Революционната борба в Битолския окръг
Спомени на Георги Попхристов
 
5. ОКОЛИЙСКИ РЪКОВОДИТЕЛ В ЛЕРИНСКО. СЪЗДАВАНЕ НА КАНАЛИ ЗА ПРЕНАСЯНЕ НА ОРЪЖИЕ. СЪЗДАВАНЕ НА ОРГАНИЗАЦИОННА ЧЕТА. ЗАПОДОЗРЯН ОТ ВЛАСТИТЕ

 
През 1899/1900г. бях назначен за учител в с. Вощарани, Леринско. Същевременно, по препоръка на Организацията, бях определен за ръководител в Леринско. Вощарани имаше 360 къщи, смесено турци и българи. В селото ставаше пазар, така че от него можеше да се ръководят другите села. Аз заминах и поех веднага длъжността, но след една-две седмици видях, че не ще мога да развивам свободно революционна дейност, едно че селото бе наполовина турско, и то от най-лошите в околията, и друго – не беше толкова централно, колкото ми се препоръчваше. Много по-добър център беше град Лерин, макар да бе населен повече с турци. В града ставаше пазар за цялата околия. Ето защо напуснах село Вощарани и отидох в Лерин. Там беше учител Христо Спиров, родом от същия град. Той и Тего Киров бяха ръководители. Последният бе  един от най-старите работници, посветени още от Пере Тошев. В споразумение с тях останах в града, като се посветих изцяло на делото, без да получавам някаква заплата. Донесох за това мое решение на Даме Груев, който след интернирането му от Солун, бе назначен за екзархийски учител в гимназията в Битоля. Той одобри моето решение. Оставаше да се оправдае пред властта моето пребиваване в Лерин. Трябваше да измисля някаква привидна длъжност. Даме издейства да бъда назначен от Охридския митрополит Методий, който симпатизираше на делото, а беше и лечин познат на Даме, за инспектор на училищата от ония села в Леринската околия, които бяха под Охридската епархия. Такива села бяха около 14. Освен тома минавах за писар на председателя на черковно-училищната община в града. Селата под Охридската епархия бяха: Вощарани, Неокази, Върбени, Попължени, Крушогради, Борешница, Росен, Забърдени, Баница, Церово, Сетина, Юруко, Горничево, Острово.

Първата ми грижа, след като се установих в града, беше да се организира здраво най-напред самият град. Образувахме околийско ръководно тяло в състав: Христо Спиров, Тего Киров, аз, Калето и Ичко Памукчията, като същевременно си разпределихме длъжностите съгласно устава на революционната организация. Организирахме десетина групи с редовен членски вноски. След туй почна агитация, както в града, тъй и по селата. Посвещавахме и подвеждахме под клетва.

Най-напред образувах ръководно тяло в село Вощарани, като ръководител поставих дядо Ичко. При една обиколка по околията организирах комитети и назначавах ръководни тела. В село Екшису за ръководител Михаил Чеков, в село Пътеле – Дине Абдураманов, в село Баница – Мице Костов, в село Церово – Стефо Гьошев, в село Айтос – свещеник Илия, в село Зеленич – Стоянето и Лазар Бицанов, в село Прекопан – Пандо Мечкаров, в село Неволяни – Христо, баща на Пеце, който по-късно стана войвода, и поп Тодор, в село Буф – Танас Ферманов и Христо Дрончев, в село Арменско – учителят Козма Чеков и Митре Търсянчето, в село Търсне – поп Никола и учителят Геле, в село Попължени – поп Стефан Скендеров, в село Върбени – поп Георгия. Отделни работници посветих в селата Неокази, Забърдени, Горничево, Суровичево, Арменохор и пр. В повечето села организирах ръководни тела, членски вноски и каса, куриер за поща и пренасяне на оръжие. От по-смелите организирах терористична група за цялата околия: Христо Иванов Майсторчето от Лерин, Геле и Петре Попови от село Търсне, Тане Стойчев и Доре Минчев от село Горничево, Дзоле Стойчев от село Баница, Дине Клюсето от село Екшису, а други, като Лазо Бицанов от Зеленич, Пандил Шишков от Екшису, Дине Абдураманов от село Пътеле, Стойчо Гьошу от село Церово – за набавяне и пренасяне на оръжие по селата. За тази цел имаше приготвени коли с две дъна. С такава кола Дине Абдураманов пренасяше пушки чак в Битоля. Пушките се купуваха от турците. Те бяха гръцка система “Гра”, заграбени през турско-гръцката война през 1897г.

По-мъчно се проникваше в патриаршеските села, където нямаше наши учители и свещеници. Такова село беше Неред, там гърцизмът беше силен и се поддържаше от един голям фанатик – гръцкият свещеник Коста. Последният, а и цяла махала от селото, бяха арнаути, преселени чак от Янинско. Само след като бе убит свещеникът, който с помощта на турската власт владееше цялото селоо, можа да се пробие път за делото. Всички се бояха от него и минаваха за гърци по неволя. Организацията нареди, терористите Геле и Петре от село Търсне да то пречакат на пътя, когато отива на пазар в Берин, и да го убият. Това убийство повдигна реномето на организацията. И в село Неволяни, което е на половин час от града, освен че беше смесено с турци, но имаше и гъркомани, но все пак се проникна и разви революционна дейност. Селяните се оказаха по-възприемчиви, макар и гъркомани, защото повечето бяха работили като градинари в Цариград, а някои бяха взели дори участие в борбата за черковно-училищния въпрос.

Обиколих няколко пъти околията и навсякъде по селата бях устроил революционна мрежа. Обаче тези обиколки и срещи с разните ръководители и куриери не можаха да останат незабелязани от шпионското око. Властта започна да ме следи. Предпазвах се, колкото бе възможно, да не се мяркам пред полицейските органи. Гледах да излизам и да се прибирам в града нощно време. Когато отсъствах, представях работата така, като че ли съм бил в Битоля по работа. Много пъти се изскубвах от ръцете на полицията. Предатели, най-вече гъркомани, ме посочваха на властта какъв съм и каква роля играя.

Един път ходих в село Пътеле да поднеса една разписка за изплащане на един селянин, на когото беше предложено да внесе, според състоянието си, волна помощ за селската каса. По пътя се спрях в село Сурович, дето този ден имаше пазар, та ми се удаде случай да се срещна с много посветени хора. Оттам мислех да се отбия и в село Баница. Заедно с мен щеше да пътува за Лерин учителя Климов, също посветен. Извадихме си билети, той за Лерин, аз за Екшису, тъй като не даваха направо за село Баница. В село Сурович съм бил предаден на полицая, пътуващ по линията, от началника на станцията, грък. И то само, че съм съмнително лице и ще пътувам до Баница, но без да знае кой съм. Щом стигнахме в Екшису, полицаят попита: “Кой ще пътува до Баница?” И все снове да търси някого. Аз схванах, че се касае за мен и тогава казах на учителя Климов да извади билет не за Баница, а за Лерин. Полицаят като виде, че никой не се обади, а друг съмнителен пътник няма освен мен, се обърна към мен и ми казва: “Ти за къде пътуваш? Нали за Баница?” Аз му отговорих: “Не, за Лерин отивам.” “Какво работиш там?” “Писар съм в общината и владишки векил (пълномощник).” От тоя отговор той се озадачи и не посмя да ме обискира. Иначещеше да намери много неща компрометиращи и щях да бъда затворен. Минах лесно.

Друг път бях излезнал по селата за ревизия, без да зная, че било разпоредено, особено в селата, където има турско население, да се следи и залавя всяко подозрително лице, което обикаля по селата. Турците бяха разбрали, че нещо се работи подмолно против тяхната власт и се готви бунт срещу държавата. Аз бях обиколил няколко села. Когато пристигнах в село Вощарани, отидох в училището, уж по ревизия. Там беше учител Димитър Ставрев от Лерин. Турците разбрали за моето пристигане и взели мерки за залавянето ми. Връщайки се от училището заедно с учителя, отбихме при бакалина Васил Савичанов, гдето имахме среща с поп Васил. Току-що влязохме в дукяна, ето го подир нас Мурто, най-лошият турчин в селото, с няколко другари, въоръжени от глава до пети. Дохождат и грубо и нахално сядат, без да продумат. Поп Васил веднага схвана тяхното намерение, поръче им кафе и влезе в разговор с тях. Той ги знаеше що за хора са, пък от друга страна знаеше и тяхната слабост. Те бяха дошли с твърде лошо настроение и по самия поглед се разбираше, че искаха да ме заловят. Поп Васил беше смел човек и никак не загуби присъствие на духа. В отговор на техния груб въпрос и обръщение към мен той им каза: “Той е векил – пълномощник на нашия деспот – владиката от Охрид и е инспектор на училищата. Ето тук сега е дошъл и преди вие да дойдете се разправяхме за владищината. Той иска от нас пари за владиката, а пък ние сме сиромаси, не можем да съберем, ето толкова пъти иде.” Те, като чуха, че съм векил на владиката, се сепнаха малко и започнаха да се поглеждат. Името владика за турците беше голямо, те знаеха, че той е назначен от самия султан и затова се бояха от отговорност. От време на време ме изглеждаха кръвнишки от глава до пети. Пита попа каква заплата получавам. Той им казва: “Той е голям човек, взема около сто лири турски.” Като чуха, че съм получавал такава голяма заплата, те като че ли се отказаха от своя план. Сигурно си помислиха, че ако ми направят нещо, ще си изпатят. Изпиха си поръчаното кафе и си излязоха. Аз схванах положението и затова не продължих обиколката, а се върнах в Лерин и заминах веднага за Битоля, за да ми се изгуби дирята и да се позабрави. Когато се върнах обратно, взех всички предпазни мерки да ми се изгубят следите, когато се движа по селата.

По това време и в съседната Костурска околия беше доста засилена революционната дейност. Там бяха ръководители Лазар поп Тайков и Павел Христов. Последният бе от Битоля и беше учител в Костур, а Трайков беше учител в родното си село Дъмбени. След арестуването на поп Трайков в Корча, Павел Христов пое изцяло ръководството на Костурско. В Костурско най-рано се сформирова на местни начала нелегална група, в която влизаше и Лечо Церовски. Той беше родом от село Церово, Леринско, и беше учител в село Апоскеп. Лечо, след като свърши през месец май учебната година, замина веднага в групата и стана завинаги нелегален. Той е първият учител, който нарами пушка и стана комита.

Начело на новоорганизираната чета стоеше Коте от село Руля. Той беше стар харамия. Четниците му бяха местни хора. Павел Христов му беше възложил да премахне прочутия Касъм бег, който тиранизираше като спахия селата по Рулската река и Леринско и беше се проявил с грабежи по селата и със своя разврат. Имаше държанки жени в село Търсне, Статица, Кономлади и др. Даже в село Статица имаше син, който носеше името Дино Копелето. Впоследствие то стана гръцки андартин. Касъм бег беше заграбил имотите на цели села. В Брезница имаше издигната кула за живеене. Той прекупвал спахилъка в казаните села и ограбвал селяните дълги години. Организацията не можеше да търпи повече това. Това убийство, което извърши Коте заедно с Васил Бекаров от село Желево, Нако от Шестово, Насо Йорлев от Апоскеп и Лечо Церовски, бе едно от най-големите в това време. Те го изчакаха на пътя от Лерин за Корча, под село Посидер, и го убиха от засада, заедно с един негов другар от охраната. След убийството никаква следа не се залови. Всички се изкриха по селата. Турците не можеха да допуснат, че на един такъв виден и силен бег могат посегнат гяури. Затова отдадоха убийството на албанци, негови противници. Набедиха неговия противник Хюсеин бег от Билища и го арестуваха в Корча.

Тази акция на организацията даде силен тласък за повдигане угнетения дух не само в Костурско, но и в Леринско, защото Касъм бег беше всеизвестен в двете околоии със своите злодеяния. През годината бяха извършени и други убийства на шпиони в Леринско. Такива бяха случаите в селата Попължани, Песочница, Горничево и др. Вследствие на тия убийства на шпиони и бегове в Костурско и Леринско, силата на организацията нарастна, революционната мрежа пусна корени навсякъде, по-лесно започнаха да се събират волни пожертвувания, въоръжаването се засили и пр.

За всичко сторено в околията редовно донасях на Даме Груев в Битоля, разбира се с шифър. Отначало Дамевите инструкции бяха да се посвещават в тайната на делото само верни и здрави хора и не повече от двама-трима в село. Обаче, аз като видях, че има почва, че в действителност хората са доста подготвени за възприемане на идеята, реших да посвещавам в по-широк размер, като подвеждах под клетва във всяко село колкото се удаваше, като организирах и ръководните тела.

Един път Даме, при една ревизия, видя и сам се убеди, че тази мярка е практична, и той се съгласи да се разширява мрежата и да обхваща повече сили в делото. Тоя мой опит му даде повод дори да издаде окръжно до другите революционни околии в окръга да прилагат масово организиране, гдето има условия. Тогава в Битоля се издаде хектографиран вестник “На оръжие”. В този вестник сътрудничеха гимназиалните учители Васил Пасхов и Михаил Герджиков (под псевдонима Тодор Луканов). И ученическият кръжок подпомагаше при редактирането и разпространението на вестника. В кръжока влизаха Георги Баджаров, Христо Силянов, Тале Христов, Търпен Марков, Лазар Москов и др.


[Previous] [Next]
[Back to Index]