Глава втора. Под ударите на холерния бич. Оздравяване чрез преговори
МЛАДОТУРСКИЯТ ПРЕВРАТ — ПЛЕСНИЦА ВМЕСТО РЪКОСТИСКАНЕ
В политическия живот нищо не можеше да бъде сигурно, особено в Цариград, столица, разположена на два континента и между две морета. На 10 януари 1913 г. в 15,30 ч., когато във Високата порта министрите изготвяха окончателния текст на отговора, пред сградата се събра шумна тълпа. Около 300 фанатизирани софти (изучаващи в джамиите мохамеданско богословие) начело с Енвер бей нахлуха в заседателната зала, застреляха Назъм паша и принудиха Кямил паша да подаде оставката на правителството. Превратаджиите съставиха ново правителство с велик везир и министър на войната Махмуд Шевкет паша, министър на външните работи принц Саид Халим, а главнокомандуващ стана Ахмет Изет паша. Министърът на вътрешните работи Талаат бей се опита да съчетае две несъвместими неща: „Продължаване на войната не искаме, но сме решени да задържим Одрин като условие, без което не може.” От Берлин дойде известието, че младотурското правителство „щяло да предпочете продължение на войната, отколкото да предаде Одрин” [336]. А известно бе изявлението на Данев, че мир без Одрин не може да се сключи.
Насилственото сваляне на Кямил паша от власт бе предизвикателство, хвърлено срещу Балканския съюз, и означаваше предстоящо подновяване на бойните действия. Първият български делегат сметна, че бе настъпил най-удобният момент за денонсиране на примирието и даване думата на оръжието: „Това трябва да направим по възможност по-скоро.” Фердинанд драсна върху телеграмата одобрителна резолюция: „Възхитен съм от идеята на делегатите да се възобновят военните действия. Трябва тутакси да се скъса.” Министерският съвет обаче реши да се изчака още „някой ден”, както съветваше и Неклюдов. В Лондон бе изпратена директива да се спази обещанието, поето пред силите, да се дочака отговорът на Портата [337]. Денонсирането на примирието можеше да стане след прекъсването на преговорите и в съгласие със съюзниците.
Теодоров изцяло подкрепи мнението на Данев, защото видя в преврата „публичен и предизвикателен за нас отказ да дадат Одрин”: „Ние ще станем смешни тук (в Лондон — б. а.) с нашето очаквателно поведение и ще да се помисли, че се боим от войната, като вследствие на което всички ще поискат да вярват, че ще се откажем от Одрин, както и от всякакво военно обезщетение.” Съюзниците не бяха наклонни да скъсат преговорите, за да се мине и без Одрин: „Ако и великите сили почнат да мислят същото, нашата доскоро отлична позиция ще бъде непоправимо изгубена... Нашето достойнство изисква незабавното прекъсване на преговорите” [338].
Въпреки почитането на „европейския концерт” Гешов на януари предупреди полковник Нерезов, че може скоро да се получи от Лондон известие за прекъсване на преговорите и денонсиране на примирието: „Предвид на сериозното положение в Цариград и на неприятните изненади, които могат да се случат, необходимо е да бъдем всички нащрек... Във всеки случай бъдете готови и бодри.” Отговорът бе изпълнен с увереност: „Взети са всички мерки за посрещането на събитията и изненадите... Чакаме думата и заповедта на Министерския съвет.” Генерал Савов бе известен направо от Данев, че са възможни изненади и преждевременно подновяване на боевете: „Нужна е бдителност, особено откъм Галиполи.” Тон незабавно заповяда по действуващата армия: „Има голяма вероятност военните действия да се подновят в най-скоро време. Вземете нужните мерки, за да бъдете готови за тоя случай” [339].
Помощник-главнокомандуващият не пропусна на 11 януари да напомни на царя, че още преди 24 дена му докладвал за готовността на армията, понеже „всяко протакане е в наша вреда и в полза на противника”: „Поради грешки на нашата политика ние днес сме поставени в сравнително по-неблагоприятно положение в това отношение, отколкото преди 24 дена. При все това армиите са стегнати и могат да почнат военните действия веднага, ако се заповяда. Това в чисто военно отношение.” Генерал Савов се оплака, че не познавал външно- и вътрешнополитическото положение, по което даде думата на правителството [340]. Макар да получаваше преписи от важните телеграми и доклади, привилегия, наследена от пребиваването на царя в Главната квартира.
Вземайки предвид „опасните усложнения”, произтичащи от младотурския преврат, Министерският съвет упълномощи Данев и Теодоров да обсъдят състоянието на спора с Румъния и да направят съответното предложение на Мишу. На 11 януари ръководителят на българската делегация изрази мнението, че не може да се говори за съюз с Румъния, преди да приключи въпросът с поправката на добруджанската граница. Доскоро смятаният за огъващ се български представител отхвърли категорично отстъпването на Каварна, което нямало да се одобри от никой българин. Румънската дипломация се възползува от преврата, Мишу протакаше, докато получи нови инструкции, заплашвайки, че „Румъния ще намери случай да си наложи волята”. Данев заключи не по-малко нервиран: „Очаквам да се разкрият утре картите (на Мишу — б. а.), всичко друго е шашарма, за да се потули гонимата цел.” Но от Певчески мост не преставаха да излъчват доволство от продължаването на преговорите, предричайки сполука, ако се бърза, защото от Букурещ имало „нови известия за примирителен тон” [341]. На чужд гръб жертви се правеха лесно. Стремежът да бъде привлечена Румъния в Балканския съюз бе трудно осъществим, понеже тя желаеше да свири първа цигулка, ако не и да бъде негова диригентка.
Майореску и Йонеску работеха за по-скорошното възобновяване на двустранните преговори в Лондон, София или Букурещ — „моментът бил много важен”. Гешов възрази, че преговорите не са прекъснати и поиска да отговорят чрез Мишу на последното българско предложение. Данев бе окачествен като „единствения наш пълномощник, посветен във всички подробности, поради което и преговорите ще се водят там, където се намира той”. Румънското правителство обаче намери за недостатъчни предложените досега отстъпки и на 12 януари се спря на линията Силистра — Балчик включително. Естествено отговорът на Данев бе решително отрицателен”, одобрен единодушно от Министерския съвет [342]. Пак се потърси съдействието на Сазонов, чието предложение всъщност бе отхвърлено в Букурещ.
Колкото и представителите на великите сили в София да повтаряха неуморно да не се скъсват преговорите преди отговора на младотурското правителство, Гешов на 12 януари допълни инструкциите до делегатите: „Разбира се, че ние не можем да чакаме безконечно.” Министерският съвет им възложи да определят какъв срок да дадат чрез Грей за получаване на отговора на колективната нота, например до два дена, след споразумение със съюзниците. Поддържайки мнението на Данев за скъсване, Маджаров изтъкна, че след отказа да се отстъпи Одрин продължаването на войната става неизбежна необходимост. Дори най-малките съмнения в мощта на българското оръжие трябваше да бъдат унищожени чрез пълна победа [343].
Допускайки неприятната възможност великите сили да поискат от България да се откаже от Одрин, за да се улесни тяхната задача, Гешов изпрати недвусмислено окръжно до легациите: „Ние по никой начин не можем да сторим това.” Особено след като „европейският концерт” призна отстъпването като належащо, а и самият Велик диван прие искането. Уверен в отрицателния отговор на младотурското правителство, министър-председателят съобщи, че телеграфира на делегатите „да скъсат преговорите, след като дадат един твърде кратък срок за турския отговор на колективната нота” [344]. Портите на Одринската крепост оставаха здраво затворени, поне щеше да бъде незаслужен упрекът на великите сили, че „се разбиват отворени врати”.
Данев се обърна с горещ призив към съюзническите делегати „да вървят по единствения път, който ни остава, ако не от друго, поне от кумова срама”. Той изтъкна повелително и пред сър Едуард мотива за скъсване на преговорите, при което ръководителят на Форин офис „на половин глас” отбеляза, че силите чакат отговора. Данев подозираше, че Портата може мълчаливо да отхвърли съветите или да отговори много късно. Самият преврат дал „най-внушително отрицателен отговор”. Този път Грей се въздържа да дава съвет, защото рискът бе за България, само помоли делегатите да останат в Лондон няколко дни след скъсването. Молбата бе удовлетворена [345]. Като дипломат Данев проявяваше повече раздвижения парижки, отколкото лондонския сдържан маниер. На Темза се шокираха от най-малкото нещо, което на Сена би звучало добре.
Първият български делегат вложи цялото си красноречие да убеждава за продължаването на войната и на 13 януари черногорските и гръцките пълномощници също се изказаха за прекъсване на преговорите. Той обаче напразно се опитваше да обясни на сръбските представители, че „с чакане ставаме смешни, понеже Портата даде вместо отговор — плесница”. Единствено липсата на инструкции от Белград бавеше разпадането на конференцията за мир. Вместо тях там вече смятаха Битоля за „спорен” град. Посланиците дадоха да се разбере, че ако въпреки техните опити да предотвратят възобновяването на военните действия това се случи, то силите ще гледат пак „да ги ограничат по място и време”, запазвайки всички „строг неутралитет спрямо преговарящите или воюващите”. Не съществуваха изгледи, че „някои сили ще напуснат концерта”, за да действуват по свое усмотрение [346]. Съюзниците не биваше да прибягват до определяне на къс срок, който, макар и отправен до Портата, би се изтълкувал като незачитане на „европейския. концерт”.
Колкото и да се преструваше на разгневен, Фердинанд посрещна преврата с облекчение, дори като подходяща „услуга”. Той сподели защитеното от Чапрашиков мнение в телеграма от Лондон, която препрати на генерал Савов за изпълнение: „Единственото, което остава да правиме — е да скъсаме веднага преговорите и да почнем атаката на Одрин... Скъсването е наложително, и то в най-късо време.” Той с удовлетворение отбеляза, че посланиците са запознати от Данев с разширяването на българските искания — „изходът на Мраморното море остава за нас абсолютно необходим” [347].
Гледайки да бъде все пак с нещо полезен на действуващата армия, царят предупреди своя помощник, че според „няколко източници” Шукри паша тъкмял да пробие обсадния обръч и да нападне българските армии пред Чаталджанската позиция, като едновременно настъпи и Галиполската армия [348]. Войските напразно прекараха още една безсънна нощ.
Министерският съвет прецени, че превратът усложни положението и може да забави „за дълго време” сключването на мира и без да е „симпатичен” на Европа. На 13 януари сутринта Гешов телеграфира на генерал Савов, че „съюзните държави ще побързат да използуват случая толкова скоро, че да не дадат никакво време на младотурците да се консолидират политически в Цариград и да преустроят армията си на Чаталджа и Галиполи”: „Моментът е благоприятен и не би трябвало да го пропускаме” [349]. След три часа обаче министър-председателят промени становището си.
За да бъде последователен в предпазливото си държане, същия ден преди пладне генерал Фичев лично докладва на Гешов в София, че не трябва да се прекъсват преговорите за мир, защото напразно щели да се дават жертви, без да бъдат постигнати положителни резултати, а и поведението на съюзниците изисквало „непременно сключването на мира”. Той запита дали Данев е запознат с мнението на генералите в Коронния съвет, че след денонсирането на примирието до пролетта не могат да се предприемат никакви настъпателни действия. Министър-председателят веднага телеграфира до Лондон горното мнение, прибавяйки със закъснение оправдателното предупреждение: „Счетох за нужно да знаете това в навечерието може би на скъсването на преговорите” [350].
Данев се сблъска с „пълна и тежка изненада”, разполагайки с настойчивите телеграми на генерал Савов с натрапващото се искане „да се скъсат час по-скоро” преговорите, понеже тяхното протакане „ще се отрази крайно вредно на армията”. Той упрекна Гешов, че късно му съобщава мнението на генералите, инак щял да действува по съвсем друг начин, дори след преврата в Цариград. Ръководителят на българската делегация виждаше едничката възможност да отсрочи прекъсването с един-два дена, и то с риск да се утвърди съществуващото вече убеждение, че армиите са негодни за бойни действия с всичките лоши последствия от това. Ето защо той си позволи да дава съвети в областта на военната стратегия: „Ние трябва да отиваме напред решително и без колебание. Ако почнат военните действия, никой не ни налага да атакуваме Чаталджа; ще е напълно достатъчно, ако на първо време се ограничим с превземането на Одрин, което може и да реши участта на войната. Ако пък не сме в положение да вземем и Одрин, то това трябваше да ни кажете по-рано, та да се съобразяваме с нашето военно положение” [351].
Царят бе също така „най-тъжно изненадан”, че Данев не е скъсал преговорите на 14 януари вечерта, и вместо това на 15 януари сутринта прочете горецитираната телеграма за отлагане на денонсирането. Той обвини началник-щаба в „подли доноси”, а министър-председателя в своеволни ходове „зад гърба” на държавния глава, изтъквайки, че в Караагач всички генерали, с изключение на генерал Фичев, са се изказали за подновяване на военните действия: „Моля най-убедително да не се влияете от неизмеримата страхливост на Гешов и предателското малодушие на началника на Генералния щаб и да скъсате час по-скоро, иначе нашият престиж в Европа е окончателно унищожен” [352]. Той бе запаметил българската поговорка — „На зла круша — зъл прът”.
Същевременно Добрович бе изпратен у дома на министър-председателя, за да му връчи писмена присъда, която не вещаеше нищо добро за неговото по-продължително задържане на власт: „Дълбоко съм възмутен от подлостта и предателството на генерал Фичев, който още снощи ми каза обратното на това, което Вие ми бяхте казали. Жалко! Слабостта, която имахте да телеграфирате на г. Данев зад гърба на царя, ме кара да мисля, че честта на Вашата страна е дълбоко и непоправимо компрометирана. Искам завръщането в София на господата Теодоров и Данев.” Генерал Фичев изпадна напълно в царска немилост или, както се казваше, бе „зачеркнат в тефтера на Фердинанд”. Гешов пък взе да предчувствува, че Фердинанд се готви да го замести с Данев [353].
Първият български делегат въздъхна с облекчение, когато получи царското поощрение. Той припомни, че преди две-три седмици бил заставен да чака намесата на силите и влязъл дори в спор с генерал Савов, „за да не бърза много, че малко бавене не ще разстрои армията”: „Но аз всякога вярвах, че армията е готова да си изпълни дълга не само доблестно, но и успешно.” „В недоумение върху истинското положение на армията”, Данев забави скъсването с един-два дена, „но днес (15 януари — б. а.) то е решено окончателно и утре ще бъде свършен факт”: „Ще остане прочее на генерал Савов върху основа постановлението на примирието да го денонсира, както намери за добре и да поведе войските напред” [354].
Същият ден съюзническите делегати подписаха нотата до Решид паша, с която се съобщаваше след триседмичното изчакване за прекъсването на преговорите. Копие от нотата се изпрати на Грей с благодарност за оказаното гостоприемство. Гешов се присъедини към решението: „Съгласни сме и ние (министрите .— б. а.), че скъсването се налага. Чакаме известието за скъсването и кога най-рано можете да тръгнете за тук” [355]. Данев и Теодоров бяха нужни в София, за да се вземат съдбоносни решения.
Представителите на великите сили подеха мълвата, пусната от Цариград, че отговорът на младотурското правителство може да бъде примирителен. Грей запита при какви условия България би продължила преговорите. Данев бе категоричен: „Ако Турция отстъпи Одрин преди подновяването на войната.” Почетният председател на мирната конференция посъветва да се забави денонсирането на примирието два-три дни и делегатите да останат още няколко дена в столицата на Британската империя [356]. Гостоприемството можеше да се уважи, ако бе свързано само с желанието на Грей да се справи с извънредно трудната задача на домакин.
Очертавайки разноезичието в Главното командуване, генерал Савов продължи да поддържа пред Фердинанд, че протакането на преговорите отдавна е станало вредно за бойната способност на войските. На съвещанието в Караагач се изтъкнала готовността да се подновят военните действия, като на Чаталджа и Галиполи до пролетта няма да се настъпва, „а заради това да насочим решителните си действия срещу Одрин”: „Това се каза да го знае правителството и да не обвинява впоследствие Главната квартира в бавно водене на операциите, в затягане на самата война, която под влиянието на горните обстоятелства ще бъде продължителна... Военните интереси налагат, ако политическите не се противопоставят, час по-скоро тия преговори да се прекъснат и подновят военните действия” [357].
След като изслуша обясненията на генерал Фичев относно случилото се недоразумение, на 16 януари помощник-главнокомандуващият прехвърли отговорността върху правителството, което не съобщило в Лондон поне за сведение важните решения на Коронния съвет. От една страна, той потвърди необходимостта да се превземе Одринската крепост, а, от друга, изтъкна, че и след това едва ли Портата ще поиска мир, без да бъдат разбити и унищожени главните й сили на Чаталджа и Галиполи. Генерал Савов се жалва пред Фердинанд, че към чисто военните отговорности му се прибавят и политически [358]. Засега той чакаше заповеди само от правителството, а скоро щеше сам да обсеби и правата за намеса във външната политика под предлог, че „слуша” царя.
Сложната военнополитическа обстановка намери двузначна оценка в доклада на генерал Савов до Фердинанд от 16 януари. Той стовари подновяването на военните действия върху грешките на българската дипломация при Чаталджа. Действуващата армия бе „съвсем готова” и толкоз по-боеспособна, колкото по-скоро се започнат военните операции: „От чисто военна гледна точка следователно налага се час по-скоро преговорите да се прекъснат и операциите да почнат.” Но помощник-главнокомандуващият пак предупреди, че поради невъзможността да се водят настъпателни операции на Чаталджанския и Галиполския фронт, които „поради своята ефикасност бързо да могат да турят край на войната”, те не могат да се почнат по-рано от два-три месеца и следователно войната се очертаваше продължителна. Това означаваше страната да се обрече на крайно изтощение още за четири месеца, след като бе изпуснат вече един месец. Обзет от внезапно благоразумие, генерал Савов изказа мнение да се пристъпи към подновяване на бойните действия само като „последно средство”, след изчерпването на всички други средства за постигане на гонимата цел [359].
За да бъде проверено дали е запазено единодушието на силите, помощникът на главнокомандуващия предложи българското правителство да заяви, че не може да държи в бездействие 500 000 армия на бойното поле и в петдневен срок желае да разбере дали ще се удовлетворят неговите искания. Ако не се получеше положителен отговор в определения срок, то това издаваше липсата на съзвучие в „европейския концерт”, което предполагаше, че подновяването на военните действия ще послужи за облекчаване териториалните ламтежи на Австро-Унгария в Албания и Македония и на Русия към Цариград, без да се допусне България на Мраморно море. Заключението на доклада бе доста условно, защото поставяше продължаването на войната в зависимост от поставянето на по-големи български искания. Българските армии стояха на Карасу, а на правителството стигнал куражът „едва” за искане на гранична линия по Еркене [360].
Младотурците се стремяха да проточат преговорите до пролетта, когато да настъпят, засилени по сухите пътища от Чаталджа и Галиполи към Одрин. За да даде доказателство за доверие към умението на Министерския съвет да пази тайна, помощник-главнокомандуващият запозна Гешов със същината на замисъла в оперативния план — при натиск от превъзхождащи вражески сили двете авангардни дивизии да се оттеглят от Чаталджа на главната тилна позиция. Това предупреждение се отправи, за да не би „такъв един мним успех на турците” да се изтълкува зле в политическите среди и в обществеността. Правителството оцени въпроса като „чисто военнотехнически”, в чието решаване не може да се намесва [361].
Този път Гешов бе пределно кратък в обръщението си до генерал Савов: „Министерският съвет моли да му съобщите деня и часа на денонсирането на примирието при вземане на всички нужни мерки за успешното водене на войната.” Той се заинтересува дали противникът възнамерява да настъпи от Чаталджанската позиция, но бе разочарован: „До откриването на военните действия и до окончателното разяснение на обстановката нищо положително не може да се каже за намерението на противника.” Голямата грижа на помощник-главнокомандуващия бе настаняването, разширяването и укрепването на съюзниците в Македония, особено след принудителното изтегляне на българските войски от нейните източни части: „Подновяването на войната ще ги прикове още повече в полза на нашите съюзници” [362].
Сър Едуард допускаше денонсирането на примирието да закъснее „с някой друг ден”, за да се види ще има ли скъсването на преговорите „благоприятно влияние на духовете в Цариград”. Данев застъпи противното гледище: „Аз обаче нищо не очаквам, та на мнение съм да се оставят военните власти да действуват по свое собствено усмотрение — нито прибързано, нито замедленно.” Съюзническата нота се връчи на 16 януари в 15 ч. В нея се наблегна на напразното триседмично очакване и преврата в Цариград, осуетил „всякаква надежда да се дойде до сключване на мир”, поради което преговорите се прекъсваха [363].
Генерал Савов, макар да смяташе, че правителството трябва да реши кога да се денонсира примирието и да му заповяда кога точно да се подкачат бойните действия, се разпореди и от името на всички съюзници денонсирането да се извърши на 17 януари от 19 ч., а военните действия да започнат отново на 21 януари в 19 ч. Махмуд Шевкет паша бе веднага уведомен за края на примирието. Допускаше се, че неприятелят ще открие огън преди изтичането на определения четиридневен срок. С голяма вероятност се предполагаше, че той може да настъпи от Галиполския полуостров, за да действува във фланг и тил на съединените армии, което да улесни настъплението на Чаталджанската армия, или за да деблокира Одринската крепост. Линията Ерекли—Родосто—Шаркьой се обяви за десантноопасна [364]. Със скъсването на преговорите поне щеше да се узнае, че или Портата ще отстъпи, преди да изминат броените четири дена, или ще бъде необходимо да й се наложат условията на самото бойно поле.
Младотурският преврат и последвалото денонсиране на примирието бяха добре дошли за засилване на румънския натиск. Потвърди се искането на линията Тутракан—Добрич— Балчик или най-малко Силистра—Балчик без Добрич. В окръжно от 13 януари Гешов изрази учудването си от настояването на линията Силистра—Балчик, тъй като Йонеску в присъствието на Мишу изключил тези два града. Ако румънският пълномощен министър не получеше нови инструкции, българското правителство одобряваше „решително отрицателния” отговор на Данев. На Бобчев бе възложена задачата да ходатайствува пред Сазонов най-енергично „да въздействува върху румънското правителство да не се повръща на въпроси, които се считат за свършени”: „По никой начин ние по тях не можем да отстъпим” [365]. Честото повтаряне на заричащото „по никой начин” не даваше никакъв признак за по-нататъшна отстъпчивост. Все по-ясно се очертаваше настойчивото желание на Съглашението да откъсне Румъния от Тройния съюз чрез възнаграждаване в Добруджа.
Предстоящото подновяване на военните действия накара генерал Савов да постави като условие в хода на преговорите с Румъния — тя „да запази по отношение на Турция абсолютен неутралитет, тоест да се задължи да не позволява да се превозват през нейната територия материали и храни за Турция” [366]. Строгата бележка по отношение на твърде съмнителния неутралитет на северната съседка бе напълно уместна. Потокът от оръжие и боеприпаси, изпращани от Централните сили през Кюстенджа за Цариград, не спря нито за ден.
Самият Йонеску упорствуваше, че не бил се отказал от линията Силистра — Балчик, а само заявил на Данев, че „приема с него да обсъжда, спори и се бори, което значело, че може да отстъпи нещо от него, но не да се отхвърли изцяло (румънското искане — б. а.)”. След завръщането си от Лондон министърът на вътрешните работи потвърди пред Шебеко неотменената парола Силистра. Неговият партньор Мишу „изненада” на 14 януари с колкото ново, толкова и старо искане на линията Тутракан—Балчик. Поради предстоящото отпътуване на Данев и за да приключи преговорите в Лондон, Мишу предложи да съставят протокол, в който да бъдат изложени българските пределни отстъпки и румънските максимални претенции. Първият български делегат прие, предвиждайки прекъсването на преговорите. Румънският пълномощен министър заяви, че „след съставянето на протокола двете правителства ще се разправят направо”. Като преживя дълбоко „новата изненада на Мишу”, направила невъзможно положението на българската външна политика, и поради необходимостта съдбоносните въпроси да се решават „напълно осветлени”, Гешов подкани Данев и Теодоров да ускорят завръщането си в София [367].
Майореску потвърди минималното искане Силистра — Балчик и максималното Тутракан—Балчик. Правеше впечатление преди всичко стремежът да се разшири излазът на Черно море. Той бе на мнение да се отбележат в протокола максималното искане на Румъния и минималното предложение на България, върху които двете правителства да поспорят и ако не могат да се споразумеят пряко, то да прибягнат до посредничеството на великите сили. Министър-председателят се учуди престорено, че в София не обърнали никакво внимание на предложението за съюз и помощ, но и за „благоволителния неутралитет” трябвало да се даде нещо [368]. На често казваното българско „по никой начин” румънските политици не се уморяваха да повтарят „дайте нещо”, понятие с доста разтегливи граници.
Предстоящото подновяване на бойните действия в Тракия облекчаваше румънските управляващи кръгове в стремежа им да заграбят цяла Южна Добруджа и накара Данев да сложи подписа си под протокола на 16 януари 1913 г. Мишу вписа румънското искане, линията Тутракан—Балчик включително. Българският представител повтори писмено известните вече отстъпки: черковно-училищна автономия на куцовласите в Македония, разрушаване на укрепленията около Силистра, отстъпване на двата издадени напред триъгълника на добруджанската граница и един трети триъгълник с 5—6 км от черноморския бряг. Споменатите отстъпки щяха да се извършат след окончателното определяне на новата южна граница на България. Мишу се обяви против обнародването на протокола и допълни, че горепосочената линия „не била тяхната последна дума, а я турили за пазарлък”. Данев отбеляза, че в София „са много възмутени от тоя начин на водене преговорите” [369]. Протоколът трябваше да послужи като основа за продължаване на преговорите.
Най-сетне на 17 януари в 14,30 ч. принц Саид Хал им връчи на маркграф Палавичини отговора на колективната нота. Портата предлагаше границата с България да минава по течението на Марица, като намиращата се на нейния десен бряг част от Одрин да бъде българска. Тя запазваше четирите острова пред входа на Дарданелите, а останалите предоставяше на решението на великите сили. Данев прецени, че новото предложение не може да бъде основа за подновяване на преговорите, защото Одрин и Беломорските острови трябва да бъдат отстъпени безусловно, и то преди възобновяването на военните действия, инак — „с първия изстрел ще се променят и нашите условия” [370]. Всъщност ставаше дума не само за Одрин, а и за вилаета, изцяло зает от българските войски. Под промяна се разбираше задържане на „прозореца към „Мраморно море” — Родосто.
Веднага след денонсирането на примирието генерал Савов издаде на 17 януари директива № 20, с която заповяда военните действия да се подновят точно в 19 ч. на 21 януари, допускайки обаче противникът да не дочака този срок. Авангардните дивизии на 1-ва и 3-а армия, след като в достатъчна степен успееха да затруднят вражеското преминаване през Карасу, трябваше да се оттеглят 4—5 км назад на главната позиция, но по такъв начин, „щото да се даде възможност на главните сили на армиите, ако обстановката позволи, да атакуват противника във време на марша с дясното си крило и го отхвърлят към Странджа и отрежат от Чаталджа”. 2-ра армия пристъпваше към „усилена бомбардировка” на Одринската крепост, вземайки всички мерки против възможен пробив на гарнизона. 4-а армия получаваше отговорната задача да настъпи енергично напред с цел да овладее линията Шерефте — Шаркьой — Кавак и да изпрати разузнавателни отряди към Булаирската укрепена позиция, „без да се увлича в по-нататъшно нахлуване в полуострова”, защото същевременно осигуряваше левия фланг против възможни десанти, „особено на линията Родосто — Шаркьой”. 3-а балканска дивизия оставаше в гр. Чорлу в разпореждане на Главното командуване [371].
Генерал Савов изчисли, че са нужни в най-скоро време 5000 коня за обозите, за да могат съединените армии да настъпят и проявят своята сила при Чаталджа. Той се обърна направо към царя за „мощно застъпничество пред правителството, защото иначе операциите ще се затегнат и войната ще се продължи доста дълго време, а това ще изтощи окончателно страната и ще даде възможност на противника да се засили” [372]. И при най-добро желание обаче правителството не би могло да достави толкова много коне в такъв къс срок.
За да се премахне вредната „безредица”, на 11 януари военният министър осведоми генерал Фичев, че за в бъдеще връзката между щаба на действуващата армия, отделите на Военното министерство и други невлизащи в състава на действуващата армия инстанции ще се осъществява единствено чрез него. Генерал Никифоров разработи проект на „Привременно положение за командуването и управлението на въоръжените сили в царството във военно време”, който подлежеше на утвърждаване от царя, за да влезеше в сила. Министърът искаше да отстрани възникналата двойственост в ръководеното от него ведомство, като го разграничи от щаба на действуващата армия. Той предложи, ако монархът не благоволи да поеме Главното командуване на действуващата армия, да го възложи на „едного от най-достойните офицери”, а ако го поеме лично — да назначи също такъв генерал за свой помощник, разполагащ с правото „да действува всякога само от името на .Негово Величество” [373]. По този начин се узаконяваше завареното положение, следователно генерал Никифоров имаше възражения само против личността на генерал Савов.
Заповедта на помощник-главнокомандуващия по действуващата армия започва с обвинението, че „турците са искали само да печелят време и да ни залъгват”, отказвайки да дадат границите, падащи се по право на победителите. Той призова войските да продиктуват условията на мира на самото бойно поле, след като прогонят врага „отвъд морето”, за което българската армия е готова повече от началото на войната. Генерал Савов закле войниците в духовете на загиналите им бойни другари, гледащи ги от висините небесни [374].
Командуването на 1-ва и 3-а армия отново се обедини в оперативно отношение, този път в ръцете на генерал Кутинчев, на чиято армия се отреждаше водещата роля. Редуването на командуващите бе предлог. Неувереността на генерал Димитриев, последвала злополуката пред Чаталджанската позиция, се напомняше от неговите съперници. Неговият командуващ съединените армии отбеляза с удовлетворение: „Може би война и да не почне, обаче това назначение е голяма плесница за Радкото.” Самият командуващ 3-а армия въздъхна с облекчение: „Старши е, па нека си опита и той късмета, може би ще бъде по-щастлив” [375]. Царят раздаваше ордени и плесници с еднакво настървение.
Генерал Кутинчев допускаше, че противникът ще нанесе главния удар срещу десния български фланг, за „да подаде ръка” на Галиполската армия, едновременно със стоварване на десанти между Ерекли, Родосто и Шаркьой, разделяйки съединените армии от 4-а армия. Срещу левия фланг в посока Странджа врагът би настъпил с по-малка вероятност, защото се излагаше на отрязване от Чаталджа и притискане към север. Ако пък ударът се нанесеше в центъра на съединените армии, Чаталджанската армия би срещнала отпор с техните вътрешни флангове и щеше да бъде застрашена от обхващане с външните флангове. Генерал Кутинчев намери трудно изпълнима идеята на генерал Савов да се отхвърли врагът на север към Странджа, понеже той щеше да нанесе удар по 1-ва армия, чийто маневрен фланг се обстрелваше от корабна артилерия. С оглед на изтъкнатите съображения на 18 януари командуващият съединените армии представи в Главното командуване свой план. Според него противникът се извличаше до отбранителната линия Балабанли — Синекли — Странджа, след което се минаваше в решително настъпление с левия фланг на 1-ва армия и десния фланг на 3-а армия, за да се разкъса центърът на врага и притисне с по-голямата си част към Мраморно море. Външните флангове на армиите се осигуряваха със силни позиции [376]. Съгласно този план постигнатите резултати в стратегическо отношение нямаше да бъдат решаващи, обаче се добиваше с голяма увереност онзи тактически успех, обещаващ да стане безусловно решаващ за изхода на операцията.
Макар да държеше на директивата си, предполагаща по-смели и по-рисковани действия, но с по-решителни резултати, генерал Савов предостави свобода на командуващия да действува според преценка на място: „Очевидно е, че чужд план на действие не може да Ви се натрапва. В случая Вие като изпълнител трябва да бъдете и съставител на плана за своите действия.” Защото имаше насреща си един по-самостоятелен командуващ съединените армии, поел цялата отговорност и следователно имащ правото да предвижда и заповяда. Поради твърдо проявената самостоятелност директивата не му се наложи. Полковник Нерезов сподели с Гешов основната оперативна идея: „Ние бихме желали турците да настъпят от тоя фронт (Чаталджанския — б. а.) с всичките си сили, та един път завинаги по-скоро да свършим с тях” [377].
Що се отнасяше до двете сръбски дивизии под Одрин, генерал Савов се изказа за тяхното оставане в блокадната линия, понеже нямаше възможност да се заместват с войски от Чаталджа и Галиполи. „Блазнен от надеждата да добие нови отстъпки”, Пашич не само че не си прибра дивизиите, но и предложи още войски. Добре пресметната „щедрост”, защото сръбските държавници и дипломати вече открито говореха за присъединяване на Охрид и Прилеп, „спор ставало само за Битоля и Велес”. Българското население бе подложено на такива жестоки гонения, че се питаше дали наистина това са съюзниците „освободители”. Гешов предаде чрез Бобчев на Сазонов, че българското правителство не въстава публично срещу сръбски те произволи, за да не даде на света „печалното зрелище на съюзнишки раздори преди подписването на мира”, но е длъжно да протестира пред великата покровителка: „Ние по никой начин не ще се съгласим да се излезе вън от линията, определена в известния и на Сазонов наш договор със Сърбия” [378].
Руският външен министър се задоволи да предупреди „да гледаме да избегнем историческия скандал на един раздор, като се проникваме от великия интерес на съюза, така необходим днес, още по-необходим в бъдеще”. За сръбското правителство той имал „готов справедлив отговор, който няма нужда да му се напомня, а именно, че честните хора стоят на договорните си задължения” [379]. Ако можеше да се срещне честността в политиката на предварителното изиграване.
Солун продължи да бъде подводната скала във все по бурното море на българо-гръцките отношения. Ризов бе особено хипнотизиран от „бисера на Бяло море” и откликваше болезнено на всеки слух за неговото отстъпване, не преставайки да се прикрива зад „нашите приятели”. Гешов основателно настоя да посочва кои точно са „приятелите”, за да се разбере стойността на техните съвети. Той опроверга вестникарското съобщение относно някакво отстъпване на Солун, за каквото не било и продумано в Министерския съвет, макар видни македонски българи да предпочитат да се мисли най-напред за Югозападна Македония, населена „с многозаслужили със страданията си българи”, а после за Солун: „Да вземем и тях, и Солун, ще бъде мъчно. Но ние настояваме за Солун” [380]. Неслучайно Солун стана център на противобългарски преговори между военни и граждански представители на Гърция и Сърбия.
Придобил самочувствието на инициатор на Балканския съюз, Ризов се учуди от недосетливостта на министър-председателя. Толкоз близко до ума било предположението, че „наши приятели” могат да бъдат съглашенските посланици и някои италиански политически мъже. Той разкритикува българските делегати, че водели преговорите в Лондон „по турски, при много дрънкания и малко работа, и при пълно незнание на турската психология и положението в Цариград”. Стрелите бяха отправени предимно срещу Данев, което застави Гешов да защити ръководителя на коалиционната партия: „Настоявам да си оттеглите тая депеша, да се откажете от обичая да критикувате с шифровани телеграми (а не в частни писма — б. а.) дела, по които не може да бъдете осветлени.” Притиснат о стената на недостатъчната осведоменост, Ризов се измъкна тактично: „Понеже човешкият ум още не е достигнал до всезнанието и всепредвиждането, особено по крайно сложните политически въпроси, аз съм винаги считал за полезна всяка интересна и безпристрастна критика, даже когато тя не е напълно основателна. Но ако Вие мислите иначе, оттеглям шифрованата си телеграма под № 20, толкова повече, че не съм имал никакво намерение да нападам някого” [381]. Във взаимоотношенията между министьр-председателя и неговия съратник дипломат се появи разширяваща се цепнатина.
Венизелос реши на връщане от мирната конференция да се появи лично в Солун, като посети пътьом Белград, без да се отбива в София. Пашич отново постави въпроса за съюзнически кондоминиум. Хаджимишев призова правителството да бъде нащрек, за да се провалят гръцките опити за споразумение със Сърбия против България, особено при възникване на затруднения с подновяването на военните действия. Честото гостуване на княз Александър в Солун умножаваше натрапващите се подозрения. Генерал Савов командирова в града с преобладаващо еврейско население четирима български офицери от еврейски произход [382]. Не толкова за „носене на военната служба”, колкото с политическата задача да влязат във връзка с местните еврейски първенци.
След младотурския преврат, извършен от офицери — немски възпитаници, се забеляза рязка промяна на германската външна политика в полза на Османската империя. Меродавните кръгове в Берлин обвиниха съюзниците в прибързаност въпреки дадените им съвети да не прекъсват преговорите и да не денонсират примирието, преди да получат отговора на колективната нота. Цимерман се обърна на 18 януари към Ив. Ст. Гешов с призива България да допринесе за запазването на европейския мир чрез „полюбовно ликвидиране на въпроса”. Вилхелмщрасе се опасяваше от пренасяне на балканските усложнения и в Мала Азия, „гдето Германия има колосални интереси, които не може по никой начин да жертвува”. Изказа се надеждата, че „в София ще погледнат с добро око на отговора на нотата, въз основа на която би могло да стане нещо, ако съюзниците имат добрата воля”. Великите сили трескаво разменяха мнения за предотвратяване възобновяването на бойните действия. Дипломатическият представител дойде до разбираемия извод, че „ако някои велики сили имат интерес от протакането на преговорите, то ние трябваше да направим това, което диктуват нашите интереси плюс освобождаването ни от намесата на великите сили” [383]. Възвръщайки силната си позиция на Босфора, Германия щеше да пречи на съглашенския натиск.
Що се отнасяше до компромисното предложение „светите места” в Одрин да се превърнат в „мохамедански оазис” под управлението на Халифата, Данев духовито отклони подобен изход: „Това е немислимо поради съвременната несигурност на въздухоплаването, което би останало да осигури съобщенията на Одрин с Турция!” Християнските „свети места” в Ерусалим бяха под османска власт. Теодоров допълни, че България уважава религиозните права на друговерците, но първо трябва да се прокара границата и уреди военното обезщетение. Гешов изрази готовността на правителството да допусне в Одрин османски генерален консул, който да отговаря и за джамиите, но при условията: граница Мидия — Сарос, военно обезщетение и „мирът да бъде сключен час по-скоро” [384].
За да отбие сръбското попълзновение за разширение на „спорната зона” в Северозападна Македония и за да предотврати включването на Дебърско в Албания, Данев на 19 януари връчи мемоар по албанския въпрос. Посланиците го запитаха относно новото течение в Сърбия по разграничаването, на което трябваше да отговори, че „то произлиза от неотговорни кръгове и е без значение” [385]. Друго не можеше и да си позволи да каже, след като очакванията се насочиха единствено към справедливостта на височайшия арбитър.
В съгласие с посланиците Грей препоръча да се вземе повод от отговора на колективната нота, отстъпваща одринското предградие по десния бряг на Марица, и като се обяви за незадоволителна, да се изброят отстъпките по религиозни съображения. Това могло да стане и след възобновяването на бойните действия. Данев схвана разумното зърно на съвета: „По този начин нишката на преговорите за мир не ще бъде окончателно скъсана. На мнение съм да приготвите отговора и да го подадете най-вече ако операциите около Одрин не се очаква да се увенчаят веднага с успех” [386]. Преговорите за мир можеха да се водят и в хода на военните действия, както направи Италия в Триполитанската война.
След като обяви отговора на Портата за неприемлив, Данев напусна Лондон на 20 януари, възнамерявайки да се отбие пак в Париж, Берлин и Виена, но успя да осъществи само първото посещение, защото царят и правителството го повикаха да се завърне незабавно в София. Фердинанд държеше на линията Мидия — Родосто и не прие „комбинацията” — Одрин български, а „светите мохамедански места” под контрола на османския генерален консул. Той бе сърдит на Николай II, че не му отговаря на писмото, чието съдържание бе неизвестно на Министерския съвет, макар и предадено от Теодоров. Съзираше причината в нежеланието на императора да даде Родосто. Царят нямаше преки връзки с правителството точно когато те трябваше да бъдат най-тесни, а ги осъществяваше чрез Добрович. Поиска да се срещне с ръководителите на опозицията, преди да отпътува за Одрин, за да чуе първия топовен гърмеж. Гешов схвана царското недоволство като „сигнал за разделяне” и бе готов да подаде оставката на правителството [387]. Но сега не бе време за оставки.
Българското правителство продължаваше да търси подкрепа в Петербург по добруджанския въпрос, макар че оттам „правеха мили очи” на Румъния. Гешов направи обратен извод от поведението на Сазонов — конвенцията не е писмено денонсирана, следователно „тя е в сила”. Той отрече обезсилването от българска страна с искането да бъде допълнена конвенцията и със започването на преговори през 1910 г., изтъквайки „така очевидното” правило: „Щом нещо ново не е подписано, неденонсираното старо остава в сила.” Още повече, че приветствуваната от Певчески мост „сговорливост” на Румъния изчезна с поставянето на въпроса за откъсването на цяла Южна Добруджа, което не можеше да се извърши доброволно. Министър-председателят пак помоли Сазонов въз основа на член 3 „да обсъди зряло въпроса за една ефикасна подкрепа на България”, за да не се дава оръжие в ръцете на „противниците на съюза с Русия” да твърдят, че Русия е отказала да изпълни задължението си според военната конвенция [388]. На широката общественост не бяха известни подробностите около сключването и съдбата на това тайно съглашение.
Макар да отричаше валидността на конвенцията, на 18 януари Сазонов предупреди Нано, че ако православна Румъния нападне в гръб славянска България, когато воюва с мохамеданите, руското правителство „не би могло да остане повече господар на положението”. Предвид сериозните последици той посъветва „Румъния да размисли два пъти” [389]. Точно тука бе ключовото положение в отношението на Петербург към българо-румънския спор, което заблуди управляващите кръгове Б. София. По-късно, когато противникът на България се откри в лицето на Сърбия, Певчески мост възприе спрямо Румъния тактиката на развързани ръце.
На 20 януари Бобчев завари Сазонов ядосан от денонсирането на примирието, остро обвиняващ българското правителство в „неблагодарно отнасяне към неговото мнение и съвети,, които искаме да чуем, а не изпълняваме”. След протакането на преговорите с Румъния, „сега и Русия не може да помогне”. Йонеску се завърнал в Букурещ разярен с думите: „Отидох в Лондон българофил, върнах се българофоб.” Първият човек на руската дипломация смяташе, че е невъзможно да се отзоват да българската молба за помощ — „не само дипломатически, тоест да воюваме”: „Конвенцията не ни задължава. Вие сами се отказахте от нея.” Николай II изрично предупредил Данев в Ливадия, че Русия „решила две-три години да не воюва с никого”, така че тя сама ще избере благоприятния момент, а не други да я вкарват преждевременно във войната: „Който не слуша съвети, няма право на помощ... Вие нямате право даже и на дипломатическа помощ.” Самото споменаване на военната конвенция вече „го кара да излиза от себе си”. Бобчев се опита да възрази, че съветите на Сазонов били уважавани, доколкото е възможно: „Руското правителство и да няма конвенция, не може да допусне нарушение целостта на България. Конвенцията ние считаме за неотменена и сега настъпи моментът за прилагането й” [390]. Той залагаше на общественото мнение, което обаче не беше постоянна положителна величина.
Рязкото недоволство на сърдития Сазонов бе посрещнато в Министерския съвет с „дълбоко опечаление”. Гешов подчерта, че руските съвети са били изпълнявани — Данев бе изпратен в Букурещ, прие се предложената ректификация, но румънските меродавни фактори, вместо да отговорят положително, изчакали преврата в Цариград, за да отправят съвършено неприемливо искане. Денонсирането на примирието станало седмица след преврата, след изслушването на мненията на Грей и посланиците, които вече се съмнявали дали изобщо ще последва отговор на колективната нота. Българското правителство очакваше „едно стресване” у Сазонов, за да се откаже „от едно с нищо неоправдано враждебно държане” спрямо неговата външна политика, и „по никой начин” не приемаше отменянето на конвенцията. Изволски заявил на Данев в Париж, че дори и да нямало никаква конвенция, Русия не могла да допусне ампутиране на освободената от нея България [391]. Докато воюва срещу Османската империя.
Военната конвенция не бе съобщена дори на съюзницата Франция, което поставяше допълнително под въпрос нейното цялостно изпълнение. Президентът Поанкаре, министър-председателят Бриян и външният министър Жонар, макар и „с половин уста” казаха на Данев, че трябва да се постигне споразумение с оглед на румънските искания: „По-важен от войната се счита Румънският въпрос” [392]. Започна да зрее идеята за заместване на „непослушна” засилена България с отмъкната от Тройния съюз Румъния.
Последните разузнавателни сведения от Цариград гласяха, че новото Главно командуване, убедено в непристъпността на Чаталджанската позиция, смяташе да остави на българите първи да я атакуват. Военните действия се очакваха да бъдат подновени с тридесетхиляден десант между Родосто и Силиврия. Опасенията се подсилваха от предположението, че одринският гарнизон има храна само за още три-четири дена и може да се опита да направи излаз от крепостта [393]. Напрегнатото очакване не се оправда.
Командуващият съединените армии отдаде заповед, според която авангардните 4-а преславска и 10-а сборна дивизия трябваше да предизвикат противника „да се излъже” и напусне укрепената си позиция, за да бъде атакуван в благоприятен момент по време на марша или развръщането му срещу отбранителната линия Балабанли — Синекли — Странджа, заета от главните сили — 1-ва софийска, 6-а бдинска, 5-а дунавска и 9-а плевенска дивизия. И двете воюващи страни останаха на Чаталджа в очаквателно положение. Генерал Димитриев предложи да изпрати четири самолета над Цариград за разузнаване и бомбардиране [394]. Така бойните действия щяха да прехвърлят Чаталджанската позиция поне по въздуха.
Понеже последната дума за възобновяване на военните действия принадлежеше на правителството, генерал Савов се обърна към него „да реши политическите цели, които тая втора кампания преследва”, за да се имат предвид при стратегическите съображения на Главното командуване. Отговори му се, че главната цел остава същата: „Да накараме неприятеля да приеме нашите условия за мир” [395]. Всяка вечер в 19 ч. Министерският съвет трябваше да получава сведения за хода на военните действия.
Общото стратегическо положение в началото на втория период на войната налагаше отбрана на Чаталджа и Галиполи. На 21 януари генерал Савов изтъкна пред командуващите-„Нашето главно внимание е насочено към превземането на Одрин.” Тази отговорна задача се възложи на 2-ра армия, прикривана от съединените армии и 4-а армия срещу възможно вражеско настъпление от двата фронта, съчетано с десант по северното крайбрежие на Мраморно море, предназначен да облекчи фронталните действия чрез обход или обхват [396]. Ударът трябваше да бъде отбит преди нанасянето му с всичката сила.
Великите сили бяха против продължаването на войната, както и против
нейното започване. За два месеца Високата порта забрави кои са победителите.
Съюзниците действуваха несъюзнически в Македония, но до тях не бе дошъл
редът, или както писа Маджаров: „Нека свършим с големия неприятел — Турция,
на тогаз ще си отворим тефтерите и ще си потърсим вересиите... Но всичко
зависи от състоянието на нашата войска” [397].
[Previous] [Next]
[Back to Index]
336. В. Мир, № 3768—3769, 12—13. I. 1913; Имануел, т. 2, с. 11—14; GP, Bd, 34, S. 240—242; OUAP, Bd. 5, S. 529—534.
337. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1364, л. 87; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 577; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 380; ДПИК, т. 1, с. 381; Алиев, Г., цит. съч., с. 226—227; PRO, FO, Political 371/1918, p. 3.
338. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 391—392.
339. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 84, 88, 103; ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 17; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 215; ф 740, оп. 5, а. е. 14, л. 44, 56.
340. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 723.
341. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 91, 100—101; ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 13—24; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 90—93; OUAP, Bd. 5, S. 507—524.
343. Пак там, с. 302; ЦДЛА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 106; BD, V. 9, Р. 2, р. 438—441, 445-446, 449.
344. ДПИК, т. 1, с. 302—303; Балканската война през погледа... с, 172—176.
345. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 867, л. 28; ДПИК, т. 1, с. 303—304.
346. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 125, 138, 142.
347. БИА, ф. 20, а. е. 8, л. 1425—1426.
348. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 14, л. 52.
349. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 121.
350. ДПИК, т. 1, с. 303; Фичев, Ив. Балканската война... с. 282.
352. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 438.
353. Пак там, ф. 14, а. е. 4339, л. 1; а. е. 4882, л. 12; Миланов, П., цит. съч., с. 290—291.
354. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 440.
355. Пак там, л. 444, 469—472; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 757, л. 2; В. Мир, № 3774, 18. I. 1913.
356. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1364, л. 177; В. Мир, № 3773, 17. I. 1913.
357. Приложение към том втори. . . с. 290; Фичев, Ив. Балканската война. . . с. 284—285.
358. Фичев, Ив. Балканската война. . . с. 285.
359. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 828.
361. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 165; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 592.
362. ЦДИА, ф. 568, оп. I, a. a 860, л. 6—8; а. е. 862, л. 59—60; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 858.
363. Цанев, Ст. Лондонската конференция. . . с. 34.
364. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 10— 11; а, е. 862, л. 37, 61; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а.е. 7, л. 218—219; ДПИК, т. 1, с. 305—306; т. 2, с. 395.
365. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 118; ф. 568, оп. 1, а. е. 876, л. 19 — 24; Руската оранжева книга... с. 168 — 170; Documents diplomatiques... p. 39.
366. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 112.
367. Пак там, л. 143; БИА, ф. 15, а. е. 6181, л. 7—9; ДПИК, т. 1, с. 711.
368. БИА, ф. 14, а. е. 4050, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 716—718; Руската оранжева книга. . . с. 166—167; GP, Bd. 34, S. 248, 263—264.
369. ДПИК, т. 1, с. 714; Данов, Ст. Моето участие... с. 419— 421;OUAP, Bd. 5, S. 547—548; 577—583; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 30—31.
370. Руската оранжева книга. . . с. 42—43; GP, Bd. 34, S. 286, 296; OUAP, Bd. 5, S. 586—589, 623—624.
371. ЦВА, ф. 40, оп. 2, a. e. 129, л. 250.
372. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 23, л. 12—13; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 750.
373. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 90—96; Нашата дума. . . с. 64—65.
374. В. Мир, № 3780, 24. I. 1913.
375. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 43; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 48; БИА, ф. 21, а. е. 10, л. 638; Българска военна история... Т. 2, с. 560.
376. Българска военна история. . . Т. 2, с. 560 — 562.
377. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 15—16.
378. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 173, 176, 206; ДПИК, т. 1, с. 397—398.
380. Пак там, л. 128 — 129; Тошев, Ан. България и нейните съседи... с. 305—306.
381. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 149—150, 178.
382. Пак там, л. 81—82, 191, 194; ДПИК, т. 1, с. 584.
383. Пак там, л. 184, 186, 192; PA. AA., Turkei 203, Bd. 12, Dok. No 48, Bl. 1.
384. ДПИК, т. 1, с. 367; Донев, Ст. Лондонската конференция... с. 32.
385. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 196.
386. ДПИК, т. 1, с. 306—307; В. Мир, № 3776, 20. I. 1913; BD, V. 9, Р. 2, р. 459, 469, 471—472.
387. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 596—601; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, . а. е. 1364, л. 213; В. Мир, № 3777, 21. I. 1913.
388. БИА, ф. 15, а. е. 637. л. 1—9; ДПИК, т. 1, с. 715.
389. Documents diplomatiques... p. 46; GP, Bd. 34, S. 300—301, 312—313; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 50—52.
390. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 17—18; а. е. 865, л. 7—8; БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 98; ДПИК, т. 1, с. 718; Руската оранжева книга... с. 43—44.
391. ДПИК, т. 1, с. 719; Documents diplomatiques. . ., p. 103.
392. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 196, 217—218.
393. Пак там, л. 221, 228; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 225—226; GP, Bd. 34, S. 335.
394. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 330; а. е. 7, л. 223—224; ф. 740, оп. 5, а. е. 15, л. 153.
395. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 860, л. 1; а. е. 862, л. 39.
396. Иванов, Н. Балканската война... с. 239. Според Махмуд Шевкет паша обсаденият гарнизон можел да се държи повече от месец, а войната би продължила до пролетта. — OUAP, Bd. 5, S. 627.