Глава VI. ИЗТОЧНА МАКЕДОНИЯ. ПРОЛѢТЪ, 1890 г.
3. Гевгелий 226
5. Купа и Хума 231
1. Сересъ и Джумая. (19—21 априлъ)
Слѣдъ като прѣкарахме праздницитѣ, намислихъ да посѣти и послѣднята область, дѣто живѣятъ аромѫне въ голѣмо число — тази область бѣ Източна Македония. Въ 1 1/2 часа слѣдъ полунощь дойде колата въ хотела, за да ни откара, но, додѣ да се приготвимъ, измина се още единъ часъ. Едвамъ бѣхме отминали малко и полицията веднага се яви, за да се научи кѫдѣ отиваме. При вратата се присъедини къмъ насъ и стражарина, даденъ ни по заповѣдь отъ валията.
Вървѣхме полегичка изъ лошия пѫть нагорѣ и въ петь часа сутриньта стигнахме до Хайватово, отдѣто нататъкъ до езерото Лангаза се простира една плодородна долина, която прѣминахме бързо до селото Гювешне. Оттука нататъкъ пѫтьтъ пакъ се изкачва по възвишеность. Наблизо и надалече се виждаха много села и вѣтърни мелници. Никѫдѣ не се съглеждаше гора, но страната е много добрѣ обработена. Жителитѣ сѫ българи и въ нѣкой мѣста сѫ погърчени, а освѣнъ това тукъ-тамѣ се виждаха и минарета, което показваше, че тукъ и турския елементъ е застѫпенъ, па даже нѣкѫдѣ и прѣобладающъ.
Шосето е полудовършено и по него пѫтуватъ сама когато искатъ да се изкачатъ на височината или пъкъ да слѣзатъ въ равнината, иначе вървятъ покрай него по мегкия пѫть. Минахме прѣзъ голѣмото село Негованъ, а обѣдвахме въ турското село Лахана, което е отдалечено единъ часъ отъ Негованъ.
Указаха ни мѣсто отзадъ двора и тукъ, до като си варяхъ чай и закусвахъ, яви се веднага една млада госпожа и ми заговори на нѣмски:
„Господине, вий сте Германецъ?" Като потвърдихъ,
215
че съмъ такъвъ, тя продължи: „Вий сте изпратенъ отъ небето. Азъ съмъ тука самичка съ една стара госпожа и моята слугиня. Научихъ се, че ме слѣдятъ разбойници и ще ме хванатъ."
„Отдѣ заключавате това?"
„Прѣди малко дойде тука единъ съмнителенъ човѣкъ и питалъ талигарина да ли старата жена не е X. Отдѣ е знаялъ той името, незная; но моята слугиня била близо и чула разговора. Слѣдъ това той се отстрани бързо и зави около селото. Подиръ него дойдоха други още. Сигорно, тѣ сѫ се научили, че отиваме за Солунъ и искатъ да ни уловятъ."
Помѫчихъ се да я утѣша и уговоря да продължи пѫтуванието си, но не сполучихъ. Тя бѣше много развълнувана и ме молѣше да направя всичко възможно само и само да склоня каруцарина да се върни назадъ въ Сересъ. Каруцаринътъ пъкъ не искаше никакъ да се върне и това даваше поводъ да се мисли, че той е въ споразумение съ разбойницитѣ. Азъ не се страхувахъ много, но понеже разбойницитѣ често пѫти сѫ отвличали изъ тази страна пѫтници и понеже въ Негованъ видѣхъ двама души, въ фустанели и въорѫжени до зѫбитѣ, да се изкачватъ по една пропасть, и сѣднаха подъ дърветата, то тѣзи нѣща правяха мѣсностьта съмнителна.
Най-послѣ сполучихъ да върна каруцарина съ помощьта на стражарина, но, додѣто да тръгнемъ, измина се единъ часъ, а пъкъ госпожата искаше да заминемъ колкото се може по-скоро. Тя се поуспокои, когато сѣднахъ съ нея въ колата съ револверъ въ рѫка и когато потеглихме за Сересъ. Стражарьтъ ездѣше подиръ насъ, а другата талига съ Наки и слугинята слѣдваше подиръ стражарина. Тя бѣше сѫщо тъй развълнувана, като господарката си. Тази госпожа е била хващана и другъ пѫть отъ разбойницитѣ и мисъльта ѝ за прѣдишното тегло я правѣше да изпада съвършенно въ несвѣсть. Мѫчихъ се да я отклоня отъ тази мисъль съ разни разговори, но тя я бѣ всецѣло обхванала. И двѣтѣ тѣзи жени,
216
се стряскаха щомъ зърнѣха въ далечностьта нѣкого съ фустанела. Тѣ се успокоиха съвършенно, слѣдъ като изминахме мостътъ на Струма. Тукъ въ хана се поспрѣхме заради болната слугиня.
Не се ядосвахъ ни най-малко отъ случая, че можахъ да помогна на дамитѣ, напротивѣ, този случай ме запозна съ една аромѫнска фамилия, отъ която научихъ много по-точни нѣща за отношенията въ Сересъ, отколкото да бѣхъ останалъ да принощувамъ въ нѣкой ханъ.
Тази госпожа е израснала при уйча си, познатия въ Виена Думба. Той е аромѫнинъ отъ Плаца и въ околностьта на Сересъ има чифликъ. Госпожата била ходила да посѣти своитѣ, фамилията Кара Мичу и сега искаше да отпѫтува за Солунъ.
Подиръ обѣдъ стигнахме въ Сересъ и въ кѫщата на изненаданата фамилия ме приеха много добрѣ, като избавитель на дъщеря имъ, макаръ на другата сутринь да се узна, че въоружения човѣкъ е билъ чиновникъ по тютюня и всичко друго е било въображение отъ страна на страхливата слугиня.
Запознахъ се съ директора на гръцката гимназия Папа Ергю, слѣдвалъ въ Германия, а сѫщо и съ другитѣ учители. Всичкитѣ говоряха добрѣ нѣмския езикъ и, съ изключение на едного, другитѣ бѣха аромѫне. Отъ тѣхъ се научихъ, че нѣщо 2—3,000 души отъ жителитѣ на Сересъ сѫ отъ аромѫнско потекло, между които и най-богатитѣ фамилии, като: Тегочикъ, Дуро, Контосъ, Кара Мичу и пр.; но всичкитѣ принадлѣжатъ на гръцката партия, а пъкъ младото поколѣние не знае вече и майчиния си езикъ. Тѣзи хора сѫ надошли тука отъ аромѫнскитѣ села изъ Пиндъ и Олимпъ и ако се запитатъ кога сѫ дошли тука, тѣ отговарятъ, че въ врѣмето на Али паша. Градътъ брои повече отъ 20,000 души жители, отъ които 11,000 турци, 6,000 гърци (между които
217
много сѫ ногърчени българи), 2,500 аромѫне, 1,500 евреи и 3,000 българе [*].
Една частъ отъ българетѣ се числятъ къмъ гръцката партня, но чрѣзъ уредената гимназия и голѣмата дѣятелность на пропагандата, българската национална партия се е усилила значително. Гърцитѣ сѫ се усигорили съ подърѫката на турското правителство както тука, тъй и въ Мелникъ, дѣто освѣнъ нѣколко дузини гръцки фамилии, които се занимаватъ съ търговия, населението е чисто българско. Единъ мой познатъ учитель въ солунската българска гимназия, г-нъ Кѫнчевъ, е искалъ да прѣпѫтува тази мѣстность, но по интригата на гръцкия владика въ Мелникъ е билъ запрѣнъ и стоялъ въ затвора цѣли 14 дни, додѣто неговитѣ приятели въ Солунъ издѣйствували пущанието му.
Ако единъ български учитель посѣти нѣкое село, дѣто има гръцка партия, то той трѣбва да знае, че сигорно ще отиде въ затвора. Колко е възмутителенъ случая съ виенския ученъ Облакъ, който, съ цѣль да изучи езика, отишелъ билъ съ познати хора отъ Солунъ въ едно българско село, близо до Солунъ, дѣто биле веднага хванати и откарани въ затвора. Той, като австрийски поданникъ, билъ пуснатъ скоро на свобода, но другитѣ лежяли дълго врѣме въ затвора и най-послѣ биле изпратени на заточение.
Селенитѣ се мѫчатъ по единъ нечуванъ начинъ отъ гръцката партия. Чрѣзъ затваряне, бой и заточаване на влиятелнитѣ българе гледатъ да сплашатъ другитѣ; но получаватъ тѣкмо противното на туй, което се стрѣмятъ. Село слѣдъ село се изкубватъ отъ гръцкото влияние и неодържимо изпъква българизма, като се разширява отъ сѣверъ. Националното съзнание се пробужда и отъ послѣдователнитѣ и търпѣливи селени, които толкова дълго
*. Въ етнографиата на Македония, Пловдивъ 1881 год., която е отъ непознатъ съставитель, населението на Сересъ е такова: 3,500 турци, 4,900 българе, 2,800 гърци, 765 евреи. Гопчевичъ прѣписва тѣзи числа, като замѣнява само българетѣ съ сърби. Числото на българетѣ е твърдѣ голѣмо, аромѫнетѣ се не спомѣнаватъ, а другитѣ сѫ приблизително вѣрни.
218
врѣме сѫ се водили и скубали отъ гръцкитѣ владици, се явяватъ упорити и съзнателни противници, които се застѫпатъ съ въодушевление за народното дѣло. Жаждата на владицитѣ за забогатяване ги е карала да събиратъ съ най-голѣма строгость владиштината си, която е била узаконена, и тази именно суровость отъ гръцка страна е помогвала повече, отъ колкото самата българска пропаганда, за да стане таквозъ промѣнение въ отношенията. И ако сега гърцитѣ се плачатъ, че отъ день на день Македония се изплъзва изъ рѫцѣтѣ имъ, ако тѣ сега правятъ напразни усилия, за да възвърнатъ прониквающето и неудържимо движение, то тѣ длъжатъ това на първо мѣсто на безсрамнитѣ постѫпки на владицитѣ си.
Ако да не е страхътъ на селенитѣ отъ турскитѣ чиновници, които заплашватъ много повече българетѣ, отколкото гърцитѣ и вслѣдствие на това работятъ въ съдружие, промѣнението отдавна би станало и то много по-скоро. Българетѣ сѫ постѫпили по-разумно, като сѫ отмахнали владиштината. Екзархътъ получава тѣзи пари, които прѣди сѫ биле разхвърлени за владицитѣ, отъ княжеството, и тази сума възлиза на 400,000 лева, която сума е по-малка отъ половината на онази, която гърцитѣ харчатъ за Македония.
Придруженъ отъ единъ евреинъ-испанйолъ, азъ посѣтихъ каймакамина. Приемътъ бѣше твърдѣ студенъ и не знаяхъ причината за това. Той ми обѣща, че ще ми даде двама души стражари, за да ме придружаватъ. Наки нае 3 коня, стопанинътъ на които щѣше да ни придружи. Сутриньта на 21 априлъ напущахме Сересъ, който е разположенъ при политѣ на планината. Бѣхме 5 души.
Отначало вървѣхме за Димиръ-Хисаръ по шосето, което напуснахме скоро и тръгнахме по единъ правъ пѫть за Джумая. Той минаваше прѣзъ блатиста равнина, която служи за паша. Само въ околностьта на Джумая пѫтьтъ стана по-добъръ.
219
Слѣдъ 3 1/2 часа ездене стигнахме въ Джумая и, понеже нѣмахъ никаква прѣпорѫка, останахъ въ хана. Слѣдъ обѣда, въ който взе участие и придружвача-мухамеданинъ, при все че бѣше байрама имъ, дойдоха да ни посѣтятъ българскитѣ учители, които ме познаваха само по името. Посѣтихъ и азъ училището имъ и направихъ нѣколко снимки, слѣдъ това се разположихъ съ нѣколко господа подъ сѣнкитѣ на дърветата при едно кафене.
Слѣдъ малко врѣме дойдоха и гръцкитѣ учители, които се разположиха и тѣ близо до насъ. Единъ отъ тѣхъ извади единъ гръцки вѣстникъ и почна да чете на високо една статии, въ която се излагаше, че съмъ дошелъ въ Македония да пропагандирамъ за въ полза на ромѫнетѣ, да възбуждамъ населението и др. подобни работи. Гръцкитѣ вѣстници започнаха да се занимаватъ съ мене и да ме клеветятъ прѣдъ турското правителство още като бѣхъ въ Солунъ. Тѣ съобщиха напримѣръ, че съмъ ималъ апаратъ и снимамъ укрѣпленията около Солунъ, че съмъ шпионинъ и като такъвъ трѣбвало да ме изгонятъ и пр.
Като свърши гръцкия учитель статията, азъ се явихъ прѣдъ него и му се прѣдставихъ, върху което тѣ се зачудиха. Помолиха ме да сѣдна и имъ обяснихъ смѣшното изъ статията. Господинътъ, който четѣше вѣстника, бѣ лѣкарь, свършилъ въ Германия и владѣеше доста добрѣ нѣмския езикъ. Той се увѣри, че съмъ чистъ нѣмецъ и съ това се възтанови послѣ външно едно приятелско сношение; при все туй, слѣдъ нѣколко врѣме въ солунския гръцки вѣстникъ се яви едно съобщение отъ Джумая, че основно сѫ открили намѣренията ми и вслѣдствия на това на слѣдующия день съмъ си отпѫтувалъ.
Главната маса отъ населението е българско, нѣщо 3000 души на брой, аромѫне има 1000 души, турци 250 души, цигане и мухамедане 750 души. Гърци нѣма никакъ, при все че иматъ училище съ 11 учители и учителки отъ българско и аромѫнско произхождение.
220
Пазарна площадь въ Джумая. (Между българетѣ се виждатъ двама аромѫне съ своитѣ бѣли дрехи).
Marktplatz von Džumaja. (Unter den Bulgaren fallen zwei Aromunen in ihrer weissen Tracht auf.)
221
Българетѣ иматъ само двама учители, но числото на ученицитѣ постоянно се увеличава въ ущърбъ на гърцитѣ.
За чудение е кавъ аромѫнетѣ сѫ се рѣшили да останатъ тукъ въ тази равнина. Повечето отъ тѣхъ сѫ търговци, ханджии и занаятчии. Тѣзи тукъ аромѫне, както и онѣзи въ Демиръ-Хисаръ, които сѫ нѣщо 500 души, и въ Нигрита, сѫщо толкозъ на брой, произлизатъ отъ западнитѣ села на Пиндъ.
Овчаритѣ власи отъ Стара Планина прѣкарватъ зимата въ равнината около езерото Тахино, така напр. въ селото Бишларъ, Петелино, Хурвища и другадѣ още разпръснати. Едно лѣтно село лежи въ планината Врунду на сѣверъ отъ Сересъ и брои 40 колиби. Това село се казва Баба-Али. На сѣверъ отъ Мелникъ, въ планината Алабурунъ, аромѫнскитѣ села Буждова и Лупова иматъ 300 колиби.
2. Рамна, Пороя и Доиранъ. (22—24 априлъ)
Бѣхъ поканенъ да принощувамъ въ кѫщата както на лѣкаря, тъй и на българския учитель и, за да не обида никого, оставахъ да спя въ хана. Добрѣ щѣхъ да направя, ако бѣхъ приелъ една отъ поканитѣ, защото отъ тахтабитѣ не можахъ да мигна цѣлата нощь. По единъ полски пѫть напуснахме града Джумая въ сѣверозападно направление и слѣдъ единъ часъ застанахме на брѣга на Струма, която бѣ придошла много.
Единъ часъ по-горѣ можахме да прѣминемъ рѣката съ чамъ, но стражаритѣ искаха да спестятъ това заобикаляние и затова настояваха да я прѣгазимъ тукъ, като увѣряваха, че често пѫти сѫ я прѣгазвали. Тукъ на това мѣсто рѣката бѣ широка нѣщо 250 метра. Не далеко отъ насъ бѣ зимната квартира на единъ аромѫнинъ и той ни съвѣтва да я не прѣгазваме, но турцитѣ настояваха на своето. Стражаритѣ принудиха синътъ на аромѫнина да върви съ конь прѣдъ тѣхъ, за да показва пѫтя. Ний слѣдвахме единъ слѣдъ други доста гѫсто, обърнати малко срѣщу течението. Азъ бѣхъ на трето
222
мѣсто, а слѣдъ мене вървѣше Наки. Нашитѣ коне (моя и на стражарина) подкачиха да се носятъ отъ водата, само коня на водача се държеше здраво. По едно врѣке Наки извика и то отъ страхъ, защото не знаялъ да плува. Но изобщо конетѣ се държаха здраво.
Безъ да се случи нѣщо отправихие се къмъ единъ островъ въ срѣдата на рѣката и го достигнахме щастливо. Рѣката не бѣ тъй дълбока отвъдъ острова, както отсамната страна. Стражаритѣ бѣха много разядосани на водача и искаха да го убиватъ, защото ни водялъ нарочно изъ дълбокитѣ мѣста. Мъчяхъ се доста, додѣто запазя бѣдното момче, което бѣше съвсѣмъ невинно. Дадохъ му подаръкъ и го върнахъ назадъ.
Намокрени до кѫдѣ бедрата, трѣбваше да продължимъ пѫтуванието си. Слѣдъ 1 1/4 часъ стигнахме въ с. Хаджи Бейликъ, разположено при политѣ на проточената отъ изтокъ къмъ западъ Белишъ планина и ни трѣбваше, до дѣто се изкачимъ до селото Рамна, още толкозъ врѣме.
Тукъ най-послѣ разгрѣхме схванатитѣ си членове и се поусилихме, като се нахранихме и напихме. За щастие, дрехитѣ ми въ дисагитѣ не бѣха се измокрили, така щото можахъ да се прѣоблека. Кожанитѣ ми панталони изсъхнаха отъ голѣмия огънь и азъ не пострадахъ почти никакъ отъ това измокрюване, даже и хропотница не ме олови, а моитѣ придружвачи на слѣдующия день страдаха отъ трѣска.
Рамна е аромѫнско селце съ 65 кѫщи, по-прѣди то е имало 150. Изселенцитѣ сѫ отишли повече къмъ Джумая и Демиръ-Хисаръ. Когато ги запитахъ отдѣ произхождатъ, можаха да ми кажатъ точно, че тази фамилия произлиза отъ Невеска, онази отъ Самарина, трета отъ Авдела и т. н. Откакто сѫ се заселили тукъ нѣмало още сто години. Положението на селото е много отдѣлено, защото отъ него по-нависоко не се намира друго село, а пъкъ отъ къмъ долината рѣдко дохожда нѣкой тукъ, така че женитѣ не разбиратъ другъ езикъ освѣнъ аромѫнския, а мѫжетѣ, напротивъ, всички говорятъ
223
български. Азъ се надѣвахъ да срѣщна тукъ особенъ диалектъ, но съмъ се лъгалъ и затова сѫщия още день послѣ обѣдъ потеглихъ нататъкъ.
Въ два часа разтояние слѣзохме пѣши надолу изъ планината и по пѫтя изгубихме кираджията, което ни накара да се побавимъ повече врѣме и слѣдъ единъ часъ стигнахме по добъръ пѫть въ околностьта на селото Мандраджикъ.
Посрѣдъ така наречената циганска кула стигнахме въ селото. Пространството на тази кула има квадратна форма и е обработено съ една стѣна, широка до единъ метръ, а висока отъ 2—5 метра. Въ нѣкои мѣста се виждатъ слѣди отъ прозорци, но никакви украшения се не забѣлѣзватъ, нито пъкъ надписи. Хората си разправятъ, че тукъ нѣкога е живѣлъ циганския кралъ. Hahn съобщава въ своого съчинение: „Пѫтуване прѣзъ областьта на Дринъ и Вардаръ" (Reise durch die gebiete des Drin und Vardar) сѫщото нѣщо за една развалина покрай брѣговетѣ на Вардаръ — „Жевийтъ Кале," което отстои отъ тукъ къмъ западъ нѣщо на единъ день. Името Боемица, което го е очудило доста, нѣма нищо общо съ француското „Bôheme," а е славянско произхождение.
Минахме покрай езерото Буткова, въ което се събиратъ водитѣ отъ плодородната и гѫсто населена долина между планинитѣ Белешъ и Курша. Доста широката долина не е равна въ сѣверната си часть, понеже водитѣ, които падатъ отъ стръмната планина, сѫ повличали много пръстъ и камъни и въ течение на много врѣме се образували при всѣка пукнатина голѣми възвишения, коиго се спущатъ навѫтрѣ въ долината. Въ таквазъ една издигната височина е построено и селото Горни-Пороя, дѣто стигнахме въ 5 1/2 часа.
Азъ попитахъ за аромѫнския кметъ и като поискахъ да ме приеме въ кѫщата си, той отказа, защото се билъ научилъ за мене отъ вѣстницитѣ и вслѣдствие на това считаше ме за агитаторъ. Азъ останахъ въ една малка стаичка въ хана.
224
Населението се състои отъ 200 аромѫнски, 100 турски и 450 български фамилии. Аромѫнетѣ заематъ високата часть на селото. Привечерь повикахъ доста хора, съ които се забавлявахъ. И тукъ не намѣрихъ особености въ езика, при всичко че по-прѣди се бѣхъ срѣщалъ въ Солунъ съ единъ човѣкъ отъ сѫщото село и въ неговия говоръ да бѣхъ забѣлѣзалъ особености. Това нѣщо скоро се отгатна. Бѣше вече късно, когато при мене се яви единъ българинъ, който говорѣше и аромѫнски. Той ми разправи, че нѣкога се е срѣщалъ въ Солунъ съ нѣкакъвъ си френецъ и той го запитвалъ сѫщо тъй, както и азъ. Напослѣдъкъ френецътъ искалъ да му даде една шепа пари, но той ги неприелъ. Когато го запитахъ по-отблизо, излѣзе, че той е билъ сѫщиятъ този человѣкъ, съ когото бѣхъ говорилъ по-напрѣдъ. Но съ „пълната шепа пари" той не бѣше правъ. Наистина, че за неговата услуга азъ му прѣдлагахъ една малка сума, но той отказа да я вземе, защото бѣше дошелъ да ми даде свѣдения по указанието на единъ мой познатъ, но тогазъ той се не каза, че е българинъ. Това, което съмъ взелъ за особеность, почиваше върху недостатъчното му знание на езика.
Твърдението ми за една особенна група струмешки власи, както съмъ изложилъ това на стр. 5 при олимпийски власи, не може да стане на основание на особенъ диалектъ, нито пъкъ на нѣкаква етнографическа разлика между тѣзи и другитѣ аромѫне, а ако нѣкой иска да приеме такава група, това може да стане само на основание тѣхнитѣ отдѣлни жилища.
Рано сутриньта по единъ каменистъ пѫть и между градини потеглихме за селото Долни-Пороя, разположено при политѣ на височината, съ 550 турски и български кѫщи. Въ тази долина болшинството образуватъ мухамеданетѣ. Безъ да се спираме тукъ, ний слѣдвахме нагорѣ по долината доста бързо и за 2 1/2 часа стигнахме ханътъ, който лежи на съвсѣмъ низкиятъ водораздѣлъ , между Вардаръ и Струма.
225
Стражаритѣ набраха малко гѫби и ги приготвиха по единъ много простъ начинъ: откѫснаха опашкитѣ имъ, посолиха ги съ соль и ги поставиха съ горнята имъ часть върху разгорѣли вѫглища, додѣто сольта се смѣси съ сокътъ на гѫбитѣ. Сокътъ и миризмата имъ бѣха отлични.
Трѣбваха ни още три часа, за да стигнемъ въ градеца Полянинъ или Доиранъ.
Нощьта прѣкарахъ въ единъ нечистъ и пъленъ съ тахтаби ханъ, така щото за слѣдующата нощь гледахъ да отида въ нѣкоя кѫща. Имахъ прѣпорѫка до единъ българинъ кожухарь, при когото намѣрихъ макаръ и скромна, но поне чиста квартира.
Положението на мѣстото е прѣкрасно, особенно като се гледа откъмъ езерото. Една часть отъ градеца е построенъ по снишающата се постепенно височина, а другата покрай езерото. Минаретата и черковнитѣ кули показватъ, че населението е смѣсено. Този градецъ има 1000 кѫщи, отъ които 600 сѫ турски, 400 български и нѣколко цигански.
Гръцката партия има доста още влияние и то чрѣзъ владиката. При едно помѣщение на черквата владиката ме чакаше на вратата и ме покани да го посѣтя. Той ме задържа додѣто дойде лѣкаря, който бѣ българинъ и който бѣ водитель на гръцката партия. И двамата ми запѣха хвалби за гръцката партия и на тѣхнитѣ успѣхи въ Македония. Тѣ се оплакваха много отъ Европа, която е виновна, за дѣто Турция не е още гръцка. Лѣкарьтъ мислѣше, че Европа е задължена много на Гърция, за дѣто Темистокалъ и Леонидъ сѫ възпрѣпятствували па персийското нахлувание. Гърция трѣбвало да бѫде най-силната държава около Срѣдиземно море, понеже Турция, Мала Азия и долня Италия (Велика Гърция) иматъ гръцко население. Оставихъ ги да си говорятъ свободно и се зарадвахъ, когато се освободихъ отъ тѣзи фанатици.
Да се слушатъ подобни взглядове тукъ не е нѣщо необикновенно. Всичко това е слѣдствие отъ училището,
226
въ което се изучава миналото на Гърция, запознаватъ най-добрѣ съ своята история и указватъ на своитѣ велики хора съ гордость, „безъ които Европа щѣла да висне още въ варваризмъ," а пъкъ срѣднята история и новата, както и реалнитѣ прѣдмети изучаватъ или никакъ или съвсѣмъ повърхносно. Намѣсто да напрѣдватъ съ търпѣние и старание, тѣ прѣдъвковать миналото. Такива сѫ героитѣ на Стара Гърция, тѣ сѫ станали нещастие за модерната гръцка нация.
Гръцкото училище има двама учители и една учителка по рѫкодѣлие. Отъ посѣщението, което направихъ, се увѣрихъ колко сѫ жалки тѣхнитѣ успѣхи, а особенно пъкъ изъ славянскитѣ села, дѣто първитѣ четире години се употрѣбяватъ, за да почнатъ дѣцата едва да разбиратъ, а слѣдъ това давать имъ нови книги и започватъ пакъ отначало, за да разбератъ изкусния езикъ. Много пѫти се увѣрявахъ, че всичкитѣ учители не разбиратъ нѣкои думи и конструкции. Ако мѫчнотиитѣ да схванатъ думитѣ и смисълътъ на книжовния езикъ сѫ голѣми въ Гърция за дѣцата, то сѫщитѣ тѣзи мъчнотии въ славянска Македония сѫ почти непрѣодоляеми.
Посѣтихъ и българското училище, което има трима учители. Тукъ вѣе съвсѣмъ другъ духъ. Вървятъ полегка, но съзнателно, не работятъ строго педагогически, но затова пъкъ учителитѣ работятъ съ устойчивость върху своята задача и получаватъ хубави резултати. Помещението за ученицитѣ, числото на които постоянно се увеличава, е тѣсно. Българинътъ дохажда полегка въ съзнание къмъ коя страна принадлѣжи той.
3. Гевгелий. (25 априлъ)
Прѣди да замина отъ Доиранъ, посѣтихъ каймакамина, който бѣ албанецъ. Той ми обѣща да изпрати единъ стражарь и си устоя на думата. Наки услови единъ кираджия съ два коня, които възбуждаха доста подозрение. Качихъ се твърдѣ неприятно на високия самаръ, защото не прилича на английското сѣдло. Животнитѣ, за щастие,
227
отъ слабость не можаха да лудуватъ, затова нѣмаше и опасность. При спирание на животното човѣкъ се намѣрваше въ чудо кое вѫже да тегли, а пъкъ вмѣсто стрѣмена имаше по едно двойно вѫже; такива сѫщитѣ сѫ се употрѣбявали и въ Германия прѣзъ миналото столѣтие.
За да пристигнемъ въ Гевгелий трѣбваше да се изкачимъ по единъ не високъ хълмъ. Почвата е глинеста и на всѣкѫдѣ обработена, но сухата зима и слѣдующата горѣща пролѣть подѣйствували до толкозъ, че посѣвитѣ бѣха изгорѣли съвсѣмъ или пъкъ стърчаха жалки остатъци. Вслѣдствие на това и правителството бѣ много загрижено и се принуди да раздаде сѣме за втора сѣидба; но ползата отъ това остана, както винаги, повече за долнитѣ чиновници, които бѣха натоварени съ раздаванието, отколкото за бѣднитѣ селени.
Нашия дъгообразенъ пѫть ни водѣше къмъ югъ между селата Кращали и Ерезели (въ послѣднйото това село живѣятъ прѣзъ зимата аромѫне) къмъ Даутли, Селимли, Богородица, Стояково, до брѣга на Вардаръ. Тукъ е имало нѣкогажъ голѣмъ мостъ, но сега отъ него сѫ останали само малки слѣди.
Откараха ни на отсрѣщния брѣгъ съ единъ съвсѣмъ лошъ чамъ, изъ който, при всѣко потеглювание, трѣбваше прѣдварително да се изгрибе водата. Малко по-нататъкъ прѣминахме и желѣзния пѫть, тръгнахме слѣдъ това изъ единъ добъръ пѫть и най-послѣ се спряхме прѣдъ единъ ханъ. Този ханъ бѣше до толкозъ мръсенъ, че казахъ на Наки да види другадѣ да спрѣмъ.
Додѣто му говоряхъ, при насъ пристѫпи единъ господинъ въ европейски дрехи и ме покани на француски езикъ да заповѣдамъ въ неговата кѫща. Приехъ поканата съ голѣма благодарность и се разположихъ съвсѣмъ удобно въ квартирата му.
Господинъ Масси, така се наричаше моя любезенъ домакинъ, е арменецъ по произхождение, но француски поданикъ, което нѣщо му спомагаше да може съ
228
по-голѣма свобода да върти търговията си, отколкото тукашнитѣ поданици. Той бѣ отъ римо-католическо вѣроизповѣдание, а жена му, дъщеря на единъ заселенъ тукъ отъ Битоля аромѫнинъ, бѣ отъ православно вѣроизповѣдание. Ний се обяснявахме съ нея на гръцки, защото аромѫнетѣ по обичатъ този езикъ, отколкото майчиния си.
Гръцката партия въ този градъ е доста силна, макаръ че въ града освѣнъ малко турци, останалото население е само българско. Туку едвамъ що се бѣхъ прибралъ въ кѫщата на домакина, ето че се домъкна нѣкой си Кивернитисъ, аромѫнинъ отъ Влахо-Ливадонъ, за да ме изпита, понеже се считаше задълженъ, като водителъ на гръцката партия и инспекторъ на гръцкитѣ училища. И тукъ бѣхъ извѣстенъ на хората чрѣзъ вѣстницитѣ и много имъ се искаше на гърцитѣ, или по право да се каже на гръкоманитѣ, да ме отдалечатъ, защото се страхуваха, че ще повдигна аромѫнетѣ противъ тѣхъ и по този начинъ ще ги лиша отъ главната имъ подпорка въ Македония. Въ който градъ и да отидите, вий ще видите, че водителитѣ на гръцката партия сѫ всѣкога аромѫне. Учителитѣ въ Битоля, Солунъ, Сересъ, Джумая и въ много други мѣста, съ малки изключения, сѫ все отъ аромѫнско произхождение, но ако питате тѣхъ, тѣ ще ви отговорятъ, че сѫ чисти еллини.
На господина Кивернитисъ обадихъ цѣлъта на пѫтуванието ми, че е планината Караджова и той ме остави, като ме увѣряваше въ приятелството и поддърѫката си. Вмѣсто това той побърза да се яви при каймакамина, съ когото се разбира ясно, че е билъ въ най-добри отношения и му доложи, че ще отивамъ по селата измежду влашкото население, за да го повдигамъ срѣщу турцитѣ и гръцкиятъ владика и затова ще трѣбва да ми попрѣчи на отиванието. Това се научихъ слѣдующия день отъ слугата на каймакамина, който бѣ влахъ-мухамеданинъ отъ Нонте.
Сѫщата вечеръ, както и много пѫти на слѣдующия день, опитахъ се да се срѣщна съ каймакамина, но напраздно.
229
Едвамъ кѫдѣ обѣдъ можахъ да го вияк. Той бѣ арнаутинъ и владѣеше гръцкия езикъ съвършенно. Слѣдъ като му съобщихъ намѣрението си и му подадохъ прѣпорѫката отъ солунския валия, той ми каза, че е твърдѣ опасно да се пѫтува изъ планината, защото имало много разбойници и затова той неможе да вземе върху си отговорностьта. Слѣдъ това го помолихъ да ми даде охранение до селото Люмница, дѣто искахъ да се побавя повече врѣме. На това ми отговори, че тамъ нѣма военни и че лесно мога да бѫда отвлеченъ изъ селото. Казахъ му, че съмъ съгласенъ да храна двама души, а той ми отговори, че не може да позволи това, понеже нѣма заповѣдь отъ валията. Съ една дума, той търсѣше въ всѣки случай причини, за да ми прѣчи и затова азъ му казахъ напослѣдъкъ опрѣдѣлено; че въ два часа азъ ще отпѫтувамъ съ или безъ охранение; казахъ му, че той е длъженъ да ми съдѣйствува изъ пѫтя, а не да ми прѣчи. Съ това го напуснахъ. Въ два часа дойдоха двама стражари, за да ме придружаватъ за Люмница.
4. Влахо-Мегленъ. Люмница. (26 априлъ до 15 май)
Отначало пѫтьтъ изъ Гевгелий води къмъ юго-западъ по равнината, слѣдъ това взема западно направление къмъ планината по дължината на една рѣкичка, покрай селото Мойна. На въпроса, който зададохъ на кираджията албанецъ върху жителитѣ на това село, той ми отговори така:
„Тамъ живѣятъ гърци, българи и папишташи."
„ На какъвъ езикъ говорятъ тѣ?"
„Български, а нѣкои могатъ и нѣщо турски."
Подъ думата гърци той е разбиралъ онѣзи българе, които признаватъ патриарха; подъ думата българе е разбиралъ онѣзи, които признаватъ екзарха, а пъкъ подъ папишташи е разбиралъ римокатолицитѣ. Тъкмо въ гевгелийската околия римокатолицитѣ сѫ развили голѣма дѣятелность и иматъ осемь малки общини подъ свое вѣдомство.
230
По какъвъ начинъ е сполучила пропагандата показва долната история, която научихъ въ Солунъ отъ достовѣрно мѣсто.
Една община имала нужда отъ пари и пратила депутация въ Солунъ при банкерина. Този изискалъ гарантъ и ги отправилъ къмъ консула X, който имъ казалъ: „Хубаво, но ако бѣхте католици, така не мога да ви помогна."
„По сърдце сме отдавна католици," отговорили селенитѣ.
„Ако ми донесете потвърждение отъ единъ попъ, тогава ще ви повѣрвамъ."
„Ний нѣмаме попъ."
„Добрѣ, тогава азъ ще ви изпратя единъ."
Попътъ отишелъ въ селото, далъ на селенитѣ нуждното потвърждение и тѣ получили сумата.
За да не се сплашатъ селенитѣ, попа оставилъ устройството тъй, както си е и се присъединилъ къмъ православната церимония и чакъ като усѣтилъ, че почвата е здрава, тогава подкачилъ легка-полегка да промѣнява по римското богусложение. Селенитѣ не могли да се върнатъ назадъ, защото се свързали съ заема.
Наскоро оставихме брѣгътъ на рѣкичката и по едно доста стръмно мѣсто се обърнахме нагорѣ, а при селото Люмница имаше да прѣминемъ още една долинка. Слѣдъ 2 1/2 часа стигнахме въ селото.
Слѣзохме при селския кметъ. Той ни остави на разположение стаята си и принощувахме тамъ. На другия день намѣрихъ една стаичка при брата му Стефу Бибе и се прѣнесохъ въ нея. Тя бѣ единственната стаичка въ цѣлото село, послана съ дъски; въ нея слизалъ и гръцкиятъ владика, когато дохождалъ въ селото.
Накарахъ Наки да я очисти, че тогазъ влѣзохъ вѫтрѣ и се настанихъ доста удобно. Набавихъ си съ мѫка маса и столъ. Стаята бѣ много тѣсна, тъй че, когато се протегняхме съ Наки, за трето лице не оставяше мѣсто. Тукъ се заседѣхъ цѣли три недѣли, за да свърша
231
наченатата още миналата пролѣть работа върху езика, нравитѣ и обичаитѣ на открития народецъ. Резултата отъ това мое прѣстояване тукъ издадахъ въ моитѣ „Влахо-Мегленъ" Лаипцигъ 1892 год. и затова тукъ ще бѫда кратъкъ.
Службата на моя слуга се състоеше главно въ туй, да се грижи за храната. Освѣнъ козе месо, яйца, млѣко и просеникъ друго не можаше да се намѣри. По нѣкой пѫть получавахъ по-добъръ хлѣбъ отъ Гевгелий. Бѣхъ поставенъ не добрѣ, но пъкъ съ изслѣдванието на интересния диалектъ забравяхъ неприятноститѣ. Моятъ домакинъ Стефу Бибе, както и неговитѣ роднини, двѣтѣ момчета, Анастасиосъ Ставро отъ Люмница и Ставраки Христо отъ Лунци, ми служаха като учители на езика си. Случайно сѫ ми помагали и други. Въ първитѣ дни ми помогна доста много и гръцкия учитель при установяванието на флексията. Наскоро той бидѣ повиканъ за училищенъ инспекторъ въ Гевгелий и слѣдъ като се върна, не искаше да ми помага по никакъвъ начинъ. Не стигаше това, но той заповѣда и на ученицитѣ да не дохождатъ при мене. Това трѣбваше да благодаря на фанатизма на господина Кивернитисъ.
Слѣдъ нѣколко дни азъ вече разбирахъ произношението на хората, па и тѣ ме разбираха. Наки, напротивъ, говорѣше български, макаръ като аромѫнинъ да говорѣше на близъкъ диалектъ и даже слѣдъ три недѣли пакъ мѫчно разбираше. Дългото изговаряне на гласнитѣ го бъркаше много повече, отколкото непознатитѣ дакоромѫнски думи. Сѫщо и госпожа Масси отъ Гевгелий ми каза, че тѣзи хора тукъ тя не може да ги разбира.
5. Купа в Хума. (2—10 май)
Разходкитѣ къмъ другитѣ влашки села направиха едно промѣнение въ еднообразния ми животъ. Мѣсностьта е планинска, варовита, издига се високо, покрива се съ гора и се спуща стръмно. Въ нѣкои мѣста почвата
232
е тъмно-червена, царевицата и лозята вирѣятъ добрѣ, но най-много се срѣщатъ черницитѣ, отъ които е заобиколено селото, а така сѫщо се срѣщатъ и вѫтрѣ въ самото село, така че червенитѣ покриви на кѫщитѣ се подаватъ твърдѣ приятно изъ между сочната зеленина на дърветата.
На 2 май тръгнахъ съ Наки и моя домакинъ къмъ селото Купа, което лежи на 1 1/4 часа отъ Люмница. Изкачихме се по една височина и слѣзнахме въ една долина, която се съединява далече съ долината отъ Караджова. Селцето Куна се вижда, когато се наближи много. То брои 80 кѫщи и е твърдѣ бѣдно. Климатътъ е по-суровъ отъ Люмница, затова копринарството не е толкозъ развито, па и земледѣлието и скотовъдството сѫ незначителни.
Отбихме се въ кѫщата на попа, дѣто бѣ само жена му. Тя се изплаши много при появяванието ми, защото ме считаше за турчинъ. Това се обяснява лесно, защото щомъ отидатъ въ селото стражари или войници, то тѣ се отнасятъ съ женитѣ като съ робини. Ако се не задоволятъ отъ това, което искатъ, тѣ ги биятъ немилостиво. Чудно е, че случаитѣ сѫ толкозъ рѣдки, дѣто мѫченика селенинъ се освобождава съ сила отъ своя мѫчитель.
Като запитахъ бѣдната жена на майчиния ѝ езикъ, нейното лице се развесели. Скоро дойде и попа, който доеше козитѣ, и ни нагости съ прѣсно млѣко. При раздѣлата ни азъ му дадохъ малко барутъ, съ което го задоволихъ много, защото му трѣбваше.
Осемь дни по-кѫсно направихъ разходка къмъ селото Хума, но понеже пѫтьтъ минава прѣзъ гора, затова моя домакинъ не дойде отъ страхъ. За водачъ взехъ селския пазачъ, единъ турчинъ и моя Наки. Въорѫжихме се добрѣ и така пѫтувахме смѣло напрѣдъ.
Пѫтьтъ върви въ сѣверно направление надолу въ една долина, която прѣминахме, слѣдъ това се изкачихме по една не висока височина и навлѣзохме въ една втора долина, по която вървѣхме твърдѣ малко. Прѣминахме
233
една рѣкичка и се изкачихме съ много извивания по една стръмна планина. Като достигнахме височината, видѣхме Люмница на югъ и до тука употрѣбихме тъкмо единъ часъ пѫть. Отъ тукъ нататъкъ пѫтьтъ ни водѣше прѣзъ дѫбова гора къмъ сѣверо-западъ, слѣдъ това покрай развалинитѣ на селото Гусиетъ, което е отбѣлѣзано въ нашата карта. Хората сѫ се прѣселили повечето Хума, а тукашнитѣ полета се обработватъ още отъ тамъ. Това село е изоставено прѣди 80 години по причина на безводие.
Слѣдъ 2 1/4 часа стигнахме въ Хума. Трѣбваше да почакаме доста, додѣто ни отведоха въ кѫщата на напрѣжния кметъ. Наки опече донесеното съ насъ козе месо, имахме си сѫщо и хлѣбъ, а домакина се погрижи за тамкашно вино.
Наскоро дойде и гръцкия тамъ учитель, но можахъ малко нѣщо да науча отъ него. Пѣснитѣ, които се пѣятъ тука, сѫ само български.
Това село брои 70 кѫщи, но понѣкѫдѣ живѣятъ по двѣ и по три фамилии въ една кѫща, така щото селото все пакъ има 700 души жители. То е чифликъ на единъ солунски турчинъ. Жителитѣ се занимаватъ съ земледѣлие, дърварство, копринарство и малко скотовъдство.
Изкачихъ се на една височина задъ черковата и видѣхъ къмъ сѣверъ влашкото село Коинско, което е отдалечено нѣщо единъ часъ, а още единъ часъ по-нататькъ лежи друго едно сѫщо влашко село Сирминина.
На завръщание тръгнахме направо по единъ високъ планински рѫтъ, който по-прѣди заобиколихме. Пѫтьтъ изисква повече напрѣгане на силитѣ, но е по-кратъкъ и по-хубавъ, защото води прѣзъ прѣкрасна букова гора и сѫщеврѣменно отъ най-високитѣ части изгледътъ е много хубавъ. Родопитѣ и планинитѣ отвъдъ Сересъ заграждатъ хоризонта, Вардарътъ се вижда доръ до устието му и съ здрави очи се виждатъ даже бѣлѣющитѣ се кѫщи отъ Солунъ.
Многото костенурки изъ ливадитѣ особенно биятъ
234
на очи. Тукъ хората ги не ядатъ, а се отвръщаватъ отъ тѣхъ толкозъ много, че не искаха да ми дадатъ и сѫдъ, за да ги сваря.
Малко прѣдъ Люмница пѫтьтъ се спуща стръмно на долу въ сѫщата долина, която прѣминахме на сутриньта по-надолѣ и пакъ слѣдъ едно стръмно изкачване стигнахме селото. Ний не срѣщнахме никакъ хора изъ пѫтя.
Оставаха ми за посѣщене още двѣ влашки села: Черна-Рѣка и Баровица. Азъ свързахъ посѣщението на тѣзи села съ завръщанието си, което смѣтахъ да направя кѫдѣ 15 май.
6. Черна-Рѣка и завръщане за Солунъ. (15 — 16 май)
За водачъ дойде пакъ турския полякъ, а коне получихме отъ нашия домакинъ. Че ми не стана мѫчно, за дѣто се раздѣляхъ отъ козето месо, отъ просеника и отъ неприятнитѣ тахтаби, нѣма нужда да увѣрявамъ.
Слѣдъ единъ часъ достигнахме долината на югъ, която се спуща отъ Купа. Изгледътъ на потоцитѣ, които се спущатъ отъ отвѣснитѣ скали, живо припомня мѣсностьта на Вериа и Воденъ; не е тъй прѣкрасна, както при послѣдното мѣсто, а е по-дива и упражнява извѣстно очарование върху зрителя. Нѣколкото заключени воденици и тепавици напомнюватъ, че понѣкогажъ и тукъ дохаждатъ човѣци.
Единъ тѣсенъ пѫть ни водѣше нагорѣ къмъ планинската сѣдловина и слѣдъ това завихме надѣсно вѫтрѣ въ гората. Пѫтьтъ ставаше все по-тѣсенъ и непроходимъ и затова трѣбваше да се навождамъ и провирамъ прѣзъ увисвалитѣ клони, за да излѣза отъ него; напослѣдъкъ не можеше да се различи пѫть ли е. Моятъ водачъ-турчинъ поддържаше, че това му е направлението и затова продължихме да пѫтуваме нататъкъ. По едно врѣме срѣщнахме селени турци отъ селото Мъдѫ (Маядала), които сѣчаха дърва и това показваше, че ний я бѣхме забъркали. Направлението бѣ вѣрно, но една дълбока
235
долина ни раздѣляше отъ истинския пѫть, който заобикаляше чрѣзъ голѣма дѫга единъ стръменъ склонъ. Неможахме да се върнемъ назадъ. Полегка и съвсѣмъ прѣдпазливо слѣзохме долу въ долината, като се придържахме за дърветата и слѣзохме тава долу безъ даже да падне и нѣкой конь.
Изкачванието но другата страва бѣ сѫщо тъй тежко, трѣбваше да тикаме и теглимъ конетѣ съ съединени сили, за да прѣминемъ прѣзъ скалитѣ и нападалитѣ дървета. Достигнахме височината, потънали въ потъ, и наскоро навлѣзохме въ истинския пѫть.
Този пѫть ни заведе въ така наречената „Студена долина" (Валеараци), прѣзъ която протича многоводна и шумлива рѣкичка. Подъ буковитѣ сѣнки си отпочинахме и изѣдохме остатъцитѣ отъ миналата вечерь. Нашиятъ водачъ, макаръ и мухамеданинъ, яде сладко съ насъ отъ печеното прасенце, но комично бѣше неговото тюхване, като узна случайно, че е ялъ свинско месо, което той мислилъ за ярешко.
Пѫтьтъ се извива по дължината на планината и отива къмъ селото Черна-Рѣка, което е отдалечено 3 1/2 часа отъ Люмница. Въ селото имаше голѣмо оживление, бѣше празника на черковата имъ. Възползувахъ се отъ случал и снѣхъ нѣколко моментни снимки отъ хората, а надвечеръ разгледвахъ общата имъ черковна трапеза, която обаче не бѣше приготвена отъ самата черкова, а отъ селенитѣ било съ пари или пъкъ въ натура.
Слѣзохме при кмета Христо Софче, който ни прие доста радостно. Храната бѣ прѣкрасна, а нощното ми легло не бѣ удобно, защото бѣше приготвено вънъ на чардака, та ми бѣше студено. Квартирата ми бѣше една нова кѫща, въ която още не бѣха се прѣнесли да живѣятъ.
Тѣзи хора тука сѫ по-култивирани, отколкото онѣзи изъ влашкитѣ села по Караджова планина. Селенитѣ сѫ свободни, иматъ добри нивя и копринарството е доста развито. Ако тѣ пакъ не виждатъ бѣлъ день, причината
236
за това сѫ голѣмитѣ данъци. „Турчинътъ и владиката, каза ми добрия Христо, работятъ заедно, за да събличатъ насъ бѣднитѣ селени." Забѣлѣзва се при все това едно извѣстно благосъстояние въ сравнение съ другитѣ села.
Кѫщитѣ сѫ построени добрѣ, а нѣкои отъ тѣхъ сѫ двуетажни. Облѣклото на хората е сѫщо такова, каквото и на българетѣ отъ равнината. Женитѣ носятъ копринени кърпи и прѣстилки и се труфятъ съ венециански златни монети, наречени венедичко. Особенно бие въ очи голѣмата чистота, която въ празднични дни достига до висша степенъ.
Жителитѣ въ това село иматъ гръцко училище, но прѣдпочитатъ да иматъ българско. Българскиятъ езикъ подкача отскоро да се распространява и нѣма да мине много врѣме и въ Черна-Рѣка ще стане тъй, както и въ Баровица, което село е отдалечено два часа оттука и въ което само старитѣ хора говорятъ влашки.
Езикътъ се отличава малко отъ оня въ Люмница и има доста аромѫнски думи, защото прѣзъ есеньта дохаждатъ доста аромѫне отъ високото лѣтно село Ливади и прѣкарватъ тукъ студеното врѣме. Въ Черна-Рѣка, сѫ се омѫжили нѣколко момичета и за аромѫне. Обратното не се случва никакъ, защото аромѫнина е много гордъ и не дава дъщеря си на селенинъ, та послѣ да работи прѣсилната полска работа.
На слѣдующия день напуснахъ селото. Щѣхъ да отида въ Баровица, но тамъ хората говорятъ само български и не прѣдвиждахъ никакъвъ за мене интересъ, та затова се отказахъ отъ намѣрението си. По склоноветѣ на Караджова сѫ разположени единадесеть влашки села съ около 14,000 жители. На западната страна на сѫщия Влахо-Мегленъ сѫ разположени: 1) Нонте, единственното село, което има мухамедане, 2) Бориславъ, 3) Лунци, 4) Ошинъ; на източната страна сѫ разположени: 5) Люмница, 6) Хума, 7) Сирминина, 8) Койнско, 9) Купа, 10) Черна-Рѣка и 11) Баровица.
237
Което взложихъ на стр. 53 и 54 въ моето съчинение Влахо-Мегленъ, като резултатъ отъ изслѣдвавието ми върху този особенъ народецъ, на когото дадохъ името Мегленити, по името на мѣсностьта, то това име не се успори отъ критиката, а се успори изложеното въ стр. 55 по произхождението имъ, че тѣ сѫ наслѣдници на онѣзи българо-власи, които въ 12 и 13 столѣтие слѣдъ сражението при Косово поле сѫ се оттеглили въ планината Караджово. Иричекъ въ своята подробна критика томъ XV на Archiv für slavische Philologie се е изказалъ, че тѣ сѫ потомци на една тълпа печенеги, които сѫ прѣселени въ провинцията Мегленъ отъ императора Алексиосъ слѣдъ сражението при Choirenoi и Levunion въ 1091 год.
Азъ се радвамъ, че този особенъ типъ, който се срѣща при много мегленити най-послѣ намира своето обяснение. Но онова, което казахъ върху българо-власитѣ, съ това се усилва още повече, защото единственото противно мнѣние, което можеше да се наведе, именно: чуждия типъ при една часть отъ народа, сега пада. Ако печенегитѣ дѣйствително сѫ се заселили тамъ, а не въ по-низко лежащето българо-Мегленъ, то тѣ щѣха да приематъ ромѫнски езикъ само въ такъвъ случай, когато се смѣсватъ съ народъ голѣмъ най-малко толкова, колкото бѣха тѣ, това бѣха меглетинитѣ, които, като дойдоха по-послѣ, сѫ се заселили не само въ мѣсностьта Мегленъ, на и по източния наклонъ на планината и се смѣсиха съ по-прѣдишнитѣ жители. Това е толкозъ по-вѣрно, че ромѫнетѣ сѫ биле повече, защото езика е съвършенно ромѫнски, или, по-добрѣ да кажа, носи ромѫнски отпечатъкъ и освѣнъ това на стр. 56 изрично е казано, че този не кавказки типъ не образува даже половината отъ народа.
Христо Софче ни даде коне и ни придружи съ сина си. Ний минахме изъ лозята по наклона на планината прѣдъ Караджова за въ дълбоката долива, която се прѣсича отъ една доста голѣма рѣкичка. Ний я прѣминахме
238
тъкмо тамъ, дѣто се съединява съ друга рѣкичка и навлѣзохме наскоро слѣдъ това въ Гюмендже. Ний се побавихме само толкова, додѣто подковаха коня ми.
Колко скоро се разпространява новината за дохажданието на нѣкой чужденецъ, може да се види отъ това, че когато се готвяхъ да тръгна, яви се при мене единъ аромѫнинъ и ме замоли да остана да принощувамъ у него, съ което съмъ щѣлъ да го зарадвамъ много. Щѣхъ да приема поканата, ако да не бѣхъ явилъ за пристиганието си въ Солунъ.
Жителитѣ на Гюмендже сѫ българи и по-голѣмата часть сѫ прѣдадени на гръцката партия. Това село има 450 кѫщи.
Моятъ домакинъ ме придружи до селото Горгопикъ и отъ тукъ се опѫти къмъ Солунъ, а синъ му ме придружи до станцията на Гюмендже, която отстои на 3 часа растояние отъ селото.
Мѣстото на Гюмендже е указано съвсѣмъ криво въ нашитѣ карти, тази мѣсность макаръ че се засѣга отъ желѣзницата, то пакъ нейната топография е ужасно не пълна. Гдѣ се стичатъ спомѣнатитѣ отъ мене рѣкички въ Вардаръ, азъ съмъ отбѣлѣзалъ приблизително въ картата. Кѫдѣ привечерь тренътъ ни отнесе пакъ въ Солунъ. Бѣхъ прѣчаканъ на станцията отъ слугата на единъ мой познатъ и отидохъ въ неговата кѫща.
Приготовлявахъ се да отпѫтувамъ за у дома си. Съ Наки прѣкарахъ много добрѣ, той на драго сърдце би дошелъ съ мене и въ Германия, но не ми трѣбваше. За вѣрната му служба не зваяхъ какъ по-добрѣ да го наградя, освѣнъ да го поставя пакъ на занаята му като обущаръ. Дадохъ му срѣдства да си купи всичко, отъ което се нуждаеше.
7. Завръщане. Скопие. (23 и 24 май)
Рано сутриньта на 23 май се опѫтихме къмъ станцията. Тамъ заварихъ единъ познатъ старъ господинъ,
239
лазаристь, съ когото щѣхме да пѫтуваме заедно доста голѣмо растолиие. На първата станция Наки ни напусна. Още въ послѣднитѣ дни азъ забѣлѣзахъ тѫгата на лицето му за прѣдстоящата раздѣла; тя бѣ за него много тежка, па и азъ почувствувахъ, че изгубвамъ за всегда единъ вѣренъ приятель, макаръ че отъ друга страна се радвахъ за щастливо свършената работа. По-кѫсно забѣлѣзахъ, че той турилъ между дрѣхитѣ ми една везана върпа и едни хубави чорапи, оплетени отъ жена му, — подаръкъ, който щѣше да ми служи за спомѣнъ. Съ сълзи на очи той ми цѣлувна рѫва и като ми каза „калембаръ" (щастливо пѫтувание), обърна се бързо къмъ улицата, дѣто го чакаше кираджията съ накупената стова и се опѫти за Влахо-Клисура при жена си и дѣтенцето си. Че той не е забравилъ своя „фрате Доктору" показватъ неговитѣ писма, които получавахъ отъ врѣме на врѣме [*].
Врѣмето прѣмина твърдѣ скоро въ разговоръ съ стария патеръ, който живѣе отъ много години въ Битола и работи дѣятелно за въздиганието на ромѫнското училище. Съ особена ненавистъ говори той върху „maudits grecs," чийто противници сѫ лазариститѣ, макаръ француския народъ да се застѫпа за Гърция. Той слѣзе въ Градско и си взе сбогомъ съ думитѣ: „Permettes moi que je vous embrasse."
Забѣлѣжката на Гопчевичъ, че Аматовското езеро не може да се види отъ желѣзницата, ме очудва много. То лежи до самата линия и понеже брѣгътъ му е обрасналъ
*. За да покажа съ какъвъ поетически езикъ си служатъ даже и не образованитѣ хора, давамъ началото отъ писмото му отъ 15 декемврий 1892 год. въ букваленъ прѣводъ.
„Скѫпий брате Густавъ! Твоето писмо и твоя образъ, както и тоя на годеницата ти, получихъ. То е едно парченце книга, но за мене, незная какъ да се искажа, е едно богатство, защото ми причиня таквазъ радость, че не зная какво да направя: да го поставя въ рамка ли и да го окича съ изкусни цвѣтя, или пькъ съ онѣзи хубави майски цвѣтя отъ нашитѣ планини, изпълнени съ благовоние и покрити тукъ-тамѣ съ росни капки, които льщатъ на слънцето, като диаманти. Трѣбва ли да покажа образътъ на моитѣ приятели или да го скрия, така щото само азъ да виждамъ годеницата на моя приятель, който взема най-голѣмо участие въ моята сѫдба ....
240
гѫсто съ тръстика, то затова водата му не може да се вижда много, но сѣверната по-широка часть на езерото се вижда цѣла. Като се гледа това езеро отъ височинитѣ при Черна-Рѣка, изглѣжда като да сѫ двѣ езера, съединени чрѣзъ блатисто мѣсто.
Тукъ трѣбва да забѣлѣжа, че тамъ, дѣто многоводната Черна се втича въ Вардаръ, въ околностьта на Градско, се е заселилъ единъ нѣмецъ отъ Хаилбротъ въ развалинитѣ на Стоби и отъ 6 години насамъ обработва единъ голѣмъ чифликъ. Съ този господинъ се срѣщнахъ въ трена, той отиваше за говеждия пазаръ въ Велесъ. Той ми каза, че е твърдѣ доволенъ и че прави добра търговия. Ако сигорностьта би била по-добра, то е за прѣдпочитание Македония прѣдъ далечни отвъдъ морски страни. Мѣсто има доста много.
Слѣдъ това трена мина прѣзъ Велесъ, който е разположенъ въ една тѣсна долина. Тукъ се намиратъ 50 аромѫнски фамилии и дѣйствуватъ противъ българетѣ. Въ Скопие се спрѣхъ въ хотела на италианеца Дурети, на когото жената е нѣмкиня, и намѣрихъ отличенъ приемъ.
Първото посѣщение направихъ на Австрийския консулъ Господинъ Шмукъ, който ме прие сѫщо тъй любезно, както и неговитѣ колеги въ Битоля и Янина. Той е билъ по-прѣди въ Скутари (Албания) и тамъ научилъ и албанския езикъ. Той се запозналъ тамъ съ албанолога г-нъ Густавъ Майеръ, като съжеляваше, за дѣто се е спрѣлъ тамъ само единъ день. Като го запитахъ за Гопчевичъ, каза ми, че той никога не е бивалъ въ Призрѣнъ, дѣто господинъ Шмукъ се е бавилъ дълго врѣме; той се съмнява много върху сѫществуванието на личностьта Петровъ (българинъ), когото Гопчевичъ въ своята „стара Сърбия и Македония" вмъква въ една такъва смѣшна роля. Въ Солунъ потърсиха да се научатъ нѣщо върху личностьта Петровъ и българскитѣ учители, но не открили нищо. Никога на нѣмски не е отпечатано такова съчинение, което подъ булото на нѣкаква научность, дава на свѣта толкова груби лъжи и което е написано на такъвъ
241
надмененъ и отчасти простъ езикъ, щото при четението човѣкъ се възмущава, като вижда какъ по единъ безсраменъ начинъ разсѫждава върху заслужилитѣ хора, като Barth, Griesebach и Hahn. Нѣма нужда да се впущамъ въ повече подробность, защото на познавачитѣ е извѣстно отдавна, че това произведение е босо и тенденциозно.
Слѣдующата сутринь употрѣбихъ за разходка изъ града. Пазаря и улицитѣ намѣрихъ точно тъй, както и прѣди четире години; нищо не бѣ се промѣнило. На завръщание видѣхъ двѣ циганки (пеперуди), окичени съ листи и цвѣтя, които ходаха отъ кѫща въ кѫща, играеха и пѣеха пѣсни и се моляха за дъждъ. Хората ги поливатъ съ вода и тѣ си излизатъ. Една стара циганка събираше подаръцитѣ. Сѫщия обичай го има и въ Романия подъ името Папарудѫ, при южнитѣ славяне и албанцитѣ този обичай наричатъ Додола, при гърцитѣ и аромѫнетѣ — Пирпируна.
Слѣдъ обѣда, който направихъ при господина Шмукъ, отидохме въ станцията, дѣто бѣха се събрали служащитѣ по линията нѣмци. Той ме придружи и въ трена до станцията вънъ отъ Скопие.
Щомъ останахъ самъ въ купето, тутакси се протегнахъ и да ли отъ голѣмата горѣщина или отъ силното вино, което пихъ при яденето, заспахъ дълбоко. Въ това си спане сънувахъ и ще прѣдамъ на читателитѣ си тоя си сънь:
Лежахъ край една ливада подъ единъ храсталакъ и, безъ да бѫда забѣлѣзанъ, виждахъ отъ тамъ, че се гонятъ нѣколко дѣца, а единъ старъ войникъ съ патерица, която замѣстѣше отсечения му кракъ, ги наблюдаваше. Моето внимание се обърна най-много къмъ онова момче, което играеше главната роля и което се бѣше нѣкакъ особенно укичило. На главата си носѣше златенъ блѣстящъ шлемъ, на който имаше снопъ отъ сини и бѣли пера. Сетрето му имаше модеренъ кроежъ, но панталонитѣ му бѣха оръфани. То маршироваше на високи кокили, които управляваше съ изкуство. Далеко се разнасяше
242
неговия звученъ гласъ и съ присмѣхъ се приближаваше често къмъ инвалида, но щомъ този грабваше сопата си, то се отдалечаваше веднага. Съ него бѣха още двѣ момчета: едното бѣ силно и съ фустанела, а другото малко, съ хитри очи и облѣчено въ бѣла вълнена дреха, носѣше овчарска сопа въ рѫка. И двѣтѣ гледаха съ въодушевление къмъ момчето съ кокилитѣ и всѣко се подчиняваше на заповѣдитѣ му. На друго мѣсто на ливадата се занимаваше старателно съ градинска работа едно ягко, дебело и червендалесто момче и никакъ не се смущаваше въ работата си, макаръ другитѣ момчета да идваха често при него и да го замѣряха съ камане и пръсть.
Неговото хладнокръвие правѣше другитѣ още по-безочлеви. То се наближаваше отъ едно друго селско момче, което ту помагаше сегисъ-тогисъ, но когато другитѣ се отдалечаваха, за да се съвѣтватъ, като какъ по-успѣшно да попрѣчатъ на трудолюбивия работникъ, тогава и то се оттегли отъ него и се присъедини къмѣ другитѣ. Търпеливия градинарь забѣлѣза това и не се уплаши никакъ, защото той прѣдвиждаше такова нѣщо още отъ по-прѣди. Той взе една суровица, установи се и очакваше спокойно това, каквото имаше да се случи.
За да видя по-добрѣ настѫпающата борба, азъ станахъ отъ мѣстото си и се приближихъ по-близо до бойното мѣсто. Съединенитѣ неприятели настѫпваха вече напрѣдъ и веднага въ това врѣме нѣкой ме хвана за рѫката и чухъ гласа на стария войникъ: „тескере ефендимъ."
Мѫчно се пробудихъ и чухъ още единъ пѫть по-ясно: „тескере ефендимъ." Като се разбудихъ хубаво, видѣхъ единъ човѣкъ въ униформа и съ фесъ да ме тупа по рамото. Бѣхме пристигнали на турско-сръбската граница.
243
Аромѫнинъ-челникъ (фарсериотъ) // Aromunischer Tšelnik (Faršeriot)