ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
35.

Не минаха много месеци, когато почтените членове на цариградското "Читалище" ме поканиха да преведа Илиадата.

В оговор писах им: "Ще скратя: многаж Омир спи: Jndignor quandoque bonus dormitat Homerus: [1] ще преведа само блестящите страници на Илиадата и ще ги съединя така, чтото да съставят нечто си цело." Ми отговориха, че с въстърг приимат предложението ми и заедно с отговора ми пратиха "Греческо-русскый словарь" и Гнедичевата "Илиада" (Бех, както и днес още съм слаб в българский язик). Като отворих словаря и видех, че думата "" е преведена "несхороненный", не ми се ареса никак и на полът на книгата при думата "" приписах "безгробный".

Превождах на българский не както щех, но както можех. Уморен от превода, четех руски стихотворения, които намерих у покойника Димитрия П. Захариовича. Несчастие, что немах български книги: жедно вникнах в руските и чтом намирах дума поетическа или кратка, или звучна, или нова за ушите ми, я приписвах в словаря при гърцката дума, на която съответствоваше.

Тъй на[пример] при думата "" приписал съм – синоними: обори, разори, погуби, сби, свъргна, свали, снесе, срази, низрина, низложи, опружи, срази, борит дървеса, поникна град, поражен страхом, повержен, опрокинат, разсиплет, сорва, отвали, уложи, в прах обрати, ниспровергна, спна (съпна) срина, обруши, разсипа, низложи, разгроми (град не устоял), преврати и т. н.

Почти ни една страница в тоя словар нема без мои бележки. Ден из ден духът на руский язик ставаше ми по-знаком и тъй като не можех писа по българский, записах по старобългарский. Но преди да усвоя новий стил, се яви в браилското "Периодическо списание" една критика против незнанието ми да употребявам препинателните знакове и против неточний мой превод (че скращавах). Критикът писа дълго против мене – не требаше толкова. Тъй като искаше да ме порази и да препоръча своя превод, можеше да каже само туй: "Пърличев не знае българский" и тогава аз наистина бих бил поражен; но за жалост има критици, които не само са несправедливи, но и се явяват на светът само за туй – да се нарекат критици. Името "критик" е най-сладкозвучното име на светът; и един bachelier иска да бъде критик, както и един къптия иска да пуши тютюн. Добрий, просвещений критик не само указва на недостатъците, но и ги поправя. Само таквий може да бъде достоин за свещеното име критик. А да ти казва критик, че в стихотворение, ти или словослагателят твой; сте сгрешили в употреблението на удивителний знак; да ти казва, че неточно превождаш, когато ти, чрез печата, тръбиш пред целий свет, че преводът ще бъде свободен и скратен – това вече не е ли несносен шарлатанизъм? Като видех тази критика, казах си: "Ще направя друга Илиада." Зех целата българска "Илиада" и я хвърлих в очага; и тутакси я полиза огънят. Само двете първи песни останаха печатани в пер. спис. "Читалище".

Сега веч почнах да превождам по другий стил и употребих всите падежи и причастия. Нап[ример]:

Пей ми, музо, гнев неукротимий
Ахилея Пелеева сина;
гнев, кой гъркъм много бед устроил,
в ад низринал много душ иройских,
плот их сделал псов и птиц игранем:
Зевсова ся воля съвършала.
Зная, че тоя превод не мирише много на българский, но тъй като съм слаб на българский, той не можеше да стане инакъв.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Не удостоявам с внимание местата, гдето добрият Омир спи.

Да превежда "Илиада" Гр. Пърличев започва по поръката на Марко Балабанов. "Да се преведе Хомер е едно от най-знаменитите дела, което би доказало, че народът ни напредва – пише Пърличев на Балабанов в отговор на поканата на последния. – Това беше дело на младежите, дошли от Европа, или на Славейков, или на когото и да е, който да знае старобългарски толкова добре, колкото и елински. Англия с богатия, обработения и еластик свой език, сега скоро се удостои да има превод на "Илиада". Хомер, преведен добре на български, ще докаже всякъде, че сме живи и достоуважаеми българи. Поезията (а не мъртвото стихотворение) възвишава човека, облагородява го, прави го чувствителен към всичко, що е добро, красно, благородно, великодушно; силно го привлича към четене, когато е природна, лесна, вразумителна, каквато е Хомеровата... Такава книга ще се въведе във всички къщи и колиби. Но знаете, че Хомер е дългословец и много пъти дреме. Ще се потрудя по възможност да отбягна недостатъците му. Ще бъда строг на всичко, шо е излишно. Indignor quandoque bonus dormitat Omirus. Не ще напиша ни един стих излишен или студен, тъй щото действието да върви с исполински крачки и любопитността да се възблагодари и постепенно да се наострява и книгата да стане малка и евтина, да се въведе всякъде, с една реч да привлече към четене. Би било б е з у м н о  да преведа точно, буквално. Тогава целта ми не е никак сполучена. И тъй преводът ще бъде с в о б о д е н. Сравнете превода ми с руския или с първобитното (оригинала), и съм уверен, че ще изповядате как целта ми е сполучена. Ах! да знаех по-добре старобългарски!" (Сп. "Читалище", 1873, кн. 13, април, стр. 385 – 386.) Съгласно принципите си Пърличев приготвя един конспективен превод, "в който се запазва само скелетът на поемата". При това авторът, вдъхновен от идеята за общ славянски език, охотно се задълбочава в старобългарската и черковнославянската лексика и морфология, възкресявайки редица старинни форми и обрати, съпътствувани от множество русизми и диалектизми. Разбира се, твърде трудно е да се определи доколко Пърличев съзнателно се стреми да възкреси старобългарския език (като общ славянски език); доколко се опитва да постигне в превода си едно аналогично съответствие, каквото е съответствието между Омировия език и съвременния гръцки език, и доколко преводачът е безсилен пред стихията на съвременния български език. Получава се обаче една езикова смесица, която подразва Нешо Бончев, и той публикува в Браилското "Периодическо списание" (г. I, 1871, кн. 4) рецензия за началото на превода (печатано в сп. "Читалище"), в която посочва с невъздържан тон недостатъците му. Огорчен, Гр. Пърличев изгаря превода и започва друг, още по-архаичен като език и стил. (За съжаление вторият Пърличев превод остава неизвестен и пропада някъде заедно с останалите изгубени архиви.) По-подробно за втория превод на Пърличев пише Е. Спространов (Известия на семинара по славянска филология, том III , С., 1911), споменавайки, че този превод "по-скоро може да се нарече църковнославянски или руски...., че първият превод е по-хубав и по-лесно се чете", макар че амбицията на Пърличев е била чрез втория превод да направи "Илиада" достъпна на всички славяни.

С. Гюрова, В. Василев