Ениджия – една България, останала в миналото
Симеон Л. Стойков
 
5. ОПИСАНИЕ НА СЕЛОТО
 
Обществени, жилищни и стопански сгради. Строителни материали
Снабдяване с топливо
Водоснабдяване


Обществени, жилищни и стопански сгради. Строителни материали

Село Ениджия бе застроено на равен терен върху площ от около 1000 декара, ограничено на изток от река Ениджийска ("Текедере") и на запад от голото възвишение "Баира". Успоредно на течението на реката селото растеше на дължина на север и на юг и в 1913 година то бе достигнало на дължина около два километра. Ширината му не надминаваше 500-600 метра. Шосето Лозенград - Одрин, което прекосяваше реката чрез каменен мост, минаваше и през селото и го разделяше на две почти равни половини. Друга улица пресичаше селото в посока север-юг. Тя беше най-дългата, около два километра и по нея ставаше най-голямото движение. Нейното продължение на север се сливаше с пътя, водеш през Горната ува за съседното село Коюнгяур, а южно от нея водеше пътя за Долната ува и м. "Каилгьол". Трета улица, успоредна на централната, минаваше покрай десния бряг на реката. Тя започваше от северния край на селото и завършваше на хорището до моста на реката.

Улици, пресечки на централната, имаше само четири - трите северно от шосето, четвъртата - южно от него в Долната махала. Около тридесет тесни и къси улички (кьор сокаци) свързваха с централната улица къщите, които имаха друг изход.

Селото се делеше на три махали: Горна (северна), Средна и Долна (южна) махала на юг от шосето. В Средната махала се намираха църквата и училището в един общ двор на онова място, където в началото на XVII век били конаците (дворците) на местния турски бей. Църквата била построена към 1854 година. Тя беше изцяло от камък и имаше форма на кораб. По-късно около 1860 година, когато е било открито първото българско училище, е била построена и училищната сграда с камбанарията до нея. В същия двор до училището все още стоеше запазена и старата църквичка, паянтова постройка, в която по-рано се е извършвало богослужението. В двора около тази църквичка бяха погребани няколко от заслужилите селски първенци. Най-напред тук погребали дядо Иван Съриев, който бил инициатор за построяването й, което подпомогнал със значителни парични средства и строителни материали. След него там били погребани жена му, синът му дядо Яни Сарията и други. През 1894 година в двора на църквата е бил погребан и народният учител Калоян Стойков Шангов, брат на известния журналист в миналото С. С. Шангов.

81
 

Южно от Одринското шосе до моста на реката бе ханът-кръчма на най-големия селски чорбаджия дядо Иван Узунов. Наблизо бе и къщата му, голяма двуетажна постройка.

Край реката от моста на юг и в съседство с хана и къщата си дядо Иван бе засадил и отгледал първата в селото овощна градина. Непосредствено до овощната градина, на юг от нея, той обработваше добре поддържана зеленчукова градина.

От северната страна на шосето, около малък площад, се намираха двата общоселски дюкяна и фурната, които се даваха под наем. Друга обществена сграда бе селският хамбар, построен в центъра на селото непосредствено до Одринското шосе.

Частните заведения - кръчми, бакалници, праматарници, фурни, подковачници, коларски работилници и други се намираха от двете страни на централната улица и Одринското шосе.

Теренът, на който бе застроено селището, имаше слаб наклон към реката и къщите, обърнати на изток с лице към слънцето, имаха амфитеатрално разположение.

Към 1913 година селото имаше около 400 къщи и 250 стопански сгради - обори, плевни, хамбари. По-бедните земеделски стопани нямаха отделни сгради за стопански нужди. За такива им служеха помещенията в самите жилищни сгради, приспособени за тази цел. Всяко домакинство притежаваше собствена домашна фурна.

Къщите и стопанските сгради бяха построени в големи дворове с площ до два декара. Заградени бяха с плет от челия (драка) и служеха през лятото за хармани. По-голямата част от жилищните сгради бяха стари, построени отпреди 50-100 години през XIX век. Строени бяха в основите с камък, а стените от земята нагоре бяха от кирпич. Покрити бяха с обикновени керемиди. Почти всички стопански сгради бяха с покриви от ръжанка.

Ениджийци са преживели не един път нападения на селото от турци, татари, черкези и арнаути (1903 г.), които ограбвали добитъка и имуществото им и избивали мирното население. Те не са запомнили селото им да е опожарявано някога.

Едва в последно време, след Хуриета (1908 г.), някои по-заможни селяни бяха построили нови масивни къщи, покрити с европейски керемиди. Дуварите отвътре и отвън замазваха с кал от пръст и слама, а върху тази мазилка жените замазваха стаите за живеене и лицевата страна на къщите с бяла или червена пръст, размесена с пясък. Стаите на долния етаж бяха на земята без дюшеме, чийто под също замазваха с пръст.

До Освободителната руско-турска война жилищата нямаха прозорци. Вместо такива са оставяли по стените малки отвори за осветление, които се затваряли с кепенци. Прозорци започнаха да правят към края на XIX век. Дървената

82

конструкция на къщите строяха от дялан дъбов материал - греди и дъски, които купуваха от странджанските български села Дерекьой, Кулата и др. Всяка есен, събрани на кервани от по 20-30 волски коли, натоварени с дървен строителен материал, нашите странджански българи потегляха из селата в Лозенградското поле, за да го продават на нуждаещите се. Продажбата ставаше срещу заплащане в пари или в натура с житни храни. По-късно на пазара в Лозенград се появи и боров строителен материал, който беше твърде скъп и селяните предпочитаха по-евтиния дъбов материал. Често пъти селяните и сами отиваха с колите си в странджанските села и срещу минимална такса си насичаха в определените им горски райони необходимия дървен материал. Пренасяха го в село и тук го дялаха и обработваха според нуждите си.

От Лозенград селяните купуваха керемиди и гвоздеи. Напоследък дядо Иван Узунов и Георги Арнаудов откриха в Ениджия собствени керемидарници за обикновени керемиди, които задоволяваха местните нужди.

Камъните за строеж населението пренасяше от кариерите в съседното село Коюнгяур. Както за обществени, така и за лични нужди населението пренасяше камъните колективно в Ениджия. Този начин на взаимно подпомагане се бе превърнал в хубава традиция. Докато за превоза със собствено превозно средство стопанинът губел 15-20 дни, то така това можело да стане само за едно-две денонощия.
 

Снабдяване с топливо

Първоначално при възникването на селището и дълго време след това за ениджийци топливен въпрос не съществувал. Тогава по-голямата част от селището била гориста и населението ежегодно изкоренявало значителни площи и ги превръщало в ниви. Изкоренените дървета пренасяли в дворовете си за горене и строителни материали. Това положение продължило почти до края на XIX век. Поголовната сеч оголила селската мерия. Само тук-там из нивите стърчаха самотни дървета и скоро нуждата от топливо започна да занимава селяните. От старите гори те бяха запазили само общоселската кория, чието използване за частни нужди бе строго забранено. Населението използваше за гориво върби, които изсичаше от нивите си край реката, клони и пръчки от резитбата на черниците по време на бубения сезон през май и юни. Наложи се да купуват дърва и челия (драки) от съседното село Керемитлия, а някои отиваха за дърва с колите си и в планинските села.

83

 

Водоснабдяване

В Ениджия нямаше добра вода за пиене. Водата на около петнадесет кладенеца из частните дворове и кръстопътищата на селото бе силно варовита и служеше за миене на съдовете и готвене, както и за поене на добитъка. Само на два от тия кладенци в Горната махала водата бе годна за пиене, но съвсем недостатъчна за голямото село.

По-голямата част от населението си доставяше вода за пиене от кладенчета, издълбани в пясъчното корито на реката. Моми, невести и възрастни жени пренасяха оттам водата с менци, носени с кобилица на рамо. Когато реката придойдеше от падналите дъждове и заливаше кладенчетата, населението се трупаше на опашки около двата кладенеца с пивка вода в селото и чакаше търпеливо своя ред.

А отвъд реката, само на един-два километра източно от селото, извираше хубава и сладка вода, но нямаше тогава кой да помисли за каптирането и докарването й в селото. В м. "Гердеме" ("Дерменйолу") от два извора бликаше годна за пиене вода, но тя се използваше за напояване на чорбаджийски зеленчукови градини.

Два километра по на юг, в съседство със селската кория, в м. "Съръйолу" и "Язмадере" на няколко места извираше и течеше пивка вода, без да бъде използвана от населението. Останалата част от обширното селско землище западно и източно от реката беше безводна през лятото.

В последно време, в началото на нашия век, населението бе започнало да прави изкуствени заграждения на неголеми площи, подобни на днешните микроязовири, които се пълнеха с дъждовна вода от деретата и ги използваха за поене на добитъка през лятото. Такъв беше "Големият гьол" в м. "Кючукдере" и друг в м. "Кавакдере". По време на Хуриета (1908 г.) тук селяните бяха инсталирали своего рода помпена станция, с чиято помощ да ги пълнят с подпочвена вода от съседното дере "Доланица", но не успяха. Моторът и тръбите, които бяха закупени от България на баснословна цена, не можеха да бъдат пуснати в действие поради липса на специално подготвено лице.

През месец септември 1913 г. турците заставиха селяните в срок от 90 минути да напуснат селото, за да бъдат изселени в България. Моторът и тръбите останаха там, където бяха инсталирани. Никой не можеше да мисли за тях тогава.


[Previous] [Next]
[Back to Index]