Още от 1861 почнахме с Якима Сапунджиев народний подвиг, но го почвахме глухо. Времето още не беше сгодно; гърцизма в Охрид от векове беше се вкоренил и досега все расъл и расъл; българин българина наричаше "шоп"; българската азбука само на трима беше известна и се наричаше сърбска; учени мъже уверяваха, че българите немат писмен язик; обвинителите на Миладиновци, тогава скоро наградени с ордени, беха в най-високата степен на славата си и на влиянието си. В дукяна на Ангела Групчев, който служеше как читалище, се научих на българско чтение и язик. Си помагахме взаимно: он ни изясняваше българските непонятни нам думи, а ние – нему европейските. Прочетохме българската история и разказвахме в училището и по къщи, дето требаше, най-потрясающите й страници и мъченическата смърт на Миладинови. Често разправяхме на учениците и на родителите им (но не всем) колко е труден елинский и колко по-сладко и по-лесно е да се учат на майчин си язик. Много псалми, преведени на македонско наречие, се четеха по църквите и вдъхваха свещен ужас на християните. Когато чтецат не ми се аресваше, сам ставах чтец. Силно се богумолехме: но същевременно и работехме. Орахме ден и нощ да си приготвим почва за сеене.

През юния 1862 Иван Сапунджиев ми прати в Охрид Скендербея, без да ми пише каква стана присъдата на комисията върху тази поема: нито пък го попитах каква стана присъдата: бех се предал на учебното дело с душа и сърце. Сам преподавах на 4 класа и то през целата година, даже и през августа: тогава думата "ваканция" беше неизвестна. Ваканция в Охрид беше само гроздобера, около конецът на септемврия, но и тогава пак училището требаше да бъде отворено и учителят дължен беше да преподава със скотска търпеливост на трима или четирма разнокласни ученика, всекому отделно. Обърнал бех особено внимание на дисциплината. Строго наказвах всеко своеволство. Позволявах да си поиграят само ония ученици, които знаеха си урока. Богатски и сиромашки чеда у мене беха равни. Ако и да биех твърде редко, слух се раздаде, че Пърличев лошо бие и – чудно нечто! – тоя слух вместо да ме зачерни, повече ме утвърди:

– Такъв ни треба даскал – казваха родителите. Едно утро наказах сина на Х.М., богат чорбаджия. След обед Т. М., стрийко на бития, мъж с необикновена сила и Голиатский ръст, дойде на училище и ме намери в клас. С каквато леснота стъргва човек класен стърк, с такава он леснота откова една дъска от училищната библиотека. Оставих преподаванието и се обърнах към нападателя с наведена глава. Он остана изумен.

– Зачто си ми го бил Якима?

Казах му причината.

– Не сакам да ми го биеш.
– Аз съм му татко; ако стори зло; пак ке го бия.

Дъската падна от ръцете му. Изпитите ми не само пред очите на простолюдието, но и пред моите беха добри. Мога да се гордея, че почти вси в Охрид, и в околията му, образовани личности, мои са ученици. Ни беше яд само, че не можехме още да обърнем гърцкото школо в българско.

Един ден Стефан Владиков изгуби всичкий си имот (Безполезно е да разказвам как стана това) и се затвори у дома си; мало ядеше, много пиеше и спеше, докле подпадна под болестта на чорбаджиите и на кардиналите, подаграта. Отдъхнаха всите патриоти, които он мразеше и гонеше. Сега веч почнахме да действуваме по-смело. В изпитанията на таз година изрекоха се две пламенни против гърцкото духовенство слова, едното от мен, другото от Якима Сапунджиев. Сам не смеех да нося такъв товар: Яким, как богатско чедо, имаше повече защитници. Словата се изрекоха тога първо на майчин язик. Радост и страх беха изображени на лицата на многобройните слушатели: никой не се надеваше да нападнем толко явно в присъствие даже на Владиковий внук Антонаки. С. Владиков каза на Мелетия: "Желая да те видя как ще се браниш от тези кучета." То значеше: "Давай пари – да те браня". Но гърцкий син пари не даваше: може би он си мислеше: "От болен и беден човек каква би аз имал защита?" Затова он не спеше веч оня прежний свой блажений сън. Он пърсна слух, че е готов да прати Якима вързан в Цариград, ако той (Яким) не дойде на митрополия да търси опрощение. Намерих Якима в дукяна му необикновено бледен и думен.

– За что ти тъй, Якиме?
– Ще ме прати вързан.
– Аз не те пращам; ако те повикат на хукюмат и поискат словото ти – да подадеш моето, а не твоето. Аз не искам да гинеш ти за мене, но аз – за тебе: аз съм свободен, а ти фамилист.
– Когато ти гинеш за мене, и аз ще гина за тебе.

Наистина Яким биде повикан да представи словото си на хукюмат. Он не прие да представи моето, но – своето. Съдържанието му беше: Христовите укори против фарисеите. Аазите, вместо да помъмрят Якима, както се надеваше митрополита, похвалиха и прехвалиха ваизлъка му: "Аферим бе, Яким, оджак гене оджактир" [1]. От тези думи се насърдчихме. Правителството помагаше на слабите против силните. В очите на най-глупавите се яви безсилието Мелетиево. "Му падна каукът" – викаха радостните граждани.

Сега веч народний дух беше развит и по околията. Даром пишехме стотини прошения против Мелетия заради разни негови злоупотребления. За общите против него махзари, мухтарските печати се събираха най-лесно. Он казваше: "Лири събрал съм цел куп; те са ваши и против вашите глави ще ги хвърля". През майя 1868, ако добре помня, поканих първенците у дома.

– Сакате ли да въведем българский язик в църкви и училища?
– Сакаме.
– Ке ми позволите прочее да ида в Цариград да се поуча на славянский.
– Позволено ти е ...

В Цариград се учих на славянский у г-на Ивана Найденов (добър му час) даром. Досега можех да бъда кратък; се сърдех даже на перото си, дето не пише по-бързо – от сега краткостта е невъзможна; ще разказвам страдания.

В началото на ноемврия 1868 се върнах от Цариград и незабавно въведох българский язик в църкви и училища. Това не изнасяше никак на Мелетия. Какви он навети скова против мене, ще покажат фактовете.

Нощта на 26 към 27 същаго ноемврия бех углъбен в сладкий сън на оногова, който съответно извършил дневната си дължност. Чтом сълнцевите лъчи зеха да бият в очи, се събудих и повиках на домашните си да ми полеят вода за омивание... Ни глас, ни отговор:

(Официрите не допущаха никому да мърдне, нито да отговори). Още се чудех на това необикновено явление, когато центуриона Джемаил-аа влезе тихо в стаята ми.

– Денески ти не си се добро прекръстил – и в един миг много жандарми се всунаха в къщата, отвориха лавици и дрешници и разбиха ковчези. Неколкома се покачиха и на тавана и бръкаха по всичките ъгли на къщата. Между тая навалица забележих лицето на Христодула Владиков (брат на Стефана), който прусаше по къщата с необикновена бързина. Негово присъствие много ме ужаси, за то казах на центуриона:

– От ового емниет немам. Донеси още сто жандарми, ако ме знаеш за лош човек, но овому повели да си иде.
– Той ми треба за писар.
– Повели да дойдат тука азите и мухтарът махалски и тие ке ти послужат във все, что е потребно. Не ли такъв е канонът?
– Евет! иляким така ми е повелено.
– Това е не'право и аз протестирам.
– В арнаутлук френский не знаем.
– В Стамбол знаят.
– Не бъртви, да не ядеш кьотек и върви пред мене.

Бърго се облекох в пътните си дрехи и като излезох от стаята си, метнах един поглед в другата стая, дето майка лежеше болна от стомаха: устните й беха възпалено раздути. Незнаком мене официр, във великолепна форма седеше при възглавницата й, и често повтаряше утешителните думи "нема ничто" и дареше с пари маловъзрастните братови ми дечица, които пищеха писком, като се взираха на разплаканата си майка. Потърсих и получих позволение да поутеша майка си, влезох в стаята й, целунах й десница и казах:

– Майко! не бой се. Тако ми св. Климента - за малко време ще се свидиме. Никому зло не съм сторил. Чисто небо от светкавици не се бои. Това са Владикови клевети, които бог ке разпърсне како дим, Бог и със здравице ке ми те дари. Не ти велям "сбогом", но "досвиждание".

Встана старший офицер и, докле майка произнасяше некои непонятни думи, се наредиха жандармите, мене и брата ми поставиха посред опълчението, ни заведоха на хукюмат и ни поставиха в тъмница. Ужас ни обзе, когато видехме там и двете си внучета (сестричи). Тие се разплакаха и старший (едва 15 годишен) ми каза:

– Вуйчо! каква е тая беда?

[Previous] [Next]
[Back to Index]

И в а н  Н а й д е н о в – (21.III.1834 – 15.IХ.1910), роден в Казанлък, учил в Цариград, бил учител в българското училище в Цариград, редактирал вестниците "Право" и "Напредък". След Освобождението бил административен и просветен служител.
 
1. "Браво, Якиме, огнището и пак огнището", т.е. всичко от родината и за родината.