска епархия 48 и забел 2, продължаваща отъ с 47
с. Татарово, Карловско. XVII—XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 39
гр. Тетевенъ. XVII—XVIII в. Вж. Гошевъ СЗНI № XXXIII; Патевъ Н: Изъ миналото на Тетевенъ и Тетевенско 38 забел 1; Гандевъ: Ранно възраждане 14 и забел 26
гр. Тетово. XVIII в. Вж. Стојановић № 2972 срв. Дриновъ М: Съчинения II 236—237
с. Тича, Котленско. XVIII в. Вж. Теодоровъ-Баланъ A ; Софрони Врачански ... (София 1906) 46
с. Три кладенци, Врачанско. XVIII в. Вж. Цоневъ II 721
253
гр. Троянъ. XVIII в. Вж. Цоневъ : Славянски рѫкописи въ Българската академия 1
гр. Трѣвнa. XVII—XVIII в. Вж. Славейковъ П Р : Извлѣчения изъ лѣтописа на попъ Йовча отъ Трѣвна = СбНУ III (1890) 387 сл; Гошевъ СЗН I № XXX; Стојановић № 7693; срв Й Ив БСМ 268; Гандевъ : Ранно възраждане 13 и забел 26
с. Турски Тръстеникъ, Плѣвенско. XVII—XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН II № LII
с. Търлисъ, Неврокопско. XVII—XVIII в. Вж. подъ „Св. Ѳеодоръ на Трълиз“ въ забел 5 тукъ
с. Търново, Паланешко. XVII в. Вж. Й Ив БСМ 150; Зборник за историју јужне Србије I 261
с. Хаджаръ (днесъ Свеженъ), Калоферско. XVII— XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 37, 145; Цоневъ I 326; Стојановић №№ 6744, 6745, 8324; Гандевъ: Ранно възраждане 16—17 и забел 26; вж. сѫщо подъ „Калоферски девически“ (монастиръ) Въведение на св. Богородица, забел 5 тукъ
с. Хаджилий (дн. Юнацитѣ), Пазарджишко. XVIII в. Вж. паметникъ в отъ музейната сбирка на Пазарджишкото читалище въ забел 3 тукъ
с. Хмелщица (дн. Мещица), Брѣзнишко и Хмелщицa (Мелщица, Млещица или Мещица), Пехчевско. XVII—XVIII в. Вж. Иречекъ К: Княжество България II 500; Срез—Покр 345; Й Ив БСМ 521; Цоневъ II 486, 737 ; срв. Кънчовъ : Македония 229
с. Ходовица, запад. България или Македония, (дн. изчезнало или преименувано) XVII в. Вж. Гошевъ СЗН IV № CVI
254
с. Храсникъ (днесъ Храсна), Демиръ-Хисарско. XVIII в. Вж. Цоневъ II 486
с. Челопечъ, Врачанско. XVIII в. Вж. Гошевъ СЗН III № LXXIII
с. Червена-вода (или монастиръ до -), Русенско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 523
с. Червенъ брѣгъ, Плѣвенско (?). XVII —XVIII в. Отъждествяването съ днешния Червенъ брѣгъ не е достатъчно сигурно, защото сѫ сѫществували и други селища съ това име. Срв Списъкъ на общинитѣ въ България. Издаденъ отъ М-вото на вѫтр. работи (София 1900) 25, 47, 60; Вж. Стојановић № № 2688, 2689, 1073
с. Чертовецъ (днесъ махала на Лѣсковецъ). XVIII в. Вж. Цоневъ I 470
с. Четалово, Елховско. XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 72
с. Чипровци, Врачанско. XVIII—XVII в. Вж Й Ив БСМ 496, 499; Цоневъ Пл 153; Цоневъ II 498; Стојановић № 1505; забел 78 тукъ
с. Чиренъ, Врачанско. XVIII в. Вж. Цоневъ II 721
с. Чичево, Велешко. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 497
с. Чокманово, Смолянско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 512
с. Чрьна река, Мъгленско. XVII—XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 497; срв Кънчовъ; Македония 105
с. Чупетлово (правилно Чуйпетлово), Софийско XVIII в. Вж. Ковачевъ: Драгалевскиятъ манастиръ 194
255
с. Цалапица, Пловдивско. XVIII в. Вж. Гълѫбовъ Д-ръ К: История на възстанието въ Перущица 29
с. Царацово, Пловдивско. XVII в. Вж. Стојановић № 1130; срв Й Ив БСМ 267
гр. Цариградъ. XVIII в. Вж. Цоневъ II 694; Й Ив БСМ 523
с. Церово, Софийско. XVIII в. Вж. Мутафчиевъ: Изъ нашитѣ староплан монастири 31
с. Шишево, Скопско. XVIII в. Вж. Стојановић № 6496
гр. Щипъ. XVII—XVIII в. Вж. Снѣгаровъ; Скопска епархия II 140—141; Й Ив БСМ 172—173; Завоевъ П: Градъ Щипъ 23; Гандевъ: Ранно възраждане 12—13 и забел 26; Й Ив БСМ 135, 153, 160 № 21, 167, 172 сл, 507
с. Якезлий, Бургаско. XVIII в. Вж. Цоневъ Пл 72
гр. Ямболъ. XVIII в. Вж. Й Ив БСМ 495; Златаровъ К и Л Брънековъ: Черквата Св. Георги въ Ямболъ. По случай 200 години на храма (Ямболъ 1936) 8 сл
с. Ярловци, Трънско. XVIII в. Вж. Гандевъ: Ранно възраждане 15 и забел 26
17. Гандевъ: Ранно възраждане 4—5
18. Гандевъ; цс 13 и заб 26; заб 16 тукъ, подъ Велесъ
19. Вж. заб 16 тукъ, подъ Скопие
20. Гандевъ: цс 15 и заб 26 ; сѫщо и заб 16 тукъ, подъ София
256
21. Гандевъ: цс 14—15 и заб 26; сѫщо заб 16 тукъ, подъ Враца; Мутафчиевъ: Изъ нашитѣ староплан монастири 52
22. Гандевъ: цс 15 и заб 26; сѫщо и заб 16 тукъ, подъ Самоковъ
23. Гaндевъ : цс 13 и заб 26 ; сѫщо и заб 16 тукъ, подъ Пиротъ
24. Вж. заб 16 тукъ подъ имената на съответнитѣ градове; сѫщо Гандевъ: Ранно възраждане 13 и заб 26
25. Богданъ П: Описание на България 189 — „Кѫщитѣ на схизматицитѣ (т. е. на българитѣ въ Търново) сѫ 2000,... не зная да кажа отъ каква народность, защото говорятъ толкова гръцки, колкото български; тѣ запазватъ всрѣдъ България този градски езикъ (гръцкия), a пъкъ Гърция е далечъ отъ Търново“.
26. Цоневъ I № 304 с 243
27. Востоковъ: Описаніе рукописей принадлежащихъ... Норову 16 №10; Снѣгаровъ Ив: Стариятъ търновски църковенъ кодексъ = Сборн въ честь на Л Милетичъ (София 1933) 253; срв факсимилето отъ подписа на търновския първенецъ Генчȣ y Снѣгаровъ Ив: Стариятъ търновски църковенъ кодексъ II = ГСУбф XIII (1936) 57
28. Вж. заб 16 тукъ, подъ Арбанаси
29. Вж. заб 16 тукъ, подъ Пловдивъ
30. Вж. заб 16 тукъ, подъ Станимака
31. Вж. заб 16 тукъ, подъ Пазарджикъ; Батаклиевъ Ив: Град Татар-Пазарджик. Историко-географски преглед (София 1923) 112
257
32. Милетичъ Л: Стари пѫтувания презъ България. Руджиеръ Іoсифъ Бошковичъ. 1762 г. = СбНУ VI (1891) 152 и passim; Милетичъ Л: Старото българско население въ северо-източна България 128, 145 сл, passim; Блъсковъ Р Ил: Автобиография = СбНУ XVIII (1901) 539 сл
33. Милюковъ П: Очерки по исторіи русской культуры Часть II : Церковь и школа. 4-е изд (С-Петербургъ 1905) 297—8, 323, 327, 329
34. Вж. Милюковъ П: цс по-преднитѣ глави; Гандевъ: Ранно възраждане 9, 20—21
35. Шишмановъ Ив Д: Паиси и неговата епоха. Мисли върху генезиса на новобългарското възраждане = СпБАН VIII (1914) 13
36. Вж. забел 6 тукъ
37. ц с 35. По пренебрежителното цитиране на сведението за училище въ Враца проличава самото научно становище на Златарски
38. Нова полит и соц история на България 149-150, 155
39. ц с, ц м: „Настѫпилъ периодъ на мракъ, потисничество и жестоки прѣслѣдвания. Българскитѣ духовници, учители и първенци,... били гонени,..., заточавани и често избивани. Сами митрополититѣ ... сѫдили и осѫждали на затворъ и окови просвѣтенитѣ и събудени българи“.
40. ц с 145
41. Богданъ П: Описание на България 180
42. Пакъ тамъ
43. ц с 180
258
44. ц с 177
45. ц с 179
46. Милетичъ Л: Стари пѫтувания презъ България... = СбНУ VI (1891) 155
47. Пакъ тамъ 147, 156
48. Пакъ тамъ 147
49. Вж. подробно y Гандевъ: Ранно възраждане 38-49
50. Мариновъ Д: Іеромонахъ Іосифъ Брадати = СбНУ XVIII (1901) 117
51. Дуйчевъ Ив : Прояви на народностно съзнание y насъ презъ XVII вѣкъ = Макед прегл XIII-2 (1942) 26—51
52. Подробно за католическата пропаганда и чипровскитѣ българи вж. у
Милетичъ Л: Изъ историята на българската католишка пропаганда въ XVII вѣкъ = БПр I (1894);
Милетичъ Л: Седмиградскитѣ българи = СбНУ XIII (1896) 153 сл;
Милетичъ Л: На гости y банатскитѣ българи = БПр III (1896);
Милетичъ Л: Заселението на католишкитѣ българи въ Седмиградско и Банатъ = СбНУ XIV (1897) 284—543;
Милетичъ Л : Книжнината и езикътъ на банатскитѣ българи = СбНУ XVI-XVII (1900) 339—482;
Текеллa Д Е : Нѣкогашнитѣ павликяни и сегашнитѣ католици въ Пловдивъ = СбНУ XI (1894) 103 сл;
Милевъ Н : Католишката пропаганда въ България презъ XVII вѣкъ. Историческо изслѣдване съ приложения (София 1914);
Дуйчевъ Ив: Софийската католишка архиепископия презъ XVII вѣкъ. Изучаване и документи = Материали за
259
историята на София, книга X (София 1939) — тамъ и добъръ книгописъ за извори, изследвания и популярни изложения по материята.
53. У Иречекъ К: Княжество България II 514 и y Златарски B Н: Нова политическа и социална история на България... 46—47 се намиратъ кратки сведения за военнитѣ действия на австрийцитѣ въ Западна България и Македония ; Ивaновъ Й: Български народни пѣсни, записани преди 200 години = Учил Прегл XXVI (1926) 43 сѫ споменава бѣгло за преселване на българи въ Унгария презъ 1689—1690 г., като твърди, че тия българи сѫ съставяли 7% отъ общия брой на южно-славянската емиграция, но не посочва отъ где е почерпилъ статистическитѣ си данни; неизползуванитѣ до сега архивни материали за сръбско-българскитѣ свободни общини въ Унгария сѫ издадени и разработени отъ Витковић Гавр: Споменици из будимског и пештанског архива == Гласник, 2-ги одељак, књ. 3—6 (1873—1875); до тукъ използуваме часть I отъ изследването (књ 3, 1873) 71—78, 191, 213
54. Витковић: цс I 15 сл, 241 сл
55. Витковић : цс II 367—394 = Гласник, књ.4 (1873)
56. Витковић: цс I 217—251
57. Витковић: цс II 251 сл
58. Витковић: цс II 3, 13, 287; III = Гласник, књ. 5 (1874) 51, 99 сл, 104-105, 116, 226—229, 245, 247, 283, 308—310; IV = Гласник, књ. 6 (1875) 224, 231, 238, 241, 251, 272
59. Й Ив БСМ 156; срв Стојановић № 2296
260
60. И Ив БСМ 155; срв Стојановић № № 2128, 2129, 2147. Българитѣ преселници въ Унгария и презъ XVIII вѣкъ още поддържатъ връзкитѣ си съ старитѣ свети мѣста за поклонение, напримѣръ Зографъ, (а може би и Хилендаръ). Въ Зографския поменикъ, издаденъ отъ проф И Ивановъ, сѫ отбелязани имена на множество дарители или поклонници българи отъ Темешваръ, Бечкерекъ, Комаромъ, Сремъ и „Краина Будинска“— в ж Й Ив БСМ 517—520, 522.
61. Ђорџевић Д-р Вл: Грчка и српска просвета (Београд 1896) 99
62. Стојановић № 4706
63. Ивановъ Й: Старобългарски разкази 85
64. Петровскій Н М: Къ біографіи Христофора Джефаровича = ИзОРЯС XV-3 (1910) 301;
65. Петровскій; цс 300. Формата „умре“ за мин. св. време, 3 л. ед. число, която Петровскій цитира отъ искането на Евстрати Хаджиоглу, показва, че този документъ е билъ написанъ на български, a не на руски. Неговъ съчинитель ще да е билъ по всѣка вѣроятность самиятъ Хаджиоглу
66. Витковић: цс IV 116
67. Пакъ тамъ 92
68. Витковић: цс II 241—2 IV 241
69. Ничевъ Н : Български паметници отъ XVIII вѣкъ въ Буда-Пеща = в Зора XXIV (1942) бр 6938
70. Cousinéry EM: Voyage dans la Macédoine, contenant des recherches sur l’histoire, la géographie et les antiquités de се pays (Paris 1831) I 69
261
71. Витковић: цс IV 94—97
72. Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковнымъ I 182, 301 сл II 24—25, 44, 48, 57 сл, 62, 64, 95 сл, 137, 225, 238, 290; срв Димитриевић Ст М: Граћа за српску историју из руских архива и библиотека = Споменик LIII, други разред 45 (1922) 37, 47, 233, 237—238; Ивановъ Й: Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастиръ 155—156
73. въ сп. „Духовна култура“ (1927) кн 32—33, с 94—64
74. Димитриевић: Граћа ... 47
75. Пакъ тамъ 233
76. Пакъ тамъ 240
77. Пакъ тамъ 237—238
78. За това научаваме отъ приписката къмъ сѫщия триодъ, фотографирана отъ слависта В Велчевъ. Съ разрешението на последния тукъ привеждаме онази часть на текста ѝ, която ни интересува :
79. Димитриевић: Граћа... 278; за патриарха Доситея y Златарски: Нова политическа и социална история на България 49—50
80. Бычковъ А Ѳ: Описаніе церковно-славянскихъ и русскихъ рукописныхъ сборниковъ Императорской Публичной Библіотеки Часть I (С-Петербургъ 1882) 130
262
81. Димитриевић: Граћа... 239; КрыловаТ К: Русско-турецкие отношения во время северной войны = Истор Записки Института Истории Академии Наук СССР № 10 (1941) 253, 255, 269, 270
82. Стојановић № № 6544, 8342, 8530, 8533 ; Й Ив БСМ 496; Востоковъ: Описаніе рукописныхъ... книгъ ... принадлежащихъ . .. Норову 13 № 16, 16 № 10, 17 № 11; Розовъ: Болгарскія рукописи Іерусалима и Синая = Минало III-9 (1914) 31, 36; Селищев: Македонские кодики XVI—XVIII веков 194; Ковачевъ: Драгалевскиятъ манастиръ 201; Цоневъ I 324; Трифоновъ Ю: Приписки бѣлѣжки съ лѣтописенъ характеръ = Псп LXIII (1903) 776—777 № 10; п Георгиевъ Й и Ст Н Шишковъ: Българитѣ въ Сѣрското поле IX—X; двама карловски поклонници, „хаджи попъ и хаджи Примо“ отъ XVIII вѣкъ, сѫ отбелязани въ кондиката на карловския златарски еснафъ (въ оригинала на с 8), която издаваме тукъ въ забел 3 ; за поклонничеството на отца Паисия Хилендарски и братъ му Вълчо вж статиитѣ на Й Ивановъ въ в Зора XIX (1938) бр 5591, 5596; другъ поклонникъ отъ неизвестно мѣсто, вѣроятно отъ южна България, Казанлъшко (?) е отбелязалъ името си презъ 1791 г. : „Поклонникъ Дамıанъ Крѧчуновъ“ — вж Чилевъ П: Надписи по сѫдове, накити и военни предмети въ Народния етнографски музей = ИН EM II (1922) 139 № 1028
83. Вж Цоневъ I 98, 122—123, 140, 236 (за „Рилския лѣтописецъ, чиито сведения ще използуваме по-нататъкъ), 302; Стојановић №№ 1179, 1229, 1265, 1273, 1547, 1563, 1869, 7378; Спр Рил 93, 103; Стоиловъ: Прегледъ на слав ркп въ Зограф мон 135 № 13; Бобчевъ С С: Единъ Еленски
263
лѣтописъ = Бсб VI—13, 14 (1899) 602—614; Захаріевъ Ст: Геогр... описаніе на Татаръпазардѫ каазѫ... 67—68; Дриновъ М: Съчинения II 310 сѫ и др
84. Динековъ П: Софийски книжовници презъ XVI вѣкъ. I: Попъ Пѣю (София 1939) 40—41
84a. Цоневъ Б: Славянски рѫкописи въ Берлинската държавна библиотека = СБАН XXXI (1937) 56; Xenopol AD: Istoria Românilor. Ed III-а (București 1929) VII 66-71
85. Вж. забел 16 тукъ, подъ Враца
86. Основенъ изворъ на сведения за Йосифъ Брадати е труда на Мариновъ Д: Іеромонахъ Іосифъ Брадати = СбНУ XVIII (1901) 99—231; пакъ тамъ откѫслеци отъ неговитѣ произведения и цитираниятъ отъ насъ пасажъ (с 110). За забелязване е, че въ списъцитѣ на рилското братство отъ края на XVII до края на XVIII в., обнародвани y Ихчиевъ Д: Турски документи въ Рилския монастиръ (София 1910) не се срѣща името Йосифъ. Едва въ единъ документъ отъ 1785 г. нѣкой си Йосифъ се споменува като егуменъ на монастира въ минало време. Но едва ли би могло да се отъждестви това лице съ нашия проповѣдникъ безъ други по-ясни свидетелства. За споменаването на Йосифа Брадати отъ Партения Павловъ вж. автобиографията на последния y Ивановъ Й : Старобългарски разкази 84. За сборницитѣ и преписитѣ на Йосифа, както и за неговитѣ преписвачи вж. Цоневъ I 299—306, 322—325, 346—353 II 689—690, 760; Цоневъ Б: История на българский езикъ I (2 изд) 248 сл, 252 сѫ ; Ивaновъ Й : Св Иванъ Рилски и неговиятъ
264
монастиръ 114; Спр Рил 114 сл; достѫпно изложение на Йосифовата дейность y Динековъ П : Първи възрожденци 54—63. За характера на чехската предхуситска нравоучителна проповѣдь презъ XIV вѣкъ, твърде близка до тази на Йосифа, вж Novotny V: Náboženské hnuti české ve 14. a 15. stol. Část 1. Do Husa (Praha 1923) 65 сл, 176—218
87. Ивановъ Й: Старобългарски разкази 82 сл; Ивановъ Й: Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастиръ 147; Витковић: Споменици из будимског и пештанског архива 11 251 сл
88. Пеневъ Б : Начало на българското възраждане II изд (София 1919) 26
89. Вж. Й Ив БСМ 193 сл. Единъ екземпляръ отъ този букваръ притежава Университетската библиотека въ София, a втори — Музеятъ на възраждането въ Самоковъ. Доколкото ни е известно, букварътъ на Теодоровичъ е представенъ въ българскитѣ книгохранилища само съ тѣзи два екземпляра и може да се смѣта като една отъ най-голѣмитѣ книжни рѣдкости на XVIII вѣкъ. Това се дължи на бързото изхабяване, покѫсване и захвърляне на книгата отъ детски рѫце, a не на слабото ѝ разпространение y насъ
90. Й Ив БСМ 187; Петровскій H М: Къ біографіи Христофора Джефаровича = ИзОРЯС XV-3 (1910) 297—302; срв Златарски B Н: Народностьта и родното мѣсто на Христофора Джефаровича = сп Македония 1-1 (1922) 21—24; срв Ивановъ Й: Българитѣ въ Македония 84, 187; достѫпно изложение върху дейностьта на Джефаровича y Динековъ П: Първи възрожденци (София 1942) 44 сл.
265
Отъ Петровскій научаваме, че Джефаровичъ е авторъ и на други книжовни произведения, между които единъ църковно-славянски букваръ, рѣзанъ на медь. Джефаровичъ ималъ малолѣтенъ племенникъ, който живѣелъ въ Шопронъ (Йоденбургъ), Унгария, и който споредъ волята на покойния трѣбвало да постѫпи на учение въ художественото училище въ Виена. Опекунъ на момчето билъ българинътъ Димитрій Алексеевичъ. Въ Москва се явили съ притезание да ликвидиратъ наследството на Джефаровича двама български търговци : Иванъ Петровъ отъ Виена и Евстати Георгиевъ (Юрьевъ) Хаджиоглу, вѣроятно отъ къмъ Нѣжинъ или отъ Македония.
91. Трифоновъ Ю: Зографската българска история = СпБАН LX (1940) 62 сл
92. Ивановъ Й ; Исторія славѣноболгарская уводната часть и с LIV сл. За родното мѣсто и семейството на Паисия вж. статиитѣ на Ивановъ Й въ в Зора XIX (1938) бр 5591, 5596, гдето сѫ дадени подробности и за нѣкои други книжовници и издатели на щампи отъ Банско; достѫпно изложение за Паисия и биография y Динековъ П: Първи възрожденци 64 сл и 176
93. Софроний Врачански Автобиография. Изд Д-ръ Орѣшковъ; Романски Ст: Новъ Софрониевъ преписъ на Паисиевата история; Арнаудовъ М: Софроний Врачански (София 1943)
94. Ивановъ Й: Българитѣ въ Македония 195; Пеневъ Б : Начало на българското възраждане 26—28 ; Paичъ І: Исторія разныхъ славянскихъ народовъ най-паче Болгаръ... (Санкт-петербургь 1795) I 316