В последните години на църковния въпрос, когато охридяне беха отчаяни и материално обезсилени, не само плата не получихме, но според силите си и подпомагахме на господа: Илия Чобанов, Петра Огненов и Коста Размов, които на свой счет пращаха в Цариград нужните депеши и целий си имот изгубиха в подвига.
На 1874, когато приближаваше времето да посрещнем първия бълг[арски] митрополит Натанаила, съставих една песен, която вмещавам тука не заради достоинството й, но за да покажа как после Натанаил ме възнагради:
Бога вишняго да славим и честитаго царяКак стана посрещанието му, какво беше владикуванието му, кои беха погрешките му, как откровено го обличавахме – тука не му е местато да описвам. Ще кажа само туй: до тогава бех служил в Охрид 15 годин последователно, но още в първата година на Натанаиловото владикувание училището се разори, учениците се разпърснаха и аз бидох принуден да се условя в Месокастро (махалско в Охрид училище). Там служих две години. Но и там Натанаил не ме остави в спокойство: он прати своя заптие, грозен дебрянин, турчин въоръжен, който ме хвана за мишка и при писковете на учениците ми ме сведе по стръмната стълба. Месокастраните същий час отидоха на митрополия и казаха Натанаилу.
и със радост да посрещнем добраго ни пастиря
Како прежде богом пратен Моисей за Исраил,
така сега царем пратен пастир наш Натанаил.
Окаянному народу врата рая отворил,
горки. сълзи стогодишни во вселье претворил,
Сега кости миросани Паурика Арсения
веселятся българскаго ради възкресания,
добре ни дошъл си, Отче, слава нам и лепота!
Посетил си народ скърбен, что лежал во тъмнота.
Наши дрехи великденски пред тебе би постлали,
но нам пастири лъжевни дрехи не оставили.
Пред стопи твои, Владико, цветя би усеяли,.
но, под зверско им дишенье; цветя нам овенали.
– Немаш работа с даскалът наш. Ако не можиш да отвориш училище, баре не затворай.
И ме поставиха пак на седалището ми. Им служих още една година. Изпитанията станаха тържествени. Никога не съм бил толкова благодарен от успехите на учениците си, колкото тези три години. Натанаил присъствоваше и искаше да засрами учениците ми. Ученикът (сега учител) Аргир се изпитваше.
– До де стигнахте в аритметиката?
– До край.
Натанаил отвори числителницата (Данова) и показа с пърст на ученика правоъглений триъгълник, украсен с квадратчета, които доказват, че квадрат на ипотенузата е равен със сборът на квадратите на другите две страни, и го попита:
– Что са тези пенджери?
Аргир каза и доказа. След него Дуле Гьоршев доказа поразителните свойства на геометрическата съразмерност и т. н. Натанаил, като виде, че всите учители похвалиха делото ми, опита едного ученика от IV отделение:
– Зачто се туря запята между В ъ з л ю б л е н н а г о с
и н а и И с а а к а?
– Тоя урок не е негов – казах аз, – но е урок на класните ученици и
то доказва, че не е твоя работа да изпитваш.
Секретаринът Натанаилов, Стоянчо, жител щипский или скопский (не помня добре), му мигна с очите и го отведе от салата на изпитанията. На благочестивите месокастрани Натанаил се оплака, че аз съм го изпъдил из училището: тие го поверваха. Това беше истина, на която те беха очевидци, но не знаеха всите причини на тази постъпка. И тъй дадох си оставката, както и в словото си преди изпитанията бех си я дал.
Колко чудно е, че отечеството, което никога и никъде не оценява синовете си, и гърцкий владика Мелетий, най-непримиримий мой враг, цели 18 години търпели моите уроци, проповеди, мъмрения и укори, и никога не ме изпъдили, а първий българский митрополит, очакваний Месий, безчестно изпъжда Пърличева от татковината му.
[Previous] [Next]
[Back to Index]