Книга за мияцитѣ

Георги Трайчевъ

 

23. Чужди мнения за мияцитѣ

24. Революционното дѣло  (Спомени отъ Ап. Христовъ)

   - Дейностьта на с. Тресонче
   - Войводата Янаки (Наке) Яневъ
   - Тале Кръстевъ, галички войвода
  
- (Войводи и четници, взели участие въ въстанието)
         
1. Рѣканско-галичкиятъ войвода Максимъ Неновъ
         
2. Йованъ Кръстевъ Терзиевъ
         
3. Кумрия Андреева
         
4. Иванъ Дуковъ Пендаровски
         
5. Йованъ Тръпковъ Гиновски
         
5. Янаки Томовъ Кольоски
         
6. Раде Петровъ Янкулоски
         
7. Ташко Цвѣтковъ отъ с. Сушица, районенъ войвода
         
8. Павле Гавриловъ — Караасаноски
         
9. Димитъръ Арсовъ Митревъ
       
10. Мино Петковъ Брадиноски
       
11. Гаврилъ Динковъ
       
12. Гешко Яковчемъ Стаматоски
       
13. Софроний Спасевъ Петровски
       
14. Илия Георгиевъ Бадревъ
       
15. Янко Велевъ
       
16. Марко Симоновъ-Плешка
       
17. Янаки Томовъ
       
(Други)
   - Манастирскитѣ топове на „св. Иванъ Бигоръ" (стихотворение отъ Апостолъ Христовъ)

 

25. Освободителната война

   - Пристигането на 2-ра дружина отъ 23 шипченски полкъ въ Галичникъ  (отъ т. II отъ „Войнишкия сборникъ на шипченци", стр. 111-112)
   - Звѣрствата на сръбскитѣ окупациони власти, презъ 1912-1913 година
   - Свещеникъ Павелъ Теодосиевъ. Свещеникъ Апостолъ Мирчевъ
   - Следъ свѣтовната война

26. Организацията на I дебърска-рѣканска дружина презъ Балканската война  (По споменитѣ на Апостолъ Христовъ)

27. Сръбската пропаганда и новия режимъ

   - Сръбската пропаганда около дебърския манастиръ „св. Иванъ Бигоръ" (Г. Майковъ, псевдонимъ на Г. Трайчевъ, в. „Право", бр. 387 отъ 2. II. 1912 г.)
   - Подъ терора на сръбския режимъ

 

XXIII. Чужди мнения за мияцитѣ

 

Не е безинтересно да чуемъ думата на други наши пѫтешественици, които сѫ посетили Галичникъ презъ време на окупационния периодъ (1916—1918 г.). Такъвъ единъ посетитель е билъ г. професоръ Мишайковъ. Ето какво казва г. професора за Галичникъ (сп. Македония г. I, кн. 8).

 

„. . . Бѣше единъ отъ първитѣ дни на августъ 1916 г., когато рано сутриньта, изпратенъ най-сърдечно отъ нѣколко мѣстни интелегенти, тръгнахме съ коне отъ Гостиваръ за Галичникъ. Пѫтувахме изъ букови и дѫбови гори. Но внезапно картината рѣзко се измѣнява. Предъ насъ се открива една долина, заградена отъ всички страни съ стръмни възвишения. Ние се спущаме надолу и навлизаме въ една грамадна естествена ливада. Нѣколко стада коне, очудени и неспокойно поглеждатъ къмъ насъ. Това сѫ конетѣ на Галичникъ, които прекарватъ всѣка година тукъ по нѣколко месеца на свободна паша. Ние сме много близо до Галичникъ, но по нищо не личи, че тукъ има нѣкакво голѣмо селище. Изведнажъ предъ очитѣ ни се открива една поразителна панорама, една картина, която никога нѣма да забравя. Въ разклоненията на едно грамадно ущелие отъ единъ пѫть изпъква градътъ съ своитѣ бѣли двуетажни и триетажни кѫщи, разположени амфитеатрално, почти една върху друга. Градътъ прилича на орлово гнѣздо, затулѣно между скалитѣ. Въ единъ мигъ презъ въображението ми минаватъ перипетиитѣ на българското племе

 

 

130

 

гонено постоянно отъ полето отъ турци и албанци, по правилно да търси прибѣжище въ дивнитѣ планински усои.

 

Влизаме вече въ града, a по вратитѣ на кѫщитѣ сѫ насѣдали жени и деца. Но каква изненада! Вмѣсто печата на петвѣковния гнетъ азъ наблюдавамъ гордитѣ представители на една раса, която нѣма да остави да бѫде сломенъ нейния духъ. И каква картина! Женитѣ иматъ кръшни снаги, здрави и хубави лица и походката имъ е горда и еластична. Облѣчени въ своитѣ разкошни художествени костюми, плодъ на тѣхния усиленъ трудъ, тѣ предаватъ една особна прелесть на красотата на мѣстото и града. Но най-голѣма красота и здраве, като херовимчета сѫ децата облѣчени въ мѣстна носия. Предъ кѫщата въ която ще квартирувамъ, ме чакатъ хазяйна заедно съ нѣколко още галичани. Тѣ ме посрещатъ любезно, но азъ съмъ развълнуванъ не само отъ страдалческата история на българското племе, не само отъ това, че и азъ съмъ македонецъ по произхождение (Мишайкови сѫ родомъ отъ с. Пѫтеле — Леринско) но и отъ съмнението, че и тоя пѫть заветната мечта на нацията ни нѣма да бѫде постигната. . .”

 

Главниятъ поминъкъ на населението е гурбетлъка, кѫдето странствуватъ всички мѫже отъ 15—60 години. Въ кѫщи оставатъ старцитѣ, децата и инвалидитѣ мѫже. Около 73 отъ гурбетчиитѣ се занимаватъ съ скотовъдство и търговия на млѣчни продукти въ Солунъ, Атина, Пирея, Александрия, Букурещъ. Къмъ септемврий всѣка година тѣ тръгватъ отъ Галичникъ, за да се върнатъ къмъ Петровдень, когато ставатъ свадбитѣ. Навсѣкѫде гурбетчиитѣ странствуватъ отъ началото на пролѣтьта до къмъ есеньта. Тукъ става обратното: есеньта, зимата и пролѣтьта сѫ вънъ, a лѣтото сѫ въ кѫщи.

 

Въ самиятъ градъ населението нѣма никакъвъ другъ поминъкъ, освенъ скотовъдството и кираджилъкъ. Земя за обработване нѣма; при повечето отъ кѫщитѣ има издигнати терасички на 5—10 кв. м. засадени съ лукъ и зеле. Съ кираджилъка се занимаватъ около 50 души. Известно значение за поминъка има за населението и домашната индустрия, тъкането на вълнени платове, съ което се занимаватъ до 50 семейства.

 

Понеже миячкитѣ села се намиратъ въ близко съседство съ арнаутитѣ, излагаха се ежедневно на тѣхнитѣ зулуми, като грабятъ и убиватъ, каквото имъ се случи. За туй рѣканци строятъ високи каменни кѫщи, съ дебели стени, покрити съ плочи, врати и прозорци отъ вѫтре съ яки желѣзни ключове и дебели дървени, или желѣзни подпори. По-голѣмитѣ кѫщи иматъ скривалища, които сѫ дълбоко въ земята и служатъ за укриване скѫпи домашни сѫдове, покѫщнина и хора. Въпрѣки тия предпазни мѣрки, не бѣха рѣдки нощнитѣ

 

 

131

 

нападения на разбойници, които прокопвайки стенитѣ, влизаха въ избитѣ, отъ кѫдето вдигаха масло, сирене, вълна и други предмети.

 

За да спасятъ себе си, кѫщата и имота, населението прибѣгваше до закрилата на сейменитѣ. Тѣ бѣха сѫщо арнаути, които срещу добра заплата, храна и други облаги, пазѣха населението отъ разбойницитѣ. Достатъчно бѣ нѣкой сейменинъ да е познатъ на разбойницитѣ, за да не нападатъ последнитѣ, съ което биха напакостили на своя събратъ — сейменинъ. Тази черта y арнаутитѣ е законъ, пазейки се да не си пакостятъ.

 


 

XXIV. Революционното дѣло [1]

 

Кичевско-дебърския революционенъ районъ се състоеше отъ три подрайони: 1) Галичко-рѣкански, 2) Дебърски и 3) Кичевски.

 

Галичко-рѣканския революционенъ подрайонъ се състоеше отъ всичкитѣ села, съставляващи турската административна кааза (околия) наричана рѣканска кааза, включително и селата отъ Гостиварска околия: Маврово, Левуново и Никьорово. Центърътъ на околийския районенъ комитетъ бѣше Галичникъ, съ псевдонимъ „Миродита."

 

Презъ м. августъ 1902 год. кичевско-дебърскиятъ войвода Янаки Яневъ и пом. войводитѣ Максимъ Неновъ и Павле Караасанъ, секретаря на четата Георги Савовъ съ четницитѣ си пригтигнаха въ Галичникъ, разположиха се въ кѫщата на Павле Стефовъ Хаджиевски. Въ тази кѫща войводитѣ свикаха всички първенци на Галичникъ, намиращи се презъ това време въ града, които се явиха съ готовность. Предъ тѣхъ войводитѣ имъ изложиха обстойно задачитѣ и целитѣ на ВМРО, които тя преследва и ако тѣ въобще сподѣлятъ и възприематъ да станатъ нейни членове, то трѣбва да положатъ установената отъ устава ѝ клетва, като ги предупредиха, че неизпълнилитѣ членове на организацията нейни статути ще бѫдатъ наказани съ смърть. При голѣмо въодушевление, всички изявиха желанието да станатъ вѣрни членове на ВМРО и до колкото силитѣ имъ позволяватъ да работятъ и се борятъ подъ нейно знаме за преуспѣването на освободителното дѣло, вследствие на което единъ по единъ станаха и по старшинство се заклѣха предъ камата и револвера, следъ което цѣлунаха кръста, ножа и револвера и преминаха подъ пушкитѣ на четницитѣ, съ които бѣха увѣнчани. Така стана съ покръстването на присѫтствующитѣ галичани, които отъ този моментъ вече поемаха тежкия кръстъ на организацията и се пристѫпи къмъ избора на районно началство на

 

 

1. Спомени отъ Ап. Христовъ.

 

 

132

 

Галичко-рѣканския революционенъ подрайонъ. За такива бѣха избрани следнитѣ лица: За районенъ началникъ Янаки Томовъ, касиеръ свещеникъ Амвроси п. Милетиевъ, съветници: Василъ Хр. Чоланчевски, Иванъ Т. Гиновски, Павелъ Ст. Хаджиевски, Михаилъ Лакенски и Аврамъ Тортевски, a главенъ куриеръ Марко Симоновъ Плешка: помощникъ куриери Луканъ Г. Плешковски, Пейчинъ Томовски и Тома Хаджиевски — всички отъ Галичникъ и Евгени Цвѣтковъ отъ с. Сушица; освенъ това се избраха куриери и следнитѣ жени: Каля Спирова Чаческа, Струмла Симоница Едиковска, Велика Георгева Пулевска (отпосле убита отъ аскера въ време на изпълнение длъжностьта ѝ на Угорничкия мостъ, отивайки за Дебъръ), Авросица-Ката Кольовска, Авра-Дамяница Панговска и Дели-Софка Церговска. Впоследствие избранитѣ куриерки послужиха на районното началство по организирането на женитѣ въ цѣлия районъ, които тоже вземаха активно участие въ подготовката на Илинденското въстание, заедно съ мѫжетѣ.

 

Въ услуга на районното началство и съ съдействието на Апостолъ Христовъ за всѣка евентуалность се съставиха две мѣстни чети само отъ галичани отъ по 26 души всѣка една, състоящи се изключително отъ синоветѣ на галичкитѣ първенци, като на едната чета за войвода се избра Мане Томовски, a на втората — Михаилъ Зързовски, обаче, и дветѣ тия мѣстни чети се рѫководѣха отъ Апостолъ Христовъ, който ги използуваше отпосле въ много случаи, било за посрещане на чети отъ други райони, било за настаняването по квартири на нелегални, по пренасяне на орѫжие, събиране на дрехи, запаси отъ храна и пр.

 

Отпосле всички жени отъ Галичникъ бѣха свикани на по нѣколко групи въ църквата „Св. Петка", подъ предлогъ, че ще има вечерня, като последователно всѣка група бѣше подвеждана подъ клетва, като сѫщевременно имъ се разясняваше какви задачи тѣ ще изпълняватъ по заповѣдьта на своето началство. Следъ това се избраха стотарки и десетарки, като всѣка група се подчиняваше направо на своето началство, a общо всички стотарки се сношаваха съ своята началница Васевица Чоланчевска, която пъкъ влизаше въ връзки и изпълняваше нарежданията на галичко-рѣканското революционно началство.

 

Отъ 15 августъ 1902 год. до 20 юний 1903 год. гореизброеното управително тѣло заедно съ всички свои подведомствени органи прояви доста голѣма дейность въ организационно отношение и въ събирането на облѣкло, снаряжение и пари, като събранитѣ суми надминаха цифрата 560 (петстотинъ и шестдесеть) златни наполеона, които се съхраняваха y касиера попъ Амвросия, като сѫщевременно се изразходваха за нуждитѣ на организацията.

 

На конгреса станалъ на 23 априлъ 1903 год. въ с. Смилево

 

 

133

 

се взе конгресно решение, щото галичко-рѣканския районъ да остане легаленъ следъ обявяване на въстанието, за да може, доколкото силитѣ му позволяватъ, да бѫде въ услуга на въстаналия кичевския революционенъ районъ, за да му доставя всички необходими припаси, като: храна, облѣкло, пушки, патрони и др. снаряжения, медикаменти и пр., отъ една страна, a отъ друга — въ случай на натискъ на турскитѣ войски въ кичевския районъ, да могатъ четитѣ отъ кичевско да се прехвърлятъ въ галичко, кѫдето да бѫдатъ прикрити. Сѫщевременно се държеше смѣтка, че ако мирното население отъ кичевско и Демиръ-Хисаръ остане безъ подслонъ, да бѫде настанено изъ галичкитѣ села, които сѫ богати гурбетчийски села и съ масивни триетажни и двуетажни кѫщи.

 

Въпрѣки тѣзи конгресни решения, галичко-рѣканския революционенъ комитетъ, желаейки и той да вземе активно участие въ предстоящето всенародно въстание въ Западна Македония, реши, съ съгласието на войводата Янаки Яневъ, щото да изпрататъ пом. войводата въ София, отъ кѫдето той да набави орѫжие и да събере и комплектува една доста голѣма чета отъ желающитѣ емигранти въ България, родоиъ отъ галичко и дебърско, съ която чета да може да пристигне презъ лѣтото на 1903 година, за да може съ тая голѣма чета галичко-рѣканския районъ да вземе участие.

 

Въ изпълнение на това решение, пом. войводата Максимъ Неновъ, родомъ отъ с. Тресонче, по занятие художникъ-иконописецъ, ведната съ радость хвърлилъ четнишкитѣ дрехи, обръсна си брадата, облѣче се въ цивилни дрехи, снабденъ бѣ отъ галичко рѣканския комететъ съ необходимитѣ за цельта средства и бѣ изпратенъ съ цивилни кираджий презъ Скопие, Куманово, Паланка за София. Максимъ Неновъ доблестно изпълни своя дългъ. Той пристига въ София и подпомогнатъ материално отъ цѣлата дебърска колония и галичко-рѣканци въ София, организирва своя чета отъ 40 души емигранти и тръгва за своя роденъ край, обаче, на 29 май 1903 година въ планината Голакъ на върха „Чавкитѣ" той биде обиколенъ отъ турска войска, кѫдето въ настѫпилото сражение четата му биде разбита, a самия Максимъ Неновъ пада убитъ. Впоследствие часть отъ четницитѣ му пристигнаха въ района и взеха участие въ Илинденското въстание.

 

Въ време на подготовката на Илинденското въстание, манастирътъ „св. Иоанъ Бигоръ", въ лицето на неговата управа: игуменътъ Партений и др. монаси, бѣше въ пълна услуга на галичко-рѣканския революционенъ комитетъ. Манастирътъ не само служеше като главна база на действие въ подготовката на комитета, за да може всички села около р. Радика да бѫдатъ организирани и покръстени като членове на В.М.Р.О., отъ които села се явиха доста смѣли и решителни

 

 

134

 

дейци. При това въ манестиря се даде убежище на доста революционни дейци, като сѫщевременно въ него се образува орѫжеенъ складъ и майстерска. Всички тѣзи служби бѣха изпълнявани смѣло и умѣло отъ игумена на манастиря иеромонахъ Партений и неговитѣ събратя монаси Гавраилъ Карапела и Гаврилъ Руснака, съ помощницитѣ имъ: магера Никола и кираджията Секула отъ кичевско. Особенно Гаврилъ Руснака бѣше добъръ техникъ. Двамата монаси, по тѣхна самоинициатива, подпомогнати отъ игумена, излѣха и направиха две топчета съ необходимитѣ снаряди. Топчетата бѣха вдигнати и отнесени съ тежка мѫка отъ Братя Кавчевски заедно съ магера Никола и кираджията Секула, изнесени по стръмнината нагоре надъ манастира въ мѣстностьта „Краища", отъ кѫдето братя Канчевски, галичани, съ своитѣ здрави коне нощно време ги пренасятъ презъ Бистра-планина, придружени съ милиция отъ Галичникъ и ги занасятъ на опредѣления пунктъ надъ с. Дущегубица. Съ тѣзи две топчета презъ нощьта на Илинденъ се оповести въ „Копачка" Илинденското въстание.

 

 

Дейностьта на с. Тресонче

 

Тресонче носеше псевдонима Назаретъ. Това име му се даде, понеже преди да се организира Галичникъ, селото Тресонче, като най-близко до Копачка, бѣше най-първо организирано отъ кичевския войвода Наке Яневъ, който му даде това библейско име.

 

Районото селско началство въ Тресонче изигра много добре възложената му задача, понеже той държеше връзката между Кичево, Копачка, Галичникъ и Дебъръ, защото въ околностьта и селото Тресонче най-много се подвизаваха нелегалнитѣ чети. Между преданнитѣ дейци въ селото на първо мѣсто стояха: селския рѫководитель Иванъ Юруковъ, помощницитѣ Мино П. Брадински, Динго П. Цвѣтковъ бакалинъ, и впоследствие Гаврилъ Динговъ, съ най-преданния куриеръ Ив. Кр. Терзиевъ (който впоследствие биде заловенъ въ 1904 г. отъ войската на с. Лазарополе, като сѫ го заставили да посочи и предаде четата на Даме Груевъ и понеже той не искалъ да стане предатель, билъ е изтезаванъ, извадили сѫ му очитѣ, счупили рѫцетѣ и умрѣлъ мѫченически).

 

Куриерката на с. Тресонче Кумрия Андревица бѣше една отлична българка патриотка и като куриерка бѣше на своя постъ (впоследствие презъ 1913 г. сръбската войска нощно време я извлича изъ кѫщи и най-жестоко я убиватъ.)

 

Куриерката Елена Божинова Каратодоровска, отъ с. Росоки, куриерката Галина Гюрчиновска Поповска, отъ с. Росоки, изпълняваха длъжностьта куриерки до с. Тресонче. Куриерката Галина, носейки организационната поща между с. с. Лазарополе и Росоки, е била посрещната

 

 

135

 

отъ аскера, заловени ѝ били писмата, вследствие на което аскера я насича на късове и следъ нѣколко дни едно селско куче и занася едната рѫка въ с. Росоки, като по пръстена на рѫката ѝ узнаватъ, че рѫката е на Галина и разбиратъ, че тя е убита при изпълнение на своя дългъ.

 

Въобще службата на тресонското селско рѫководство и куриеритѣ му съ съдействието на с. с. Росоки и Селце, въпрѣки че тѣхната задача е била тежка и претрупана, винаги сѫ изпълнявали своята задача най-доблесно.

 

 

с. Лазарополе

 

с. Лазарополе носеше псевдонима Иерусалимъ. То сѫщо бѣше удобно прибежище на четитѣ. Селското началство прояви голѣма дейность въ събиране на облѣкло и пари. Въ селското рѫководство влизаха следнитѣ лица: рѫководитель Димо Хаджиевски, помощници: Коста х. Попъ Теофиловъ, Исаилъ Вельовъ Палчевски съ главенъ куриеръ Георги Йосифовъ, помощници куриери: Докия Мелковска и др.

 

 

с. Гаре

 

Рѫководното тѣло въ с. Гаре се състоеше отъ Спасъ Поповъ. учитель, като рѫководитель, помощници: Тоде Топаловъ и Несторъ Поповъ. Последниятъ, като учитель въ Лазарополе и Галичникъ често бѣше натоварванъ въ организаторска и ревизионна дейность на селата изъ цѣлия районъ, като вземаше често пѫти участие въ галичкото революционно началство. Селото Гаре е давало често пѫти приютъ на цѣли чети и отдѣлни четници и служеше за връзка съ останалитѣ села Осой и Могорче.

 

 

с. Осой

 

с. Осой, въ лицето на свещеника Исай п. Ниловъ, даде голѣмъ приносъ въ организационно отношение, който служеше не само като селски рѫководитель, но често пѫти той изпълняваше и куриерска длъжность съ неговия помощникъ Тане Филиповъ.

 

Изобщо взето почти всички села влизащи въ района на галичко-рѣканско вземаха участие въ подготовката на Илинденското. въстание, кои повече, кои по-малко по организиране на населението и събирането на срѣдства, като нѣкои отъ тѣхъ дадоха и четници, които взеха активно участие както въ подготовката на въстанието, въ самото въстание, a така сѫщо и следъ въстанието продължиха да поддържатъ духа всрѣдъ населението.

 

За всички четници отъ галичко-рѣканския районъ, които взеха участие въ възстанието, даваме по-долу подробенъ поимененъ списъкъ.

 

 

136

 

 

Войводата Янаки (Наке) Яневъ

 

Войводата Наке Яневъ е родомъ отъ с. Лахчани — кичевско. Той изпъкваше между всички като най-голѣма фигура, съ морални заложби, олицетворение и безукоризнена честность, голѣма съобразителность, надаренъ съ естествени способности да вижда и предвижда лошитѣ последствия и овреме съ свѣткавична бързина вземаше предпазителни мѣрки. Макаръ и неграмотенъ, природата го бѣтле надарила съ природенъ умъ. Той спечели душитѣ и сърдцата на всички четници, на легални и нелегални дейци и като войвода на Галичко-рѣканско той остави име и незаличими саомени за своята искренность, преданность и човѣшки обноски.

 

Въ всѣка своя дейность той се стремеше по легаленъ начинъ да урежда всички възникнали спорове между дейцитѣ на организацията. Такъвъ е и следния случай:

 

По нареждане на битолското окрѫжно началство дветѣ кичевски чети: на Наки Яневъ и Арсо се явиха въ галичкия районъ съ 60 четници въ планината Бистра, въ мѣстностьта „Смрека" на бачилото на Трълко Гиновски. Тѣ повикаха членоветѣ на галичкото-рѣканско районно началство заедно съ по-виднитѣ галичани, съ единствената дель да се отчете касиера попъ Амвросий и предаде сумата около 400 златни наполеона, за да бѫдатъ изпратени на битолския окрѫженъ комитетъ, който имаше нужда отъ тия пари за подготовката на въстанието. Касиерьтъ попъ Амвросий започна да се извинява предъ войводитѣ, че фактически касиерьтъ билъ ужъ Василъ Чоланчевски и че безъ негово съгласие той лично не можелъ да ги даде и следъ като се върне Василъ отъ Солунъ обеща да се отчетатъ. Войводата Арсо се възмути отъ държането на попъ Амвросий и заедно съ своитѣ другари искаше да го отвлѣче като залогъ, докато се върне Василъ Чоланчевски и внесатъ сумата отъ около 400 наполеона златни, която сума бѣше събрана отъ населението на Галичникъ за въстанието. Галичкитѣ първенци се обърнаха къмъ Наки съ молба, щото да бѫде освободенъ попъ Амвросий, защото ако бѫде задържанъ и отвлѣченъ, ще дойде до ухото на турската власть и ще пострада цѣлия Галичникъ, отъ една страна, a отъ друга може би да се откриятъ нишкитѣ на организацията и стане причина да се компроментиратъ нѣкои народни работи. Първенцитѣ при това дадоха честна дума, че ще заставятъ попъ Амвросия и Василъ Чоланчевски да внесатъ сумата най-късно до 20 юний сѫщата година. Арсо войвода и неговитѣ хора не искаха по никой начинъ да отстѫпятъ отъ веднажъ взетото становище и искаха на всѣка цена да го вържатъ и откаратъ като залогъ, докато се внесатъ паритѣ. Обаче, доброто сърдце на Наке, ведната следъ искането на войводата Арсо да бѫде отвлѣченъ попъ Амвросий,

 

 

137

 

разсѫди какви ще бѫдатъ последствията отъ всичко това и кой ще пострада най-много и ведната като си даде отчетъ самъ, реши и настоя предъ всички другари, да бѫде освободенъ попъ Амвросий подъ гаранцията на галичкитѣ първенци, подчертавайки: „Азъ твърдо вѣрвамъ въ думитѣ на галичани, познавамъ ги много добре и вѣрвамъ напълно, че тѣ — ако попъ Амвросий не внесе сумата — ще я събератъ наново и внесатъ. Така, благодарение на любящето сърдце на Наке, който обичаше не само галичани, но преди всичко дѣлото и се страхуваше да не бѫде компроментирано, попъ Амвросий бѣ пуснатъ на свобода и четитѣ си заминаха по районитѣ.

 

Впоследствие, вмѣсто да внесе паритѣ въ касата на органнзацията, попъ Амвросий започна да агитира между членоветѣ на галичкото рѫководно тѣло и селскитѣ първенци, че не трѣбвало да се предаватъ сумитѣ събирани отъ Галичникъ на други райони и че тѣзи суми щѣли да бѫдатъ потрѣбни за галичкия районъ и пр. При това положение всрѣдъ галичкото рѫководно тѣло се очертаха две групи: първата — съ попъ Амвросий начело, Янаки Томовъ и Аврамъ Тортевски, a другата — съ Апостолъ Христовъ, Иванъ Гиновски, Павле Хаджиевски и Михалъ Лакински. Съ последнята група бѣха голѣмата часть отъ организиранитѣ галичани и поради това втората група се яви въ мнозинство и си послужи вѫтрешно съ дветѣ мѣстни галички чети, които се намираха подъ прѣкото рѫководство на Апостолъ Христовъ.

 

Последнята група, рѫководена отъ искренното желание да бѫде въ постоянна връзка и пълна услуга на нелегалнитѣ чети и битолското окрѫжно тѣло, влиза ведната въ връзка съ околийскитѣ войводи и окрѫжното тѣло, съобщавайки имъ горното положение и за раздоритѣ, които е създалъ попъ Амвросий въ редоветѣ на галичката организация, съ единствената цель да злоупотрѣби сумата отъ 400 златни наполеона.

 

Предстоеше ни да влѣземъ въ явно разбирателство съ рѫководнитѣ тѣла, вследствие на което решихме съ члена отъ галичкото рѫководство единъ отъ насъ да стане нелегаленъ и да се присъедини къмъ четитѣ, a другия да си остане легаленъ. Иванъ Гиновски ме замоли и настоя предъ мене, че понеже той вече е ималъ нѣколко разправии съ попъ Амвросий и че по темпераментъ той е много нервенъ, избухливъ и може да направи нѣкои нежелани работи, отъ които може би да има лоши последствия, поради обстоятелството че той не можелъ да изтърпи държането на попъ Амвросий, който заграби народни пари, настоятелно ме молѣше да стане нелегаленъ и поради горнитѣ обстоятелства той се наложи и замина въ четитѣ, a азъ останахъ като легаленъ водачъ на рѫководното тѣло.

 

При това положение на нѣщата, всичко това се вършеше между насъ двамата и Марко Плешка, който тогава

 

 

138

 

бѣше куриеръ. Нѣколко дни преди обявяването на въстанието, една нощь азъ, Иванъ Гиновски, Тома Хаджиевскй, Якимъ Кежаровски и Марко Плешка отпѫтувахме тайно всички, безъ даже и домашнитѣ ни да знаятъ, и сутриньта пристигнаме въ пещерата на с. Тресонче. Следъ това азъ отидохъ сутриньта въ селото и съобщихъ на рѫководителя Иванъ Юруковъ, че въ пещерата се намира Иванъ Гиновски съ нѣколко другари и го помолихъ да нареди съ неговитѣ куриери презъ идната нощь да бѫдатъ изпратени при войводата Наки Яневъ. Следъ това привечеръ азъ се простихъ съ другаритѣ си и се завърнахъ тайно въ Галичникъ.

 

На върхъ Илиндень, куриерътъ Маршо Плешка заедно съ куриеритѣ Тома Хаджиевски и Якимъ Кежаровски се завърна въ Галичникъ и ми съобщи, че вчерашния день Иванъ Гиновски (на 19 юлий) се срещиалъ съ войводата Наки и останалъ на тѣхно разположение, като сѫщевременно ми придаде окрѫжното, написано съ червено мастило, съ което се обявяваше въстанието и ми предаде заповѣдьта, съ която се отстраняваше стария съставъ на галичко-рѣканския районенъ комитетъ, a за такъвъ се назначава за въ бѫдеще за районенъ началникъ Апостолъ Христовъ, помощникъ Раде Янкуловски и касиерь Иванъ Филиповски.

 

Щомъ получихъ окрѫжното и заповѣдьта, по силата на първото, повикахъ първенцитѣ следъ обѣдъ въ кѫщата на Хаджи Деспотъ Алаутовски и имъ прочетохъ окрѫжното за обявяването на въстанието. Следъ прочитането на окрѫжното почти всички отъ радость плачеха. При това трогателно положение имъ прочетохъ и заповѣдьта за назначаването на новото галичко-рѣканско рѫководно тѣло, назначено отъ битолския окрѫженъ комитетъ и за отстранение на старото такова, като се даваше нареждане отъ окрѫжния комитетъ, щото никой отъ галичани да не се сношава съ отстраненитѣ членове и да не взема подъ внимание никакви тѣхни нареждания, защото тѣ сѫ подведени подъ отговорность и ще отговарятъ за тѣхнитѣ дѣла предъ организационния сѫдъ.

 

Предъ видъ на обстоятелството, че азъ официялно бѣхъ назначенъ отъ окрѫжното тѣло за рѫководитель на галичко-рѣканския революционенъ районъ, отъ името на сѫщия окрѫженъ комитетъ, който бѣше фактическия рѫководитель на Илинденското въстание, азъ се обърнахъ къмъ събранитѣ първенци на Галичникъ, съ молба — понеже, по силата на едно конгресно решение, ние сме обявени за легаленъ районъ, нашата предстояща задача е, да подпомогнемъ морално и материално въстаналитѣ намъ съседни райони, като се стремимъ да ги снабдимъ съ облѣкло, храна, превързочни материали, орѫжие и патрони. У всички се четеше готовностьта за жертви предъ благото на народа и всички ее разотидоха съ пълната вѣра, че всѣки ще се мѫчи по силитѣ си да бѫде

 

 

139

 

на своя пость и съ каквото може да допринесе за искарването на добъръ край обявеното вече Илинденско въстание.

 

Всичкитѣ събрани отъ стотаркитѣ и десетаркитѣ, a така сѫщо и отъ дветѣ мѣстни чети и куриеритѣ материали, като: облѣкло, храни, патрони, барутъ, превързочни материали и пр. постепенно се пренасяха и складираха въ с. Тресонче, кѫдето се складираха въ опредѣленъ слкадъ.

 

Нѣколко дни следъ Илинденъ получихъ нареждане отъ окрѫжното тѣло да събера отъ всѣка мандра по 5% отъ овцетѣ,

 

Фиг. 36. — Галичко-рѣканския револ. началникъ

(Павел Караасанов, Ташко Цветков и Апостол Фръчковски)

 

 

съ които разполагатъ и ведната да ги изпратя въ въстаналия районъ за храна на четницитѣ и избѣгалото по горитѣ мирно население отъ кичевско.

 

Ведната събрахъ всички кехаи-мандраджии и имъ съобщихъ горното нареждане, като искахъ да ме опѫтятъ да намѣримъ начинъ какъ по-лесно и по-тайно да ги изпратимъ въ кичевско. Следъ редъ съвещания, кехаитѣ, които бѣха напълно съгласни и драговолно даваха своята дань къмъ възстаналия народъ, тѣ — като пообмислиха по между си — решиха вмѣсто да даватъ въ натура овце и следъ това ако

 

 

140

 

случайно бѫдатъ заловени тѣзи овце, да се узнае, че тѣ сѫ събирани отъ мандритѣ и изпращани въ помощь на въстаналитѣ райони, ще се създаде афера и откриятъ нишкитѣ въ галичкия край, тѣ решиха да датъ пари срещу облога имъ, като съ тия пари се купятъ овце само отъ една мандра съ една марка (защото всички мандри имаха свои марки и властьта лесно разпознаваше овцетѣ по маркитѣ имъ и узнаваше тѣхнитѣ стопани и ако даже ги заловеше и видѣше че е само съ една марка, властьта щѣше да разбере, че тѣ сѫ откраднати и задигнати отъ четницитѣ отъ една мандра), та ведната кехаитѣ ми броиха 216 златни наполеона.

 

Както спомѣнахъ по-горе всички материали бѣха складирани въ с. Тросенче. На 4 августъ 1903 година тѣзи материали, като рѫководитель на галичко-рѣканския революционенъ районъ менъ се падна честьта да отнеса въ въстаналия районъ. Натоварихъ ги на 18 товарни коне, отъ които 4 товарни коне бѣха натоварени бурета ениджевардарската ракия, необходима за промиване на рани, защото тя бѣше отъ 27 градуса; 4 коня натоварени съ облѣкло; 2 коня натоварени съ кърпи и платна да послужатъ за превързочни материали, 1 конь натоваренъ съ барутъ, 6 коня натоварени съ брашно и 1 конь натоваренъ съ опинци — подпомогнатъ отъ войводата Павле Карахасанъ съ четата му — като охрана, носейки съ себе си и 216 наполеона звонкови, опасявайки се да не бѫдемъ открити отъ башибозука, който бѣ се групиралъ между Лазарополе и кичевския районъ въ планината, обаче, благодарение голѣмата опитность на Павле войвода, минахме благополучно презъ нощьта. Пѫтувахме цѣла нощь въ голѣма тревога да не бѫдемъ нападнати отъ башибозука, който броеше надъ 400—500 души. Голѣма бѣше нашата радость когато минахме границитѣ, дѣлящи невъстаналия съ въстаналия районъ и навлѣзохме въ свободна Македония, въ която вече се развиваха бойнитѣ знамена. Ний, заедно съ цѣлия керванъ, бѣхме посрещнати отъ пограничната охрана и следъ дадения паролъ навлѣзохме вече въ възстаналия районъ, подпомогнати отъ нашитѣ посрещачи. Отъ голѣмия възторгъ и радость, че благополучно минахме презъ редоветѣ на башибозука и изпълнихме своята тежка задача, войводата Павле Карахасанъ се екзалтира и даде нѣколко изстрели, които за моментъ разтревожиха въстаналия лагеръ, кѫдето въстаницитѣ помислиха, че сѫ нападнати отъ башибозукъ, който се движеше около района. Обаче, това скоро се разбра, че е изстрелъ отъ галичкия войвода Павле и всичко се успокои. Скоро следъ това четницитѣ-посрещачи ни отведоха заедно съ нашия керванъ при войводата Наки Яневъ, който бѣше разположенъ съ неговитѣ другари на една широка поляна въ балкана надъ с. Душегубица. Посрещането стана много мило и трогателно и Наки съ голѣми подробности ни разправи, какъ е разгонилъ

 

 

141

 

аскера въ Копачка и че вече Копачка е съвършенно свободна и че тѣ сѫ пълновластни господари въ тоя районъ. Радостьта на всички бѣше неописуема. Всички бѣхме напълно убедени, че и въ всички райони така щѣше да бѫде изгоненъ потисника и че възстанието ще бѫде напълно сполучливо, безъ да държимъ смѣтка за бѫдещето и за неизчерпаемитѣ източници на турската сганъ.

 

Тамъ бѣше и единъ отъ водачитѣ на възстанието Анастасъ Лозанчевъ, галичанина Иванъ Гиновски, много войводи, подвойводи и четници. Тамъ на Наки войвода предадоха цѣлия транспортъ отъ 18-тѣхъ коня, като му врѫчихъ и 216-тѣ звонкови наполеони, донесени отъ Галичникъ, каго му съобщихъ че овце не нося, защото мѫчно могатъ да се събератъ и донесатъ, a по съвета на кехаитѣ събрахме тѣзи пари и за полесно да бѫдатъ закупени овце отъ близкитѣ мандри до въстаналия районъ.

 

Тогава Наки войвода стана на крака и преизпълненъ отъ възторгъ, едва говорейки и просълзенъ каза: „Видѣхте ли, другари, че азъ не съмъ се лъгалъ въ добритѣ галичани. Фактитѣ за това сѫ на лице — ето вижте ги. A колкото се отнася до мерзкитѣ дѣла на попъ Амвросия, той ще получи своето наказание. По-добре че така меко постѫпихме, защото ако бѣхме посегнали на попъ Амвросий и другаря му Аврамъ Тортевски, безъ друго щѣхме да изложимъ на рискъ не само галичани, но и цѣлия районъ, който въ настоящия моментъ се отплаща съ своята братска помощь". Той — Наке — нѣмаше възможность повече да говори, защото нѣмаше сили да изрази своята радость отъ преживѣния моментъ.

 

Никога въ живота си не съмъ изпитвалъ по-величествена и трогателна картина. Предъ очитѣ ми се откри първоначално поляната, въ която бѣха насѣдали войводитѣ и четницитѣ, но когато се обърнахъ и огледахъ балкана, предъ очитѣ ми се откри широка панорама, която представляваше не само воененъ лагеръ, но и море отъ народъ — мѫже, жени и народъ. По височинитѣ на планината къмъ галичкия районъ се мѣркаха далечъ силуетитѣ на мъртвата стража — четници, която охраняваха като вѣрни стражи освободена Копачка; по-надолу изъ планината се мѣркаха групи-групи четници, които съставляваха първитѣ застави; още по-надолу бѣха застанали голѣмитѣ резервни чети съ своитѣ войводи; въ низкото — въ гората изъ множество поляни бѣха се разположили по групово цѣли семейства отъ избѣгналото население отъ въстаналитѣ села, заедно съ всичкия си домашенъ добитъкъ и по-леката покѫщнина.

 

Най-интересната гледка настѫпи, когато наближи обѣдъ. Отидохме при „кухнята", кѫдето бѣха поставени на огъня голѣми казани съ вариво, грамадни каци съ запасъ отъ вода, a софритѣ бѣха голѣми дълги буки, наскоро отсѣчени и издълбани

 

 

142

 

отъ единия до другия край, представляващи дълги корита, като крайщата на „коритата" бѣха поставени близо до кухнитѣ, кѫдето се сипваше гостбата. Като се сипѣше гостбата въ единия край на „коритото", тя отиваше чакъ до другия край и всѣки си знаеше опредѣленото мѣсто и коленичкомъ на единъ кракъ сѣдаше да яде, вадейки си лъжица отъ пояса и почваше да яде. Преди това преминахме покрай склада за хлѣбъ, отъ кѫдето ни се даде по едно малко хлѣбче на всѣки човѣкъ. Такива трапезарии и импровизирани кухни се виждаха на много мѣста въ грамадния бивуакъ — отдѣлно за четницитѣ, отдѣлно за селското население. Всички добитъци на въстаналитѣ села бѣха разположени на паша около лагера, пасени отъ старци и малки деца, защото цѣлото мѫжко население бѣше или съ пушка на рамо, или пъкъ въ услуга на организацията.

 

Редътъ и дисциплината бѣха строго спазвани, a морала бѣше на своята висота. Тукъ, въ лагера, не се позволяваха ни най-малкитѣ волности и закачки. Единъ младежъ си позволилъ да вземе дрѣнки насила отъ едно 15-годишно момиче и го стисналъ за рѫката. Донесено за това, ведната младежътъ бѣ намѣренъ и като направи своето самопризнание, съобщи че е на 16 години и получи наказание 16 тояги, споредъ годинитѣ си. Тукъ никой не смѣеше да нарушава редътъ и дисциплината. Заедно съ Наки войвода се изкачихме на една по-висока чука, отъ кѫдето се виждаха почти всички възстанали села изъ Копачка. Тѣ бѣха пусти и безлюдни. Виждаха се само изъ градинитѣ и широкитѣ дворища разхвърляни много голѣми каци, сандъци и дървени тежки предмети. Попитахъ защо е всичко това така разхвърляно, отговори ми ce, че съгласно султанската заповѣдь, всички кѫщи изъ въстаналитѣ села ще бѫдатъ изгорени, та затова сѫ така разхвърляни далечъ отъ кѫщитѣ, та като бѫдатъ запалени кѫщитѣ, тѣ поне да бѫдатъ спасени отъ огъня, защото аскера не може да пали всѣко нѣщо по отдѣлно. Вземахъ бинокъла на Наки и погледнахъ на югозападъ: тамъ се виждаха голѣми пушеци отъ запалени и горѣщи цѣли села.

 

Вечерьта отидохме въ Лахчани, кѫдето имахме съвещание поради лредстоящитѣ събития и вземане на предохранителни мѣрки.

 

Тази вечерь пристигна куриерь и съобщи, че предния день въ едно голѣмо сражение съ турската войска падналъ убитъ Йорданъ Пиперката — единъ легендаренъ войвода.

 

На другия день — недѣля, се черкувахме въ село Лахчани. Тамъ бѣха наредени въ строй часть отъ четницитѣ и на излизане отъ църква, войводата Наки ги поздрави, като имъ пожела да бѫдатъ храбри, бодри и достойни въ борбата, като всички дефилираха предъ нашата група.

 

Съобщихъ на войводата Наке, че азъ и Иванъ Гиновски

 

 

143

 

сме били предадени на бинбашията въ Царевецъ, какво единия отъ насъ билъ съ четата, a другия бунтувалъ населението въ Галичникъ, вследствие на което бинбашията далъ срокъ на бащата на Иванъ Гиновски — Тръпко Гиновски, че ако въ единъ срокъ отъ 5 дни не представи сина си Иванъ, ще изпълни султанската заповѣдь да му изгори кѫщата, да му конфискува имота и да се интернира семейството му.

 

Наке прецени това положение много добре и реши да се върне Иванъ Гиновски заедно съ мене въ Галичникъ, поради което ние двамата си заминахме изпратени и придружени отъ четнишкитѣ патрули чакъ до Галичникъ. Това Наке направи съ единствената мисъль, да се запази района като легаленъ и да се продължи легалната борба и за да може да се реабилитира Иванъ Гиновски, a така сѫщо и азъ.

 

Още съ завръщането ни въ Галичникъ, на другия день дѣдо Тръпко нареди да бѫде повиканъ юзбашията отъ Царевецъ на гости y дѣдо Тръпко, кѫдето бѣхме представени синътъ му Иванъ Гиновски и азъ. Макаръ че нашето явяване предъ юзбашията бѣще рискувано, следъ дълго обмисляне, ние решихме да се явимъ и послушаме войводата Наке, за да спасимъ положението на галичкия районъ, който вече се налагаше като една сигурна база за прикриване на бѣжанци и четници въ своитѣ богати кѫщи, иначе, ако не се предадехме на властьта, последнята щѣше да залови по-малодушни хора и да разкрие нишкитѣ на организацията.

 

Дойде най-решителния моментъ. Не бѣхме спокойни, нито азъ, нито Гиновски, но изпълнявахме заповѣдьта на Наке войвода, който — макаръ и простъ човѣкъ — неговиятъ широкъ умъ и далновидность спаси положението въ галичко. Явихме се предъ юзбашията. Той ни запита: „Кѫде бѣхте".

 

Ние му отговорихме: „Ходихме по гости изъ селата".

 

Юзбашията забеляза нашето неспокойно държане и гузность, обаче, ни заповѣда да си гледаме домашнитѣ работи и вънъ отъ селото да не излизаме. Подчинихме се на неговата заповѣдь и напуснахме стаята, като свободни, макаръ че не ни се вѣрваше това.

 

За това „великодушие" на юзбашията дѣдо Тръпко Гиновски — който бѣше много богатъ човѣкъ — плати скѫпо и прескѫпо на юзбашията, за да ни спаси. Следъ като дѣдо Тръпко броилъ на юзбашията уговорената сума, последниятъ му съобщава, въ най-голѣми подробности, каква служба съмъ изпълнявалъ азъ, т. е. че съмъ билъ рѫководитель на Галичникъ, a пъкъ синътъ му Иванъ билъ въ връзка съ войводата Янаки и другитѣ войводи и че за тази наша дейность било донесено на бинбашията отъ нѣкой галичанецъ, комуто името не съобщилъ.

 

При така сложенитѣ обстоятелства нашата служба стана още по-деликатна и рискована. Освенъ това имаше нѣкои

 

 

144

 

галичани отъ стария галички революционенъ комитетъ, които бѣха много неприязнени спрямо насъ и подценяваха нашитѣ разпореждания. Въпрѣки всичко това, обаче, водими отъ желанието да бѫдемъ въ услуга на организацията и опрѣни на помощьта на мѣстната чета, ние ги предупредихме, че за всѣко едно предателство извършено въ Галичникъ противъ когото и да било, ще го считаме че е дѣло на попъ Амвросий и Аврамъ Тортевски.

 

И дветѣ мѣстни чети бѣха въ услуга на комитета и изпълняваха възложената имъ служба най-добросъвестно.

 

Поради горнитѣ разногласия и неприятности, по заповѣдь на окрѫжното началство въ Галичникъ влѣзоха тритѣ чети на Павле Карахасанъ, Тале Церговски и Ташко Сушички и донесоха заповѣдьта за смъртната присѫда на попъ Амвросий и Аврамъ Тортевски.

 

Следъ дълги обстойни разисквания, въ съвмѣстно заседание на галичкото революционно началство и войводитѣ, всички единодушно решиха да изпълнимъ възложената присѫда за наказанието на попъ Амвросий и Аврамъ Тортевски. Единственъ азъ останахъ на особенно мнение и по силата на устава на В. M. Р. О., че всѣка една присѫда трѣбваше да бѫде завѣрена отъ районния началникъ и тогава изпълнена, азъ не пожелахъ да я завѣря и се противопоставихъ поради следнитѣ причини: Ако бѣше изпълнена заповѣдьта, четата ведната щѣше да бѫде открита, защото задържания Аврамъ Тортевски ми заяви: „Азъ наредихъ, ако до 12 часа вечерьта не бѫда освободенъ азъ и попъ Амвросия, съмъ казалъ на протогера Евги Топузовски да съобщи на мюлязима веднага, като му посочи и въ коя кѫща се намираме". По това време тритѣ чети и галичкото началство заседаваше въ кѫщата на Исачица Пендаровска, кѫдето бѣха и двамата осѫдени. Часътъ бѣше 11 по турски (привечерь), когато ми съобщи Тортевски за своето разпореждане. За увѣрение видѣхме че протогера Евгия стои надъ конака на една канара съ бинокълъ и наблюдаваше нашата кѫща (въ която заседавахме). При това обстоятелство, ако изпълнехме присѫдата, щѣхме да изложимъ цѣлия Галичникъ и четитѣ щѣха да бѫдатъ заобиколени и разбити. По горнитѣ обстоятелства азъ отложихъ присѫдата за по-благоприятно време. Освободихме Аврамъ Тортевски, като задържахъ попъ Амвросия, декларирайки че нѣма да изпълня присѫдата и той — Аврамъ Тортевски — отиде при протогера и му заповѣда да не съобщава на мюлязима. Привечерь, щомъ се смрачи, тритѣ чети напуснаха Галичникъ и отидоха по направление на планината Русинъ, край бачилото на Михалъ Чалйовски, отдето взели петь овце за храна и продължили пѫтя си за мѣстностьта „Ядово". Обаче, четитѣ били забѣлязани отъ сейменина на бачилото Рустемъ Джуджа, който ведната отишелъ и ги предалъ на юзбашиятъ въ Царевецъ.

 

 

145

 

Аскерътъ набързо се надига отъ Царевецъ и отъ Стопанче и Галичникъ и откриватъ четата въ „Ядово", тъкмо по обѣдъ, когато се хранѣла. Постоветѣ на четата ведната даватъ тревога, като сѫщевременно войската открива огънь. Сражението трая до привечерь. Въ това сражение помощникъ куриера Неро Комитата отъ Галнчникъ падна убитъ, a войводата Тале Кръстевъ Церговски отъ Галичникъ тежко раненъ въ гърдитѣ. Като тежко раненъ и не можейки да се изцѣри, другаритѣ му го обезорѫжаватъ и искали да го убиятъ, за да не падне въ турски рѫце. Обаче, куриера Марко Плешка се противопоставя и поема отговорность да го пренесе и прикрие, за да го цѣри. При това положение, войводата Тале бива прикритъ въ единъ гъсталакъ, закритъ съ шума, a четитѣ отстѫпватъ къмъ кичевския районъ. Следъ прекратяване на сражението, още сѫщата нощь Марко Плешка изпраща две жени отъ с. Селце (майката и жената на куриера отъ с. Селце Вълканъ Вълкановски), които жени сполучватъ да го прикриятъ на още по-удобно мѣсто, понеже било невъзможно да го вдигнатъ, тъй като Тале е билъ въ несъзнание. Следъ два дни други жени отъ с. Тресонче, Андреевица Кумря и Исияница, въ изпълнение на възложената имъ задача, намиратъ Тале, нахранватъ го съ млѣко и го пренасятъ въ с. Тресонче — Махалата Пешковци въ кѫщата на Истияница Пешковска. Нейниятъ синъ Димитъръ Ормански, отличенъ работникъ въ организацията, заедно съ своята майка взематъ всички мѣрки, повикватъ хора, които могатъ да го лѣкуватъ и го обличатъ въ женски дрехи. Благодарение на даденото лѣкарство отъ Хаджи Огненъ Хаджи Деспотовъ отъ Галичникъ, Тале дохожда на себе си.

 

Три дни следъ сражението, аскерътъ отъ Дебъръ, Галичникъ, Царевецъ и Стопанче заобикалятъ с. Тресонче, засвирятъ трѫжбитѣ отъ четири страни на селото и почватъ щателенъ обискъ отъ кѫща въ кѫща. Въ този моментъ Истияница не изгубва присѫтствие на духъ, поставя Тале до оджака на една постелка, разтваря всички външни и вѫтрешни врати, сяда надъ главата му съ кръстосани рѫце и реве, колкото гласъ ѝ държи, оплаквайки ужъ своята родна дъщеря. Действително, Тале следъ много изтеклата кръвь е представлявалъ въ лицето си умирающа мома. Аскерътъ навлиза въ кѫщата на Истияница и почва да тършува, a Истияница не му обръща внимание и продължава да реди и оплаква своята дъщеря. Въ този моментъ влиза единъ мюлязимъ, трогва се отъ тая гледка и нахоква аскера, заповѣдвайки му да се махне отъ кѫщата, като му казва: „Не виждате ли, че тукъ момиче умира, оставете ги на спокойствие", като оставя двама души на външната врата на постъ, да не допущатъ други войници да ги безпокоятъ.

 

Следъ този обискъ, Тале престоява дѣли два месеци на лѣчение,

 

 

146

 

следъ което билъ премѣстенъ въ с. Росоки, въ кѫщата на Амвросий, кѫдето престоява две седмици, a отъ тамъ препратенъ въ Галичникъ.

 

Тале Кръстевъ е роденъ въ с. Галичникъ презъ 1881 год. Влѣзналъ М.-Одринската Р. Организация въ 1901 г. Сѫщата година Гоце Дѣлчевъ праща Тале съ 7 души въ гр. Враня, да се въорѫжатъ и заминатъ за Македония—рѣканско. Сръбското правителство хвана четата, взима имъ орѫжието (пушки, патрони и револвери) и ги арестуваха. Презъ

 

Фиг. 37. — Тале Кръстевъ, галички войвода

 

 

пролѣтьта сѫщата година Тале заминава четникъ съ Кръсто Българията за кочанско. Презъ 1903 г., пролѣтьта Хр. Матовъ го изпраща съ 12 души четници, като войвода за Галичникъ и околията. Презъ цѣлото време взелъ участие въ възстанието. Къмъ юлий месецъ се прибралъ при Узуновъ и тамъ билъ до есеньта. Дохажда Даме Груевъ и заедно съ Узуновъ заминаватъ за Галичникъ по ревизия. Въ с. Селце сѫ открити

 

 

147

 

отъ турска войска и сѫ имали сражение. Отъ тамъ съ Д. Груевъ продължили за Кичево — Демирхисарско. Отъ тамъ се прехвърлятъ къмъ Порѣчко (с. Слатино), кѫдето при едно сражение раняватъ Д. Груевъ, a Миле Керевъ пада убитъ въ сѫщото село. Отъ тамъ се върналъ въ Галичникъ и престоялъ до пролѣтьта 1905 г. Презъ Балканската война постѫпилъ въ М. Одр. опълчение въ дебърската дружина и бива раненъ въ дѣсната рѫка. Взималъ участие и презъ Европейската война, въ 5 п. м. полкъ и въ партизанския отрядъ до края.

 

Фиг. 38. — Галичко-дебърска чета на Тале Кръстевъ

 

 

Презъ лѣтото на 1903 г. преди обявяването на възстанието, въ галичко пристигна четата на войводата Ташко Цвѣтковъ отъ с. Сушица, a следъ това пристигна четата и на Янко Кеновски, отъ Галичникъ, който пристигна съ 6 души четници, минавайки презъ гръцката граница. Впоследствие, по нареждане на окрѫжния комитетъ, смъртната  присѫда противъ попъ Амвросия се изпълни отъ четника Божилъ отъ Косоврасти.  На края, считамъ за необходимо да поясна, че макаръ галичко-рѣканския районъ, по решение на конгреса остана като легаленъ районъ и не трѣбваше да вземе активно участие въ въстанието, все пакъ той изпълни доколкото можеше възложенимѣ му задачи, като въ самото въстание вземеха участие следнитѣ войводи и четници:

 

(Войводи и четници, взели участие въ въстанието)

 

1. Рѣканско-галичкиятъ войвода Максимъ Неновъ

 

Роденъ презъ 1972 година въ с. Тресонче, по занятие иконописецъ. Въ 1902 год. той се отказва отъ своята професия да рисува икони, захвърля четката и грабва манлихерата като се отзовава въ своя роденъ край. Презъ сѫщата година се числѣше въ четата на Наки Яневъ — районенъ войвода и на галичко-рѣканската околия.

 

 

148

 

Презъ пролѣтьта на 1903 година Максимъ Неновъ, бѣ натоваренъ отъ галичкото районно началство да дойде въ София и организира една по голѣма чета отъ галичани и рѣканци и да се отзове въ родния край, за да има и нашия край една по-голѣма чета и да вземе участие въ въстанието. Максимъ Неновъ изпълни своя дългъ — организира една голѣма чета съ съдействието на тази емиграция и се отправи за своя роденъ край. Обаче, за нещастие, на 29 май 1903 година,

 

Фиг. 39. — Войвода Максимъ Неновъ

 

 

четата е била открита отъ турски войски и следъ ожесточено сражение съ голѣми жертви на противника, пада убитъ войводата Максимъ Неновъ и нѣколко четници въ мѣстностьта „Голакъ планина" на върха „Чавкитѣ".

 

 

2. Йованъ Кръстевъ Терзиевъ

 

Роденъ презъ 1879 година въ с. Тресонче. Той взема най-живо участие като куриеръ въ кичевско-галичко-рѣканския районъ. Презъ време на една инспекционна служба на

 

 

149

 

Даме Груева, квартируващъ въ с. Селце съ другаритѣ си, като охрана на Даме Груевъ и куриеръ, Йованъ е билъ предаденъ отъ Зоге Мавровеца на турския аскеръ. На предложението да посочи кѫде е четата, той отказалъ категорически че не знае нищо. Следъ това е билъ подложенъ на най-ужасни и зверски мѫчения, но понеже нищо не издалъ, били му извадени очитѣ, счупили му едната рѫка — следъ което билъ убитъ отъ аскера. Това е станало въ 1904 год. презъ есеньта. Така Йованъ загина всрѣдъ страшни мѫки, безъ да издаде Даме Груева и запази честьта на галичко-рѣканския край.

 

 

3. Кумрия Андреева

 

Родена презъ 1872 година въ с. Тресонче. Била е постоянна куриерка на кичевско галичкия революционенъ районъ. Като куриерка е изпълнявала най-доблестно и своевременно възложенитѣ ѝ задача, съ което е държала постоянно въ връзка четитѣ съ легалнитѣ началства въ района.

 

Презъ 1913 година, когато сърбитѣ окупираха нашия край, била насила измъкната отъ кѫщи презъ полунощь съ запушена уста, като е била съблѣчена гола предъ църквата „Св. Ап. Петъръ и Павелъ" въ с. Тресонче и изтезавана най-жестоко, следъ което е била убита и хвърлена въ едно дере, като трупътъ ѝ е стоялъ непогребанъ три дни, за да я ядатъ кучетата.

 

 

4. Иванъ Дуковъ Пендаровски

 

Роденъ въ Галичникъ презъ 1863 година, по занятие овчарь. Презъ м. августъ 1902 година, по нареждане на Върховния

 

Фиг. 40. — Иванъ Дуковъ войода отъ Галичникъ

 

 

150

 

македонски комитетъ той заминава отъ София съ другаритѣ си Трайче Атанасовъ и Владимиръ Милчиновъ (първиятъ отъ Галичникъ, a вториятъ отъ Прилепъ), съ задача да минатъ презъ Сърбия, Австрия a отъ тамъ въ Албания, за да бѫдатъ въ помощь на В. M. Р. О. при борбата на нашия роденъ край.

 

Предадени отъ неизвестно лице въ Тирана на турскитѣ власти, били арестувани и оковани въ тежки вериги. Следъ това били изпратени съ силна охрана въ битолския затворъ. Тамъ Иванъ Дуковъ е престоялъ цѣли три години, следъ което е билъ пуснатъ на свобода.

 

Следъ Илинденското въстание, като войвода, е билъ въ услуга на галичко рѣканската революционна организация.

 

Той умрѣ въ 1917 година.

 

 

5. Йованъ Тръпковъ Гиновски

 

Роденъ въ 1879 година въ Галичникъ, свършилъ българската гимназия въ Солунъ, взелъ живо участие въ организирането на Галичникъ и околнитѣ села преди въстанието, a два дни преди обявяване на въстанието отива въ кичевско и остава въ четата на Наки Яневъ, като представитель на галичко-рѣканското районно началство.

 

Презъ цѣлото въстание той взема най-живо участие.

 

И въ 1908 година той пада убитъ отъ злодейска рѫка.

 

 

5. Янаки Томовъ Кольоски

 

Роденъ въ 1860 година въ Галичникъ по занятие майсторъ предприемачь.

 

Фиг. 41. — Янаки Томовъ Кольовски

 

 

151

 

Билъ е районенъ началникъ на галичко-рѣканската околия до 1 юлий 1903 година.

 

Като районенъ началникъ и организаторъ на галичко-рѣканския революционенъ районъ той се прояви като голѣмъ организаторъ и много тактиченъ въ свойтѣ действия.

 

На 16 септемврий 1913 година той биде убитъ въ Дебъръ по най-звѣрски начинъ отъ сърбитѣ — кѫдето бѣше отишелъ за да защищава и поддържа духътъ на българщината, напущайки своята работа въ София.

 

 

6. Раде Петровъ Янкулоски

 

Роденъ въ 1880 година въ Галичникъ. Взема участие като легаленъ работникъ въ Галичникъ и отъ 1 юлий 1903 година бѣ назначенъ като членъ въ районния революционенъ комитетъ.

 

Съ неговия тихъ и благъ характеръ, той допринесе много на революционното дѣло.

 

Въ 1908 година той бѣ убитъ отъ разбойници въ гр. Москва — Русия, кѫдето бѣше по това време на работа.

 

 

7. Ташко Цвѣтковъ отъ с. Сушица, районенъ войвода

 

Роденъ презъ 1805 година въ с. Сушица, Галичко. Той е взелъ участие заедно съ галичанина Георги Пулески въ Народното

 

Фиг. 42. — Тошко Цвѣтковъ и Павле Гавриловъ Карановски

 

 

152

 

опълчение при освобождаването на България въ 1877/1878 година.

 

Презъ 1895 година презъ време на Кресненското въстание е взелъ участие като войвода съ своя чета.

 

Презъ 1903 година презъ време на Илинденското въстание е билъ войвода на галичко-рѣканския районъ и е взелъ учаетие почти въ всички борби.

 

Той пада убитъ отъ злодейска рѫка въ село Буфъ — Леринско презъ 1904 година.

 

 

8. Павле Гавриловъ — Караасаноски

 

Роденъ презъ 1869 година въ с. Лазаро-поле, по занятие строитель. Той взема активно участие въ македонското революционно движение още отъ 1899 година. Билъ е като четникъ въ четата на Наке Яневъ отъ Лавчани.

 

Като четникъ на Наки Яневъ, при организирането на кичевско-галичко-рѣканския революционенъ районъ е показалъ голѣма смѣлость, a презъ време на самото Илинденско въстание той бѣше отъ първитѣ неустрашими борци презъ време на сраженията и нито единъ куршумъ не е пращалъ напразно.

 

Следъ въстанието Павле Гавриловъ става войвода на галичко-реканскня революционенъ районъ и презъ сражението въ село Селце, когато е билъ на ревизия Даме Груевъ, презъ октомврий 1903 година, е спасилъ положението на Даме Груева и на цѣлата чета съ своята смѣлость и тактъ въ сражението и тактичното отстѫпление.

 

Павле Гавриловъ на 16 май 1904 година падна убитъ отъ рѫката на единъ свой другарь.

 

 

9. Димитъръ Арсовъ Митревъ

 

Родеиъ презъ 1873 година въ с. Лазаро-поле.

 

Като синъ на поробена Македония той се е живо интересувалъ отъ революционнитѣ борби. Презъ 1903 година той заминава съ четата на Максимъ Неновъ, като секретарь на четата. Той пада убитъ на 20 май 1903 година заедно съ войводата Максимъ Неновъ и нѣколцина четници.

 

 

10. Мино Петковъ Брадиноски

 

Роденъ въ 1867 година въ с. Тресонче, свършилъ педагогическия отдѣлъ на Солунската гимназия. Учителствувалъ е въ с. Тресонче и Галичникъ. Като учитель той взема активно участие въ организирането на Галичникъ и съседнитѣ села, като е билъ назначенъ за членъ на рѫководното тѣло на с. Тросенче.

 

Подозренъ въ горното му действие отъ турската власть, той е билъ осѫденъ и лежалъ три години въ дебърския и битолския затвори.

 

 

153

 

Новитѣ поробители на Македония, сърбитѣ, по-жестоки и отъ турцитѣ, неможейки да го привлекатъ като интелигентна сила за своитѣ цѣли, да стане прави сърбинъ, почнали да го

 

Фиг. 43. — Четата на Димитъръ Арсоаъ отъ Лазарополе

 

 

тероризиратъ, разкарвайка го изъ много градове на Македония. Изтощенъ отъ тия неволи, той сполучва да избѣга въ България, като се установява да живѣе въ София, кѫдето на 31 юлий 1924 година почина.

 

 

11. Гаврилъ Динковъ

 

Роденъ на 15 августъ 1870 г. въ с. Тресонче, строитель, взелъ живо участие въ революционното движение въ галичко-рѣканския районъ и е билъ въ услуга и връзка между легалното началство въ Тресонче — галичкото началство и районнитѣ чети.

 

Починалъ на 13 ноемврий 1931 година.

 

 

12. Гешко Яковчемъ Стаматоски

 

Роденъ въ 1876 година въ с. Осой. Той учасгвувалъ като четникъ въ четитѣ на Георче Петровъ, Ташко Цвѣтковъ и е взелъ живо участие презъ време на Илинденското възстание. Умрѣлъ въ с. Осой въ 1908 година.

 

 

154

 

13. Софроний Спасевъ Петровски

 

Роденъ въ с. Осой презъ 1886 година. Взелъ е участие като четникъ въ четата на Максимъ Неновъ, кѫдето заедно съ своя войвода пада убитъ въ сражението на върха „Чавкитѣ" на 28 май 1903 година.

 

 

14. Илия Георгиевъ Бадревъ

 

Роденъ презъ м. априлъ 1882 година въ с. Тресонче. Той е взелъ активно участие като четникъ съ войводитѣ Максимъ Неновъ, Наке Яневъ отъ 1902 до 1907 година, a презъ 1908 година е билъ назначенъ за рѫководитель на дебърскиятъ районъ.

 

Починалъ е въ София на 31 мартъ 1929 година.

 

 

(15. Янко Велевъ)

 

Въ 1902 година, когато цѣлото българско население въ Македония бѣше обзето отъ възвишения стремежъ къмъ организация и подготовката на великата Илинденска епопея, за да сломи тиранията на петвѣковния потискъ; когато старо и младо — безъ разлика на народность и полъ — се нареждаше въ редоветѣ на В.М.Р.О. и душата на скромния галичанинъ Янко Велевъ бѣ възпламенена отъ искрата на освободителното дѣло да служи предъ олтаря на освободителното движение на своята родина.

 

Презъ м. октомврий 1902 година Янко Велевъ бѣше на гурбетъ въ гр. Пловдивъ, за да осигури прехраната на семейството си намиращо се въ Галичникъ, обаче, въпрѣки семейнитѣ му задължения къмъ жена и деца, той ги изоставя на произвола на сѫдбата, защото дългътъ къмъ Родината го застави да замине за Лариса — Гърция, кѫдето разчиталъ на своитѣ довѣрени другари македонци-гурбетчии и отъ кѫдето ще могатъ по-лесно да се въорѫжаватъ и по-скоро да заминатъ за галичкия край.

 

Въ Гърция, за да не усъмни властьта и нѣкои свои познати за интимната му мисъль, той се залавя на временна работа, презъ което време се споразумява съ емигрантитѣ галичани, a именно: Коста Христовъ Моймировски, Христо Вельовъ Цифровски, Стрезо Митровъ Караяновски. Подъ войводството на Янко Велевъ, той и горнитѣ му другари се въорѫжаватъ много добре на собствени срѣдства, напущатъ дюкянитѣ си и на 18 априлъ 1903 година тръгватъ отъ Лариса на разходка къмъ селото Янулъ, като орѫжието и четнишкото си снаряжение предварително изпращатъ съ каруца, която впоследствие презъ нощьта настигатъ и си взематъ орѫжието и амуницията. Понеже турската граница отстои отъ Лариса само на 25 километра, още презъ сѫщата нощь четата минала границата въ мѣстностьта „Дамашъ", като презъ цѣлия день престоява въ пърнаритѣ. Презъ нощьта четата се отправя по посока къмъ гр. Аласоня и наблизо край града

 

 

155

 

всрѣдъ шумацитѣ четата денува. Презъ другата нощь четата пристига въ мѣстностьта „Сародопоро" и понеже селото е гръцко, макаръ и съвършено гладни, биватъ принудени да се не откриватъ. При настѫпване на нощьта четата настига р. Бистрица подъ градъ Селфидже, денуватъ тамъ и съ настѫпването на нощьта преминаватъ рѣката и стигатъ край градъ Кожани, като се укриватъ при една нива. Продължавайки своя маршрутъ, четата на петата вечерь пристига въ Кара-Бунаръ, шестата — край гр. Кайляри въ мѣстностьта „Налбаткьой", обаче, поради голѣмото движение на турски войски, четата е била принудена да продължи своя маршрутъ и пристигна край с. Чалджиларъ, a на осмата вечерь четата пристига

 

Фиг. 44. — Юбилей на М.-Одринското опълчение — дебърско-рѣканска дружина

 

 

край с. Екши-су, леринско, и се настанява въ гората. Привечерь, когато говедаря е прибралъ добитъка за откарване въ село, четата му се открива съ молба да ги срещне съ човѣкъ отъ мѣстния комитетъ на В. M. Р. О. въ селото. Следъ дълги уговорки говедаря, българинъ, имъ дава честна дума, че сутриньта ще ги срѣщне съ лиде отъ мѣстния комитетъ. За всѣка евентуалность четата се измѣстила на по-удобно мѣсто, a само войводата Янко Велевъ остава да чака срѣщата. Действително говедаря изпраща лице отъ мѣстния комитетъ. Следъ опознаване, комитета ги снабдилъ съ храна въ изобилие и имъ дава куриеръ на разположение, за да ги отведе при леринската чета на Георги Папанчевъ. Наскоро следъ това пристига секретаря на войводата Папанчевъ, взема

 

 

156

 

имъ писмени показания и обезорѫжени ги завежда предъ войводата. Когато галичани се явяватъ предъ войводата, единъ отъ лернинскитѣ четници познава Янко Велевъ и се хвърля въ прегръдкитѣ му и се разцѣлуватъ. Следъ тази мила сцена и обяснения, войводата Папанчевъ дава нареждане да се повърне орѫжието на галичката чета, като я задържа при себе си цѣли две седмици. Следъ дълги молби отъ страна на галичани и по молбата на кичевско галичката организация, четата на Янко Велевъ заминава за галичкия районъ.

 

Презъ цѣлото лѣто на 1903 година четата на Янко Велевъ остава на разположение на кичевско-галичкия околийски войвода Наке.

 

Презъ периода на Илинденското въстание, четата на Янко Велевъ взема най-активно участие въ всички сражения, станали въ областьта на „Горна и Долна Копачка" — кичевско. Заедно съ галичката чета на Янко Велевъ въ горнитѣ сражения, до потушаването на въстанието, a така сѫщо и прикриването на орѫжието и възстановяването на организациитѣ въ кичевско и галичко взематъ участие и следнитѣ галичани: Тале Кръстевъ, Лука Николовъ, Пейчинъ Арсовъ, Несторъ Симоновъ, Михаилъ Гизаровски, Теофнлъ Митревъ, Иванъ Дуковъ, Страти Чальовски, Стоянъ Кузмановъ и Иванъ Тръпковъ.

 

Бившиятъ галички войвода Янко Велевъ се помина на 10 февруарий 1922 год. Покойниятъ съ своята скромна душа, никой пѫть въ живота си не е парадиралъ предъ когото и да било за своята революционна дейность. Той бѣше смиренъ, винаги е помагалъ на беднитѣ си другари и тѣхнитѣ семейства и е билъ винаги въ услуга на нашитѣ родолюбиви македонски организации.

 

 

16. Марко Симоновъ — Плешка

 

Роденъ презъ 1866 год. въ гр. Галичникъ. Той нѣма никакво образование и си остана до край неграмотенъ. Макаръ и неграмотенъ, отъ ранни години той посвети своя животъ въ служба на родината си.

 

За първо време става куриеръ на галичко-рѣканския районъ. Поради голѣмата му тактичность и предвидливость въ всѣко отношение като куриеръ, той се издига въ лицето на войводитѣ, галичкото районно началство и предъ селскитѣ началства. Впоследствие като специаленъ куриеръ, повѣрявани му сѫ най-бързи и съ голѣма отговорность писма. Много пѫти той е вижданъ ту въ Галичникъ, ту въ Кичево, ту въ Битоля, ту въ Прилепъ, Воденъ, въ Сарѫ-гьолъ при Апостолъ Петковъ — Ениджевардарското слънце.

 

Безъ преувеличение може да се каже за него, че Марко Плешка бѣше едва свѣткавична нишка въ своята бързина за цѣла Западна Македония, дори и за Южна Македония.

 

 

157

 

Въ какви не клопки е попадалъ като куриеръ, но съ неговитѣ духовити и майсторски приструвания, по единъ чуденъ начинъ се е спасявалъ безъ да бѫде откритъ като главенъ куриеръ.

 

Той бѣше единъ отъ ония куриери, които съ своята бързина раздрусаха издъно турската империя въ битолския вилаетъ.

 

Той умрѣ въ дълбока старость, пѣейки съ своитѣ внучки революционната пѣсень на Даме Груева, Гоце Дѣлчева и Тодоръ Александрова на 1933 година.

 

 

17. Янаки Томовъ

 

Янаки е роденъ на 15 януарий 1865 г. въ Сомяни. До 20 год. възрасть е пропѫтувалъ като дюлгеринъ, a като се оженилъ, установилъ се въ гр. Варна. Работилъ е въ двореца Евксиноградъ и е билъ награждаванъ отъ царь Фердинанда съ златенъ часовникъ, a княг. М. Луиза му е дала златенъ пръстенъ. Служилъ е като куриеръ презъ времето на Борисъ Сарафовъ, сѫщо и като четникъ презъ време на въстанието. Подозренъ отъ Селоетъ е билъ гоненъ, но се укривалъ. Презъ 1913 г. сърбитѣ го убиха, безъ да му се знае гроба. Презъ 1918 г. сърбитѣ убиха и синътъ му Янко.

 

 

(Други):

 

18. Тале Кръстевъ Церковски войвода — Галичникъ.

19. Михаилъ Стаматовъ Гизаровски четникъ — Галичникъ.

10. Теофилъ Митревъ Чадловски (éуйко) четн. „

21. Стоянъ Кузмановъ Нуна четникъ „

22. Лука Никовъ Тортевски „ „

23. Несторъ Сименовъ Томовски „ “

24. Несторъ Ивановъ Вълчевски „ „

25. Георги Царевичинъ Божковски четникъ „

26. Марко Иосивовъ Битушки „ Битуша

27. Христо Поповски четникъ — Лазарополе.

28. Матея Матеевъ Патеровски четникъ — Лазарополе.

29. Матея Василевъ Жепчевски „ “

20. Евстатий Чальовски “ Галичникъ.

31. Спасъ Григоровъ Гударевски „ Лазарополе.

32. Харитонъ Тодоровъ „ „

33. Ташо Георгиевъ Гюровски „ „

34. Хараламби Гавриловъ „

35. Ефтимъ Христовъ Чадиевски „ „

36. Божилъ Теофиловъ войвода — Косоврасти.

37. Пандилъ Алексовъ Поповъ четникъ — Тресонче.

38. Петъръ Истияновъ „ „

39. Добе Йосифовъ „ “

40. Симеонъ Дамяновъ Бецековски четникъ Росоки.

41. Караджа Гюрчиновъ „ Тресонче.

42. Мирко Христовъ Дадаревски „ „

 

 

158

 

43. Никола Гюровъ Кокалевски „ Лазарополе.

44. Угринъ Трайковъ Перински „ „

45. Никола Долевъ „ „

46. Дойчинъ Костовъ „ „

 

*  *  *

 

Участието на монастира св. Ив. Бигоръ въ Илинденското въстание е възпѣто въ следното импровизирано стихотворение отъ Апостолъ Христовъ.

 

Манастирскитѣ топове на „св. Иванъ Бигоръ"

 

Дивна и омайна пролѣтьта бѣше

въ година хилядо деветстотинъ трета,

a македонскиятъ робъ жадно копнѣеше

за смѣла борба и последня разплата.

 

Тайнствени сбирки въ усои зачестиха

за бързото сгѣгане на редоветѣ,

въ мигъ всички се бързо приобщиха

„удно и гордо дигнаха горе главитѣ.

 

Игуменътъ и калугеритѣ манастирски

не искаха на клироса салъ да пѣятъ,

a започнаха тайно въорѫжения гигантски,

топове и гранати дружно да леятъ;

 

Гаврилъ Карапела самъ решава

съ Гаврилъ Руснака той се съвещава,

въ подземията на новитѣ конаци

почватъ да лѣятъ топове съ тайни знаци.

 

Руснакътъ Гаврилъ голѣмѣ майсторъ бѣше,

съ свойта техника дебрани очудилъ,

a пъкъ Карапела Гаврилъ отъ радость сияеше,

че всички материали бойни вечъ получилъ.

 

Галичкото началство всичко имъ доставя:

куршумъ, тръби и желѣзни материали;

почватъ калугеритѣ работа до забрава,

макаръ да сѫ вече старци побеляли.

 

Отъ Жерноница каймакамътъ зълъ довтаса,

съ заптии свои светинята наша опаса,

въ манастирскитѣ сгради обиски да прави

материали, куршумъ и барутъ да намѣри.

 

Карапела предъ него смѣло се явява,

съ шеги и майтапи почна да го забавлява;

 

 

159

 

веселъ и засмѣнъ Карапела до уши,

поднася на каймакама кафе и цигари да пуши,

 

Каймакамътъ троснато на Карапела заявява:

— Не съмъ дошелъ тукъ за кафе и цигари,

a въ манастира вашъ обиски да направя,

да видя комититѣ що търсятъ по манастири.

 

Хаиръ, бѣ каймакамъ ефенди, всички ний

до единъ сме царски чада нему вѣрни,

въ манастира нашъ нищо лошо нѣма,

главитѣ ни вземи, ако нѣщо лошо има.

 

Сусъ бѣ, орманъ папазъ, невѣрникъ

съ товари куршумъ ти тукъ пренесе;

ти пръвъ комита си и бунтовникъ

и падишаха редомъ ще ви избѣси!

 

Лъжа е каймакамъ ефенди будни!

Манастирскитѣ ливади сѫ безводни,

та съ куршумъ и трѫби чешми правимъ,

та добитъка си съ вода да поимъ.

 

Каймакамътъ щомъ видѣ трѫбитѣ,

съ игуменътъ бавно влѣзе въ одаитѣ,

ведната склони глава и възприе

да бѫде гость и съ люта ракия напие.

 

Мина и тозъ тормозъ надъ главитѣ,

излѣха се топоветѣ на пукъ на агитѣ,

продължи се дѣлото съ голѣма смѣлость,

само съ Карапеловата упоритость.

 

Въ Галичникъ заповѣдь бърза се получи:

„Будно да се пипа, беда да се не случи",

бързи мѣрки въ Галичко да се взематъ,

излятитѣ топове и гранати да се изпратятъ.

 

Началството Марко Плешка натовари

съ Юрмовци да тръгнатъ и конетѣ на Тръпка

въ канаритѣ надъ манастира да завари

Карапела и Руснака — съ парола да повика.

 

Калугеритѣ смѣлци вечъ въ канаритѣ чакатъ,

на Плешка въ мигъ уречения сигналъ даватъ,

предаватъ имъ братски топоветѣ и гранати,

макаръ да сѫ съ разчорлени коси и брадати.

 

 

160

 

Два дни преди Илиндень топоветѣ бѣха

въ височинитѣ надъ Душегубица въ изпревара,

четницитѣ наши въ възсторгъ буйно запѣха

съ развълнувани чувства и съ пълна вѣра.

 

Въ полунощь срещу праздника Илиндень

топоветѣ на Карапела силно изгърмѣха!

Това бѣше първия македонски Великдень,

въ който съ ура и пѣсни въстанието обявиха!

 

 

Отстѫплението на сърбитѣ

 

На 20. XI. рано сутриньта сърбската администрация и жандарми отстѫпили, за да не ги види населението, по пѫтя за Янче, и минали презъ моста на шосето за Дебъръ. На 21 с. м. Галичникъ е билъ безъ власть, a вечерьта къмъ 10 ч. пристигнала 2-ра дружина отъ 23 шипченски полкъ.

 


 

XXV. Освободителната война

 

Пристигането на 2-ра дружина отъ 23 шипченски полкъ въ Галичникъ [1]

 

Съ псевдонимъ „Редникъ" на стр. 111—112, т. II отъ Военната история на 23 п. шипченски полкъ (Войната съ сърбитѣ — 1915 год.) намираме следнитѣ бележки за влизането на българскитѣ войски въ Галичникъ. На 21 и 22 ноемврий полкътъ се е намиралъ въ с. Изворъ (кичевско). Въ тѣзи 2 дни 2-ра дружина нѣмала никакви бойни действия. Тя продължавала да разузнава за противника. Въ 3 ч. сл. полунощь срещу 21. XI, при 8-а рота се явилъ единъ сръбски войникъ, който съобщилъ, че сърбитѣ напуснали позициитѣ си и отстѫпили къмъ Дебъръ. Следъ това съобщение ведната били изпратени патраули, които донели, че противникътъ действително напусналъ позициитѣ си и отстѫпилъ къмъ Дебъръ. Командирътъ на дружината получилъ заповѣдь отъ командира на бригадата: да настѫпи незабавно и енергично преследва противника къмъ Дебъръ. Кѫде надвечеръ стигнахме Мавровскитѣ ханове, кѫдето заварихме сръбска болница съ 600 души млади сръбски войници, съ измръзнали и подути крака, останали безъ лѣкарь. Следъ малка почивка продължихме пѫтя си презъ планината за Галичникъ.

 

Голѣми преспи снѣгъ лежатъ въ гората. Вървимъ единъ по единъ по горската пѫтека. Бившъ македонски учитель отъ с. Маврово ни води. Бавно и мѫчително се върви нощно време изъ тия преспи и снѣгове. Изминахме гората и кѫде 10 ч. вечерьта стигнахме въ голѣмото българско село Галичникъ. Камбанитѣ забиха въ нощната тишина. Улицитѣ се изпълниха съ множество народъ. Съ фенери и сърдечно „ура"

 

 

1. Една страница отъ „Войнишкия сборникъ на шипченци".

 

 

161

 

ни посрѣщнаха галичани, като се рѫкуваха почти съ всѣки нашъ войникъ. Долината екна. Започна се голѣмо факелно шествие изъ улицитѣ. Народъ и войници се смѣсиха. Децата и момитѣ отъ балконитѣ пѣятъ:

 

Тозъ, който падне въ бой за свобода,

Той не умира, него жалеятъ

небо и земя, звѣръ и природа

и пѣвци пѣсни за него пѣятъ. . .

 

Фиг. 45. — Благод. молебенъ по случай годишнината отъ освобождението на Галичникъ

 

 

За пръвъ пѫть тѣ виждаха и приеха българска войска въ селото си. И срѣщнаха я съ трогателна сърдечность, срѣщнаха я тъй, както никѫде другаде ние не бѣхме срѣщнати. При разквартируването имало е случаи, когато по-бедни семейства съ сълзи на очи сѫ молили властитѣ, да пратятъ войници и въ тѣхнитѣ кѫщи. Но и тукъ ние бѣхме само бързи части. Сутриньта рано бѣхме на кракъ. Църковнитѣ камбани забиха продължително въ знакъ на веселие и свобода. Бѣше недѣленъ день, Народътъ се бѣше събралъ около

 

 

162

 

църквата и училището, за да ни изпрати. Учителитѣ събраха децата, пѣеха почти всички Ботеви пѣсни. Свещеницитѣ наауснаха литургията и заедно съ населението ни изпратиха на пѫть за Дебъръ. . . Последнитѣ сражения се водѣха между сърби и българи въ рѣканския край, отъ 16—21 ноемврий 1915 г. Сраженията бѣха въ областьта: Гостиварь— Маврови ханове, пролома Яма, Лазарополе и манастирчето св. Петка.

 

 

Звѣрствата на сръбскитѣ окупациони власти, презъ 1912—1913 година

 

Бѣше 23. X. октомврий 1912 г., разправя Илия Ефремовъ, бѣхъ замѣсникъ кметъ, щото титуляра кметъ бѣ арестуванъ въ Дебъръ, като всички кметове въ българскитѣ села. Още отъ турци на 24 с. м. дойде единъ куриеръ и донесе вестьта, че войскитѣ на съюзницитѣ идатъ, азъ ведната наредихъ да се ударятъ всички църковни камбани, събрахъ учителския персоналъ и всички ученици отъ III пр. класъ и всички отдѣления, както и почти цѣлия народъ. Малко и голѣмо, старо и младо всички съ радость се отдаваха на източния край на селото, за да посрѣщнемъ конницата на освободителитѣ ни. Робството ни отъ петь вѣка ни даде възможность да се радваме, че ще посрѣщнемъ най-после скѫпата и многожеланна свобода.

 

Наредихме се въ стройни редове учители, ученици, начело съ духовенството, последвани отъ цѣлия народъ, малко и голѣмо събрани, очаквайки съ нетърпение зарята на свободата.

 

Следъ петь минути се зададе конницата и ведната се представи офицеръ отъ сръбската армия и ние бѣхме поздравени отъ него съ думитѣ: „Живео варошъ Лазарополе". — Ние, които бѣхме ходили въ България, още на първия поздравъ на офицера останахме поразени, обаче едно ни окуражи за моментъ, че съгласно договора между съюзницитѣ, ще попадне нашто мѣсто въ България, но пакъ първата конница бѣше посрѣщната отъ населението съ неописуема радость. Ведната бѣше събрано цѣлото духовенство, 3 свещеника: икономъ Коста, свещеникъ Данаилъ и Димитрия начело съ архиейския намѣстникъ много уважавания отъ цѣлото население Павелъ Теодосиевъ, потеглихме за църквата и ведната наредихъ архиерейска служба. Следъ молебена бѣха разквартирувани войскитѣ въ първенцитѣ отъ селото ни, даже по-бедната класа остана недоволна отъ това, че не можа да вземе въ своитѣ домове, поне по нѣкой войникъ отъ освободителитѣ ни. Но следъ 2 дена дойде заповѣдь да настѫпятъ къмъ Дебъръ, кѫдето бѣха посрѣщнати всичкитѣ начело съ командиря, съ сѫщата радость бѣха изпратени.

 

Следъ два дни коменданта на града Дебъръ бѣ делегиралъ единъ офицеръ, нарочно да обходи по селата, дойде

 

 

163

 

въ село Лазарополе. Съ дохождането си извика при себе си известниятъ шпионинъ въ селото ни Васо Георгиевъ и ведната го назначи за кметъ въ селото ни, и съ него придруженъ свиква въ кѫщата на покойния попъ Теофилъ всички учители, свещеници и първенцитѣ отъ селото ни. Не следъ дълго време пристигна офицера съ новоназначения кметъ. Още съ влизането въ стаята повика офицера съ списъкъ въ рѫка свещеникъ Павелъ тукъ ли е; та продължи списъка на всички ни, на присѫтствуващи свещеници, учители и първенцитѣ на селото ни; следъ провѣрката се оказаха всички на събранието. Започна офицера:

 

— Вие досега сте били екзархисти, но отъ днеска ще бѫдете прави сърби! — Ние всичкитѣ присѫтствущи останахме като сковани на мѣстата си отъ звѣрскиятъ погледъ и закани на офицера-освободитель. Той повтори: — Защо мълчите, a не отговаряте, искате ли да станете сърби или не? — Ако откажете вси ке бидете застреляни отъ моята бързометка (пушка), която държеше на колѣната си. Вие знаете ли, че днеска е ратно стане (военно време), кой не почита наредбата ще бѫде убитъ, като куче и поднесе списъка всѣки да се подпише на среща на неговото име. Най-пръвъ се реши свещеникъ Коста и му отговори съ следнитѣ думи:

 

— Господине, прочетете тая заповѣдь да знаемъ за какво да се распишемъ, на това скромно запитване на свещеникъ Коста бѣ отговорено отъ страна на офицера, че отъ днеска нататъкъ всички свещеници, въ окупиранитѣ земи отъ сръбскитѣ войски, ще се подчиняватъ на сръбската духовна власть и ще споменаватъ, презъ време на богослужение само името на епископъ Варнава, a не това на Козма, a учителството и гражданството ще се подчиняватъ на сръбскитѣ военни и административни власти при провѣрка, ако нѣкой се противопостави на заповѣдьта ми ще бѫде убитъ. Свещеникътъ Коста безъ страхъ отговори, че ние свещеницитѣ сме рѫкоположени отъ светата екзархия, и ние докато не получимъ заповѣдь отъ своето началство не можемъ стори това. Офицера каза ще ви дамъ 5 дена срокъ да си помислите, a гражданитѣ отговориха, че ние ще почитаме всички нареждания на военнитѣ и административни власти — a да станемъ сърби е невъзможно, защото ние сме българи отъ дѣди и предѣди и не можемъ стана сърби; това е говорилъ Илия Ефремовъ като замѣстникъ кметъ на селото. Разяренъ като зверъ офицера грабна пушката и излѣзе заедно съ ренегата Васа Георгевічъ.

 

Ние останалитѣ — свещеници, учители, граждани продължихме заседанието. Илия Ефремовъ подчерта важностьта на договора между съюзницитѣ, изтълкуванъ обширно и следъ дълги разисквания решихме единодушно, че нѣма да дадемъ съгласие и станемъ сърби още повече, че отъ село Лазарополе

 

 

164

 

имахме 265 души войници въ българската армия, които войници устояваха на многолюднитѣ азиатски пълчища.

 

На 7 день недѣля трѣбваше да служимъ въ църквата си като преди. Бѣше се сгекълъ много народъ и започна богослужението; излизайки свещеника Данаилъ спомена митрополитъ Козма; въ сѫщия моментъ ренегата Васе Георгевічъ хвана за брадата свещеника, който уплашенъ и разтреперанъ последния изпусна потира съ светото причастие; ние гражданитѣ възмутени отъ постѫпката на новия сръбски герой докато разпитахме кой направи това не виждано до сега чудо, последния изчезна безследно, за да не бѫде линчуванъ отъ народа, и отишълъ право въ Дебъръ на докладъ при Варнава и му се похвалилъ за своитѣ подвизи, още като прибавилъ, че въ село Лазарополе се побунилъ народъ и по нареждане на Варнава изпращатъ въ селото ни една рота войници, начело съ единъ офицеръ. Пристигнаха къмъ 3 часа следъ обѣдъ и свикаха всички свещеници и учители, сѫщо и първенцитѣ въ училищната сграда. Съ влизането въ училището последванъ и отъ Васе Георгевіча извади отъ своя джобъ една бележка и каза:

 

— Кой е тука Илия Ефремовъ, що буни народъ?

 

Сѫщия отговори азъ съмъ.

 

Извика още 13 души и всички ни арестува въ помѣщението на I отдѣление, a свещеницитѣ и учителитѣ подкараха ги за Дебъръ. Презъ нощьта, насъ 13-тѣхъ души на чело съ Илия Ефремовъ, бѣхме подкарани ужъ къмъ града, но съ цель да бѫдемъ избити. Благодарение на подофицера, който ни конвоираше не позволи да бѫдемъ убити, a да бѫдемъ закарани въ околийското управление; закараха ни въ Жорноница. Посрѣщнати отъ околийския началникъ по заповѣдь на последния ни арестуваха. Турнаха ни въ една килия безъ никакви прозорци, която килия служеше на турскитѣ власти за карцеръ на криминални престѫпници. На следния день ни съобщиха, че ще ни каратъ въ Дебъръ. Илѣзохме на двора; приготвиха усилена стража; заповѣда ce, който се отдалечи да бѫде убитъ.

 

При пристигането ни до града пресрѣщнати бѣхме отъ известниятъ ренегатъ Мишко Парчевски отъ с. Лазарополе и ни увещава, че той билъ ходилъ при Варнава и е уредилъ въпроса, само, че ние като отидемъ да се поклонимъ предъ него и поискаме прошка отъ него — той ще ви прости и ще разпишете една книга само, но пазете да не напишете „ъ".

 

Тогава Илия Ефремовъ съ гордость каза:

 

— Той ли трѣбва да ни прости, или ние на него да простимъ, за гдето ни разкарва по занданитѣ като най-вулгарни престѫпници, непровинени въ нищо и то лично по негово нареждане, a ренегата Мишко Палчевичъ каза на Илия Ефремовъ:

 

 

165

 

— Ефремовъ, или се поправи, или ще бѫдешъ убитъ, обаче последния му отговори:

 

— Бай Мишко азъ нѣма да умирамъ 9 пѫти, съ моето убийство ще убиете Илия Ефремовъ, a не българскиятъ духъ въ дебърския край. Едно време предъ бесилката Енидже–Вардаръ на последната дума каза Лешиновъ на турцитѣ: — Вие ще обеситѣ 1 Лешиновъ a не българския народъ! — така нека стане и съ менъ. Подкараха ни не къмъ управлението, a направо при епископа Варнава. Влизаха всички по редъ въ стаята, най-после влѣзе и И. Е. Съ влизането взе стола и седна. Варнава го изгледа кръвнишки съ циничнитѣ думи: — Ща улазите као во! И. Е. отговори: Господине, мие сме прости люди, бре брате. A той му отвърна: Не си ли влизалъ други путь при митрополитъ? и продължи: О! Боже, чудо y Лазареполе да има прости люде, тогава се приближи до него, изверга Мишко Попчевичъ и му пришушна тайно. Варнава като ожиленъ скочи на крака съ разчорлени коси, като дяволъ и извади отъ джоба на расото си леворверъ и съ „блаженната архиерейска дѣсница" насочи леворвера въ челото на И. Ефремовъ съ циничнитѣ думи: „Майку ти бугарашку, за тебе метакъ учело, иди на поле лопошино недна!" И ни подкараха всички въ затвора. Следъ два дена подкараха ни обратно за Жорноница, понеже въ Дебъръ затворитѣ бѣха препълнени отъ всички по-будни отъ селата българи. Тръгнахме отъ Дебъръ къмъ 6 часа сутриньта и къмъ 4 часа стигнахме манастира св. Иванъ Бигоръ, посрещнати на вратата отъ игумена на манастира, нѣкой си Страшевичъ, родомъ отъ дебърското село Осой. Поменатия игуменъ получи писмо отъ началника, който ни конвоираше отвори писмото, прочете го и повика, — кой е И. Еф., Коста Поповъ и Димаръ Гановъ, a останалитѣ отъ насъ останаха на вратата да чакатъ. Ние потеглихме съ игумена къмъ неговата канцелария, a той ни заведе при клозетитѣ, кѫдето бѣха окачени на вратитѣ единия портретъ на Екзарха a другия на митрополитъ Козма. Игумена се обърна къмъ Илия Ефремовъ: „Ето ги вашите спасители, повикайте ги да ви спасятъ". И Еф. смутенъ отъ постѫпката на отецъ игумена, съ рискъ на живота си му отвърна: Ако отъ Бога не ви е страхъ, ако отъ народа не ви е срамъ, поне отъ своята съвесть не се стрѣскате. Подобава ли на единъ Христовъ последователь да постави на вратитѣ на нужницитѣ ония портрети, които носятъ не само отличия Божи кръстове, царски, императорски и народни медали? Чудно нѣщо, какъ Богъ търпи всичко това? Разяренъ като зверъ, игуменътъ блъсна Ил. Ефр. съ кракъ и го удари. Предадени на конвоиращата ни стража, потеглихме за Жорноница. При влизането ни въ последната бѣхме посрѣщнати отъ околийския началникъ съ думитѣ: — Вие опасни бугарашки комити, нощесъ ще ви

 

 

166

 

изпратя по мърчина — и бѣхме турени отново въ сѫщата килия. Следъ 15 дневно лежане въ затвора, изпратениятъ отъ Бѣлградъ за ревизия инспекторъ на полицията Душанъ Олисипичъ (по народность хърватинъ), съ дохождането въ околийското управление е поискалъ списъцитѣ на затворницитѣ отъ среския началникъ и ведната се яви на вратата и лично той направи разпитъ на всички затворници. Разпита ги и ги освобождава, като имъ казва да си идатъ и си гледатъ работата. Обърна се къмъ среския началникъ съ думитѣ: — Защо арестувате невинни хора? и разпусна всички арестувани.

 

 

Свещеникъ Павелъ Теодосиевъ

 

Роденъ въ 1886 година въ с. Лазарополе, той свършилъ духовната семинария въ Цариградъ и за да бѫде полезенъ на народа си отива на служба въ своя роденъ край и учителствува въ родното си село Лазарополе до 1912 година, въ която година е билъ рѫкоположенъ за енорийски свещеникъ и билъ назначенъ архиерейски намѣстникъ съ седалище въ гр. Галичникъ.

 

Като български архиерейски намѣстникъ високо е пазилъ своето паство.

 

Заради неговата доблестна дейность, съ което е насърдчавалъ българитѣ отъ духовната си околия да пазятъ своя родъ и име, той е билъ подложенъ отъ сьрбитѣ на голѣми изтезания, влаченъ по разни затвори и най-звѣрски изтезаванъ — вследствие на което на 28 ноемврий 1913 година, стоейки на своя постъ, той умира.

 

 

Свещеникъ Апостолъ Мирчевъ

 

Роденъ въ 1884 година въ с. Тресонче. Като свещеникъ той винаги е билъ въ услуга на революционното началство въ галичко-рѣканския районъ. Презъ 1913 година, когато сръбскитѣ войскч окупирватъ Тресонче, той е билъ изнасилванъ да служи въ църквата и да помене името на сръбския краль и сръбския владика Варнава. Поради неговия отказъ и поменувайки въ църквата българския царь и митрополитъ Козма, той е билъ измъкнатъ отъ църквата отъ сръбскитѣ власти, следъ това заведенъ въ с. Лазарополе и на връщане къмъ село Тресонче, той е билъ най-жестоко измѫчванъ отъ сърбитѣ, за да приеме да стане сръбски свещеникъ. Обаче, той високо заявява: „Азъ съмъ българинъ и съмъ рѫкоположенъ отъ българския митрополитъ Козма и не мога да споменавамъ името на Варнава, който служи на гърцитѣ". Заради тази му доблесть той е билъ насѣченъ на кѫсове.

 

 

167

 

*  *  *

 

Следъ свѣтовната война

 

Докато българскитѣ власти въ рѣканско сторнха всичко възможно да изхранятъ и запазятъ населението отъ всѣкакви злини, и напуснаха, по нареждане отъ горе, къмъ 25. IX. 1918 г. — за голѣмо съжаление, на официалнитѣ сръбски власти, първата имъ работа бѣ, следъ новото завземане на областьта, да колятъ, трепятъ и избиватъ по-събуденитѣ личности, особено духовенството. Така: хващатъ игумена на манастира св. Ив. Богоръ, отецъ Партения, живъ го заравятъ въ земята,

 

Фиг. 46. — Свещеникъ Овентий Исайевъ Фрчковски

 

 

съ главата надоле, и после го съсичатъ парче по парче на манастирския мостъ, като мѣсото му хвърлятъ по р. Радика. Убиватъ и архиерейския намѣстникъ въ Галичникъ, свещеникъ Овентий Исайевъ и го хвърлятъ отъ канарата св. Бигоръ, убиватъ секретаря на гостиварската комисйя по прехраната, галичанецътъ Яковъ Наковъ Колевски; убиватъ Евгений Галевъ Ванковски, български ефрейторъ въ отпуска; убиватъ Русо Михаиловъ Кутревски, стражаръ въ бълг. окол. управление. Следъ катастрофата, населението не емигрира, главно поради липса на добри пѫтни съобщения, превозни срѣдства и отдалеченостьта на тоя край до българската граница.

 

 

168

 

XXVI. Организирането на I дебърско-рѣканска дружина презъ Балканската война  [1]

 

Презъ лѣтото на 1912 г., золумлуцитѣ въ Македония се засилиха отъ страна на турскитъ управници. Всичко което бѣше по будно се преследваше, убиваше и бѣха се преизпълнили затворитѣ. Естествено последствие бѣше отъ българското население да реагира, поради което нелегалностьта се засилваше и противодействието достигна до саморазправа всредъ градоветѣ и селата. Хвърлянето на бомби въ турскитѣ официални учреждения въ пазарни дни въ Щипъ, Koчани и др. бѣше крайната отплата на недоволнитѣ българи, следъ което турцитѣ отгораряха съ поголовна сѣчь.

 

Горната страшна картина не можеше да се наблюдава опокойно отъ прокуденитѣ българи отъ Македония и Одринско, вследствие на което се образува една временна комисия която да организира митинги въ свободна България. Комисията се състоеше отъ следнитѣ лица: Протогеровъ, Николовъ, П. Дарвинговъ, М. Дамяновъ и Ап. Христовъ. Въ столицата и почти въ цѣлата страна всѣки день многолюдни митинги почнаха да се свикватъ и отъ трибунитѣ имъ се взимаха най-остри резолюции за отварянето на война противъ Турция. Повече отъ два месеца цѣлата страна се вълнуваше, като море въ най-силна буря и се дойде до единодушно желание, на всѣка цена да се воюва съ турцитѣ.

 

При горното единодушно желание всѣки виждаше, че изхода бѣше само войната, така че, много бѣше умѣстно отъ моя страна да изпратя до всички членове на дебърското братство въ деня на мобилизацията, желающитѣ да се запишатъ за доброволци, да се явятъ въ 2 часа после обѣдъ въ колодрума.

 

Очакването за мобилизация се сбѫдна, и на 17 септемврий въ 2 часа, после обѣдъ, би барабана за обща мобилизация, благодарение на протеснитѣ покани всички, живущи въ София дебрани въ сѫщия день къмъ 4 часа, бѣха се стекли 1200 души.

 

Въ сѫщия день, безъ да губятъ време, почнаха да се нареждатъ въ взводове и опитяитѣ отъ тѣхъ бивши четници почнаха да ги учатъ да маршируватъ, пѣейки високо патриотични пѣсни. Не следъ малко пристигнаха г-дата отъ временната комисия, предъ които взводовете минаха въ строй и получиха поздрава: „Здравей I-ва Дебърска дружинa". Това име се санкционира и официално, понеже поправо си го заслужи, защото първо тя се яви на плаца. Въ последствие всѣки день и презъ нѣколко, почнаха да се редатъ, до като достигнаха 15 дружини.

 

 

1. По споменитѣ на Апостолъ Христовъ.

 

 

169

 

Въ сѫщия дань и часъ когато бѣ провъзгласена I-ва Дебърска, начело съ времената комисия, тръгнаха въ строй и се представиха предъ министерския съветъ, г. г. министритѣ излѣзоха по прозорцитѣ, насърдчиха ни съ нѣколко патриотични думи и продължихме, като минахме край воения клубъ, Двореца до св. Недѣля. Навсѣкѫде дружината ни направи най-добро впечатление съ своята красива народна носия и бързото ѝ явяване да изрази своята готовность да умрѣ за родината си.

 

Фиг. 47. — Щаба на Дебърската дружина

 

 

Отъ 17 септемврий всѣки день дружината ни се обучаваше и се готвѣше, за да замине за походъ. Едвамъ на 17 октомврий се получи заповѣдь да замине. Въ сѫщия день потегли съ следния личенъ съставъ:

 

Дружиненъ командиръ Дянко Карадимовъ отъ Казанлъкъ

Дружиненъ адютантъ — Никола Артипянковъ.

Командиръ на I-ва рота—Атанасъ Вълевъ — гр. Ловечъ.

Командиръ на II-ра рота—Ст. Малеевъ — Коправица, Соф.

Командиръ на III-та рота — Василъ Иордановъ.

 

 

170

 

Командиръ на IV-та рота—Тодоръ Ганчевъ—Сухиндолъ

Командиръ на V-та рота — Апостолъ Христовъ.

 

Свещеникъ Никола Павловъ.

Заведующъ прехраната Секо Филипоски.

I. Помощникъ прехраната Трайчо Атанасовъ

II. Помощникъ прехраната Георги Алексиевъ.

Дружиненъ лѣкарь, канд. лѣк. Дим. Палчевъ — Костуръ.

Началникъ на бойния обозъ Янко Тасевъ.

Квартиръ майсторъ — Гале Динговъ.

 

При горния личенъ съставъ дружината бѣ тържествено изпратена отъ множество старей и близки до с. Горублене, кѫдето и се направи обща снимка на строевитѣ роти, и една отдѣлна на V-та нестроева рота.

 

Следъ прощаването съ изпращачитѣ дружината потегли по цариградското шосе за Вакарелъ, кѫдето отпочинахме, когато презъ нощьта дружината продължи похода до Баня-Костенецъ, Гара Сарамбей, отъ кѫдето се качихме на открити вагони въ едно доста студено време и бѣхме возени до гара Свиленградъ, a отъ тамъ край одринскитѣ позиции продължихме похода до Лозенградъ. Тукъ 3—4 дена престой; дадоха ни пушкитѣ на избититѣ войници, събрани отъ полето, обляни въ кръвь, a ножоветѣ даже съ човѣшко месо и ръждясали отъ дъждоветъ. Следъ като се почистихме добре и ни снабдиха съ необходимото число патрони и резерви за обоза, строиха ни подъ града кѫдето ние дадохме клетва — цѣлата I-ва бригада съ четиритехъ дружини: Дебърска, Скопска, Солунска и Битолска.

 

Следъ клетвата I-ва Дебърска дружина получи обектъ Павликене-Узункюпру, a другитѣ три дружини, съ командира на I-ва бригада г-нъ Николаевъ, по други насоки. Когато пристигна дружината ни въ Павликене се указа, че башибузуцитѣ и частитѣ отъ тиловетѣ, части на турската армия, напустнали селото и гарата на Павликене, като запалили складоветѣ и др. кѫщи. Огньовитѣ ни светѣха при овладяването на селото, a на предната страна на баира въ Силисти се виждаха бѣгащитѣ части и населението.

 

Въ Павликени престояхме по дълго време; дружината охраняваше ж. п. линия и правѣше разузнавания по селата, кѫдето откри доста висши и нисши чинове отъ турската редовна армия.

 

Получи се нареждание да заминемъ за Узункюпру, като продължихме Кешанъ, Малгара, селата: Бунакъ, Букурви, Авренъ, Ганосъ, Мѫрнофито, Ереклица, Каламица, Шаркьой, кѫдето стана десанта и следъ взимането въ боеветѣ живо участие и отеглянето на турцитѣ, обратно дружината ни потегли за София, Дедеагачъ, Гюмюрджина, кѫдето се събрахме всички дружини, на които се направи общъ прегледъ и се състоя общъ парадъ. Заминахме съ влака за Демирхисаръ.

 

 

171

 

До тукъ на дружината се изредиха нови три командири: I-ва — Караджовъ — още въ Кишанъ бѣ смѣненъ отъ полковникъ Барано Де Пеленберги. Следъ боеветѣ въ Шаркьой, бѣ замѣстенъ отъ Ив. Пашарлиевъ, и най-после отъ Дамянъ Величковъ, който остана до края на демобилизацията.

 

Отъ Демиръ-Хисаръ, дружината тръгна за Петричъ, Струмица, Радовишъ, Щипъ, Кочани, ман. св. Пантелеймонъ, a на 16 юний на позициитѣ: с. Ридари, Златево, и срещу сърбитѣ, a после взе живо участие въ бойоветѣ на Султанъ-Тепе, при Влашкитѣ колиби, Рѣдки-Буки, Кочани, с. Баня до Царево Село. Въ цѣлото продължение на боеветѣ взима живо участие въ боевата линия Драмга. Въ всички други боеве доброволцитѣ отъ I-ва Дебърска дружина се бориха самоотвержено и оставиха доста другари по бойнитѣ полета, особено въ последнитѣ боеве на позициитѣ въ Драмга прояви свърхъ смѣлость, въпрѣки страшната епидемия холера, която не остави никого не засѣгнатъ и взима повече жертви, отколкото въ боеветѣ. Все пакъ тукъ дебрани нанесоха голѣми поражения на сърбитѣ и черногорцитѣ, като успѣха да взематъ въ плѣнъ и цѣли групи черногорци. Следъ всички тия надежди дойде примирието, което ни посипа, като врѣла вода по главитѣ и съ наведени глави и зашеметени отъ отчаяние, тръгнахме обратно за София, отъ върха на с. Ветренъ, като продължихме да ходимъ къмъ Радомиръ, София.

 

Въ София на площадъ Македония всичкитѣ 15 доброволски дружини на Македоно-Одринското Опълчение бѣхме посрѣщнати отъ тогавашния Царь Фердинандъ; на чело бѣ I-ва Дебърска дружина и следъ като ни приветствуваха за изпълнения си дългъ, заяви ни ce: „Принyдени сме временно да свиемъ бойнитѣ си знамена, за да ги развиемъ за по-добри времена"...

 


 

XXVII. Сръбската пропаганда

 

Появата на сръбската пропаганда изъ рѣканско не е отдавнашна. Правени сѫ опити за нейното проникване въ тоя край, но оставали сѫ безрезултатни. Агентитѣ на пропагандата стараели сѫ се да се загнѣздатъ поне въ манастира св. Иванъ Бигоръ, като сѫ правѣли и разни дарявания отъ време на време и обещавали сѫ да сѫ въ услуга на манастира, чрезъ своитѣ разбирания, ужъ като културтрегери. Сѫщо така, както се приказва въ баснята: „гарванътъ и лисицата". Събуденото, обаче, манастирско братство, отказвало е всички тия облаги и ласкателства на тѣзи квази „културтрегеди", на тѣзи вълци, облѣчени въ овчи кожи.

 

Презъ 1896 г., въ началото на м. юний, пристига въ манастира калугера Харалампий, братъ отъ Хилендаръ, родомъ отъ с. Александровче (пожаревачко), сърбинъ по произхождение.

 

 

172

 

Цельта му е „високоблагородна": да подобри материалното състояние на манастира и братята, като за цельта отдѣли голѣми суми за първиятъ и по три лири турски месечно на всѣки калугеръ. Цель, разбира ce, колкото съблазнителна, толкозъ и пакостна. По сѫщото това време дебърската община е безъ титуляренъ председатель. Работитѣ на църковно-училищната община нѣма кой да рѫководи. Интелегенцията, колкото я има, не може нищо да стори. Всички тия условия трѣбва да сѫ били известни на сръбската пропаганда, та намира сгода за своитѣ планове. Въ манастирътъ, отъ друга страна, игуменствува монахъ Михаилъ, който прибралъ при себе си калугерката Ефросина, съ която живѣялъ разгулянъ животъ. И другитѣ калугери не падатъ по-доле въ своя ежедневенъ животъ, като често пиянствуватъ, бездѣлничатъ и пр.

 

Отецъ Харалампий на заминаване отъ манастира обещава още да донесе: една крава швейцарска, една кобила и жребецъ — арабска порода; 4 свини сръбска порода и едно евангелие за 35 л. турски.

 

Сѫщиятъ „отецъ" е посетилъ и с. Галичникъ, пакъ съ сѫщата — „куртуртрегерна цель" да подготвя почва за сърбизма, като обещавалъ злато и сребро на ренегати. Виждайки, че мисията му нѣма успѣхъ, о. Харалампий напуска дебърско.

 

Скритата цель, обаче, на тѣзи пропагандатори е била, чрезъ обсебването на манастира, да се загнѣздатъ и въ страната. Защото тѣ (агентитѣ) много добре знаеха, че тоя манастиръ, тая историческа светиня, за българитѣ въ тоя край, е много скѫпа. Тѣ знаеха, че манастира е отъ бурното Самуилово време (1020 г.), чиито спомени за неговата слава и величие сѫ били винаги живи y населението; тѣ знаеха, че тамъ гдето е манастира, тамъ сѫ и неговитѣ почитатели. Съ други думи, който владѣе манастира, той ще владѣе и населението. Не тъй лесно, обаче, се отказва пропагандата отъ своитѣ пъклени планове, дирижирани отъ централното мѣсто (Београдъ). Неуспѣли въ една посока, правятъ опити въ друга. За нейнитѣ цели всички срѣдства сѫ простени. Ето защо, ние виждаме едно побратимяване, разбира ce, скѫпо платено, но поне резултатно за сърбоманството. A и за патриаршията е изгодно.

 

Известно е, че навсѣкѫде се гонѣха гръцкитѣ владици, като се почне отъ скопско, велешко, охридско, дебърско, пелагонийско и пр. Съ отказването на населението отъ патриаршията, гръцкитѣ владици останаха безъ паство. Въпрѣки това, на нѣкѫде се държеха още гръцкитѣ владици и то само за инатъ, получавайки заплата, колкото да преживѣятъ, наравно съ единъ селски попъ. Такива бѣха владицитѣ останали безъ паство въ: Неврокопъ, Скопие, Охридъ, Битоля, Велесъ, Струмица и пр. Знаейки тия обстоятелства, това бедствующе

 

 

173

 

сѫществуване на гръцкитѣ владици, отъ сръбската пропаганда, явяватъ се на помощь на самата патриаршия и предлагатъ своитѣ спасителни услуги (златния телецъ), като срещу тия скѫпо платени услуги се настаняватъ сръбски владици, вмѣсто гръцки: И така стана: вълкътъ ситъ и a гнето цѣло. Патриаршията се позакрепи материално, a пропагандата ще има свои владици. Тъй се продаде скопския митрополитски престолъ на Фермилияна; така се продаде и велешко-дебърската епархия на Варнава. Неможейки да просѫществуватъ велешката и дебърската епархии, поотдѣлно решаватъ тѣхното сливане, като за седалище на владиката избиратъ гр. Дебъръ. И тукъ проличава тънката смѣтка на пропагандата. Тя знае, че гр. Велесъ е по-културенъ градъ, находящъ се при по-добри условия за живота на единъ владика, отколкото Дебъръ, изолиранъ, отдалеченъ отъ по-културнитѣ центрове, въ единъ край страдащъ отъ албански разбойнически нападения, опасни за живота и на единъ владика дори; тѣ знаятъ, че духовното паство въ дебърската епархия живѣе бедствено, бидейки лишено отъ производителна земя и че по-лесно може да бѫде съблазнено отъ сръбското злато, предъ гладната напасгь; тѣ знаятъ, че по-субуденото население въ тая епархия имигрира, за да търси прехрана за себе си и за домашнитѣ си; тѣ знаятъ още, че дебърския български владика е старъ и боленъ човѣкъ, съ когото могатъ да водятъ борба и да кѫсатъ отъ паството му; и пр. и пр. условия, които сѫ известни на пропагандата и доста улесняватъ тѣхната задача — проникване на сърбизма въ тоя край. Ето защо, игнориратъ всички благоприятни сгоди за живота и добруването на дѣдо владика, лишаватъ го отъ културния Велесъ, a го изпращатъ въ несгодния Дебъръ. Така, Варнава се настанява въ дебърско-велешката епархия съ седалище гр. Дебъръ; урежда своята митрополия и нейния антуражъ отъ чиновници, инспектори, гавази; запознава се съ влиятелнитѣ дебърски бегове, които щедро ги дарява и започва да прилата своя пъкленъ планъ — посърбяване на българското население въ дебърско и рѣканско. Сръбското злато се сипе въ изобилие, но за честь на тамошнитѣ българи, рѣдко ставаше съблазънь. Продадени души имаше, разбира ce; тѣхъ ги има навсѣкѫде; всѣко стадо има крастави овци, но факта е, че въпрѣки всички тия простени и непростени срѣдства, въпрѣки дажа явната фаворизация на властьта къмъ пропагандата, успѣха ѝ бѣ нищоженъ. Тя можа да проникне само тамъ, гдето по една или друга причина имаше недоволства за попа, учителя, или неприети ученици при пансионитѣ. При такива именно условия пропагандата се появи въ Галичникъ. Следъ откриването на българската гимназия въ Солунъ, поискани сѫ петь ученици за солунския пансионъ. Галичанинътъ Огнянъ Льоневски иска и неговото

 

 

174

 

дете да бѫде прието. Негó приематъ, и изпраща сина си въ Сърбия. После Огнянъ става стръбски даскалъ. Павле Хаджиевски е недоволенъ отъ екзархийскита заплата, като учитель; сърбитѣ му обещаватъ повече и бидейки продаженъ, минава на сръбска страна. Отъ с. Тресонче и Осой отиваха хора въ Сърбия за препитаване. Заставени отъ централното мѣсто (Београдъ), връщайки се y дома, обявяватъ се за сърби. Така, презъ всичкото свое сѫществувание, сръбската пропаганда успѣ да се загнѣзди само: въ Галичникъ, Лазарополе, Тресонче, Осой и Горно-Мелничани, като имаше на своя страна нѣколко само продадени души, за пропаганда и сръбско училище, чиито ученици (малко на брой) ги хранѣха, обличаха, даряваха съ книги и пособия, за да служатъ за подкрепа на пропагандата и съблазань на българщината. Малко по-друго яче бѣха причинитѣ за появата на сърбизма въ околнитѣ села на манастира св. Ив. Бигоръ. Тукъ тѣ целѣха, като се загнѣздятъ, да изявяватъ претенции за манастира и по такъвъ начинъ да го обсебятъ, сѫщо така, както обсебиха прилепския манастиръ „Трескавецъ". Разбира ce, че и Хилми паша щѣха да иматъ на своя страна. Ето що четемъ въ солунския в. „Право", бр. 387 отъ 2. II. 1912 г. Г. Майковъ, псевдонимъ на Г. Трайчевъ, училищенъ инспекторъ въ дебърската епархия, въ статия „Сръбската пропаганда около дебърския манастиръ св. Ив. Бигоръ" пише:

 

 

Сръбската пропаганда около дебърския манастиръ „св. Иванъ Бигоръ"

 

Насърдчени отъ успѣха, що имà съ заграбването на прилепскитѣ манастири, сръбската пропаганда се е заела да се добере и до дебърската светиня — манастира „св. Иванъ". Това и заявилъ публично и сръбския бѫдещъ „патриархъ" (sic) г. Кирковичъ въ заведената отъ него полемика съ г. А. Чучулаинъ по „прилепскитѣ манастири" въ в. „Вести". Така, въ единъ брой на сръбския вестникъ „Вардар" ясно е казано, че и дебърския манастиръ „св. Иванъ" билъ отъ категорията на прилепскитѣ манастири. Съ други думи, рано или късно, тоя манастиръ ще трѣбва да се зарегиструва за сръбски.

 

И наистина, щомъ сръбскитѣ интереси диктуватъ тази акция, пуснати сѫ вече въ ходъ всички подземни срѣдства на пропагандати за реализуване на цельта. Първия имъ знакъ е загнѣздяването имъ около манастирскитѣ села: Требища, Битуше, Ростуше и Вельобърдо. Всички тия чисто български села сѫ по на 1 часъ далече отъ манастира. Почнаха съ с. Требища, което брои 52 български кѫщи и 155 помашки. Чрезъ подкупване на разни влиятелни лица въ тоя край, турило се начало на сърбоманство съ отцепване на 4 български кѫщи. Лани отвориха и сръбско училище за четиритѣ кѫщи. Агентитѣ на пропагандата правятъ усилия за проникване и

 

 

175

 

въ други села, като обещаватъ голѣми суми на нѣкои хора. Обещано е на ростушевци и вельобърдовци суми за съграждане църкви и друга услуга по изкарване фермани. Всички тѣзи козни и замисли сѫ били осуетявани; обаче, тѣ дебнятъ случаи и не пропускатъ моменти да не се явятъ подъ единъ или другъ видъ, за да деморализиратъ тамкашното население. Така, тѣ (адептитѣ) успѣха тая година (презъ лѣтото) да прибератъ въ лоното на пропагандата единъ ренегатъ отъ село Битуше, именуемия Никола Петровъ, бившъ възпитаникъ на пловдивския митрополитъ Натанаила, служащъ 4 години въ гвардията на царь Фердинандъ и бившъ революционеръ въ Македония. Срещу 70 наполеона годишна заплата рѫкоположиха го за ар. намѣстникъ при рѣканското каймаканство. Седалището му е въ с. Требища. Отъ туй ясно става като бѣлъ день, че пропагандата цели да се загнѣзди въ околностьта на манастира. Съ каква друга цель пропагандата прибра Никола отъ Битуше, продаденъ скѫпо и прескѫпо? Не можеше ли тя за тая цена да намѣри лице по-достойно отъ него и отъ друго мѣсто? Това схващатъ всички далновидни хора; това схваща и мѣстното българско население, което ежедневно изпитва натиска, упражняванъ отъ силнитѣ на деня и явната официална фаворизация на агентитѣ на пропагандата. Това личи още отъ изричната заповѣдь, дадена на требишкия кметъ и свещеникъ, че трѣбва да позволяватъ и на 4-тѣ сърбомански кѫщи да се черкуватъ въ нашата църква. Това не схващатъ само кѫсогледни хора, които, заслѣпени въ своя инатъ, играятъ си съ сѫдбата на народа, като се преструватъ, че не виждатъ злото, за да могатъ отсетне да злорадствуватъ.

 

Но и тука не успѣха. Въ края на турския режимъ (1912 г.) ние успѣхме да изкоренимъ сръбското отъ отсрѣщнитѣ манастирски села (Требища и др.), като закрихме и намѣстничеството имъ. И ако не бѣ Балканската война, „блаженопочившия Варнава" щѣше да остане само съ кавазитѣ си. Неможейки чрезъ подкупи да проникнатъ навсѣкѫде, агентитѣ почнаха да си служатъ и съ тероръ. Жертва на пропагандата сѫ: свещ. Апостолъ отъ Тресонче, свещ. Павелъ Теодосиевъ отъ Лазарополе, свещ. Исайя отъ Гаре и свещ. Амвросий отъ Галичникъ. Глупавата българска политика помогна, обаче, сърбитѣ да станатъ владетели на тия скѫпи и исторически земи за насъ. Но и тукъ се появи сръбската ненависть и злоба спрѣмо българщината въ тоя край. За илюстрация ще споменемъ кратки нѣкои данни за настаняването на сръбската власть въ рѣканско. Ето що четемъ въ в. „Обединение", бр. 10 отъ 1933 г. 21 май. Подъ заглавие: „Подъ терора на сръбския режимъ", Г. Трайчевъ пише:

 

 

176

 

Подъ терора на сръбския режимъ

 

Едно отъ голѣмитѣ миячки села въ Долна Рѣка (дебърско) е и Лазарополе. То брои около 400 чисто български кѫщи съ 3000 души население отъ миячко потекло. При обявяването Балканската война кметътъ на туй село бѣ арестуванъ отъ турската власть и излежаваше въ дебърскитѣ затвори, заедно съ другитѣ арестанти заложници. Неговъ замѣстникъ остана въ селото Илия Ефремовъ, който да рѫководи селскитѣ работи. Настѫпленията на сръбскитѣ съюзнишки войски се очаква и въ тоя край съ радость отъ българското население.

 

Предъ Димитровъ-день почти цѣлиятъ Долно-рѣкански край бѣ честитъ да види и посрещне „братята сърби", носящи очакваната свобода отъ дълговѣчното петстотинь годишно робство. Голѣма бѣ радостьта на българитѣ. Всички, мало и голѣмо се надпреварваха, кой съ каквото може, да услужи и помогне на съюзническата сръбска войска. За нещастие, обаче, тая радость не бѣ за дълго. Още съ встѫпването на сърбитѣ въ всѣко едно българско селище задаваха първия въпросъ „па ща си ти?" И когато имъ се отговаряше „бугари", ядъ ги бѣше и псуваха „по сръбски!” Но да бѣше само туй злото! Занижиха се оттукъ на тъй само мѫки, страдания, лишения, гонения спрямо всичко що е българско, било отъ военнитѣ, било отъ административнитѣ сръбски власти, a тъй сѫщо и отъ сръбската духовна власть, начело съ сръбския Варнава, пребиваващъ въ Дебъръ. Знаейки, че за тѣхъ договорътъ съюзнишки е само „кѫсъ хартия", че рѣканския край (дебърско) спада въ тъй наречената „спорна зона", която „зона" за тѣхъ е „безспорна", сръбскитѣ власти управляваха, заповѣдваха и разпореждаха като y своя кѫща. Тактиката имъ бѣ еднаква за всички селища. Толерираха само сърбоманитѣ, кѫдето ги имаше. Първоначално любезничеха и съ албанското население, мислейки по тоя начинъ да ги иматъ на своя страна, за по-лесното проникване презъ Албания до Адриатическия брѣгъ. Ще илюстрираме само една страница отъ тѣхниятъ тиранически режимъ въ Рѣканско.

 

На 23 януарий 1913 г. четиренадесетъ селяни отъ Лазарополе, начело съ кмета Илия Ефремовъ бѣха откарани подъ конвой въ Дебъръ, a отъ тамъ препратени при жорманичкия началникъ, отстоящъ на раздалечъ 60 клм., само за дето лазарополци отказаха да подпишатъ актъ, че признаватъ занапредъ сръбската духовна власть — Варнава.

 

Въпрѣки строгитѣ заплашвания на началника и петдневния имъ арестъ, лазарополци отказаха да подпишатъ насилническия актъ.

 

На 3 мартъ с. г. наново биватъ извикани 15 души ceляни

 

 

177

 

заедно съ кмета въ Жорманица, кѫдето биватъ тормозени, заплашвани и измѫчвани отъ самия началникъ, за да признаятъ Варнава за свой духовенъ шефъ. И сега е последвалъ категориченъ отказъ отъ лазарополци.

 

На 18 априлъ, официалната сръбска власть, запечатва църквата въ Лазарополе, на свещеницитѣ се заповѣдва да не си позволяватъ да извършватъ никакви треби, до като не признаятъ Варнава. Виждайки упоритостьта на българското духовенство, сърбитѣ насила заставиха свещеницитѣ да служатъ въ църквата и да споменятъ името на Варнава, вмѣсто на митрополитъ Козма.

 

Сѫщиятъ тормозъ и насилие се практикувалъ и въ другитѣ селища. На 26 априлъ с. г. повиканъ бѣ свещеникъ Апостолъ Мирчевъ отъ с. Тресонче при Варнава въ Дебъръ, комуто се заповѣда да не служи въ църквата. Свещеникъ Мирчевъ категорично заявилъ на Варнава, че „само единъ българинъ да остане въ селото, пакъ нъма да стане сръбки свещеникъ. Азъ съмъ се клелъ да служа на Христа, a не на сатаната". На тия думи люто се заканилъ да си отмъсти „св. старецъ" — Варнава. Другия още день, по заповѣдь на Варнава, пристигатъ въ Тресонче четирма стражари, взиматъ свещеникъ Апостолъ Мирчевъ, вързватъ го здраво и въпрѣки писъцитѣ и плачоветѣ на близки и роднини, изваждатъ го отъ кѫщи и го закарватъ въ лазарополскитѣ ливади, близо до воденицата на Димо Хаджиевски, кѫдето най-мѫченически го заколватъ, следъ което го насичатъ на парчета. До него оставятъ една пушка, за да прикриятъ убийството, казвайки, че стражавалъ се срещу стражаритѣ. На другия день вдигатъ кѫсоветѣ отъ трупа и по заповѣдь на властьта, биватъ хвълени въ единъ трапъ. . .

 

На 28 априлъ с. г. извикани сѫ въ Жорманица лазарополцитѣ Илия Ефремовъ и Коста п. Теофиловъ. Минавайки край манастира св. Ив. Бигоръ тамъ заварватъ Варнава. За да покаже последния своята власть и за респектъ на българщината, взима двамата лазарополци Варнава и ги завежда при манастирскитѣ нуждници, кѫдето имъ били показани ликоветѣ на българския екзархъ Иосифъ и митрополитъ Козма, окачени на вратитѣ нужнични. На възраженията, че това не подобава на еднъ владика какъвто е Варнава, последния се нахвърли най-цинично по адресъ на българщината и доближавайки револвера си до челото на Илия Ефремовъ, казва му: „За тебе метак y чело"!

 

На 7 май с. г. бива извиканъ въ Дебъръ отъ Варнава, галичкия архиерейски намѣстникъ Павелъ Теодосиевъ съ заповѣдь да се откаже отъ българщина и се обяви за сръбството съ годишна заплата 120 лири турски, като бѫде назначенъ игуменъ на манастира св. Ив. Бигоръ. Въ отговоръ на тая сръбска съблазнъ, доблестния български духовникъ е

 

 

178

 

казалъ: „Бихъ приелъ да стана сетенъ сиромахъ, нежели да измѣна на своя народъ и българска църка". Ядосанъ втори Варнава (патриархъ Варнава) отъ тоя смѣлъ и несъкрушимъ български духь, що владѣе миячкото население, нагрубява най-недостойно отецъ П. Теодосиевъ и го предава на стражата да го отведатъ обратно въ Галичникъ, да го арестуватъ и изтезаватъ безмилостно, за показъ и назидание на останалото население, докато издъхна въ голѣми мѫки и страдания и тоя български мѫченикъ. Сѫщата участь сполетя и другия галички свещеникъ, Овентия.

 

Подъ страхъ, че ще бѫдатъ запалени църквитѣ, заповѣдано бѣ на българското население, отъ днешния сръбски патриархъ, да заличатъ буквата ъ отъ всичкитѣ икони, кѫдето тази невинна кирило-методиева буква личи!

 

Ето какъвъ вандалинъ стои на сръбския патриаршески престолъ! . . .

 

Настанени вече въ манастира св. Иванъ Бигоръ, хващатъ игумена Партений и следъ мѫчителни изтезания, разсичатъ го на парчета, хвърлени въ р. Радика.

 

Жителитѣ на селата: Галичникъ, Лазарополе, Гаре и Тресонче сѫ собственици на гори и пасища, които служатъ за тѣхния добитъкъ и необходими нужди, които пасища и гори сѫ тѣхна собственость и неоспорими отъ никого, още повече, че тѣ иматъ законнитѣ документи, които свидетелствуватъ, че тѣзи гори и пасища сѫ въ тѣхно владение. Обаче, сръбскитѣ власти по най-грубъ и вандалски начинъ заграбиха собственостьта, като отнѣха едничкото срѣдство защото водата и горитѣ тамъ сѫ единственитѣ нѣща, които служатъ за прехрана на това население, загнѣздено въ планинскитѣ бърда. Взети сѫ горитѣ на Галичникъ: Соломоница, Никьорица, Чукни Тополница; на Лазарополе — Долни и Горни Лопушникъ и Коритникъ; на Гаре — Голѣма Мегданица и Мала Мегданица; на Тресонче — всичко до кѫщитѣ. Мѫже, жени, деца и старци сѫ бити немилостиво, за дето сѫ пуснали добитъка си въ своитѣ землища (в-къ Македония, бр. 17, отъ 5. VIII. 1923 г.).

 

Преди нѣколко дни ученици отъ основното училище запѣха македонски и български пѣсни. Сръбскитѣ пандури видѣха и въ 8—10 годишнитѣ невинни деца „страшни комити" и ги арестуваха. Цѣли седемь дни малкитѣ деца бѣха държани въ ареста, като опасни рушители на държавния строй. (в. Македония, бр. 632, 19. XI. 1938 г.).

 

Въ дебърския край сърбитѣ наредили всѣка община да прави пѫтища и окопи, като селянитѣ да работятъ ангария по укрепленията на албанската граница. На 2 августъ (Илиндень), най-голѣмия праздникъ на македонцитѣ, поручикъ Терзичъ, съ 50 души жандари, блокира църквата въ Галичникъ и задържа всички богомолци въ църковния дворъ, нарежда

 

 

179

 

да си взематъ казми и лопати и конвоирани отъ жандари, откарва ги да правятъ окопи край албанската граница (в. Македония, бр. 929 отъ 18. XI. 1929 г.).

 

На 12 ноемврий 1929 година група селяни отъ галичко-рѣканска околия се явява при бана на „Южна Сърбия" — Жика Лазичъ съ молба да разреши да се издаватъ паспорти на населението отъ околията имъ, за да продължатъ гурбетчилъка, както било въ турско, и да изкарватъ препитанието си на своитѣ челяди. Вмѣсто да изслуша благосклонно делегацията, която е била упълномощена отъ четиридесеть хилядното население на тоя край, Жика Лазичъ изругалъ делегатитѣ и ги прогонилъ съ думитѣ: „Je ли бре ja мислим да ви сви лепо исцркате, не го да вам дам пасоше, натље!" (в. Македония, бр. 942, отъ 3. XII. 1929 г.).

 

Въ Галичникъ се подвизава единъ полицай, чийто жестокости нѣматъ подобни на себе си. Този сатрапинъ има чудновати прищевки. Той обича да се разхожда често на конь изъ Галичникъ и съседнитѣ села. Срещне ли, обаче, по пѫтя селянинъ, той ведната заповѣдва да легне, за да го прескочи съ коня си. Напоследъкъ нѣкои селяни се възпротивиха на тоя обезумѣлъ врагъ, но сѫ били бити безмилостно (в. Македония, бр. 998, отъ 10. XII. 1929 г.).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]