28 декември 1941 г.
ПАК ЗА БАЙ ВАСИЛ
Бай Васил от Ловеч пак ни се обажда. Като ни благодари, че тъкмо намясто сме отворили дума за синия камък — бай Васил се чуди и мае наистина от де ще си го набави, за да опръска лозето през лятото — пита: не знаем ли какво става с нашите войници в Нишко, дето бил и един от неговите синове.
Бързаме да отговорим.
Бай Василе, нашите войници в Нишко са изпратени да спасяват германците от югославските народи. Югославците не искат да търпят да ги грабят и убиват немците и са грабнали оръжието да се борят за свсята свобода. А българското правителство, което служи на Хитлер, изпраща нашите войници да се бият срещу югославските патриоти. Голям позор е това за България, бай Василе. То е все едно да вършиш работата на джелатина. Но нашите войници все по-често се братимят с югославяните — не искат да стрелят в нашите братя. И така трябва да правят. Общ е нашият враг — Хитлер. Обща трябва да бъде и борбата ни. Дано твоят син, бай Василе, да е разбрал това.
ГОСПОДИН ПОРУЧИКЪТ И АЗ
Господин поручикът служи в една от войсковите части в Пловдив. Заприказвахме се в купето на влака. От дума на дума отворихме разговор и за Източния
390
фронт. Няма да скрия, господин поручикът плаща още известен данък на хитлеристката пропаганда у нас. Но последните съобщения на германското главно командуване са вселили вече сериозно съмнение в душата му. Тъкмо затова и реших да споделя своя разговор с нашите радиослушатели. Зная, че има и други наши офицери като моя събеседник.
— Обясненията, които се дават от германците за рано настъпилата зима, са, разбира се, несериозни — казва поручикът. Той се поусмихва, поглежда ме, а в очите му играе дяволито огънче: един вид — знаем ние как се съчиняват обяснения, когато сме на тясно. — Но откъде са могли болшевиките да намерят такива сили и средства, за да накарат германските първокласни дивизии да отстъпват в такива извънредно важни в стратегическо отношение пунктове като Ростов, като Тихвин, като Москва? Най-простото военно правило — продължава поручикът със сериозно замислено вече лице — гласи, че оня, който настъпва, трябва да има най-малко двойно, ако не тройно надмощие — числено и материално. А вие помните какво се съобщаваше у нас за болшевишките загуби?... Ще ви призная, но след като четох последната заповед на Хитлер за смяната на Браухич, много работи не ми са понятни. В заповедта е казано — вие сами сте я чели, нали? — че русите се оказали страшно силен противник. Това е просто признание, че болшевиките не са разбити ...
— Очевидно — отговорих му аз.
— Да, очевидно. Но именно това “очевидно” е и най-интересното.
— Най-интересното, господин поручик, знаете ли кое е? Това е, че се повтаря историята с Наполеон.
В главните линии, в насоката, ако мога така да се изразя, но в исполински размери се повтаря наполеоновата история. С тая само разлика, че Хитлер сега отстъпва от Москва, без да е влизал в нея.
— Да, да, без да е влизал в нея — машинално по втори поручикът. И добави: — не зная разбирате ли вие военното, аз не говоря вече за политическото, зна чение на германското отстъпление сега: излиза, че бол шевиките, издържайки в продължение на 6 месеца невероятния натиск на цялата военна машина на Германия
391
(на цяла Европа!), отстъпвайки с упорит бой голяма територия, нанасяйки тежки удари върху германската армия, са готвели в същото време големи резерви, и сега, когато германската военна машина започна да се задъхва от грамадното напрежение, хвърлят срещу нея нови първокласни сили, които обръщат вече в бягство германците. Това носи гибел за германците. Армия като руската, която може да извърши такава грандиозна стратегическа маневра, непременно ще победи. Както щете, но това е така. Във военната история няма друг подобен факт.
— Напълно съм съгласен с вас, господин поручик — отговорих му аз. Много съжалявам, че късно се заприказвах с вас. Ще трябва да слизам след няколко минути. Ще ви кажа, че в победата на Хитлер аз лично никога не съм и вярвал. Страшното е, че именно сега, когато той, Хитлер, е вече влязъл в задънената улица, и неговото поражение осезателно се очертава, правителството готви да пожертвува нашата армия тъкмо за Хитлер. Не бива, господин поручик, това да става. Гибел е това за нас.
Поручикът няколко секунди мълчаливо задържа изпитателния си поглед върху мене. В купето бяхме само двама. Влакът вече беше спрял. Грабнах пътното си куфарче, кимнах с глава любезно и напуснах влака.