I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
 

3. ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕ И ЧАСТИЧНО ПРЕЗАСЕЛВАНЕ С БЪЛГАРИ НА ГРАДОВЕТЕ И КРЕПОСТНИТЕ СЕЛИЩА. ОБОБЩЕНИ РЕЗУЛТАТИ ЗА ЗАГУБАТА НА СЕЛСКО И ГРАДСКО НАСЕЛЕНИЕ

А.

Градове: Дръстър, Тутракан, Разград, Шумен, Червен, Търново, Ловеч, Плевен, Оряхово, Лом

Ако потърсим имената на градовете в ленните описи, ще установим, че XV век заварва една съвсем развита градска система, наследена от българското средновековие. Отбелязани са множество градове и селища от градски тип, за които в средновековните български писмени паметници не се споменава нищо и чието съществуване в такова отдалечено време доскоро беше съмнително или просто недоказуемо поради неиздирени още археологически свидетелства. Оказва се, че цялата мрежа от градове е съществувала тогава такава, каквато ни е позната от XVIII — XIX век, без Трявна, Котел, Панагюрище, Копривщица и Калофер, които, изглежда, се оформят от XVI век нататък. Отбелязаните в документите градове са били векове наред съвсем естествено свързани с околните селски райони, а в някои случаи и с големите търговски пътища. Почти всичките имали по близките възвишения крепости, а извън крепостните стени градски жилищни квартали, занаятчийски работилници, търговски магазини, пазарища, църкви, манастири. Градската система била в стопанско, социално и културно отношение под равнището на средно- и западноевропейските градове [97], градското население по-малобройно, а градовете с по-малки размери. Видин, Търново, София, Пловдив, Одрин, Скопие, Сяр и Солун се отделяли като изключение със своите 7 — 8, 10 — 15 или 20 —30 хиляди жители, докато останалите градове имали до 3 — 4 хиляди най-много.

При такова състояние настъпило нашествието на османските войски. Естествено е да се очаква, че щом повече от две хиляди села при това завоевание са били обезлюдени, градовете също не ще да са избегнали тази участ. Още повече, че те са били, от една страна, защищавани, а, от друга страна, обсаждани и превземани, поради което са понасяли много по-големи загуби в хора. Не бива да се забравя, че градските квартали се разполагали обикновено извън крепостите, защищавани от гарнизона или събраното набързо народно опълчение. За цялото гражданство нямало нито място, нито вода, нито достатъчно припаси в самата крепост. Голяма част от обитателите обикновено оставали почти изцяло навън от жилищните квартали, за да подпомагат при възможност защитниците с припаси, да им донасят или отнасят вести и пр. Това градско население пострадвало най-много, защото османските отряди заемали още в началото на обсадата най-удобните квартали, които били извън обстрела и атаките на крепостта. И в тях отчасти погубвали при грабеж, отчасти пленявали като роби жителите още преди падането на крепостта. Какъв е бил жителският състав на някои от тези градове през XV век, разкриват самите документи.

По неизбежност разборът на сведенията за градовете следва да бъде извършен при друг методически подход, защото не ще имаме работа с мезри или с населени от турци български села. В почти всички случаи градовете били живи, функциониращи поселищни единици, преминали през много по-сложни демографски превратности от момента на османското завоевание до десетилетията, през които ги описват нашите документи. В случая вече далеч не е достатъчно да знаем само броя на домакинствата в тях. Тези данни са само един елемент на необходимия по-сложен историко-демографски анализ, който използува редица закономерни, а понякога и случайни фактори, обуславящи развитието на живота в отделните градове.

Запустяването на десет или двадесет села в един район наистина снижава неговия демографски и стопански потенциал. Но той все пак би живял що-годе нормално, ако градското му средище би продължило да го обслужва. Ако то е обезлюдено напълно и съсипано, настъпва по-дълбоко разстройство, деградация и снижаване жизненото равнище на самия селски район. Ето защо, дори и когато градовете са опустошени и обезлюдени, тяхното цялостно или частично възстановяване се явява като по-важна задача за османската феодална власт, тъй като тя се нуждаела от съответни административни средища, за да владее и управлява даден район, край или област. Така че възстановяването на градовете се подчинява на по-други закономерности.

Числовите данни за броя на домакинствата в тях не са от времето на завладяването им от турците през 60-те — 90-те години на XIV век, а от едно време, което е с почти цяло столетие по-късно; за някои градове този период е дори 120 — 130 години (например Сяр и Костур). Естествено е при подобно положение нашият изследователски поглед да бъде обърнат назад към момента на катастрофата. В този ретроспективен ход ние по необходимост ще отчитаме всички известни фактори, действували върху съдбата на гражданството от времето на попадането му под османска власт. Само по този начин ще се доближим до исторически достоверното състояние на градовете при завладяването им.

А когато характеризираме самото им завладяване, веднага трябва да изтъкнем едно също историческо положение.— че те са били далеч по-привлекателен обект от селата не само в стратегическо отношение, но и за масово разграбване. В градовете имало много по-голямо количество готови пари, освен това търговски стоки, лични скъпоценности, домашен инвентар и дрехи, занаятчийски инвентар, църковни утвари от злато и сребро; от града могли да бъдат отведени наведнъж в робство много голям брой хора, и то по-ценни като търговска стока, понеже владеели някакви занаяти или разбирали от търговия и пр. Ето защо градовете, малки и големи, почти без изключение били превземани, ограбвани и обезлюдявани. Когато Мохамед II покорявал важен град, разделял населението на три части: бедните оставял да работят земята в околността; средната класа граждани обръщал в робство и раздавал между войниците си, а болярите избивал, потурчвал или изпращал било в Азия, било в Цариград. След превземането на последния той заселил там турски жители от Трапезунд, Синоп, Кония, Карман и други азиатски градове.

Според едно предание, запазено в Охрид, при завладяването на този град 3000 души християни заедно с управителя му побягнали в Италия [98]. Такова цялостно опустошение на всички села не е било възможно.
 

Започваме прегледа от Североизточна България.

Средновековният Дръстър (дн. Силистра), описван от османски и западни летописци през XIV — XV в. като най-голям, най-богат и с най-високи крепостни стени град в държавата на цар Иван Шишман, преживявал най-тежките времена на своето съществуване между годините 1388 — 1462.

Към 1383 г. османските войски го завладели, избили защитниците му, ограбили богатите граждани и отвлекли в робство жителите му, като установили свой гарнизон и поставили началото на заселването му с турци. Ала около 1389 г. влашкият войвода Мирчо успял със своите войски да превземе Дръстър и да го задържи до средата на 1391 г., когато османци отново го завладяват. Остатъците от българското гражданство отчасти избягали или били насилствено евакуирани с оттеглящите се власи на тяхна земя, отчасти избити от турците или отвлечени в робство, загдето поддържали Мирчо. Но в 1404 г. същият войвода отново преминал Дунава и използувайки благоприятна възможност, повторно превзел града, който останал под негова власт около 11 години — до 1415 г. В следващата 1416 г. османските войски разбили Мирчо и се настанили в Дръстър. Участта на новите му граждани от околните села била пак същата — бягство през Дунава, гибел от турски ятаган или отвеждане в робство. През 1425 г. връхлетяло ново бедствие. Влашкият войвода Дан II заедно с Фружин, син на Иван Шишман, предвождайки влашки отряди, превзели крепостта, разрушили я заедно с града, който разграбили, като отвели отвъд Дунава и част от гражданите. А когато турците с оръжие възстановили своята власт над Дръстър, естествено пак излели гнева си върху останалите български жители. Около десет години по-късно, в 1445 г., очевидец на самото място и осведомен от множество местни хора отбелязва, че Дръстър бил «отново добре застроен и заселен». Следващата катастрофа той преживял през 1462 г., когато влашкият войвода Влад Цепеш според собственото му писмено съобщение го превзел и опожарил, като избил в града и две ближни села 6840 турци и българи [99].

От описаното се вижда, че средновековният Дръстър не само загубил коренното си население, но и неведнъж след 1388 г. бил обезбългаряван, при което пострадвали междувременно придошлите от околните села нови жители. Така че през XV век той изобщо не може да фигурира в списъка на градовете с постоянен граждански състав от български произход. По-късното, макар и бавно възстановяване на града от края на XV и през XVI век като седалище на санджак-бей и военноадминистративно средище на Силистренски санджак излиза извън рамките на изследването ни. Не е случайно, че липсват регистрационни данни за самия град Силистра от XV век. Неговото демографско състояние е отговаряло на общото обезбългаряване на областта, което пролича при разглеждането на отчетните ведомости за данъка джизие от 1491 г. в областта на Силистра.
 

Следващият град е Тутракан. В него имало изградена крепост по време на Втората българска държава и малък град с местно търговско значение. Около 1388 г. Тутракан бил превзет от турците и заедно с почти цяла Североизточна България излязъл от състава на Иван-Шишмановата държава [100]. Почти едно столетие по-късно, към 1480 г., крепостните съоръжения на града все още се охранявали от едно стражево поделение с обща численост 25 души, но разделено на три групи с различни военни задължения. Самият комендант на крепостта владеел Тутракан като среден лек (зеамет) и разходвал доходите от него за лична издръжка, а отчасти и за изплащане заплати на войниците. В града живеели 82 български домакинства и 3 вдовици [101]. Разбира се, този брой на домакинствата е твърде малък; те с мъка поддържали градския живот и стопанство; по-скоро те задоволявали исканията на гарнизона за продукти, занаятчийски услуги от най-различно естество, коларски и конски превоз на разни материали, наряди за груба изкопна, санитарна и друга работа. Малкият брой на домакинствата бие в очи още и поради обстоятелството, че в града няма записано турско население, което би облекчило стопанското напрежение на българите и би пооживило и до известна степен нормализирало числено гражданския състав.

Но ние заварваме споменатите 82 домакинства може би повече от 90 години след завладяването на града. А нима през тези десетилетия Тутракан не се е увеличавал поне с 1 — 2 домакинства на 1 — 2 години? Трябва да се предполага, че е расъл, ако се е развивал при нормални условия. Съгласно един демографски закон всеки град при нормален режим на развитие расте по-бързо от общата жителска маса на селата, понеже разчита не само на собственото възпроизводство на населението, но и на постоянен приток отвън. Това особено силно важи за град край Дунава, през който се извършвала някаква износна и вносна търговия, риболов и водни превози независимо от по-малкия или по-големия им обем. Икономиката, по-сносните материални условия на живот и сравнително по-голямата обезпеченост срещу насилия и грабежи привличали в градските средища селско население. В светлината на тези обуславящи положения следва да се приеме, че Тутракан след завладяването му от турците е загубил изцяло първоначалното си гражданство. А по-късно са се набрали споменатите 82 домакинства. Те са толкова малко, че не отговарят на никакви пропорции за поселищно развитие в течение на 90-годишен период, и сочат по-скоро, че тези условия са били ненормални или по-точно, че градът е загубвал неведнъж българското си население.

Тези основни демографски условия, които се поставят при преценката на броя на българското население от градовете през втората половина на XV век в сравнение с числеността му веднага след падане под османска власт — в края на XIV век, важат за всички останали градове и селища от градски тип. Затова и по-нататък ще напомняме за тях.
 

Друг средновековен град на югоизток от Тутракан е Разград. Но неговото име не се чете никъде в подробните и кратките описи като означение на селище или административна област, в какъвто вариант и да търсим името — Разград, Хразград, Хезарград или Хръзград. А при това имената на съседните градове или по-малки укрепени пунктове, които оглавявали все още административни райони, се споменават по разни поводи в описите, например Провадийската крепост, бившата крепост и селище Гериловец (Преславско), Шумен, Чернови (т. е. град и крепост Червен) и други [102]. Още по-показателен е фактът, че една мезра «Добра вода или Хасанлар», намираща се непосредствено до Разград, е причислена към вилаета (нахията) Чернови, без да става дума за Разград [103]. Отчетните облагателни ведомости, които вече разглеждахме, очертават съвсем ясно Североизточна България с вилаетите и нахиите, носещи имената на съответните градски средища, отново Чернови, Провадия, Шумен, Герилово и пр. [104]. От горното личи, че Разград докъм 1490 г. не е съществувал. Средновековният град, наследил древния Абритус, е живял като важно занаятчийско средище до превземането и разрушаването му от турците. Археологическите сондажи в средновековното градище и находките свидетелствуват с абсолютна сигурност за това [105]. За гибелта на Разград напомня и мезрата Добра вода до града — едно опустошено и обезлюдено село. Следователно и жителите на средновековния Разград изчезнали. А в течение на XV век, изглежда, не са били налице условия за възстановяване награда. Едва през XVI век той бива заселен отново и се оживява, но вече с числено преобладаване на мюсюлмани [106].
 

Според разказа на арабския географ Идриси град Шумен още през XII век бил много голям град, с пазари и търговско посредничество за Русия. Тези сведения са получени по устно предаване от византийски търговци, тъй като сам Идриси не е пътувал из Балканския полуостров [107]. Колкото подозрително еднообразни и да са описанията му на българските градове и макар в характеристиките им да се чувствува преувеличение, все пак е ясно, че Шумен бил селище от градски тип, и то утвърдено, със значение за византийските търговци. Може да се очаква, че след образуването на Втората българска държава и в течение на XIII и XIV век градът е продължавал да расте и да увеличава колко-годе стопанското си значение. Изглежда, че Шуменската крепост е била една от най-важните опори на Търновското царство, защото е била подсилвана от цар Иван Шишман тъкмо с оглед на турската опасност. Превзета от турците към 1383 г., тя през 1444 г. бива щурмувана успешно от кръстоносците на полския крал Владислав III Ягело, но загубена веднага след катастрофата на Владиславовата армия при Варна (обр. 9). От това време нататък, изглежда, че крепостта е била полуразрушена, изоставена без гарнизон и дори без стража.

Трикратно опустошаваният град под крепостта бил обезлюден, но в регистрите той се водел под официалното име «град» и средище на вилает, от чиито села 7 — 8 са споменати в описите [108]. Градът служел като районно тържище, от което се събирали пазарни такси. Но жилищните квартали до 70-те години на века, изглежда, не са били възстановени, защото през 1477 г. в него живеели едва 74 български домакинства и 5 вдовици, редом с 11 турски домакинства [109]. Тези 74 домакинства не са били потомствени наследници на шуменските граждани от преди едно столетие, пък дори и преди 1444 г., а пък и по своя малък брой не отговарят на нормалната величина на такъв средновековен град като Шумен. Десетки обикновени села из всички български краища и особено в Софийско имали, както показват описите, много повече домакинства. Старото шуменско гражданство явно отдавна е изчезнало. А през десетилетията докъм 1489 г. отделни семейства от околните села се престрашавали да се настанят в града или пък принудително били довеждани, за да обслужват персонала на военноадминистративното средище. Ако градът не бе загубил първоначалните си жители и ако след 1393 г. се бе развивал нормално, той е трябвало да наброява към 1480 г. най-малко 400 — 500 български домакинства. Тяхното отсъствие говори за изчезването на една компактна група градски жители и за унищожаването на една значителна градска единица.
 

Червен е разположен на тесен и дълъг «полуостров», обграден от двойна дълбока извивка на р. Русенски Лом. Крепостта му прегражда тясната шийка, която свързва полуострова с околните хълмисти полета. Полуостровът се издига високо над долината на реката като плато със стръмни и на места отвесни склонове. Извън крепостта, но само на няколко метра от нея се е намирал градът, заобиколен също със защитна стена, от която има само следи. Червен бил епископско седалище с голяма епископска църква, запазена отчасти и до днес в двора на крепостта. Освен нея са разкрити още няколко църкви и на територията на града. В почти отвесните склонове на речния каньон, извън полуострова, на левия бряг на реката, в скалите са били изградени шест големи пещерни манастири навярно още от XII — XIII век. В низината покрай реката, където и днес се намира селото Червен, изглежда, че още през XIV век е съществувал занаятчийски квартал с работилници, защото до 1900 г. по народно предание една част от този терен се наричала «Чаршията» (обр. 5, 6, 7).

«Град Чернови», тоест крепостта и градът Червен (Русенско), не би могъл да бъде определен, както приема Стр. Лишев, като «голям средновековен град», но все пак той бил значително селище от чисто градски тип с голяма крепост — една от опорите на Иван-Шишмановата държава и военноадминистративно средище със специфично стопанско значение. Размерите на крепостта позволявали поне част от гражданите по време на обсада да се укрият в нея. Червен имал значение с добива на желязо и неговата преработка в оръжие, земеделски сечива и дребна железария през време на Втората българска държава. И сега са съвсем ясни следите от квартал, който се характеризира с рудни ями, първобитни леярски пещи и материали от железарски работилници. Цялото производство е имало дребно занаятчийски характер, като е ангажирало значителен брой майстори и работници. Червен се с явявал до известна степен и като религиозен център на района, към които се стичали богомолци, поклонници, болни и недъгави за изцеление и дарители. Покрай железарските занаятчийски предприятия вероятно се намножили и други, за да превърнат Червен в стоково тържище за този край. В крепостта винаги е квартирувал немалък гарнизон —съдейки по размерите й — неколкостотин души. А това от своя страна било свързано с допълнителна стопанска и производителна дейност от най-разнообразно естество за задоволяване постоянните нужди на гарнизона и крепостта. Монетните находки тук показват, че животът е текъл нормално и непрекъснато до края на XIV век. В града имало богати или заможни хора, които боравели със значителни парични суми. При превземането на Червен от турците някакъв червенски гражданин, успявайки да избяга, решил да скрие паричното си съкровище от 4000 сребърника, като го закопал с надеждата да го спаси от завоевателите и да го прибере обратно, когато настъпят мирни времена. Но участта на този гражданин била неблагоприятна. Заровените в земята монети останали там до времето, когато ги откриват съвременните археолози [110].

Изтекло почти столетие от превземането на Червен. Към 1480 г. неговата крепост все още се поддържала с охрана от 60 души с трима офицери. Той се смятал официално за град и седалище на вилает. Там резидирал и съдия. Градско пазарище все още имало [111]; от него се събирали такси. Но железарският квартал и работилниците изчезнали, от производството — ни помен. Това личи от обстоятелството, че ако железарството съществуваше, то щеше да бъде многостранно и неколкократно отразено в документите. Преди всичко червенските железари щяха да бъдат натоварени с производствени наряди за оръжейни доставки на крепостните гарнизони по Дунава, както е станало и е документирано за редица железарски села в Северна България, а и в други части на страната [112]. Те щяха да бъдат отделени и като особена категория производственици и щеше да бъде посочено от какви данъци са освободени срещу доставката [113]. Но такива данни в съответния запис за Червен няма. Също така изчезнали и крайградските манастири. Ако те съществуваха, също непременно щяха да бъдат описани и обложени, както манастирът Басарбово до Русе и както всички други все още съществуващи дори и най-малки манастирчета в страната [114]. Това мълчание на историческия извор потвърждава, че градът Червен е бил опустошен и разрушен; като загубил своите жители, той въпреки изтеклите десетилетия загубил и прежното си значение. В него живеели вече само 107 български редовни домакинства и 4 вдовици [115], тоест колкото в едно голямо село. Някои от жителите на Червен се занимавали отчасти и с производство на коприна, както личи по-специално от наложения данък [116]. Но това не е първоначалният брой на домакинствата преди завладяването на града, а вероятно една трета, и то след възстановителен период от около 90 години (вж. обр. 8 и 14 А и Б).
 

Този процес може да се проследи и в гражданското състояние на бившата българска столица Търново, и то по-разчленено и ясно. «От Търново голяма част от населението откарали в Мала Азия» [117]. По благоприятна случайност до нас са достигнали две статистически сведения за Търново от 80-те години на XV век. Първото е кратко обобщително число за броя на домакинствата в града към 1480 г. [118], а второто представлява подробен опис на домакинствата, съставен може би около 1500 г., на който липсва завършекът [119]. За общия брой на търновските домакинства е меродавно краткото описание, но пък вторият документ е богат на социално-исторически и демографски сведения. Б. Цветкова изказва убеждението, че градът е изгубил изцяло или отчасти първоначалното си население и определя тази загуба като «гибелно обезлюдяване» [120]. Ние се солидаризираме с определението на авторката. Тя има предвид следните числа: български домакинства 372 и 64 вдовици, а мюсюлмански 132; в подробния опис, който не е довършен, фигурират 205 глави на домакинства и 76 неженени българи, докато в същия документ броят на мюсюлманските домакинства е нараснал на 268 и неженени — 128 [121]. При наличността обаче на 372 домакинства и 64 вдовици, някои от които също са имали почти пълноценни семейства с двама-трима членове, струва ни се, че не за всеки читател е очевидно гибелното обезлюдяване на града; по този въпрос биха могли да възникнат други обяснения и мнения. Затова считаме, че общото впечатление на Б. Цветкова се нуждае и от аргументация, извлечена от самия демографски материал.

На нас ни липсват изходни статистически данни за града към края на XIV век. Съвсем основателно е да се приеме, че отделянето на Видинското царство, обособяването на Добруджа като самостоятелно княжество и загубата на части от българските земи на юг от Стара планина поради завладяването им от византийци, а след това от турци през XIV век се отразили неблагоприятно върху растежа и икономическото развитие на столицата Търново. В неин демографски и стопански ущърб други градове се уголемили по-бързо и станали стопански притегателни центрове. И все пак Търново е бил столица от края на XII век и е расъл като такава цели две столетия: голям гарнизон, персонал около обслужването на двора и болярите, множество занаятчийски производства, свързани с поддържането на войската, двора, болярството и селските околности, търговци — български и чужденци, слуги и работници по страноприемници и кръчми, колари и лодкари, държавни служители, свещеници, монаси и иконописци и пр. Всички тези служби, предприятия, дейности и хора образували един значителен за времето град с около 7000 — 8000 население. А, грубо пресметнато, това означава 2000 домакинства. Към 1480 г. те били само 372 и 64 вдовици. Ако пресметнем домакинствата по общия брой на членовете им, ще се получат 1860 души плюс 64 вдовици, ако обаче всички домакинства са представлявали семейства с по 3 деца, което от демографско гледище не е възможно. Тези именно български граждани са записани най-рано към 1480 — 1485 г., тоест деветдесет години след завладяването на града от турците. Ако направим регресивно пресмятане назад към 1393 г. за годините непосредствено след падането на града, едва ли ще останат и 10 — 20 домакинства, и то предимно стари хора.

Средновековната застроена площ на Търново и археологическите останки, говорещи за тази площ на различните квартали, показват, че той наистина е могъл да бъде обитаван от около 8000 души [122]. В случая обаче е важен не толкова абсолютният брой на гражданите, колкото аритметическата пропорция между старите и новите жители, която ще разкрие темпа на прираста от 1393 до 1485 или 1500 г. В това отношение подробният опис с имената на главите на домакинствата заслужава един разбор. От списъка по отделни махали могат да се извлекат общо 14 лица, които са определени с израза «син на пришелец», и то без бащино име (т. е. в случая фамилно име) [123]. Описите са съставяни от османски регистратори с информационната помощ на отговорниците на махалите — обикновено попове, по чиито имена се записват и махалите. Щом при такава процедура оставали неизвестно името на пришелеца, а синът му се отбелязвал само със собствено име, ясно е, че регистрираният глава на домакинство все още не е заемал в йерархията на градското общество определено устойчиво и достойно за зачитане място, подкрепено с някакво прилично имотно състояние. Вероятно това са били калфи и чираци, наскоро дошли от селата. В регистрацията от този вид е отразено и известна доза социално невнимание и пренебрежение. Осведомителят, изглежда, не е знаел бащиното име на лицето, придошло отвън, и не се е постарал да го узнае за нуждите на регистрацията било от съседи, било от случайно присъствуващи жители на махалата. Не е изключено обаче зад формулата «син на пришелец» да се крие едно заобикаляне на установени феодално-административни правила да не се зачисляват в градовете без специални разрешения селяни, напуснали самоволно селските ленни владения. Щом регистрираното лице бъдело посочено не като пришелец, а като син на такъв, той вече не подлежал на зависимост от селския ленен владелец. При това непосочването на бащиното му име затривало следите, по които би могъл да бъде издирван един избягал от село мъж. При този вариант на тълкуване излиза, че описаната по-горе група лица е била съставена направо от пришелци, а не от техни синове. От всичките 14 случая само при един е отбелязано името на бащата-пришелец: «. . .Койо, син на Михо пришелец» [124]. И тъкмо това изключение подчертава основателността на изказаните съображения. Защото малко странно е, че самите бащи-пришълци отсъствуват от гражданските списъци и че техните имена са неизвестни. Но както и да характеризираме 14-те търновски граждани, те все си остават от външен, най-често селски произход. И тяхното присъствие в града говори за наличието на приток предимно на селяни в Търново през втората половина на XV век. Първоначалният етап на преместването в града като че ли прозира в един от записите за «Махала Марна поле. Живеят извън града». Това е днешната местност (по-скоро квартал) Марно поле в низината край Янтра под възвишенията на стария град и извън него. Във всички други случаи турските махали носят често турски имена и били заселени само с турци без нито едно изключение. Но Марно поле, изглежда, че е била все още нова за турците махала и затова името не било променено. В махалата са записани само 12 мюсюлмански домакинства, към които сякаш са се прислонили домакинствата на «Първул, син на пришелец; Илия, син на пришелец и Иван, син на пришелец» [125]. Може 6и членовете на тези български домакинства са работили като домашна обслуга, като изполичари, ратаи или зависими селяни в оборите, по зеленчуковите градини, лозята и нивите на турските домакинства, разположили се неслучайно извън големите централни турски махали, в крайградското землище с работна земя. Лишените от бащини имена Първул, Илия и Иван били доскорошни селяни.

Но сведенията ни за 14-те домакинства са отбелязани, така да се каже, в един исторически миг. В описа на търновските граждани, който ние днес държим в ръцете си, са скрити под двойни имена може би други домакинства на пришелци от по-ранни поколения, които отдавна са се погражданили и не са били считани към 1480 — 1500 г. за пришелци или синове на пришелци, а са записани нормално с две имена.

Може да бъде очертана и втора група граждани с твърде вероятен външен произход. Към края на поименния списък за всяка махала са изредени имената на неженените мъже. Това били момчета от 13 до 16-годишна възраст или младежи, облагани по-ниско, докато станат глави на домакинства. Особеното на тези групи е следното. Около 70 от младежите носят съвсем естествено като презимена собствените имена на своите бащи, които фигурират сред жителите на махалата. Тоест ясно е, че синовете живеели при родителите си. Останалите, на брой общо към 36, са разпределени почти равномерно в седем от всички девет описани махали на Търново [126]. Тези последни младежи носят бащини имена (презимена), каквито не се срещат втори път в махалата или в града нито като бащини, нито като собствени. Това ще рече, че бащите на младежите липсват в градските списъци, т. е. не живеели в Търново. При оформянето групата на неженените, която ни интересува, предварително отстранихме и онези, които съгласно указанията на имената са или биха могли да бъдат братя. Тъй като наличността на братя създава много по-голяма възможност да става дума за потомствени граждани, чиито родители са починали и не фигурират в списъка. Следователно недоразумения или неправилни тълкувания са изключени, понеже всички двойни имена са се записвали във всички османски регистри по схемата «Б, син на А», като и двете имена са поначало собствени. Как следва да се обясни разликата в презимената на двете групи младежи и специално на втората.

Нека де пуснем, че по някаква случайност тези 36 юноши и младежи са били синове само на починали бащи, т. е. синове на регистрираните в града 64 вдовици [127]. Но преди да утвърдим това допускане, следва да отчетем един съвсем естествен социално-биологически и демографски факт. А той е, че част от вдовиците са били твърде млади, още без деца (а между тях и бездетни); друга част са имали съвсем невръстни деца, неподлежащи на регистрация; трета част са били майки само не момичета, като са загубили съпрузите си, преди да родят момчета, и някои от дъщерите им са били вече млади жени и съпруги, които също не се записват; четвърта група вдовици е имала пълнолетни и вече оженени синове, които списъкът отбелязва като глави. Така че броят на вдовиците, които са могли да имат пълнолетни или почти пълнолетни неженени синове, остава много малък и не може да бъде съотнесен с 36-те ергени. С други думи, допускането на категорията на вдовишки синове не изчерпва обяснението на въпроса. Броят на отделените от нас неженени представлява 48 % от всички неженени и е твърде голям, за да приемем, че се отнася все до вдовишки синове.

Остава да допуснем по-вероятното, че техните презимена не се срещат в махленските списъци повторно като имена на бащи или презимена на братя, защото младежите са външни лица, отскоро признати за редовни търновски жители. Те били обикновено от селата, дошли за чираци и калфи по работилниците и при строителите, за домашни слуги, слуги по странноприемници, кръчми и бакалници, сакаджии (преносвачи и продавачи на чиста вода), колари и носачи, дребни търговчета и пр.

Към горната група може да се прибави и друга, отбрана от женените в махалите, които, съдейки по наименованията им, нямали нито дядовци, нито бащи, нито братя в града. И при тях има белези, че са пришелци, макар от по-отдавна; те са над 69 на брой при общо 206 женени. Необходимо е да се характеризират имената, за които говорихме, за да разберем значението им по-добре. Трябва да вземем под внимание обстоятелството, че българските граждани на Търново били разделени административно на малки групи — махали — с по двадесетина домакинства средно. Махалите носели имената на местните попове. Тази практика не е съвсем нова, защото някои махали са наименовани по умрели отдавна свещенослужители. Махалите са: «Поп Койо Иван», «Душан поп Стамат», «поп Иван Костадин», «поп Иван Лигор», «поп Братан», «пол Иван Божидар», «поп Герги» и само една махала няма попско име — «Кошакчи» [128]. Но техните приемници по служба (понякога синовете им) са записани на първо място в списъците явно като отговорници и осведомители пред властта. Подобно деление на малки махали с отговорници попове се наблюдава и в други градове. И именно представителите на църквата при липсата на какъвто и да било друг по-виден и с по-отговорно обществено положение българи са играли ръководна роля в духовния живот на техните съмахленци, поддържали у тях завещаните традиции. Тъкмо те въздействували със своите съвети и внушения на дошлите от селата хора да кръщават децата си, родени в Търново, с традиционни църковни имена, като изоставят селските. От тези внушения произлизали странни комбинации на лични имена от календарен и гръцки езиков произход с неизбежните селски бащини имена, които стояли далеч от църковния вкус.

Най-популярните «търновски», всъщност църковни собствени имена в списъците са Параскев(а) и Калоян. Първото е свързано с широкоразпространения култ на света Параскева Търновска, а второто е използувано в цялата страна. Но заедно с тях почти еднаква честота имат Герги, Иван, Михо, Димитри, Костадин, Койо, Мало, Никола, Недялко, Тодор. Комбинацията на тези имена дава собствените и фамилните наименования на по-голямата част от гражданите. От тях именно се образуват собствените имена на първото градско поколение, което обаче запазва селските бащини имена. А понякога, макар и рядко, селската антропонимична традиция се проявява у второто градско поколение в обратен ред — собственото име е селско, а фамилното (бащиното) е градско. Това се дължи на обстоятелството, че бащата, роден в града, е получил църковно име, но кръщава сина на името на селския му дядо или прадядо. Тук привеждаме като илюстрация няколко комбинации от такива имена [129].
 

Подчертаните имена се срещат еднократно в описа на града.

В махленските описи личи, че осведомителите на османските регистратори — изглежда н:й-често поповете — в единични случаи не са помнели или не са знаели имената на някои лица в махалата може би поради тяхното скорошно заселване и непознаване отблизо, пък отчасти поради тяхната социална незначителност. В такива случаи осведомителите съобщавали професионалната отлика на лицето, а регистраторът оформял отликата понякога като собствено име или презиме. Ето примери:

мастор, син на Върбо
златар Драгосел
Стоян, син на пчелар
Костадин, син на касап
Сирако, син на касап
Димо, син на железар
Велко, син на железар
Герги, син на железар

Ако развием мислено тази демографска картина назад, бихме получили подобни регистрации за други десетки и стотици български домакинства, които са идвали в града отвън и са се настанявали за постоянно. А това означава, че веднага след превземането и опустошаването на Иван-Шишмановата столица от османците в нея едва ли са останали и 100 — 120 бедняшки семейства или стари хора, а по-късното българско гражданство е резултат на приток. Следователно Търново бил лишен, от своето гражданство, както това станало с Шумен.

Набирането на българско гражданско население в Търново започнало още в последните години на XIV век, когато станало нужда градът да бъде уреден като административно средище на обширен вилает (нахия) и да се пази крепостта му, за да не се използува за българско въстание. Извършена била турска колонизация. Тук квартирувал малък гарнизон, заселени били с турци десет махали, една от които заемала Царевец. Общият брой на османските домакинства без неженените достигнал 268 [130]. Построени били докъм 1485 г. няколко джамии, първата в 1433 г. на Царевец. Имало и местен съд и пазарище. Сред турските граждани личат доста на брой «бератлии» — хора с привилегирован правен и облагателен режим, мевляни, диздари, кехаи, кятиби, имами, мюезини, дребни служители при джамиите, а също и неколцина занаятчии: хлебар, месар, готвач, дръндар, чехлар, сарач. Този господствуващ слой на гражданството трябвало да бъде обслужван стопански и трудово, затова властите навярно и с административни разпоредби са довеждали български семейства, за да се подновят занаятчийските производства, нужни на града, на гарнизона и на областта. Но състоянието на Търново към 1485 — 1500 г. далеч не отговаряло на стопанското му развитие, на богатствата, търговията и населението му отпреди 1393 г. Сега той бил стопански крееща паланка, губеща се в развалините на стари болярски домове, църкви и градски къщи, придобиваща бързо както по население, така и по архитектурен облик турски характер.
 

Ловеч бил средновековен град от малка или средна величина, въздигнат на късноантични основи. Крепостта била с вътрешен град (акропол) и четири църкви; при защита можела да прибере зад стените част от жителите. Ловеч е семейно феодално владение на Шишмановци, които естествено са полагали грижи за укрепването и стопанското му издигане. Градът през XIV век произвеждал стандартизирана златарска стока — накити от различни метали и стойности. Това показва, че тук е съществувало пазарно средище и естествено още други занаятчийски производства. XIV век е време на оживена монетна циркулация в Ловеч и околностите, което говори за постоянен стопански обмен чрез града, който бил и важен междинен и посреднически етап на търговския път от Тракия за Дунава. При превземането на града от турците и при бягството на онези, които успявали да се измъкнат от обсадния обръч, някой от бегълците може би решил да укрие парите си, закопавайки ги в гърне. Това са 1430 сребърника, които свидетелствуват, че в Ловеч са живели заможни или богати хора— боляри, търговци или занаятчии [131]. Превзет вероятно около 1393 г., той запазил своята функция на областно средище — вилает, който според регистрите е обхващал през 80-те години най-малко 63 села [132]. В града живеели 124 български домакинства и 30 вдовици, а турските домакинства били вече 50 [133]. Този български състав на жителите бил може би само половината или едната трета от предвоенния брой; но в тази третина естествено фигурират нови граждани, заселили се постепенно след установяването на османската власт.
 

Плевен бил значителен средновековен град с две крепости и обществени постройки, който се развивал непрекъснато до края на XIV век. Още през предходното столетие в него се установили трайно еврейски търговци. Това показва, че градът е бил сборно тържище на износни стоки (жив добитък, кожи, вълна, восък, мед и други селскостопански произведения), които тези опитни посредници прекупували от боляри и селяни и реализирали извоза им по Дунава, обикновено чрез Никопол. В града имало по това време и златарски работилници, от които местното население купувало разни накити. Монетното обръщение в Плевен и околните села било твърде оживено до края на XIV век [134], така че в навечерието на завладяването му от турците бил пълноценен, макар и неголям град. След превземането на Плевен били разрушени крепостите и градът. Образувало се средновековно по произход градище, което, изглежда, дълго време било съвсем пусто. Старото гражданство на Плевен споделило участта на търновци. Но понеже османската власт имала нужда от административно средище на околните села, той получил и тази функция. В регистрите личат 11 подведомствени села и мезри. Но в самия град са записани едва 10 български и 9 турски домакинства, което значи практически, че Плевен все още бил обезлюден град, чието старо гражданство отдавна изчезнало [135].
 

Оряхово, в османските описи «град Рахова», бил малък средновековен град с крепост и жилищни квартали около нея, възникнал най-късно през XIII век, но може би и по-рано [136]. Монетните находки на градското землище говорят за непрекъснат живот и известна търговска дейност, свързана с внос-износ по Дунава до края на XIV век. Споменава се като важен опорен пункт на Дунава още през 1283 г. Градът бил завладян от турците към 1393— 1394 г. като част от държавната територия на Търновското царство. Но в 1395 г. западна кръстоносна войска завзела с щурм крепостта, разрушила, опожарила и разграбила града. Турците скоро се върнали отново в града и разрушили крепостта до степен на негодност за защита. Избягвайки развалините на старите квартали около крепостта, новите заселници застроили една местност, отстояща на 1 км по` на изток, където е разположен и днес този град. По писменото свидетелство на други кръстоносци от 1445 г., явили се около града, крепостта и старите жилищни квартали били вече развалини [137]. При османската административна разпределба на Северна България обаче Оряхово не бил определен за средище на административна единица, а останал като главен обект на средно ленно владение — зеамет. От описанието му се вижда, че от градския пазар и от пристанището били събирани продажни такси и акциз върху улова на риба и внасяната сол [138]. В града били обложени с данъци 87 български домакинства и 11 вдовици [139]. С други думи, и тук толкова, колкото в едно значително тогавашно село. Разорението и обезлюдяването на Оряховския край поради множеството турски и антитурски походи, минали през него, било от най-висока степен. Градът не само отдавна загубил старото си гражданство, но се загубили и повечето от селските жители. Това се вижда от факта, че към споменатия оряховски зеамет са записани само две села, наистина разположени в Оряховско. А в регистрите липсват други селища от същия край освен две пустеещи мезри — Лесковичофча, дн. Лесковец, и Рогозен [140], но и двете отнесени към вилаета Загорие. Оряхово и неговият селски район загубили толкова много от коренните си жители, че упаднали и останали без административно значение. И това е допълнително доказателство, че 87-те домакинства в новото селище Оряхово през 1480 г. възстановявали само част от стария жителски състав на града.
 

С още по-тежки последици се проявил този разрушителен демографски процес в град Лом. През времето на Втората българска държава той вече бил малък търговски град, свързан с транспорта и риболова по Дунава, но възникнал вероятно през Х век. Той се споменава със своята крепост в една унгарска кралска грамота от 1286 г. В града имало търговски живот, което личи както от единичните монетни находки, достигащи до края на XIV век, така и от намерените парични съкровища — едно от 5000 медни монети, а друго от 2166. Тези находки говорят за ежедневен оборот на дребно, от който се натрупали по-големи количества медни парични знаци.

Крепостта била превзета от турците и разрушена напълно заедно със селището, което опустяло. Затова при двата кръстоносни антитурски похода от 1396 и 1444 г., при които войските на крал Сигизмунд и крал Владислав се движели по българския бряг на Дунава, летописците на походите не отбелязват Лом, макар да споменават Флорентин, Видин, Оряхово и Никопол [141]. Състоянието на Лом към 80-те години на XV век се изяснява от ленните описи. В географско и икономическо отношение в Ломския район спадали тогава, както и днес, Василовци, пустеещата мезра Войници (дн. с. Войници), Ефлякофча (Влашка махала, сега Сталийска махала), Връх (дн. с. Черни връх) и Очуча (Чучан, дн. с. Станево). Това били четири села и една мезра [142], това бил и Ломският край тогава. При това споменатите села не са отнесени административно към Лом, а към вилаета Загорие, който обхващал, както видяхме и Оряховско, но нямал административен център, а съществувал само по име, като подразделение, и обхващал и села от други по-далечни краища на Северозападна България. Принадлежността на ломските села към този сборен вилает без център показва, че Лом не е могъл да играе ролята на такъв, тъй като градът лежал в безлюдни развалини. Поради тази причина той не се споменава в регистрите изобщо. С други думи, Лом бил постигнат от участта на Разград, като изгубил изцяло населението си. (По-късното възобновяваме на града не влиза в обсега на нашето внимание.)
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

97. Вж. по-подробно в богатата на данни книга на Стр. Лишев, Българският средновековен град. Обществено-икономически облик. С., 1970, особено гл. II — IV.

98. В. Кънчов. Цит. съч., с. 109, 301, 306; К. Иречек, Цит. съч., с. 24, 166, 267, 268, 551, т. II; П. Сырку, Описание Турецкой империи, составлеиное русским бывшимъ въ плену у турок в 17 в. Спб., 1890, с. 39; I. von Hammer, Ibidem, S. 428, 488, 499.

99. Хронологията на описаните събития не във всички случаи е точна. Вж А. Кузев, Принос към историята на средновековните крепости по Долния Дунав, IV. Изв. на Народния музей Варна. Кн. V (XX), 1969 143—146.

100. Пак там, с. 144.

101. II, 325, 333; I, 238 под думата «гюндер».

102. Вж. имената им в показалците към I и II, a също II, 331

103. II, 235.

104. OAK 214/5, инв. № 5655, л. 2б.

105. Стр. Лишев. Цит. съч. с. 82, 90 и 106 с пос. там археологическа литература.

106. Вж. VIII в показалеца на имената на градовете под Разград и съответните страници.

107. Стр. Лишев. Пак там, с. 57.

108. I, 160, 184, 214, 215; II, 199, 331.

109. II, 199. Пазарските такси в Шумен били част от бериите и акцизите, които образували феодалното облагане на града. Приходите обикновено получавали местните управители, държащи като ленно владение града с няколко околни села във вид на зеамет или хас. Градските подоходни пера се оформили през XVI век в нарочни правилници (статути), опрени на държавното законодателство от предишния XV век. За почти всички градове, които разглеждаме в изложението, това облагане се споменава накратко в документите. По-подробно в заб. 306 а; вж. и Турски извори за историята на правото в българските земи. Том II, съставила и коментирала Б. Цветкова, С., 1971. Раздел I, 13 — 63.

110. Отделни данни вж. у Стр. Лишев. Цит. съч., с. 24, 52, 78 — 79, 81, 114 и 177.

За добиването и обработването на желязо в Червен вж. Г. Георгиев, Археологически данни за железодобиването в Североизточна България през средните пекове. — Природа, 1955, кн. 5; Средновековният град Червен. — Турист, 1958, кн. 11; Средновековна българска железодобивна инсталация от XIV век, открита в Червен, Русенско. — Дунавска правда, 14 ноември 1952, бр. 270. Археологическото описание на Червен вж. у К. Шкорпил, Опис на старините по течението на р. Русенски Лом. С., 1914, с. 111, 113, 114, 116 — 119 и др.

111. II, 189.

112. Вж. например II, 117, «Село Саслар» — навярно в Северозападна Българин — 70 домакинства. «Жителите на споменатото село са железари oткрай време и досега годишно те са предавали 200 пръчки желязо на Видинската крепост и 190 остриета за копия на тимариота. Испенч, десятък и други налози не са плащали. . .» Така натурално са били обложени през XV век и Горна Търница (Манастир), Зърнево и Герман, Неврокопско, 8 — 9 самокова. Вж. Б. Цветкова, За стопанския облик и за феодалните задължения на някои селища в Родопите и прилежащите райони през XV — XVII век. — Родопски сборник. 1, 1965, с. 52.

113. Вж. в предишната бележка.

114. II, 193 за Басарбовския манастир; за други манастири вж. II, 65, 119, 425 и др. в табл. 3.

115. II, 187.

116. II, 189.

117. В. Кънчов. Цит. съч., с. 109.

118. II, 161.

119. II, 335 - 353. За датировката на документите вж. Б. Цветкова, За грижлив подбор и добросъвестно проучване на източниците за миналото на българските земи през турската епоха. — Сп. БАН, 1963, № 3, 127— 128; Б. Цветкова, За поселнщния облик на Търновския кран през XV — XVI век, Сборник в чест на Йордан Захариев, С., 1964, 125— 140; Б. Цветкова, Насеља и демографске промене у Tpновскоj области од XV до XVII века, Сп. Истopиjcки часопис, Београд, кн. XIV—XV, 1965, с. 58; Стр. Димитров, За датировката на някои османски регистри от XV век. Изв. на БИД, кн. XXV (1967), с. 244 и сл.

120. Б. Цветкова, Паметна битка на народите, 94 — 95.

121. II, 335 — 353. Разликата в повече за турските домакинства в подробния опис ни кара да подозираме, че той е съставен 1 — 2 десетилетия по-късно от кратката регистрация в I, 161.

122. По този въпрос вж. по-подробно Т. Николов, В. Търново (град Трапезица и град Търново) през епохата на Второто българско царство.—Общински вестник В. Търново, бр. 21 от 29 декември 1933 г. и бр. 23 и 24 от 31 януари 1934 г. Я. Николов и Н. Ангелов, Средновековен квартал на хълма «Момина крепост» във В. Търново. — Археология. V (1963), кн. 1, 34 — 41; Стр. Лишев. Цит. съч., с. 80, 81, 94 — 95, 102— 103 и др.

123. II, 343, 345, 347, 349, 351, 353.

124. II, 349.

125. II, 345.

126. II, 353. Махалата «поп Иван Божидар» е една от двете най-малки, с по 16 домакинства, и в нея, както изглежда, няма външни младежи; а последната махала «поп Георги» е с недовършен опис и неженените, които са накрая, липсват.

127. II, 161.

128. II, 347 — 353.

129. II, 347 — 353.

130. II, 335— 347.

131. Вж. основните фактически данни у Стр. Лишев. Цит. съч., с. 16, 101, 108.

132. II, 271 —289, 305, 307, 309 и 311.

133. II, 271.

134. Стр. Лишев. Цит. съч., с. 83, 108— 109.

135. II, 163, 165, 177, 239, 245, 263, 269, 291, 293, 295, 305, 317 и 321.

136. Стр. Лишев. Цит. съч., с. 24, 201.

137. А. Кузев. Цит. съч., III. Изв. на Народния музей Варна, кн. IV (XIX). 1969, 29 — 34.

138. II, 165, 243.

139. II, 243.

140. II, 255, 257.

141. А. Кузев. Цит. съч., III, 34 — 37; Стр. Лишев. Цит. съч., с. 28, 108.

142. II, 131, 153, 157, 159.