Книга за мияцитѣ

Георги Трайчевъ

 

1. Исторически бележки за мияцитѣ

2. Приносъ къмъ историята на I Охридски архиепископъ Иоанъ — миякъ

3. Кѫде се намиралъ манастира „Св. Богородица", въ който игуменствувалъ Иоанъ отъ дебърско

4. Св. блаженний Иоанъ Кукузелъ, прочутъ църковенъ пѣвецъ, отъ XII в., е миякъ

5. Манастирътъ св. Иванъ Бигоръ, съграденъ въ 1020 год., е дѣло на мияцитѣ

 

I. Исторически бележки за мияцитѣ  [1]

 

 

Мияцитѣ сѫ онова племе отъ българския родъ, за което твърде малко се знае. A тѣ се споменаватъ още въ Първото българско царство, въ времето на царь Самуила, като сѫ излѫчили изъ своята срѣда първиятъ Охридски архиепископъ Иоана въ 1018 г., както и много други видни дейци въ по-късно време, та дори до день днешенъ. За тѣхната неизвестность трѣбва да е спомогнало и обстоятелството, че тѣ населяватъ най-западнитѣ македонски покрайнини, изолирани и мѫчно досташни за чужденеца и посетителя изъ дебритѣ на Шаръ-планина, Бистра, Стогово и Корабъ. Сѫщо така и пастирскиятъ имъ животъ ще да е допринесълъ за тѣхната неизвестность. Затворени, съ своитѣ многобройни стада отъ овце и коне, изъ дипленитѣ разклонения на поменатитѣ балкани, мияцитѣ безшумно сѫ прекарвали своя уединенъ, самобитенъ и патриархаленъ животъ, — пролѣть и лѣто изъ роднитѣ си мѣста, a есень и зиме — доле на югъ, къмъ вардарията и солунско поле. Освенъ туй, тая изолирана область е останала запазена, не е била театъръ на войни отъ чужди нахлувания. Едва въ по ново време спомнятъ за тѣхъ: словенецътъ Стефанъ Верковичъ и Иречекъ, Григоровичъ, Шафарикъ. Макаръ да сѫ дали на племето ни видни просвѣтни дейци, последнитѣ, строги, но скромни къмъ себе си и своето племе, консерватори въ своя животъ, нищо почти не сѫ казали за него; a тѣ (мияцитѣ) рѣзко се отличаватъ отъ другитѣ колѣна на българския родъ по своитѣ духовни качества, по езикъ, характеръ, обичаи, носия и пр.

 

Въ битностьта ми екзархийски училищенъ инспекторъ въ дебърската епархия, въ чийто учебенъ районъ спадаше и рѣканско, имахъ възможность достатъчно да изуча миналото, поминъкътъ и битътъ на тая часть отъ нашето племе (мияцитѣ), чийто материали сѫ предметъ на настоящата ми книга.

 

*

 

Дебърската область се състои отъ околиитѣ: Дебърска (Горни и Долни Дебъръ) и рѣканска. Последната се подраздѣля на две части: Горна (Голѣма) Рѣка и Долна (Мала) Рѣка. Рѣканската околия носи прозвището си отъ голѣмата рѣка Радика, дѣсенъ притокъ на р. Дринъ, по чието продължение се простиратъ селища по двата ѝ брѣга. Рѣка (областьта)

 

 

1. На 2. II. 1939 г. по инициатива на Географското д-во при университета, държахъ рефератъ на тая тема.

 

2. На 26. III. с. г. реферата бѣ повторенъ въ салона на кино Македония.

 

 

2

 

Рѣканска кааза (Рѣка)

 

[[ Име на населеното мѣсто, Брой на населението (Българи, Арнаути)

 

Мала рѣка (Долна рѣка)

Жорноница, Видуше, Болетинъ, Трѣбище или Трѣбишча, Битуше, Вельо Бърдо, Ростуше, Хаджиевци, Присойница, Скудринье, Косоврасти Горно, Косоврасти Долно, Мелничани Долно, Мелничани Горно, Могорче, Осой, Гаре, Лазарополе, Трѣсонче, Селце Рѣка, Росоки, Сушица, Галичникъ, Янче

 

Голѣма рѣка (Горна рѣка)

Киченица, Бѣличица, Вълковия, Сенце, Върбенъ, Търница, Богдево, Ничпуръ, Нивица, Бибонье, Жужнье, Греканье, Рибницa, Рѣчь, Стрезимиръ, Щировица, Танушане, Дѫбово [1 — Д’бѫво], Нисрово, Зълвайско, Кракорница, Стройче ]]

 

 

3

 

се намира северо-източно отъ Дебъръ и се заключава между планинитѣ: Люботрънъ, Шаръ, Корабъ, Бистра, Стогово. Рѣканско граничи: северо-източно съ — гостиварско; източно съ — кичевско; южно съ — охридско и западно — съ дебърско. Рѣканската околия нѣма цѣнтрално селище, което да носи името Рѣка, както другитѣ околии, що носятъ името на града, (скопска, прилепска, кичевска и пр.). Въ турския режимъ околийски центъръ бѣ селото Жорноница, находяще се въ Мала Рѣка, a сега околийски центъръ е градчето Галичникъ (въ Мала Рѣка). Ето тая именно околия, — рѣканската — населяватъ мияцитѣ. Тѣ броятъ 47 селища, отъ които 24 сѫ въ Мала Рѣка и 23 — въ Голѣма Рѣка. Ето поимения списъкъ на тия села.

 

Селищата въ Голѣма Рѣка сѫ всички почти албтнизирани — говорятъ албански и едни сѫ още християнски, a други мохамедански. A селата въ Мала Рѣка сѫ чисто български, като едни сѫ християнски, a други помашки. Цѣлото население на рѣканската околия брои 25,559 души, отъ които християни (българи) 12,015 души, помаци (българи) 6,565 д.; християни (арнаути) 3,221 д.; мохамедани (арнаути) 3,738 души. Мияци има и вънъ отъ тая область. Тѣ сѫ заселени въ селото Смилево (битолско); Папрадища и Орѣше (велешко); Еловецъ (кичевско); Крушово и разпръснато изъ други мѣста: Солунъ, Битоля, Скопие, България (Ломъ, Видинъ, Свищовъ, София и другаде). Всички тѣ броятъ около 5,000 души. Избѣгали сѫ отъ арнаутски золуми и отъ страхъ на потурчване изъ своитѣ родни огнища още преди 150—200 години.

 

Цѣлото население въ Долна Рѣка (християни и помаци) говорятъ чисто български. A въ Горна Рѣка населението говори албански (християни и мохамедани). Само въ селата: Сенце, Вълковия и Киченица има още стари хора, които говорятъ български. Помохамеданчването на българското население въ рѣканско е станало още преди 150 год. Сега настѫпва походъ и срещу езика на населението, срещу българския езикъ. Започватъ опустошителни нашествия на албански разбойници. За да се спасятъ отчасти отъ тия опустошения, започватъ да си служатъ съ езика на разбойницитѣ — албански езикъ. По такъвъ начинъ, чрезъ албанския езикъ, сѫ мислили да запазватъ вѣрата си (християнска) поне българитѣ. Помохамеданчванитѣ даже българи измѣнили и носията си; отъ чисто миячка, почнали да носятъ албанска носия. Така, чрезъ езикъ и носия, да могатъ да наподобяватъ на чисти албанци и се спасяватъ отъ разбойническитѣ нападения. Останалитѣ български християни, обаче, най-много теглили и сега, макаръ съ промѣненъ езикъ (говорили албански); носията имъ (миячка) ги издавала, че не сѫ чисти албанци, за каквито се престрували, че сѫ Така се наложило и на тѣхъ да смѣнятъ своята миячка носия съ албанска.

 

 

4

 

Това е било преди около сто години. Затова сведочи факта, че y много родове личатъ захвърлени миячки дрехи изъ таванитѣ на кѫщитѣ, или пъкъ, при разкопки на стари гробове, личатъ остатъци още отъ миячки дрехи и сребърни украшения.

 

Къмъ мияцитѣ се числятъ и селата: Маврово — 800 души, Левуново 600 и Никьорово (Никкфорово) 1000 души, съседни на Горна Рѣка, но числящи се въ гостиварска околия. И тѣ, предъ страха на албанскитѣ нашествия, сѫ смѣнили носията си (отъ миячка на албанска), но сѫ запазили езика (българския) и вѣрата (християнска).

 

Трѣбва да спомена още и за други беди на мияцитѣ отъ мрачното минало. Тѣзи беди сѫ: потурчването на голѣма часть отъ мияцитѣ и второ — масовото преселване на други мияци отъ роднитѣ имъ огнища, въ други македонски покрайнини. И дветѣ тия беди се дължатъ на турската политика и на терора на албанцитѣ. Потурчването е станало, преди 150—200 години. Рѣдко сѫ останали чисто помашки села; повечето сѫ смѣсени — помаци и българи. Потурчването извършилъ известния Синанъ паша, любимецъ и везиръ на султана. Приказва ce, че той билъ владика отъ Призренъ, който се потурчилъ и се заелъ да потурчи мияцитѣ изъ рѣканско. Той разрушилъ и манастира Св. Архангелъ. Френскиятъ пѫтешественякъ Лежанъ казва, че беговетѣ настоявали да спре потурчването, понеже нѣмало кой да обработва земята. Тогава е билъ разваленъ манастира Св. Ив. Бигоръ.

 

И масовото изселване на мияцитѣ изъ роднитѣ имъ огнища е станало не по-рано отъ преди 150—200 години. Нѣкои отъ забѣгналитѣ мияци сѫ образували нови селища, по близки или по-далечни отъ тѣхнитѣ родни огнища. A други сѫ се прибрали при стари селища. Така: градчето Крушово брои половината отъ населението си мияци. Селото Елховецъ (кичевско) е чисто мияшко, 80 кѫщи, заселено въ близко съседство съ рѣканско. Историческото село Смилево е по-далечна мияшка колония. То се намира въ битолско — Демиръ Хисаръ. Най-далечни мияшки колонии сѫ: селата Папрадища и Орѣше въ велешко, мѣстностьта Азотъ. Освенъ тия изселвания е имало и други поединични, или групови изъ разни градове, като: Битоля, Солунъ, Скопие, кѫдето ги извиква поминъка на стопанитѣ. Не по-малко сѫ изселенитѣ мияци въ България, настанени: въ София, Ломъ, Видинъ, Свищовъ и другаде. Мияци има и въ Румъния и Сърбия.

 

Мала Рѣка

 

Бистра-планина е заобиколена съ мавровски, кичевски, горно рѣкански и миячки села. Въ нея нѣма заселени мѣста. Зиме е пуста, a лѣте я оживяватъ галичкитѣ булюци. Тя подържи 11 галички бачила (мандри). Отъ 1 май до края на

 

 

5

 

августъ Бистра се обитава само отъ десетки хиляди глави овце. И тогава само тя може да се пропѫтува.

 

На юго-западната страна на Бистра се простира областьта Мала Рѣка (Долна рѣка). Областьта е добила името си „Мала Рѣка", за разлика отъ Голѣма Рѣка, която е по горното теченяе на рѣка Радика — отъ малкитѣ рѣкички, що протичатъ презъ нея. Докато р. Радика е голѣма и презъ голѣма часть отъ годината пълноводна, малкитѣ рѣкички сѫ обикновени селски рѣки. По-важна е единствената Мала Рѣка, която си води началото отъ околностьта на с. Тресонче, протича край селото, приема изъ пѫтя си разни поточета и други селски рѣкички: Гарската, Росочката и подъ с. Осой се влива въ р. Радика, като лѣвъ притокъ, срещу с. Косоврасти. Въ околностьта на рѣката се редятъ селата: Галичникъ, Тресонче, Лазарополе, Селце, Сушица, Осой, Гари и Росоки, чисто мияшки села.

 

*

 

Чаровна е земята, що населяватъ мияцитѣ. Заключена между Шаръ, Корабъ, Бистра, Стогово, и прорѣзана съ долини разкошни, напоявани отъ бистритѣ води на р. Радика и нейнитѣ притоци — Рѣка е райско кѫтче. Нейнитѣ селища, кацнали по върховетѣ, ребрата и политѣ изъ тия балкани, съ своитѣ красиви чардаци и солидни кѫщи, сѫ богати сюжети за четката на прочути художници и перото на даровити писатели. Гризебахъ, когато пѫтувалъ презъ 1838 година, изучавайки мѣстната флора, останалъ съ поразително впечатление, наблюдавайки разкошнитѣ пейзажи, що изпъквали предъ очитѣ му. На тия природни хубости се дължи, може би, и таланта, природната интелигентность и високитѣ духовни качества на това мияшко население. И действително, не виждаме ли, че прочутитѣ майстори художници — живописци и рѣзбари, ненадминати досега по своето художество, — потомци на тъй наречената „Дебърска школа" — да се излѫчва отъ тоя именно край (рѣканско) и отъ мияшки родъ. Чада на мияшкото племе, отгледани, откърмени и израсли въ тоя чаровенъ земенъ кѫтъ, безъ всѣкаква наука и школуване, творятъ съ своята четка и длето образи и рѣзби, каквито рѣдко се срѣщатъ другаде по нашата земя. Вмѣсто разнитѣ земедѣлски култури и други градински продукти, каквито се раждатъ другаде изъ българската земя, тукъ, въ рѣканско, лишено отъ плодородна земя, се раждатъ хора даровити: художници (живописци и рѣзбари), архитекти и майстори (домостроители), творци на прочутитѣ македонски шевици (смилевска носия); всички доморасли — възпитаници на домашната школа, не видѣли изложба и музеи, нито поука и рѫководство на чужда рѫка.

 

 

6

 

*

 

Дали мияцитѣ сѫ първобитни поселници въ тоя край или тукъ сѫ се появили по-късно, изъ други краища на родна Македония, ще разберемъ отъ долнитѣ редове. Мала рѣка, по своето мѣстоположение, е мѫчно достѫпна, a по производителность твърде слаба. Особено такъвъ обликъ личи въ източния ѝ край, кѫдето сѫ най-голѣмитѣ села: Галичникъ и Лазарополе. Мияцитѣ сѫ твърде интелигентни, a главното имъ занятие бѣ скотовъдство (овчарство). Ако бѣха кореняци на днешното мѣстожителство, биха били като днешнитѣ власи (каракачани) — некултурни, слабоинтелигентни, дори подъ нивото на всѣка култура. Трѣбва, следователно, да приемемъ, че тѣ тукъ сѫ се заселили изъ нѣкой другъ край. Галичани твърдятъ, че тѣ сѫ преселници отъ околностьта на Солунско. Ще се рече, старитѣ мияци първоначално сѫ били заселени изъ солунската область, въ съседство съ бръсяцитѣ. И понеже първоначално сѫ били земедѣлци и скотовъдци, станали сѫ доста имотни. A бидейки въ близко съседство съ Солунъ, имали близъкъ контактъ съ градското население, търгували сѫ тамъ и станали доста заможни. Понеже скотовъдството било по-доходно, усвоили го окончателно, като изоставили земедѣлието. Така тѣ зиме си оставали по солунското поле, съ своитѣ стада, a пролѣть и лѣте се прибирали изъ дипленитѣ разклонения на Бистра планина. Първоначално сигурно и тѣ сѫ заживѣли тукъ номадски, като сѫ водили и своята челядъ съ стадата си. По-късно, обаче, почнали да се заселяватъ въ тая область, неправейки изборъ на мѣстата за тѣхната производителность, защото като скотовъдци, нито сѫ садѣли, нито сѫ имали възможность да обработватъ земята. Тѣ сѫ гледали главно да има добро убежище за стоката имъ, да има вода, добри посбища, дърва и запазено мѣсто отъ вѣтроветѣ. Всички тия условия били на лице въ тоя край. Така, тѣ ставатъ отъ скитници на заседнали постоянни мѣстожители, като само овцетѣ сѫ презимували другаде. Тъй се обяснява заселването първоначално на мияцитѣ по рѣканско. После, поради размножаване, създаватъ се едно следъ друго нови селища.

 

Поражда се въпроса, отъ кѫде си води произхода мияка. Ако той е остатъкъ отъ Аспаруховитѣ прабългари, нѣмаше да има тая отлика; ако ли пъкъ е Самуиловъ потомъкъ, щѣше да прилича на „бърсякъ", отъ което племе, споредъ наши учени, произхожда и Самуиловия родъ. Бърсяци сѫ: днешнитѣ кичевчани, прилепчани, охридчани и др., населяващи Западна Македония, но рѣзка и несъвмѣстима разлика има между бърсяка и мияка. Толкова очебиюща е разликата между еднитѣ и другитѣ, че абсурдъ е да се допуска еднаквия имъ произходъ. Има автори, които считатъ мияцитѣ за произходящи

 

 

7

 

отъ Самуиловия родъ. Добре, но историята сочи Самуила за часть отъ бърсяшкото племе, или отъ арменското. Тогава трѣбва да се допустне теорията, чи или Самуилъ не е бърсякъ, или мияцитѣ не сѫ Самуилови потомци. Ако достовѣрно и исторически е доказано, че Самуиловия родъ е бърсяшки, или арменски, нѣма защо да сочимъ мияцитѣ за негови роднини. Тѣхниятъ произходъ ще трѣбва да търсимъ другаде. Кѫде другаде, обаче. Казахме, че никой български клонъ, отъ днесъ сѫществующето ни племе, нѣма отличителнитѣ и характерни черти на мияка. Тогава, трѣбва да се обърнемъ къмъ твърде далечното ни минало, по-далече отъ Самуилово време, още при формирането на нашата нация и държавна самостойность. Знайно е, че нашитѣ прадѣди заварили на Балканитѣ много славянски племена, на които дали своето име (българи), a отъ тѣхъ усвоили езикъ, нрави и обичаи. Ето тукъ, азъ мисля, между тѣзи именно славянски племена, трѣбва да търсимъ произхода на нашитѣ мияци, щомъ той липсва другаде между племето ни. Историята, обаче, не сочи направо на такова славянско племе — „мияци". Сигурно трѣбва да е било малобройно или маловажно, та не се спомина за него нищо. Ако и туй предположение отхвърлимъ, кѫде другаде можемъ се спрѣ, за да търсимъ произхода на нашитѣ мияци? A да ги търсимъ като остатъкъ изъ разнитѣ чужди нации, които сѫ налитали на Балканитѣ (илирийци, траки, византийци, турци и др. номандски племена) е много несериозно. Мияшкото население на Галичникъ, сочи своя произходъ отъ солунско, околностьта на рѣката Галикъ. Тамъ прадѣдитѣ имъ сѫ живѣли своя пастирски животъ, съ многобройнитѣ стада овце и коне. Преди хиляда години изселили сѫ се отъ тамъ, като, презъ турския режимъ слизаха съ своитѣ стада пакъ къмъ солунския край, за зимуване (на кѫшла). Преданието говори, че първиятъ Охридски архиепископъ Иоанъ билъ миякъ; като монахъ и пустиннослужитель, той се подвизавалъ въ околностьта на Галичникъ. Галичани сѫ му носили храна въ пещерата, срещу всѣки петъкъ. И днесъ, по стара традиция, галичани даватъ отъ всѣка кѫща по едно хлѣбче (просфора) даръ на манастиря св. Иванъ Бигоръ срещу праздника св. Петка (14 октомврий ст. ст.) за споменъ. Иоанъ е избранъ за архиепископски престолъ въ 1018 год. Значи, въ тая година имаме вече мияцитѣ (днешнитѣ галичани) по тоя край — рѣканско. A селището Галичникъ ще да е основано много въ по-старо време отъ годината 1018, когато сѫ дарявали Иоана съ храна. Вървейки така назадъ, ще стигнемъ до епохата, когато прабългаритѣ ни сѫ се слѣли съ славянскитѣ племена около солунско. По такъвъ начинъ доближаваме се до вѣроятностьта, че галичани действително иматъ своя произходъ отъ солунско, като сѫ се изселили много време преди Самуила и Иоана (1018 година).

 

 

8

 

Следователно, днешнитѣ мияци ще да сѫ остатъкъ отъ нѣкое славянски племе, населяваще солунския край. Антонъ Страшимировъ нарича мияцитѣ и бърсяцитѣ старинни колѣна, въ своята „Книга за българитѣ", отъ 1918 год., стр. 52. Стариятъ нашъ учитель Благой Димитровъ, публицистъ и общественикъ и вещъ познавачъ на старогръцки езикъ, казва, че въ градъ Битоля билъ откритъ гробъ отъ римско време, кѫдето личело надписъ: „Тукъ почива пълководецъ, по произхождение миякъ". Още едно доказателство, че мияцитѣ сѫ старинно племе".

 

Иречекъ спомина, че славянитѣ на Балканитѣ, макаръ и да сѫ имали общо име, не сѫ се съединили въ едно цѣло политическо тѣло. Тѣ сѫ били раздѣлени на много малки племена, отъ което всѣко си имало особено название и особено управление. Имената на тѣзи племена не сѫ на всички познати. Но, по-често поменаванитѣ сѫ: на югъ отъ Балкана — загорци, драговици, мораци, смолени, струмци и др. Въ Едада и Пелопонезъ: милци, езерци и велосичи. Това сѫ познатитѣ, a кой може да рече, че освенъ тѣзи не е имало още други славянски племена, за които византийскитѣ лѣтописци не споменаватъ нищо. Въ горниятъ списъкъ личатъ славянскитѣ племена: „мораци" и „милци", чийто имена се схождатъ съ нашитъ мияци. Нѣма ли нѣщо общо съ тѣхния произходъ? Или не се ли криятъ нашитѣ мияци между ония славянски племена, за които Иречекъ казва, че не сѫ всички познати?

 

Днешнитѣ пъкъ мияци считатъ себе си за чистъ славянски типъ, остатъкъ отъ древнитѣ славянски племена, които населявали страната. По-късно е станало едно смѣшение на мияцитѣ съ остатъкъ отъ самоиловитѣ боляри, които, следъ разгромяването на Западното българско царство, се оттеглили въ недостѫпнитѣ дебри на македонскитѣ планини. Иречекъ, следвайки стѫпкитѣ на разгромената армия на Самула, окончателно се спира на базата, че тая армия минала Вардара и отседнала въ западнитѣ краища на Македония (Иречекъ — нѣмски преводъ на В. А. Яковлевъ, стр. 182—188). И историкътъ Шелонержеръ (Мсб. кн. V, 233—267) е на сѫщото мнение. Това именно смѣшение дава основание на днешнитѣ мияци да се считатъ за наследници на Самуила, имайки болярски произходъ. Потвърѫдение на това тѣхно мнение намираме исторически, когато турцитѣ, начело съ Султанъ Мохамедъ II, който въ 1468 г., миналъ презъ Охридъ, смѣтали населението на дебърската область за българи — боляри (Гласникъ, VII, 177 — писмото отъ Охридски Доротей до Иоанъ Стефана, Молдовски войвода). И Иречекъ счита българитѣ отъ дебърска область (Дебъръ, Дринколъ, Рѣка) за боляри съ аристократическа гордость (стр. 348). По предание се разказва, че игумена Иоанъ отъ манастира

 

 

9

 

св. Богородица, съдействувалъ за помирение между Василий Българоубиеца и забѣгналитѣ тукъ (въ рѣканско) боляри, поради което Василий, за благодарность, извикалъ покъсно Иоана за архиепископъ на Охридския престолъ. Друго предание говори, че синътъ на Самуила Гаврилъ-Романъ, е ималъ резиденция въ с. Скудрине, което по това време е било голѣмо селище съ манастиръ. И други обстоятелства навеждатъ мияцитѣ за тѣхното родство съ Самуиловитѣ боляри:

 

1) Тѣ казватъ, че въ никоя друга область на родината ни, не се срѣщатъ лични библейски имена, както y мияцитѣ. И наистина, y мияцитѣ личатъ библейскитѣ имена: Аврамъ, Исакъ, Яковъ, Рафаилъ, както и историко-библейскитѣ имена на братята на Самуила: Мойсей, Аронъ, Давидъ и др.

 

2) Яркиятъ (пурпурниятъ) цвѣтъ на женската миячка носия, сочи на аристократичность.

 

3) Наличностьта на домашни параклиси и църкви, сочатъ на болярски произходъ.

 

4) Миячкитѣ младоженци (зетътъ и невѣстата) по време на вѣнчавка носятъ червени или жълти обуща, каквито сѫ носили византийскитѣ владетели, a по-късно и българскитѣ царе и боляри.

 

5) До скоро въ много мияшки селища личеха шефове, като нѣкогашнитѣ боляри, които рѫководѣха селскитѣ събрания, дѣла и събития, пазѣха и бранѣха населението отъ външни бѣди и напасги. Такива съвременни боляри бѣха: Томо кяя отъ Галичник; Гюрчинъ отъ Лазар-поле; Сaрджо отъ Тресонче; Исионъ Дельовъ отъ Росоки; Aврамъ Божиновъ и Филипъ отъ Осой; Битущъ отъ Битуше и др. Тия съвременни боляри, съ своята аристократическа походка, възседнали на красиви, добре отгледани и добре оседлани коне, съ златни украшения по седлата и юздитѣ, нѣкои препасани съ дълги сабли, заобиколени съ многобройна свита — еднакво сѫ респектирали турци и българи. Предъ тѣхъ всички сѫ ставали на крака и смирено сѫ благоговѣели.

 

6) Мияцитѣ иматъ и свое знаме, украсено съ лъвъ, което се развѣва надъ кѫщата, въ време на сватба. Това знаме е старо, колкото е старо и самото племе. То е запазено само y мияцитѣ и дебърския край.

 

7) При погребение на мъртвецъ, свещеника взима парче тухла или керемида, като прави върху него крѫгъ и по срѣдата кръстъ съ буквитѣ: И. X. Н. (Исусъ Христосъ Ника) и се хвърля въ гроба. Казватъ, че подобенъ крѫгъ служелъ за емблема на българскитѣ царе и боляри.

 

Исторически положително още не се знае произхода на царь Самуиловия родъ. Така: професоръ Иорданъ Ивановъ твърди, че царь Самуилъ е отъ арменски произходъ; проф.

 

 

10

 

Златарски, Пастуховъ, Цвѣтко Стояновъ и др. мислятъ, че царь Самуиловия родъ билъ отъ славянски произходъ — отъ македоно славянско племе бързаци; проф. Никола П. Благоевъ счита царь Самуиловия родъ за прабългарски; сръбския проф. Владимиръ Петковичъ мисли че царь Самуилъ има персийски произходъ. Византийскитѣ историци: Иоанъ Скилица, Георги Кедринъ, Иоанъ Занана, Кекавменъ и др. считатъ царь Самуила и братята му за българи. Между тази лутаница на наши и чужди учени за произхода на царь-Самуиловия родъ, ще прибавимъ още едно предположение, — онова, което се знае и говори въ рѣканско. A то е: че има мияци, които считатъ дори Самуила за свой, за миякъ. Това свое твърдение тѣ основаватъ и на факта, че духовнитѣ качества, що притежавалъ Самуилъ (юначенъ, силенъ, смѣлъ, решителенъ, неустрашимъ и пр.) сѫ свойственость и на мияшкото племе.

 

И така, мияцитѣ сѫ малоброенъ остатъкъ отъ старославяно-българско колѣно, което населявало солунско съ пастирски поминъкъ, който поминъкъ ги заставилъ да търсятъ удобни прибѣжища и пазбища за многобройнитѣ си стада отъ овце и коне. Такива прибежища и удобства тѣ намиратъ въ днешнитѣ свои селища — рѣканско, отъ кѫдето по стара традиция, ежегодно слизаха съ своитѣ стада за зимуване по солунско поле, сочейки по такъвъ начинъ на своето старо праотечество (солунския край), отъ кѫдето първонанално сѫ потеглили. Тѣ сѫ запазили своя типъ чистъ, благодарение на своя консерваторски духъ и голѣмата изолираность народината имъ между планинскитѣ разклонения на Шаръ, Корабъ, Бистра и Стогово. Тѣ сѫ, следователно, македоно-български прусаци. Тукъ нѣма нито албанци, нито гърци, нито турци, нито сърби, нито евреи, нито даже цигани; и следователно, не е имало преливане на кръвь отъ една раса въ друга чрезъ бракове. По-късно е станало смѣшение съ Самуиловитѣ боляри.

 

*  *  *

 

Мияцитѣ и бърсяцитѣ, макаръ и въ близко съседство (кичевско напримѣръ), нѣмаха абсолютно никакъвъ досегъ помежду си. Нито се женѣха, нито се мѫжеха едни съ други. Сѫществуватъ не малко анекдоти за тази имъ ненавистливость. Нащо се дължи тази вѣковна ненависть между тия две групи отъ племето ни. На професионална или съсловна конкурендия, или на нѣщо друго. Мияцитѣ, обаче сѫ отъ вѣкове скотовъдци (овцевѫди), a бърсяцитѣ — главно земледѣлци. Не е съсловностьта причина. Тя трѣбва да се търси другаде, — въ психиката на мияцитѣ. Галичани, считатъ себе си родственици на нѣкогашнитѣ български боляри, въ жилитѣ на които тече болярска кръвь; тѣ сѫ следователно съ аристократиченъ духъ; тѣ сѫ съвременни патриции, a всички други (бърсяци

 

 

11

 

и пр.) сѫ плебеи, по-долна рѫка хора, съ които, обидно е да се сродяватъ. Тамъ намирамъ азъ причината на сѫществующата ненависть между тия две групи отъ племето ни.

 

За куриозъ нека чуемъ какво казватъ и сръбскитѣ учени за мияцитѣ. Светозар Томич (посърбенъ галичанецъ) въ своитѣ пѫтни бележки (сп. „Братство", кн. 29, г. 1923, стр. 225, издание на д-во св. Сава) за мияцитѣ казва:

 

„Сръбското племе мияци се споменава отъ най-стари времена. Всички които сѫ писали за Македония, или за сръбското племе, спомнятъ и мияцитѣ. Бръсяцитѣ и мияцитѣ сѫ най-виднитѣ сръбски племена въ Южна Сърбия. Още въ първитѣ дни на историческия животъ на нашия народъ, тѣ първи се споменватъ. Докато всички други останали племена на нашия народъ въ Македония сѫ изгубили своя егнографски ликъ, само бръсяцитѣ и мняцитѣ сѫ се запазили, a най-вече мияцитѣ. Днесъ може да се каже, че само тия две племена живѣятъ като една компактна племенна маса и т. н."

 

Твърденията на Томичъ сѫ въ пълно противоречие съ историческата истина. Нали сръбското племе се яви на своя исторически животъ въ Македония едва въ XIII в. A мияцитѣ и бързититѣ (бръсяцитѣ) сѫ най-старитѣ славянски племена, които заедно съ другитѣ славянски племена (струмци, загорци и пр.) сѫ населявали Балканския полуостровъ. Тѣхъ заварватъ тукъ българитѣ още въ своята поява и следъ сливането и асмилирането имъ, въ това число и мияцитѣ и бръсяцитѣ, се явяватъ днешнитѣ българи, които презъ времето на царь Самуила, бѣха най-храбрата му армия, застрашаваща цѣли 20 години Византийската империя. Сѫщо така мислятъ и Томо Смиляник-Брадина (Библ. Македония № I, 1924 г.), Р. Огняновикъ (Јужна Србиа, 1922 г. кн. II, бр. 17) — безъ да си даватъ смѣтка за историческата истина.

 


 

II. Приносъ къмъ историята на първия Охридски архиепископъ Иоаннъ отъ Дебърско (Миякъ)  [1]

 

Сѫдбата на западнитѣ българи е много тежка отъ далечното минало. При липса на свои исторически писмени свидетелства, принудени сме да черпимъ познания отъ чужди извори, предимно византийски, които не винаги сѫ безпристрастни къмъ насъ, българитѣ, като често изопачаватъ или криятъ самата историческа истина. Въ такъвъ случай си служимъ съ запазенитѣ спомени и предания y народа, които се предаватъ отъ уста на уста, отъ едно поколѣние на друго. Такава една историческа личность, за която твърде малко или нищо почти не се знае, е първиятъ Охридски архиепископъ Иоаннъ отъ Дебърско. Пръвъ спомена за него рускиятъ

 

 

1. Презъ м. май 1940 г., по инициатива на Историческото д-во държахъ рефератъ на тая тема въ салона на Академията на Наукитѣ.

 

 

12

 

академикъ и професоръ църковно-историкъ Голубински, който, по Дюганжевия каталогъ за Охридскитѣ архиепископи, казва, че:

 

„Иоаннъ билъ изъ Дебри, области Агноадникскьой, българинъ, изъ игуменовъ тамошнаго монастиря „Богоматери".

 

И само толкова. Никой отъ нашитѣ и чужди учени не казва нѣщо повече за него и неговата дейность, тѣсно свързана съ стария държавенъ политически животъ на България, следъ погрома на Зааадното българско царство при Самуила. A можеха да се събератъ материали за него, за родното му огнище, живота, дейностьта му и др., по спомени отъ неговитѣ живи съотечественици, които материали ще послужатъ на бѫдещия историкъ, следъ като прецени тѣхната достовѣрность.

 

Въ битностьта ми на екзархийски училищенъ инспекторъ, въ Дебърската епархия, презъ годинитѣ 1911—1912, въ чийто районъ спадаше и мѣстностьта „Агноадникскьой" — днешното рѣканско, можахъ да проуча и събера най-подробно достатъчно сурови материали на самото мѣсто, по живитѣ спомени за „нашииотъ патрикъ" Иоанна, които материали изнасямъ на показъ.

 

*  *  *

 

Галичникъ е най-голѣмото селище въ Рѣканско. То брои най-много просвѣтени лица изъ своята срѣда. Галичникъ е най-близкиятъ населенъ пунктъ въ територията, кѫдето се подвизавалъ Иоаиъ, до избора му за архиепископъ на Охридския престолъ — 1018 година. Ето защо, най-живи спомени за него сѫ запазени въ тоя именно градецъ.

 

Нека, преди всичко, видимъ, коя е областьта „Агноадникскьой", за която говори професоръ Голубински, че била родна страна на Иоанна. Погледнато на днешната карта на Дебърската область, никѫде не личи име на селище, нито на коя да е область въ тоя край съ подобно наименование, мѫчно произносимо дори, състояще се отъ редица съгласни букви. Живи още старци изъ тоя край не помнятъ да сѫ слушали отъ свои дѣди и прадѣди туй название. Ще се рече, това име е изчезнало още въ дълбоката древность отъ списъка на мѣстната номенклатура или пъкъ е наименование произволно — административно, което може да има съвсемъ друго тълкувание и значение. По за вѣрване е второто предположение. Значи, Агноадникскьой не е име на село. Думата е гръцка и погрѣшно предадена отъ гръцката фонетика на български. Вмѣсто Агноадникскоьй, да се чете Аноанангниской, Аноангина, което въ преводъ значи: Горно гърло (Аноангино), точно както и днесъ рѣканци наричатъ „Радишко гърло" или „Горно гърло". И действително дефилето, особено срещу манастира Св. Ив. Бигоръ, е една тѣснина по рѣката Радика, образувана отъ стръмнитѣ диплени разклонения на Корабъ (западнитѣ склонове на величествения Шаръ), по дѣсния

 

 

13

 

брѣгъ на рѣката и мѫчнопроходимитѣ надвиснали скали на Бистра и Бигоръ планини, по цѣлия брѣгъ на сѫщата рѣка. Туй дефиле, съ кацналитѣ наоколо селища (Битуше, Ростуше, Требища, Янче, Скудрине, Галичникъ, Долно Косовръсти и др.) се нарича Долна рѣка или Мала рѣка. Тукъ, въ тая именно живописна тѣснина (Аноангина) въ едно отъ горнитѣ селища, ще трѣбва да се търси родното мѣсто на Охридския архиепископъ Иоанъ. И понеже тѣ сѫ отъ миячко потекло, следователно и Иоанъ е отъ даровитото българско племе „Мияци". Архимандритъ Кирилъ Рилски, родомъ отъ с. Битуше (миякъ), казва: — че по предание се знае Иоанъ да е билъ родомъ отъ с. Долно-Косоврасти, на пѫтя отъ Дебъръ за Гостиваръ, по дѣсния брѣгъ на рѣката Радика.

 

Поради твърде далечното минало, близо 921 години отъ избора му за Охридски архиепнскопъ, не се знае отъ мѣстното население (рѣканци) родословието на Иоана, нито нѣщо за неговото детинство. Знае се само, че той е живѣлъ, като пустинножитель въ една пещера, находяща се на пѫтя между Галичникъ и манастиря Св. Ив. Бигоръ. Младиятъ отшелникъ тукъ прекарвалъ въ постъ и молитва и рѣдко слизалъ между населението, колкото за да го крепи въ вѣрата. Народътъ знаелъ за неговитѣ дѣла. Галичани често го посещавали и му поднасяли храна. Строгиятъ аскетъ се отказвалъ отъ всички излишъци земни, докато най-сетне нуждитѣ станали неизбѣжни. Около него почнали да се събиратъ и други отшелници, за които доста се е загрижилъ Иоанъ. Тогава той почналъ по-често да спохожда милостивитѣ галичани, които никога не сѫ му отказвали помощьта. Обичайно било да носятъ галичани въ пещерата по едно хлѣбче. Общежитието взело да се увеличава. Тогава Иоанъ отива като игуменъ въ манастира св. Богородица, въ с. Скудрине.

 

Преданието още говори, че царската рода кондисвала въ „Подворяне", днешното село Скудрине. Сигурно българскитѣ велможи (дворяни и боляри), по съображения стратегически или здравословни, образували въ близката до манастиря мѣстность „Подворяне" свой центъръ, гдето и по старъ обичай издигнали манастиръ на името „Богоматеръ". За игуменъ на тоя манастиръ е билъ избранъ Иоанъ. Тукъ, именно, заварва нашия монахъ избора му за пръвъ архиепископъ на Охридския престолъ въ края на 1018 год., следъ погрома на Западното българско царство. Днесъ на това мѣсто е селото Скудрине по дѣсния брѣгъ на Радика, не далечъ отъ срещния манастиръ Св. Ив. Бигоръ. Въ съседство съ Скудрине сѫ и селищата: Битуше, Требища, Ростуше, Косоврасти и др. Манастирътъ Св. Богородица трѣбва да е просѫществувалъ до идването на турцитѣ, a може би и по-късно до помохамеданчването на часть отъ мѣстното население, когато той (манастирътъ) е билъ разрушенъ, a църквата въ Ростуше преобърната

 

 

14

 

на джамия. За сѫществуването на такъвъ манастиръ има живи спомени y мѣстното население (българи и помаци). И по една жива традиция, може би, за тоя манастиръ, не бѣха рѣдко случаи, когато идваха жени (помакини) отъ туй село на молитва въ манастира Св. Ив. Бигоръ, гдето палѣха свѣщи, носѣха подаръци на църквата и бѣха опѣвани отъ манастирското духовенство. Не веднажъ бѣхме свидетели на такива мали сцени. Презъ време на българската окупация джамията въ с. Ростуше бѣ отново преобърната на църква. Така че достовѣренъ е исгорическиятъ фактъ, че Иоанъ е билъ игуменъ въ манастира „Богоматеръ" въ дебърската область Рѣка въ мѣстностьта „Аноангино" — Горно гърло.

 

*  *  *

 

Нека сега видимъ, защо изборътъ за тоя твърде високъ постъ архиепископъ на Охридския престолъ се е падналъ на Иоана, монахъ отъ миячко потекло, по милость ли или по благоволение. Преди всичко, защо Василий Българоубиеца се спира на българинъ, като пренебрегва своитѣ сънародници? Отговоръ на този въпросъ намираме въ политическото положение на страната (Византия). Изтощена отъ дългогодишнитѣ войни на разни фронтове, макаръ и победителка, Византия имаше нужда отъ спокойствие и миръ, за да си отдъхне и се отдаде на мирновременна дейность. A такова спокойствие би настѫпило въ обширната и уголѣмена Византия, само като задоволи националното чувство y покоренитѣ българи. Василий и неговитъ съветници твърде добре познаха борческия духъ на българина. Тоя борчески духъ го тормози и измѫчва много години, до окончателното унищожаване на Западното българско царство. Възстанията на Петъръ Делянъ (1040 год.) и Георги Войтехъ (1062—1073) идатъ да подкрепятъ казаното за борческия духъ на българина. Какво друго, ако не тоя страхъ отъ покоренитѣ българи можа да застави Българоубиеца, който бѣ потопилъ рѫцете си въ българска кръвь, да се спрѣ на българина миякъ за пръвъ Охридски архиепископъ?

 

Изборъ на Иоана за архиепископския престолъ

 

Следъ като Василий пожелалъ на Охридския престолъ да застане българинъ, той потърсилъ и кандидатъ, който трѣбвало да бѫде или най-достойниятъ измежду лицата отъ тогавашния български клиръ, или пъкъ да произхожда отъ родъ голѣмъ и знатенъ. Има лица y насъ, които допускатъ, че Иоанъ произхождалъ отъ царь Самуиловия родъ. Дори нѣкои считатъ Иоана за най-малкия братъ на Моисея, Арона, Давида и Самуила. Историята, обаче, не споменава за такова близко родство. Неоснователно е, следователно и недоказано

 

 

15

 

подобно мнение. За вѣрване е, че изборъръ на Иоанна отъ Охридския синодъ и утвърѫдаването му отъ императора се дължи на неговата популярность въ западно-македонскитѣ покрайнини, като личность, изпъкваща съ своитѣ високи духовни качества. A тѣзи му духовни качества проличаха веднага, още съ встѫпването му на патриаршеския престолъ. За тѣзи високо духовни дарования на Иоанна трѣбва да сѫ допринесли и родното му мѣсто — роденъ и порастналъ въ най-живописната мѣстность въ рѣканско, обграденъ отъ омайнитѣ великани Шаръ, Бистра, Корабъ и Осогово и оросявана отъ пълноводния притокъ на Дринъ, рѣката Радика, както и произхода му отъ най-даровитото българско племе мияцитѣ. Иоанъ е природно надаренъ; той притежава поразителна енергия, прозорливъ умъ, твърда воля и дипломатически тактъ. Цѣлата му архипастирска дейность сведочи за тия му дарования. Благодарение на тия му качества, той успѣ да огради своя народъ съ такива права и привилегии, каквито рѣдко се извоюватъ отъ единъ дьржавенъ глава, като Василий Българоубиецъ. И действително, ние виждаме, какъ императорътъ смирено и благоговейно произнася неговото име и се вслушва въ неговитѣ съвети и желания. Това личи отъ тритѣ държавни акта (хрисовулитѣ), дадени Иоанну, кѫдето той е наричанъ отъ Василий — „благочестивейши монахъ" (първия хрисовулъ) „светейши архиепископъ" (втория хрисовулъ). Въ сѫщитѣ императорски актове ясно личи стремежътъ на Иоанна да групира цѣлия български народъ около престола на св. Климента. Иоанъ сполучва да извоюва възстановяването на старитѣ граници на българската църква, каквито бѣха при царь Петра. Цѣлата дейность на Иоанна, която почва съ расото въ манастира и свършва съ архиепископския жезълъ, е ползотворна: съотворения, съ трудъ, родолюбие и честность, и то въ едно време, въ най-тежката епоха за българското племе. Иоанъ и подъ расото изпълни своя дългъ блѣскаво и достойно. На архиепископския престолъ Иоанъ е престоялъ 19 години, отъ 1018—1037 г., когато и починаль. A смъртьта го заварва 59 годишенъ. Деньтъ на раждането и монашеството му не сѫ посочени никѫде. Ако допуснемъ, че изборътъ му за архиепископъ го заварва 40 годишенъ (понеже по-младъ отъ 40 години и по-старъ отъ 50 години, по църовнитѣ правила, не се допуска на владишки тронъ) и плюсъ 19 архиепископски, ще имаме 59 годишна възрасть, когато и се поминалъ.

 

Иоанъ е основатель и на историческия манастиръ св. Ив. Бигоръ, рѣканско. Това личи отъ хрониката на самия манастиръ, кѫдето е казано, че (манастирътъ) е основанъ въ 1020 год., a въ 1020 год. вече Иоанъ бѣше архиепископъ. Сигурно за вѣченъ споменъ на тоя му изборъ (архиепископски), основаниятъ манастиръ е посветенъ на св. Иоанна Предтеча —

 

 

16

 

патронъ на архиепископъ Иоанна. Въ сѫщата кондика е казано още:

 

„ежегодно манастирскитѣ монаси и момци да посещаватъ на 14 октомврий (ст. ст.) — св. Петка въ Галичникъ, за да получатъ традиционния даръ по петь хлѣбчета отъ всѣка галичка кѫща за споменъ отъ времето на Иоанна, когато е живѣлъ като пустиножитель въ пещерата и е получавалъ всѣки петъкъ по петь хлѣбчета."

 

Тази традиция следва и до день днешенъ, строго зачитана отъ манастирското управление.

 

Отъ каталога на Дюканжа, който излага по хронологиченъ редъ имената на българскитѣ патриарси отъ 870 до 1015 год., се установява, че следъ патриарха Филипа следва Иоанъ отъ Дебъръ. На основание тия данни историцитѣ Захарий фонъ Лингенталъ и Густавъ Шлюнбергеръ допускатъ, че при падането на Самуиловото царство (1018 год.) имало е двама патриарси: Давидъ и Иоанъ; и че свалениятъ Иоанъ отъ патриаршеския престолъ билъ повиканъ втори пѫть отъ Василия, сега вече за Охридски архиепископъ. Други пѫкъ историци: Голубински, Дриновъ, Снѣгаровъ съ по-голѣма вѣроятность считатъ, че Иоанъ е избранъ и повиканъ отъ Василия направо като игуменъ на манастиря Св. Богородица, a не като второизбраникъ. По за вѣрване е последното твърдение, толкозъ повече, че Василий, който, въ своята ярость извади очитѣ на Самуиловитѣ войници и който гледаше да смаже и изкорени цѣлия Самуиловъ родъ, едва ли би се съгласилъ да повика на патриаршеския престолъ повторно Иоанна, който билъ сваленъ отъ престола въ 1015 г. отъ Иоанна Владислава, поради живото му участие въ политическитѣ борби и пр. За невѣроятно изглежда и твърдението, че Иоанъ билъ заваренъ вече на Охридския престолъ, като патриархъ, a Василий само го утвърдилъ. Заслугитѣ на Иоанна, като пръвъ Охридски архиепископъ, сѫ толкова значителни, че той се поставя въ редоветѣ на нашитѣ тогавашни светители Климента, Наума и др. и би трѣбвало нашата църква, ценейки неговитѣ заслуги, да му даде едно отъ заслуженитѣ мѣста въ иерархията на нашитѣ светители; a столичната община да посвети една отъ столичнитѣ улици на името на Иоанна I, Охридски архиепископъ.

 

На 17 май 1940 г., видниятъ германски ученъ, г. професоръ д-ръ Хансъ Кохъ, професоръ по история на източна Европа въ Виенския университетъ, по покана на нашия университетъ държа сказка на тема: „Охридъ и Цариградъ въ борба за Кисвски Русъ."

 

Г-нъ професорътъ се спрѣ главно на влиянието на Охридската патриаршия при образуването на самостоятелната църква въ Киевски Русъ и изтъкна, че къмъ 1020 г. Иоанъ е билъ архиепископъ Охридски, откогото руския князъ Владимиръ се видѣлъ принуденъ да приеме църковна зависимость

 

 

17

 

отъ Охридъ. Известно време е прекаралъ въ Киевъ и самиятъ архиепископъ Иоанъ и рѫководилъ тамъ църковнитѣ работи. Цѣли 50 г., отъ 987—1037., Охридъ е билъ глава на руската църква. Така Охридъ и Киевъ се съединили църковно. Този фактъ поддържа и рускиятъ М. Д. Презелковъ и софийския професоръ М. Г. Попруженко. Следъ тѣзи признания на германски и руски учени, заслугитѣ на нашия „миякъ Иоанъ изъ Дибра", Охридски архиепископъ, къмъ българската дърква и българската нация, ставатъ още по-ценни. Още едно доказателство за неговото високодарование, като духовникъ и политикъ.

 


 

III. Кѫде е билъ манастирътъ Св. Богородица, въ който игуменствувалъ Иоанъ I, Охридски архиепископъ

 

Въ дълговѣковието (1018—1938) — цѣли 920 години минали и, по липса на писмени източници, губятъ се и споменитѣ за манастира Св. Богородица, гдето се е подвизавалъ Иоанъ. Стари църкви съ името на св. Богородица въ рѣканско имаме на две мѣста: въ с. с. Скудрине и Ростуше. И дветѣ села сѫ по дѣсния притокъ на голѣмата рѣка Радика, въ близко съседство съ историческия манастиръ св. Иоанъ Бигоръ. Селото Скудрине се намира висико въ дипленитѣ разклонения на Шаръ и Корабъ планина, населено съ помачени мияци. Въ селото на много мѣста се сочатъ развалини на стари сгради, едни отъ които се казватъ „Манастирище" съ църква св. Богородица. Живъ е още споменътъ на помацитѣ за тѣхното неотдавнашно православие, та помакинитѣ посещаватъ манастира св. Иоанъ Бигоръ за молитви и здраве, както и за да почерпятъ вода отъ Радика, следъ голѣмия водосветъ на Богоявление, която вода я пазятъ презъ цѣлата година, като светена, за да поръсватъ дѣцата си, кога боледуватъ, или за предпазване отъ „уроки" и пр. Кога сѫ разрушени църквата и манастирскитѣ сгради не се знае. По всѣка вѣроятность ще да е било следъ нашествието на турцитѣ.

 

Другото село е Ростуше. То е по-близо до манастира св. Иоанъ Бигоръ. Рѣката Радика ги дѣли. Манастирскитѣ пѣтли, като пѣятъ, въ Ростуше се чуватъ. И тукъ мохамеданството се наложило, като по-голѣма часть отъ населението се потурчило, a църквата св. Богородица била преобърната въ джамия. До края на турския режимъ джамията сѫщесвуваше оцѣляла. И сръбскиятъ режимъ толерираше помацитѣ въ тоя край. Презъ окупационния периодъ отъ българскитѣ войски, въ 1918 год., джамията тържествено се освети въ православенъ храмъ, съ старото име на св. Богородица.

 

Ростуше е старо селище. То се спомина въ грамотата на Иоана Кастриоти отъ 1426 г., който подарява на Хилендарския

 

 

18

 

манастиръ селото Росуше заедно съ църквата Св. Богородица. Защо, обаче, не се спомина манастиръ, a само църква? По всѣка вѣроятность, манастирътъ трѣбва да е билъ вече разваленъ, като останала само църквата Св. Богородица. Или пъкъ не е имало тукъ манастиръ, a само църква.

 

Въ кое отъ тия две села, съ своитѣ манастири на името на св. Богородица, ще да е светителствувалъ Иоаннъ като игуменъ? Едно отъ друго тия села сѫ на раздалечъ около единъ часъ. Рѣдкость е на такова близко разстояние и съседство да сѫществуватъ манастири и то едноименни (св. Богородица). Освенъ туй, църковното мѣсто въ Ростуше не е сгодно и е маломѣрно за широки манастирски сгради. Въ Скудрина е обратното. Площьта „Манастирище" е обширна. Развалини на стари сгради личатъ на всѣка стѫпка. Тукъ е било седалище на централна власть. Споредъ предание — на Гаврилъ — Романъ, синъ на Самуила, a споредъ други — на Петъръ Делянъ, внукъ Самуиловъ. Ето що казва архимандритъ Кирилъ Рилски за тоя манастиръ, въ своитѣ „кратки спомени". Отецъ Кирилъ е миякъ, родомъ отъ с. Бутуше, просвѣтнъ духовикъ. Ето какво е неговото мнение по тоя въпросъ:

 

— Отъ заобиколката на епархията видѣхъ, че селото Ростуше има голѣма нужда за църква, понеже старата църква е много малка и полусрутена, на единъ ридъ вънъ отъ селото. Въ нея се черкуваха дветѣ съседни села: Ростуше и Вельобърдо. Населението на дветѣ села бѣ християнско и помашко. Помацитѣ въ Ростуше имаха две джамии. Едната джамия бѣше край селото, при турскитѣ гробища, a другата бѣше всрѣдъ селото. Запазило се бѣше живо предание между християнитѣ, че тая джамия, при която обикалятъ християнскитѣ гробища, е биха църква Успѣние Пресв. Богородица до преди 100 години. Помацитѣ отъ това село сѫ я обърнали на джамия, като сѫ развалили старото църковно здание и на сѫщитѣ основи сѫ построили сегашната сграда. На 30 августъ 1918 година обърнахъ тая джамия въ православна църква на старото историческо име Усп. Пр. Богородица и служихъ въ нея тържествена служба съ 12 свещеници отъ околнитѣ села. Въ това помашко село се намиралъ стариятъ исторически манастиръ „Дебърска св. Богородица", кѫдето билъ игуменъ въ 1918 г. Охридски блаженейши архиепископъ Иоанъ Дебрананъ, преди той да стане Охридски просвѣтитель. Тази древна църква е била църквата на древния исторически български манастиръ „Дебърска св. Богородия", който е сѫществувалъ още въ пьрвото българско царство. Около тази древна манастирска църква се намиратъ стари изкустно зидани съ тухли гробници. При разкопкитѣ около тая древна светиня могатъ да се намѣрятъ много ценни археологически предмети отъ старото наше българско царство, a може би за цѣлото християнство отъ първитѣ

 

 

19

 

вѣкове на Балканския полуостровъ. Въ 1908 г. единъ помакъ, който е копалъ основитѣ, за да строи кѫща наблизо до тая историческа църква, открилъ една сводеста, многоизкустно направена съ тухли гробница, въ която се намирало едно цѣло никакъ не разложено човѣшко тѣло. Помакътъ е мислилъ да хвърли това тѣло въ рѣката Радика. Но на сънь му се явилъ човѣкъ, който му казалъ да го не закача, защото той е живъ и нищо не може да му направи. Помакътъ се уплашилъ отъ това съновидение и зазидалъ пакъ гробницата, както си е била. Този разказъ азъ чухъ отъ християнското население въ с. Ростуше, но по нѣмане на време, не можахъ да намѣря самия помакъ, за да го разпитамъ подробно".

(Кратки спомени и пр. отъ арх. Кирила Рилски, год. 1930, София, стр. 29, 30, 31).

 

Нека сега чуемъ мнението и на другъ просвѣтенъ миякъ. Той е Апостолъ Христовъ Фръчковски, родомъ Галичанинъ, художникъ (иконописецъ), възпитаникъ на рѣканската художествена школа, който презъ Илинденското възстание е билъ районенъ началникъ, a презъ време на окупацията отъ българскитѣ войски е билъ околийски управитель въ рѣканската кааза, съ седалище гр. Галичникъ. Ето какво казва Апостолъ Христовъ:

 

— Въ битностьта ми околийски управитель имахъ обичай да беседвамъ съ най-старитѣ баби и дѣдовци, особено въ помашкитѣ села, по национални въпроси. Въ такивато беседи, въ селото Скудрине слушахъ старцитѣ да приказватъ за миналото на тѣхното село. Тѣ казаха, че Скудрине въ далечното минало е било голѣмо селище, кѫдето живѣялъ царски човѣкъ, сочейки на мѣстото и развалинитѣ, кѫдето сѫ били неговитѣ дворци. И днесъ това мѣсто се казва „Сарай". Сѫщо така тѣ сочатъ и мѣстото на историческия манастиръ св. Богородица. Туй мѣсто и днесъ се нарича „Манастирище". Въ съседствоте съ „Манастирището" се намира чешма, считана за светена отъ населенинто. Когато иматъ болни деца по кѫщитѣ, домакинитѣ наливатъ отъ „светената вода" и миятъ болнитѣ за здраве. Ние, рѣканци, казва Апостолъ Христовъ, знаемъ, че манастиръ е имало въ селото Скудрине. A за селото Ростуше знаемъ, че джамията е била въ недалечното минало църква; когато приели мохамеданствоство, преобърнали църквата на джамия. A това събитие е станало преди 150—200 годин. Не помнимъ да е имало манастиръ въ Ростуше. Па и стари хора не помнятъ да е имало текъвъ, толкова повече, че не е много далечъ времето 150 — 200 години отъ потурчването на селото.

 

И азъ въ битностьта ми училищенъ инспекторъ въ Дебърската епархия, слушалъ съмъ, че въ Ростуше джамията е била църква. Като се иматъ предвидъ горнитѣ данни, приемливо е, мисля, да допуснемъ, че историческиятъ манастиръ

 

 

20

 

св. Богородица, кѫдето е игуменствувалъ Иоанъ до 1018 година и отъ кѫдето е билъ извиканъ отъ византийския императоръ Василий Българоубиецъ за пръвъ Охридски архиепископ., е билъ въ селото Скудрине, a не въ Ростуше. Освенъ туй, Ростуше отстои на 1 часъ разстояние отъ селото Скудрине, a по въздушна линия 1—2 клм. Рѣдкость е да личатъ манастири въ такова съседство. Старовремскитѣ манастири личатъ повечето въ мѣста природно красиви художествени, изолирани, дори мѫчно достѫпни, споредъ волята на самия основатель или пустиножитель. Тъкмо на тия именно условия отговаря мѣстоположението на селото Скудрине, разположено високо по мѫчнодостѫпнитѣ диплени разклонения на Корабъ планина, клонъ отъ масивния Шаръ. A Ростуше е низко, въ политѣ на сѫщата планина, край пѫтя на Дебъръ — Гостиваръ, въ една прозаична мѣстность. И друго едно обстоятелство трѣбва да се има предвидъ, когато се търси историческия манастиръ на игумена Иоаннъ. Ако Иоанъ е игуменствувалъ въ селото Ростуше, защо пъкъ въ 1020 год. основава другъ манастиръ св. Иванъ Бигоръ, вѣ още по-близко съседство? Днешниятъ манастиръ св. Иоанъ Бигоръ отстои на единъ разкрачъ отъ мѣстото отъ с. Ростуше. Когато ростушкитѣ деца плачатъ или викатъ — гласътъ имъ се чува въ манастира св. Иоанъ Бигоръ. Рѣката Радика дѣли селото Ростуше отъ св. Иоанъ Бигоръ. Ростуше е на дѣсния брѣгъ, a св. Иоань Бигоръ — на лѣвия.

 


 

IV. Св. Блаженний Иоанъ Кукузелъ, прочутъ църковенъ пѣвецъ отъ XII в. е миякъ.

 

Между многото видки личности, които на време съзнаха значението на църковното християнско пѣние, и много нѣщо направиха за неговото развитие, бѣ и дивниятъ музико-учитель и методиченъ пѣвецъ Иoaнъ Кyкyзелъ.

 

Отъ малъкъ още останалъ сиракъ безъ баща, та майка му се грижела за него. Тя съзрѣла вроденитѣ дарби y детето по пѣние, та съ молба сполучила да прати сина си въ музикалното училище въ Цариградъ, при царския дворецъ, гдето се обучавали придворнитѣ пѣвци. Въ това училище Иоанъ показалъ голѣмъ успѣхъ. Другаритѣ му често го подигравали и го питали съ какво се храни. Не знаейки още хубаво гръцки, той отговарялъ: „Кукя ке зеле" (бобъ и зеле). Отъ тия думи другаритѣ му извадили прѣкоръ „Кукузелъ".

 

Ангелскиятъ му гласъ стана причина, да обърне върху него внимание императора, който за награда и насърдчение, го назначи началникъ на дворцовитѣ пѣвци. Дворецътъ, обаче, не го привличаше, макаръ императора да го обсипваше съ своето внимание. Еднажъ дори му казва, че е намислилъ да го ожени за дъщерята на единъ свой съновникъ. A Иванъ

 

 

21

 

отговорилъ, че безъ съгласието и благословията на майка си, нѣма да се жени. Императорътъ позволилъ на Иоана да замине при майка си. За да опита Иоанъ майка си, дали ще тѫжи за него, ако узнае, че синъ ѝ се изгубилъ, пратилъ приятели и другари да ѝ съобщатъ, че Иоанъ отдавна е умрѣлъ. Дълбоко натѫжената майка, изненадана отъ туй известие, почнала да плаче и нарежда за тежката загуба, като казвала: „Мило мое чедо, Иоане, кѫде си?" A презъ това време Иоанъ скритъ, слушалъ майчиния плачъ и всичко записвалъ съ ноти. Напѣвътъ ѝ му послужилъ по-късно за мотивъ при нареждане на една херофимска пѣсень, известна подъ името „Плачътъ на българката". Следъ кратъкъ престой при майка си, Иоанъ отпѫтувалъ пакъ за Цариградъ, макаръ да чувствувалъ, че не е за него столичниятъ животъ. Случайно по туй време тукъ дошълъ игуменътъ на Светогорския манастиръ Лаврата, св. Атанасий. Презирайки гръцкитѣ императорски палати, Иоанъ се облѣкълъ въ прости бедни дрехи и като си изчернилъ лицето съ сажди, за да не бѫде познатъ, съ тояга въ рѫцетѣ, следѣлъ отдалече игумена, докато стигнали въ Света гора — Лаврата. Игумена се прибралъ въ манастира, a Иоанъ останалъ при вратата като простъ човѣкъ. Запитанъ какъвъ занаятъ знае, отговорилъ: „Зная кози да паса". Игуменътъ много се зарадвалъ за идването въ манастира на козарь, отъ какъвто имали голѣма нужда. Постригали го за монахъ и го пратили да пасе козитѣ.

 

Императорътъ много се загрижилъ за Иоана и наредилъ да го дирятъ. Мелодичниятъ му гласъ го издалъ, обаче; доложили на императора, но той не рачилъ да го безпокои отъ новото му призвание. Манастирското братство го назначава за пѣвецъ въ съборната църква, която длъжность Иоанъ изпълнявалъ до смъртьта си 1150 г. Тукъ Иоанъ се съвзима и изработва теоритичната и практичната часть на източното църковно пѣние. Той оставилъ на гръцки много свои трудове, между които разни полилеи, „Владику", „Сладкогласни ирмоси", „Херофимски" и др. (Хр. П. Стояновъ, Църковна музика Иоанъ Кукузелъ, „Лѣтоструй", год. I. 1909 г. Солунъ, стр. 233—238).

 

Въ композициитѣ си Иоанъ вмъкналъ мотиви отъ българскитѣ народни пѣсни. Въ тѣхъ блика кристална лирика, но сѫ мѫчно изпълними, поради широко-гласовъ регистъръ. Почти всички негови композиции ревниво се пазятъ въ Патриаршеската библиотека въ Фенеръ. И сега, при особенъ церемониалъ, на великия петъкъ, тамъ се изпълнява прочутата негова композиция: „Полилеятъ на българката". Кукузелъ теоритично е обосновалъ учението за гласоветѣ въ източното църковно пѣене, които сѫ неизвестни на западно-европейската музика. Той е първиятъ свѣтовно признатъ български компонистъ и канонизиранъ светецъ отъ източно-православната

 

 

22

 

църква. Паметьта му се празднува на 14 октомврий. Наговиятъ образъ е изписанъ въ южниятъ притворъ на църквата „Св. Александъръ Невски", съ надписъ; „св. Блаженний Иоанъ Кукузелъ".

 

*

 

Фиг. 1. — св. Иоанъ Кукузелъ

 

 

Знаеше се за Иоанъ Кукузелъ, че билъ славянинъ отъ Дурацо (Албания). Това казва Христо Поповъ (Жития на светиитѣ, почитани отъ православната църква, — София, 1920 г. стр. 77), бившъ секретарь на Св. Синодъ. Гръцки учители пѣвци, между които Стефанъ Ламбадарисъ, пѣвецъ отъ лѣвата

 

 

23

 

страна на цариградската патриаршеска църква. презъ 1840 г. въ своето рѫководство по църковно пѣние, помина, че единъ отъ първитѣ преорганизатори на източното църковно пѣние е билъ великиятъ майсторъ българинъ Иоанъ Кукузелъ и, че въ пѣнието вѣе български народенъ напѣвъ. И самиятъ Иоанъ, още въ детинството си, се издава, че е българанъ. A сърбитѣ не закъснѣха да твърдятъ, че Иоанъ Кукузелъ е „сърбинъ". Трѣбва да се посочи на сърбитѣ, херуфимската пѣсень „Плачътъ на българката", писана отъ Иоана въ паметь на неговата майка, още въ юношеската му възрасть, която не имъ дава основание да считатъ Иоанъ Кукузелъ за „свой". Днесъ нѣма вече споръ за българскиятъ произходъ на Иоана, роденъ въ XII вѣкъ, въ царуването на византийския императоръ Алексий Комненъ, презъ първото робство на българитѣ подъ византийската власть. За такъвъ го считатъ всички музико-учители. До скоро за родното мѣсто на Иоана се считаше гр. Дурацо. Презъ 1912 и 1913 учебна година студентъ е въ Петербургската музикална консерватория Петъръ Диневъ. [1] Рускиятъ професоръ Сакети, говорейки за Иоанъ Кукузелъ, споменалъ, че споредъ френски учени отъ 17—18 вѣкъ, Кукузелъ не билъ роденъ въ Дурацо, a тамъ билъ доведенъ отъ майка му вдовица, хоято, съзирайки високитѣ духовно-музикални качества на своя синъ, намислила да го изпрати въ Цариградъ. Най-близкиятъ пѫть за Цариградъ на това време минавалъ презъ Дурацо. Понеже детето пристигнало въ Цариградъ отъ Дурацо, гръцкитѣ учители-музиковеди сочатъ последния градъ за родно мѣсто на Иоана. Кѫде ще е тогава родното мѣсто на Иоана, бѣ една тайна. Правѣха се само догатки. Нѣкои даже казваха, че билъ габровецъ?! Презъ 1924 год., м-цъ юний, известниятъ нашъ музико-учитель и диригентъ Йосифъ Чешмеджиевъ, заминава, съ разрешение на сръбскитѣ власти, за Западна Македония (рѣканско), съ задача да събира народни пѣсни, за съпоставяне паралелъ между българскитѣ народни пѣсни и установяване взаимность съ албански пѣсни. Тукъ (рѣканско), въ с Жорноница, казва Чешмеджиевъ — разпитвамъ стари и млади за разни пѣсни и си държа бележки. Заинтересованъ отъ моята работа стареца дѣдо Арсо, пита ме: „Слушалъ лиси за прочуениотъ псалтъ при патрикотъ Иоана Кукузелотъ? Той е отъ нашио сой, ние сме далечни прa-прa-внуци". Така съвсемъ случайно, Иосифъ Чешмеджиевъ, открива родното мѣсто на Иоана Кукузелъ. Това откритие Чешмеджиевъ прави достояние на пресата. Писалъ е въ в. „Устремъ", органъ на македонската младежъ; писалъ е въ „Българската енциклопедия", София, 1936 г., стр. 562, издание Ст. Атанасовъ.

 

 

1. Сега учитель по пѣние въ Софийската духовна семенария.

 

 

24

 

Ако действително родното мѣсто на Иоана Кукузелъ е селото Жорноница, или другаде изъ рѣканско, тогава той произхожда отъ старинно миячко потекло, понеже тая область е населена отъ старо време още съ племето „мияци".

 

Откритото родно мѣсто на Иоанъ можемъ да приемемъ, че е действетелно и по следнитѣ съображения: 1) Мияцитѣ сѫ дълбоко религиозни хора и природно даровити пѣвци и художници (иконописи и рѣзбари). Всички пѣвци изъ рѣканско, по църквитѣ и манастиритѣ, сѫ все мѣстни хора—мияци, a Иоанъ, като българинъ миякъ, е единъ отъ най-даровититѣ. Географското ли положение, климатическитѣ ли условия, или други нѣкакви причини трѣбва да сѫ способствували за тая природно-пѣвческа дарба нà рѣканци. (Архимандритъ Анатолий, миякъ отъ Лазарополе, заради неговото сладкопѣние, е призованъ въ руския царски домъ при Николай Павловичъ като ефимерий и изповѣдникъ). 2) Манастирътъ „св. Иоанъ Бигоръ", съграденъ въ 1020 г., е въ близко съседство съ родното мѣсто на Иоана. Селото Жорноница е на 1 часъ раздалечъ, по северо-източна посока, по пѫтя за Гостиваръ — Скопие. Манастирътъ, въ който може би се училъ Иоанъ, ще да е указалъ силно влияние за религиозното и пѣвческо чувство и настроение y детето. 3) Въ Дебърско — рѣканска областъ, манастирътъ е известенъ подъ името „св. Иоанъ Бигоръ", a не „Св. Иванъ". Такова е и името на Кукузелъ — Иоанъ. И тукъ манастирътъ е указалъ своето влияние върху името на детето, което има за свой патронъ „св. Иоанъ Бигоръ". 4) И влѣчението на юношата въ св. Горскиятъ манастиръ да бѫде овчарче, за да пасе козитѣ, е сѫщо указание, че детето инстинктивно предпочита пастирството, което е присѫще на рода му — мияцитѣ сѫ отъ памтивѣка скотовъдци.

 

Щомъ фактически е доказано, споредъ чуждитѣ сведения (на французкитѣ учени — изследователи), че родното мѣсто на Кукузелъ не е Дурацо, a тамъ е доведенъ отъ майка му вдовица, защо да не допуснемъ, макаръ и много късно— следъ 7 вѣка, че родното мѣсто на Кукузела е другаде. Ако на Отецъ Паисий се откри родното мѣсто едва сега, следъ 166 годишенъ споръ, защо и ние да не се заинтересуваме, да знаемъ истинското родно мѣсто на тоя забравенъ исторически българскии светитель. Може би отъ немара, a може би и отъ прекалена скромность, a не е за чудо и отъ прекаленъ интернационализъмъ, ние, българитѣ, не отдаваме подобающе внимание на една особена страна на нашето народно възраждане — да прославимъ и популяризираме наши именити исторически личности. Така: на Св. Климента Охридски паметьта му се почита само въ Охридъ, по-далече рѣдко се споменава и слуша за неговото име; за Иоанъ първи Охридски архиепископъ, който изигра една удивителна дейность, при Василия

 

 

25

 

Българоубиеца, се знае само, че билъ игуменъ въ единъ манастиръ въ дебърско; за преподобни Иоанъ Кукузелъ, прочутъ църковенъ пѣвецъ и светия отъ XII вѣкъ, не всички го сочатъ за българинъ; и т. н. и т. н. Тази наша констатация не е подбуда на нѣкакъвъ шовинизъмъ. Ние до преди Отца Паисия бѣхме забравенъ народъ; нѣмахме писана история; и днесъ, при липса на писани исторически паметници, служимъ си съ предання и предположения дори. Защо и за Иоана Кукузела да не търсимъ истината за неговото родно мѣсто.

 


 

V. Манастира св. Ив. Предтеча (Бигоръ).

 

Той е разположенъ по лѣвия брѣгъ на рѣката Радика, която тукъ дѣли Кърчинъ планина (Шарско разклонение) отъ Бистра планина. Далечъ е отъ Дебъръ 5 часа по с. и. посока,

 

Фиг. 2. — Манастира Св. Ив. Бигоръ

 

 

и прикрепенъ на стръмна бигорлива скала съ буйно залесенъ районъ. Гледката къмъ манастиря е чудесна; манастира е сграда съ потьнала въ гѫста гора отъ дѫбъ, липа, дрѣнъ, орѣхъ. Отъ манастира пъкъ насрѣща, презъ рѣката, се виждатъ по мекитѣ склонове на Кърчинъ, красивитѣ села: Требища, Битуше, Вельо-бърдо и Ростуше. Надъ манастира се издига Бистра планина.

 

Манастирското здание загражда църквата отъ изтокъ, югъ, северъ и западъ. Горниятъ палатъ, старото здание, е съградено въ 1814 год. То е на два етажа. Долу сѫ: магерницата и избитѣ; горе — калугерски килии, a най-горе чардаци,

 

 

26

 

стаи за гости и игуменската одая. Северно се намира трапезарията, до нея воденицата, a северозападно бѣ новата четириетажна каменна и модерна сграда, съ множество стаи за гости. Презъ време на Балканската война цѣлата нова сграда изгорѣ. Тя бѣ запалена отъ квартируващитѣ сръбски войници, които бѣха запалили огънь на пода по стаитѣ. Днесъ отъ тая хубава сграда стърчатъ само разрушенитѣ стени, нѣми свидетели за това сръбско злодеяние. Въ двора блика изобилна планинска вода отъ голѣмата чешма, чиято вода, каптирана съ високъ падъ, върти голѣмо воденично колело.

 

Фиг. 3. — Манастира гледанъ отъ двора

 

 

Манастирската църква е голѣмо здание съ грамадни куполи по срѣдата и друга по-малка при входа. Тя е типъ ротонда съ примѣсъ отъ византийски двукуполни църкви. Градежа трѣбва да е почналъ преди 1803 год. Това личи отъ дветѣ мраморни плочи, находяши се въ храма, подъ голѣмото и малкото кубета, съ дата 1795 г. и двуглавъ орелъ — византийския гербъ. Втора църква отъ тоя родъ нѣма въ Загт. Македония, казва професоръ Милетичъ, който посети манастира презъ 1916 г. Голѣмата купола е изографисана до половина на първитѣ прозорци. И малката купола има фрески. Зографията на голѣмия куполъ върви въ нѣколко ката: въ дъното е образътъ на Богь Савотъ и ликове на ангели; втория редъ сѫ прозорци; третия — сцени отъ св. писание (Тайната вечеря, Успѣние Богородично, Възкресение Христово,

 

 

27

 

Преображение Господне и пр.). Въ дъното на малкия куполъ е изобразенъ св. Иоанъ Кръстителъ съ ангелски крила и съ усечената глава. Артиката и тя е изрисувагга съ страшния

 

Фиг. 4. — Вѫтрешность на храма Св. Ив. Бигоръ

 

 

сѫдъ, сцени отъ библията и образитѣ на св. Кирила и Методий, св. Климента Охридски, св. Наумъ Охридски, св. Царь Борисъ, Царь Ив. Шишманъ и др.

 

 

28

 

Най-скѫпото украшение на манастирския храмъ е иконостаса, почнатъ въ 1800 г. и довършенъ въ 1832 год., което винаги ще привлича любители отъ далечни мѣста, съ художествената рѣзба на иконостаса, изработенъ отъ мѣстни самоуци — художници-рѣзбари, учили това си изкуство по наследство. Майсторитѣ произхождатъ отъ Галичникъ, Осой и Гаре. Оригиналното въ тоя художественъ паметникъ е преди всичко въ орнаменталната композиция и сетне въ извънредно финната рѣзба върху орѣхово дърво. Особенно колонкитѣ, които служатъ и като рамки на голѣмитѣ икони, показватъ

 

Фиг. 5. — Иконостаса на св. Ив. Бигоръ

 

 

такава съвършенна пласгика на орнамента, че става дори невѣроятно, всички фигури да сѫ дълбани върху единъ и сѫщъ кѫсъ дърво. Оригиналното въ стила на нашитѣ рѣканскихудожници е твърде свобсшюто използуване на растителни форми въ твърде разнообразни композиции съ човѣшки и животински фигури, примесени съ части отъ сгради, църкви и пр. Заслужава внимание и рѣзбата на т. н. „въздухъ" въ олтаря, на св. престолъ. И той е изпълненъ съ фигури: човѣшки и животински, примесени съ растителни форми и ангелски глави. Такова изящно рѣзбарско издѣлие отъ тоя родъ надали има второ въ православна църква. Въ сѫщия стилъ сѫ изработени и владиковия тронъ, дори и горната часть на голѣмитѣ

 

 

29

 

свещници, които стоятъ предъ царскитѣ двери. Оригинална е рѣзбата и на царскитѣ двери. Тѣ сѫ изработени въ старобългарски стилъ, завършвайки въ горната си часть съ корона и кръстъ. Подъ нея лежи агънце, което зяпнало нѣмее предъ отворената уста на змия, извиваща се по лѣвото крило на дверитѣ, — интересна символическа картина.

 

Изящна е работата и на ковчега съ св. мощи, който стои надѣсно отъ царскитѣ двери.

 

Фиг. 6. — Балдахини на св. Ив. Бигоръ

 

 

Иконописцитѣ сѫ сѫщо македонци. Главнитѣ икони сѫ работени отъ нѣкой си Димитъръ Михайловъ отъ с. Самарина. Тѣ сѫ правени въ времето на арх. игум. Арсения. Най-ценна е чудотворната икона на св. Ивана, която е много стара и която, споредъ манастирскитѣ предания сама дошла въ новата църква отъ стария манастирски храмъ. Иконата цѣла е обкована въ сребро.

 

 

30

 

Въ 1825 г. била изградена и „великата трапезария". Трапезарията е величествена; такава голѣма трапезария не притежава ни единъ, дори отъ нашитѣ ставропигиални манастири, казва проф. Милетичъ. Тя е градена въ времето на султанъ Махмудъ и дебърския митрополитъ Григорий.

 

Презъ своето сѫществувание манастира е преживѣлъ не малко нещастия. Стоялъ е дълги години подъ византийско робство; после вижда второто българско владичество, сръбска власть при Душановци; турско робство; албански борби; нова сръбска власть; временно владение на българската власть (презъ Освободителната война) и днешното ново иго. . . Най-много манастира е пострадалъ презъ турското робство, когато е и изгарянъ. Наново се съвзима и стига въ едно цвѣтуще състояние, макаръ и находящо се въ най-разбойническия край въ з. Македония. Бидейки въ съседство съ албански разбойнишки селища, само благодарение чудотворнитѣ влияния на тая обитель, могла е да оцѣлее и се задържи. Ето що се разправя въ самата кондика за такова едно тежко изпитание на манастира.

 

— Въ 1814 г. се стори велико чудо — стана Гемонъ, който ималъ намерение да разруши манастира и го преобърне на тека. Той билъ Дебърския Юсувъ-бегъ. Неговъ неприятель билъ Али паша Янински. На 8 септемврий Юсувъ-бегъ билъ раненъ и на 21 с. м. се поминалъ. Когато го погребали станали силни гърмотевици и градушки, които избили до 20 души отъ неговитѣ хора. Изплашени нападателитѣ агаряни се разбѣгали. Така, манастира билъ спасенъ отъ погибелъ.

 

Другъ пѫть, албански разбойници задигнали манастирскитѣ кервани (товарни едри мулета), които пренасяли храна за манастира. Следъ тая акция шефътъ на разбойницитѣ заболѣлъ тежко. Уплашенъ отъ това свое злодеяние, считайки го за божие наказание, той освободилъ кервана и хората, като подарилъ и едно голѣмо количество масло на манастира. Оттогава никой вече не се решава да напада и пакости било хората манастирски, било имотитѣ му. Нѣщо даже повече. Манастира се ползуваше съ почить и уважение и y друговѣрцитѣ, като манастирскитѣ врати денонощно бѣха отворени за всички проходящи, безъ разлика на вѣра и народность. Всички намираха подслонъ и приемъ, като бѣха нахранвани и приемани. За тая цель въ манастира ежедневно се готвеше въ голѣми казани и се изваждаха до 150—200 сомуна хлѣбъ, всѣки день.

 

*  *  *

 

Тъмна е историята на манастира, цѣли деветь вѣка ни дѣлятъ отъ създаването на тая българска светиня, която е била нѣмъ свидѣтель на византийско, сръбско и турско владичество. Положително се знае, че той е издигнатъ въ 1020 година.

 

 

31

 

Това се говори и въ манастирската кондика (великия поменикъ). И понеже липсва оргиналната кондика, нѣкои учени допускатъ датата 1020 г. за съмнителна. A бидейки исторически доказано, че първия Охридски арх. Иоанъ, миякъ е произведенъ въ тоя чинъ на Охридския патриаршески престолъ отъ Василия Българоубиеца въ 1018 г., сѫщия Иоанъ, въ честь на своя патронъ, св. Иоанъ Предтеча, и за споменъ на високата му честь (избора на Охридския престолъ), за кѫдето е извикань отъ дебърския манастиръ св. Богородица, находящъ се въ близкото с. Скудрине, — издига днешния манастиръ въ 1020 год. Така, той става ктиторъ на новия манастиръ, което историческо събитие сигурно е било отбелязано въ старата кондика и въ откѫснатитѣ два листа въ новата такава. Кондиката е преписана въ 1833 год., въ игуменството на арх. Арсения и монахъ Данаилъ. За основаването на мгнастира, трѣбва да е имало и официални документи, издадени по всѣча вѣроятность отъ самия императоръ Василий и приети и приподписани отъ Иоана, първия Охридски архиепископъ. Може ли да се допуска, че манастира се гради и създава безъ знанието на Василия Българоубиеца и то издигнатъ въ честь на най-близкия му духовенъ сановникъ Иоанна Охридския архиепископъ, комуто повѣри цѣлата духовна область въ предѣлитѣ на I-вото Българско царство и когото обдари съ три исторически хрисовули. Нѣщо повече. Ние допускаме, че новоиздигнатия манастиръ ще да е билъ щедро надаренъ съ имоти движими и недвижими, както за това свидетелствува факта, че близкото до мапастира село, по лѣвия брѣгъ на р. Радика, носи името на Иоана. То се казва Янче (било е Иоанче), сега съ 30 кѫщи помаци. Тия исторически документи (пергаменти и др.) сѫ били отбелязани въ манастирската кондика и съхранявани въ самия манастиръ. По-късно, обаче, следъ смъртьта на Василий — 1025 год. и още по-късно следъ смъртьта на Иоанна — 1037 год., византийската политическа и духовна власть, не можейки да търпи свободата, съ която се ползувалъ Иоанъ Охридски, почнала да рови, да кърти, да ограничава и унищожава всичко, що говори и напомня на българитѣ за тѣхната слава и величие въ миналото, докато стигне до годината 1762 г., когато унищожи и независимостьта на самата Охридска архиепископия, като я подчини на Цариградската патриаршия. Само така ние си обясняваме липсата на първитѣ два заглавни листа отъ кондиката на манастира св. Ив. Бигоръ. Тѣ сѫ откѫснати отъ злодейска византийска рѫка и унищожени на вѣки. A своевременно, може би, е унищожена и самата оригинална кондика, като е запазенъ само преписъ съ данни и съдържание поносими на византийщината.

 

*  *  *

 

Историческото значение на тоя манастиръ за българщнната въ тоя край е грамадна. Манастира св. Иванъ Бигоръ

 

 

32

 

е игралъ ролята въ западна Македония, каквато е ималъ манастира св. Ив. Рилски за цѣлокупния български народъ. Скритъ въ непристѫпнитѣ гори на дипленитѣ разклонения на Шаръ, Корабъ и Бистра планини, макаръ и въ съседство съ разбойнишки албански племена, — св. Ив. Бигоръ е можалъ да оцѣлее невредимъ, носейки своята слава далечъ отъ неговитѣ граници изъ Македония и Албания. Той е билъ не само мѣсто за молитва, a и стражъ за запазване националното име и съзнание на племето ни, населваще тия покрайнини. Тукъ на храмовия и др. съборни праздненства, се стичаше мало и

 

Фиг. 7. — Поклонници на манастира

 

 

голѣмо, многохилядни поклонници изъ дебърско и рѣканско, кѫдето ставаха срѣщи, не само за свиждане, но и за размѣна на мисли по национални, политически и културно-просвѣтни въпроси. Това е било още отъ дълбока древностъ до последнитѣ дни на турския режимъ. Живъ свидетель съмъ билъ, въ битностьта ми Ехзархийски училищенъ инспекторъ въ дебърската епархия, на тия мили и задушевни срѣщи. И какво би станало, ако въ тоя край липсваше тоя свѣтилникъ за българското племе презъ голѣмото дълговѣковно и инородно робство. Тъкмо това най-добре знаеха агентитѣ на сръбската пропаганда, въглаве своя шефъ, „блаженопочившия" Варнава, та чрезъ подкупи и съдействието на Хилмипашовата турска

 

 

33

 

политика (раздѣли и владей), стараеше се да посърбятъ съседскитѣ манастирски села: Требища, Битуше, Ростуше, та единъ день да изявятъ претенции, че манастира е сръбски. Тъкмо тъй, както що присвоиха прилепския манастиръ Трескавецъ. Освенъ туй, знаейки, че тая светиня е много старъ български паметникъ; че произхожда отъ едно бурно време — Царь Самуиловитѣ последни дни, че нейния основатель и ктиторъ е сѫщо така историческа личность (Иоанъ I Охридски архиепископъ), българина тачеше и почиташе манастира като най-скѫпоценно нѣщо, завещано му отъ голѣма древность, напомнювайки му славното минало на българското царство и господарство. За туй живота на манастира бѣ тѣсно свързанъ съ живота на българщината въ тоя край. И мисля, че нѣма да бѫде пресилено ако кажа, че тамъ гдето е манастира, тамъ сѫ и неговитѣ почитатели. Повтарямъ, всичко това, до най-голѣма подробность се знаеше отъ нашитѣ коварни врагове, та всячески се силѣха да турятъ рѫка на тоя манастиръ. И бѣха успѣли до нѣкѫде въ своитѣ пъклени замисли и планове. Съ подкупи и съдействие на турската власть, положиха начало на тия свои нечестиви деяния. Тѣ бѣха пробили пѫть въ околнитѣ манастирски села, като създадоха и свое архиерейско намѣстничество. Нашитѣ, обаче, контра-мѣрки, презъ 1912 г. (почти въ края на самия турски режимъ), осуетиха всички тия нечестиви планове, и съ една енергична акция, можахме да сразимъ врага за винаги! За да сме следъ Балканската война, обаче, живи свидѣтели, на тѣхното господство не само надъ манастира, но и на цѣла Македония. Зла сѫдба и печална орисия!

 

 

Въ своя проектъ, за издигане още повече реномето на манастира, ние намислихме, да го издигнемъ и като учебно-просвѣтителенъ центъръ, какъвто е билъ въ недалечното минало. Тукъ сѫ минали: Кирилъ Пейчиновичъ, Якимъ Кръчовски, арх. Анатолий и Иларионъ, Партений Нишавски, Козма Пречистански, св. Иоанъ Кукузелъ, прочутъ църковенъ пѣвецъ и самия Иоанъ първи Охридски архиепископъ. За учебната 1912/13 год. предвидено бѣ да откриемъ класво училище съ пансионъ при него за ученици отъ цѣлата рѣканска область. Балканската война осуети всички тия наши проекти и планове.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]