ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
12.

Търгнах и през августа 1859 пристигнах и се записах второгодишен студент на медицината, но, разумева се, пишех и стихове. Тога бех започнал поемата си "" [1]. Знаех, че требаше да се предаде поемата на изпитателната комисия най-късно на 13-й февруари, но не знаех, че подписът на съчинителя треба да се намира в затворен плик, над когото да фигурира един от най-добрите стихове на съчинението му; и тъй я подадох (поемата), подписана просто: Г. Е. П. На 25 марта 1860 председателя на комисията, г-н Рангавис, пред многобройна публика, за да оценява представените поеми, като почна от най-слабите. Начело на публиката фигурираха г-н Орфинидис, признан и венчан поет, и Вернардакис, професор на филологията, обата светло-весело и твърдо уверени, че ще получат венецът, или поне паричната награда. За мене, както и за безбройни други зрители, стол, разумева се, немаше. Но когато Рангавис каза: "Най-после имаме една поема, много по-малка от другите и надписана "", тогава усетих в себе едно неописано вълнение, каквото никога не съм усещал; тогава никой не би ме познал: бех вън от себе си – явно, че мой беше венецът.

Подробно описвам тези обстоятелства, за да знаят юношите, че чрезмерната радост е по-убийствена от скръбта. Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за възвишение на народната. Дотолкова ние, българе[те], сме били ругани и презрени от всите народности, чтото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, дето всека хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие редко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всите зла, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всите добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Като слушал съм всеобщите над българщината ругания, целий живот съм прекарал с мисълта, че не струвам ничто. Тази съща мисъл ме отстранявала от най-високите кръгове на обществото, без които никой не бива знаменит гражданин, нито списател. Верно е, че горделивий никога не прокопсува, но верно е такожде, че и който презира себе си, е самоубийца. Първия грех, разбира се, е по-опасен; но ние, българе[те], треба да се пазим повече от втория: треба да уповаваме на силите си, на трудовете си.

После Рангавис указа на некои недостатки на "" – друго волнение, противно на първото. После загърмеха в устата му звучни похвали, каквито никога не беха били чувани през миналите десет години на поетический подвиг – трете, най-силно и убийствено волнение.

Дълго, даже и неприлично би било да пиша все, что се казало за "" в тържеството и после във вестници цел том не стига. Любопитний може да прочете тогава издаваемото периодическо списание  [2] или  (не добре помня), че в нея Рангавис вмести целото изложение на изпитателната комисия. Най-после Рангавис каза:

– Изпит[ателната] комисия явява, че тази година тази последня поема я счита за първа и дава венеца на "".

Он не каза и "паричната награда". Зачто? Венецът стоеше на великолепно украшена маса пред Рангавис, но он не ме повика да ми го даде пред публиката, както ставаше другите години. Зачто? Главната причина е, че не му миришеха на гърцкий звучащите в поемата имена:  [3]

Не явих никому радостта си и се оттеглих преди да се разпърсне събранието. Един мой съученик ме стигна (вървех бавно).

– Да не страдаш от нечто?
– Да! от тупания на сърцето.
– И аз тоже. Ела ще те поведа на луканта. Днес имам да те частя. Елинската литература се сдоби с извънредна поема.

Он ме взе алабраца.

– Напротив – му казах, – аз имам да Ви частя.

Отидохме у Варнава, прочутий тогава готвач. Се смаях, като се огледах в огромното там стъкло приличах на човек, изтлел от тригодишна треска. За себе поръчах рибина чорба, любимото си ястие. Съркнах един път, а вторично не могох да вкуся: остана ястието непокътнато. После отидох у Рангавис и му явих, че съм съчинителят на "". Он ме прие много ласкаво и с тържествен глас повика госпожата си и ме препоръча.

– Ви посвятихте половината на наградата на каквото и да е благочестиво дело.
– Да! тъй писах и не се отрицам.
– Тая щедрост много Ви препоръчва, а другата половина?

Тоя странен въпрос ме учуди.

– За другата половина – прибави он – Ви не писахте ничто.
– Другата половина треба за мен: не съм богат.

Видно беше, че отговорът не му се ареса и он замълча...

– Чухте ли какви похвали аз Ви сплетох?
– Да! Вам нито можно е да говорите против съвестта си ...

Тутакси он узна суровостта на отговора.

– От каква сте възраст?
– 30 годишен.
– От каква сте народност?
– Българин.
– Не е можно българин да има черни коси и черни очи.

На това не отговорих, но приковах очите си в неговите. Он наведе своите.

– Не ли Ви сами от амвона казахте, че от произношението на една само дума можете да познаете всекого дали е елин или не, а аз нито думата елин не мога да произнеса, какта Ви я произнасяте.

Рангавис онеме. Разговорът стана несносен и се оттеглих. След три дена ме повикаха универ[ситетските] власти. Първий въпрос беше:

– От каква сте народност?
– Българин.

Замълчах.

Мoжете ли изусти неколко стиха на ""?
– Всичките, ако щете – и почнах да изустявам.
– Стига! – ми казаха.
– Но с това не можете се увери, че стихотворението е собствено мое: аз и чужди стихотворения изустявам. За да се уверите, дайте ми тема, каквато щете, и върху нея да сложа неколко стихове.

Останаха смаяни. Те беха напълно уверени, че стихотворението не може да [не?] [4] бъде мое.

– Искаш ли да те пратим в Оксфорд или в Берлин да се учиш на общий счет?

... Узнах, че целта им беше да ме посвятят на гърцка служба, и казах:

– Нужда велика е да ида у дома си.

Встана ректора и ми подаде лаврата, от която висеха свилени кардели с краските на елинското знаме, и ми преброя 500 драхми.

– Другите 500 – каза он,– съгласно с Вашето писмо, ги подарихме на един твърде беден студент на богасловието.
– Добре сте направили, дето не сте позволили да позная този богослов; ще се срещаме тука всекий ден с него и ще се срамуваме друг от друга.

Наградата беше в сребро, когато требаше да бъде в злато. Като напълних всичките си джебове (кърпа немах) с пари: "Те ме считат за хамалин" – казах си в себе. После ректорът ми подаде и ръкописът и каза:

– Печатайте го скоро, че публиката с нетърпение чека ...

Тоя същий ден Орфанидис ме покани да ида у дома му с ръкописа. Отидох (че он ми беше учител). Он го прочете с големо напряжение, како да желаеше да намери някоя погрешка, поне правописателна. После он ми говори sans facons [5]:

– Има много ученици, които в Атина добиват вместо учение разврат; има други, пратени за друга наука, а се занимават с друга. Те не мислят никога, че треба да държат изпит и че в изпита най-добри ученици се сбиват, зачтото се намират в страдателно положение.

Узнах на къде мерит Орфанидис, зех си ръкописа и се оттеглих. При излизанието ме срещна  [6], мой съученик.

– Зачто ти тука у тоя развратник? (Орфанидис беше мразен заради прежнето си поведение).

Казах му причината.

– Да живееш! ти му ... даде плесница, каквато... Но знаеш ли?
– Какво?
– Обща радост е в Атина, че ни са явил  [7]. Тъй поне казва баща ми. (Баща му беше гимназиарх, който чтом виде ръкописите ми, благоволи да се познакоми с мене и многаж ме канеше у дома си, и пред многочленното си домородство обичаше да ме хвали заради скромност).

– Недей така говори: страх ми е да не се възгордея. Страх ми е от песента Ваша как от сиринската. Искаш да ме издигнеш на висина, както орелът – желката, но опасно е падение от високо.
– Ну! за това и баща ми те обича, както мене, зачтото не се гордееш.

Един ден изяви желание да ме познае Михаил  (Бодле, охридянин, отличен юрист и министър правосъдия). Он беше, против своя характер, много весел и е чудеше с моята апатия, ужасно и болезнено студена. Излишно е да разказвам все, что си говорихме.

Докле се печатеше "" се издаде указ от Отона да получавам 35 драхми месечна пенсия. Тоя указ, от когото никога не рачих да се възползувам, както и всичките ми документи, и неколко поетически и прозаически съчинения ги предадох в София на покойника Висковский, тогавашний директор на библиотеката, в присъствие на неговия помощник г-на Синвирский, на съхранение. Он ги тури в стаята на дирекцията. Сега нито зная каква съдба постигна многоодишните ми трудове.

Не се забави и подаръкът (60#) от Евангелис Заппа, комуто, по съветът на Ивана Сапунжиев, посвятих поемата си, като на основател на новите Олимпийски подвизи.

Преди да се издаде поемата ми, следваше полемика между Орфанидис и Рангавис. Рангавис отговаряше; и аз не оставах назад. Видно, че отговорите жегнаха Орфанидиса. Он пак, как професор, ме повика у дома си. С цел да ми вдъхне омраза против Рангависа, он ми каза:

– Постоянно проповедвам, и устно, и писменно, че ти, г-не, имаш  = добър вкус; а Рангавис вчера в професорската стая те нарече  = глупец.

– Вярвам: то си има причините си. Но как може да ме нарече "глупец" оня същий, който писмено, пред целия свет, ме сравни с Парасия и с Фидия, и казва, че "" е произведение на чудотворно длато, и че всекий там стих е чист бисер? Не е ли глупец онзи, който си противоречи? Ох! Колко аз презирам таквия същества! Даже и похвалите му аз презирам.

– Недей говори така: он до небесе те възвиси.
– Да! Но он не съгледа в поемата ми творчество в кование нови думи:  [8]. Он похвали чрезмерно и разпалено малките преимущества, а най-великото преимущество, нито го похвали, нито го усети.
– Зачто прочее му помагате и пишете против мене?
– Искахте ли Вам да помагам? Като пишете против Рангависа, значи, че не удобрявате решението на целата комисия, а тая Ви постъпка е прямо докачение против мене (един от комисарите беше и С. Куманудис, родом от Одрин, който от произношението се познаваше, че не е грък. Он беше отличен елинист и латинист и похвален поет).

[Previous] [Next]
[Back to Index]


"П о с л е  з а г ъ р м я х а  в  у с т а т а  м у  з в у ч н и  п о х в а л и." – За безспорния успех на поемата свидетелствува и фактът, че тя е представена заедно със "Скендербей" като едно от постиженията на новогръцката поезия в учебника на Рангабе и Сандерс "Geschichte der neugriechischen Litteratur";

Също така любопитно е цитираното от Орешков възпоминание на И. Б. Шумков. "По спомените на И. Б. Шумков, който бил през 1860 г. студент в Атинския университет заедно с Гр. Пърличев, брожението против професорите, загдето са дали наградата на един прост българин, а не на елин, е било голямо: мнозина от поетите и от интелигенцията в Атина обвинили професорите, че наградата била дадена несправедливо и недостойно иа Гр. Пърличев. Това подбудило последния да покани недоволниците на конкурс по стихотворство, но не се явил в определения срок никой."

П а р а с и й  и Ф и д и й – Фидий, древногръцки скулптор, живял в V в. пр. н. е.; Паразий, гръцки кудожник, живял в V в. пр. н. е.

1. Поемата "Артамолос" - в български преводи: "Сердарят", "Войводата".

2. Списание "Пандора" или "Неа Пандора".

3. Имена: Стайко, Раде, Неда, Галечник, Река - виж поемата.

4. Не достига НЕ? - Ред. на първото издание.

5. Открито, без церемонии.

6. П. Псарас, т.е. П. Рибаров.

7. Втори Омир.

8. Пълномесест.