Книга за мияцитѣ

Георги Трайчевъ

 

14. Езика на мияцитѣ  (Долно-рѣкански пѣсни)

15. Името на мияцитѣ

16. Байрака (Знамето) на мияцитѣ

17. Миячкитѣ жилища

18. Миячки селища  (Галичникъ, Лазарополе, Гaри, Осой, Тресонче, Мелничани, Могорче, Селце, Росоки, Сушица, Долно Косоврасти, Скудрине, Янче, Ростуше, Вельбърдо, Битуше, Требища)

19. Носия

20. Поминъкъ и храна на мияцитѣ

21. Характерни черти  (Мияцитѣ сѫ морални, Привързаность къмъ родното мѣсто, Религиозни, Ученолюбиви и църковни пѣвци, Природно интелигентни, Трудолюбиви и пестеливи, Консерватори, Храбри, смѣли, решителни, бойки, Цѣломѫдрие, Взаимность, Родолюбие, Духовитость)

22. Дарителитѣ: Димитъръ и Луиза Станишеви  (Кратка биография на дарителката г-жа Луиза Дим. Станишева, съпруга на г. Димитъръ Миновъ Станишевъ — дарители на фонда „Луиза и Димитъръ М. Станишеви" при Министерството на Народната Просвѣта)

 

XIV. Езикови бележки (Езика на мияцитѣ)

 

 

За езика на мияцитѣ е писано доста. Най-характернитѣ отличия на мияшкото ааречие сѫ: 1) Полугласнитѣ звукове се произнасятъ пълно гласни. Примѣри: Дорво = дърво; порво = първо и др.; 2) Носовката ѫ == о. Примѣри: рока = рѫка, мока = мѫка и др.; 3) Въ многосложнитѣ думи ударението пада на третия слогъ въ края на думата и т. н. 4) Всички думи отъ мѫжки родъ завършватъ съ старобългарското окончание СКИ. Примѣри: Фръчковски, Мутовски, Чальовски и др. A женскитѣ имена свършватъ на старобългарското ИЦА. Примѣри: Иоаница, Пѣойца, Стояница и др. 5) Даже въ последователната речь двусложнитѣ думи нѣматъ ударение, a се прехвърлятъ на последния слогъ на предидущата дума: напр. не могамъ се произнеся, като една дума; немогамъ, наконь, на конь, голѣмосело голѣмо село.

 

 

Долно-рѣкански пѣсни

 

I

 

Слъоце ноодитъ, за одитъ,

Девйка търчатъ и викатъ:

Чекай-почекай сълндевце,

Я да ти реча два реча,

Два реча два изговора

Даль да посада босилекъ

На сува рида безъ вода

 

На не градена градина?

Сади посади девойко

Силенъ кя веторъ повея

Градина кя ти заграда

Ситна кя роса пороса,

Босилекъ кя го пороса.

 

*

 

II

 

Мария во дворъ седеше,

Свекърве дарпна кивчеше

И дробни сълзи ронеше,

Ми я догледа сноа е:

Ми изговори сноа е:

Мълчи ми золво Марио,

И я сумъ било какъ тебе

 

И я сумъ дарпна кивчило.

Кога ме мене върше е

Вишни черешни цутее

Кога су дарпна кивчило.

Вишни черешни капее.

Кога ме мене земае,

Вишни черешни берее.

 

 

93

 

III

 

Кинисалъ ми Свети Йованъ

Ди ми оди въ рай Божий

У рай Божий, y Господа;

По него е стари татко.

Обърна се Свети Йованъ:

„Коде одишъ, стари татко?

„Овамо те не пущаетъ,

„Райски вракье затворени,

„А пекольски отворени

„За майка се райски отворени.

 


 

XV. Произхода на името „миякъ"

 

За произхода на името „миякъ" сѫществуватъ разни мнения. Така, едни смѣтатъ, че това име е прѣкорно, a не племенно. Несериозно е това твърдение, обаче, защото както „мияцитѣ", тъй и „бръсяцитѣ" сѫ старинни племенни названия. Прѣкорни имена сѫ: „Торбеши, Торлаци, Куйки" и пр. Името мияци се срѣща въ 1444 г. (Иречекъ, стр. 458, 576). То се срѣща и въ по-старо време. Стариятъ учитель, публицистъ и общественикъ, г. Благой Димитровъ, казва: — въ Битола билъ откритъ гробъ, отъ римско врене, кѫдето имало надписъ, че — тукъ почива покойникъ (воененъ) родомъ „миякъ". Така, че две мнения не трѣбва да има за старинностьта на името „миякъ". Отъ кѫде произхожда туй име, обаче? Това е, което трѣбва да знаемъ. Ще приведемъ разнитѣ мнения по тоя въпросъ.

 

1. Петъръ Макревъ, старъ учитель (миякъ), казва: — мияцитѣ се отличаватъ съ голѣма чистота било въ кѫщи, било въ облѣклото; постоянно миятъ и ператъ, поради което взели прозвището „мияци".

 

2. Георги Пулевски, сѫщо просвѣтенъ миякъ, въ своитѣ рѫкописни бележки, казва: — думата „миякъ", означава — бистъръ умъ, хора бистроумни и още мияци = македонци; кѫсо произношение — мияци; продължително — македонци.

 

3. Ст. Верковичъ, кaзва: — Вѣроятно ихъ название „мьшки" осталосъ отъ доходящаго до фанатизма обичая бытъ постояний чисtимъ и въ одеяний и въ сношения".

 

4. Нѣкои казватъ, че „миякъ" произхожда отъ употрѣбата на личното мѣстоимение мие = ние, което е свойствено на мияцитѣ. Ми и мие, обаче, казватъ и чехи и руси; среща се и въ други говори изъ страната, та би трѣбвало да допустнемъ, че и тѣ сѫ мияци?

 

5. Други обясняватъ, че произхода „миякъ" е отъ старобългарскaта дума ягцы = ягкъ = крепакъ, силенъ,

 

 

94

 

мыяци = мияци, сир. ние сме крепки, силни, юнаци — понятия напълно отговарящи на физическитѣ сили на „мияка" (тѣломъ и духомъ). Мияцитѣ се гордѣятъ съ своето име. Това последното обяснение на думата „миякъ", мисля, че е най-правилно.

 

6. Арс. Алексиевъ твърди, че „миякъ" произлиза отъ упоритостьта на мияка, да не се съгласява въ общитѣ работи, като отговарялъ нѥсть = нес тъй чрезъ разлагане ѥ и чрезъ размѣстване т, е станало ниесть = миєци = мияци, дето н се обърнало на м. (Сб. Ун. кн. XXX).

 


 

XVI. Мияшкото знаме

 

Бѣше се завѣлъ споръ за произхода на българския гербъ (лъва по срѣдата на знамето въ печата, в. „Миръ"), г. Ст.

 

Фиг. 20. — Мияшкото знаме

 

 

Стаматовъ о. з. полковникъ е положителенъ въ своето твърдене, че знаме съ герба (лъвъ.) е зепазено въ дебърско, следъ падането на България подъ турцитѣ (1395 г.). Сѫщото знаме съ лъвъ е запазено и въ рѣканско y мияцитѣ. То се състои отъ бѣлъ (коприненъ или не) платъ, дълъгъ около 1 м., което служи за поле. По срѣдата има кръстъ, a въ четиритѣхъ краища стоятъ: лъвъ, орелъ, ламя и полумесецъ —

 

 

95

 

символизиращи владението на рѣканско отъ България (лъвъ); Византия и Сърбия (орелъ); Албания (ламя) и Турция (полумесецъ). Това знаме е старо за мияцитѣ, колкото е старъ тѣхния родъ. Зарадъ указаната помощь на Турция въ боеветѣ съ Австрия, дадени сѫ права и привилегии на мияцитѣ отъ султана за носене орѫжие, неплащане данъци, запазване националното имъ знаме и пр. Знамето мияцитѣ го изваждатъ на своитѣ сватби съ голѣма тържественость. Три дни преди вѣнчавката, рано въ зори, изпълва се кѫщата на младоженеца съ моми и ергени, които пѣейки, поставятъ знамето (байрака) надъ кѫщата — това е знакъ, че сватбата започва. На пѫть за булкиния домъ байрактарътъ яхналъ на конь и съ развѣто знаме, предшедствува сватбаритѣ. Сѫщия редъ се пази и при връщане. Въ кѫщи байрака е окаченъ на високъ прътъ отъ кѫдето се сваля за вѣнчалнатa процесия.

 

Не всѣка кѫща притежава байракъ. Той е достояние само на нѣкои кѫщи, които по традиция го предаватъ на своето поколение. Така въ Галичннкъ собственици на „байрака" сѫ около 15 кѫщи. Презъ сватбения периодъ „байрака" се дава на ония кѫщи, които не го притежаватъ. Байрака се развѣва само y момковата кѫща.

 


 

XVII. Жилища

 

Животътъ на обитателитѣ на с. Лазаро-поле, поради оскѫднитѣ средства, е недостатъчно задоволителенъ. За да се посрещатъ насѫщнитѣ нужди, жителитѣ на с. Лазарополе, както и тия на околнитѣ села, се занимаватъ съ занятия, упражнявани въ други (отдалечени) градове, като напримѣръ: Солунъ, Сѣресъ, Драма, Кавала, Воденъ, Негушъ, Енидже, Гумендже, въ България, дори чакъ въ Русия. A по настоящемъ: Скопие, Нишъ, Крагуеwацъ, Бѣлградъ, Сараево, Загребъ и др. Главното имъ занятие въ миналото бѣше: дюлгерство, дърводѣлство, зографство, абаджийство (терзилъкъ) и други занаяти.

 

Заминаването на мѣстоупражнението на означенитѣ занаятия, споредъ както има своето мѣстно наречие гурбетчилъкъ (тугьоземяни) започва отъ ранна есень и трае до кѫсна пролѣть, a по нѣкога и съ престой отъ една и повече годии. Презъ това време припечелванитѣ пари се изпращаха по куриери (въ миналото) и по пощата (по настоащемъ).

 

Тѣзи, които оставаха на гурбетъ за една или повече години, имаха за задача да построятъ нова кѫща, защото чувството на бездомникъ всѣкиго и всѣкога измѫчва. A това чувство се поражда следъ като започне задомяването на по-малкитѣ братя. Редното е по-голѣмия да си построи нова кѫща и да се отдѣли отъ бащиния домъ. Така всички постѫпватъ, до като най-малкия остане въ бащината си кѫща,

 

 

96

 

все пакъ срещу известни задължения спрямо излѣзлитѣ отъ домътъ. Понеже миячкитѣ села се намираха въ близко съседство съ арнаутитѣ, излагаха се ежедневно на тѣхнитѣ зулуми, като грабятъ и убиватъ, каквото имъ се случи. За туй мияцитѣ строятъ високи камени кѫщи, съ дебели стени, дѫбови дървета, снабдени отъ вѫтре съ яки желѣзни ключове и дебели дървени или желѣзни подпори. По-голѣмитъ кѫщи иматъ и скривалища, които сѫ дълбоко въ земята и служатъ за укриване на скѫпи домашни сѫдове, покѫщнина и хора.

 

Постройкитѣ на кѫщитѣ сѫ почти едно-типови: едно етажни върху партеръ (тремъ), но безъ зимникъ. Тремътъ служи за такъвъ. Неговото предназначение е: обитателитѣ на кѫщата да бѫдатъ запазени отъ непосрѣдственото действие на евентуални (за онова време, когато тоя типъ е създаденъ — чести) нападения на арамии, които безнаказано дори съ покровителството на властитѣ (тогава турски) върлуваха. Въпрѣки тия предпазни мѣрки, не бѣха рѣдки нощнитѣ нападения на разбойници, които прoкопавайки стенитѣ, влизаха въ избитѣ, откѫдето вдигаха масло, сирене, вълна и други предмети.

 

Всѣки житель на с. Лазаро-поле и околнитѣ му села, разправя Ив. Рафаиловъ безъ разлика на материално положение, се стремеше да има преди всичко свой домъ, по описани по-горе типъ. Най-малко на единъ етажъ, върху тремъ (високъ не по-малко отъ 3.5 м.)

 

Изборътъ на мѣстото зависи: ако има собствено мѣсто, достатъчно за една кѫщичка и потрѣбния дворъ, ще бѫде построена кѫщата тамъ, ако ли пъкъ нѣма, отива въ безстопанственитѣ селски мѣста, отсtoящи надъ селото, наречено „В. Краста", защото е каменисто.

 

Изработването на плановетѣ за постройката на една кѫща, неизискваше сега сѫществующитѣ формалности, a просто, достатъчно бѣше да бѫде изрaботенъ отъ именитъ майсторъ, или ако такъвъ липсваше—отъ по-второстепененъ; да бѫде задоволителенъ по вкусъ и да не изразява надвишаване материалнитѣ възможности за постройката.

 

Церемонията по поставянето нa основитѣ и отпочването на работата по издигането на кѫщата започваше съ едно кратко свещенослужене, като подъ основния камъкъ се оставяха нѣкакви знаци, навѣрно за извикване божието благоволение за добрия напредъкъ на кѫщата. Свършването на водосвѣтътъ започваше съ рѫсенето на стопанина и неговото семейство, което непременно присѫтствува при церемонията, a следъ това главния майсторъ и останалитѣ такива и най-сетне присѫтствуващитѣ, следъ което вече започваше и продължаваше работата.

 

Материалитѣ до издигането на тремътъ, непременно бѣха обемисти и ломени камъни, примѣсвани за слепването имъ единъ о другъ съ хоросанъ (варъ и земя или варъ и пѣсъкъ).

 

 

97

 

Камънитѣ се докарватъ отъ близкитѣ кариери, изваждани съ така нареченитѣ бомби. Другитѣ материали, варь, каль отъ специална земя, пригодена за това, намираща се наблизко, или отъ изкопването на основитѣ (темелитѣ), се докарваха презъ време на работата на зидарията (до трема), или биваха предварително приготвени. Табанитѣ, които служеха за главно свързочно срѣдство на постройкитѣ отъ единия край до другия се пренасяха отъ гората съ помощьта на мнозина охотници, които желаеха да помогнатъ на строящия кѫщата. Пренасянето ставаше съ влачене или носеке на рамо вкупомъ, колкото и да е тежъкъ, и да се пренася на далеко. Домакинята, срещу това, въ деня на тая тлъка приготовляваше сравнително пищенъ гостоприеменъ обѣдъ на всички тлъкаджии. Така, събрани въ праздниченъ день, хората—охотници, помагаха на новостроящия кѫщата за живѣене срещу взаимно задължение—реваншъ.

 

Съ поставяното на свързочнитѣ табани надъ трема, привършваше последния и почваше първия етажъ.

 

Прозорцитѣ на тремътъ сѫ малки, рѣдки и високо надъ земята, за да не може прѣзъ тѣхъ да се влиза, или извършва каквото и да е нападение отъ вънъ.

 

Разпредѣлението му е: отдѣление за добитъкъ (защото въ друго помѣщение е било неудобно да се постави последния, предъ страха отъ кражбата му) и отдѣления за покѫщнина и съестни продукти. Последното се нарича клетъ (изба). Въ него се съхраняватъ запаси отъ съестни продукти за зимния сезонъ: бачилско сирене (подобно на кашкавалъ), наредено въ качета отъ 30—80 килограма (оки), съ нуждната саламура, състояща се отъ преварена вода, която се осолва съ наредената въ междуредията соль; туршии, (пиперъ и зеле), празъ и кромидъ, свинско месо, говеждо месо въ саламура и овча пастърма; риба и йогули (змиорка) и др.

 

Главния входъ, обикновено е отъ къмъ трема, a y други кѫщи, които се намиратъ на по възвишено мѣсто, главния входъ е отдѣленъ и е самостоятеленъ отъ трема. При главния входъ, въвъ трема или отдѣсно, се образува нѣщо като антре и вестибюлъ, макаръ и въ примитивна форма. За тѣхното освѣтляване служи отвора надъ вратата, обкованъ въ крѫгли желѣза, забити въ дървенитѣ каси. Отъ тамъ вече се влиза въ първия етажъ (катъ — както го наричатъ още и душеме).

 

Втория етажъ се състои отъ три и четири стаи и непременно чардакъ, който по голѣмина надминава всички отдѣления (стаи). Едната отъ стаитѣ служи, особенно зиме, за гостна, спалня и за готвене, a за печене хлѣбъ — една отъ другитѣ стаи, съ огнище (камина), така и го наричатъ (коминъ), постлана съ земя, за да бѫде безопасна отъ падналитѣ жарки (вѫглени). Печенето на хлѣбъ става обикновено въ

 

 

98

 

подници, черепни и сачове. Има и домашни фурни въ нѣкои семейства, отъ които се ползуватъ и махленци при колективно печене.

 

Има и килерче (мутвакъ), въ което се събиратъ вкупомъ нѣкои работи отъ домашно употрѣбление, но подлежащи на подборъ.

 

Една отъ стаитѣ (съ северо-източно изложение) служи за „лѣтна одая".

 

Чардакътъ е едно помѣщение, което има предназначение за по-голѣмъ и интименъ приемъ и наподобаващъ въ предназначението си като сегашнитѣ обширни балкони, вестибюли и други подобни.

 

Съ привършването на втория (надтремния) етажъ, се пристѫпва къмъ таванитъ и покрива (чатията). На последния има отвори, наречени баджи, които служатъ за осветляване и провѣтряване на таванскитѣ (общи) помѣщения. Въ нѣкои кѫщи на тѣхъ е отдавано голѣмо значение, понеже сѫ били приспособявани за скривалища, за скриване на търсени отъ турскитѣ власти и башибозуцитѣ лица.

 

Окончателния покривъ се състои вмѣсто отъ керамиди — отъ плочи, имащи плоскость отъ единъ до 3 сантиметра дебелина, добивани отъ близко-отстоящитѣ кариери. Докарването имъ ставаше съ конски товари, пакъ често съ тлаки, състоящи се отъ охотници, желаещи да подпомогнатъ строящия кѫщата, особенно отъ ония, които сѫ строили преди това и сѫ били сѫщо така подпомагани, или пъкъ отъ бѫдещи строители и сродници.

 

Преди поставянето на плочитѣ върху покрива, сродницитѣ на домостроителя поднасятъ нѣкакъвъ даръ на майсторитѣ, които въ знакъ на благодарность и по установената традиция, благодарностьта си произнасятъ чрезъ извикване произнасяйки божествена благословия върху живота, здравето и напредъка на дарителя, и сподобяването му сѫщо съ възможность да си построи кѫща той и поколението му — единъ видъ никой да не остане безъ домъ.

 

Следъ това — следъ поставянето на плочитѣ, се пристѫпва къмъ измазване отъ вънъ и отъ вѫтре, обковаване на подоветѣ (дюшеметата), поставяне на вратитѣ и прозорцитѣ и бѣлосването имъ. A боядисването, споредъ възможноститѣ, се извършва по-късно.

 

Не е безинтересно да се знае, че стълбището се устройва така, че при евентуално влизане на арамии въ тремовата часть на кѫщата, да не може да нахълтатъ въ надтремния (първия) етажъ. Приготовлява се капакъ (врата) въ хоризонтално положение, прикрепва се съ резета за отваряне и затваряне, съ приспособление за затваряне отгоре съ здравъ брутъ (голѣшѣ желѣзенъ гвоздей, служащъ за обковане греди) или пъкъ въ вертикално положение съ приспособление за затваряне

 

 

99

 

отвѫтре. И въ двата случая надъ стълбището се поставя въ стабилно положение, съгласно размѣритѣ на последното, съ постепенно възвишение, единъ шкафъ, който служи за прикриване постелкитѣ и завивкитѣ отъ една страна и отъ друга — за използуване празднината на мѣстото.

 

Най-сетне се пристѫпва къмъ пренасяне на всичката покѫщнина, падаща му се по дѣлъ и своя, въ новата кѫща. Обичаятъ за първата вечерь е твърде скроменъ. Извикватъ се на скромна вечеря въ новото жилище, кѫдето хлѣбътъ и ястието сѫ приготвени въ новата кѫща, най-близкитѣ: братята на стопанина, съ които до тогава е живѣлъ заедно, подъ еднъ покривъ. Радостьта е неописуема всрѣдъ всички.

 

Въ една отъ близкитѣ недѣли се свиква голѣмо угощение на всички сродници и участници въ строежа на кѫщата, заедно съ тѣхнитѣ фамилии. Угощението е само отъ стопанина на новата кѫща, a следъ това, последователно поднасятъ баници всички роднини, взели участие въ гостоприемството и не.

 


 

XVIII. Кратки бележки за нѣкои селища

 

1) Галичникъ отстои на 5 часа северо-източно отъ гр. Дебъръ, подъ върха „Стогъ" на пл. Галичица. Галичникъ има надморско равнище 1395 м. Той е разположенъ върху голи, скалисти, стръмни, прорѣзани съ дълбоки пропасти ридове. Кѫщитѣ му на брой около 1000, сѫ повечето голѣми и високи, бѣли сгради, разположени наблизу една надъ друга амфитеатрално, по подобие на гр. Велесъ и Охридъ. Гледани отъ далечъ тѣ изглеждатъ като вълшебни палати, като жилища на нѣкои таинствени сѫщества, но изъ вѫтре, съ тѣснитѣ улици, съ липсата на чешми, той е неприветливъ. Срещу Галичникъ, преди 100 и нѣколко години, Хайрединъ паша е насочилъ своитѣ топове, но благоларение застѫпничеството на Томо Кяя, който казалъ на пашата: — и ние сме рая покорна, и ние цару данъкъ плакяме,— Галичникъ билъ спасенъ.

 

Споредъ едно предание Галичникъ билъ основанъ отъ трима братя, избѣгали отъ опустѣлото сега на четвъртъ часть юго-източно „Старо село", като дервентъ на стария пѫть отъ Дебъръ за Скопие. Доколко залѣсенъ съ буйна гора и сгоденъ за прикриване е билъ тогава Галичникъ сведоточи фактътъ, че нѣкога като искалъ нѣкой да иде на пазаръ или другаде, трѣбвало да чука нѣкой другъ на легенъ, изъ близката долина, за да пропѫди звероветѣ. A пъкъ други разправятъ, че Галичникъ се уголѣмилъ съ придошлитѣ тукъ овчари отъ Галикъ (солунско) предвождани отъ чудотворната икона на св. Петка. Овчаритѣ дошли сѫ тукъ заради лѣтнитѣ пасбища, бистрата вода и чудотворниятъ въздухъ. Покрай Галичникъ слиза и другъ пѫть до голия ридъ „Гюргево-бърдо",

 

 

100

 

стръменъ и каменистъ, та се слива доле съ дебърско-гостиварския друмъ. Старитѣ разправятъ, че най-стари мияшки села сѫ били: „Сушица, Гари и Тресонче.

 

Силно е разпространенъ гурбетлъкътъ отъ Галичникъ. Отъ града излизатъ годишно около 800 мѫже, отъ които една трета сѫ странствуващи скотовъдци между Галичникъ и солунско; една трета сѫ млѣкари въ Солунъ, България, Гърция, Ромѫния, Египетъ; a други сѫ зидари, бояджии, иконописци и то главно въ България и Ромъния.

 

Галичката околия прави износъ само на овце и овцевъдни продукти. До преди 1912 г. Галичникъ изнасяше около

 

Фиг. 21. — Галичникъ

 

 

15.000 оки масло за Солунъ, 30.000 оки бистричко сирене за Битоля и Кичево, 15.000 оки извара за Дебъръ и Албания, 5-6000 агнета за Солунъ, 10.000 оки лѣтна вълна, 5.000 м. аби за Тетово, Призренъ, Дебъръ, Битоля, Гостиваръ. Галичникъ внася не само индустриални стоки, но и храна: жито и царевица. Отъ Маврово за Галичникъ имаше конски пѫть, презъ Бистра планина. Енергичниятъ околийски началникъ на Галичникъ, Апостолъ Христовъ правѣше коларски пѫть презъ 1916 г., съ съдействието на галичани. Тоя пѫть ще има голѣмо значение за града, който, поради лошитѣ пѫтища, оставаше изолиранъ отъ външния свѣтъ, презъ периода на голѣми снѣгове. Цѣлиятъ край при Галичникъ се занимава съ скотовъдство. Обаче, поради липса на достатъчно зимна паша въ тоя край, мѣстното население е принудено да кара добитъка

 

 

101

 

си да зимува въ Гърция. Тоя старъ обичай се практикува още отъ турско време. Неестественото, обаче, раздѣляне на македонската земи между сърби и гърци заплашва съ смърть, както добитъка въ земитѣ, останали подъ сръбска власть, така и тия подъ гръцка власть.

 

2) Лазарополе е на 5 часа източно отъ Дебъръ, въ високата котловина „Коритникъ", богата съ пасбища. Селото има 500 кѫщи, голѣми и хубави, съ дюкяни и ханища, пресичани отъ главни улици, съ доста чешми. Църквата е св. Георги и край нея училището. Отъ тукъ е отецъ х. Теофилъ, убитъ отъ хората на гръцкия владика Антима; тукъ сѫ родени архимандритъ Анатолий, Гюрчинтъ кяя и др. дейци. Загнѣздило се бѣше и сърбоманството.

 

Фиг. 22. — Лазарополе

 

 

3) с. Гaри е часъ и половина източно отъ Осой, заградено съ гората „Канешъ" и стръмнинитѣ на единъ долъ. Забикалятъ го скалиститѣ разклонения на Стогово. Край селото тече рѣката, извора на която е въ Стогово. Кѫщитѣ сѫ 180, гѫсто наредени край красивата църква Успѣние Богородичоо и при нея училището. Селото е край пѫтя Дебъръ—Кичево—Прилепъ, за туй има и ханища. Ето какви бележки ни дава за своето село Ст. Алексиевъ Озоски.

 

Гари е идеялно балканско село, заселено отъ мияци презъ 1760 год. въ най-западната планинска часть на рѣканската область, чиято административенъ центъръ е с. Жорноница, въ дебърско. Разположенъ е въ скалистия планински

 

 

102

 

проломъ между девствено гориститѣ букови пазви на най-високия склонъ на планината Стогово. Отъ тоя проломъ чрезъ планинскитѣ хребети, мерата му се слива на изтокъсъ тази нас. Лазарополе, на северъ съ с. Осои, на западъ съ с. Кожажикъ и на югъ меритѣ на с. Ехловецъ. Отъ тукъ граничи съ планинскитѣ разклонения на изтокъ съ кичевската околия, на западъ съ охридската, a на северъ съ дебърската.

 

Поради изключително дивното си географско мѣстонахождение и особено разположение, Гари е рѣдко съчетание на идилично природенъ романтизъмъ. То има повече отъ 180 кѫщи, повечето две и три етажни, които съ масивната си каменна

 

Фиг. 23. — с. Гари

 

 

постройка, съ южно изложение и анфитеатрално симетрично ризположение, му придаватъ и единъ приказенъ пейзажъ. Вѣчно шумящата подъ него селска рѣка, съ кристалната си планинска вода, му придава още по-голѣмъ привлѣкателенъ романтизъмъ.

 

Мило ми стана, когато научихъ за изнесената въ Софийския университетъ сказка за племето мияци отъ нашия добъръ съотечественикъ Георги Трайчевъ, който съ такова усърдие се е нагърбилъ да изнесе дѣлото на мияцитѣ въ родината ни. Трогна ме и хубавата инициатива на рѣканскитѣ братства въ София за напечатването настолна книга „Мияцитѣ", защото родословието на първитѣ заселници и

 

 

103

 

основатели на родното ми село Гари принадлежи изключително на това племе. A понеже тѣ сѫ прадѣди и родоначалници на моето семейство, като цененъ приносъ къмъ материяла застѫпенъ въ сказкитѣ на г. Георги Трайчевъ, считамъ за навремененъ свой дългъ да изложа и азъ въ резюме онова, което съмъ чулъ и преживѣлъ още отъ моето детинство, за да се знаятъ и отъ подрастващето ни поколѣние за историята на родното ми село Гари.

 

Споредъ преданията и разказитѣ на най-старитѣ люде въ Гари, заселяването на сѫщото датира отъ 1760 год. Преди това тази мѣстность е била пуста. Поради суровия климатъ

 

Фиг. 24. — Църквата въ с. Осой

 

 

отъ продължително голѣмитѣ валежи снѣгъ, който презъ зимата е достигалъ обикновено два до четири метра дебелина, планинскитѣ склонове сѫ били мѫчно проходими. Само презъ лѣтото сѫ идвали стогари (скотовъдци) съ стадата си овце отъ битолско, прилепско и мариовско за използуване богатата и изобилна паша, обаче съ настѫпването на зимата сѫ били принудени да напускатъ и да закарватъ стадата си ратно за зимуване въ по-топли мѣста.

 

Това, разбира ce, е било доста трудно и непоносимо за стогаритѣ. По-смѣлчацитѣ и по-предприемчиви отъ тѣхъ сѫ решили да се заселятъ на постоянно мѣстожителство въ тази мера, като доведатъ и семействата си, и, понеже били безъ сайбия (безстопанствена) и необитаеми отъ други, по тоя начинъ да я завладеятъ за винаги съ околнитѣ гори.

 

 

104

 

4) с. Осой е на 2 часа, източно отъ Дебъръ, край висока терасовидна поляна, съ овощни дървета, по склоноветѣ на Кеняница планина. Брои 80 кѫщи; има църква св. Георги и оброчище св. Арахангелъ, при старото село. Манастирътъ св. Арахангелъ се намиралъ при с. Осой. Презъ 1908 г. сѫ открити основитѣ на църквата и стари икони съ славянски надписъ. На Гьоргевдень осойчани излизатъ съ лития до мѣстностьта манастирска. Има могорчани преселенци. Кѫщитѣ сѫ измазани съ варь. Разположено е на сѣнчесто мѣсто, отъ гдето се носи името. Отъ туй село сѫ прочутитѣ рѣкански рѣзбари, Филиповци, които сѫ работили изъ цѣлата страна и въ чужбина художествени иконостаси. Представитель на тоя родъ е и днесъ Филипъ, живущъ въ София.

 

5) с. Тресонче е на 1 часъ северо-западно отъ Лазарополе, въ подножието на пл. Бързевацъ, съ 220 кѫщи, въ 5 махали и 3 църкви св. Петъръ и св. Никола. Училището е въ двора на църквата св. Петъръ. И тукъ имаше сърбоманстно. Старото село е било при манастирскитѣ развалени. Отъ тукъ е Максимъ войвода и други просвѣтени дейци. Презъ 1521 г. сѫ получили султански ферманъ, задето сѫ били царски дерменджии.

 

6) с. Мелничани е раздалечъ отъ гр. Дебъръ на 1 ч. и 30 мин. Разположено е въ гѫстолистнитѣ ребра на Маруша и е раздѣлено съ една страшна пропасть на 2 махали: горна и долна, които сѫ на 1/2 часъ разстояние. Горно-мелничани брои 45 кѫщи, a долно — 27 и дветѣ поотдѣлно иматъ своя църква, свой попъ и свое училище. Горното село има църква св. Безсребреници, a долното — св. Въведение Богородично. Въ туй село има покръстени помаци, на които кумувалъ Томо кяя. Отъ покръстенитѣ помаци е родътъ Стефановци. Около горното село има и оброчище, кѫдето било старото село. Произвежда зеле, круши и черници.

 

7) с. Могорче е на два часа източно отъ Мелничани, край стръмни лесисти склонове на Маруша. Въ него има и помаци, брои 120 кѫщи.

 

8) с. Селце, именувано Селце-рѣка, понеже има и друго село съ сѫщото име въ дебърско. То е северо-западно отъ Тресонче на половинъ часъ, разположено въ стръмнинитѣ на Дрезга планина. Има 60 кѫщи и красива голѣма църква св. Илия и училище. Селото е дало доста пробудени хора, като Велко Негриевъ и др., които сѫ действували отъ 1833— 1861 год. за създаване българска църква и училище въ Солунъ. Голѣмъ брой бѣжанци има и въ България.

 

9) с. Росоки е западно отъ Селце на 1/2 часъ, по лѣвия брѣгъ на Мала-рѣка и гъсто залѣсената дѫбова гора Джигелица, изъ която свободно се движатъ диви свини. Брои 100 кѫщи. Въ околноститѣ му има воденици и тепавици. Църквата е св. Пречиста и при нея училище. По рѣката има валявици.

 

 

105

 

10) с. Сушица е на 1 часъ по северо-западна посока отъ Росоки. То е на висока безводна скала. Надморска височина 1100 метра.

 

Всички тия 10 селища сѫ по лѣвия брѣгъ на р. Радика, въ областьта на Мала-рѣка и чисти, запазени отъ турци, види ce, за дето се криятъ изъ стръмнитѣ и диплени разклонения на Бистра планина и Стогово.

 

11) с. Долно Косоврасти на дѣсния брѣгъ на Радика, при минералнитѣ извори съ сѣрна миризма, която се усеща още отъ далече. Околностьта е пълна съ малки минерални извори. По баиритѣ има пукнатини, изъ които излизатъ

 

Фиг. 25. — с. Янче

 

 

задушливи газове, които сѫ отровни за птицитѣ и други животни и падатъ мъртви, ако вдишатъ отъ тѣхъ.

 

12) с. Скудрине е високо въ Кърчинъ на Корабъ. Има стари развалини отъ „Кале", „Пазарище", „Градище" и улици. Тукъ е билъ манастира св. Богородица.

 

13) с. Янче, по лѣвия брѣгъ на Радика, подъ стръмнитѣ скали откъмъ Галичникъ.

 

14) с. Ростуше е въ ниска терасовидна площь, по дѣсния брѣгъ на Радика.

 

15) с. Вельбърдо съседно и въ обща мера съ Ростуше,

 

16) Битуше, високо въ Кърчинъ, съ букова гора.

 

17) с. Требища съ срѣдна терасовидна височина изъ Кърчинъ, съ много извори въ околностьта.

 

 

106

 

Фиг. 26. — с. Битуше

 


 

XIX. Носия

 

Детска носия. Децата до 5—6 годишна възрасть, a често и до 10, ходятъ само по риза; гащи не носятъ. Лѣтно време ходятъ боси. Зимно време надъ ризата носятъ жàмаданъ — бѣлъ, черенъ или червенъ, съ рѫкави или безъ такива. На него обличатъ aнтèрия отъ басма. Върху слагатъ долама, дълга до подколенитѣ, отъ бѣлъ домашенъ шаякъ, a рѫкавитѣ подъ мишницата биватъ разцѣпени, за да се провира рѫката, когато не се обличатъ напълно. Отпуснатитѣ рѫкави се препасватъ съ пояса отъ къмъ гърба. Зеленъ гайтанъ съединява частитѣ на дрехата една съ друга. Гърдитѣ на доламата сѫ украсени съ пàзуви отъ елипсовидни фигури, съ зеленъ, моравъ или черенъ гайтанъ, a посрѣдата има кадифе-тъмночервено. Долнята часть на рѫкавитѣ сѫ порѫбени съ кадифе. Доламата се препасва съ поясъ, червенъ съ бѣли напрѣчни линий по края. На краката се навиватъ òбяла, отъ сивъ шаекъ и се завързватъ съ бѣли опичаници, a обуватъ òпинци. Когато носятъ обуща, иматъ чорапи шарени. Нѣкои деца носятъ и бèчви, бѣли отъ шаекъ и порѫбени съ гайтани.

 

Ергенска носия: Тя е като детската, съ разлика, че бечвитѣ и доламата сѫ украсени съ повече гайтани, поясътъ е по-дълъгъ, жамаданътъ има по лактитѣ кòлчази — фигури

 

 

107

 

отъ гайтанъ и кадифе. Най-отгоре слагатъ кèпе — отъ черна вълна, дълго до поясъ, съ рѫкави до лактитѣ. Отзадъ има кюлевка, съ която покриватъ главата въ лошо време. Ергенитѣ рѣдко носятъ долама.

 

Мѫжка носия: Тя се отличава отъ ергенската по доламата, която е украсена доста. Старческата носия е много опростена и съ бѣли гайтани. На главата си турятъ кèчe отъ бѣла вълна, а въ праздникъ или на сватба носятъ арнаутски фèсове, съ голѣми спуснати до рамена копринени пѝскюли.

 

Женска носия: Момичетата обуватъ òбяла отъ черна вълна и червени назòвици (терлъци) до глезенитѣ, съ капаци отпредъ. Носятъ опинци и обуща. Женитѣ най-отдоле

 

Фиг. 27. — Миячка посия отъ Крушово

 

 

обличатъ мѝнтанъ, съ рѫкави отъ лактитѣ надоле червени, сѫщо и гърдитѣ, a другото — бѣло. Надъ минтата слагатъ кòшула, съ красиво везмо (червено, зелено, бѣло, жълто) копринено по рѫкавитѣ и гърдитѣ. Èлекъ отъ чоха, съ черни и жълти потлици (копчета) по гърдитѣ. Надъ него обличатъ другъ елекъ, по гърдитѣ сърменъ, на гърба отъ платно или чоха, a копчетата сърмени. Елецитѣ сѫ безъ рѫкави. Богатитѣ жени носятъ нарòквици отъ лакътя до дланьта, съ капаци и сърмено везло. Надъ елека слагатъ клàшеникъ, отъ чиста бѣла вълна, съ черни и червени гайтани по долнитѣ крайща. На гърдитѣ носятъ кадифе, украсено съ сърменъ ширитъ. Рѫкавитѣ на клашеника сѫ кѫси

 

 

108

 

до лактитѣ и обточени съ черенъ и червенъ гайтанъ. Момитѣ се препасватъ съ черни и червени пояси, широки 15—20 с. м. и съ овиснали реси около хълбоцитѣ. Надъ пояса носятъ прèпашка, съ червено, зелено, желто и съ ситни червени реси. Скýтина е престилка до колѣне, украсена съ 2 реда реси червени. На пояса слагатъ и калèмкяръ, купена пъстра шамия. На шамията носятъ сребърно кръсте, съ сребърна верижка; на гърдитѣ закопчватъ чàпрази, a на ушитѣ — àлтани. На главата носятъ кàпи (фесове), a сега калемкяри, съ по една махмýдия (алтънче) надъ челото. На главата носятъ още дàрпни, везени съ бѣли и червени кѝски, a отзадъ съ сребърна игленица. Зимно време обличатъ кòжyфче, безъ рѫкави, украсено съ разни шарки.

 

Фиг. 28 — Женска носия отъ Смилево

 

 

Женитѣ обуватъ шарени чорапи, надъ тѣхъ червени тузлуци до глезенитѣ, съ копци и червени гайтани. Надъ тузлуцитѣ иматъ нàзовици червени и шарени съ бикме и сърма. Обличатъ кòшуля, черенъ елекъ съ два чифта петлици отпредъ, a надъ него другъ елекъ. Върху тѣхъ се облича бродирана кошуля, съ везани рѫкави въ зелено, бѣло, червено, жълто. Женитѣ се опасватъ съ червенъ поясъ, съ 12—15 реси отъ страни, a надъ пояса червена прèпашка, съ плетени червени реси. После иде кѫса ленена скýтина, червена, шарена съ бѣло и зелено, a надъ нея бòфча, съ червени и черни шарки; върху пояса по 1—2 калемкяри. Зимно време обличатъ шарено кожуфче, безъ рѫкави. Старитѣ жени носятъ сѫщото облѣкло, но много семпълъ.

 

Невѣстинската носия е най-разкошна. Тя е известната смилевска носия, която се слави и вънъ отъ пределитѣ

 

 

109

 

на България. Тя е скѫпа, изработена съ сърма, коприна, кадифе и др. Булката носи жълти обуща, съ капаци. Тя носеше и сòкaй, които въ последно време се изоставятъ. Надъ главата на сокая се носи прèвръзокъ, отъ тъмночервена коприна съ реси, спуснати надъ челото. После иде дàрпина, везана съ коприна, по срѣдата бѣла и съ реси

 

Фиг. 29. — Носия детска

 

 

червени. Турятъ и игла на дарпината, нанизана съ пари и мъниста, които покриватъ цѣлата глава. Отстрани на лицето виси пòдбрадникъ чакъ до гърдитѣ, съ стари пари. Булката до като се вѣнчае е покрита съ дýлакъ отъ червена басма, закопчанъ отзадъ. Той се вдига следъ вѣнчаването. Невѣститѣ могатъ да носятъ до 5 елеци. Поясатъ имъ е

 

 

110

 

моравъ, a препашката алова. Носятъ китени скутини отъ червена боя, съ два реда киски, фута копринена съ 9 колела нашарена, a надъ нея коприненъ калемкяръ. На пояса опасватъ низа отъ сребърни пари, закопчена отзадъ, най-отгоре слагатъ скѫпи сребърни пàфти. На дѣсната рѫка иматъ сребърни пръстени.

 

Фиг. 30. — Носия отъ с. Тресонче

 

 

И носията на мияцитѣ сочи за тѣхния болярски (царски произходъ). Никѫде другаде нѣма като мияшката носия. Младоженцитѣ за вѣнчавка старателно трѣбва да носятъ червени обуща, каквито сѫ носели визант. императори, по-кѫсно и нашитѣ царе и боляри.

 

 

111

 

XX.

a) Поминъкъ

 

До преди 100 години мияцитѣ сѫ били изключително пастири и отчасти кираджии. Главниятъ имъ поминъкъ се състоялъ въ развъждане многобройни стада овце и голѣмо число коне, по-малко говеда и кози. Въ онова време почти всѣка кѫща е имала, дори и най-сиромашката, по 50—60 глави овце и по единъ или два коня, a пъкъ богатитѣ кяй сѫ притежавали

 

Фиг. 31. — Носия на момиче

 

 

по 10,000 и повече глави овце и по 200—300 коня. Край хубави и широки пасбища, край голѣми планински извори сѫ били издигнати бачилата, кѫдето е ставало стриженето, мълзенето на овцетѣ и тѣхното пренощуване. Отъ тамъ сѫ докарвали вълна, сирене, млѣко, извара, каймакъ, кожи, месо — продукти съ които разполагаха и най-бедната селска кѫща; така че сиромашията за тѣхъ е била непозната. Всичко за храна и облѣкло давали овцетѣ. Голѣмиятъ брой пъкъ

 

 

112

 

на конетѣ служелъ за преносъ на храни отъ близкитѣ пазари (Кичево, Прилепъ, Битоля, Скопие.)

 

Поради честитѣ разбойнически нападения на хора и добитъкъ, въ продължение на 3—4 десетки години планинитѣ, които попреди се радваха на животъ, онемѣли; селата, въ които царѣше доволство, опустѣли. И старитѣ скотовъдци, захвърлиха овчарския кривакъ и тръгнаха по гурбетъ съ тесла, чукъ, съ игла и четка; като едни отъ тѣхъ станаха майстори,

 

Фиг. 32. — Носия

 

 

домостроители, други станаха млѣкари, трети станаха търговци, иконописци, рѣзбари, бояджии, терзии и пр. — всички пръснати по Турция, Гърция, България, Сърбия, Влашко и другаде. Тъй рухна стариятъ патриархаленъ животъ въ рѣканско.

 

Мияцитѣ обикновено отиватъ на есень по гурбетъ, a се прибиратъ презъ май и юний, за да прекаратъ съ домашнитѣ си сватбенитѣ праздненства; Петровдень въ Галичникъ, Тресонче;

 

 

113

 

Илиндень — Лазарополе, Селце, Росоки; Голѣма Богородица — Гари и др. Като странствуващи, мияцитѣ се отличаватъ съ изтънчено гостоприемство. Тѣ поднасятъ на гоститѣ си масичка съ „бардакъ" енидженска ракия, съ паничка каймакъ, кисело млѣко и разновидни шекерчета и още кисело зеле, запазено до срѣдъ лѣто. Следъ сватбенитѣ праздници мияцитѣ приготовляватъ съ конетѣ си дърва, храна и всичко

 

Фиг. 33. — Носия

 

 

що е нуждно за ядене и пиене презъ зимата. Това правятъ поради изолиренето на рѣканско отъ градскитѣ пазари и лошитѣ пѫтни съобщения и планинския характеръ на страната. Не сторятъ ли това, обречени сѫ на гладъ и смърть презъ лютата зима, която сковава всичко по селищата — отъ Димитровдень, до Гюргевдень. Женитѣ пъкъ, освенъ домакинската си работа, тъчатъ рѣкански клашни, чешатъ вълна, предать и влачатъ, тъкатъ шаеци, килими, пояси, престилки и памучни платове. A момитѣ готвятъ приката си.

 

 

114

 

Ето нѣкои по-главни търговски и други фирми

 

Аврамъ Чальовски (индустриялецъ), Георги Чальовски (търговецъ), Георги Рафаиловъ, Дим. Николовъ, Василъ Рафаиловъ, Василъ Чоланчевъ (скотовъдецъ—Солунъ), Тодоръ Томевци, Тортевци, Кипровци, Геновци, Хаджиевци — Галичани-скотовъдци съ 5000—10000 глави овце и коне до 200—300—500 глави. Зографи: Фърчковци, Поповци, Черейнялковци, Апост. Христовъ, Ив. Мурадовски, Коста Бундакевски, Лазаръ Цумбалевски (скотовъди), Стаматъ Хр. Дуковски (търговци) и други.

 

A отъ интелигенцията по известни сѫ:

 

1. Пане Бабалиевски (учил. инспекторъ); 2. Филипъ Томовъ (помощ. секретарь при държ. университетъ); 3. Марко Григоровъ (началникъ Мин. на просвѣтата); 4. Матей Христовъ (началникъ цент. отдѣл. при столичната община) и други.

 

 

б) Храна

 

Каменливото неплодородно мѣстоположение на мияцитѣ ги е изкалило на мѫчния кираджилъкъ, за да си докарватъ какото имъ тръбва отъ вънъ. Тѣ си докарватъ храната отъ 2—3 конака далечни мѣста; така тѣ влекатъ хранитѣ си отъ Битоля, Прилепъ, Кичево, Гостиваръ и Скопие.

 

За храна имъ служатъ: хлѣбъ, „бакарданъ" „коматъ", „печиво", сарйили, варива — грахъ, зеле, расолъ съ пастърма и сланина, a като готови — млѣко, сирене, пиперки, расолъ и лукъ (кълцани).

 

Хлѣба месятъ отъ „мешано" брашно на голѣми и малки хлѣбове. Месятъ тѣ хлѣбъ веднажъ въ седмицата, въ сѫбота, и то тъй добре, че вкисналитѣ хлѣбове цѣлата седмица престояватъ меки и оставатъ вкусни. Голѣмитѣ хлѣбове пекатъ y дома на черепна, a сомунитѣ въ малки фурнички, каквито има обикновенно при всѣка кѫща. За да не прилепи долната кора ó черепната посипватъ тази предварително съ неотсеяно брашно „посопъ".

 

Коматътъ е зелникъ съ три пръста дебела вкиснала долна чиста кора и съ дебели като лакътя „витканици"; горната му тънка набърчена кора наричатъ „капка". Зелето му обикновенно замѣстватъ съ подпърженъ оризъ или зелка.

 

Печивото правятъ като наслагатъ една връзъ друга тънки корици, между всѣка отъ които е поливано врѣло масло.

 

Сарайлиитѣ представятъ концентрирано навити цевисти кори, подпълнени извѫтре съ опържена извара, или съ яйца.

 

Бакърданътъ се приготвя отъ царевично брашно. Варено продължително време въ котле. Като се свари, беднитѣ изцеждатъ

 

 

115

 

малко отъ водата му, която подслаждатъ съ скълцанъ лукъ, после го разбъркватъ съ сукалото, поливатъ го съ преврѣло масло и го бъркатъ наново, додето се превърне на топчинки.

 

Като нарѫчна провизия на мияцитѣ имъ служатъ: расолътъ, пиперкитѣ и сиренето.

 

Бобътъ варятъ съ подправки отъ лукъ и зеле.

 

Зелето (киселецъ, лобода, коприва) варятъ въ дървено масло и оризъ. Сушено го чуватъ и за зимасъ.

 

Пиперкитѣ (туршия) сѫ жълти и кисели.

 

„Расолъ" сѫ жълти киселикави зелки, които приготвятъ отъ прѣсни такива, като ги посипятъ съ соль и вода. Студената синкаво-мѫтна слачъ „расолница" употрѣбяватъ въ пости.

 

Мощеницата е надтрапезно въ блажни дни ястие; въ нея децата си дробятъ хлѣбъ и си приготвятъ попара.

 

Сланината варятъ въ расолъ или оризъ, a пастърмата и съ грахъ; тия ястия минаватъ за вкусни и изрядни дори и лѣте.

 

„Тутулината" ставатъ като се изпълнятъ зелени или лозови листа съ подпърженъ оризъ на топчици и после се варятъ.

 

Не ще съмнение, че въ всички приготвени (месни и варени) храни турятъ и соль споредъ вкуса.

 

Сѣдането тукъ на трапеза става, като сложатъ одеяла или сламена рогозина, килимъ, ложникъ, перници.

 


 

XXI. Отличителнитѣ черти на това даровито племе сѫ:

 

Високъ ръстъ и яко тѣлосложение, широкоплещести, свѣтълъ погледъ и руса коса, хубави и красиви черти на лицето, бѣла и чиста окраска на кожата (особено женитѣ), черни изписани вежди, като пиявици, голѣми и черни очи като вѫгленъ, тънка и грациозна усмивка винаги има по устнитѣ. Миякътъ има голѣмъ черепъ, високо чело, глава крѫгла и често сплесната отзадъ. Типътъ на мияка е строго запазенъ благодарение на обстоятелството, че самата область, като покрайнина и отстранена отъ военнитѣ друмища, като островъ необитаемъ, не е виждала чужди нашествия. Нашиятъ писатель Антонъ Страшимировъ въ своята „Книга за българитѣ" (стр. 52) говори за мияцитѣ:

 

— че тѣ сѫ по-културни отъ бръсяцитѣ; иматъ чувство на аристократизъмъ всрѣдъ бръсяцитѣ; типътъ е неженъ, красивъ съ тънки черти, съ нервна осанка, южански експанзивенъ, но не театраленъ. Той е индивидуалистъ и иска да началствува. Считатъ се за болярски произходъ".

 

По характеръ миякътъ е въздържанъ, мълчаливъ, приветливъ, благъ и винаги готовъ за услуга, помощь и състрадание.

 

 

116

 

Ho инакъ смѣлъ, решителенъ и силенъ защитникъ въ спорове за родъ, вѣра, честь и национално чувство. Още, миякътъ е гордъ, съ аристократическо (болярско) самосъзнание. Тѣ не се сродватъ никога съ другъ родъ (мѫжене и женене). Въ семейството на мияка цари патриархаленъ животъ. Децата следватъ майката, слушатъ бащата и се покоряватъ на най-стария отъ кѫщи.

 

 

Характернитѣ черти на мияцитѣ сѫ:

 

1. Мияцитѣ сѫ морални (цѣломѫдрени). Всички водятъ строго мораленъ животъ и въ цѣлия тоя край не се знае блудство и пиянство, или какъвто и да е развратъ. Тукъ не се знае що е то извънбраченъ животъ и извънбрачни рожби. Съпружеската вѣрность е идеална и не се знае що е бракоразводъ. Отношенията между мѫжътъ и жената почиватъ на междуособни почитания и уважения. И дветѣ страни на бракътъ гледатъ, като на свѣто дѣло. Браковетѣ се сключватъ обикновено отъ 18—20 години за момчето, и между 17—18 год. за момичето. Изключенията сѫ твърде рѣдки, a съпрузитѣ се считатъ за застарѣли. Въ цѣлия тоя край нито момата се купува, нито зестра се дава. Миякътъ никога не е сѫденъ, за измама, кражба или друго нѣкое дѣло. Кредитътъ, съ който се ползува миякътъ, кѫдето работи, е напълно заслуженъ. Съ своята чесность, съ право сѫ извоювали пълно довѣрие въ търговията. Ето защо, миякътъ е кротъкъ, търпеливъ, тактиченъ въ своитѣ отношения, точенъ въ своитѣ задължения. Презъ време на окупацията Галичникъ бѣ седалище на мирови сѫдия. Презъ тригодишния периодъ нѣмало нито едно оплаквателно дѣло, казва Апостолъ Христовъ, тогавашенъ околийски началникъ.

 

2) Привързаность къмъ родното мѣсто. Мияцитѣ сѫ строго привързани къмъ бащиното огнище и родното мѣсто. Всѣки миякъ, кѫдето и да скита по чужбина, за свой свещенъ дългъ счита да се прибере въ кѫщи още въ края на пролѣтьта, за да прекара заедно съ семейството си свадбенитѣ тържества, които ставатъ отъ Петровдень до Голѣма Богородица, манастирскитѣ праздници и пр. A така сѫщо и да снабди кѫщата си съ всичко необходимо за храна и облѣкло презъ идната зима. Не веднажъ съмъ си задавалъ въпроса: що привлича мияка,та толкова здраво е привързанъ къмъ неговия роденъ край, който е лишенъ отъ педа обработена земя (нѣма нито нива, лозе, ливада, градина и пр.), нѣма абсолютно никакъвъ поминъкъ, освенъ гурбетлъка: длъженъ е да натъкми и принася всичко отъ вънъ, отъ други пазари, като почне отъ всички видове храни и свърши съ облѣкло и т. н. И още, като се има предъ видъ, че родния му край е въ съседство съ албанскитѣ разбойници, които колятъ, трепятъ грабятъ всичко каквото имъ попадне,

 

 

117

 

почвайки отъ пленство на хора и свършвайки съ задигване на на цѣли стада овце и коне. Мияцитѣ скѫпо плащаха данъкъ на разни семейни, покровители и други пазачи; тѣ отдѣляха отъ залъка си, съ потъ припечелената пара отъ гурбетлъкъ, но мѫчно се решаваха да напуснатъ своя роденъ край. Една черта, каквато рѣдко се срѣща другаде по българската земя. Докато следъ Илинденското възстание и последнитѣ войни много македонци масово напуснаха роднитѣ си мѣста, като мнозина отидоха дори въ Америка, за да търсятъ своя поминъкъ, — мияцитѣ търпеливо понасяха всички политически и икономически несгоди, но не се отдѣляха отъ своитѣ родни огнища.

 

3) Мияцитѣ сѫ религиозни. Всѣка мияшка кѫща има отдѣление за иконата, предъ която пали кандило въ празднични и недѣлни дни утро и вечерь. A по-заможнитѣ иматъ отдѣлна стая, нѣщо като параклисъ, грижливо украсена и запазена въ единъ кѫть на кѫщата, на страна отъ спалнитѣ стаи. A въ домътъ на известния софийски индустриалецъ Аврамъ Чальовски (ул. „Паисий" № 41) личи на видно мѣсто миниятурна църква, съ всички църковни и пѣвчески украси, кѫдето на св. Спиридонъ, патронния му праздникъ, ежегодно кани цѣлия духовенъ съветъ при св. Синодъ за водосвѣтъ и молитва, следъ което имъ се слата богата трапеза. Такъвъ параклисъ личи и въ бургазката негова фабрика. При започване и свършване на всѣка работа прекръстватъ ce; минаватъ ли край църква, или оброчище кръстятъ ce; чуватъ ли църковното клепало или камбана кръстятъ ce; повива ли се малкото бебе, или го развиватъ, правятъ надъ надъ него кръстно знамение. Празднични и недѣлни дни църквата се пълни отъ мѫже и жени. Срещу патронни праздници и именни дни носятъ въ църква просфори или петохлѣбие. Строго съблюдаватъ всички пости. Галичани въ своя силно религиозенъ поривъ, неможейки да търпятъ помашкитѣ семейсгва между тѣхъ, заеха се за тѣхното покръстване, което и стана въ 1843 г., като покръстиха цѣли 30 помашки семейства.

 

4) Мияцитѣ сѫ ученолюбиви и църковни пѣвци. Тѣ въ по-старо време сѫ посещавали килийнитѣ училища въ манастиритѣ, a по-късно и народнитѣ такива. Тѣ сѫ природно надарени пѣвци, съ приятенъ и мелодиченъ гласъ. Всички почти мѫже знаятъ църковния редъ, a мнозина сѫ и църковни пѣвци. Нѣкои отъ тѣхъ пѣятъ всичко на изустъ. Тѣ сѫ дали на племето ни най-даровития и всесвѣтски известния църковенъ пѣвецъ и светия Иоанъ Кукузелъ още отъ 12 вѣкъ. За своето приятно и мелодично църковно служене и пѣние е извиканъ за енориящъ, духовникъ и изповѣдникъ арх. Анатолий отъ Лазарополе, въ императорския дворъ въ Русия. Иванъ Гиновски, ученикъ въ Солунската

 

 

118

 

гимназия презъ 1887 г., когато пѣеше на ученическитѣ утра и забави, гъркинитѣ отъ съседнитѣ кѫщи отваряха прозорцитѣ, за да слушатъ и се наслаждаватъ на мелодиитѣ му.

 

5) Мияцитѣ сѫ природно интелигентни. Професоръ Милетичъ, който посети рѣканското презъ 1916 г. казва: — че мияцитѣ сѫ до день днешенъ най-даровитото племе отъ всички българи (сп. Б. Ак. Н. кн. XVI). Тѣзи духовни качества личатъ еднакво y мѫжетѣ и женитѣ. Мѫжетѣ не ни ли очудватъ съ своитѣ дарования по рѣзбарство и иконописъ. Рѣканската художествена школа състояща се отъ самоуци майстори не ни ли очудва съ своитѣ непостижими рѣзбарски творения, на които завиждатъ много наши и чужди учени специалисти. Тя е основателка и на разнитѣ художествени школи, които отъ древни още времена сѫ произлѣзли отъ майстори рѣканци. И миячката жена не е останала по-назадъ отъ мѫжа въ своето изкуство. Смилевскитѣ шевици, бродерии и носии сѫ плодъ на творчеството на миячката мома и булка. Не очудватъ ли тѣ съ своето качество, съ своята изящность и художественость. Македонскитѣ шевици и носии държатъ първо мѣсто всрѣдъ всички останали. Кое тъкачно училище, или кои курсове сѫ свършили миячкитѣ моми и булки? Кой художникъ е напѫтвалъ работата имъ, съчетавалъ боитѣ, фигуритѣ, формитѣ и пр.? Кѫде сѫ видѣли образци, изложби, музеи етнографски, та да сѫ присаждали познанията къмъ своитѣ творения? Съ какви модерни и усъвършенствувани помагала си служатъ въ своята индустрия? Какви нежни рѫце сѫ изработили тия изящни и деликатни вещи? Мнозина несведующи ще помислятъ, навѣрно, че това сѫ творби на охоленъ дамски свѣтъ, или на школувани моми и булки. — Не. Тѣ не произхождатъ отъ заможна срѣда. Тѣ не сѫ имали възможность да видятъ нито училище, повечето сѫ неучени и неграмотни. Наука и просвѣта, курсове, специализация, изложби, музеи, сбирки, пособия, рѫководства и пр. източници, отъ гдето биха черпили наука и знания, — всичко това е неизвестно за тѣзи художници изъ срѣдата на нашия народъ. Модерни помагала и усъвършенствувани машини, инструменти сѫ далечъ отъ тѣхъ. Преждитѣ боядисватъ повечето сами съ растителни бои; рецептитѣ за боядисване сѫ плодъ на опитъ. Съчетанието на боитѣ, цвѣтоветѣ, както и формитѣ, — всичко се върши на умъ и на изустъ. Всѣко селско момиче още отъ детинство почти се залавя да готви чеиза си. Събрали се зимно време на седянка, или денски подворища и мегдани, държатъ въ своитѣ рѫце платно, игла и конецъ; навели се надъ работата си, тѣзи простички момичета бодятъ, плетатъ и, чрезъ всевъзможни съчетания и преплитания на линии, триѫгълници и многоѫгълници, съчетаватъ, често пѫти очудващи съ своята

 

 

119

 

сложность и хармоничность комбинации отъ бои, форми и фигури. Не говори ли всичко туй най-добре за умственитѣ и природни дарби на тѣзи дъщери на нашия народъ?

 

6) Мияцитѣ сѫ трудолюбиви и пестеливи. Тѣ скитатъ далечъ по гурбетъ; ядатъ и пиятъ скромно; спятъ и нощуватъ по пѫтищата, друмищата и ханищата, но всички мислятъ да припечелятъ нѣщо и скътятъ бѣли пари за черни дни. Този вроденъ y тѣхъ инстинктъ за трудолюбие и пестене, ги кара да не стоятъ праздни и на едно само мѣсто. Бидейки страната имъ непроизводителна, тѣ скитатъ по далечни и близки страни, и се ловятъ за разни занаяти и търговия, само и само да припечелятъ нѣщо. Рѣдко се среща миякъ отъ долно съсловие като: каруцаринъ, файтонджия, хамалинъ, прислужникъ изъ разнитѣ съсловия. Миякътъ е гордъ, съ амбиция за самостоятелность, да господствува и заповѣдва, a не за подчиненость. На тия именно качества (трудолюбие и пестеливость) ние и днесъ виждаме издигнати миячки фирми въ София, Бургазъ, Ломъ, Видинъ, Свищовъ, Солунъ, Скопие, Бѣлградъ, Ромъния, Унгария, Германия, Русия и другаде, само не въ Америка, — сигурно като мѣсто много далечно отъ родъ и домъ.

 

7) Мияцитѣ сѫ консерватори. На този тѣхенъ строгъ консерватизъмъ се дължи тѣхната самобитна запазеность. Строго се придържатъ о езика си, носията, обичаитѣ, поминъка и не се женятъ и мѫжать съ други родове и племена, макаръ и въ близъкъ допиръ съ тѣхъ. Напримѣръ: мияцитѣ, които сѫ въ съседство съ бръсяцитѣ въ кичевско, или съ дебранитѣ, нито взиматъ, нито даватъ помежду си за женидби. Така тѣ сѫ останали запазени и самобитни мияци, такива, каквито сѫ били тѣхнитѣ дѣди и прадеди преди 100 —200—300 и 500 год. Съ своя консерватизъмъ тѣ сѫ японци и прусаци въ своя край.

 

8) Мияцитѣ сѫ храбри, смѣли, решителни, бойки. За храбростьта и другитѣ качесгва на мияцитѣ говорятъ: Иречекъ (Исторія Болгаръ, стр. 348); Викторъ Григоровичъ (Очеркъ путеш. по Евр. Турціи, стр. 54); Мафоринъ (Переченъ Южносл. памятниковъ), Л. Милетичъ (Сп. Б.A.Н. XVI, 21). Миякътъ не помни да е проявилъ предъ очитѣ на своя врагъ — страхъ, боязънь и резерва. Примѣри изобилствуватъ за тия качества на мияка. Саржо отъ Тресонче „со стапъ и тералъ како кучина отъ мърша" турци, заптии и др., които сѫ оставали да пренощуватъ въ Рѣка, безъ негово разрешение. Силенъ билъ и Исиянъ Дѣловъ отъ Росоки; Аврамъ Божиновъ и Филипъ отъ Осой, х. Василко, Иоанъ отъ Битуше, Гюрчинъ отъ Лазарополе и др. Томо кяя отъ Галичникъ не покръсти ли всички помаци въ 1843 г. Кѫде се чуло и видѣло въ турско робство и то въ единъ разбойнишки край, какъвто бѣ дебърската область, да се покръстатъ цѣли 30 помашки

 

 

120

 

семейства. Ние знаемъ потурчването на много селища въ турската държава, знаемъ още по единични потурчвания; но за покръстването на цѣли помашки семейства (на брой около 300 души), никѫде нашата история не спомена. Не говори ли тоя фактъ за голѣмото национално чувство y мияка, за неговата смѣлость, решителность и юначество. Кой другъ отъ нашето племе е извършилъ подобенъ подвигъ. Тодоръ, синъ на Тома кяя, не издействувалъ ли лично отъ султана ферманъ и съ цѣлъ табуръ аскеръ опожарилъ селата на разбойницитѣ, които убили сина му Рафаила и бачилото! Рѣканци, заедно съ дебърчани, излѣзнаха съ протестъ до представителитѣ на великитѣ сили въ София, за мѫкитѣ и страданията на тѣхнитѣ братя подъ турския режимъ въ 1908 год.; рѣканци иматъ излѫчено изъ своитѣ редове и видната революционерка Сирма войвода отъ XIX вѣкъ, възпѣта въ народнитѣ пѣсни. Ето що казва за нея Иречекъ (стр. 453) и сбр. Бр. Миладинови стр. 351). Сирма войвода обикаля кичевскитѣ и дебърскитѣ планини. Другаритѣ ѝ дълго време не знаели, че тя е мома-войвода. Всѣки день по 18 часа е била на кракъ. После се омѫжила за единъ миякъ отъ Крушово. На 80 годишна възрасть била забелязана въ гр. Прилепъ отъ Д. Миладиновъ, която му разказала за своето минало. Въ нейната стая Миладиновъ видѣлъ сабли и пищове. Миячка е и Неда отъ Галичникъ, геройна на поемата „Сердара" отъ Григоръ Пърличевъ. Пърличевъ възпѣ юначеството на юнака Кузманъ Кареманъ и майка му Неда — мияци отъ Галичникъ, — въ своята поема „Сердарътъ", за която получи лавровъ вѣнецъ отъ поетическия конкурсъ въ Атина презъ 1860 год. Кузманъ падна геройски въ битка съ арнаутитѣ, които терзаеха племето му, a майка му Неда, следъ като изслуша похвалнитѣ слова на албанския войвода за юначеството на Кузмана, обърна се къмъ него и съ голѣма дързость му каза:

 

— до кога хищници голи и разбойници ниедни ще правите кроежи за грабежи, кражби и убийства? Или се радвате, че Кузманъ погина? Но Рѣка ще възкреси и други юнаци, и тѣмъ ще стана азъ войвода. Защо съмъ жена, ако не си отплатя за кръвьта на чедото си. Моятъ домъ е свещенъ и въ него има много орѫжие и барутъ".

 

8) Цѣломѫдрие. Като жители въ дебърско, да се докачи жената съ дѣло или думи полянитѣ и мияцитѣ считатъ за дръзка обида; отъ онази жена, която води освенъ съ близкитѣ роднини и съ мѫже шеги и разговори, като отъ прокажена бѣгатъ; събеседватъ ли мѫжъ и жена не роднини — и двамата взиматъ сериозенъ видъ, очитѣ си въ земята втренчватъ, като сегизъ-тогизъ жената го поглежда плахо и недовѣрчиво. По пѫтя и на пазаръ ходятъ подбрадени и полузабулени съ дарпната си. Старъ свещенъ заветъ се счита, женитѣ да не именуватъ мѫжетѣ си, нито едноименницитѣ

 

 

121

 

си, a се обръщатъ въ междуособнитѣ си стношения съ „море чуешъ" и „чуешъ мори". Момичетата, докле се омѫжатъ, нито въ църква, нито по гости отиватъ, на пѫтя или на чешма на старитѣ редътъ си отстѫпватъ, но на усамотенитѣ кѫщовници често кѫщата помитатъ и вода донасятъ, за да ги хвалятъ.

 

9) Взаимность. Тя се проявява особено въ съпружеския животъ, който считатъ за свещенъ залогъ; проникнатата си любовь и всепреданность жена — тя безъ мѫжа си на никакво увеселение не отива; като пчела въ улея си, отъ всѫду по нѣщичко за въ кѫщи скѫтва; опечаления си тръгналъ за чужбина, мѫжъ съ роднини и приятели надалечъ съпровожда и съ умилителния си погледъ разлива като свѣтла звезда приятна свѣтлина въ помрачената му отъ жалость душа; отъ всѣко сладко за ядене и хубаво за носене му изпраща, a отъ расола и ювкитѣ чува, докле се той завърне; предъ заемодавеца или омразния неприятель го застѫпя и съ умилителния си тонъ ги смирява. Овдовѣе ли жената, въ рѣдки случаи се преженя; тя мѫжествено и безропотно отглежда своята рожба, докле се пробуди; нейниятъ вѫтрешенъ огънь, животъ и душа постепенно се влагатъ въ малкото сѫщество; съ свойствената си любовь тукашната майка умѣе да занимае и увлѣче заскиталото се отъ 9 годишна възрасть по чужбина дете, да не изтръгва отъ ума милата си майка и родното си мѣсто.

 

Гради ли се кѫща, помагатъ си даромъ; ожени ли се нѣкой, заиматъ го съ пари, a роднинитѣ му подаряватъ и по нѣкоя покѫщнина. Женитѣ пъкъ сѫ въ постоянни взимания-давания на домашни потрѣби.

 

10) Родолюбие. Бащиното огнище, майчината любовь, мѣстниятъ говоръ и облѣкло, семейнитѣ въздишки сѫ които често ги каратъ да се върнатъ въ родното си мѣсто; тукашната мома предпочита на бащиного си огнище бѣла коса да разплита, отъ колкотото да води мѫжъ отъ друго племе. Приказватъ, че една бръсячка, като забелязала край кѫщата мияшки кираджии, уплашена завикала на домашнитѣ си, и, когато последнитѣ ѝ казали, че това сѫ люде, тя имъ отговорила: „Не ce, луге, ами миячища".

 

11) Духовитость. Жителитѣ на с. Лазарополе се позуватъ съ прозвището на майтапчии, шегаджии, веселяци и пр.

 

Ето нѣкои примѣри:

 

Дѣдо Угринъ „пушката" билъ единъ отъ най-голѣмитѣ хумористи. Той никога не се смѣялъ. Веднъжъ той, заедно съ единъ керванъ е миналъ край единъ манастиръ. Рекълъ ще ида да се изповѣдамъ; отишълъ въ манастира. Намѣрилъ игумена, предъ когото се представилъ като единъ най-простъ човѣкъ. На въпроса отъ страна игумена — какво търсишъ чедо, дѣдо Угринъ му отговорилъ: идамъ да се изповѣдамъ;

 

 

122

 

— Кажи си грѣхотъ — му казалъ игумена.

 

— Прашай ме, не знамъ.

 

— Одишъ ли по лоши пѫтища?

 

— Кѫде насъ сѫ все лоши пѫтищата.

 

— Не, не, одишъ ли по жени?

 

— Коде насъ ако я напредъ ода, жената по мене; ако тя напредъ одитъ — я ода по нея; заедно не можеме да одиме защото се тѣсни пѫтищата.

 

— Нищо не знаешъ, грѣотъ ти е простенъ, нѣмашъ грѣови.

 

И така дѣдо Угринъ се върналъ при другаритѣ си изповѣданъ. Като разправилъ случилото се на другаритѣ си, всички се смѣяли.

 

Има ги мнозина такива съ все различни духовитости, които на времето си, и отпосле, сѫ били злобата на деня въ разговоритѣ, до нови, каквито не сѫ били рѣдки.

 

Има още единъ не по-малко важенъ случай за отбѣлязване.

 

Братята Доне и Секо отъ Лазарополе Дамчуловски имали сѫ ненавистъ, но не взаимна. Първия е билъ крайно намръщенъ, винаги недоволенъ и скритъ въ себе си човѣкъ, a втори — обратното. Често заради това имало и дразги.

 

Единъ пѫть сѫ ходили на пазаръ въ Елбасанъ (Албания) по порѫчение на мѣстнитѣ бакали, за да имъ докаратъ чистъ елбасански зехтинъ и тютюнъ за продажба. Съ тѣхъ е имало и други. Отъ Лазарополе до Елбасанъ и обратно до Лазаро-поле, Доне никакъ не е отговарялъ на по-малкия си братъ, колкото и да го предизвиквалъ и подкарвалъ къмъ разговоръ. По-малкия, Секо, въ Елбасанъ си купилъ едно кече (шапка). По пѫтя когото видѣлъ, когото срѣщнелъ, все го питалъ: Е, приятелю, кажи ми хубава ли шапка съмъ си купилъ"? Запитвания отговарялъ пресилено, но удобрително. A Доне се сърди, но въ въ себе си, безъ да му говори. И така до Лазарополе все сѫщото е правилъ. Стигнали въ Лазарополе. Тамъ на първия срѣщнатъ Лазаровецъ сѫщия въпросъ отправилъ. Тогава Доне троснато, нервно му отговорилъ: „Доста веке, отъ Елбасанъ до овде, все това дърдоришъ, шапката, та шапката" и произнесълъ една тежка сквернословия по адресъ на неговата шапка. A Секо му отговорилъ: „Това сакамъ бе братъ, да ми продумашъ, зашчото, отъ овде до Елбасанъ и отъ Елбасанъ до овде, ти нишчо не ми отговори; и я таке кя направа на тая шапка, и взелъ та я буфналъ отъ земята, като произнесълъ: Сега сумъ раатъ, братотъ Доне ми отговори".

 

Има още много други такива историйки.

 

Валията въ Скопие, родомъ отъ близкото село Могорче, мохамеданинъ, Айрединъ паша рекълъ на единъ Галичанецъ, мандражия (кеяая) да му отнесе единъ мехъ масленъ каймакъ. Галичанецътъ се съгласилъ. Отнесълъ му (откаралъ му),

 

 

123

 

но се оплакалъ отъ заптията при Маврово, че му взелъ нѣщо като баждарлъкъ. На увѣренията му, че е отъ Галичникъ, че каймакотъ се носи на валията, заптията не вѣрвалъ и му взелъ баждарлъка. Валията се присъединилъ къмъ недоволството на кехаята и далъ нареждане да се извика и представи при него заптията. Последния изпълнилъ заповѣдьта и следъ единъ день се представилъ. Описалъ му историята и го запиталъ защо не го е повѣрвалъ, нали му билъ казалъ, че на галичанитѣ нищо да не взима и да не иска, a да ги пуска да вървятъ свободно. Заптията отговорилъ, че не го билъ познавалъ и не иска да повѣрва на увѣренията му, че е отъ Галичникъ. Пакъ валията му казалъ, че нали му е разправялъ какъ трѣбва да ги познава, безъ да иска други доказателства и му повторилъ:

 

Видишъ ли човѣкъ неспретнатъ, ходи съ тежки товари, това е Галичанецъ; видишъ ли хора да вървятъ y купъ, да пѣятъ или се шегуватъ — това сѫ Лазаровци (отъ Лазарополе); видишъ ли други да вървятъ по единично, намръщени и пр. — това сѫ Тресончани (отъ с. Тресонче); видишъ ли хора да одатъ по двама-трима; на самаритѣ да иматъ червени мутафчиня, това сѫ отъ Гари. Разбра ли — най-после му рекълъ, и втори пѫть ако има подобно оплакване, ше те премѣстя отъ тамъ и ще те пратя на Косово поле.

 

Дедо Фиданъ отъ Лазаро-поле билъ майсторъ въ едно гръцко село, тамъ къмъ Кайлари. Ходилъ често, особено въ недѣля, на църква. Понеже нѣмало българска църква, отивалъ въ гръцката църква. Макаръ нищо отъ гръцкото пѣене да не е разбиралъ, той, по подражание на гърцитѣ, винаги се и кръстилъ.

 

Гърцитѣ предварително сѫ го накарали да изпѣе на български „Отче нашъ", когато стане това нуждно презъ църковното пѣение. Но и тая молитва не е знаялъ, но пакъ не е далъ видъ, че не я знае. Когато станало нужда, по даденъ отъ гърцитѣ знакъ, той изпѣялъ:

 

Тумба, тумба дивина,

Яфна коня Пауна,

Пауново перце,

Я перце нурце,

Я нурце пченичка,

Я пченичка — воденичка,

Я воденичка — брашенце.

Я брашенце — лебецъ

Я лебецъ — ручокъ..

 

a гърцитѣ кръсгатъ ли се — кръстать.

 

Съобщава Иванъ Рафаиловъ отъ с. Лазарополе.

 

 

124

 

XXII. Кратка биография на дарителитѣ Димитъръ Миновъ Станишевъ и Луиза (фондъ Луиза Димитъръ Станишева)

 

Димитъръ Миновъ Станишевъ е роденъ отъ българи родители, православни, въ гр. Галичникъ, на 9. Мартъ 1861 г., отъ баща Мино Аврамовъ Станишевъ и майка Гюргя М. Станишева. Първоначалната любовь къмъ родъ и наука Димитъръ Станишевъ получава въ родния си градъ Галичникъ, Трънъ и Пиротъ и впоследствие отъ чича си Пиротско-Знеполския Български Митрополитъ Партений Нишавски.

 

Освободителната война (1877/78 год.) го заварва въ гр. Трънъ, който градъ сърбитѣ окупиратъ безъ съпротива. Тукъ тѣ почватъ да унищожаватъ всичко българско: училища, читалища и пр., създадени отъ покойния митрополитъ Партения, преследвайки всички будни българи, които трѣбвало да бѣгатъ далече, както това сторилъ и самия Димитъръ Станишевъ, като избѣгалъ въ София, обаче, по настояването на покойния министъръ Маринъ Дриновъ, Станишевъ се връща обратно въ гр. Трънъ, за да поддържа бодрия духъ на другаритѣ си и по-събуденитѣ граждани, a така сѫщо да бѫде въ връзка съ емигрантитѣ въ София. За тая му дейность 17 пѫти бива арестуванъ, битъ и тормозенъ отъ тогавашния сръбски комисаръ Рангелъ Стояновъ, ренегиралъ българинъ отъ с. Клисура — Трънско. Въ деня на идването на Софийския губернаторъ, който тръгналъ отъ Брѣзникъ за Трънъ, за да изгони сърбитѣ и да установи българска власть, Станишевъ ведната бива освободенъ отъ затвора отъ комисаря преди да пристигне губернатора и предава властьта въ гр. Трънъ въ рѫцетѣ на Димитъръ Станишевъ, който още преди пристигането на губернатора назначава българска власть, следъ което ведната арестува ренегиралия сръбски комисаръ, нарежда по селата и въ града да се облѣче цѣлото мѫжко и женско население и посрѣщне блѣскаво Софийския губернаторъ Лукашовъ.

 

Отъ тукъ нататъкъ той се предава на служба на държавата като чиновникъ, на която служи цѣли 16 години въ Министерството на общественитѣ сгради — счетоводитель по постройката на желѣзници и пристанища, за която негова служба бива награденъ съ орденъ за гражданска заслуга.

 

Презъ сръбско-българската война въ 1885 година е билъ подчетникъ и четникъ въ III-та чета на софийското опълчение. При превземането на града Пиротъ отъ нашитѣ войски Димитъръ Станишевъ бива назначенъ помощникъ полицмайстеръ, съ титуляръ Йовъ Титоровъ.

 

Следъ напущане на държавната служба до 1912 г. Димитъръ Станишевъ се посвещава на частни и обществени предприятия.

 

 

125

 

Въ м. ноемврий 1915 година, когато се освобождава Галичникъ отъ българскитѣ войски, Станишевъ повиква новоназначения галички околийски началникъ Апостолъ Христовъ, въ собствената си кѫща въ София, комуто, въ присѫтствието на съпругата му Луиза Д. Станишева, преизпълненъ съ радость

 

Фиг. 34. — Димитъръ Миновъ Станишевъ

 

 

и просълзенъ, че неговия роденъ край е вече освободенъ и виждайки предъ себе си въ униформа първия български околийски началникъ въ родния му градъ Галичникъ, посреща Апостолъ Христова (тоже отъ Галичникъ) съ следнитѣ

 

 

126

 

възторжени слова:

 

„Бидейки щастливъ да стисна рѫката на нашия околийски началникъ, дължа да съобща Вамъ, че, по желанието на майка ми и баща ми, това здание отъ три етажа, въ което сега живѣя, го подарявамъ на Галичникъ и околията, за да се издържатъ отъ неговитѣ приходи бедни деца отъ Галичникъ и околията, като ви моля отѣ мое име и отъ името на съпругата ми да предадете това мое дарение, като Ви обещавамъ, че, ако стане нѣщо нужда да се помогне на това население, съмъ на разположението му".

 

Това дарение на Станишева, следъ като бива съобщено въ Галичникъ и околията, a особено благородното му желание да се притече на помощь на населението, въ едно околийско събрание единодушно бива избранъ за председатель на Спомагателния комитетъ въ София по прехраната на населението въ галичката околия. Презъ цѣлия периодъ на европейската война — три години — Станишевъ всецѣло бѣ въ услуга на галичкия районенъ комитетъ за С. Г. О. П., благодарение на което негово съдействие, макаръ и най-планинска околия вѣ Македония, въ галичко не се допусна нито една жертва отъ гладъ, a тъкмо напротивъ — редовно бѣха изпращани вагонитѣ съ жито и съобщавани номерата на вагонитѣ отъ Станишева. За тази му преданна благородна дейность презъ 1918 година, въ едно общо околийско събрание въ гр. Галичникъ, отъ името на цѣлото население се взе решение да му се изпрати единъ благодарственъ адресъ на платно съ галички шевици.

 

Въ 1920 година и 1922 година, следъ като видя Станишевъ, че неможе да реализира това свое дарение въ родния си градъ Галичникъ, съ нотариални актове подъ № № 64 и 68 подарява собствената си триетажна голѣма кѫща, въ София, на булевардъ „Драгоманъ" и улицитѣ „Братя Миладинови" и „Пиротска" за родината си чрезъ Министерството на Народното Просвѣщение. И впоследствие, съгласно приетия отъ Народното Събрание законъ, утвърденъ отъ Негово Величество Царя съ указъ № 38, публикуванъ въ „Държавенъ вестникъ", брой 282 отъ 20 мартъ 1931 година, се образува Благотворителенъ фондъ при Министерството на Народното Просаѣщение, който ще носи на вѣчни времена името: „фондъ Луиза и Димитъръ М. Станишеви", отъ който фондъ, съобразно съ средствата му, ще се отпускатъ стипендии на бедни българчета, родени и по произходъ отъ Македония въ нейнитѣ географически граници, включително градъ Галичникъ и околията му и западнитѣ поробени покрайнини на България: Царибродско, Трънско и Босилеградско, за следване въ разни висши учебни заведения въ България и Странство. За тази му благотворителность е награденъ отъ H. В. Царя на българитѣ съ декорация на Българската признателность за человѣколюбие, II. степень, a отъ Галичко-Рѣканското братство е избранъ за почетенъ председатель.

 

 

127

 

Кратка биография

на дарителката г-жа Луиза Дим. Станишева, съпруга на г. Димитъръ Миновъ Станишевъ — дарители на фонда „Луиза и Димитъръ М. Станишеви" при Министерството на Народната Просвѣта.

 

Фиг. 35. — Г-жа Луиза Дим. Станишева

 

 

Луиза Д. Станишева е родена въ градъ Грацъ, Австрия, на 21 августъ 1877 година, отъ майка австрийка, a баща хърватинъ. Макаръ по рождение отъ римокатолическо вѣроизповѣдание, следъ омѫжването си за Димитъръ Станишевъ,

 

 

128

 

тя приема източно-православната религия на своя съпругъ. Омѫжена въ 1898 година, г-жа Луиза Д. Станишева заживѣва въ България и я обиква като второ свое отечество. Добре възпитана, тя става нежна, любяща и трудолюбива съпруга. Сили и енергия отдава не само на семейството си, кѫдето допринася много за създаване благосъстоянието му, но и на България — новото си отечество. Взела активно участие при облекчаването мѫкитѣ и страданията на раненитѣ презъ войнитѣ, ние я виждаме преводчица при болницата на Австрийската Мисия на д-ръ Ер. Суханскъ. За тая ѝ дейностъ тя бѣ наградена съ знака на дружество „Червенъ Кръстъ", създадено отъ покойната царица Елеонора. Луиза Д. Станишева е била председателка на дамския спомагателенъ комитетъ по прехраната на гр. Галичникъ и околията му, a по настоящемъ почетна членка на Галичко-Рѣканското Благотворително Братство „Св. Ив. Бигоръ".

 

По ходатайството на г-на Министра на Народното Просвъщение, като дарителка на горния фондъ, г-жа Луиза Д. Станишева е наградена съ декорация за българска признателность за человѣколюбие, II степень.

 

На 7. този месецъ ноемврий, предъ пълния съставъ на Рѫководното тѣло и Илинденската организация се явява видниятъ Софийски гражданинъ г. Димитъръ Миновъ Станишевъ и прочете следващето писмо:

 

 

До Господина Председателя

на Илинденската организация

 

Уважаеми Господине Председателю,

 

По време на конгреса на Организацията ви, като чеда на многострадална Македония, отидохъ при г. Стефанъ Аврамовъ, отъ когото, като секретарь на конгреса, искахъ да узная решенията на конгреса. Последниятъ, между другото ми заяви, че Посмъртната каса при Организацията не разполата съ суми, за да плаща посмъртнитѣ вноски на починалитѣ илинденци.

 

Предвидъ на това, че тия именно илинденци, останали сега въ нищета, въ младинитѣ си се отрекоха отъ домъ и и огнище, отъ всички земни материални облаги и станаха зидари за изграждането на Македонското освободително движение, азъ съзнавамъ, че тия останали живи илинденци сѫ останали безъ всѣкакви срѣдства за преживяване, a камо ли да се отчитатъ предъ своята Организация. Затова ние — останалитѣ тѣхни сънародници, живѣещи въ свободна България, които все пакъ имаме нѣщо да преживяваме — сме длъжни да се притечемъ на помощь на тия наши национални герои, които се бориха за родъ и Родина. Имамъ, прочее, нескромностьта — отъ мое име и отъ името на моята съпруга Луиза

 

 

129

 

Д. Станишева — да Ви предложа една скромна сума отъ 15,000 лева въ полза на Подсмъртната каса на нашитѣ ветерани, която, моля, да приемете, имайки предвидъ, че това го правя съ горещото желание дано тоя малъкъ приносъ бѫде последванъ отъ мнозина наши сънародници, които иматъ излишни срѣдства.

 

Повтарямъ, блазня се отъ надеждата да вѣрвамъ, че тоя нашъ малъкъ приносъ къмъ Посмъртната каса на илинденци ще бѫде последванъ отъ много такива приноси, защото Илиндень и илинденци ще пребѫдатъ въ историята на нашето малко племе, борещо се съ вѣра въ бѫдещето.

 

София, 7 ноемврий 1932 година.

 

 

Следъ прочитането на писмото и приемането на дарението, председательтъ на Рѫководното тѣло съ възторжени слова изказа на дарителя благодарностьта на всички илинденци за благородния му жесть, a на 14. този м. ноемврий рѫководното тѣло провъзгласи г. Димитъръ М. Станишевъ и неговата съпруга, г-жа Луиза Д. Станишева, за благодетелни членове на Илинденската организация.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]