Независимо от това, че заточението ни на остров Крит бе инкогнито, тайно, то стана достояние на европейската общественост и на Червения кръст, който започна да ни помага с хранителни продукти. Стана достояние и на българското правителство.
Назряваха условията за връщането ни в село.
След шестмесечно мизерстване в град Ретимнос на остров Крит настъпи дългоочакваният ден да се завърнем в родния Дервент. Пътуването се осъществи с два кораба през малък интервал. Параходът, с който пътуваше нашето семейство, спря в най-голямото гръцко пристанище Пирея. Тук ни прехвърлиха на друг параход, който бе луксозен пътнически на име „Константинопол”. С него пътувахме спокойно. Морето се оказа тихо, нямаше вълнение. Над кораба ни прелитаха морски птици. Бях много любопитен и с други другарчета през целия ден стоях на носа на кораба. Наблюдавах делфините как се надпреварват с него. От време на време те правеха лупинги. Скачаха над водната повърхност и пак се гмуркаха. Както си играехме, при нас дойде един моряк и ме попита:
- Как се казваш?
- Хараламби - отговорих му и той ми даде „пенди лепта” (пет стотинки).
Параходът плаваше край Средиземноморските острови, до някои от тях по-близо, до други по-далеко. Най-после се показа един стар познайник,
59
остров Самотраки. Хората се трупаха по перилата и радостно викаха: „Самотраки, Самотраки!”. Островът отстои от брега на около 80 км. Вълнението на пътниците бе голямо. Колкото повече се приближавахме до брега, толкова повече нарастваше то.
Вече ясно се очертаваше силуетът на Родопите. Едни казваха: „Ей къде е Дедеагач”. А други: „Това там, в далечината, където блести онзи връх, е Шилестия камен”.
Аз запитах:
- Срико, къде е Плоския камен?
- От тук не се вижда, пречи му връх Голака - отвърна ми той.
В такъв момент трудно може да се опише радостта и нетърпението на хората час по-скоро да стигнат до брега. Най-после това мечтано време настъпи. Корабът акостира в пристанището на Дедеагач. С лодки, с мауни слязохме на брега. Превоз до селото нямаше. Ама кой ти чака превоз! На мен пътят ми е познат. Тръгнах сам бос.
Пътят минаваше край вековна гора от гигантски паламудови дървета, затова местността се казваше Паламутлука. Стигнах до местността Дьортгьоз с римската крепост. От тук на един дъх стигнах до селото, първо в нашата къща!
На двора до смокинята лежеше моето любимо куче Маджар. Извиках „Маджар!” и той се хвърли върху мене да ми се радва. От глад кучето бе станало само кожа и кости. Скелет. Но вярно пазеше къщата.
Качих се по стълбите и влязох в двете стаи. Празни. Ни постилка, ни покривка. Никаква по-
60
къщнина. В другата стая с килер нито мехове със сирене, нито масло, нито маслини. Голи стени. Всичко плячкосано. Оборът празен. Няма кон, ни магаре. Кочината празна - няма прасе. В двора - ни една кокошка, само кучето.
В селото цареше гробна тишина.
Късно следобед пристигна и семейството ни. Вечерта легнахме на пода да спим без завивки. С подръчни дрешки приготвихме място за спане на 3-4-месечната ми сестричка.
Още призори, на съмване баща ми отиде да види какво е станало с кошарата. И рано-рано се върна, като каза: „Ни помен от кошарата”.
Така селяните от Дервент се завърнаха в своето родно село и го намериха напълно разорено. В нашите къщи, в нашите домове ние бяхме чужденци, без работа и прехрана. Но населението постепенно, постепенно се окопити. Едни заминаха на работа в град Ксанти, по тютюневите складове, други по други места и т. н.
По време на нашето отсъствие в селото се беше преселил един грък със семейството си и отнякъде беше плячкосал 40-50 кози, които аз пасях срещу заплащане. Гъркът се казваше Параскев. Имаше момиченце, по-малко от две годинки, на име Марийка. Когато вечер се връщах изморен с козите от балкана, задължаваха ме да бавя Марийка. Изнемогвах. Затова си послужих с хитрост. Когато ми даваха на ръце да бавя детето, аз го щипех по дупето и то плачеше, та майка му го взимаше от мен. На другия ден, когато ми го даваха, то отдалеч започваше да плаче и така се отървах. След около месец напуснах.
61
Междувременно баща ми беше купил 30-40 кози, които аз пасях. Върнах се към старата си професия овчарството. Бях доволен. Всяка сутрин тръгвах с козите и ги пасях в красива местност край реката между Дьортгьоз, Паламутлука и Патов камен, а вечер ги връщах в нашия двор.
Докато аз пасях козите, моите връстници ходеха на гръцко училище, тъй като гръцката власт изгони българските учители и българския свещеник. И когато през 1925 година се преселихме в България (бях вече 11-годишен), ме записаха в училище направо във второ отделение, без да зная да смятам, да пиша, да чета.
През този период в селото станаха няколко произшествия.
През една бурна нощ, когато Белият вятър си играеше с клончетата на маслиновите дървета, тъмни облаци забулиха небето над селото. Изля се пороен дъжд. Светкавици и гръмотевици раздираха небосклона. Изведнъж канонада от изстрели разбуди хората. Със затаен дъх те стояха в домовете си. Чуваха се думите „алт, алт” („стой, стой!”). Стреляха гръцки полицаи от участъка по комити, навлезли в хорището близо до него. Командите „алт, алт” не спираха. И комитите не спираха, движеха се право към участъка.
Бурята не стихваше. Стрелбата също. Ехото от гръмотевиците отекваше към Бяло море. И изведнъж всичко се успокои. Навярно комитите бяха избити. Тишина...
На съмване, вместо комити, в средата на хорището лежеше убит кон. Наш съселянин го
62
спънал с букаи и го пуснал през нощта да пасе на воля. По дрънкането на железните букаи на краката на коня, полицаите помислили, че са тежко въоръжени комити.
И друго кърваво произшествие смути селото.
Двама селяни, Браян Бакалгеоргиев и Стоян Дуков, отишли в гората с конете си да отсекат пръти за тютюневи низи, бяха убити от четници и конете им взети от тях. Браян Бакалгеоргиев държеше кафене в селото, посещавано от гръцки полицаи. Мълвата говореше, че той е шпионирал съселяните си. Стоян Дуков се занимаваше с говедовъдство. Браян Бакалгеоргиев е баща на Тодор Браянов, член на Тракийската организация.