Край с продължение
 

Почувствувал се миогозаслужил победител в освободителната война, Гешов записа с полагащата се скромност своите „Малки мисли за Велика България”: „Грешат ония, които казват, че ние направихме Велика България. Вярното е, че Велика България направи нас. Идеалът на тая Велика България ни вдъхна оная смелост и оня патриотизъм, които докараха съюза и войната. Нейното осъществяване ни даде тая възможност и тая известност, които направиха от нас и от нашето поколение това, що сме... Широка България иска широки умове. Велика България — велики сърца” [1]. Месец по-късно той щеше да се глуми над другите грешници, защото всеки простосмъртен имаше сърце и чувства, но малко бяха избраните прозорливи умове. Министър-председателят в оставка също не принадлежеше към тяхната къса редица.

В. И. Ленин следеше с внимание развоя на балканската криза. Той изтъкна обективно прогресивния характер на войната, премахваща остатъците от националния и полуфеодалния гнет на полуострова, с което се вдигаха пречките пред развитието на капитализма в освободените земи. Според Ленин победите над Османската империя „означават подкопаване господството на феодализма в Македония, означават създаване на повече или по-малко свободна класа на селяните-земевладелци, означава осигуряване на цялостното обществено развитие на балканските страни, задържано от абсолютизма и крепостническите отношения” [2]. Лениновата оценка за тази справедлива война бе задълбочена и категорична: „Балканската война е едно от звената във веригата на световните събития, които ознаменуват краха на средновековието в Азия и Източна Европа” [3]. Наистина балканските съюзници написаха „нова глава в световната история”.

Обикновено най-важните изводи се правят накрая, когато пътят е извървян. Генерал Иванов отбеляза със съжаление: „Нашата политика и стратегия не вървяха в един път и към еднаква цел” [4]. Те не биваше да се разминават или противопоставят, а да се допълват. Защото правителството водеше цялостно войната, а Главното командуване ръководеше действията на бойното поле. Министрите бяха длъжни да притежават определена подготовка по военно дело, а генералите да познават същността на сложните игри в голямата политика. Тогава щяха да бъдат полезни и на отечеството, и на себе си. Правителството често предоставяше на висшето командуване да решава военнополитическите въпроси, възнаграждавайки го с повече права, а хората с пагони по-лесно поемаха отговорности, взиращи се само напред — към врага. Гръмките победи засилиха авторитета и значението на военачалниците до степен да предприемат и самостоятелни стъпки във воденето на войната, и то понякога с опасни за политиката последици.

Недостатъчното въоръжаване имаше и политическо отражение. Ако българската армия разполагаше с мощна обсадна артилерия и Одринската крепост би била овладяна още в самото начало на войната, то единственото пряко железопътно съобщение към Цариград щеше да бъде отворено и по него тежките оръдия и гаубици щяха да стигнат до Чаталджанската укрепена позиция [5]. Както стана след пет месеца, след даване на огромни жертви и след настаняването на съюзниците в Македония. Вместо предварително необходимите 30 000 000 лв. в хода на войната се намериха 200 000 000 лв., но твърде късно за доставки от чужбина, та дори се опря до Сърбия, за да й се предаде още един изкуствен довод за ревизия на договора. Разбира се, вината не се стоварваше само върху народняшко-прогресисткото правителство, понеже подобни оръжейни доставки се осъществяваха поне за две-две и половина години.

Войниците дадоха всичко, сражавайки се устремно и себеотрицателно. Офицерите и подофицерите ги водеха лично в атаките. Поради значителните загуби на офицери, мъчно попълними и процентно по-големи от войнишките, се наложи царят да заповяда предпазливост, но неговата дума остана нечута. Пропуските и грешките се вписаха в сметката на висшето командуване, макар и заплатени с кръвта на бойците: непреследване след победите при Лозенград и Бунархисар — Люлебургаз, закъсняване в Солун, атакуване на Чаталджанската позиция, колебания около превземането на Одринската крепост. Но положителните прояви преобладаваха: бърза мобилизация и ускорено съсредоточаване, изтръгване на стратегическата инициатива чрез постигане на стратегическа изненада, решителни действия в напрегнатите денонощия, обмисляне на военностратегическите ходове и тяхното последователно изпълнение, своевременна подкрепа на външната политика — при добро желание. Може с чиста съвест да се твърди, че войските имаха ако не съвършено и образцово, то поне достойно командуване

По-трудно е да се прецени дали политиката и дипломацията бяха достойни за подвизите на войските. Колкото и да внимава историкът да не бъде безпощаден от разстоянието на времето, не може да си затвори очите пред грубите недомислия на управляващите кръгове: прибързано изграждане на Балканския съюз и още по-припряното му вкарване във война; прекалена доверчивост към думите и подписите на съюзниците, които не преставаха да бъдат и опасни съперници; пренебрегване на дългосрочното външнополитическо осигуряване с оглед на възможното сблъскване както между съюзниците, така и между великите сили; липса на трайна прозорливост — не се предвиди развитието на военните действия и неговите териториално-политически последици, макар да бе близко до ума възможното окопаване на сръбските и гръцките окупационни власти в Македония, когато българската армия настъпва в главното направление към Цариград; постоянно отлагане на натрупващите се остри противоречия между съюзниците за разрешаване от следващото правителство.

Понякога дипломацията страдаше от липса на професионализъм. Изпращането на видни дейци на управляващите партии в столиците на великите сили не донесе очакваната полза за делото. Докато Маджаров попадна на мястото си в Лондон, Бобчев страдаше от славянофилско увлечение в Петербург, а професионалистът Станчов, вместо да стои на поста си в Париж, тръгна да търси своя орден към Солун. Ризов пък се смяташе за предопределен да бъде поне министър на външните работи и все даваше от Рим разгорещени съвети. Салабашев повече се вслушваше във внушенията на Балплац, докато Ив. Ст. Гешов знаеше докъде да върви по Вилхелмщрасе. Дейността на дипломатическите представители в балканските столици бе едно безконечно бягане с все по-високи препятствия. Тошев се превърна в нежелана персона, която нямаше как да изгонят, Хаджимишев се мъчеше да разгадае хитрините на Венизелос, а Калинков напразно биеше тревога за готвеното нашествие от север. Данев стремително се наложи като пръв български дипломат, човека на отговорните мисии, чиито успехи и неуспехи се редуваха като вълните на голямата политика. Енергичният председател на Народното събрание засенчи Гешов на международната сцена, и то без да срещне съпротива.

В коалиционните войни не се влагат еднакви усилия. Водена от геополитиката и стратегията, българската армия изнесе основната тежест на войната и я доведе до победоносен край, като хвърли най-много сили и даде най-големи жертви. Докато гърмяха оръдията, съюзниците признаваха през зъби решаващия български принос, но с очертаването на успеха заговориха за „дележ поравно” и запазване на „балканското равновесие” въпреки поетите договорни задължения. Това означаваше освободителната война да придобие и признак на завладяване, понеже значителна част от населяващите Македония българи щяха да преминат от едно робство под друго, което поставяше под заплаха главната политическа цел на българското участие във войната. Обвинението в „издребняване” заради градчета и села можеха да произнесат само чужди държавници. Дори най-запалените привърженици на Балканския съюз почувствуваха със закъснение на собствен гръб, че допусне ли се спор за безспорни неща, „спорната зона” се разширява непрекъснато според желанията на усетилите тяхното огъване. Политически компромиси със земя и население би могло да се допуснат, но не на всяка цена и в зависимост от това на кого се правят.

Войната е рисковано предприятие, особено когато се води с неосигурен тил. Заплахата от север влияеше отрицателно върху размаха на военните операции и поощряваше упорството на Високата порта. Изнудването не прави чест никому, обаче се среща като средство във външната политика. Натискът на Букурещ бе пример в това отношение. Снизходителното “дайте ни нещо” съдържаше разтегливите линии от Силистра — Балчик до Тутракан — Добрич — Балчик, та дори Русе — Варна. Нарочно се искаше невъзможното, тъй като откъсването на Южна Добруджа бе поводът, а недопускането на голяма българска държава — първопричината. Силистра бе поредната „хапка” за нарастващия апетит на румънската буржоазия в стремежа й към разширение на юг от Дунава и в излаза на Черно море.

Великите сили наричаха България „стълб” и „първа цигулка” на Балканския съюз, търсеха от нея отговорност и за действията на съюзниците й, обаче не й даваха предимство и в заслужените придобивки. В хода на войната България постепенно загубваше първоначалната подкрепа на Съглашението, особено тази на Русия, без да е спечелила благоволението на Тройния съюз като цяло. „Европейският концерт” обичаше послушните победители. Навлизането на българската армия в забранената „защитна зона” на Цариград и Протоците и опитът за закрепване на Мраморно море породиха дълбоки подозрения, както и намерения за омаломощаване на засилилата се България. С ръцете на проявилите злорадна готовност нейни съседи.

Известната древноримска мъдрост „Победителите не ги съдят” не бива да се прилага след всяка победа. Има победоносни войни, последвани от други, затриващи постигнатото с реки от кръв. В Първата балканска война се затегна възелът на непримирими и трудно разрешими противоречия. Гешов подаде оставка, но спорните въпроси останаха заплетени в тежко наследство. Фердинанд оповести: „Аз съм горд от българското войнство, което удиви старата Европа. Тo славно изпълни великата задача против вековния враг из тракийските полета и македонските усои” [6]. Но царят таеше в себе си желанието да възлага още бойни задачи, преди да се изживее помрачената радост от победата.

За пръв път Османската империя се призна за победена от своите доскорошни „раи”, тези, на които допреди тридесет й пет години забраняваше да носят оръжие. Селските чеда доказаха на дело, че се трудят добре и на бойните полета, леейки вместо пот — безценната си кръв. Те се сражаваха доблестно и всеотдайно, мечтаейки едновременно и за връщане при „буйните нивя”. Някои носеха в раниците си случайно намерени железни палешници за ралата въпреки тежестта им и неизвестността на идния ден. Но трябваше да преживеят още една кървава жетва. Стремежът на управляващите кръгове в Сърбия и Гърция да разделят освободените земи „без оглед на националностите и населенията” създаде „опасно положение на Балканския полуостров”, при което можеха да се намерят „много поводи за взаимни сблъсъци” между балканските държави, а великите сили „няма да се откажат да интригуват” за тяхна сметка. Мнозинството от македонските българи бяха впрегнати в „нов ярем”. Националното обединение на българския народ отново се постави под въпрос [7]. Победоносно завършилата Първа балканска война щеше да има своето злощастно продължение — Втората балканска (Междусъюзническа) война.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. с. 704, л. 15—16.

2. Ленин, В. И. Съчинения, т. 18, С., 1952, с. 402.

3. Пак там, т. 19, С., 1953, с. 20—21.

4. Иванов, Н. Балканската война... с. 315—316.

5. Войната... Т. 5, с. 38—43; Ценов, П., цит. съч., с. 79—89; Реч на д-р Никола Генадиев... с. 9—10.

6. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 3, л. 94—95.

7. Благоев, Д. Съчинения, т. 16, С., 1961, с. 8—9, 36—37, 50.