Голяма част от дервентци бяха настанени в град Кавакли и село Кослуджа, днешните Тополовград и село Орешник. В Тополовград бе настанено и нашето семейство. Главното занимание бе тютюнопроизводство. Тук завърших прогимназия и се записах да уча в Сливенската мъжка гимназия „Добри Чинтулов”, в полукласическия отдел. На другата, 1932 година се прехвърлих и се записах в I мъжка гимназия в София и оттогава живея в столицата.
В София не познавах никого. Отидох направо в Тракийската организация, която тогава се помещаваше на ул. „Леге” № 5.
Почуках на вратата на канцеларията и влязох.
- Добър ден - казах.
- Добър ден - отвърнаха ми. - Какво има и какво търсиш? - ме запита един едър мъж с щръкнала нагоре коса, седнал пред пишеща машина.
Аз му обясних, че съм от Кавакли, тракиец от село Дервент, Дедеагачко и тук ще уча, но нямам познати хора, нямам квартира и попитах:
- Не може ли да спя тук, докато си намеря квартира?
Той започна да ме разпитва как се казва баща ми и член ли е на Тракийската организация. Отговорих му, че ние сме по рождение тракийци. Разговаряхме няколко минути. Предимно той ми задаваше въпроси. Най-накрая каза:
68
Всяка година под ръководството на учителя по музика Атанас Паленков,
виртуоз, учениците от прогимназията в Тополовград изнасят оперетки. Снимката
е направена след поредния спектакъл на 9 април 1930 година. В центъра й,
с тъмните дрехи, са изпълнителите на главните роли Хараламби Етакчиев и
Надка Попова. Отляво е директорът на прогимназията Жечо Димитров, а отдясно
- Атанас Паленков.
- Не те познавам, но ще ти дам ключа. Ще идваш надвечер да ти давам ключа, а аз ще идвам сутрин да ми го предаваш!
Спах няколко нощи в помещението на Тракийската организация.
След като си намерих квартира, благодарих на този човек и му предадох ключа. После разбрах, че това бил академик Константин Петканов.
От тогава до ден-днешен съм свързан неразривно с каузата на Тракийската организация.
69
На другата година организацията си купи собствен дом, този на ул. „Стефан Караджа” № 7. Тук имаше добри условия да се събират младежи, ученици и студенти тракийци. Сега вече не само аз, но и много други спяхме в салона на организацията. Тук се събираха младежи от всички краища на Беломорска Тракия. Но най-много бяха дервентци. Ето имената на някои от тях: Браян Стамов Петков, Хараламби Бакалов, Атанас Богданов, Петко Караделков, Тодор Браянов, Недялко Лъджев, моя милост и др. Тези младежи бяха ядрото на бъдещата тракийска левица.
До 9 септември 1944 година ръководителите на Тракийската организация бяха предимно възрастни хора, революционери от Илинденско-Преображенското въстание, като напр. Иван Орманджиев, Димитър Маджаров, Константин Петканов, Димитър Михалчев, Христо Караманджуков и др. Ние, младежите, деца на бежанци от Беломорска и Източна Тракия, бяхме посрещнати радушно и гостоприемно в организацията. Намерихме добър подслон. Така се създаде приемственост.
Докато не бяха решени проблемите на бежанците, особено с оземляването, в организацията се чувстваше голямо оживление. Но то постепенно намаляваше. По тази причина, през времето, когато бе председател Ламби Данаилов, към организацията бяха привлечени и родопчани и странджанци. През това време бе създадена и тракийската левица, която издаваше вестник „Тракийска трибуна”. Ние, младежите ученици, разпространявахме вестника. Аз бях избран и за делегат на конгреса на Тракийския младежки съюз през
70
5 септември 1932 г., Асеновград, конгрес на Тракийския младежки
съюз. Делегатът Х. Етакчиев е с ученическа униформа (срещу жената с бялата
шапка)
71
септември (5-и) 1932 година в град Асеновград. Очевидец съм на скандала, разиграл се в салона на киното, в което се проведе конгресът. По време на заседанието, по команда на Димитър Токмаков, бе бит и изхвърлен навън от балкона на киното Атанас Цилев, известен левичар, по-късно директор на вестник „Труд”.
През същото това време левицата проведе заседание до река Асеница, долу, зад Асеновата крепост. В него участваха Ламби Данаилов, Панчо Джелепов, Петко от Хасково и други. Аз бях предупреден от Димитър Костов, деловодител в тракийската организация, мой настойник в училище, да не дружа с тези младежи.
В миналото организацията нямаше секции по райони. Но за да се подобри работата, бе взето решение (по подобие на македонската организация) да се създадат такива по райони като напр.: Дедеагачка, Родопска, Странджанска и др. Аз бях първият председател на Дедеагачката секция. Положих много усилия за нейното организиране и имах успех. На събранията на Дедеагачката секция салонът бе винаги препълнен.
След 9 септември 1944 г. за председател на организацията бе избран Никола Спиров. През неговото председателстване бяха създадени много клубове на организацията, които развиваха културно-просветна дейност, а през 1946 година бе изпратена 4-членна делегация на Парижката мирна конференция в състав: войводата Димитър Маджаров, Никола Спиров, Ламби Данаилов и Петко Караделков.
Когато пиша за онези първи стъпки в недалеч-
72
ното минало, спомням си, че не се знаеше много за делото на Капитан Петко войвода, не се говореше и за неговия героизъм. От мъка, горест и тъга по този забравен герой, няколко души решихме да основем туристическа секция и така да популяризираме неговия живот и дело. Заедно с Александър Караманджуков употребихме немалко усилия, но трудът ни се увенча с успех. В началото само няколко души: Ал. Караманджуков, жена му, Д. Калинов и аз направихме първото излизане в Родопите по тези места, където е действал Капитан Петко войвода.
Нямахме ръководство. След това отидохме в Туристическо дружество „Алеко Константинов”, при секретаря Тодор Банков и му обяснихме нашето желание да създадем туристическа секция. Той ни прие радушно и ни обеща подкрепа.
В началото излетите правехме с членове на Тракийската организация. Това се хареса на ръководството на туристическото дружество. На едно събрание в неговия салон бе взето решение дейността да се извършва съвместно, официално. Нашата секция бе кръстена „Капитан Петко войвода”. Неин председател станах аз, а излетите провеждахме под надслова „По стъпките на Капитан Петко войвода”. Освен похода по Родопите, организирахме и други походи по планините Рила, Пирин, Стара планина, Средна гора (в чест на Априлското въстание), Странджа (в чест на преображенци) и много други.
В похода по Родопите походниците обикновено достигаха до 40 души. Задължителният маршрут беше следният: тръгвахме от изходен пункт
73
Туристи пред останките на Инджекаровското ханче до родопския град
(тогава село) Чепеларе, където през 1878 г. се е състояла срещата на Капитан
Петко войвода с чуждите дипломати
„Среща на Капитан Петко със западни делегати” - така е нарекъл
картината си проф. Ив. Петров
74
Пловдив. Пътьом се спирахме за кратко в местността Стайкова ливада до хижа „Здравец”, където полагахме цветя на паметната плоча, поставена на лобното място на Стайко войвода, брат на капитан Петко войвода, и с едноминутно мълчание почитахме паметта му. Оттам продължавахме за Бяла черква, където нощувахме. От Бяла черква поемахме към хижа „Персенк”. На другия ден вървяхме до връх Персенк по исторически калдъръмен път, строен преди 2500 години от римляните. На връх Персенк, в местността Мизар гидик, почивахме и разглеждахме паметника на партизаните, живи изгорени през антифашистката съпротива. От Персенк спирахме за нощуване в хижа „Изгрев” и следващият ден вече бяхме в Широка лъка. Тук поставяхме цветя на паметната плоча на къщата, където е живял Петко войвода. Когато беше жива баба Злата Карева, поканваше ни вътре и ни показваше стаята на Петко войвода. Баба Злата разказваше: „Момчета, аз бях малка, но запомних, че преди ремонта таванът на стаята беше надупчен от куршумите на четниците, когато са се веселели при победа и стреляли.”
От Широка лъка се отправяхме към Чепеларе, където е бил щабът на Петко войвода. Поставяхме цветя на паметната плоча на къщата и с това походът-поклонение в чест на героя завършваше. Тъй като повечето от участниците в него са по душа и сърце туристи, по общо съгласие продължавахме маршрута до Триград, Ягодина, Агуше-вите конаци и др. Дивяхме се на Триградското ждрело и пещерата Дяволското гърло. Минавах-
75
Туристи от похода „По стъпките на Капитан Петко войвода” из дебрите
на Родопите
76
ме през Ягодинското ждрело и Ягодинската пещера, през Родопската шипка и Родопското конче при село Мостово и т. н., и т. н.
Нашите членове с нетърпение очакваха началото на похода, защото целта му бе да популяризираме този забравен герой всред българския народ. В похода-поклонение привлякохме туристи от много софийски предприятия („Разноизнос”, „Химимпорт” и др.), както и от провинцията — от Хасково, Пловдив, Стара Загора, Кърджали и др. Привлякохме и Пловдивския тракийски клуб начело с неговия председател Васил Найденов. С тях направихме голям поход-поклонение заедно. Тази инициатива бе в своя апогей, когато се появи един недоброжелател. На заседание на централното ръководство на Тракийската организация той предложи да бъде ликвидиран похода-поклонение „По стъпките на капитан Петко войвода”. Но благодарение на съпротивата в изказването на Никола Спиров и секретаря на организацията Георги Димитров, това предложение не намери подкрепа, не се прие. Този „доброжелател” беше Тодор Браянов.
Макар че нашите възможности бяха малки, като капка в морето, името на капитан Петко войвода стана известно на много хора. В България има два подобни похода-поклонение: единият на Христо Ботев и другият на Петко войвода. За щастие, четири години след основаването на туристическата секция и организирането на първия поход-поклонение „По стъпките на Капитан Петко войвода”, намери се един българин на име Николай Хайтов, който направи филм „Капитан Пет-
77
Походници в местността Глухите камъни в Родопите
Връх Баба в Средна гора. Туристи от Софийския клуб „Тракия” полагат
цветя пред паметника и лобното място на 700 руски войници, загинали тук
през Руско-турската война. Седналият отдясно е X. Етакчиев, а момченцето
в ръцете на турист - внукът му Любчо. Снимка: Цвета Етакчиева
78
ко войвода” и популяризира този наш роден герой всред целия български народ.
Всяка година по време на похода, на подходящо място, особено когато имахме почивен ден в Пампорово, запознавах туристите с родния край на Петко войвода - Беломорска Тракия. При тези импровизирани беседи много от тях изявяваха желание по възможност да посетят и видят този край. През един хубав слънчев ден от връх Снежанка, откъдето се открива чудна гледка към връх Карлъка, посочих с ръка и казах:
- Ей там, зад връх Карлъка, се намират родното село на Петко войвода
и Беломорска Тракия. Аз сега се разделям с вас, вие се връщате оттук у
дома, но аз продължавам за Тракия...
Родопите, връх Снежанка. „Ей там, зад връх Карлъка на юг, се намира
Беломорска Тракия” - сочи с ръка д-р Стрезов