( Из книгата "Разорението на тракийските българи през 1913 година" на проф. Д-р Л. Милетич )
Избити мъже, жени и деца. - Изгаряне на селото. - Населението, избягало в гората, пак се прибира в селото си. - Нови тегла. - Турците изпъждат населението към българската граница. - Турци и гърци безчинстват. - Четата на Руси Славов напада. - Освободените нещастници минават границата и се спасяват.Башклисе, чисто българско село с 88 семейства в Димотишка околия, е съвсем близо до Суфлу. Когато през ноември 1913 година за пръв път отидох в кметството в Суфлу, на влизане ми обърна внимание една млада селянка, облечена в дрипи, с едно малко 4-5-годишно момиченце; тя плачеше. Указа се, че жената е от Башклисе, на име София Атанасова. Разказа ми, че мъжа й турците убили в селото, което те след това запалили, че като бягала заедно с множество други бежанци към българската граница, по пътя родила, и понеже имала още едно двегодишно момиченце, което трябвало на ръце да носи, оставила новороденото в гората, а след това и момиченцето, като скитали по гората, от глад и студ умряло, и тя сега, останала в една гръцка къща, в един зимник, гладна - гола, съвсем се отчаяла. Тая покъртителна история ме накара веднага да се заинтересувам и узная подробности за участта, постигнала селото Башклисе, от много бежанци от същото село, които бяха настанени в Суфлу. Срещнах се за тази цел с Григор Паскалев (27 год.), който се указа очевидец на турското навлизане в селото. На 12 юли турците навлезли в Башклисе и направили обиск по къщите, за да се събере оръжието. Нямало оръжие, защото един ден преди това в селото нахлули, както се спомена вече, Суфлийски гърци, които прибрали десетина пушки и изнудили много пари от селяните.
44
Като не намерили оръжие, турците заповядали да донесат две тенекета газ и им рекли, че ще запалят селото. Примолили им се, да не правят това. Тогава поискали да им съберат овце за войската, което селяните изпълнили. От петте турски офицера най-големият взел да успокоява селяните: "Не бойте се, ние утре ще си идем, няма нищо да ви направим; вие добри сте били с турците, добро сте им сторили, хайде, отидете си всички у дома, лягайте си, не бойте се". Истина е, че Башклисенци през първата война закриляли съседните си турци. Въпреки тези думи на офицера хората били уплашени. Григор Паскалев заедно с другите 13 души се събрали през нощта в къщата на Иван Станков и цяла нощ не трепнали. Сутринта рано още в зори дошли турски войници и всичките 14 души ги навързали и ги подкарали към селото Каяджик. "Аз по пътя се отвързах и избягах - разказва Паскалев - а един от останалите, именно Маргарит Дяков, го убиха, защото той, като му бяха сакати очите и не виждаше, не можеше и бързо да върви. Подир мен стреляха две пушки, не ме улучиха. След това все по пътя успял като мене да избяга и Иван Станков (35 г.) и по него напразно гърмели. Като стигнали в Каяджик, войниците пуснали четирима от нашите, а останалите осем души закарали на Ахрянбунар. Един им се примолил, като ги уверявал, че имал син войник, който служил в турската армия и него пуснали. И друг им се примолил, Григор Ангелов, че и той служил в турската армия и него пуснали. Останалите шестима там избили с щиковете. Те се казват: Димитър Атанасов (45 год.), - мъжът на нещастната вдовица, за която по-горе споменах; Ангел Манолев (35 год.), Христо Маргаритов (18 год.), Тодор Милков (18 год.), Иван Георгиев (40 год.) и още един неизвестен." Обстановката, при която е станало избиването на тия хора, се описва по-долу от очевидец от село Каяджик, понеже заедно с шестимата Башклисенци са били убити и 10 души от с. Каяджик. Убийството е извършено покрай река Марица до село Салтикьой.
45
В Суфлу вилях по-малкия син на убития Маргарит Дяков, Милко Маргаритов, симпатично 15-годишно момче, което живееше в грозна сиромашия в зимника на една гръцка къща заедно с майка си и сестра си. То ми разказа, че баща му го намерили турците на "баира" половин час път от селото и го хванали заедно с по-стария му брат. Баща му бил намерен убит при една круша под селото, а брата му убили при Салтикьой. Момчето помни, че турците били войници, облечени във войнишки дрехи, с войнишки пушки.
Турската войска, която влезе в Башклисе, между това заминала в съседното село Караклисе, където по същия начин постъпила, а именно под предлог че ще събира оръжие, залавяла хора и събирала добитък за прехрана на войската. Като се завърнала войската, Башклисенци, изплашени, се разбягали по гората, а в селото малцина останали. От Вълчо Димов турците поискали да им донесе храна, а след това го убили. Сетне заловили Димитър Костадинов и Михаил Димитров и сред село при кладенеца ги убили. Синът на Костадинов, Ставраки Димитров, като видял, че баща му го убили, избягал. От оцелелите роднини на последните, които бяха дошли да ми разправят, узнах, че същата участ постигнала и жените и децата на това семейство. Турците, като ги заловили, извели ги вън от селото и в Ахрянбунарската кория, при реката "Ширбала", зверски ги избили. Христо Димитров, зет на Димитър Костадинов, ми разказа, как там "заклали" жена му Атанаска (25 год.) и двете й дечица - момченце Димитър (2 год.) и момиче Мария (4 год.). Заедно с тях загинали още: Тона Ангелова (30 год.), жена на избягалия Ставраки Димитров и децата й Мария (4 год.) и Георги (8 месеца); брат й Григор Ангелов (23 год.) и майка им Стоя Ангелова (50 год.). На същото място била убита още и Чана Димитрова (22 год.).
След тия убийства вече всички в смъртен страх се разбягали по гората, а турците веднага запалили селото. Изгорели 50 къщи, останали само по-бедните
46
къщи - 38. В гората прекарали четиридесет дена. Турците съобщили, че трябвало да поискат от правителството хора "патрули", да ги пазят. Помолили се в Димотика за защита и от там им изпратили двама турци, да ги заберат да се съберат всички в селото си.
"Ние ги условихме да им плащаме - разправяше Янко Дяков от Башклисе, - 28 наполеона месечно на двамата, за да ни пазят. Те бяха Балакчи Мехмед и Хайредин ефенди от Димотика. Съгласихме се, слязохме в селото. Почна пак турска войска да дохожда в селото. Ония двамата уж се мъчеха да бъдат добри, уж ни пазеха, но войниците посягаха, - забираха жените. Тия същите войници, когото хванеха вън от селото, отвличаха го и го убиваха. Забраха стареца Марко Стоянов (60 год.), взеха му 8 наполеона, изведоха го вън от селото и го убиха. Много го мъчили: ушите, носа му отрязали, за да даде още пари. Една сутрин хванаха едно момче (женено), Киро Ангелов, и го заклаха. С него беше Никола Димитров (35 год.), но той се отървал; стреляли подире му. След една седмица една сутрин бяхме събрани сред селото около 15 души; дойдоха четирима войници и отделиха двама от нас - Димитър Стаматов и Георги Костов. Закараха ги при реката, мъчиха ги за пари. Върна се един войник и ни каза: "ако дадете 2 лири за тях, ще ги пуснем." Намерихме лира и половина и дадохме, пуснаха ги. После хванаха Милко Ангелов. Първо го потърсиха на име: Тук има един Милко Ангелов, да кажете къде е, иначе ще ви избием тук. Ние рекохме, че не го знаем, но чуварето - онези от Димотика - го знаеха и го докараха. Вързаха го и го заведоха на мандрата при командира. След това го докарали в Суфлу, където лежал една седмица затворен, после го изкарали и го превели през Марица с един грък заедно на село Едекьой, приковали го на един див кавак с гърка заедно и ги убили.
При тия мъки - продължаваше същия Дяков - живяхме два месеца в село с тия турци. Една вечер
47
един от нашите, Дяко Павлов (60 год.), отишъл да си мие ръцете на чешмата край село. Излизат войниците и го убиват. След него Димитър Митев (60 год.) вземат от селото, изкарват го вън и го заколват заедно с друг един, Димо Москов (35 год.) - под селото. Милош Петров в къщата му го убиха, затвориха къщата и я запалиха. Димо Митрев заклаха на двора му; отрязали му носа, образа, и го покрили с дървета.
След два месеца дойдоха в село турска кавалерия и двама мулазими и ни казаха: "вие тук няма да живеете, няма да видите добро, - ще ви "изколят", - ами ще ви дигнем, ще ви прекараме в България. Срок имате 2 часа." Ние казахме, че нямаме ни волове ни каруци, а те отговориха, че те щели да намерят и волове и каруци. Повикаха от турските села Ахрянбунар, Салтикьой и от село Каяджик та събраха 40 коли. На заранта, кой каквото можа да кладе багаж на тези коли, взе си. Нямаше и какво да товарим, защото от по-напред бяхме ограбени. Закараха ни през Караклисе и през Крушово при гръцкото село Карабаа (Мустафапашенска окол.). От там ни върнаха назад към р. Арда при турското село Адачалъ, което е при старата българска граница. Там ни оставиха стражарите, които вървяха с нас. Свалиха ни нещата от каруците.
Беше вечер, тъмно. После каза юзбашията офицер на турците и на гърците арабаджии, които ни возеха, да се отделят от нас. Като се стъмни хубаво, турците арабаджии ни нападнаха и какъвто едър и дребен добитък имахме със себе си, взеха го. Там живяхме около една седмица. Тогава дойдоха гърци автономски чети, уж да ни пазят, а пък те ни питаха: "Имате ли добри моми?". Взимаха моми, държаха ги и ги пускаха. И 60 души стражари турци имаше там. Гърците заедно с тях работеха, а те всички безчестиха бедните моми.
Тук се бяхме събрали от 6 села: имаше от наше село, от Караклисе, от Крушово, имаше от Узункюприйско, имаше от село Харлагюн (Малгарско), имаше гагаузи от Одринско. В това време имаше на
48
близо в балкана елна българска чета, съставена от войводата Руско Славов, същият, който през първата война с турците пръв превзе Суфлу. Като чул за нашето тегло, той събрал дружина за да помогне, колкото може. Не можала четата на Русьо да търпи тези црикове всяка нощ, като ги дигаха жените и децата да ги безчестят. Те пискаха та сърцето се късаше на човек, и четата е чувала всичко та нападна гърците сред нощ (това беше около 12-14 септември). Четата стреляше и пропъди турските стражари и автономистите гърци. Четата дойде при нас и ни каза, по-скоро да се прибираме на горе към българската граница. Ние прибрахме, кой каквото можа да вземе на гърба си - кой по един юрган, кой по една покривка и влязохме навътре в гората. После през утринта пристигна турска кавалерия с башибозуци турци и заедно с тях запали турското село Адачалъ, защото бяха разбрали, че то остава в България. Жителите турци се бяха изтеглили заедно с покъщнината си. Ние, без да ни гонят турците, стигнахме до старата граница и влязохме в Българско, в Харманли. Тук стояхме 20 дни в пашкулената фабрика и на гарата. Преди 24 дни ни качиха на влака и тук в Суфлу ни стовариха, да живеем с просия, да искаме милостиня от гърците."
За сражението на Русевата чета при село Адачалъ, бившият четник от същата чета Георги Калоянов от село Дуганхисар (Аедеагачко), познат в четата с прякор Пушкин, ми съобщи следното:
"Ние бяхме близо до границата, а зад нас имаше българска войска в село Урумкьой, в стара България. В една корийка, оттатък границата на 20 минути, се намира селото Адачалъ, при което бяха задържани множество българи бежанци от селата Башклисе, Караклисе, Крушево (Димотишка ок.), още от Одринското село Татарларе, от Малгарското село Харлагюн и др. Чувахме всяка вечер писъци, женски писъци откъм отсрещния турски пост. Сетихме се, че карат някои български момичета да ги безчестят. Войводата вече
49
не можеше да слуша тези писъци и реши да нападнем турците. Българските военни началници бяха против това; те казваха, че тук трябва най-малко 150 души да загинат, за да ги отървем. Ние никак не послушахме военните; особено войводата ни. Някои от нас се колебаехме, като казвахме, нека военните да нападнат, понеже има турска войска, а нашите сили са слаби. Но Русьо настоя и ние се съгласихме. Нощно време се домъкнахме близо до къщите на селото; пак се чуха писъци. Четата беше разделена на две. Онази част, която беше пратена към изток, откри огън по-рано, когато по план трябваше ние да открием огън, откъм запад. Бяхме 25 души. Турците откриха огън, стреляха два залпа и убиха едно наше момче, прякорът му беше Батур, от село Съчанли (Дедеагачско), а башиното му име не помня. Турците се уплашиха, прегазиха Арда и избягаха. Отсреща те захванаха силно да стрелят, но куршумите не ни повреждаха, понеже беше много далеч. Тогава посочихме на бежанците пътя към Стара България и ги предадохме на българските села. Оставихме на военните, да се погрижат за храна". Всичките жертви от селото Башклисе се изчисляват на 36 души. Когато през юни 1914 година повторно посетих Суфлу, селяните от Башклисе, Караклисе и Крушово още бяха в града, където бяха и презимували. От местната колонизационна комисия узнах, че Башклисенци и Караклисении са определени за настаняване в бившите турски села Чомлекчи и Окуф, които са опожарени, та тогава почваха да ги изграждат отново. В мерата на тези села Башклисенци и Караклисении сееха вече и обработваха земята.