Глава втора. Под ударите на холерния бич. Оздравяване чрез преговори
НАСТРОЙВАНЕ НА „ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНЦЕРТ”
Докато великите сили разменяха мисли как да предотвратят възобновяването на военните действия, генерал Савов и полковник Нерезов се срещнаха на 25 декември в 16 часа на моста при Бахчекьой с Норадунгиян ефенди и Назъм паша. Външният министър съобщи, че „те вдигат ръка от Македония”, но не могат да отстъпят Одрин и Беломорските острови. Помощник-главнокомандуващият не остави място за съмнение у внимателно слушащите го събеседници: „За Одрин в България няма две мнения, няма правителство, което може да отстъпи по тоя въпрос, нито пък държавният глава би могъл така скоро да направи някоя концесия, без да рискува да се изложи.” След дадените големи жертви България не може да се откаже от Одрин, а мюсюлманските „свети места” в него щяха да бъдат запазени. Генерал Савов извлече впечатлението, че одринският гарнизон е на края на съпротивата си и предстои неговото предаване. Но Портата бе готова да отиде на скъсване в Лондон заради островите в близост до Дарданелите и крайбрежието на Мала Азия, поради което генералът препоръча на правителството разграничаване от гръцкото искане. На сбогуване Норадунгиян ефенди изрази надежда да се сключи мир за Нова година, при което помощник-главнокомандуващият предупреди управляващите кръгове в Цариград да побързат, защото „в противен случай може да настанат за Турция по-тежки изпитания” [275]. Никой дипломат не би могъл да предскаже по-ясно близкото развитие на събитията.
На връщане генерал Савов каза на очакващите го нетърпеливо офицери от щаба на 3-а армия: „Мирът ще се сключи подир 2—3 дена.” Но не бе никак весел, понеже имало „хър-мър” със съюзниците, окупирали голямата част от Македония [276]. Фердинанд изказа особено задоволство от „държавническия и доблестен език” на своя помощник относно съдбата на Одрин. Но според него по въпроса за Беломорските острови България не можеше да не поддържа Гърция, защото тя ще потърси компенсация в Македония: „Нам трябва непременно да се дадат островите Тасос и Самотраки.” Възмутен от завземането на Правище и Лефтера, царят, без да се замисли за последиците, запита: „Нямате ли подръка някоя рота, която да ги изгони и оттам” [277]. Малък пролог към 16 юни.
Гръцките войски се стремяха да завземат колкото се може повече земи в Македония, ръководени от древното правило „превзетото е мое”. Началникът на Политическия отдел на Външното министерство Георги Радев повика на 29 декември Панас, за да му посочи грозящата опасност: „Представете си какво може да стане, ако нашите войски получат заповед да не допуснат това!” Пълномощният министър промърмори: „Да минем над всичко минало” [278].
Наложи се на 25 декември Фердинанд лично да телеграфира на Данев, че завземането на Лефтера и подготовката на гръцки десант в Кавала са опасни действия, които „могат да предизвикат кърваво стълкновение... и да докарат най-печални последствия” в полза на желаещите да разединят съюзническите сили. По негово нареждане първият делегат се срещна с Венизелос и го подкани да бъдат прекратени предизвикателствата, тъй като „ще им се отвърне със същата мяра по цялата линия” [279]. Думи, повторени съдбоносно от царя половин година по-късно.
Макар да очакваше с трепет доклада за проучващата среща, правителството „стискаше палци” да не възникнат отново подозренията, че България води преговори не само чрез своите упълномощени делегати в Лондон. То не одобри съвета на генерал Савов относно Беломорските острови, защото било необходимо да се защищават интересите на съюзниците, освен ако посланическата конференция вземела въпроса в своите ръце. В същото време бе одобрено нареждането на помощник-главнокомандуващия за енергична акция срещу гърците, в случай че искат да проникнат още по-дълбоко в освободените от българските войски земи. Неприятно впечатление направи съобщението на официозния вестник „Патрис”, че Венизелос и Данев постигнали съгласие по дележа и Солун ставал гръцки, което Хаджимишев обясни с поговорката: „Гладна кокошка просо сънува” [280]. Раздвояването между националните интереси и съюзническите задължения не обещаваше нищо добро.
Заповедта на генерал Савов за „очистване” на Правище и Лефтера и за откриване на огън в случай на гръцки десант в Кавала стресна Гешов на 27 декември: „Мисля, че за запазване засега съюзните отношение подобни крайни мерки би трябвало да се употребят след несполуката на всички други средства.” В Главната квартира не приемаха прокарването на демаркационна линия, което би довело до признаване на гръцките претенции към земи, освободени от българското оръжие и повторно „освободени”, освен ако правителството имаше свои политически съображения. Министерският съвет отмени заповедта на помощник-главнокомандуващия за изгонване със сила и прибягна до средствата на дипломацията [281].
Йонеску и Мишу се извиниха на Данев за „недоразумението”, наистина нямало никакво обещание, а по-скоро това било тяхно прибързано заключение, че българският представител бил „в полза на приятелското споразумение”. Разсърденият Данев обаче отговори на тях и на Министерския съвет, че не може да продължава преговорите с Румъния, препоръчвайки да се натовари с неговата допълнителна задача Маджаров [282]. Вземайки повод от временното прекъсване на преговорите, румънското правителство на 25 декември обвини Данев в умишлено забавяне и реши да окупира „без мобилизация и без обявяване на война” територията до линията Тутракан — Балчик, или до Русе — Варна [283].
Тревожната телеграма на Калинков за предстоящата акция събуди министрите и ги събра на едно среднощно заседание на 26 декември. Генерал Никифоров увери, че и дума не може да става за съпротива, поради което съветът реши „в случай на окупация да не се оказва съпротива, а само да се протестира”. Правителството се обърна за съдействие към Сазонов и посланиците в Лондон [284].
Сазонов прие да посредничи въз основа на четирите точки, но Майореску бе недоволен от скромното им съдържание и предпочиташе Румъния да окупира желаната част от Добруджа и тогава да преговаря. Крал Карол не скри от пълномощните министри на Русия и Австро-Унгария, че ще започне „нужните неприятелски действия против България” [285]. Надвисналата заплаха накара Гешов да настои чрез Бобчев на 26 декември, че „нерицарското решение” на управляващите кръгове в Букурещ „не само ще насърчи Турция да не сключва мир, но и ще даде повод за нова война, в която по силата на нашата конвенция от 1902 г., с която е гарантирана нашата териториална цялост, Русия трябва да вземе нашата страна”. Руското правителство бе призовано „да употреби всичките си усилия, за да се превари това зло”. Тъй като Гешов бе убеден, че военната конвенция е в сила, той се позова на нейния член 3 [286].
Меродавните среди на Нева се намесиха незабавно, но не защото конвенцията бе останала в сила, а понеже не можеха да допуснат Румъния да нападне славянска и православна България, когато воюва срещу Османската империя. Майореску бе принуден да отложи насилствената акция, като помоли преговорите да продължат в Лондон, „инак отказът на Данев ще се изтълкува зле”. Той упълномощи Мишу да заяви, че „Данев никакъв ангажимент и обещания не е давал” при осведомителното си посещение в Букурещ [287]. След изказаното съжаление от Майореску и съгласието на Сазонов да посредничи царят и Министерският съвет наредиха на Данев да завърши лично преговорите, още повече, че се очакваше подновяването на бойните действия. Крайно възмутен от прилаганата „низка цинцарска тактика” и с наранено честолюбие, той се ограничи да бъде „просто предавателна станция” [288].
На път за Петербург Теодоров се отби на 26 декември в Белград, където Пашич „щедро” предложи нови сръбски дивизии за Чаталджанския фронт, изказа готовност за оказване на помощ в случаи на сблъскване с Румъния, дори намери, че Солун трябва да бъде български или в краен случай под съюзнически кондоминиум. И всички тези услуги с тайната сметка да се направят отстъпки от съюзния договор при разпределението на османското наследство — „да се плаща със скъпи и мили български земи”. Теодоров отговори по точки: на Чаталджа българската армия ще се справи сама, конфликтът с Румъния ще докара обща европейска война с намесата на Австро-Унгария и Русия, Солун трябва да се присъедини към България с осигуряване на търговски улеснения и облага за съюзниците, а отстъпки можеха да се правят единствено в „спорната зона“ [289]. Пашич се престори на удовлетворен, за да не издаде зреещите вече противобългарски намерения.
Българското военно разузнаване имаше възможността да черпи сведения направо от руското посолство в Цариград, където бе оставен с осведомителни задачи драгоманът Милан Попов, поддържащ връзка със София и Лозенград чрез Българското консулство в Одеса. На 27 декември по този канал се получи важното известие: Османското главно командуване, установявайки колко здраво са се укрепили българите при Чаталджа, планира да съчетае настъплението от Чаталджанската позиция с едновременен десант в Родосто и настъпление откъм Галиполи. За тази цел се съсредоточаваха войски в Измир и Пандерма. От друг източник се узна, че падането на Одрин ще спомогне за посредничеството на силите, а и би улеснило Кямил паша в постъпките му за мир [290].
Съпоставяйки сведенията, добити в различни столици, на 27 декември генерал Савов изрази в доклад до царя и министьр-председателя своето непоколебимо убеждение, че „турците чрез протакането на преговорите се стараят да печелят време”. Тяхната армия на Чаталджа и Галиполи достигна 220 000—240 000 души, непрекъснато снабдявана с въоръжение и боеприпаси, в подобрено санитарно и продоволствено положение: „Всичко дава да се предполага, те още десет-петнайсет дни подобни интензивни работи турската армия ще вземе голямо надмощие над нас и може да ни постави да водим борбата при съмнителни шансове за успех. Толкова повече, че ние свършихме с нашата подготовка още преди десет дни и не прибавяме нищо към нашата сила, защото няма вече с какво и от где, когато турците носят (привличат — б. а.) нови сили и нови средства.” Загубата в преднина имаше и психологическо естество, понеже бездействието и неизвестността пред засилването на противника можеше да обезвери войските в скорошната крайна победа [291].
Помощникът на главнокомандуващия вече не виждаше оправдание на протакането с възможното предаване на Одрин, чийто срок на съпротива можеше да определи единствено Шукри паша, а и крепостта „в стратегическо отношение не е от такова значение, че нейното заемане да наложи на противника да тури край на войната, както това би било с Париж, Цариград, Виена и пр. (през 1871, 1878 и 1866 г. — б. а.)”. Той се опасяваше, че ако вражеската армия достигнеше 320 000 пушки, тя щеше да възобнови бойните действия при изгодни за нея обстоятелства, поради което направи тревожното заключение: „Преди десет дни протакането бе не в паша полза, а сега вече то става опасно. При тия условия на мене ще ми бъде трудно да поема отговорността за лошото влияние, което може да има върху хода на нашите бъдещи операции и за последствията от това” [292].
Трудно можеше да се вземе решение от Министерския съвет за подновяване на военните действия поради заплахата от север и възможността да се воюва без съюзници. Изтощаването на България от продължаването на войната щеше да засили претенциите на Сърбия и Гърция. Падането на Одринската крепост би оправдало отстъпването му от Кямил паша пред общественото мнение, а дори да откажеше, появата на 2-ра армия към Чаталджа и Булаир щеше да компенсира подкрепленията, получени от врага по време на примирието [293]. Нетърпящите никакво отлагане въпроси наложиха среща между министрите и генералите.
Правителството не желаеше да се злепоставя пред „европейския концерт” с окончателно прекъсване на преговорите за мир. Ето защо генерал Савов не престана да подтиква с помощта на втрисащи новини. На 28 декември той предаде, че на Галиполския полуостров е съсредоточена 75 000 вражеска армия, подготвяща се да настъпи в тила на 1-ва и 3-а армия: „От всичко се вижда, че турците сериозно се готвят за подновяване на военните действия и колкото повече време им се даде, толкова по-добре за тях. За нас тъкмо обратното. За последен път донасям, че сега в нашата войска, без да изключвам 3-а армия, духът е подигнат и тя е напълно бойно готова да се срещне отново с врага, обаче по-нататъшното й държане в бездействие и неизвестност ще я деморализира и разстрои” [294].
Царят напълно сподели възгледа на своя помощник и призова правителството „да не гледа на разни страни, а да върви смело напред”. Румъния в гърба могла да плаши министрите, но не и него, дори и да окупира българска територия, „ако Европа й позволи”: „Тоя позор не трябва да ни спъва.” На 28 декември в Министерския съвет войнственото настроение се поде от Д. Христов, Ан. Франгя и Д. Яблански, обаче се стигна до извода, че не бива да се подновяват военните действия, без да се осведомят предварително съюзническите делегати и посланиците в Лондон. Данев бе натоварен да заяви: „Ние не можем повече да чакаме. Положението на армията и огромният финансов товар, по три милиона лева на ден, ни повелително налагат подновяването на военните действия” [295]. Два въпроса представляваха особен интерес — дали Портата мисли сериозно да отзове своите пълномощници и какво ще бъде поведението на Румъния в случай на продължаване на войната?
Като отбеляза раздразнено да не му се напомня, че Шукри паша най-добре знае докога ще се държи крепостта, на 28 декември Данев поиска от генерал Савов „полезни указания”. Изхождайки от твърдението на помощник-главнокомандуващия, че отлагането на преговорите ще направи армията по-малко годна за действия, без да желае да причинява „подобно зло”, той съобщи: „Аз мога да прекъсна преговорите всяка минута, за да дам възможност да се почнат военните., действия.” Точно поради това искаше да знае дали ще се превземе крепостта преди падането й от глад и възможно ли е без участието на сръбските дивизии [296].
Генерал Савов се обърна и към Данев, за да го увери, че сведенията за състоянието на одринския гарнизон са от „третостепенни източници”, поради което не било възможно „даже и с приблизителна точност” да се определи дали крепостта ще. падне в близко време: „Дали да се прекъснат преговорите, или не, това не е въпрос от моята компетентност. Мой дълг е да посоча само, че протакането им вече от десет дена насам, от гледна точка чисто военна става не само вредно за нас, но даже опасно предвид на постоянните усилвания на турската армия във всяко отношение.” Той смяташе преждевременно да се взема определено решение за операцията срещу Одринската крепост, защото само след като се възобновели бойните действия, щял да се определи и начинът на действие в зависимост от съотношението на силите и възможността да се усили 2-ра армия за успешно извършване на щурма [297].
Османските делегати заплашиха, че ако съюзниците не приемат техните предложения, щели да напуснат Лондон. Никълсън посъветва да се възприеме поначало предложението на Портата за Одрин, за да не се прекъсват преговорите и да се разисква по него. Данев обаче показа твърда непреклонност:. „По въпроса за владението на Одрин от България не допущам никакво отстъпление... Ние сме готови на всичко.” Грей не виждаше как би могла да се осъществи морска демонстрация пред Дарданелите в подкрепа на колективната нота, обаче, първият български делегат находчиво припомни, че броненосците на великите сили още не са напуснали Златния рог: „Най-сетне ще има думата българският топ при Чаталджа. Във. всеки случай ще трябва да се бърза, защото ние не можем да чакаме освен само няколко дни” [298]. Това се искаше и от генерал Савов.
Посланиците внушаваха да се изчака Портата да прекъсне първа преговорите. Данев обобщи на 29 декември необходимостта от тактиката на кратко изчакване, докато силите подадат нотата си в Цариград, и в същия или на следващия ден примирието да бъде денонсирано, за да се подсили тяхната постъпка: „Да скъсаме преди подаването на нотата ще бъде неблагоразумно” [299]. Вечерта генерал Паприков съобщи българското становище във Форин офис, като добави, че след денонсирането на примирието ще изминат четири дни до подновяването на военните действия, през които силите ще трябва да принудят Портата да отстъпи и така да се възобнови работата на конференцията, инак войната ще продължи. Удържането на Одринската крепост поддържаше уважението към съпротивителната сила на османската армия в отбрана, което пък означаваше невъзможност да се добие линията Мидия — Сарос [300]. Вероятно за Родосто трябваше да се пробие Чаталджанската позиция.
Същия ден Теодоров бе упълномощен да настои в Петербург, че е необходимо незабавно да се реши какъв натиск да се упражни върху Портата за сключване на мир, защото „висшата военна власт категорически ни заяви, че не отговаря за последиците, ако веднага не се подновят военните действия”. Министерският съвет държеше за присъединяването на Солун, но без да се жертвува за него Югозападна Македония. Като височайши арбитър Николай II бе длъжен да знае опасните намерения на сръбските меродавни кръгове да установят своя власт във всички завзети земи в Македония. Тошев изрази мнението: „Колкото по-малко се показваме разположени да слушаме за каквито и да било отстъпки на Сърбия, толкоз повече това ще бъде в полза на работата. Ето защо е желателно всички в кралството (Сърбия — б. а.) да се свикнат с истинското положение на нещата. Нека с време, избягвайки всяко предизвикателство от наша страна, да се отнесе всяка надежда в Белград за каквито и да е отклонения от нашия договор” [301]. Бедата обаче бе в това, че и в Петербург постепенно си пробиваше път уравнителството — да се обезщети Сърбия в Македония заради недопускането й на Адриатическо море.
Сазонов успокои Теодоров в разговора на 29 декември, че посланиците в Цариград изработили проект за колективна нота до Високата порта, преценяваща направените отстъпки по въпросите за Одрин и островите като „недостатъчни и неотговарящи на резултатите от войната”. Съглашението било готово да отиде на морска демонстрация. На Сърбия препоръчал да почита съюзния договор и да не повдига никакви нови спорни въпроси, а на Гърция щели да дадат повече острови, за да намалеят претенциите й върху Солун [302].
Стопанинът на Певчески мост настоя да се избегне въоръженият конфликт с Румъния, като й се отстъпят — Меджидие табия, селата, разположени в двата малки вдадени клина, и 5—6 км морски бряг южно от Мангалия. Теодоров намери мъчно осъществими и незначителните отстъпки, но обеща да ги докладва на Министерския съвет, при условие че няма да се иска „нищо повече”. Той действително препоръча на Министерския съвет да се направи горната жертва, защото всяко протакане ставаше опасно и можеше да навреди на българската позиция спрямо Османската империя и съюзниците [303].
На 31 декември Николай II изказа пожелание пред българския министър „чрез мира да види по-скоро освободителното дело на дядо си довършено докрай и България укрепнала и засилена”. Той се надяваше, че Румъния ще се задоволи с предложеното от Сазонов, за да се възстановят нормалните й отношения с южната съседка [304]. За задълженията на Сърбия императорът си премълча.
Въпреки успокоителните уверения за спазване на договора в Белград Тошев отбеляза убедено, че „едничкото полезно въздействие може да се упражни само от Петербург”, като се избегне просръбски настроеният Хартвиг. Безропотното наблюдение на все по-жестоките насилия над българите в Македония даваше време на „злото да пуща корени”: „Всичко туй, разбира се, ще даде едно оръжие на неприятелите на съюза и ще внесе горчиво разочарование в средата и на най-големите му поклонници и радетели.” Не само военните и вестникарските кръгове в Белград, а и в правителствените вече искаха „да получат повече от определеното според съюза и се питат как да постъпят сега за задържането на част поне от окупираните още от сръбските войски покрайнини” [305].
Царят подтикваше да се побърза с прекъсването на преговорите, за да се подновят военните действия. На 29 декември генерал Савов се обърна към него и Гешов, за да нарече „положението твърде сериозно”, налагащо „едно бързо и основно проучване от правителството съвместно с висшите представители на армията”. Той поясни, че преди Министерският съвет да се натовари с отговорността да продължи войната, трябва да се ориентира дали армията ще може да я издържи. Според него, ако не се дадеше време за подготвянето на военните операции — „рискът ще бъде голям” [306]. Това бе достатъчно, за да накара министрите да посетят театъра на военните действия.
Упрекнат от Фердинад в бягство от отговорност, помощник-главнокомандуващият обидено отвърна: „При изпълнението на моя дълг като военен и гражданин не се боя от никакви отговорности пред Вас и отечеството. Проектираното съвещание е нужно не от боязън за отговорност, а от голямата необходимост преди подновяването на военните действия да се ориентират и главнокомандуващият, и правителството, и подчинените с какви средства разполагаме сега и в зависимост от това да се определи какво може да се иска от армията, та да не би при воденето на операциите с поставяне на задачи, несъобразени с нейните средства, било армията, било щабът на действуващата армия да се изложат на несправедливи упреци” [307].
Обзет от разумни разсъждения, генерал Савов се произнесе назидателно, че при вземането на съдбоносни решения не бива да надделяват „младежки пориви”, от каквито не са лишени и офицерите в щаба на действуващата армия, които, без да схващат обратите в политическото положение с техните внушителни последици „и като неотговорни, са всякога храбри”. Според помощник-главнокомандуващия положението бе „много по-сериозно”, отколкото преди започването на войната. Въоръженият народ трябваше да знае за какво ще продължава да се бие и пролива кръвта си. Главното командуване още не бе се произнесло по исканата граница в Тракия, нито пък бе държано постоянно в течение на преговорите, за да вземе съответните мерки. Като „истински военен” генерал Савов настоя при воденето на военните операции да преобладава само мисълта на отговорния началник. Той обаче се отнесе пренебрежително към заплахата от север: “Румъния е подла, но ние с нея рано или късно лесно ще се разчистим. Грижи не трябва да ви създава нейното гнусно поведение” [308].
Най-сетне правителството и Главното командуване се озоваха в такава необходимост, че трябваше да се срещнат лице в лице. Министрите искаха да чуят с ушите си дали може да се окаже някаква съпротива срещу една румънска окупация, а генералите очакваха възобновяването на бойните действия. Царят се съгласи при условие да участвуват само някои „по-приятни” му министри (Гешов, Людсканов, Христов), но се наложи да приеме всички членове на правителството, понеже всички носеха отговорност [309]. Той определи срещата да стане в Свиленград, затаил недоволството си от съгласуваността на двете меродавни инстанции, на чието противопоставяне разчиташе.
Предвид възможността одринският гарнизон да се опита да си пробие път по примера на Осман паша при Плевен през 1877 г., с което примирието щеше да бъде нарушено и военните действия подновени, на 31 декември в 11 ч. генерал Савов издаде директива № 19, според която 1-ва и 3-а армия трябваше да бъдат своевременно готови за посрещане на подобна изненада. На 4-а армия се отреждаше задачата да спре всякакво вражеско настъпление на Галиполския полуостров, като заедно с конната дивизия вземе необходимите мерки за отбиване на голям десант на линията Ерекли — Родосто — Кора. 2-ра армия се задължаваше да съсредоточи бързо значителни сили в посоките, опасни за пробив, който можеше да бъде предприет „още тази нощ” [310]. Войските прекараха нощта в бдене въпреки бушуващата снежна виелица. Никаква новогодишна изненада не се случи.
Генерал Савов се почувствува самостоятелен стопанин в Главната квартира, където вече нямаше кой да му пречи. Той дори си позволяваше в тесен кръг от приближени да се надсмива над царската негодност във военното дело. Това не остана в тайна от Фердинанд, на когото полковник Нерезов редовно докладваше по телеграфа. Ето защо царят бе само привидно „неприятно изненадан” от намерението на своя помощник да премести Главната квартира в Ортакьой вместо предпочитаната от него Димотика, което изключваше появяването му там: „Не желая повече да се бъркате в този въпрос и няма да се явя на операционния театър” [311]. Царското желание за Димотика се уважи.
По случай новата 1913 г. Фердинанд поздрави действуващата армия и отправи „благопожелания за здраве, успешна и щастлива Нова година” [312]. Уви, събитията през тази фатална за българския народ година го опровергаха жестоко.
Посланиците в Цариград не постигнаха съгласие по какъв начин да натиснат върху Портата. След внезапната смърт на Кидерлен-Вехтер Германия отказа да участвува в морската демонстрация, следователно тя изобщо не можеше да се извърши. Това ободри османските меродавни среди до степен да твърдят, че „никаква демонстрация не ги плашела” [313]. На броненосците на великите сили те свикнаха да гледат като на охрана в Златния рог, а и взе да изчезва вярата в единодушието на „европейския концерт”.
На 1 януари 1913 г. колективната нота придоби следното съдържание: Одрин на българите; Беломорските острови в разпореждане на великите сили; предупреждение, че империята ще се лиши от финансова поддръжка и нейните владения в Мала Азия също могат да бъдат застрашени. Съюзническите делегати се споразумяха, щом научат за връчването на колективната нота, да заявят категорично на Решид паша, че прекъсват преговорите за мир. Данев веднага потърси първия военен представител: „Моля, уведомете генерал Савов да бъде готов да денонсира примирието, щом получи от мене телеграма за скъсване на преговорите.” Той защити становището да се преговаря направо с Румъния и ако по този начин не се постигне взаимно съгласие, тогава да се избере трета държава като посредница: „Моля, дайте ми по-скоро окончателно по въпроса решение и не довеждайте до прекъсване с румънците, защото това може да има твърде лоши последствия” [314].
На 2 януари от 16,30 до 23 ч. в царския влак, спрял на станцията Караагач, северозападно от Одрин, между Чермен и Капитан Андреево, се състоя под председателството на Фердинанд съвещание на Коронния съвет, в което взеха участие всички министри, без Теодоров, и генералите Савов, Кутинчев, Иванов, Димитриев, Ковачев и Фичев. На военачалниците бяха поставени два основни въпроса: Какво е положението на действуващата армия във връзка с възможно скорошно възобновяване на военните действия и в кое главно направление ще действува? Може ли да се воюва на два фронта едновременно — срещу Османската империя и Румъния, и ако не може, да се остави ли румънската армия да окупира „четириъгълника”, и как —с въоръжена “съпротива или с дипломатически протест [315]?
Инициаторът на срещата генерал Савов докладва за доброто състояние на войските „в материално и нравствено отношение”: 250 000 бойци бяха в готовност за боеве при Одрин и Галиполи, а на Чаталджа трябваше да се изчака пролетта. Генерал Иванов изложи плана за превземането на Одринската крепост за два-три дена и „при не особено много жертви” — от 6000 до 7000 убити и ранени. Генералите Димитриев и Фичев обаче останаха на особено мнение, че атаката с открита сила трудно би успяла. Командуващият 3-а армия изтъкна, че без употребата на обсадни оръдия чаталджанската позиция е непревземаема, на Галиполския полуостров още не могат да се водят настъпателни действия и следователно дипломацията да положи всички усилия за сключване на мир. След горещо разискване, в който оптимистичният дух надделя с намесата на генералите Кутинчев и Ковачев, се постигна съгласие, че военните действия могат да се подновят с успех, като решителният резултат ще се получи единствено чрез атаката на Одринската крепост с връщането на 3-а балканска дивизия, а по фронтовете на Чаталджа и Галиполи да се предприемат нападателни действия след падането на Одрин и освобождаването на заетата там тежка артилерия [316]. Плановете се поставиха в зависимост и от теренно-климатичните условия. Фердинанд подкрепи енергично изказалите се за атакуване на Одринската крепост, но окончателно решение не се взе. Остана да се произнесе Главното командуване.
Военните представители съставиха и подписаха протокол, според който при сегашните условия бе невъзможно да се воюва на два фронта и предвид тежките последици от една румънска окупация се допускаше поправка на добруджанската граница. Без да се отстъпват градове и „само след като се направят всички стъпки по дипломатически ред и начин”. Гешов подчерта, че всички велики сили настоявали за споразумение с Румъния, която била „готова с оръжие да поддържа претенциите си”, отначало до линията Тутракан — Калиакра, а после склонила на Меджидие табия и няколко километра от Черноморското крайбрежие. Царят ядовито отбеляза, че крал Карол иска да помогне на противника с нападение в българския тил: „Е, добре, ако му дадем земя, това ще бъде заветът, за да си върнем цяла Добруджа.” Не отговаряше на истината пуснатият слух от Букурещ, че щял да отстъпи, стига да не се посяга на „прелестния Евксиноград” [317]. Фердинанд бе твърде любезен с генералите, особено с командуващия 3-а армия, макар да не се изказа положително за атаката. Това не вещаеше нищо добро.
Същия ден Сазонов съобщи, че румънското правителство иска да откъсне безусловно земите до линията Силистра — Каварна включително, срещу което щяло да отдалечи страната от Тройния съюз и да помогне на България във войната против Османската империя. Теодоров възрази рязко, че „по никой начин” не може да се направи такава тежка жертва, която ще бъде отхвърлена от Великото народно събрание, „и не само, че никакъв мир не ще бъде възможен, но скоро ще имаме война и вечна вражда”. Той помоли външния министър да предприеме енергични стъпки в Букурещ, за да се задоволят със съдържанието на четирите точки [318]. Дълбоко в основите на Певчески мост вече зрееше идеята за откъсване на Румъния от Тройния съюз посредством на първо време „възнаграждение” в Добруджа, а после и в Трансилвания.
Видял се най-сетне упълномощен да инструктира, Гешов незабавно уведоми Данев, че „след зряло и всестранно обсъждане” се е добило съгласие относно приемането на „минималните отстъпки” според предложението на Сазонов, „от уважение към Русия и с риск да жертвуваме популярността, а може би и бъдещето на двете (управляващи — б. а.) партии”. „Минималните отстъпки” се обвързваха със следните условия — да се присъедини Одрин; руското правителство да се застъпи за България , ако Румъния откаже да ги приеме; същото да поддържа увеличените български искания, ако се подновят военните действия, както и да даде подкрепата си, ако Гърция „иска повече от това, което й се пада съразмерно с жертвите ни”, и ако Сърбия „иска да излезе вън от договора й с нас”. За да избегне „по-големи отстъпки”, българското правителство не пожела да се възползува от румънската военна помощ и се задоволи само с „дружествен неутралитет”, или да бъде прекратено пропускането на оръжие, боеприпаси и храни от Германия за Османската империя и да се допринесе чрез „приятелско държане” спрямо България за подписването на мира [319]. Намаляването размера на „услугите” обаче нямаше да ограничи отдавна определените румънски териториални домогвания.
Същевременно Гешов нареди на Теодоров на път за Париж да мине през Лондон, за да обясни лично на Данев гледището на руския външен министър „между другото и по конвенцията от 1902 г.”. Преди тръгването си от Петербург той бе задължен да се разбере „още един път изразително по тоя въпрос със Сазонов”: „Необходимо е да знаем положително какво може да чакаме от Русия, особено след като ние напълно се съобразихме с нейното желание да направим исканите от нея отстъпки” [320]. Като подчертаваше вслушването в съветите на Певчески мост, министър-председателят напомняше за неговото морално задължение да брани българските интереси.
Опасението, изказано в Коронния съвет, че Румъния няма да приеме „минималните отстъпки”, се оправда веднага. На в януари Йонеску доказа, че „румънците са хипнотизирани от Силистра”, предлагайки вместо нея да се отстъпи територията до Каварна включително. Данев рязко възрази: „Никое българско правителство нито за минута може да се спре на такава мисъл!” Нос Калиакра бе от изключително значение за сигурността на Варна. Преди да се завърне в Букурещ, румънският министър заяви, че предложението на Сазонов „е много постно”, не задоволяваше румънските претенции и ето защо изказа надеждата, че това „не е последната дума” на официална София. Румъния държеше да запази „първата роля” на Балканите. Посланиците се показаха загрижени от отхвърлянето на руското посредническо предложение, при което Данев ,,повиши тон”: „Това е нашата последна дума!” Когато граф Боздари спомена пред Гешов за жертвуване на Силистра в замяна на Одрин, прозвуча не по-малко категоричното: „Силистра по никой начин не даваме” [321]! Твърдостта на отказа се облягаше на опората, наричана Певчески мост.
Но важният разговор, проведен от Теодоров със Сазонов на 4 януари, не бе никак обнадеждаващ. От една страна, външният министър оцени решението на Коронния съвет като целесъобразно и обеща да направи всичко възможно за уговарянето на румънските меродавни среди да се откажат от искането си за Силистра и да не я завземат със сила, но, от друга страна, той допускаше продължаването на преките преговори и след възможното окупиране на града, защото румънските войски нямало да нахлуят по-навътре в страната. Теодоров потвърди изрично: „Завземането на Силистра ще докара неизбежно война и ние чакаме в такъв случай помощта на Русия и според договора от 1902 г., и по силата на историческите традиции.” Ръководителят на руската дипломация обаче остана непреклонен: „Договорът от 1902 г. не съществува.” Фердинанд се отказал от военната конвенция през 1910 г. в преговорите с Николай II и Изволски, което било известно на тогавашните министър-председател Ал. Малинов и външен министър генерал Паприков. Колкото до историческите традиции, Сазонов ги призна: „Те ни задължават да ви помагаме, което правим винаги” [322]. В политиката думите „винаги” и „никога” имаха променливо значение.
Гешов упорито не искаше да вярва в изявлението на Сазонов, понеже военната конвенция не могла да се денонсира с думи, а само „черно на бяло”. Той се позова на твърденията на Фердинанд и Малинов, че конвенцията „е в сила”, и настоя „Русия да ни подкрепи не само дипломатически”. Българското правителство отстояваше становището, че „една енергична постъпка на Русия може да застави Румъния да се съгласи с последните наши отстъпки, направени по настояване на Сазонов”, уверяващ в тяхното приемане. Руският външен министър отрече да е споменал думата „денонсиране”, но не помръдна в „гледището си, че Фердинанд сметнал военната конвенция непълна и недостатъчна — почнали се през 1910 г. преговори, направили се предложения и контрапредложения и „най-после работата замряла, без да се сключи нещо”. Шебеко съобщил, че преговорите по ректификацията ще се преместят в София или Букурещ [323]. Бедата щеше да бъде още по-голяма, ако румънското правителство разбереше със сигурност, че сдържащата го конвенция изобщо не съществува.
Най-после на 4 януари 1913 г. маркграф Палавичини в присъствието на другите посланици връчи колективната нота на Норадунгиян ефенди. В нея се отправяше сериозно предупреждението Портата да не поема тежката отговорност да пречи при възстановяването на мира, „като се отказва да следва съветите на силите”, обявили се против подновяването на военните действия. Това означаваше да се заплаши Цариград и дори бойните действия да се пренесат в Мала Азия. Силите съветваха отстъпването на Одрин, а участта на Беломорските острови да се реши от техните правителства, срещу което обещаваха материална и морална помощ на империята [324]. Но „европейският концерт” бе далеч от намерението да взема принудителни мерки.
Правителственият вестник предупреди, че трябва да се даде незабавно отговор на въпроса „мир или война”, за да престане непоносимото положение „нито мир, нито война”. Теодоров заплаши в Петербург с несвойствен за него език: „Изминали сме 300 километра, остават ни още 30” [325].
Сазонов съветваше да не се бърза с ултиматума, а да се даде време на Портата да отговори на колективната нота: „Почакайте да падне Одрин и тогава всичко ще се улесни.” Но във Вилхелмщрасе, където бяха посветени в „цариградските потайности”, се съмняваха в последването на положителен отговор и очакваха продължаването на войната. Държавният подсекретар Цимерман бе убеден, че „тоя път войната щяла да трае малко, тъй като българите скоро щели да превземат Одрин и тогава турците ще клекнат”. Ив. Ст. Гешов отбеляза заканително, че ако войната продължи, България няма да се задоволи само с Одрин и ще отиде докрай, при което чу равнодушното: “3a нас е все равно. Ние няма никак да ви се месим” [326]. Докато на Босфора властвуваше англофилът Кямил паша.
Мъчейки се да запази спокойствие, Гешов на 4 януари съобщи на Данев наставлението: „Ако Портата отхвърли категорически колективната нота на силите и делегатите на всичките съюзници в Лондон решат да скъсат, ние нямаме нищо против и предупредихме генерал Савов да чака от Вас депеша, че сте скъсали, за да денонсира веднага примирието.” Министър-председателят предупреди българските представители да бъдат „крайно внимателни” и да не се отделят от своите съюзници, за да не им предоставят търсения повод за нарушаване на договорите. Сръбското правителство се оплакваше от недостатъчна поддръжка за излаз на Адриатическо море и търсеше „обезщетение” в безспорната зона, особено Прилеп. Уязвеният Данев отхвърли „чудовищното” обвинение в несъюзническо държане: „Тъй прост не съм. Истината е, че сърбите не желаят да продължаваме войната; евентуално биха искали да се отклонят от договора.” Той обръщаше внимание на съветите на великите сили, но с определена въздържаност: „Не може и не трябва съвсем да абдикираме пред тях” [327].
Донесенията на майор Йосиф Разсуканов, представител при сръбската Главна квартира в Скопие, съдържаха все повече „сръбски безобразия”, предизвикващи негодувание в Министерския съвет, но за разлика от призива на Тошев не се намери отдушник навън: „Принудени сме да търпим сега за сега.” Надделя мнението, докато не се сключи мирът, „да не се разтварят старите тефтери със сърбите”. Гешов се ограничи да изплаче болката пред Неклюдов, който му поднесе временно успокоително: „Не трябва ни най-малко да се тревожите, тъй като Русия няма да позволи да се излезе вън от договора, който е ясен и категоричен.” На 7 януари министър-председателят възложи на Данев да разговаря строго поверително с Новакович и Бенкендорф, „тъй като неблагоразумие, мисля, ще е да говорим явно по тия наши междусъюзнически разправии”. Той се опитваше да си обясни причините за закъснението на Венизелос да представи писмено новото предложение за дележа. Вместо първия министър сега крал Георгиос заяви, че гръцката граница ще се изнесе на север от Лерин. Той не се доизказа с коя държава ще граничи Гърция, но „превземането” на българските училища и черкви в Югозападна Македония усилено продължи [328].
Въпреки пресните доказателства за нежеланието на Петербург да играе благородната роля на бариера пред агресия от север меродавните фактори на българската външна политика не преставаха да вземат желаното за действително. На 8 януари Гешов нареди на Бобчев пак да настоява пред Сазонов, че „щом конвенцията е в сила, ние разчитаме на активната поддръжка на Русия”. Той се бе закотвил в инак вярната постановка,, че Румъния сигурно ще се възпре от предприемането на „безвъзвратната постъпка” само от „един енергичен жест и една демонстрация” на могъщата съседна империя. България имала право да очаква това, след като приела предложението на Сазонов, което сега трябвало да се наложи на Румъния. Министерският съвет не съзираше смисъл в пренасянето на преговорите от Лондон в София или Букурещ, след като Данев „предложи всичко, което можем да дадем”. Редно бе преговорите „да се свършат от ония, които са ги започнали” и са най-добре посветени в техните подробности. Ако румънското правителство не се чувствуваше добре сред мъглата на Темза, то бе необходимо да се изчака завръщането на Данев в София [329]. Министерският съвет не склони да сменя пълномощника си по румънски каприз.
Запитан относно валидността на подписаната от него военна конвенция, генерал Паприков обясни на Теодоров в Лондон, че понеже тази конвенция не задоволила със своята едностранчивост, то през 1910 г. се повдигнал въпросът за сключване на ново споразумение „на по-широки начала”. При това конвенцията не била изпълнена въпреки устните подканяния от Петербург: „Българското правителство (второто стамболовистко — б. а.) се отнасяло към съглашението като несъществуващо, което и дало повод да се заключи, че България се отказва от съглашението” [330]. Самопризнанието на бившия външен министър бе доказателство за обезсилването на конвенцията. След неуспеха си да добие излаз на Адриатическо море сръбското правителство все по-често предлагаше съюзнически кондоминиум над Солун, като си осигури „коридор” до неговото пристанище. Разбира се, през безспорната зона. Ето защо Тошев също достигна до компромисния извод на Хаджимишев „в краен случай” Солун да се отстъпи на Гърция срещу нейния отказ от претенции върху Югозападна Македония. На първо време Тахинското езеро би могло да се превърне в „чудно пристанище”, а Солун „рано или късно ще бъде наш” [331].
Сръбските и гръцките делегати подадоха мемоари до посланическата конференция относно границите на Албания, като особено първите „нагазиха съвсем безцеремонно” в безспорната зона. На 9 януари Данев настоя да се връчи и български мемоар, в който да се изложи становището за бъдещата българо-албанска граница от Шар планина до Корча, и така косвено да се отговори на сръбските домогвания, насочени „засега” към Охрид, Преспа и Прилеп. Инак Австро-Унгария щеше да действува за включването на тези градове в Албания. Той обеща да бъде много предпазлив, за да не изпъкнат рязко разногласията между съюзниците, „особено додето траят преговорите с Турция и Румъния” [332]. Всъщност посланиците не желаеха да се занимават със споровете между съюзниците, заплашващи да изострят отношенията между самите велики сили, а тяхната първа задача бе да не се разпали „голямата война” от балканската криза.
За да бъде даден напълно обоснован отговор на „европейския концерт”, Мехмед V упълномощи Кямил паша да свика на 9 януари следобед Висш държавен съвет (Голям диван) с участието на 80 сановници и военачалници. Великият везир откри съвещанието от името на султана, прочете се колективната нота, след което министрите на войната, финансите и външните работи направиха изложение върху военното, финансовото и международното положение на империята. Съвещанието прие дадените обяснения и се произнесе за приемане нотата на силите и за сключване на мир. Правителството бе натоварено да заяви, че ще изпълни съветите на „европейския концерт”, убедено в неговата добра воля, вземайки акт от дадените му уверения за финансова помощ и за запазване на останалата територия на империята [333]. Отговорът трябваше да се връчи на посланиците през следващия ден, надлежно утвърден от султана.
Вечерта Сазонов с голяма радост съобщи на Бобчев, че според телеграма на Гирс „турците били наклоним вече да отстъпят Одрин” [334]. Прибързана радост, която предстоеше да бъде помрачена от внезапно събитие, предвиждано единствено в Германското посолство.
Озовавайки се в неблаговидното положение на досаден молител, Бобчев
подчерта на 10 януари пред Сазонов, че „в София продължават да считат конвенцията
в сила и молят за активна поддръжка”. Руският министър се зае да обяснява
повторно, че Фердинанд не бил доволен от конвенцията, защото не била насочена
срещу Османската империя и така „нямала реална стойност”. Преговорите през
1910 г. за нова конвенция не довели до нищо определено. Друг бил въпросът,
ако сега се реши подновяването на тези преговори. В заключение Сазонов
се изплъзна с твърдението, че „в сегашния момент конвенцията от 1902 г.
не би могла да има и никакво практическо значение предвид на настоящето
примирително развитие на нещата”. Във всеки случай той бе пределно ясен:
„Договорът от 1902 г. не съществува.” На подхвърленото от Гешов предложение
Румъния да се компенсира и със сръбска територия Неклюдов възрази, че на
това ще се погледне „с лошо око” в Петербург [335].
За българските земи там имаха добри и далече виждащи очи.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
275. Пак там, с. 295; GP, Bd. 34, S. 108. За да се избягнат нови недоразумения, БТА съобщи за срещата. — Държавен вестник, № 292, 27. XII. 1912,
276. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 32.
277. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1421.
278. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 848, л. 9.
280. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 143, 178.
282. Пак там, т. 1, с. 688; БИА, ф. 15, а. е. 681, л. 3—4; GP, Bd. 34, S. 99— 101, 161—163; OUAP, Bd. 5, S. 378—379, 386—387, 400—402.
283. Documents diplomatiques... p. 21; BD, V. 9, P. 2, p. 339—342.
284. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, a. e. 15, л. 539—541.
285. ДПИК, т. 1, с. 689—690, 695, 702.
286. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 145; Приложение към том първи... с. 120—121. За тайната българо-руска военна конвенция от 31 май 1902 г. вж. Грънчаров, Ст. България на прага на двадесетото столетие, С., 1986, с. 198—206.
288. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 263, 267; Documents diplomatiques... p. 31.
290. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 144, 151, 167—168, 175.
292. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 119—121.
293. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 855, л. 13; В. Мир, № 3756, 29. XII. 1912; BD, V. 9, Р. 2, р. 354-358.
294. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 182.
295. ДПИК, т. 1, с. 296; OUAP, Bd. 5, S. 421—426.
296. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 172.
297. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 299—300.
298. ДПИК, т. 1, с. 296—297; В. Мир, № 3758, 31. XII. 1912.
299. Пак там, с. 297—298; Grey, Е., Op. cit., Bd. I, S. 251.
300. Пак там, с. 298; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 315; BD, V. 9, Р. 2, p. 378—381.
301. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 189, 192, 198, 218; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 17.
303. Пак там, л. 197; ДПИК, т. 1, с. 700; Руската оранжева книга... с. 162—163.
305. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1364, л. 56—57.
306. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 456; а. е. 4, л. 719.
307. Пак там, а. е. 2, л. 832—833.
309. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 552—553; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 772; л. 14—15; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1471, 1505—1509.
310. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 447.
311. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1423.
312. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 5, л. 141.
313. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 4; GP, III. 34, S. 196-203; OUAP, Bd. 5, S. 451—457, 462—463.
314. Пак там, л. 18; ДПИК, т. 1, с. 299, 703; В. Мир, № 3760, 3. I. 1913.
315. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 556—558; ЦДИА, ф. 568, оп. 1... а. е. 692, л. 11.
316. ЦВА, ф. 01, оп. I, а. е. 30, л. 41; БИА, ф. 20, а. с. 4, л. 754; Приложение към том втори... с. 288; Иванов, Н. Балканската война... с. 225— 227; Фичев, Ив. Балканската война... с. 277—280.
317. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 1862; л. 31—36; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1.. а. е. 15, л. 560; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 41; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 49—50.
318. БИА, ф. 255, а. е. 9042, л. 1—6; ДПИК, т, 1, с. 702; Documents diplomatiques... p. 33.
321. Пак там, с. 705—706; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 35, 47; OUAP, Bd. 5, S. 475—485.
322. ДПИК, т. 1, с. 706—707; Приложение към том първи... с. 168.
323. ДПИК, т. 1, с. 707—708; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 47.
324. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 32—33; Руската оранжева книга... с. 39—40; Коларов, Н., цит. съч., с. 60—61; OAUP, Bd. 5, S. 499; BD, V. 9, P. 2, p. 389—396, 401, 426—427.
325. В. Мир, № 3761, 4. I. 1913; № 3763, 6. I. 1913; № 3764, 8. I. 1913.
326. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 39, 41, 45; БИА, ф. 255, а. е. 9042, л. 7.
328. Пак там, с. 583—584; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 573, 576;. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 48, 64.
329. БИА, ф. 255, а. е. 9187, л. 1—7; ДПИК, т. 1, с. 708; Руската оранжева книга... с. 164—165.
331. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 86; РА. АА., Turkei 203, Bd. 12„ Dok. No 14, Bl. 1—3.
332. ДПИ К, т. 1, с. 301; Приложение към том първи... с. 52.
333. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 79—80, 82; ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 18, 23—24; В. Мир, № 3765—3767, 9—11. I. 1913.
334. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 68, 71.
335. Пак там, л. 147; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 118; ДПИК, т. 1, с. 712—713.