Духовната култура на сачанлийци представлява неделима част от културата,
устното творчество, бита и обичаите на българския народ в Беломорска Тракия,
но се отличава и с някои свои особености. Интерес представлява говорът
на сачанлийци, който е подробно изследван. [54]
1. Народен календар — обичаи, свързани с празниците
2. Семейни обичаи
1. Народен календар — обичаи, свързани с празниците
Игнажден — Мъжете били при стадата си, та го празнували жените, особено бременните.
Коледа — празнували три дни. Коледарите обикаляли срещу празника от къща в къща и пеели коледарски песни. За мома:
„Моме, мари, малка моме,И за момък:
сто се криеш зад майка си,
зад майка си, зад татка си...”
„Варива се, борива се,Коледарската група била предимно от завърналите се овчари и тя изпълнявала основната част от обредите за този празник. На сутринта след завършването на коледуването правели коледарско хоро, но то не се отличавало с някаква оригиналност. [55]
ясното слънце и добър юнак ...”
Васильовден — на този празник роднините си ходели на гости и
се гощавали с баници и свинска глава. В баницата слагали пара, сирене,
хляб и пр., за да си видят късмета срещу Нова година.
54. Бояджиев, Тодор. Говорът на с. Сачанли, Гюмюрджннско, С., 1972.
55. Устни сведения, дадени от Михо Иванов Кавадарев от с. Сачанли.
51
Срещу Нова година и на самата Нова година правели „наплюкване”. Събирали се момите и ергените в някоя къща в присъствието на възрастните. На нагорещеното огнище слагали дрянови пъпки или зрънца стипца и ги наричали с името на момичето и ергенина. Кристалната вода на стипцата започвала да ври и ако двете кристалчета се съединяли, младежите щели да се вземат, отдалечат ли се пък — нямало да се вземат. Когато зрънцата врели на едно място, без да се приближават или отдалечават, макар младите да се обичат, душманите нямало да им позволят да се съберат. А дряновите пъпки, сложени на нажеженото огнище, се затопляли, и се пукали. Щом двете пъпки отскочели в една посока, младите ги очаквало семейното огнище. Всичко това било съпроводено със смях, закачки и надпяване.
Водици — (Йордановден). На този ден кръстникът ходел на гости у кума. Взаимно се гощавали. На Водици имало обичай да къпят първородния син. Можел да се откупи, ако даде вино.
Празнували още Ивановден, Зимен Атанас (Атанасовден) като колели курбан, Трифоновден — зарязвали лозята при големи тържества.
Заговезни — На Малки заговезни или Месни заговезни готвели само месо. На Големи заговезни (следващата неделя) не готвели ястия с месо. За вечеря приготвяли риба. Правели баница. На трапезата, сложена на месал, се нареждали от едната страна мъжете, а от другата жените по възраст — първо възрастните и след тях по-младите. Ако някой кихнел на трапезата или след яденето, бащата наричал на него едно агне или теле. След Заговезни до Великден ядели запържени с дърве масло гозби. През този период играели „слядно хоро”. В понеделник след Заговезни правели „калугерин”. Обличали човек в кожи, окачвали му звънци, на главата му вместо шапка слагали сирник (употребяван мях) и той ходел от къща на къща, разтърсвал тялото и правел разни фокуси, за да събира около себе си децата и възрастните. Давали му подаръци и изказвали пожелания за здраве. На Големи заговезни юношите и ергените наклаждали голям огън и правели „пупрелка”. Догарящите главни хвърляли към къщата, в която живеело обичаното момиче и викали: „Хей (името на бащата), дай мене ваша (името на дъщерята), да я тваря
52
с прашничеви ярета, вам яретата, мене (името на момичето)”.
Лазаровден — Когато до Великден оставали две седмици, обличали малки момичета, а като останела една седмица, обличали за лазарки четири големи моми. Те носели кошница със здравец, пеели лазарски песни и го раздавали за здраве. Лазарките избирали ерген за кръстник. На него давали парите от продадените подаръци при лазаруването. Той им купувал въже, с което правели люлки на Гергьовден и Летен Атанас. Пеели лазарски обредни песни.
Великден — На първия ден играели „слядно хоро”, а на другите два дни — и „хрипкано”.
Гергьовден — Това бил най-големият овчарски празник. Тогава за пръв път през годината колели агнета за курбан. Освен хоро младите правели люлки и като се люлеели, казвали: „Здрава, здрава люлка, на турците треската, на българите здравето.”
Летен Атанас (15 май). Селяните се събирали на Сюлейманово падало, за да празнуват по най-тържествен начин — колели вречени агнета, а кожите им давали на църквата. На веселбите идвали хора и от близките български и турски села.
Кирил и Методий (24 май). В училището, след като пуснела черква, ставало тържество по случай завършването на учебната година. Присъствувал и турският училищен инспектор.
Константин и Елена. Празнуването ставало извън селото в параклиса „Константин и Елена”. На този ден колели за курбан само петли. Като се връщали надвечер към селото играели хоро, което водела бременна жена, препасана с каиш за оране. Тя олицетворявала „берекета” — плодородието.
Сачанлийци празнували Петровден, Еньовден, Илинден и Двете Недели (Богородица) — наричали го „двете недели”, защото постели две седмици. Определяли кога е започне беритбата на паламуда.
На Кръстовден опитвали вината, а на Димитровден след като работата по полето била привършена, овчарите се прибирали в селото и празнували една седмица. Тогава се цанели овчарите.
На Арахангеловден колели курбан, на Сава и Вар-
53
вара правели колачета и варели жито, а на Никулден готвели риба.
Сачанлийци назовавали месеците с имена, които били смесица от народни
български имена и турски имена за месеците на годината: януари наричали
големил или големят месец; февруари — малкашин или малкет месец; март —
марс; април — лъжку; май — китни месец или маес; юни — жетвар; юли — харманджия;
август — автос; септември — гроздобер; октомври — листопад; ноември — димитровски
месец; декември — коледски пости, месецът.
Обичаи за бременната жена и раждането. Бременната жена в Сачанли била на голямо уважение и почит. Свекървата съобщавала на свекъра или на другите хора, че снахата е бременна с думите: „Хамбарет е пълен.” За бременната жена казвали, че е тварена, за родилката — разтварена. На малко некръстено момче казвали „кушле”, а на некръстено момиче — „кукурушче”. След това момчето наричали „копелче”, а момичето — „момече”.
Ображдането извършвали „баби”, които познавали добре анатомията и физиологията на бременната жена. Пъпът на новороденото връзвали с копринен конец и го режели с измит нож. Според бабите, ако не се вържел пъпът, детето умирало. Веднага след раждането и окъпването на малкото го осолявали като риба, защото иначе щяло да мирише. Осоляването вършели и от религиозни съображения.
При родилката не позволявали да отиват много хора, особено нощно време. Ако все пак някой трябвало да влезе, зад вратата слагали огън, за да изгонят злото, злия дух. Не позволявали на всеки да погледне детето, защото можело да го урочасат. В спазването на тая традиция трябва да се търси предпазна мярка срещу заразните заболявания.
Въпреки това разпитаните хора споделят, че в селото умирали много деца. В Сачанли имало жени, кои раждали по 18-20 пъти, а оставали живи 8-9 деца. Жената на Вълко Иванов Трингов родила 14 деца, а оста-
54
нали 5. Жената на свещ. Илия Ангелов също родила 14-15 деца, а останали живи 7 и т. н. Всички умирали още като пеленачета. Жена с много деца била още Делиивановица и др.
На третия ден от раждането правели „смидал” („понуда”) за здравето на детето и на майката. Кръщаването се извършвало на следващата неделя. Кръстникът давал името на детето, като се съобразявал с имената на родителите, а кръстницата го обличала само на кръщенето, но не и след като порасне, както било в другите околни села.
Когато детето започнело да ходи, бащата заколвал курбан, раздавал пита,
давали да хапне първо на онзи човек от селото, който се смятал за най-пъргав
и бързоход. Кръстницата и кръстникът били на много голяма почит и се смятали
за най-близки роднини.
Годеж и сватба. Задявките на седенките, межиите, зимните празници завършвали със „загалване” (залюбване) между момата и момчето. Залюбването ставало с погледи, на хорото, но без да се доближават и да си говорят. Чак до 1925 г., когато станало последното изселване на сачанлийци от Западна Тракия, продължава тази строгост в отношенията. Обикновено някой правел придумването — срещал момата и й казвал, че я харесва еди-кое си момче. Тя, разбира се, не давала отговор. Разговорите се пренасяли у родителите на момичето. Ако те се съгласели, годежът ставал лесно, но ако откажели, придумниците („слубарьету”) започвали да приказват с момата, като я скланяли да бяга. „Слубарьету” като отивали в къщата на момата, не започвали направо разговора. Те приказвали за съвсем различни неща — разузнавали един вид за стоката и пр., като говорели за юници и юнички, да ги правят двойка — еш. Чак тогава родителите на момичето разбирали за какво се отнася разговорът — откривали името на момчето. Те разпитвали дали то има „шушки-мушки”, т. е. притежава ли стока. Ако не го харесвали, казвали, че момата е още малка, няма дарове и затова не я дават. Ако обаче харесвали мястото (семейството на момчето), обикновено поради богатство, макар момичето да не било съгласно, родителите давали дума. А тяхната дума била закон. Но имало и случаи на пренебрегване мне-
55
нието на родителите. Тогава ставало „притискането”, т. е. кражбата на девойката.
След като родителите и момичето се съгласявал от страна на момчето се изпращали годежари. Момата целувала ръцете им, те й давали китка с пара от името на момчето, а тя ги дарявала с кърпи. За годежари се изпращали хора, които умеели да пазят тайна, защото те определяли и датата на годежа, а тя не се разгласявала.
В деня на годежа момчето изпращало 10-12 души начело с баща си, които занасяли „мишана” — три дубли-пендолири и други златни украшения: пръстени, обици, „веруги” и пр. Тогава се определяла и датата на сватбата. Момата ги дарявала с „иглици” (кърпи). Ако момчето било сирак, „мишанът” се предавал от неговия чичо или близък роднина. Момата му целувала ръка и след това подред целувала ръце на всички годежари. Другите й давали сребърни пари. През това време в къщата на момчето се играели хора и ръченици. Заколвали един-два овена и на софрата сядали роднини и познати. Свирела сачанлийската каба гайда, а от време на време стреляли с тюфеци, с револвери и пушки. В бъдещата си дядова къща момчето отивало след една седмица и тогава правело „път” до къщата на своята годеница. При това посещение родителите „претегляли” бъдещия си зет. Ако не харесат момъка, годежът се развалял.
След годежа идвал ред на сватбата. Много често обаче в Сачанли, когато родителите от двете страда разваляли годежа, момата била открадвана от момчето. Кражбата на момата ставала и когато тя не била съгласна. Момчето я следяло къде отива за вода, за дърва, и я „притискало” (открадвало). Ако пък момичето искало, той я водел в къщи. Когато обаче кражбата ставала въпреки волята на момичето, водели я в гората. Там я държали 20-30 дни, а в някои случаи и повече от месец, като често се случвало да я бият, да я заплашват, да прилагат много насилствени мерки, докато я принудят да се съгласи. През цялата история на с. Сачанли само една мома не се съгласила да стане съпруга на мъж, който я откраднал. Това била първата жена на Дялко Иванов Трингов. Тази девойка била с много силен характер и не се съгласила да стане съпруга на
56
мъжа, когото не обичала. Когато момата била крадена, не се изпълнявали
традиционните обичаи около сватбата. Редовните сватби били много богати
на обичаи. Тук върху тях няма да се спираме, защото те не са извън онова,
което описва Мара Михайлова. [56]