Пътувания из славянските провинции на Европейска Турция, Д Макензи & А. Ърби

ГЛАВА ОСМА

КРАЛСКИЯТ СИН МАРКО
 

„Кралят: Бог да те убие, сине Марко. Ни гроб ще имаш, ни потомство. Преди да излезе душата от тялото ти, на турския султан ще служиш.

Царят: Друже Марко, Бог да ти помага? Ясно да е лицето ти сред най-личните. Остър да е мечът ти в боя. Никога герой няма да те надмине и името ти ще се помни, докато слънцето и луната светят.

Тъй казали и тъй станало."

Стара сръбска балада „Присъдата на Марко".


Въпреки всички удобства и благоразположението, с което бяхме заобиколени в Битоля промяната от съвременния турски град към атмосферата на поезия и романтика, обвиващи местата на средновековната сръбска слава, бе твърде навременна и приятна. Въпросното място е замъкът на Марко Кралевити, т. е. на кралския син Марко. [109] Той се издига над град Прилеп и е една от редките по-големи старини от феодални времена, които могат да се намерят в тази част на Турция.

Както Шкодра е допирна точка за сърби и албанци, така Прилеп е допирна точка за сърби и българи. Населението на града и селата близо до него е българско, но присъствието на Марковия замък свързва цялата околност със старосръбските легенди. (Някои сръбски народни певци дори изместват Прилеп в Косово поле — традиционния театър на старите сръбски геройства.)

Кой е бил Марко .и как името му е вплетено в историческата легенда, е разказ, любопитен за всички. Но той е доста дълъг, така че ако започнем тук, едва ли ще бъдем в настроение да изкачим хълма, за да видим кулата. Ето защо с разрешение на читателя най-напред ще огледаме крепостта. Отправна точка ще ни бъде малкият манастир, който се издига в подножието на тривърха канара на стотина метра от Прилеп.

Вероятно монасите щяха да бъдат доволни да ни покажат руините и да ни разкажат всякакви легенди. Поне така правеха обикновено, когато се обръщаха към тях чрез славянски посредник. Но ние бяхме оставили драгоманина в къщи и един от групата се обърна най-вежливо към калугерите на турски. Всичко беше свършено. Българите се наежиха в неотстъпчиво вцепенение и ни оставиха да вървим към замъка с пазача за чичероне. Наистина направихме един опит да ги смекчим, но напразно, и тъй като не знаехме добре български, започнахме: „Бихме искали да видим Марко. ..", след това спряхме, за да си припомним следващата дума. Монахът сви рамене с усмивка, която като че ли казваше: „Въпреки цялото си желание не можеше да направи това." След това отвърна: „Бог да ни прости! Марко е мъртъв от четиристотин години." Това е вярно, но ако все пак всички приказки са истински, това не е пречка да не можем да го видим. Само ако можем да дочакаме чествуването на неговия празник или „Слава" и да се притаим в някой малък параклис, където е погребан някой от семейството му. В полунощ вратите се отварят и вътре влиза Марко в пълно въоръжение, яхнал своя любим кон онзи прочут Шарколия.

Оставени да търсим сами пътя към развалините, ние се заизкачвахме натам направо от манастира. Скоро обаче разбрахме, че в този, както и в други случаи тук, най-дългият път е най-кратък. Един по-лесен път явно старият заобикаля по-ниската част на хълма и ако го бяхме следвали, щяхме да избегнем катеренето по гладките скали, където обувките ни, макар и мъжки, се хлъзгаха като по лед. Накрая се добрахме до едно открито пространство, за което се говореше, че било старият Place d'Armes, [110] откъдето скалите се разделят наляво и надясно. Най-високите от тях могат да се видят най-добре от една от по-ниските. Ето защо ние се изкачихме на нея и там намерихме купчина огромни камъни, опрени един в друг. Изглеждаха като че ли всеки момент ще се затъркалят надолу, но стояха стабилно.

Близо до върха имаше разрушена кула, но пътеката към нея беше преградена от жилесто сиво тяло, което запушваше най-тясната част на пътя и изглежда ревниво наблюдаваше предпазливото ни възлизане. То наистина стоеше толкова непоколебимо, че имахме време да се доближим и да видим какво е дива планинска коза, последният страж на феодалната твърдина.

Достигайки по-високия край на скалата, открихме, че е покрит със стени, но нямаше нито една покрита стая. Така, макар че едно от покритите места да се нарича „Оръжейната", а другото „Тъкачницата", със същия успех могат да минат и за. кошари. На най-високия зъбер се крепи друга от огромните канари. Тя е обградена от зидария по такъв начин, че под нея минава тясно коридорче. На върха на тази грамада лежат останките от стая, наричана от местните хора „Марковия кьошк", където според българските легенди Марко е седял и виждал отдалече всички гости или врагове наближаващи замъка му. На стената на кьошка все още има следи от груби стенописиконе и кучета. Не ги видяхме, но предварително бяхме чули за тях. Едно заптие, което се покатери с мъка на канарата, нещо, което ние не можахме да направим, възкликна, като видя чудните рисунки. Непосредствено под тази стая се виждат очертанията на друга по ниска, пътят към която минава през стръмна и гладка скала. Това обяснява нуждата от изсечените в нея стъпала. Някои от тях имат формата на подкова и би се сметнало за свръхкритично да оспорваме, че са направени от коня Шарколия. От това място хвърлихме поглед към укрепения хълмкъм града под него и полето отзад живописен пейзаж, който би бил хубав, ако не беше липсата на дървета. Въпреки че не е толкова необичаен, до известна степен той приличаше на гледката, която се открива от замъка Влагай в Херцеговина.

Връщайки се към Прилеп по лесния път, видяхме няколко изсечени в скалата гробници и минахме покрай стените на малка църквица. Изглежда, че от другата страна на хълма има разрушен параклис с някакви фрески и гробници. На отделно островърхо възвишение се издига манастир. Говори се, че гледката от него е прекрасна. Твърде е възможно, макар че ако е много по-обширна, може да не бъде толкова интересна колкото гледката изпод кьошка, още повече че тези, които ни посочиха манастира, не бяха виждали и двете. Във всеки случай не бихме посъветвали никого, който може да се катери, да жертвува изкачването на Марковия хълм. Колкото и да е порутена крепостта, очевидно е била много по-голяма, отколкото коя да е наблюдателница или албанска кула. Тя напомня по-скоро жилище на феодален владетел, отколкото твърдина на разбойнически главатар. Тя принадлежи на времето, когато поприще като на кралския син и другарите му е било възможно в Турция. Прочее видът на замъка придава местен колорит на историята на Марко Кралевити.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]


109. Авторките свързват Крали Марко преди всичко със сръбската история и фолклор, макар той да е общ за българи и сърби. Това е обяснимо, тъй като по време на пътуванията им все още не са публикувани на западни езици почти никакви български народни песни, а сборникът на братя Миладинови се появява едва предната година. Сръбското народно песенно творчество е значително по-добре познато в Западна Европа — многобройни преводи на сръбските народни песни излизат още през тридесетте и четиридесетте години на XIX в.

110. Place d'Armee — площад за военни упражнения, за паради.