РЕЗЮМЕ
С присъединяването към Централните сили през септември–октомври 1915 г., българският цар Фердинанд Сакс-Кобург-Готски и възглавяващият правителството на “либералната концентрация” д-р Васил Радославов извършват грешка, съдбоносна и за тях самите, и за цяла България. Страната влиза в лагера на обречените на поражение. Но можело ли е тази грешка да бъде поправена? Възможно ли е било откъсването на България от Централния блок чрез сключването на сепаративен мир със страните от Антантата през зимата и ранната пролет на 1916 г.? Поставеният въпрос е централен в нашето изследване.
Първото необходимо условие е осъзнаване на грешката от тези, които са я допуснали, и които все още са на власт. Но за това не съществуват съответните предпоставки. След пораженията на сръбската армия (октомври–декември 1915 г.) в София настъпва главозамайване от успехите, сега вече собствени, а не само на Германия. Впрочем, и вярата в щастливата звезда на германския Генерален щаб остава непоколебима. От друга страна, не само не е имало осъзнаване на грешката и желание да се поправи, но не съществува и обективна възможност за това. В края на март 1916 г. цар Фердинанд и кабинетът на Радославов вече се намират в силна икономическа, политическа и военна зависимост от Германия. По тази причина успехът на евентуални опити за откъсване от крепките “обятия” на германския съюзник е доста съмнителен.
От друга страна, ситуацията в самата Антанта също не е благоприятна за сключване на сепаративен мир с България. Дори ако предположим, че българите биха се опитали да започнат преговори едновременно с всички велики държави от Антантата, те неминуемо биха завършили с провал поради противоречията между самите тях. В този блок няма нито един застъпник на българите, който би могъл да постави настойчиво пред цялата коалиция въпроса за сепаративен мир и да настоява поне за всестранното му и безпристрастно обсъждане. Русия не може да стане такъв застъпник главно по причини от емоционално-психологически характер. Французите са възпрепятствани от икономически и финансови съображения, както и от доста болезнения въпрос за причините и целите на Солунската експедиция, тясно свързан с личните амбиции на министър-председателя Аристид Бриан. Британската дипломация по принцип не играе ролята на първа цигулка в дипломатическия оркестър на съюзниците при обсъждането на балканските въпроси, тъй като, с малки изключения, ръководните военни и политически дейци на Британската империя недооценяват мястото и ролята на Балканския полуостров в стратегията за бърз и победоносен край на войната.
Ако разсъждаваме по метода на изключването, застъпник на България за сключване на сепаративен мир може да стане само италианското правителство. До войната между Рим и София не са съществували никакви сериозни противоречия, никакви проблеми, които да имат исторически корени и да са бреме при изработването на външнополитическите им курсове. Именно Италия би могла да стане за българите своеобразен троянски кон, с чиято помощ при желание да се “проникне” в лагера на Антантата и да се започнат конкретни разговори за сепаративен мир. Затова в интерес на страната би могло да се отдели позицията на Италия по българския въпрос от позицията на нейните съюзници. Но българското правителство не се стреми към това. А и самата Италия е твърде слаба, за да въплъти различната си гледна точка в реална самостоятелна политика. Теоретически Рим може само да се стреми позицията му да бъде възприета от останалите съюзни държави. Даже решенията на междусъюзническата конференция, състояла се в Париж в края на март 1916 г. и, под натиска на сърбите, определила негативното отношение на членовете на Антантата към възможността за сключване на сепаративен мир с България, оставят “отворени вратички” за евентуални стъпки на италианската дипломация в тази посока.
По въпроса за сепаративния мир между Антантата и България виждаме интересен случай на коалиционната дипломация с всичките ù преимущества и недостатъци.
178
Действително, до голяма степен е прав Уинстън Чърчил, когато в друго време и по друг повод казва: “Да водиш война заедно със съюзници е нещастие, но още по-голямо нещастие е да водиш война без тях”. Съюзническата дипломация би могла да изведе България от войната, ако съществуваше съвкупността от три необходими елемента: 1. подготвени в теоретичен план мирни предложения, удовлетворяващи България; 2. реални политически сили в страната, способни не само да възприемат идеята за сепаративен мир, но и да я осъществят; 3. военни успехи на фронтовете. Както се вижда от изложението в книгата, такава съвкупност през целия разглеждан период не е съществувала. И в този смисъл грешката, извършена от цар Фердинанд и правителството на Радославов на 6 септември 1915 г. на хартия и претворена в живота на 14 октомври същата година, е непоправима във всяко едно отношение. Сепаративният мир между България и държавите от Антантата е бил невъзможен по принцип. България остава здраво привързана към германската военна колесница и е обречена, заедно със съюзниците си, да изпие докрай горчивата чаша на поражението.