ГЛАВА ДЕВЕТА

БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ ПРИЛЕП И ВЕЛЕС

Смята се, че разстоянието от Битоля до Прилеп е някъде около шест часа. И наистина шест много дълги часа ни отне друсането през неравната и прашна равнина, разделяща двата града. Въпреки това пътят действително е проходим за кола, без страх от нещастни случаи, а това действително е постижение в сравнение с пътя между Прилеп и Велес.

В покрайнините на Битоля минахме покрай една църква, наскоро построена от българите, но в която, както след това научихме, владиката настоявал да се служи на гръцки език. На половината път между Битоля и Прилеп обаче се пресича Черна река и с всяка стъпка на отвъдната страна гръко-цинцарският елемент отслабва, а българите все повече и повече вземат връх и в църквата, и в училището.

На известно разстояние от Прилеп се виждат разклоненията на Бабуна планина, увенчани от руините на крепостта на Крали Марко. Перспективата да стигнем до хълмове и река в края на пътуването си ни правеше нетърпеливи. При приближаването се оказа, че по хълмовете има прекалено малко дървета, за да освежат пейзажа, а Прилепската река, най-малко в границите на града, е замърсена от редиците отвратителни боклуци, които са сборище на кресливи птици.

Прилеп е град с шест-седем хиляди души население и място на голям ежегоден панаир. Ето защо той е най-процъфтяващият град в Южна България и се слави с доста сносен пазар. По време на панаира тук се струпват селяните от околността, гледка, която, както ни казаха, заслужавала да се види. В близките околности на града жените са забележително високи и здрави, силни, пестеливи и трудолюбиви. Изглежда, че не им позволяват да се омъжат до навършване на трийсет години поради две причини: първо, за да могат родителите, които са се мъчили да ги отгледат, да бъдат възнаградени за усилията си, и, второ — те самите да не бъдат обременявани от ранна възраст с големи семейства. Подобна практика се среща често в някои от селските части на Сърбия — мъже се женят млади и си избират стопанки в зряла възраст. Този обичай ни порази като странен. Едва ли е приятен и за жената, тъй като е насочен да измъкне възможно най-много работа от нея. Но мъжете го оправдават с резултатите и твърдят, че в районите, където се среща често, преобладават домашният уют, високият обществен морал и хубавото физическо развитие. В градовете, както в Сърбия, така и в България, жените следват ориенталския маниер — омъжват се и повяхват изключително млади. (На това „ранно омъжване и повяхване" Монтескьо отдава не само полигамията, но и ниското положение на жените в източното общество в сравнение с положението им в по-студените области.)

Писмо от английския консул в Битоля ни осигури радушен прием в дома на. богат български търговец, където ни бяха предоставени две стаи. Вътрешната беше просторна, с много възглавници и килими и толкова чиста, че нищо не обезпокои почивката ни, макар че постелките ни бяха приготвени на дивана, а не на железните стойки, които носехме. Търговецът и семейството му търгуваха с тютюн, който расте в изобилие в Прилепското поле. Един от братята води делата на дома с Виена. За беда той не си беше в къщи, но един музикален часовник представяше виенските му наклонности, като всеки четвърт час изсвирваше мелодия. Предупредиха ни, че ще намерим тази вещ в спалнята си и че изпълненията й ще се окажат фатални за съня ни. Изглежда обаче, че нашите добродушни домакини са разбрали, че часовникът е безпокоил предишните им посетители, защото точно когато се опитвахме да заспим, една от дъщерите поиска да влезе, покатери се с труд на дивана и го спря.

Цивилизованият притежател на музикалния часовник и сериозният, едър стопанин на къщата са членове на едно семейство от петима братя, които ядат на една маса с жените и децата си, живеят в къщи с един общ двор под закрилата на една висока стена. Тези семейни сдружавания или задруги са нещо обикновено в България и сигурно облекчават християните при беззаконния режим на турчина. Освен че във всяко домакинство има по-голям брой мъже за защита на жените от неканени гости, вдовиците и сираците получават издръжка и сигурност в техния собствен род. Там, където се обработва земя, те дават възможност на семейството да върши работата си, без да наема чужди хора, и осигуряват на по-младите синове подходяща среда, без да има нужда да ги изпращат да работят навън. Така също при семейното общуване няма страх от шпиони; стари връзки, стари спомени и обичаи могат да бъдат насърчавани; на чуждите нововъведения може да се устоява. Освен всичко това естествената обич и привързаност намират тук своето най-пълно удовлетворяване.. Младите жени са предпазени от изкушения и младите мъже са сигурни в един уютен, добре подреден дом.. Българите могат да благодарят на задружния си семеен живот, че са запазили както народността, така и чистотата на нравите си, докато са живеели под чуждо робство и често редом с най-покварени хора.

Разбира се, тъй като са главно за защита и за запазване, тези семейни сдружавания стават ненужни,. когато опасността отмине. Нито пък могат да съжителствуват с подвижните връзки и личната инициатива на съвременното общество. Ето защо в Княжество Сърбия задругата постепенно отживява века си, макар да е била не по-рядко срещана, отколкото в България. Но преходният период създава големи затруднения и сръбското правителство все още насърчава задругите като фактор за домашно благополучие и като средство за поддържане живо самоуважението и независимостта на селячеството.

В Прилеп има три християнски училища — едно на цинцарите търговци, които предпочитат децата им да учат гръцки, другите две — на българите, които сами ги управляват и в които се занимават четиристотин ученици. [111] Българските книги идват от различни места — Пловдив, Пеща, Виена, Белград. Главният учител беше сърбин и ни каза, че децата могат да четат на неговия език като на свой роден. Те пишеха много добре и струва ни се умееха да се ориентират по карта. Запитахме ги дали могат да пеят и макар отначало никой да не прояви желание, скоро избутаха едно голямо момче, което се учело за свещеник. То започна да напява един псалм. Бързо съжалихме, че подбудихме изпълнението му, защото то се оказа едновременно печално и монотонно и имаше силно носово звучене.

Тъй като не видяхме обичайния портрет на Кирил и Методий, попитахме за него и по време на обяснението открихме, че децата са добре запознати с живота на народните апостоли. Те не пропуснаха да демонстрират знанията си, като свързаха спомена за преводачите на славянската библия с името на един патриотичен гражданин на Прилеп, взел дейно участие в основаването на училището в града.

Прилеп е едно от местата, където преди няколко голини гръцкото духовенство изгаряше славянски книги. Затова, като сметнахме, че един подарък от книги ще бъде добре дошъл, дадохме няколко на нашия домакин, на учителя и на най-добрите ученици. Голям интерес имаше към историите на Сърбия, а едва-що се бяхме върнали в квартирата си, един български свещеник дойде при нас и поиска да дадем и на него някоя книга. Ние го помолихме да приеме един екземпляр от Новия завет. Като видя, че е на простонароден език, започна да го чете на висок глас. Друг любител на литературата, и то на най-непретенциозната, открихме в лицето на малкия племенник на нашия домакин, който отвори един от нашите буквари и започна да чете от него поучително описание на „домашната котка". Малките момичета се събраха около него, нетърпеливи .да го чуят, така че ние взехме книгата и я дадохме на едно от тях, като казахме на момчето, че ще я получи, ако чете на сестрите си. Когато майката чу това, повика и другите жени. Всички те ни благословиха от сърце, затова че сме показали на мъжете, че и жените могат да учат по книга. Така предизвикана, мъжката част на семейството заяви, че те наистина желаели в града да има девическо училище и имали пари и място за него, но не можели да се сдобият с учителка. (Наскоро научихме, че учителка е намерена и в Прилеп е открито девическо училище. [112])

Разговорът върху книгите породи известна сърдечност, но тъй като препоръчителното писмо до нашите домакини не беше от техен сънародник, те не ни оказаха голямо доверие и избягваха въпросите за положението в страната. Това не беше толкова важно, след като бяхме чули всичко, което искахме, от други източници. За беда разбрахме, че не са склонни да ни разкажат каквато и да е история за Крали Марко, макар да бяхме чували, че в Прилепско, като негова бащиния, могат да се открият много такива легенди. След това се снабдихме с книга народни песни и там открихме няколко, които се отнасяха за него, но те се оказаха на много по-ниско ниво от сръбските легенди — дълги, банални и изпъстрени с турски думи. Като гротесков пример за псевдорелигиозен разказ ще приведем една българска песен, която, доколкото знаем, не е превеждана досега. Нарича се „Злата стара жена".

Когато Свети Петър бил призован в рая, по петите му го последвала старата му майка — лоша майка и гр ешна душа. „Сине, спри! — извикала тя след него. --Почакай, за да вляза с тебе, защото и аз искам да видя рая." Тогава св. Петър се обърнал и рекъл: „Иди си, грешна майко! Не е толкова лесно да влезеш в рая. Вратите на рая са затворени, ала вратите на ада са отворени. Нима си забравила каква беше, докато двамата бяхме все още на белия свят. Ти беше богата, майко моя, богата жена с много имот, стада и чарди — повече, отколкото ти трябваха. Но могъщият дявол властвуваше над тебе и ти нищо не даваше на бога и на бедните. Един ден при тебе дойдоха двама просяци. От сутринта до вечерта свириха пред тебе. И все пак твоето сърце не се умилостиви и ти не ги съжали. Изнесе им коричка триседмичен сух хляб. Изнесе им един ленен пояс и това им даде като милостиня. И дори като им го даде, ти се извърна и извика сърдито: „О, боже, златен боже! Затова ли ми даде стада и чарда, та имота ми да го ядат странници и чужденци, немци и безмълвните турци. (Безмълвен е епитетът, използуван от славянските народи за всички, които не говорят езика им. По-специално за германците, които наричат немци — неми.) Какво остава за моите собствени деца?" Уви, майко моя. Грешна душо! Тези просяци не бяха просяци. Те бяха двама от божиите ангели. Единият беше св. Никола, а другият — св. Илия. И в друг грях ще те убедя. Ти приемаше да бъдеш кръстница — кръстница на малки деца — и ходеше често на гощавки по кръщенета. Но ти отиваше на кръщенетата заради яденето и пиенето. На децата не даваше подарък — нито риза, нито бебешки дрехи, нито чорапки, нито бебешки шапчици. Голи и боси стоят тези деца да те обвинят пред бога. Какво ще отговориш нему?

И пак ще те убедя. Ти, майко, беше ханджийка и наливаше искрящото вино. Пътници идваха при тебе — бедни пътници, и те питаха колко го продаваш. И ти, майко, им се кълнеше: „Нека господ или дяволът вземат душата ми, ако не давам точно толкова, за колкото плащате." След това ти им наливаше сто драма вино, смесено с триста драма чиста вода. О, майко! Грешна душо! Много пари вземаше, малко вино даваше. Почакай, майко, да те укоря. Могъщият дявол властвуваше над тебе и от твоя беден съсед ти зае брашно. Чисто брашно зае ти, а му се отплати с брашно, наполовина с пепел."

В тоя момент св. Петър и майка му наближили рая — пръв вървял св. Петър, а след него — грешната душа Те трябвало да минат по мост, по-тънък от конец. (Очевидно идеята е заета от мохамеданите. Както казахме, легендата е пълна с турски думи.) Светията минал благополучно през него. Ала когато грешната душа го последвала и стигнала до средата на моста, той се счупил под нея я тя паднала най-долу в пъклото.

Св. Петър станал глава на ангелите и непрестанно се молил на бога. Три години той просил и молил-бога — три години и три дни: „О, боже! Златен боже!' Дай ми прошка за моята майка, за моята грешна майчина душа!"

Но господ му отговорил: „Не моли за това, св.. Петре. Ти не можеш да искаш прошка за майка си. Много грехове тежат на душата й."

Въпреки това св. Петър продължил да се моли три години и три дни. В края на третата година и третия ден бог му рекъл: „Престани, св. Петре, защото получи прошка за душата на майка си. Иди на брега на морето, усучи тънко въже и го спусни най-долу в пъкъла. Там майка ти ще го хване и ще я издърпаш на светлината на деня. Но освен майка ти там има и седемдесет други души. Нека те се хванат за полите и ръкавите й, за да можеш и тях също да изтеглиш от ада."

Тръгнал св. Петър, бързо тръгнал към морския бряг. Разкъсал половината си дреха, разкъсал ленения си пояс и от тях усукал дълго и тънко въже и го спуснал в дупката на ада. Уви! Въженцето се оказало твърде късо. Но св. Петър носел също и червено перо. Откъснал и него и го добавил към въжете.

И сега св. Петър извикал: „Хвани се, грешна стара майко! Получих прошка за душата ти. А и вие, седемдесет други души, чувате ли? Хванете се за полата на майка ми — за полата и ръкавите й и вие също ще бъдете изтеглени на белия свят."

Но гледай, старата жена си останала толкова зла, колкото била и на белия свят. Тя извикала на седемдесетте други души: „Махайте се, кучета! Махайте се, свини! Какво право имате да се спасявате с майката на св. Петър? Аз самата откърмих св. Петър, аз пях приспивните му песни. Не вие сте го откърмили, не вие сте му пели приспивна песен."

Чул бог думите на старата жена. Изведнъж въженцето се скъсало и тя паднала най-долу в пъкала. Уви, майко! Грешна душо! Ти напълно заслужаваш мястото си в ада.

* * *

Пътешествието от Прилеп до Велес е от единадесет до дванадесет часа — разстояние, твърде голямо за един ден, ако не искате да пътувате през горещината. Ето защо тръгнахме след вечеря и решихме да преспим във Везирския хан в подножието на прохода Бабуна.

Проходът започва на два часа път от Прилеп, но ни бяха заблудили, че разстоянието е по-късо. Бяхме предупредени, че след като навлезем в хълмовете, не трябва да се опитваме да седим в колата. Затова решихме, че въобще не си струва да се качваме в нея, и от самото начало тръгнахме на коне. Разбрахме, че беше грешка, но това стана за наша сметка. Пресичайки полето, горещината беше отвратителна, а студът на дефилето предизвика у нас усещания, които ни накараха да очакваме възраждането на всички ужаси от Горничево. Все пак трябваше да изтърпим още няколко дни неприятната част на пътешествието, докато стигнем до приятната, която последва. И действително трудно е да се разбере по кое време от годината да пътуваш из България. В полето през зимата студът е ужасен, а през лятото — горещината. През пролетта всички пътища са непроходими, а планинските райони са изложени на опасността от прииждането на потоците. И накрая есента е нездрав сезон, защото повечето места стават почти необитаеми поради треската.

Като се тръгне от Прилеп по пътя за Велес, от лявата страна е Прилепската река, замъкът на Крали Марко и веригата на Бабуна планина. Тук-таме забелязахме малки руини, но научихме, че не са стари — това са кули, които доскоро са били обитавани от разбойници. Вместо разбойниците техните най-близки сродници — заптиетата — държат сега една кула на най-високата точка на прохода. Тук човек се спира да си почине, след като с мъка се е катерил нагоре по отвратителния турски път по едната страна на клисурата и преди да полази надолу по отвратителния турски път от другата й страна.

Безспорно спускането е твърде опасно. Бедните ни животни се хлъзгаха най-тревожно, плетяха и преплитаха краката си в търсене на място за стъпване, т. е. в търсене на местенце, което турците не са се опитали да навират. С голяма неохота отделихме необходимото внимание, за да се доберем благополучно до долината, защото след голата грозота на македонската страна на Бабуна планина искахме изцяло да се насладим на гористата долина, в която пристигнахме сред тези глухи, уединени пазви на хълмовете. Островърхите била на стръмните зелени склонове, където в средата на късче златно поле лежи малкото селце Ценица, наистина са живописни.

Везир хан е в самия край на прохода и се оказа един от най-добрите, които сме виждали в Турция. Имаше горен етаж, здраво стълбище и повече от една стая за гости. Нещо повече, прозорците на най-хубавата стая бяха остъклени. Тя се гордееше също и с килими, но тях ние набързо изхвърлихме.

За беда не е от голяма полза да се отбелязва съществуването на поносима странноприемница, защото ако други пътешественици ви последват на самото място, където сте видели добър хан, най-вероятно ще намерят лош. А ако заявите, че сте били в порутена странноприемница, след две години вашият последовател с основание може да се надява да я намери обновена. Поне такъв беше опитът ни в търсенето на подслон, следвайки записките на Хан и Зах. Точно следващия ден открихме, че Бабуна хан, за който те говорят като за най-хубавия в Турция, е така разрушен, че по време на краткия ни престой се зарадвахме, че успехме да се подслоним под едно кухо дърво.

Пътуването, което ни доведе до този Бабуна хан, безспорно беше много мъчително. Пътувахме в колата, така че не бяхме изложени на слънцето, и разстоянието трябваше да изминем за няколко часа. Но пътят беше набразден като разорана нива, а земята — суха и твърда като желязо. Да се търкаляш по тези бразди във возило без пружини се оказа своего рода изтезание, към което ние все още не бяхме привикнали. Преди да стигнем до кухото дърво и да отдъхнем за няколко минути под тихата му сянка, изглежда наистина беше въпрос, дали черепите ни ще се строшат един о друг или в стените на колата — така внезапно и бясно бяхме тласкани ту заедно, ту поотделно.

Следващата спирка беше в хана на Врановци, [113] където ни настаниха в прохладен тъмен ъгъл, отделен за биене на мляко. Там заварихме една жертва на българските представи за гостоприемство — роднина на семейството, в чиято къща трябваше да се настаним във Велес, който яздил толкова далече в убийствената, горещина, за да ни посрещне.

По хладина продължихме пътя си. На един особено неравен участък, малко преди да пристигнем във Велес, колата се наклони силно и един от конете си навехна крака. Въпреки това, когато помолихме да ни свалят при задната врата на квартирата ни, която беше лесно достъпна, протестите ни бяха пренебрегнати и ние безмилостно бяхме изтеглени по стръмната улица при предната врата. Така завърши нашият втори опит да прекосим Турция в кола (първият беше между Цариград и Белград). Консулът Хан, решен да направи опит в интерес на проектираната от него железопътна линия, успял да премине с леко возило и добри коне цялото разстояние от Белград до Солун. Но по време на трудните преходи нито той, нито придружаващите го седели в него. И нека никой не се опитва да бъде по-упорит от тях.

Велес е разположен на бреговете на река Вардар, която на това разстояние от устието си е вече пълноводна исе използува от търговците на дървен материал за сплавяне на салове надолу към Егейско море. Бреговете на реката са стръмни и високи, а градът се издига по тях. Изглежда имаше доста значителен брой хубави къщи. Наистина разположението му предоставя благоприятни условия за развитието на търговията и още в далечни времена тя го е превърнала във важно и

сравнително цивилизовано средище.

Велес е изцяло български град. От четири хиляди къщи само хиляда са на турците и цинцарите. Останалите три хиляди са на славяни-християни. При такива благоприятни обстоятелства българите във Велес дълго след турското завладяване имали възможност да бъдат пазители на част от националното познание. Говореше се, че в един от манастирите са скрити ценни ръкописи. Изглежда, че за кратко време в града е имало българска печатница. Всичко това още веднъж потвърждава факта, който по-близкото опознаване на християните в Европейска Турция разкрива пред пътешественика, а именно, че най-ранните години на турското подтисничество не са били във всички отношения най-лошите и че за българите най-жестокото изпитание на издържливостта им са последните деветдесет години. До края на миналия век славяните все още имали църковна автономия и това било знак, че условията, при които те се разделили със свободите си, все още били зачитани.

Натрупаните във Велес книги избягнали унищожението в продължение на повече от четиристотин години турско робство. Християнският посредник — гръцкият владика — бил онзи, който заповядал изгарянето им на пазара. Говори се, че това се случило само преди трийсет години. И така, докато Портата продължава да отказва на българските общини техни местни свещеници и да им налага чуждо духовенство, славянските й поданици ще вярват, че сега тя е по-склонна да тъпче свободите им, отколкото в ранните години на турското управление.

Преди пет или шест години българското движение във Велес набрало достатъчно сили, за да заплаши със сериозни вълнения. Накрая по думите на самите хора „властите видяха, че българите никога няма да станат гърци и че никога няма да се споразумеят с гърците, така че успяхме да привлечен някои от консулите на наша страна, за да се запази спокойствието в областта. Оттогава ни разрешават да имаме църковна служба на нашия роден език и да отваряме наши училища."

Както показва следният случай, който наскоро ни съобщиха с писмо, българите от Велес безспорно са от упорита порода. Заместникът на гръцкия владика, като бил на обиколка за събиране на владичината, пристигнал във Велес и по време на служба в църквата започнал да чете на гръцки език. На часа хората го прекъснали и му наредили да чете на славянски. Той отвърнал, че не го разбира. „Тогава — рекли те — ние си имаме човек, който го разбира." След тези думи службата била прочетена на славянски, както те искали. Освен че са упорити в отстояването на правата си, тези хора наистина са загрижени за разпространението на просветата и доколкото ни е известно, са излъчили поне един деен радетел на прогреса — Хаджи Трайко, [114] за когото вече споменахме, че е покровител на девическото училище в София.

Разбира се, българите от Велес, които въртят търговия с юга, говорят гръцки език, също както онези, които търгуват на север от Дунав, научават немски. Търговецът, в чиято къща отседнахме, говореше свободно гръцки, но жена му и семейството му не знаеха нито дума. Европейските пътешественици, които не знаят славянски език, а даже и онези, които го знаят, често са се заблуждавали за степента, в която турски и гръцки се говорят във вътрешността на Европейска Турция, защото в славянските градове те често са наставяни при едни от малкото граждани, запознати с някой от тези езици.

Къщата, в която живеехме във Велес, беше на богат търговец. Тя беше обзаведена в европейски стил, а облеклото на стопанина й представляваше определена стъпка в прехода от турско към европейско, а именно — широки бели панталони, черно палто и малък червен фес. Той беше общувал със света дотолкото, че да разчупи кората на онзи солиден и проницателен разсъдък, който е характерен за българина и който се нуждае само от увереността, че честните усилия ще бъдат възнаградени, за да се развие в такъв силен и практичен национален характер, какъвто е всеки на юг от скалите на Дувър. Докато обаче българите живеят при ориенталски деспотизъм, едва ли ще се отърват от сегашните си недостатъци — начумерена боязливост и липса на откровеност. Тази отрицателна черта — липсата на откровеност — при тях обикновено се замества със съвършено ясния опит да измамят, защото българинът ласкае непохватно и когато смята, че не е изгодно да каже истината, предпочита да си държи езика зад зъбите. Докато гъркът, стоварвайки моралната вина върху затрудненото си положение, се наслаждава при изобретяването на една правдоподобна лъжа.

Главният учител на училището във Велес е свещеник, известен сред народа с учеността си. [115] Бяхме донесли за него едно лично писмо, така че той дойде да ни види и ни разказа много за българското движение. И той, и нашият домакин заявиха, че положението на страната е същото, както в околностите на Прилеп, Битоля и Солун, за което вече стана дума. Мохамеданите често убиват християните, като по този начин най-лесно ликвидират дълговете си и се отървават от всеки, за когото мислят, че им стои на пътя. Обирите по главния път са постоянни. На нито една от тези неприятности не може да се тури край, додето турските управници не започнат строго и бързо да наказват по съдебен ред мюсюлманите. Те обаче няма да сторят това, тъй като управлението им зависи от интереса, който мохамеданският елемент има от увековечаването му.

Също така се оплакаха горчиво от повишаването на данъците по новия начин. Когато увеличили плащанията в натура, нещата изглеждали толкова зле, че по-лошо не можели и да си представят. Но сега, когато селянинът е принуждаван да плаща с пари, а не разполага със средства да достави продуктите си на пазара, гнетът е много по-непоносим. Тъй като турското правителство се нуждае от пари, данъци се събират както от християните, така и от мюсюлманите, макар и не в същата пропорция. Но тъй като мюсюлманите са мързеливи, по този начин те напълно се разоряват, а онези, които са поземлени собственици в околността, опитват да продадат чифлиците си, ала напразно. Никой не иска да ги купи — отчасти защото, ако християните подобрят земята, рискуват да им я вземат обратно. Тези злоупотреби при продажбата на земя са почти идентични с онези, за които научихме в Босна.

Във всички гостни на велешките къщи страната, която гледа към реката, е цялата в прозорци, и то прозорци без капаци, тъй като в тези страни щорите савсе още непознати. Ярката светлина беше ужасна, горещината — като в парник. През целия ден чувствувахме, както си и беше в действителност, че се топим под слънцето. Докато настъпи вечерната прохлада, училищата бяха вече затворени, така че не ги видяхме, а трябваше да се доверим на нашите осведомители. Те заявиха, че в цинцарското училище имало тридесет—четиридесет ученици, а в двете български — около петстотин. Тук има и любопитен малък български манастир, за който се говори, че си заслужава да се види.

Онова, което не можахме да направим сами, за да се уверим в доброто състояние на просветното дело във Велес, до известна степен бе извършено от нашия драгоманин. Той изложи книгите, които бе получил от мисионера в Солун, и съобщи, че е готов да ги продава. Незабавно се струпаха купувачи. Особено се нахвърлиха на Стария завет, чиито малко преведен вече на български език книги бяха подвързани в томове, всеки на стойност половин крона. Във Велес беше продаден целият ни запас и свещеникът беше доста разочарован, че не сме донесли повече. Някои от по-възрастните мъже бавно преброиха книгите на пророците и запитаха някак подозрително защо го няма целият Завет. Трябваше да им обясним, че не сме имали намерение да скриваме някои от книгите, а просто не всички още са преведени.

В Прилеп, където историческите асоциации със замъка на Крали Марко свързват града със сръбската история, учителят беше от Сърбия и бе показан голям интерес към сръбските учебници по история. Във Велес, като огнище на науката, където историческите асоциации са изцяло български, не се търсеха сръбските исторически произведения и народна поезия, а български религиозни книги. Между другото, можем да отбележим, че начинът, който българите са възприели за развитие на езика си, се различава от сръбския. Съвременният писмен език в Сърбия е взет от устата на овчаря и планинеца. Основният му речник е речникът на народните песни, а произношението му е заето от поетите-войни на Херцеговина и Черна гора. При българите, обратно — езикът на обикновените хора се е изродил в развален и безобразен местен говор, изпъстрен с чуждици — гръцки, турски и смесени, с бърз изговор и объркано ударение. Накратко, ако нещо може да извини гърците за неспособността им да разберат защо българинът не желае да се разделя с майчиния си език, това е извинението, предложено от слуха ви, когато чуете да се говори български след гръцки. От друга страна, българите, за разлика от сърбите, гледат на славянския език на Кирил и Методий като на свой древен език и са склонни да го използуват (както гърците от Атина използуват старогръцкия) за образец при реформата на съвременния език. Ако някога съумеят да възкресят този славен древен език с неговите дълбоки и звучни тонове и великолепна наситеност на фразата — ще направят неоценима услуга на целия славянски свят и националният им живот ще намери израз в един от най-благородните видове човешка реч.

Сега политическото разединение и липсата на контакти не дава възможност на сърби и българи да сравняват езиковите си теории. Но когато южнославянска академия (Академия с такова име току-що е открита в Аграм. [116]) поеме в свои ръце развитието на националните литератури, вероятно старият славянски език ще се използува за връзка между българи и сърби. Движение в тази насока вече започва. Говори се, че покойният владика [117] на Черна гора е използувал в много от стихотворенията си архаична форма на сръбския език, изпълнена със стари славянски изрази, а хърватите, които през последните трийсет години въведоха като свой литературен език сръбския диалект, са склонни да го доразвият и обогатят с помощта на старославянския. (Редакторът на един български вестник се стреми да го направи разбираем за сърби, хървати и българи. На практика вече е успял. Каза ни, че старият славянски език му дал думи и форми, разбираеми за всички южни славяни.)

Междувременно след говора на българите като най-немузикален и най-невъзвишен от всички южнославянски диалекти може да се нареди сръбският език, говорен от смесеното население на Белград, докато чистият сръбски, на който черногорските адвокати пледират пред съда в Цетине, е твърде приятен за ухото поради отчетливостта и съзвучността си. Един учител в гимназията в Белград ни каза, че сред учениците имало неколцина от планините по южната граница и когато те и останалите момчета повтаряли един и същи урок, интонацията и стилът им били толкова различни, колкото декламацията на оратора и бръщолевеното на маймуната.

Сред книгите, които пласирахме във Велес, беше и преводът на Стария завет на български език. Този превод е плод на усилията на американеца д-р Ригс. По инициатива на едно протестантско дружество преводът на Новия завет на български беше поет от Неофит Рилски, [118] сегашния игумен на Рилския манастир в Родопите, на около четири дни път североизточно от Велес. (През Щип, Кратово [119] и Кюстендил.) Тъй като не посетихме манастира във Велес, а бяхме вече посетили Рилския манастир, ще се върнем едно лято назад и ще минем по планинските вериги, за да опишем най-големия от българските манастири, този, в който националният дух най-успешно се е съхранил.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]

111. Първото общинско училище в Прилеп е основано през 1843 г, макар че преди това в града е имало килийни училища.

112. Девическото училище в град Прилеп е основано през 1865.

113. Врановци — село, сега в СР Македония, Югославия.

114. Димитър Трайкович — виж бел. 75.

115. Училища във Велес има още от края на XVIII в. Общинското училище е открито през 1832 г. Свещеникът, за когото става въпрос, с вероятно отец Алексий от с. Галичник, Дебърско, сега в СР Македония, Югославия. Виж: Хр. Чочков, Град Велес. Учебното дело до революционните борби. С, 1929.

116. Аграм — сега Загреб, столица наСР Хърватия, Югославия.

117. Авторките имат предвид черногорския владика Петър II Петрович Негош — един от най-големите сръбски поети на XIX в.

118. Неофит Рилски (1793—1881) — виден български просветен деец, педагог. През 1860—1864 г. е игумен на Рилския манастир.

119. Щип, Кратово — градове, сега в СР Македония, Югославия.