43. ДЕЙНОСТТА МИ КАТО ЧЛЕН НА ЦК ПРЕЗ ТРИТЕ ГОДИНИ
 

След конгреса първа работа на ЦК и ЗП ни предстоеше, съгласно решението на конгреса, да се изработи специална наредба за ръководенето на спомагателната и легална организация в Петричко, т.е. онази част от Македония, която е под българска власт. Подир това си разпределихме ръководната работа по окръзи и то както следва: Битолския да ръковода аз, Ал Протогеров да ръководи Солунския, Струмишкия и Серския, Ив. Михайлов да ръководи Скопския и Петричкия. Поехме веднага ръководството. Аз назначих временно за нелегални окръжни ръководители Петър Шанданов, Ал. Стефанов и Крум Петишев.  За окръга заедно с ръководното тяло предвидихме околийски войводи и то за Битолска се завежда временно П. Шанданов, за Демирхисарска – Алеко Стефанов, за Крушовска – Крум Петишев и Ив. Джонев, за Кичевска – Силко Цветков, за Охридска – Наум Йосифов, за Стружка – Ст. Оджати, за Ресенска – Тале Христов, за Преспа – Петър Ангелов, за Прилепска – Петър Пашата, за Леринска – Илия Иванов, за Костурска – Доно Щерьов. При всеки войвода по един секретар за съветник, всичко 7-8 души чета. почнаха приготовления за заминаване. Този въпрос беше един от най-важните как ще заминат в най-отдалечения край на Македония. Имаше два начина, или с чета през граница по канал, или с паспорти и то само през Албания. Наредих да минават по канал в разни пунктове, на няколко групи, а не изведнъж. Най-напред тръгна групата на Петър Пашата с Петър Станчов за Велешко последния. След туй да тръгнат другите последователно в едно разстояние от 1-2 седмици. През месец юли тръгнах и аз с групата на П. Шанданов, Алек. стефанов и Крум Петишев, всичко около 30 души с куриерската група на Борис Изворски. Последния познаваше местата в гръцка територия и от там смятахме да минем Вардар и да се прехвърлим на сръбска територия. Една нощ минахме границата на Беласица и се прехвърлихме в гръцко Поройско, където беше заселено само с бежанци. На другия ден прекосихме полето и ж.п. линията и се изкачихме на бивак в Круша планина. Минавайки през нощта намерихме един бежанец, който си пазеше царевицата от дивите свини. Там стана една прибързаност от Борис Изворски, той вървейки напред на редицата видял бежанеца да спи и без да обади хвърля му се отгоре и докато ние разберем какво става той го одушил нещастния заспал. Можеше вместо да се убива да го вземем с нас. но нямаше какво да се прави, оставихме го и продължихме пътя. Другия ден гърците по дирите ни разкриха. наверно са ни счели за много, та взеха големи мерки, чак от Солун докараха войски да ни обсадят. Ние от бивака целия ден наблюдавахме техните маневри, пристигна и кавалерия, докараха с влака и оръдия, почнаха отдалече да ни обикалят. Макари да знаеха на кое място смена бивак не ни откриха огън. По всичко си личеше, че се готвят да ни атакуват. В такъв случай ние премислихме за другия ден, опасно ще е ако останем на същото място, затова решихме през нощта с риск да се изтеглим от кордона. Благодарение на тъмната нощ покрай самите засади успяхме незабелязано да се измъкнем през полетои пак обратно се прехвърлихме в Беласица. Беше опасно да продължим пътя през Дойранското поле, както ни беше предначертан плана на похода, щяха да ни разбият. Гърците бяха взели мерки и по границата, като са засили постовете, докарали са и картечници. Като видяхме, че от всякъде са взети мерки срещу нас, тогава ние решихме да се върнем обратно на българска територия. Таман наближихме границата за наше щастие хвана силна буря придружена с дъжд и градушка и това най-много ни помогна да минем границата незабелязано. Не успяхме да заминем, останахме да търсим друг път, друг канал за заминаване. Почти едновременно по друг канал тръгна групата на Петър Пашата и П. Станчев. Те стигнаха до Вардар неразкрити. но след като са минали Вардар в Тиквешко сърбите ги разкрили и бяха разбити в едно сражение до крак, само един четник се спаси. Другата група Силко Цветков и Стефан Оджата минаха границата с члена на ЦК Ал. Протогеров и Тиквешката чета на Мишо Шкартов. Но и те не могли да минат Вардар, върнаха се обратно. Само третата група на Илия Иванов, П. Ангелов, Доно Щерьов, Тале Христов и Наум Йосифов с куриерска чета на Хр. Андонов успяха благополучно да минат река Вардар и се озоваха в районите Леринско, Костурско, Охридско, Реденско и Преспанско. Късно есента се върнаха през Албания. Те изобщо добре прекараха в районите, навсякъде създадоха връзки и духа се повдигна доста. Сърбите и гърците разбраха, че организацията е на своя пост, че тя вече навсякъде е пуснала своите пипала. Те схванах, че се подронва почвата и че друг е господаря на тази заграбена земя. С това раздвижване на чети в сръбска и гръцка Македония почва положението от ден на ден да става вси по-тревожно за сърби и гърци, а за нашено население, обратно, то взе да се ободрява и поосвобождава от страха и трепет, които бяха успяли в едно кратко време да всеят. Само в Леринско с прибързания атентат в град Лерин се създаде една афера, от която пострадаха селяни от Борешница, Пополжени, Върбени и някои от града. Няколко души осъдиха в затвора, а пет души ги застреляха в град Кожани, Насто Попов от с. Болешница и др.

При тези опити да се минава границата оттук и река Вардар, особено която представлява много по-опасна граница за оттатък Западна Македония, видя ми се трудно и мъчно постижимо, ето защо реших да търся други пътища за проникване вътре. Други начини реших и средства да употребявам за създаване вътре на революционна мрежа и поддържането й.  Едно средство беше, като изпращах хора подготвени и с препоръчани инструкции вътре с паспорти на чужди имена, едно направо, други през Албания или дето най-лесно можеше да се влезне вътре. Друго средство, извиквах отвътре хора, посветени в делото от миналото почти от всеки град и околия да дойдат тук под разни предлози за да не би бъдат подозрени от властта. На тях има давах упътвания и инструкции като как да се организират на тройки и четворки, как да се подготвя почва за посрещане и прикриване на нелегални хора, дадох им химическо мастило, поверих им шифри за да се води кореспонденция, упътих ги как да се събират сведения за всички изтъпления, извършени от сърби и гърци, определих им адреси и начини как да препращат сведенията и как те да получават вестици и пр.  Използвах обстоятелството, когато на бежанци от гръцка Македония им се разрешаваше да отиват в Комисията за ликвидиране на имотите в родното място. Обърнах най-вече вниманието в агитацията във всеки град и село да се води все на местни начала и самостоятелно да се организират и създават връзки и революционна мрежа. От четите много нещо да не се очаква, особено пък такива, които товънка дохождат. Те, четите, като въоръжена сила могат да служат за повдигане и засилване на борчческия дух и като прибежище  за всеки един нелегален работник на делото, подгонен от властта, вместо да попада в затвора или пък да забегва зад граница. Четата може да служи и за по-крупни акции, но най-добре да се извършват акции от местни хора и отвътре да се раждат чети, но не и оттук. До акции да се прибягва в краен случай, защото те повечето донасят разорение и афери. Друг начин. Наредих да се засили базата в Албания, откъдето най-естествено и най-лесна може да се влиза и действа в Западна Македония. За тази цел изпратих Наум Асенков, който владее албански език, той да бъде в помощ на Иван Златаров, който от по-рано изпълняваше пунктова служба в Корча. Асенков замина през месец декември 1925г. за Албания. Пристигна най-напред в Шкодра, защото там имаше роднини.  Сръбските шпиони, щом като го видяха и научиха, че е внук на Христо Манов, веднага протестираха пред Ахмед Зогу и го изпъди властта в Италия.  Той, по мое нареждане, остана в Бари. След малко време и Златарев го подозряха и екстернираха в Италия, разбира се по настояване на сърбите. Златарев и Асенков останаха в Бари на организационна служба. През това пристанище и през Бриндизи беше пътя на наши хора за Албания и други там за вътре. Те там изпълняваха и разузнавателна служба чрез албанци, които редовно дохождаха на пазар в Бари. Чакахме да се подобри положението на българите в Албания и да могат Асенков и Златаров да се върнат пак там. В Тирана също такава служба изпълняваше Димитър Бужбов от Охрид, също и той беше екстерниран в Италия. Сърбите имаха в Албания силна шпионска мрежа и големи суми употребяваха за това. През зимата на 1925г. приготвих един главен център и организирах разузнавателна специална служба за Битолския окръг тук измежду емиграцията. За всяка една околия назначих по един, който най-добре познава града и околията и който има революционни връзки в миналото, въобще добре поснетен и предан на делото. Всеки един такъв в името на Родината и светото дело задължих го, като му възложих между неговата частна работа тук в София да изпълнява следните задачи: първо да следи и разузнава кой е дошъл от родния му град или село от околията, второ – кой от колонията се тъкми да заминава с паспорт за временно или за постоянно в родния край, трето – да се изслушва и разпитва всестранно всеки новодошъл от града и околията и се записват сведения за положението вътре и четвърто – всеки да бъде винаги в контакт с тукашната братствена колония. Всичко това навреме да ми се донася и изпраща. За такива разузнаватели и информатори по околии бяха назначени: за Битолска  Ал. Ефтимов, за Прилепска – Тодор Адамов, за Ресенска – Никола Мильовски, за Охридска – Хр. Чорбев, за Стружка – Хр. Миладинов, за Крушовска – Вас. Клисаров, за Кечевска и Дебърска – Силко Цветсов и Гиче Лазаров, за Кичевска – Тасе Димитров, за Леринска – Ив. Трайков, за Костурска – Дамян Илиев и Кр. Лячев, за Преспата – Герман Петров, за Демирхисарско Смилево – Тасе Дельов и Ал. Стефанов.  Този начин действие даде доста добри резултати, както по разузнаване на шпионската мрежа, тъй и за разположението на вражеските сили вътре в сръбска и гръцка Македония. По същия начин и план организираха такива служби и Ал. Протогеров и Ив. Михайлов в своите окръзи. Тази служба в последствие се разшири, затуй изцяло ръководството пое Ал. Протогеров, като военен. С това разузнаване имахме ценни сведения за вътре, ясна картина за положението и разположението на сръбската и гръцката сила в Македония във всяко едно отношение. Имахме точни данни за икономическото, културно просветното положение и за всички сръбски игръцки изтъпления, бяхме информирани къде и какви сили имаха те. През същата зима 1925г. организирах да се извършан няколко акции в окръга.  Наредих да се убие Киркович, Джупан Борисавче в Битоля, редактора на вестник „Южна звезда” Спас Попович, Васил Тръбич и др. Да се посяга главно пронив сърби и сръбски шпиони. От всички само няколко излязоха сполучливи и удачни, повечето несполучливи. През лятото на 1926г. потеглих с паспорт, разбира се на чуждо име, като смятах да вледна в Албания и стигна села що са под албанска територия и оттам да нареждам и извиквам другари за влизане вътре в Македония. За нещастие положението на наши хора в Албания не се подобри, напротив, още по-лошо стана, преследваха се на всяка крачка, най-много преглеждаха при слизането от парахода на техните пристанища. Щом забележеха някой с български паспорт веднага го връщаха назад без никакви обяснения, такова нареждане имали. Това го правеха под силния натиск на Сърбия. аз бях пропътувал с П. Шанданов, Петър Трайков и Никола Гушлев. Само аз бях с български паспорт, другите бяха с албански. П. Шанданов и П. Трайков слезнаха на Санта Каранта и успяха да излезнат на албанска територия и ги пропеснаха да минат. Аз и Гушлев продължихме за Бриндизи и оттам за Рим, като сметнах оттам някак да мога да наредя моето пътуване в Албания. За Гушлев беше лесно, защото имаше албански паспорт. Шанданов, при все че имаше албански паспорт и знаеше езика им, са го разкрили кой е и какъв е, веднага го задържат и връщат обратно. Трайков сам продължил пътя и успя да се промъкне до с. Връбник и там се прикрил. Шанданов ме намери в Рим. Аз като го видях просто попарен  останах и казвам си, щом той с албански паспорт го връщат и не успя, що остава за мен с български. Опитвах се някак да мога да се прехвърля, като български куриер чрез Лазар Поповски, който беше секретар в легацията в Тирана, но пак не успях. Той беше упражнил този начин за други и не се решаваше за мен. Останах временно в Рим, а Никола Гушлев веднага го изпратих. И той благополучно мина и пристигна при Трайков в с. Връбник. Там беше сборния ни пункт, гдето имахме оръжие. По същия начин след една седмица се промъкна и Петър Ангелов, та станаха трима. От друга страна около това време, т.е. на 7 юли, в Битоля на главната улица „Широк сокак” стана убийството на Спас Попович, редактора на „Южна звезда” от изпратените терористи Лазо Мулев и Коста Бичинов. След убийството Мулев и Бичинов се прехвърлят в Албания, в с. Връбник и там се намират с другите другари Трайков и др. Тогава им предписах без да чакат други веднага да се въоръжат и влезнат в Сърбия. Те през гръцка Македония се прехвърлят в Ресенско и Преспата, гдето обикалят 3-4 месеца без да бъдат разкрити от сърбите. Късно през есента, когато настъпи студ и сняг, пак се върнаха обратно в Албания. Там им писах да останат тайно и прикрити и презимуват, вместо да си идват в София. Те останаха. Но за жалост не биде за дълго. Един изверг българин Христо Димитров се намери срещу скъп подкуп от сръбския консул в Корча, да ги предаде на властта. Заловиха трима в скривалището и ги арестуваха, като ги държаха 6 месеца в Корчанския затвор. Само Лазо мулев се спаси, понеже няколко дена по-рано се беше опътил за България. А Коста Бичинов беше заловен още през лятото от албанците вБилища, когато като болен беше препратенот другарите за България. И той лежа около една година в Тирана. През есента на 1926г. аз се завърнах в София за да се срещна с другарите от ЦК и разменим мисли по някои въпроси по делото от принципен характер. Лазо Мулев тук ме намери, той ми донесе от П. Трайков един дълъг и широк рапорт за положението в Битолския окръг. Благодарение, че не са го заловили при бягството от Албания, щеше да пропадни и рапорта. Но друго нещастие се случи тогава. При залавянето на Трайков и двамата другари П. Ангелов и Ник. Гушлев направили са обиск албанците и заловили от черновката на този фатален рапорт и други бележки негови от вътре, които били съвсем излишни да се държат. Какво мислите са направили тоя рапорт. Алчни за пари и подли, предали са го на сръбския консул в Корча срещу 300 наполеона злато. Албанците се показаха в тоя случай подли и низки, щом се касае за пари  те и убийство вършат. Те не са онези албанци рицари, сегашните са продажни и вероломни. След войните и те се развалиха. Вследствие тоя рапорт от Трайков, попаднал в сръбски ръце, пламна цяло Ресенско и засегна и Битолско, като попаднаха около 30 души селяни и граждани в затвора. Някои по видни дейци сърбите без никакъв съд ги застреляха, както случая с Пандо от с. Претор, Алексо от с. Дупени и пр. От тази афера доста пострада организацията в Ресенско. През зимата на 1926г. аз продължих и разширих онази дейност с извикване от вътре наши хора и препращане от тук по легален път. Може би повече от 150 случаи да съм наредил все от такъв характер, с други думи, да съм изпратил и подготвил за агитация и пропагандиране на идеята за смобода от сърби и гърци в Битолския окръг. Пратил съм суми за затворници и заточеници в Солун, Битоля, Кожани както и известни суми за издръжка на хора от ВМРО. Наредих връзка и кореспонденция с Битоля, Прилеп, Крушево, Лерин, Костур, Ресен, Дебър и пр. Пратих Ив. Кърчовски за пунктов на албанската граница близо до Дебър. Той е родом от тези села , които са покрай границата и отиваше често на пазар в Дебър. През лятото на 1927г. пак наново тръгнах за вътре през Албания с паспорт като търговец. П. Трайков и П. Ангелов след като бяха освободени от затвора чакаха ме в Италия. Оттам най-напред потеглихме аз, П. Трайков и Боян Дановски, последния като журналист да ни съпровожда. Той действително за такъв минаваше пред албанците, покрай него и Трайков минаваше за такъв, а аз за търговец и уж случайно сме се намерили и пътуваме заедно. По такъв начин тримата сполучихме да минем без да ни разберат албанците какви сме, при всичката им любознателност и строго следене. Стигнахме благополучно до с. Връбник, гдето се прикрихме. Боян Дановски се върна назад в Елбасан и там временно се установи за да може да улеснява другите другари при преминаване албанската територия и препращане при нас. Подир нас потеглили П. Ангелов с един другар, но в Поградец ги разкрили и ги върнали назад в Бари, Италия. През друго албанско пристанище мина П. Шанданов сам. Той успя незабелязано да се домъкне до нас във Връбник. С него станахме трима. Подир месец, след много чакане, пристигнаха Ал. Стефанов и Крум Петишев. Други не бях наредил да тръгват защото пътуването през Албания много трудно леше и възпрепятствано  по всички пристанища, зорко следяха и предаваха нашите хора, особено с български паспорти. И тъй докато се приберем да образуваме групи за вътре лятото мина. Към края на месец август ние петимата, аз П. Шанданов, Трайков, Крум Петишев и Ал. Стефанов, все видни ръководители, се въоръжихме и тръгнахме за вътре през гръцко. Границата на Корбес планина не представлява нищо особено, лесно я минахме. В тази планина друга мъчнотия има, вода няма и съвсем е гола и камениста. В гръцка територия близо до с. Бесвине сполетя ни нещастие. П. Трайков падна при една стръмнина и си счупи крака така тежко, щото за чудо не можеше да помръдне от мястото. Случихме се на съвсем изолирано място от връзка и далеч от вода. И през деня, та бяхме без вода целия ден. Не биваше сам да го оставим. Та как може другар тъй да се остави. Няколко дена на гърба сме го носили. Мислехме, съветвахме се другарски какво да се прави, да продължаваме без него, ами къде ще остане той. Най-сетне решихме да се върнем обратно и да го изпратим за лекуване. И така направихме, върнахме се пак във Връбник заедно с него. Ние останахме с намерение да влезнем и продължим пътя за вътре. По границата се засилиха гръцките постове и потери почнаха да обикалят по нашите следи, навярно са ни подушили гърците. От друга страна почнаха силни дъждове и времето застудя, тогава отложихме влизането. Смятахме да останем през зимата прикрити от властите албански, но и това стана невъзможно, защото гръцки и сръбски шпиони ни разкриха. Гръцки и сръбски консули постоянно отправят протести и силно настояват че в с. Връбник има комити. Вследствие на това албанските власти чести обиски започнаха да правят в с. Връбник и даже по Балкана, само и само да ни заловят. При това положение невъзможно беше да стоим и да се прикириваме в селото. Селяните се изплашиха, защото започнаха да ги арестуват и да ге интернират. Селяните от страх ни заявих открито: „Не можем да ви прикриваме”. Най-после като видяхме, че е невъзможно стоенето, от друга страна изпаднахме в една безизходност, път нямахме никакъв, тогава решихме да се легализираме пред властта. Представихме се в с. Звезда и поискахме да ни се даде път. Оръжието предварително го бяхме прикрили. Страшно ги хвана яд албанците, че им се явихме без оръжие. Те са големи плячкаджии. Нали са подли, вместо да ни дадат път ни интернираха в Берат. Тъкмо по това време беше пристигнал с четата Борис Изворски от с. Връбник и направо той със 7те другари се представил на властта. Те били интернирани преди няколко дни в Берат, преди нас. Там се събрахме и станахме всичко 11 души. Борис Изворски беше потеглил с четата от Петричко с 9 другари. При минаване на река Вардар паднал убит Никола Негованчето, а при с. Горничево, Леринско, паднал убит от гърците Динката, който се беше изгубил от другарите при една престрелка в с. Сович, сръбско. В Берат албанците ни държаха под полицейски надзор цели два месеца, след това ни екстернираха в Италия. През всичкото време не можаха да разкрият същинското ми име и да разберат кой съм. Оттам през Италия се върнахме в България. Това беше през януари 1928г.

[Previous] [Next]
[Back to Index]