ПРИПАДАШЕ ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР; На прага пред къщи
седеше красива жена
на средни години; и скръстила лакти могъщи
на силните си колена,
оглеждаше тежката пушка, която отлично
бе лъснала с въглен разтрит;
в снагата тя бе амазонка, с лице героично,
с достоен и почетен вид:
Не бяха годините прежната хубост изтрили,
не бе тя привела глава,
все оше бе сочна и млада, и пълна със сили! –
Бе клетата Неда това,
на Кузмана свидната майка, притихнала цяла,
потънала в размисъл лош,
забола очи във земята, че беше видяла
нерадостен сън тази нощ.
... В дома й в миг рухнаха всички колони, остана
сред нейния почетен дом
едничка! Крепеше тя тежкия покрив, тавана
във тоя внезапен разгром.
Но змейове зли, огнеоки, за миг я увиха,
задърпаха бясно отвред;
и покривът рухна и стана той гробница тиха
за змейове мъртви безчет...
Тя плю на съня, но останаха грижите черни –
цял рой разлютени пчели –
и те я обсаждаха с мисли жестоки, неверни,
неканени гостенки зли.
При всеки шум чело намръщено вдигаше Неда
и поглед с надежди богат,
но Кузман на път към дома не могла да съгледа,
повяхваше тя като цвят.
Смутен подминаваше всеки вдовицата лична –
при нея не спря ни един
дори да й каже поне за съдбата трагична
на Кузман, едничкия син, –
крило за дома и за майката с участ нелека;
страшилище грозно и враг
за люти харпии [4] албанци, плячкосващи Река,
разплакващи всеки сирак ...
В котела вода ще налее (ей пламък се вие,
език се издига червен) –
сина си от лют пот, от прах и от кръв да измие...
И идва си той, но студен ...
Тя вижда го още със сабя, с пищови грамадни
препуснал на коня, герой,
владетел безстрашен, велик в планините прохладни,
а тук, – просто син, трижди свой.
Той често летеше, поля и гори прокопитил,
с разбойници битка подел,
и с верни другари се връщаше все победител,
постигнал желаната цел.
[Previous] [Next]
[Back to Index]