Църковно-училищно дело в Ениджия. Борбата против гръкоманите
Поп Атанас
За черквата и училището
Църковно-училищно
дело в Ениджия. Борбата против гръкоманите
Както навсякъде по българските земи, така и в Ениджия, населена още при възникването си с чисти българи, първоначално богослужението в черква и обучението на децата в училище се извършвало на гръцки език. Агентите на Цариградската гръцка патриаршия и тук успели да свият свое гръкоманско гнездо. Начело на него застанал дядо Яни Арнаудов, албанец по произход, заселен в селото и женен за българка. Той е известен като най-голям селски чорбаджия за времето си.
Селяните били разделени на две враждуващи партии - българската или партия на патриотите и гръкоманската. За остротата на борбата между тях ни разказва старият тракийски деец Никола Константинов:
"... село Ениджия е било едничкото българско село с българско училище по онова време (1860 г. - бел. на авт.) и в него са ставали големи крамоли между поддръжниците на гръцката пандера и тия на българската, макар и едните, и другите да са били чисти българи и да е нямало между тях нито един грък. Делили се и се преследвали не само мъжете, но и жените с кобилиците се биели, отивайки за вода, и воловарчетата в гората се гонели с тояги..."("Тракийски духовници" от Никола Константинов, бр. 231/1927 г. на в. Тракия")
Гръцкият владика в Одрин поне един път в годината посещавал Ениджия,
за да стегне редовете на своите приятели гръкоманите и да завербува нови.
За постигане на тази своя цел негово изпитано средство били подкупите,
заплахите, интригите и клеветите пред турската власт. Той посещавал селото
обикновено на Спасовден (Възнесение), храмовия празник на църквата, когато
се уреждал и селският панаир. Посрещането ставало много тържествено. Владиката
пристигал с файтон от Одрин и спирал на селския хан, който беше край Одринското
шосе. Тук го очаквали първенците на гръкоманската пандера, които смирено
и с благоговение целували ръката му, а той ги благославял. След това всички
се отправяли за черквата по улицата, която предварително били постлали
с килими и китени черги, а от двете й страни от хана до черквата били наредени
в шпалир всички гръкомани от селото - мъже, жени и деца, облечени в най-новите
си празнични дрехи. Пратеникът на Цариградската патриаршия, изправен и
горд, бавно и тържествено пристъпвал напред, а от двете му страни се сипели
цветя
85
и зеленина. Изповядващите "истинската и права християнска вяра" го поздравявали с поклон до земята, а той, обръщайки глава наляво и надясно, с вдигната ръка ги благославял. В черква владиката отслужвал тържествена литургия и произнасял назидателно слово на своя гръцки език, който малцина разбирали.
Първите и най-стари свещеници в Ениджия, чиито имена са ни известни, били поп Алекси, поп Андир и поп Атанас - и тримата местни жители, българи. В черквата обаче тей извършвали богослужението на гръцки език. Поп Алекси починал много млад и за него нямаме никакви други сведения освен това, че овдовялата му млада и хубава попадия Неда се омъжила за тогавашния кмет на селото Стоян Стойков от Бобовци, който също бил овдовял млад. Понеже църковните канони забранявали на овдовелите попадии да встъпват във втори брак, наложило се Стоян Бобов да отиде чак в Одрин при гръцкия владика да получи вула. Високият гръцки духовник отначало отказал да удовлетвори молбата му, но когато след няколко дни се явил повторно при него и изтърсил над масата му в митрополията пълна торбичка с жълтици за "богоугодни дела", веднага склонил да направи едно "изключение" и издал исканото разрешително. Горният случай красноречиво доказателство за лицемерието и продажничеството на гръцките духовници в онова време.
Поп Андир бил най-фанатизираният от гръкоманите и доверено лице на Одринския владика. Ето защо неговото име често се среща в дописките от Лозенград, печатани в излизащите тогава в Цариград български вестници. Тези дописки, печатани преди повече от сто години, ни рисуват последните отчаяни опити на фанариотите да върнат назад колелото на историята. По-долу ще предадем извадки от тия дописки, но преди това ще се спрем на друго едно голямо събитие в живота на ениджийци, което представлява преломен момент в борбата против гръкоманите.
През годините 1859-1860, когато борбата била в своя разгар, в живота на Енеджия се появява голямата фигура на Филчо войвода, който минава в нелегалност и застава безрезервно на страната на партията на патриотите.
Една нощ Филчо отива в къщата на водача на гръкоманите - Яни Арнаудов. Придружавал го помощникът му Христо. И двамата били облечени в своето хайдушко облекло и въоръжени. Филчо отправил към дядо Яни строго предупреждение да скъса окончателно връзките си с гръцкия владика и да престане да подпомага гръкоманите. Той направо му заявил, че ако продължава да бърка общоселските работи
86
и да разединява селяните, то по отношение на него ще бъде принуден да наложи най-тежкото наказание - смърт. Това подействало като студен душ на гръкоманите. Те се разколебали и загубили почва под краката си. Оплакали се на своя покровител - гръцкия владика в Одрин, когото помолили да дойде в село и да затвърди загубените им позиции.
Деспот Кирил наистина пристигнал в Ениджия, но за голямо негово съжаление никой от приятелите му не излязъл да го посрещне. Патриотите подготвили населението да бойкотира посрещането на владиката и неговите хора и то, предупредено от специални младежки команди, се криело през тоя ден по къщите си. В селския хан, където пристигнал владиката, се намирал само църковният клисар дядо Георги Биберов. Той бил изпратен от селските първенци да му съобщи, че не желаят вече да го приемат. Дядо Георги предупредил владиката, че е опасно да остане в Ениджия, защото младежите, които на групи обикалят из селото, били крайно възбудени и никой не можел да гарантира неговата безопасност.
Побеснял от злоба, владиката с мъка изслушал думите на дядо Георги, изрекъл гневно своята анатема към непокорното българско село, заплашвайки, че ще отмъсти за дръзкото предизвикателство на "кундрокефалите". Качил се на файтона и запрашил обратно по шосето за Одрин. От този момент ениджийци престанали да плашат на деспот Кирил владищината. (Същият деспот Кирил бил изгонен от ямболци на 03.09.1866 г. както съобщава радио Стара Загора е емисията си от 03.09.1966 г.)
Разбира се, с това борбата срещу гръкоманите не била завършена. Тя продължила още няколко години. Фанариотите не искали така лесно да отстъпят завоюваното, а продължавали да упражняват своя натиск.
Въпреки че в Ениджия на гръцкия владика било внушено по най-драстичен начин, че не го искат и отказват да му дават пари, а това било последвано и от други български села в Лозенградско, деспот Кирил, без да се срамува, продължавал да ходи като просяк от село на село и сам да събира данъка си. А в Лозенград се принудил да опява умрелите по гробищата и така събирал владищината грош по грош.
"... Като минал през Ениджия и не му дали пари - се казва в една дописка във в. "Право" от 25.05.1870 г. - деспот Кирил, освен дето укорил селските чорбаджии като им казал: "Като вас пичове станахте чорбаджии, та ми не давате парите, а взехте да делите протестантско." На тези клевети чорбаджиите му отговорили прилично. "Хани (где са) чорбаджи Стоян, чорбаджи Полон гюнлери, колко имах от тях почит (икрам)."
87
Но и сторил от града им поповете Аргос, като писал на чорбаджиите, че докле не му дадат парите, няма да служат в черква. Поповете имали безумието да го послушат (се казва в дописката), та не служили през следващата неделя. "Горко нам с такива свещеници!" - се провиква с възмущение дописникът. Но след някой ден свещениците поп Андир и поп Атанас се принудили да си гледат работата и не се дадоха пари на владиката. Дядо владика, като си е напомнял златните за него чорбаджистоянови и полонови дни, без съмнение си е поплакал, като сме уверени, че и другите гръцки владици, пък и самият началник на гръцката църква, ще си спомнят със съжаление за златното тяхно минало време. Ще ги молим като гледат настоящите опъчни времена, може от жалост да им припадне дамла, та без време да се лиши света от тях..., тогава горко на този свят!, кой ще го заведе в рая?" - завършва дописката.
В друга дописка известният на времето учител в Лозенград Тодор Милков пише следното:
"... В Ениджия фанариотинът слязъл на една гръкоманска къща. Там около него се събрали четиримата гръкомани чорбаджи Николаки Полонов, арнаутина Яни Чорбаджи, поп Андрея и още един. Селяните като се научили, побързват да му кажат по-скоро да излиза от селото и тръгва за с. Докузюк, Бабаескийско, обаче той оставя наставления на поп Андрея да се труди колкото може да убеди някой друг още...""... Верен на задълженията си, поп Андрея подкачил делото си в черквата, споменал името на Дионисий (гръцкия патриарх). Селяните едва се стърпяли да го не бият в черква. Като излязъл до 50 и повече души отхождали къщата му и му казват: "С нас и за нас ще попуваш! Инак не ни си свещеник!" Попът останал непоколебим, затова селяните му казват: "Отсега нататък не ни си поп." " (в. "Право", бр. 30, 1873 г.)
Своята дързост да отстояват докрай българското си име ениджийци
заплащат доста скъпо. Това те почувствали особено след смъртта на Филчо
войвода в 1866 година, който бил най-големият защитник на българщината.
Турската власт арестувала и изтезавала десетки селяни, мнозина от които
били изпратени да гният в Одринския затвор. Възползвани от това, гръкоманските
водачи отново вдигнали глава с надежда, че е настъпил моментът да си възвърнат
загубеното.
Увеличен бил чувствително и данъкът, заплащан от селяните на държавата. Така, докато през 1859 година този данък бил 31000 гроша годишно, то след няколко години, в резултат на развихрилата се борба срещу гръ-
88
команите и заменяне на гръцкия език в черквата и училището с български, данъкът бил увеличен на 40 000 гроша. (в. "Македония" от 27.02.1870 г.)
И все пак на фанариотите и това не помогнало. Техните репресивни мерки засилвали омразата на патриотите в Ениджия, удвоили силите им да изведат до победен край започналата борба.
И сега може с известна гордост да отбележим, че въпреки дяволските усилия на цариградските фанариоти, коварните им замисли претърпели пълен провал. Мекеретата, техните платени агенти в борческа Ениджия, които преди повече от сто години послушно изпълняваха разколническите им внушения и съвети, отдавна са умрели и от тях е останал само печалният спомен за родоотстъпническата им дейност. Техните деца, внуци и правнуци, които не знаят нито дума гръцки език, отдавна са се приобщили към здравото българско ядро на своите кръвни братя и сестри в селото и съставляват негова неделима част. През 1913 година, при насилственото изселване на ениджийци в България, всички до един се чувстваха здрави и непоколебими българи. Нямаше между тях нито един грък.
В потвърждение на гореказаното ще цитираме откъс от едно описание на български села от Лозенградска кааза отпреди сто години, в което за село Ениджия се казва следното:
"На югозапад от Лозенград три часа разстояние къщи 300, нуфузи 385, черква една, училище едно, жители добри и здрави към народността си. Тук най-първо от всички села по каазата ни изхвърлиха гръцкия език от черквата и училището си, затова и много гоненици претърпяха от фанариотите-партизани."(в. "Македония", бр. 36 от 02.08.1869 г.)
Вторият от двамата свещеници, към които се отправяли критики за гръкоманските им прояви, е поп Атанас. Той произхожда от Македония. Баща му Апостол Граматиков е дошъл от костурските села и се е заселил в Ениджия вероятно в началото на XIX век. Учил е в Априловската гимназия в Габрово и следвал една година в гръцко училище. Цанил се за учител в с. Дерекьой, Малкотърновско и учителствал там пет години (1859-1864) като поставил основите на най-уреденото училище в околията. ("Малко Търново и неговата
89
покрайнина" от Георги Попаянов, с. 271) На следната 1865 година се преместил а Карадере, след което напуща учителството и приема духовен сан. Ръкоположен е в Цариград за енорийски свещеник в Ениджия, където останал на служба до 1901 г.
Освен поп Атанас свещеници в Ениджия са били и следните лица поп Филчо
Стоянов (1870-1912 г.), поп Христо Трандафилов (1901-1912 г.) и Стоян поп
Андреев (1909-1912 г.). По-подробни биографични данни за тях ще дадем поотделно
и последователно при прегледа на учебното дело, тъй като преди да приемат
духовен сан, те са учителствали в същото село, както и в други съседни
села.
Ениджийци се черкували първоначално в малка черквичка, едноетажна паянтова постройка, изградена по инициатива на дядо Иван Сарията, който е помогнал за изграждането й с парични средства и строителни материали. През 1854 година била изградена голяма черква, изцяло от камък. Построена е в центъра на селото в голям двор, където някога се издигал дворецът и другите стопански сгради на местния турски бей (султан).
Няколко години по-късно в същия двор било построено и училището, което се състоеше от две сгради, построени една до друга в различно време, но свързани помежду си с обща врата. И двете сгради бяха паянтови, едната по-ниска и без под (на земя) с размери около 60 квадратни метра, с преградена част за учителска стая. Личеше, че тя е построена набързо за нуждите на откритото за първи път българско училище в селото през 1860 година.
Втората сграда бе по-висока и по-голяма и бе около 80 квадратни метра с дюшеме. Имаше едно помещение без преградни стени. Тук бяха наредени чиновете за трите отделения, а четвърто отделение се помещаваше в по-старата сграда. И двете сгради бяха с тавани от дъски.
До училището бе построена и камбанарията, на чийто най-горен етаж се виждаше огромна камбана.
Нямаме сведения за имената и месторождението на майсторите зидари, строители на църквата. За училищните сгради обаче се знае, че са строени от местни зидари.
90
Както е известно от историята на националното ни възраждане, борбата за народна българска църква е била едновременно и борба за народно българско училище. По онова време църквата и училището са били два неделими стожера, които поддържали народния дух и единство.
И в Ениджия тази борба се е водила едновременно и паралелно от едни и същи дейци и с едни и същи средства срещу обшия враг - Цариградската гръцка патриаршия. Гръцкият патриарх бе получил неограничени права от султаните да се разпорежда с училищните и църковни въпроси на християните в това число и "българогласните", подложени на поголовна асимилация. Духовният глава на гръцката църква обаче се оказа безсилен да осъществи тази "историческа мисия", която му възложи гръцкият панелинизъм.
След разгрома на гръкоманите в Ениджия българският език е прозвучал с нова възрожденска сила и в черквата, и в училището едновременно. Това е станало през 1860 година. Разбира се, не всичко е тръгнало наведнъж "по мед и масло". Още много трудности са предстояли да се преодолеят. Патриотичните сили, подкрепяни от гордия орел на Ениджия - Филчо войвода, трябвало да бъдат готови за всякакви изненади.
След победата над гръкоманите престояло им за разрешение нелесна задача - да намерят български учител. А както е известно, учителските кадри не били достатъчни за вътрешностите на поробеното ни отечество. Тук по градовете и в по-големите села се пласирали веднага завършилите Априловската гимназия в Габрово и Пловдивското средоточно училище. За подранилите в своето народностно развитие ениджийци голямо щастие би било да намерят учител с първоначално образование, който при това да знае и да пее в черквата. Но трябва да признаем, че този път щастието им се усмихнало. За първия български учител в Ениджия, за живота и дейността му като учител, а по-късно и като свещеник, заслужава да отделим едно от първите места в историята на учебното ни дело. За тая цел използваме личните спомени на сестриния му син иконом Гавраил Тумангелов, живущ в Габрово, който сам бе любезен да ни предложи.
91
Общоселската църква "Възнесение Христово", построена през 1854 г.,
разрушена из основи от турците през 1913 година, нарисувана по памет от
Стоян поп Йорданов, художник в гр. Стара Загора.
Народно основно училище с камбанарията до него, построени през 1860
година, разрушени из основа от турците през 1913 г.